Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
Намерени са резултати от
589
текста в
6
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Свят на Истината
'.
На страница
1
:
2325
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Науката
на
опита блуждае безпомощно в света
на
явленията; сетивният
свят
става за нея едно объркващо разнообразие, защото няма енергия в мисленето, да проникне в центъра.
И така той подреди нещата мислейки и видя нещо повече от другите. Той видя с очите на Духа. Всички научи открития се основават на това, че наблюдателят разбира да наблюдава по начин регулиран от правилното мислене. Мисленето трябва да ръководи естествено наблюдението. Но то не може да върши това, ако изследователят е изгубил вярата в мисленето, когато той не знае, какво трябва да запази от неговото значение.
Науката на опита блуждае безпомощно в света на явленията; сетивният свят става за нея едно объркващо разнообразие, защото няма енергия в мисленето, да проникне в центъра.
Днес се говори за граници на познанието. Но тези, които мислят така, нямат никакво ясно мнение, какво искат да постигнат и се съмняват в това, дали могат да го постигнат. Ако днес би дошъл някой и би ни показал с пръст разрешението на мировата загадка, ние не бихме имали нищо от това, защо не бихме знаели, какво трябва да задържим от разрешението. А с волята и с действието е същото нещо. Хората не знаят да си поставят никакви определени задачи в живота, с които да могат да се справят.
към текста >>
За човека е достойно само това, че той сам търси
истината
, че в това не го ръководи нито опитът, нито откровението.
Нека помислим само за майката: как процъфтяването на нейните деца и доставя увеличена радост, когато някога е постигнала това с грижи, страдания и усилия. Всеки по-добре мислещ човек би трябвало да отхвърли едно щастие, което би му предложила някаква външна сила, защото той не може да чувства като щастие това, което му се дава като незаслужен подарък. Ако някакъв творец би се заловил да създаде човека с мисълта, заедно със своя образ подобие да му даде като наследство и щастието, той би направил по-добре да не го създаде. Достойнството на човека е повишено с това, че винаги бива жестоко унищожено това, което той създава; защото той винаги отново трябва да работи и да твори; а в работата се крие нашето щастие, в това което сами произвеждаме. С подареното щастие е същото както с разкритата истина.
За човека е достойно само това, че той сам търси истината, че в това не го ръководи нито опитът, нито откровението.
Когато това бъде добре разбрано, тогава ще се сложи край на религиите на откровението. Тогава човекът не ще иска вече, Бог да му се изяви или да разлее върху него благословение. Чрез собствено мислене той ще се добере до познанието и чрез собствена сила ще създаде своето щастие. Дали някаква по-висша сила направлява нашите съдбини към доброто или злото, това не ни засяга; ние сами трябва да си начертаем пътя, по който трябва да вървим. Най-възвишената идея за Бога остава все пак тази, която допуска, че след създаването на човека Бог се е оттеглил от света и е изоставил този последния на самия себе си.
към текста >>
2.
07. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Издаването
на
Гьотевите съчинения върху естествените науки, за което трябваше да се грижи аз, ме наведе
на
мисълта: Да оживя изучаването
на
подробностите
на
тези съчинения чрез излагането
на
величествения
свят
на
идеите, който стои
на
тяхната основа.
7. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
Издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, за което трябваше да се грижи аз, ме наведе на мисълта: Да оживя изучаването на подробностите на тези съчинения чрез излагането на величествения свят на идеите, който стои на тяхната основа.
Моето убеждение е, че всяко отделно твърдение на Гьоте получава един съвършено нов и именно правилен смисъл, когато към него пристъпим с пълно разбиране за неговия дълбок и всеобхватен светоглед. Без съмнение не може да се отрече: Някои постановки на Гьоте в есественонаучно отношение се явяват напълно без значение, когато ги разглеждаме от гледна точка на напредналата междувременно наука. Но това не се разглежда по-нататък. Касае се за това: Какво означават те във възгледа на Гьоте за света. На духовната висота, на която стои поетът, и научната потребност е завишена.
към текста >>
"
Истината
е богоподобна; тя не се явява непосредствено, а ние трябва да я отгатнем от нейните проявления." Важното е това, тези проявления да бъдат доведени в такава връзка, че "
истината
" да се яви.
При разглеждането на нещата, след като е изхвърлил всичко случайно, несъществено, за него остава нещо, което е идея в неговия смисъл. Методът, който Гьоте използува, остава и тук даже този, който е изграден върху чистата опитност, в случая когато се издига до идеята. Защото той никъде не оставя да се влее в неговото изследване една субективна прибавка. Той само освобождава явленията от случайното, за да проникне до тяхната по-дълбока основа. Неговият субект няма никаква друга задача, освен да подреди обекта така, че той да издаде своята най-вътрешна страна.
"Истината е богоподобна; тя не се явява непосредствено, а ние трябва да я отгатнем от нейните проявления." Важното е това, тези проявления да бъдат доведени в такава връзка, че "истината" да се яви.
Във факта, срещу който ние заставаме наблюдавайки го, се крие вече истината, идеята; ние трябва само да отстраним обвивката, която го скрива. В отстраняването на тези обвивки се състои истинският научен метод. Гьоте вървеше по този път. И ние трябва да го следваме по този път, ако искаме да проникнем напълно в него. С други думи: Ние трябва да започнем с Гьотевите изследвания върху органичната природа, защото той с тях започна.
към текста >>
Във факта, срещу който ние заставаме наблюдавайки го, се крие вече
истината
, идеята; ние трябва само да отстраним обвивката, която го скрива.
Методът, който Гьоте използува, остава и тук даже този, който е изграден върху чистата опитност, в случая когато се издига до идеята. Защото той никъде не оставя да се влее в неговото изследване една субективна прибавка. Той само освобождава явленията от случайното, за да проникне до тяхната по-дълбока основа. Неговият субект няма никаква друга задача, освен да подреди обекта така, че той да издаде своята най-вътрешна страна. "Истината е богоподобна; тя не се явява непосредствено, а ние трябва да я отгатнем от нейните проявления." Важното е това, тези проявления да бъдат доведени в такава връзка, че "истината" да се яви.
Във факта, срещу който ние заставаме наблюдавайки го, се крие вече истината, идеята; ние трябва само да отстраним обвивката, която го скрива.
В отстраняването на тези обвивки се състои истинският научен метод. Гьоте вървеше по този път. И ние трябва да го следваме по този път, ако искаме да проникнем напълно в него. С други думи: Ние трябва да започнем с Гьотевите изследвания върху органичната природа, защото той с тях започна. Тук на него му се разкри първо едно богато съдържание на идеи, които след това отново намираме в неговите общи и методически студии.
към текста >>
3.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ако първото положение би отговаряло
на
истината
, тогава едновременно отдаване
на
изкуството и науката би имало само значението
на
едно случайно лично одушевление за двете направления
на
човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път
на
живота, той да върви само по пътя
на
изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката.
Тук не се пита само за оправданието и обяснението на неговата специална научна насока, а и предимно за това, как този гений е стигнал въобще до там, да прояви дейност в научната област. Гьоте трябваше много да страда от погрешните мнения на неговите съвременници, които не можаха да си представят, че поетическото творчество и научното изследване могат да се съединят в един дух. Тук се касае преди всичко да се отговори на въпроса: Кои са мотивите, които са тласнали великия поет към науката? Дали преминаването от изкуството към науката се крие чисто в неговата субективна склонност, в неговата лична воля? Или Гьотевата насока в изкуството беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката?
Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката.
Тогава двете страни на този човек биха ни интересували по отделно като такива, и двете биха спомогнали може би за един значителен напредък на човечеството. Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две личности. Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте. Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене. Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности.
към текста >>
Ако обаче второто положение отговаря
на
истината
, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене.
Или Гьотевата насока в изкуството беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката? Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката. Тогава двете страни на този човек биха ни интересували по отделно като такива, и двете биха спомогнали може би за един значителен напредък на човечеството. Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две личности. Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте.
Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене.
Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности. Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото. Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата. Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност. Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката.
към текста >>
За нейните закони меродавен е обективния
свят
,
на
него трябва тя да се подчинява.
Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата. Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност. Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката. Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството. Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото.
За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява.
Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността. Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството. Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност. Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят.
към текста >>
Неговите творения трябва да бъдат образи
на
човешкото въображение, а не огледални образи навъншния
свят
.
За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява. Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността. Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството. Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност.
Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят.
Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони. Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността. Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. С това обаче и двете са криво разбрани. Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие.
към текста >>
Навсякъде той търси не само това, което е дадено
на
сетивата във външния
свят
, а тенденцията, чрез която той е станал.
Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал. Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука. И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата. "Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема. В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте.
Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал.
Да схване това научно, да му даде художествена форма, тази е неговата мисия. При своите собствени образувания природата стига "До спесификации като в задънена улица"; човек трябва да се върне към това, което би трябвало да стане, когато тенденцията би могла да се развие невъзпрепятствана, тъй както математикът никога няма предвид този или онзи триъгълник, а винаги онази закономерност, която стои на основата на всеки възможен триъгълник. Важното не е това, което природата е създала, а по какъв принцип го е създала тя. Тогава този принцип трябва да бъде оформен така, както отговаря на неговата собствена природа, а не както е станало в зависещите от хиляди случайности отделни форми на природата. Човекът на изкуството има задачата "да развие от общото благородното, от безформеното прекрасното".
към текста >>
Това творение се явява следователно като един
свят
в малък размер.
За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие. Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми. Следователно изкуството почива върху познанието. Това последното има задача да пресъздаде в мисли, реда, според който е устроен светът; а изкуството има задачата да изобрази в отделните неща идеята на този ред на мировото цяло. Всичко, което за художника е достижимо като мирова закономерност, той го влага в своето творение.
Това творение се явява следователно като един свят в малък размер.
Тук се крие причината за това, защо Гьотевото направление в изкуството трябва да се допълни чрез науката. Гьоте не искаше нито наука, нито изкуство; той искаше /търсеше/ идеята. И той изказва или излага тази идея според страната, от която тя именно му се предлага. Гьоте се стремеше да се свърже с мировия Дух и да ни разкрие неговото царуване; той стори това посредством изкуството или посредством науката, според изискването. В Гьоте не живееше един едностранчив художествен или научен стремеж, а неуморния стремеж, "да съзре всяка действена сила и семе."
към текста >>
4.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това отдалечаване от сетивния
свят
в неговата непосредственост е характерно
на
Гьотевия възглед за действителното познание.
С това въпросът: що е познанието? Става първият въпрос на теорията на познанието. Следователно по отношение на Гьоте нашата задача ще бъде да покажем, какво си е представял Гьоте под познание. Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте. Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея.
Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание.
Непосредствено даденото е опитността (опитът). Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание.
към текста >>
Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма
на
сетивно дадения
свят
не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса
на
познанието.
Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание. Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност.
Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието.
Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително. Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите. Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум. Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието?
към текста >>
Нека вземем първо един пример от неорганичния
свят
и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът
на
познанието.
Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум. Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието? На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед. Първо светът ни се представя като едно разнообразие в пространството и във времето. Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н.
Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието.
виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята. Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност? Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н. Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове. Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела.
към текста >>
Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето
на
камъка като последствие
на
слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво отношение се намира даденият ми
свят
към моята мислителна способност.
Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела. Обаче никак не може да се разбере, защо Фолкелт схваща лишените от връзка образи на възприятието като представи и с това предварително си отрязва пътя към едно възможно обективно познание. Да се схваща непосредствената опитност като едно цяло от представи, това е решително един предразсъдък. Когато имам пред себе си един предмет, аз виждам на него форма, цвят; възприемам на него определена твърдост и т.н. Дали този агрегат от образи дадени от моите сетива е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това.
Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето на камъка като последствие на слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво отношение се намира даденият ми свят към моята мислителна способност.
Фолкелт поставя на върха (начело) на теорията на познанието изречението: "Че ние имаме едно разнообразие от така и така устроени представи". Че имаме дадено едно разнообразие, това е правилно; но откъде знаем ние, че това разнообразие се състои от представи? Фолкелт върши нещо съвсем непозволено, недопустимо, когато първо твърди: Трябва да задържим това, което ни е дадено в непосредствена опитност, и след това прави предположението, което не може да бъде дадено, че светът на опитността е свят от представи. Когато правим едно такова предположение, каквото е това на Фолкелт, тогава ние веднага сме принудени да приемем горепосоченото погрешно поставяне на въпроса в теорията на познанието. Ако нашите възприятия са представи, тогава цялото наше знание е едно знание на представи и възниква въпросът: Как е възможно едно съгласуване на представата с предмета, който си представяме?
към текста >>
Фолкелт върши нещо съвсем непозволено, недопустимо, когато първо твърди: Трябва да задържим това, което ни е дадено в непосредствена опитност, и след това прави предположението, което не може да бъде дадено, че светът
на
опитността е
свят
от представи.
Когато имам пред себе си един предмет, аз виждам на него форма, цвят; възприемам на него определена твърдост и т.н. Дали този агрегат от образи дадени от моите сетива е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това. Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето на камъка като последствие на слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво отношение се намира даденият ми свят към моята мислителна способност. Фолкелт поставя на върха (начело) на теорията на познанието изречението: "Че ние имаме едно разнообразие от така и така устроени представи". Че имаме дадено едно разнообразие, това е правилно; но откъде знаем ние, че това разнообразие се състои от представи?
Фолкелт върши нещо съвсем непозволено, недопустимо, когато първо твърди: Трябва да задържим това, което ни е дадено в непосредствена опитност, и след това прави предположението, което не може да бъде дадено, че светът на опитността е свят от представи.
Когато правим едно такова предположение, каквото е това на Фолкелт, тогава ние веднага сме принудени да приемем горепосоченото погрешно поставяне на въпроса в теорията на познанието. Ако нашите възприятия са представи, тогава цялото наше знание е едно знание на представи и възниква въпросът: Как е възможно едно съгласуване на представата с предмета, който си представяме? Но къде една действителна наука има работа, къде една такава наука има нещо общо с този въпрос? Да разгледаме математиката! Тя има пред себе си едно построение, което се е родило от пресичането на три прави линии: един триъгълник.
към текста >>
Истината
не е съгласуваността /съвпадението/
на
една представа с нейния предмет, а изразът
на
едно отношение
на
два възприети факта.
То установява една връзка на трите образа на възприятието. Тук не става дума за размисъл върху някой намиращ се зад представата на триъгълника предмет. И така постъпват всички науки. Те предават нишката от един образ на представата към друг образ на представата, създават ред в това, което за непосредственото възприятие е един хаос: Никъде обаче не се взема под внимание нещо вън от даденото.
Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта.
Да се върнем отново към нашия пример с хвърления камък. Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание. Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух.
към текста >>
За него външния
свят
би останал онзи лишен от връзка хаос
на
възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас.
Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание. Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух. За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала.
За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас.
Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение.
към текста >>
Тук се предполага два съвършено отделни
свят
а.
Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен. Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност. Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят. Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността. Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата.
Тук се предполага два съвършено отделни свята.
Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание. Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието.
към текста >>
Обективният външен
свят
, който носи в себе си своята същност, основите
на
своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен
свят
, който трябва да бъде едно изображение под формата
на
понятия навъншния
свят
.
Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност. Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят. Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността. Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята.
Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят.
Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание. Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието. Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма.
към текста >>
Съгласуването
на
тези два
свят
а би било теоретико-познавателният идеал
на
този основен възглед.
Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят. Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността. Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят.
Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед.
Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание. Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието. Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма. По отношение на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно.
към текста >>
Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/
на
света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният
свят
, който поради това е за тях също само
свят
на
представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание.
Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг.
Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание.
Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието. Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма. По отношение на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно. Отношенията на пространствено-времевата действителност би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н. би трябвало да съществува съответната представа.
към текста >>
По отношение
на
съдържанието и двата
свят
а би трябвало да се покриват напълно.
Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание. Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието. Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма.
По отношение на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно.
Отношенията на пространствено-времевата действителност би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н. би трябвало да съществува съответната представа. Когато виждам например един триъгълник, неговите очертания, големина, посока на неговите страни и т.н. трябва да бъдат проследени от мене в мисли и аз да си изработя от това една фотография под формата на понятия. При един втори триъгълник аз би трябвало да сторя същото и така при всеки предмет навъншния и вътрешен сетивен свят.
към текста >>
При един втори триъгълник аз би трябвало да сторя същото и така при всеки предмет навъншния и вътрешен сетивен
свят
.
По отношение на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно. Отношенията на пространствено-времевата действителност би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н. би трябвало да съществува съответната представа. Когато виждам например един триъгълник, неговите очертания, големина, посока на неговите страни и т.н. трябва да бъдат проследени от мене в мисли и аз да си изработя от това една фотография под формата на понятия.
При един втори триъгълник аз би трябвало да сторя същото и така при всеки предмет навъншния и вътрешен сетивен свят.
Така всяка вещ би се намерила отново според нейното място, нейните качества точно в моя идеен образ на света. Сега ние трябва да се запитаме: отговаря ли този извод на фактите? Съвсем не! Моето понятие за триъгълника е едно единствено понятие, което обхваща всички отделни виждани триъгълници; аз мога да си го представя колкото пъти искам, то остава винаги същото. Моите различни представи за триъгълника са тъждествени едни с други.
към текста >>
В това се състои и класическата грешка
на
Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия
свят
от съзнанието.
Следователно тази особеност трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието. Но след като ние не познаваме един междинен член между възприятие и понятие ако не бихме искали да цитираме фантастично-мистичните схеми на Кант, които днес се считат за нещо несериозно тези елементи трябва да принадлежат на самото възприятие. Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие. Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема. Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали.
В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието.
Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци. Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/. Чрез това понятието и възприятието стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света. И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност. Обаче тази всеобщност трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния.
към текста >>
Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието
на
опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния
свят
, докато идейната ядка
на
света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление.
В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието.
Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление.
Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята. Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази. До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин.
към текста >>
То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание
на
сетивния
свят
от идеята.
Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието. Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление. Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието!
То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята.
Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази. До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин. Необходимостта да се премине към познанието чрез понятия би било направо неразбираема, ако понятието не би донесло нещо ново към сетивното възприятие. Чистото знание на опита не би могло да направи нито стъпка да превъзмогне милионите подробности, които се предлагат на нашето възприятие. Чистото знание на опита трябва логически да отрече своето собствено съдържание.
към текста >>
Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният
свят
: той ни изглежда като една огромна загадка, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип.
Последователният позитивизъм би трябвало да преустанови след тези разсъждения всяка научна работа и да се предостави само на чистите случайности. Като не прави това, той фактически провежда това, което теоретически отрича. Въобще както материализмът така включително и реализмът допускат това, което ние твърдим. От нашата гледна точка е оправдан само техният подход, докато този подход се намира в най-крещящо противоречие с техните теоретически основни възгледи. От нашето становище се обяснява съвършено без противоречие необходимостта от научното познание и превъзмогването на опита /опитността/.
Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният свят: той ни изглежда като една огромна загадка, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип.
Тогава идва разумът и с идейния свят поставя срещу сетивния свят принципната същност, която съставлява решението на загадката. Колкото е обективен сетивният свят, толкова обективни са и тези принципи. Че те не се явяват на сетивата, а само за разума, това е безразлично за тяхното съдържание. Ако не биха съществували никакви мислещи същества, тези принципи никога не биха се изявили; но затова те не по-малко биха били есенцията на света на явленията. Чрез това на трансцедентния светоглед на Лок, на Кант, на по-късния Шелинг, на Шопенхауер, на Фолкелт, на неокантианците и на модерните природоизследователи ние противопоставихме един истински реален светоглед.
към текста >>
Тогава идва разумът и с идейния
свят
поставя срещу сетивния
свят
принципната същност, която съставлява решението
на
загадката.
Като не прави това, той фактически провежда това, което теоретически отрича. Въобще както материализмът така включително и реализмът допускат това, което ние твърдим. От нашата гледна точка е оправдан само техният подход, докато този подход се намира в най-крещящо противоречие с техните теоретически основни възгледи. От нашето становище се обяснява съвършено без противоречие необходимостта от научното познание и превъзмогването на опита /опитността/. Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният свят: той ни изглежда като една огромна загадка, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип.
Тогава идва разумът и с идейния свят поставя срещу сетивния свят принципната същност, която съставлява решението на загадката.
Колкото е обективен сетивният свят, толкова обективни са и тези принципи. Че те не се явяват на сетивата, а само за разума, това е безразлично за тяхното съдържание. Ако не биха съществували никакви мислещи същества, тези принципи никога не биха се изявили; но затова те не по-малко биха били есенцията на света на явленията. Чрез това на трансцедентния светоглед на Лок, на Кант, на по-късния Шелинг, на Шопенхауер, на Фолкелт, на неокантианците и на модерните природоизследователи ние противопоставихме един истински реален светоглед. Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума.
към текста >>
Колкото е обективен сетивният
свят
, толкова обективни са и тези принципи.
Въобще както материализмът така включително и реализмът допускат това, което ние твърдим. От нашата гледна точка е оправдан само техният подход, докато този подход се намира в най-крещящо противоречие с техните теоретически основни възгледи. От нашето становище се обяснява съвършено без противоречие необходимостта от научното познание и превъзмогването на опита /опитността/. Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният свят: той ни изглежда като една огромна загадка, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип. Тогава идва разумът и с идейния свят поставя срещу сетивния свят принципната същност, която съставлява решението на загадката.
Колкото е обективен сетивният свят, толкова обективни са и тези принципи.
Че те не се явяват на сетивата, а само за разума, това е безразлично за тяхното съдържание. Ако не биха съществували никакви мислещи същества, тези принципи никога не биха се изявили; но затова те не по-малко биха били есенцията на света на явленията. Чрез това на трансцедентния светоглед на Лок, на Кант, на по-късния Шелинг, на Шопенхауер, на Фолкелт, на неокантианците и на модерните природоизследователи ние противопоставихме един истински реален светоглед. Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума. Трансцедентният светоглед счита познанието чрез понятия като образ на света, реалният светоглед го счита като най-висшата форма на явление.
към текста >>
Когато например казваме: Даденият
свят
е представа, цялото следващо изследване може да бъде проведено само при тази предпоставка.
Ако искаме да го имаме в неговата чистота, ние трябва да се въздържаме да му приписваме някакво характерно сказуемо. Само едно нещо можем да кажем: Той застава срещу нас, даден ни е. С това ние не сме открили още нищо върху самия него. Само когато подхождаме така, ние не си затваряме пътя към едно безпристрастно обсъждане на това дадено. Ако предварително му приписваме една характерна черта, това безпристрастие престава да съществува.
Когато например казваме: Даденият свят е представа, цялото следващо изследване може да бъде проведено само при тази предпоставка.
По този начин ние не бихме доставили никаква свободна от предпоставки теория на познанието, а бихме отговорили на въпроса: Що е познание? При предпоставката, че даденият на сетивата свят е представа. Тази е основната грешка в теорията на познанието на Фолкелт. В началото на своята теория на познанието той поставя с цялата строгост изискването, че теорията на познанието трябва да бъде без предпоставки. Обаче на нейно челно място поставя изречението: Че имаме едно разнообразие от престави.
към текста >>
При предпоставката, че даденият
на
сетивата
свят
е представа.
С това ние не сме открили още нищо върху самия него. Само когато подхождаме така, ние не си затваряме пътя към едно безпристрастно обсъждане на това дадено. Ако предварително му приписваме една характерна черта, това безпристрастие престава да съществува. Когато например казваме: Даденият свят е представа, цялото следващо изследване може да бъде проведено само при тази предпоставка. По този начин ние не бихме доставили никаква свободна от предпоставки теория на познанието, а бихме отговорили на въпроса: Що е познание?
При предпоставката, че даденият на сетивата свят е представа.
Тази е основната грешка в теорията на познанието на Фолкелт. В началото на своята теория на познанието той поставя с цялата строгост изискването, че теорията на познанието трябва да бъде без предпоставки. Обаче на нейно челно място поставя изречението: Че имаме едно разнообразие от престави. Така неговата теория на познанието е само отговор на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи? За нас въпросът ще се постави съвършено различно.
към текста >>
Така неговата теория
на
познанието е само отговор
на
въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни
свят
е едно разнообразие от представи?
По този начин ние не бихме доставили никаква свободна от предпоставки теория на познанието, а бихме отговорили на въпроса: Що е познание? При предпоставката, че даденият на сетивата свят е представа. Тази е основната грешка в теорията на познанието на Фолкелт. В началото на своята теория на познанието той поставя с цялата строгост изискването, че теорията на познанието трябва да бъде без предпоставки. Обаче на нейно челно място поставя изречението: Че имаме едно разнообразие от престави.
Така неговата теория на познанието е само отговор на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи?
За нас въпросът ще се постави съвършено различно. Ние вземаме даденото такова, каквото то е: Като разнообразие от нещо, което ще се разкрие на самите нас, когато се оставим да бъдем заставени от него. Така ние имаме изглед да стигнем до едно обективно познание, защото оставяме самия обект да говори. Можем да се надяваме, че този образ, срещу който стоим, ще ни разкрие всичко, от което се нуждаем, когато не правим невъзможен свободния достъп на неговите проявления до нашата разсъдъчна способност чрез един пречещ предразсъдък. Защото даже тогава, когато действителността би трябвало да остане вечно загадъчна за нас, една подобна истина би имала стойност само тогава, когато тя би била добита само с помощта на самите неща.
към текста >>
Ето защо няма никакъв смисъл да говорим за повече от един
свят
.
Той трябва да бъде такъв, че всичко останало да сочи към него като основа на своето обяснение. Ако биха съществували повече центрове на света повече принципи, от които светът може да бъде обяснен и ако една област на действителността би сочила към този, една друга към онзи миров принцип, тогава щом бихме се намирали в една област на действителността, ние бихме би ли насочени само към един център. На нас никак не би ни хрумнало да питаме още за един друг център. Една област не би знаела нищо за другата. Те просто не биха съществували една за друга.
Ето защо няма никакъв смисъл да говорим за повече от един свят.
Поради това идеята е на всички места на света, във всички съзнания една и съща. Че съществуват различни съзнания и всяко едно мисли идеята, представя си я, това не изменя нищо в нещата. Идейното съдържание на света е построено на самото себе си, то е съвършено в себе си. Ние не го създаваме, а само се стараем да го схванем. Мисленето не го създава, а го възприема.
към текста >>
Когато само човек е в състояние да стигне до света
на
мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един
свят
, който е общ
на
всички хора.
Както различни очи виждат един и същ предмет, така различни съзнания мислят едно и също мисловно съдържание. Разнообразните съзнания мислят едно и също нещо; те се приближават само към едното от различни страни. Ето защото се явява за тях разнообразно изменено. Обаче това изменение не е никакво различие на обектите, а само едно схващане под други зрителни ъгли. Различието на човешките мнения е също така обяснимо както различието на един пейзаж за двама наблюдатели намиращи се на различни места.
Когато само човек е в състояние да стигне до света на мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един свят, който е общ на всички хора.
Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този свят по един твърде едностранен начин, че стоим на едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н. Ние фактически никога не стоим срещу лишения от всякакво идейно съдържание сетивен свят. Най-много през първата детска възраст, когато не съществува още никаква следа от мислене, ние се приближаваме до чистото сетивно схващане. В обикновения живот ние имаме работа с една опитност, която е наполовина пропита от мисленето, която се явява вече повече или по-малко повдигната от тъмнината на възприятието към светлата яснота на духовното схващане. Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от мисълта.
към текста >>
Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този
свят
по един твърде едностранен начин, че стоим
на
едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н.
Разнообразните съзнания мислят едно и също нещо; те се приближават само към едното от различни страни. Ето защото се явява за тях разнообразно изменено. Обаче това изменение не е никакво различие на обектите, а само едно схващане под други зрителни ъгли. Различието на човешките мнения е също така обяснимо както различието на един пейзаж за двама наблюдатели намиращи се на различни места. Когато само човек е в състояние да стигне до света на мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един свят, който е общ на всички хора.
Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този свят по един твърде едностранен начин, че стоим на едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н.
Ние фактически никога не стоим срещу лишения от всякакво идейно съдържание сетивен свят. Най-много през първата детска възраст, когато не съществува още никаква следа от мислене, ние се приближаваме до чистото сетивно схващане. В обикновения живот ние имаме работа с една опитност, която е наполовина пропита от мисленето, която се явява вече повече или по-малко повдигната от тъмнината на възприятието към светлата яснота на духовното схващане. Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от мисълта. А каква задача е изпълнила теорията на познанието спрямо другите науки?
към текста >>
Ние фактически никога не стоим срещу лишения от всякакво идейно съдържание сетивен
свят
.
Ето защото се явява за тях разнообразно изменено. Обаче това изменение не е никакво различие на обектите, а само едно схващане под други зрителни ъгли. Различието на човешките мнения е също така обяснимо както различието на един пейзаж за двама наблюдатели намиращи се на различни места. Когато само човек е в състояние да стигне до света на мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един свят, който е общ на всички хора. Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този свят по един твърде едностранен начин, че стоим на едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н.
Ние фактически никога не стоим срещу лишения от всякакво идейно съдържание сетивен свят.
Най-много през първата детска възраст, когато не съществува още никаква следа от мислене, ние се приближаваме до чистото сетивно схващане. В обикновения живот ние имаме работа с една опитност, която е наполовина пропита от мисленето, която се явява вече повече или по-малко повдигната от тъмнината на възприятието към светлата яснота на духовното схващане. Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от мисълта. А каква задача е изпълнила теорията на познанието спрямо другите науки? Тя ни даде осветление върху целта и задачата на всяка наука.
към текста >>
Той счита сам своето действие като една жива евристика, която, признавайки едно непознато, предчувствувано правило /идеята/, се стреми да внесе такова правило във външния
свят
* /* Сентенции в проза, цитир.
По отношение на всяко отделно съществуване ние имаме задачата да го обработим така, че то да се яви като изтичащо от идеята, че то да се изпари напълно като нещо отделно и да възкръсне в идеята, в чийто елемент ние се чувстваме поставени. Нашият дух има задачата да се развие така, че да бъде в състояние да проникне с погледа дадената му действителност по начина, както тя се явява като изхождаща от идеята. Ние трябва да се окажем като постоянни работници в смисъла че да преобразим всеки обект на опита, така че той да се яви като част на нашия идеен образ на света. С това ние стигнахме дотам, където започва Гьотевият начин на разглеждане на света. Ние трябва да приложим казаното така, че да си представим: описаното от нас отношение на идея и действителност е превърнато в дело в Гьотевото изследване; Гьоте пристъпва към изучаване на нещата така, както ние обяснихме това.
Той счита сам своето действие като една жива евристика, която, признавайки едно непознато, предчувствувано правило /идеята/, се стреми да внесе такова правило във външния свят* /* Сентенции в проза, цитир.
на др.м. стр. 374/. Когато Гьоте изисква* /*Също,стр.350/, щото човекът да поучава своите органи, това има само този смисъл, че човекът не трябва просто да се отдава на това, което му доставят неговите сетива, а да дава на своите сетива такова направление, че те да му показват нещата в истинската светлина.
към текста >>
5.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат
свят
; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя
свят
.
Но върху това основание може да има две различни мнения. Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението. Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение. Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните. Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това.
За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят.
Една наука, която почива на този възглед, е догматична. Една такава догматична наука е както богословстващата философия, която се опира на вярата в откровението, така и модерната наука на опита; защото съществува не само една догма на откровението, съществува също така и една догма на опита /опитността/. Догмата на откровението предава на човека истини върху неща, които са напълно недостъпни за неговия кръгозор. Той не познава света, за който му се предписва да вярва в готовите твърдения. Той не може да стигне до основанията на тези твърдения.
към текста >>
И в този случай също ние добиваме
истината
не чрез вникване в нещата, а тя ни е натрапена отвън.
Той не познава света, за който му се предписва да вярва в готовите твърдения. Той не може да стигне до основанията на тези твърдения. Ето защо той никога не може да добие разбиране, защо те са вярни. Не може да добие никакво знание, а само една вяра. Спрямо това обаче и твърденията на науката на опита да чисти догми, когато тя вярва, че трябва да останем при чистия опит /опитност/ и само да наблюдаваме неговите промени, да ги описваме и да ги съпоставяме, без да се издигнем до недадените още в чистата непосредствена опитност /опит/ условия.
И в този случай също ние добиваме истината не чрез вникване в нещата, а тя ни е натрапена отвън.
Аз виждам това, което става и е през мене и го регистрирам; защо това е така, то се крие в обекта. Аз виждам само последствието, не и причината. По-рано в науката властваше догмата на откровението, днес това върши догмата на опита. По-рано се считаше за дързост някой да размишлява върху основанията на изявените истини разкритите чрез откровението; днес се счита за невъзможно някой да знае нещо друго, освен това, което изказват фактите. Фактът "защо те говорят така и не иначе" се счита за нещо недостъпно за опита и поради това непостижимо.
към текста >>
Когато частите
на
нашия идеен
свят
се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън.
Нашите изложения показаха, че приемането на едно основание, защо едно съждение е вярно, наред с това, защо ние го признаваме за вярно, е една безсмислица. Когато проникнем до точката, където същността на дадено нещо изгрява за нас като идея ние виждаме в последната нещо завършено в себе си, нещо подкрепящо се и само носещо се, което не изисква вече никакво обяснение отвън, така че можем да останем при него. В идеята ние виждаме когато имаме способност за това че тя има в самата себе си всичко, което я съставя, че с нея ние имаме всичко, за което може да се пита. Цялата основа на битието е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея. В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо.
Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън.
В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните основания за нашите твърдения. С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето. За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас. Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този възглед може да се нарече реализъм.
към текста >>
Тя не е вродена настощия пред нас
свят
, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него.
В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо. Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън. В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните основания за нашите твърдения. С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето. За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас.
Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него.
Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/. Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм.
към текста >>
Само затова, защото работещия в мене идеен
свят
ме заставя да обясня заобикалящия ме
свят
от него /от идейния
свят
/, аз изисквам една такова обяснение.
Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм. Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света? Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене.
Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение.
За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление. Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме. Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм. Да искаме да обясним света чрез нещо реално, което не е идея, е едно такова противоречие, че ние съвсем не разбираме, как е въобще възможно то да спечели привърженици. Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание.
към текста >>
Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния
свят
чрез нещо, което качествено му е равностойно?
Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание. Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас? И ако допуснем, че то застава срещу нас, тогава отново възниква въпросът: В каква форма и къде? В мисленето то все пак не може да бъде. А даже и във външното или вътрешното възприятие?
Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния свят чрез нещо, което качествено му е равностойно?
Остава още едно трето положение: Да приемем, че имаме способността да се доберем до извънмисловната и най-реална същност по път различен от този на мисленето и възприятието. Който допуска това, той изпада в мистицизъм. Ние не искаме да се занимаваме с него; защото нас ни интерисува само отношението на мислене и битие, на идея и действителност. За мистицизма един мистик трябва да напише една теория на познанието. Становището, което Шелинг заема в по-късния период на своя живот, според което с помощта на нашия разум ние развиваме само що-то на мировото съдържание, но не можем да стигнем до че-то, ни се струва най-голямата нелепост.
към текста >>
Лайбницовият
свят
на
монадите не е нищо друго освен един идеен
свят
; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната.
То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност.
Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната.
Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
към текста >>
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение
на
идейната същност
на
своята основа
на
света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият
свят
са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята.
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно. Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят. Против това становище можем да кажем просто това, че неговото изискване е само методично, то може да бъде само формално.
към текста >>
Трябва да се занимаем още и с емпириците
на
достъпния за сетивата
свят
, които считат всяко обяснение
на
действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието
на
света да останем само при това, което сетивата долавят.
Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят.
Против това становище можем да кажем просто това, че неговото изискване е само методично, то може да бъде само формално. Изискването, че трябва да се придържаме само към даденото, означава само: Трябва да устоим това, което застава срещу нас. Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо. За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост. Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването.
към текста >>
За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния
свят
, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост.
Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно. Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят. Против това становище можем да кажем просто това, че неговото изискване е само методично, то може да бъде само формално. Изискването, че трябва да се придържаме само към даденото, означава само: Трябва да устоим това, което застава срещу нас. Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо.
За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост.
Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването. Обаче тогава това изискване съвпада също така с нашето. И ние съединяваме в нашия възглед всички становища, доколкото те са оправдани. Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено. Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задоволява с идеалистичния резултат на изследването.
към текста >>
6.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Преди всичко трябва да запомним, че цялото съдържание
на
науката е нещо дадено; отчасти дадено като сетивен
свят
отвън, отчасти като идеен
свят
от вътре.
3. СИСТЕМА НА НАУКАТА Каква форма има завършената наука в светлината на Гьотевия начин на мислене?
Преди всичко трябва да запомним, че цялото съдържание на науката е нещо дадено; отчасти дадено като сетивен свят отвън, отчасти като идеен свят от вътре.
Следователно цялата наша научна дейност ще се състои в това, да преодолеем формата в която това общо съдържание на даденото застава срещу нас и я да превърнем в една задоволителна форма. Това е необходимо, защото вътрешното единство на даденото в първата форма на неговото явяване, където ни се явява само външната повърхност, остава скрито. Обаче тази методична дейност, която установява една такава връзка, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме. Първият случай е следният: имаме едно разнообразие от сетивно дадени елементи. Тези елементи стоят във взаимоотношение помежду си.
към текста >>
Той обгръща нещата
на
сетивния
свят
, стои над тях.
Отношенията на съществуването на единия ни стават обясними чрез тези на другия. Ние извеждаме едното явление от другото. Ние извеждаме явлението на нагретия камък като следствие на греещите слънчеви лъчи, които са причината. Това, което възприемаме на дадена вещ, ние сме го обяснили, когато го извеждаме от друго дадено нещо. По този начин ние виждаме, как се изявява идейният закон в тази област.
Той обгръща нещата на сетивния свят, стои над тях.
Той определя закономерния начин на действие на дадено нещо, като прави то да бъде обусловено от нещо друго. Тук ние имаме задачата да съпоставим редицата явления така, че едно да произхожда по необходимост от другото, че всички те да образуват едно цяло, напълно закономерно. Областта, която може да бъде обяснена по този начин, е неорганичната природа. Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност. От най-близкото по пространство и по време ние трябва да преминем към понятно най-близкото.
към текста >>
Докато едно явление навъншния
свят
ни е неясно, защото познаваме само обусловеното /явлението/, но не условието, явлението, което опитът ни доставя, е ясно, защото ние самите сме съставили обуславящи фактори.
Съпоставянето и съединението, за което говорим тук, може да стане или само в мисли, както когато си представим трите обуславящи фактори при хоризонтално хвърляне на един камък: 1. тласкащата сила, 2. притегателната сила на земята и 3. съпротивлението на въздуха, и след това извеждам пътя на летящия камък от тези фактори, или пък: Мога да събера действително отделните фактори и тогава да очаквам следващото от тяхното взаимодействие явление. Такъв е случаят при провеждане на опита.
Докато едно явление навъншния свят ни е неясно, защото познаваме само обусловеното /явлението/, но не условието, явлението, което опитът ни доставя, е ясно, защото ние самите сме съставили обуславящи фактори.
Този е пътят на изследването на природата, че то изхожда от опитността, за да види това, което е действително, да премине по-нататък към наблюдението, за да види, защо това е действително, и след това да се издигне до опита, за да види това, което може да бъде действително. За съжаление изглежда,че онази статия на Гьоте, която най-добре би могла да бъде в подкрепа на тези възгледи, е изгубена. Тя е едно продължение на статията: "Опитът като посредник между субект и обект". Изхождайки от тази последна статия, искаме да се опитаме да възстановим възможното съдържание на първата според единствения и достъпен източник, кореспонденцията между Гьоте и Шилер. Статията "Опитът......" е произлязла от онези изследвания на Гьоте, които той е направил, за да оправдае своите оптически работи.
към текста >>
В "Сентенции в проза" се казва: "най-вроденото понятие, най-необходимото, понятието за причина и следствие в неговото използуване дава повод за безброй, постоянно повтарящи се грешки." А именно страстта
на
рационализма при прости връзки го води дотам, да си представя явленията като една верига от причини и следствия подредени чисто по дължината; докато
истината
е, че никое явление, което по време е обусловено причинно от друго явление, зависи също от въздействията
на
много други.
371/ той казва: "лошо нещо е, което някой наблюдател може да срещне, да се свързва веднага един извод с един възглед и да се считат двете като имащи еднаква стойност", и "теориите са обикновено прибързани на един нетърпилив ум, който би искал бързо да се освободи от явленията и на тяхно място внася поради това образи, понятия, даже често пъти само думи”. Предчувства се, вижда се също добре, че има само едно помощно средство; но нали страстта и духът на партийност винаги обичат помощни средства? И с право, понеже се нуждаят много от тях. "Гьоте укорява особено много злоупотребата, която определението на каузалността предизвиква”. В своята необуздана фантастика рационализмът търси каузалност /причинност/ там, където самите факти не ни заставят да я търсим.
В "Сентенции в проза" се казва: "най-вроденото понятие, най-необходимото, понятието за причина и следствие в неговото използуване дава повод за безброй, постоянно повтарящи се грешки." А именно страстта на рационализма при прости връзки го води дотам, да си представя явленията като една верига от причини и следствия подредени чисто по дължината; докато истината е, че никое явление, което по време е обусловено причинно от друго явление, зависи също от въздействията на много други.
В този случай се взема под внимание само дължината и ширината на природата. И двата пътища, обикновения емпиризъм и рационализъм, са за Гьоте само преходни точки за най-висшия научен метод, но именно само преходни точки, които трябва да бъдат преодоляни. А това става с рационалния емпиризъм, който се занимава с чистото явление, което е тъждествено с обективния природен закон. Обикновеният емпиризъм, непосредствената опитност ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления. Това значи, той ни предлага това не като последен завършек на научното разглеждане, а като първа опитност.
към текста >>
7.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В познанието ние научаваме, кои са идейните условия
на
сетивната опитност; ние изнасяме
на
бял
свят
идейния
свят
, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме
на
бял
свят
произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес? Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността.
В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност. Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява.
към текста >>
Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния
свят
, който още не е такава действителност.
Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност.
Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява. Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина.
към текста >>
Противоположното
на
това имаме, когато посредничеството отпада, когато идеята пристъпва непосредствено към сетивния
свят
.
Когато гледаме едно произведение на природата, което действува върху едно друго такова, нещата се представят така: Ние виждаме едно действие; това действие е обусловено от закони, които могат да бъдат обхванати в понятия. Но ако искаме да разберем действието, тогава не е достатъчно да го свържем с някакви закони, трябва да имаме една втора възприемаема но следваща да бъде отново претопена в понятия вещ. Когато виждаме една следа в почвата, ние търсим предмета, който е направил тази следа. Това ни води до едно такова следствие, където причината на едно такова следствие ни се явява отново във формата на едно външно възприятие, а това е понятието за сила. Силата може да застане срещу нас само там, където идеята ни се явява първо на един възприемаем обект и едва под тази форма действа върху един друг обект.
Противоположното на това имаме, когато посредничеството отпада, когато идеята пристъпва непосредствено към сетивния свят.
Тук идеята сама се явява като действаща причина. Тук именно е мястото, където можем да говорим за воля. Следователно волята е самата идея схващана като сила. Напълно непозволено е да говорим за една самостоятелна воля. Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя волята.
към текста >>
Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я
свят
на
идеята?
Тук идеята сама се явява като действаща причина. Тук именно е мястото, където можем да говорим за воля. Следователно волята е самата идея схващана като сила. Напълно непозволено е да говорим за една самостоятелна воля. Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя волята.
Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята?
Тя е едно деятелно съществуване. Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата. Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително. То не може да бъде уловено, няма съдържание. Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на идеите.
към текста >>
Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие
свят
на
идеите.
Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята? Тя е едно деятелно съществуване. Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата. Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително. То не може да бъде уловено, няма съдържание.
Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на идеите.
Наред с идеята Едуард фон Хартман прави от тази абстракция един втори учредяващ света принцип. Обаче тя не е нищо друго освен самата идея, само че в друга форма на изява. Воля без идея би била нищо. Същото не може да се каже за идеята, защото дейността е един неин елемент, докато тя е носеща себе си същност. Това можем да кажем като характеристика на човешката дейност.
към текста >>
Когато нашата теория
на
познанието е стигнала до заключението, че съдържанието
на
нашето съзнание не е само средство, да си съставим едно изображение
на
основата
на
света, но че самата тази основа
на
света се явява
на
бял
свят
в нейната най-първична форма в нашето мислене, ние не можем да постъпим другояче, освен да познаем в човешкото действие непосредствено безусловното действие
на
самата тази първопричина.
Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си. Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си. А това е действието със свобода. Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със свободен тил. Ако всички процеси на природата са само прояви на идеята, то човешкото действие е самата действаща идея.
Когато нашата теория на познанието е стигнала до заключението, че съдържанието на нашето съзнание не е само средство, да си съставим едно изображение на основата на света, но че самата тази основа на света се явява на бял свят в нейната най-първична форма в нашето мислене, ние не можем да постъпим другояче, освен да познаем в човешкото действие непосредствено безусловното действие на самата тази първопричина.
Ние не познаваме един Управител на света, който поставя цел и насока на нашите действия вън от нашето себе. Управителят /Ръководителят/ на света /Бог, бележка на прев./ се е отказал от своята сила, от своята власт, предал е всичко на човека, унищожавайки своето собствено отделно съществуване и е определил на човека задачата: Действай по-нататък. Човекът се намира в природата, гледа природата, в нея намека на нещо по-дълбоко, обуславящо, намека на едно намерение. Неговото мислене го прави способен да познае това намерение. То става негово духовно притежание.
към текста >>
Който си представя една Първопричина
на
света вън от нашия идеен
свят
, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно.
Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода. Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши. Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена. Човекът би се чувствал не като със свободен тил, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила. Видяхме, че догматизмът се състои в това, че основанието, защо дадено нещо е истинно, се търси в нещо намиращо се вън от нашето съзнание, в нещо недостъпно /транссубективно/, противоположно на мнението, което счита едно съждение за вярно заради това, че основанието за него се намира в живеещите в съзнанието, във вливащите се в съждението понятия.
Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно.
Така истината се схваща като догма. А в областта на етиката заповедта е това, което в науката е догмата. Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието основание не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън. Той действа по дълг. Да се говори за дълг има смисъл само при това схващане.
към текста >>
Така
истината
се схваща като догма.
Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши. Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена. Човекът би се чувствал не като със свободен тил, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила. Видяхме, че догматизмът се състои в това, че основанието, защо дадено нещо е истинно, се търси в нещо намиращо се вън от нашето съзнание, в нещо недостъпно /транссубективно/, противоположно на мнението, което счита едно съждение за вярно заради това, че основанието за него се намира в живеещите в съзнанието, във вливащите се в съждението понятия. Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно.
Така истината се схваща като догма.
А в областта на етиката заповедта е това, което в науката е догмата. Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието основание не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън. Той действа по дълг. Да се говори за дълг има смисъл само при това схващане. Ние трябва да чувстваме подбудата отвън и да признаем необходимостта да следваме тази подбуда, тогава ние действаме по дълг.
към текста >>
Ние знаем, че идейният
свят
е самото безкрайно съвършенство; знаем, че с този
свят
подбудите
на
нашите действия лежат в самите нас; и съобразно с това трябва да считаме като морално само едно такова действие, при което деянието произтича само от намиращата се в нас идея
на
това деяние.
Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието основание не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън. Той действа по дълг. Да се говори за дълг има смисъл само при това схващане. Ние трябва да чувстваме подбудата отвън и да признаем необходимостта да следваме тази подбуда, тогава ние действаме по дълг. Нашата теория на познанието не може да допусне едно такова действие там, където човекът се явява в своето морално съвършенство.
Ние знаем, че идейният свят е самото безкрайно съвършенство; знаем, че с този свят подбудите на нашите действия лежат в самите нас; и съобразно с това трябва да считаме като морално само едно такова действие, при което деянието произтича само от намиращата се в нас идея на това деяние.
От тази гледна точка човекът извършва едно действие само затова, защото неговата действителност е за него една потребност. Той действа затова, защото го тласка един вътрешен /собствен/ порив, а не еднавъншна сила. Обектът на неговото действие, щом той си състави едно понятие за него, го изпълва така, че той се стреми да го осъществи. Единствената подбуда за нашата дейност трябва да бъде в потребността да осъществим една идея, в стремежа да дадем форма на едно намерение. Всичко, което ни тласка към дейност, трябва да бъде изживяно в идеята.
към текста >>
място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният
свят
трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие.
Винаги се касае само за това, каква цел си е поставила тази или онази личност; по какви пътища е тръгнала тя. Историята трябва да се основава изцяло на човешката природа. Именно волята на тази човешка природа, нейните тенденции, нейните стремежи трябва да бъдат изследвани. Сега отново можем да докажем казаното тук върху моралната наука чрез изказвания на Гьоте*/*Сентенции в проза, цит. на др.
място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие.
Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира. Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”. Нашето мнение за дълга може да бъде отново познат в думите: "Дълг: Там, където човек обича това, което сам си заповядва." Ние поставихме човека като познаващо и действащо същество върху неговата самостоятелност. Показахме, че светът на неговите идеи съвпада с мировата основа и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуалност.
към текста >>
Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров
свят
трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила
на
света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни.
Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае. Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи. Какво жалко създание би бил човекът, ако природата би му предлага задоволяване отвън!
Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни.
Ние трябва да намерим задоволство от това, в което сме превърнали нещата, от нашите собствени творения. Само това е достойно за свободни същества.
към текста >>
8.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
"
Истината
е богоподобна: тя не се явява непосредствено, ние трябва да я отгатнем в нейните проявления."* /*Поезия и Истина, Ічаст, Книга І./
на нещо по-висше, по-чисто, непознато ние наричаме това: н а б о ж н о с т! " Тази страна на неговото същество е свързано неразривно с една друга. Той никога не се стреми да пристъпи непосредствено към това по-висше; той винаги се стреми да се приближи до него чрез природата.
"Истината е богоподобна: тя не се явява непосредствено, ние трябва да я отгатнем в нейните проявления."* /*Поезия и Истина, Ічаст, Книга І./
Наред с вярата в идеята Гьоте има също и другата вяра, че ние можем да добием идеята чрез съзерцанието на действителността; на него не му минава през ума да търси божеството някъде другаде освен в творенията на природата, но на всякъде той се стреми да открие божествената страна на тези творения. Когато през време на своето юношество той издига един олтар на великия Бог, който "стои в непосредствена връзка с природата"* /*Годишник на Гьоте, том VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./, този култ произтича определено от вярата, че можем да добием най-висшето, до което можем да стигнем, чрез вярно подържане на връзката с природата. Така у Гьоте е вроден онзи начин на разглеждане нещата, който ние оправдахме по пътя на теорията на познанието. Той пристъпва към действителността с убеждението, че всичко е само едно проявление на идеята, която ние добиваме едва тогава, когато издигнем сетивната опитност до духовното виждане. Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на основата на това предположение.
към текста >>
Също и отношението
на
Гьоте към Спиноза не трябва да се схваща по друг начин, освен така, че той намери у него формулите, научния език, за да изрази живеещия в него
свят
.
Това предполага, че съществува една мирова Основа /Първопричина/, която стои над двете същества и ги устройва така, че те си подхождат едно за друго. Обаче когато мировата Първооснова е присъща на всяко нещо, тогава този начин на обяснение няма никакъв смисъл. Защото тогава устройството на дадено нещо трябва да ни се яви като последствие на действащия в него принцип. Ние ще търсим в природата на дадено нещо, защото е така, а не иначе. Когато вярваме, че Божественото е присъщо на всяко нещо, тогава не ще ни хрумне да прибегнем за прибегнем за обяснение на неговата закономерност към един външен принцип.
Също и отношението на Гьоте към Спиноза не трябва да се схваща по друг начин, освен така, че той намери у него формулите, научния език, за да изрази живеещия в него свят.
Когато преминем сега към отношението на Гьоте към съвременните му философи, ние трябва да говорим преди всичко за Кант. Кант се счита всеобщо като основател на днешната философия. По неговата време той предизвика едно такова мощно движение, че за всеки образован човек беше една необходимост да се обясни с него. За Гьоте също това обяснение става една необходимост. Обаче то не можа да бъде за него плодотворно.
към текста >>
Умът трябва да се схваща като сбор от дейности, които имат за цел да обхванат сетивния
свят
според определени, предварително набелязани в него форми.
За Кант философията е науката на условията за възможността на света като едно човешко явление. За нещата в себе си ние не знаем нищо. Ние не сме изпълнили още нашата задача, когато стигаме до сетивното виждане на едно разнообразие във време и пространство. Ние се стремим да обхванем това разнообразие в едно единство. А това е работа на ума.
Умът трябва да се схваща като сбор от дейности, които имат за цел да обхванат сетивния свят според определени, предварително набелязани в него форми.
Той обхваща две сетивни възприятия, като например назовава едното като причина другото като следствие, или едното като вещество, другото като свойство и т.н. И тук също задачата на философската наука е да покаже, при какви условия умът успява да си образува една система на света. Така в смисъла на Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите на сетивния свят на ума. Сигурно е само едно, че съществува една вещ в себе си; как тази вещ в себе си се явява за нас, това зависи от нашата организация. Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност.
към текста >>
Така в смисъла
на
Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите
на
сетивния
свят
на
ума.
Ние се стремим да обхванем това разнообразие в едно единство. А това е работа на ума. Умът трябва да се схваща като сбор от дейности, които имат за цел да обхванат сетивния свят според определени, предварително набелязани в него форми. Той обхваща две сетивни възприятия, като например назовава едното като причина другото като следствие, или едното като вещество, другото като свойство и т.н. И тук също задачата на философската наука е да покаже, при какви условия умът успява да си образува една система на света.
Така в смисъла на Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите на сетивния свят на ума.
Сигурно е само едно, че съществува една вещ в себе си; как тази вещ в себе си се явява за нас, това зависи от нашата организация. Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност. Това става най-ясно там, където Кант говори за значението на идейния свят. За него идеите не са нищо друго освен по-висшите единици, които умът е създал. Например умът довежда психическите явления в определена връзка; разумът, като способност за образуване на идеи, обхваща тогава тази връзка така, като че тя изхожда от една душа.
към текста >>
Това става най-ясно там, където Кант говори за значението
на
идейния
свят
.
Той обхваща две сетивни възприятия, като например назовава едното като причина другото като следствие, или едното като вещество, другото като свойство и т.н. И тук също задачата на философската наука е да покаже, при какви условия умът успява да си образува една система на света. Така в смисъла на Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите на сетивния свят на ума. Сигурно е само едно, че съществува една вещ в себе си; как тази вещ в себе си се явява за нас, това зависи от нашата организация. Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност.
Това става най-ясно там, където Кант говори за значението на идейния свят.
За него идеите не са нищо друго освен по-висшите единици, които умът е създал. Например умът довежда психическите явления в определена връзка; разумът, като способност за образуване на идеи, обхваща тогава тази връзка така, като че тя изхожда от една душа. Обаче за самата вещ това няма значение, то е само средство за ориентиране за нашата познавателна способност. Това е съдържанието на Квантовата теоретична философия, доколкото то може да ни интересува тук. Ние виждаме веднага в тази теоретична философия противоположния полюс на Гьотевата философия.
към текста >>
За него идеята не е това, което се явява
на
разума като по-дълбоката основа
на
дадения
свят
, когато той е преодолял разположението
на
повърхността разнообразие, а само един методически принцип, според който разумът подрежда явленията с оглед
на
техния по-лесен обзор.
Вещта е едно единство на разума, а разделянето в една "вещ в себе си" и "вещ за нас" е продукт на ума. Следователно не е правилно да се каже, че това, което признаваме в едно отношение на дадена вещ, може да и бъде отречено в друго отношение. Защото независимо от това, дали веднъж разглеждам същата вещ под тази гледна точка, а друг път под една друга, все пак тя е едно единно цяло. Представлява една грешка, която се промъква през цялата учебна система на Кант, че той счита сетивното разнообразие като нещо твърдо и вярва, че науката се състои в това, да доведем това разнообразие в една система. Той съвсем не предполага, че разнообразното съвсем не е нещо последно, което трябва да преодолеем, ако искаме да го разберем; и поради това за него всяка теория е само една прибавка, която умът и разумът добавят към опитността.
За него идеята не е това, което се явява на разума като по-дълбоката основа на дадения свят, когато той е преодолял разположението на повърхността разнообразие, а само един методически принцип, според който разумът подрежда явленията с оглед на техния по-лесен обзор.
Ние бихме сгрешили според Кантовия възглед, ако бихме разглеждали нещата като изведими от идеята; според неговото мнение ние можем да подредим нашите опитности само така, като че те произхождат от едно единство. Според Кант ние нямаме никакво предчувствие за основата на нещата, за "вещта в себе си". Нашето знание за нещата съществува само по отношение на самите нас, то е валидно само за нашата индивидуалност. Гьоте не можеше да добие много от този възглед върху света. За него разглеждането на нещата по отношение на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на удоволствие и неудоволствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас.
към текста >>
Това изведе дейността, чрез която "Азът" превръща дадения
свят
в един мислен
свят
, по естествено образцов начин.
При това обаче трябва да се запомни, че Шилер не предаде на Гьоте нищо чуждо, а напротив сам тепърва чрез наблюдението на Гьотевия дух стигна до познанието на обективния идеализъм. Той само намери израза за начина на мислене, който позна у Гьоте и му се възхищаваше. Малко помощ получи Гьоте от Фихте. Фихте се движеше в една твърде чужда на Гьотевото мислене сфера, поради което не беше възможно Гьоте да получи някаква помощ от него. Фихте основа науката на съзнанието по най-остроумен начин.
Това изведе дейността, чрез която "Азът" превръща дадения свят в един мислен свят, по естествено образцов начин.
Обаче при това той направи грешката, че не схващаше тази дейност на Аза само като една такава, която привежда даденото съдържание в една задоволителна форма, която довежда несвързаното дадено в съответната връзка; той я считаше като едно създаване на всичко онова, което се разиграва вътре в "Аза". Ето защо неговото учение се явява като един едностранчив идеализъм който взема цялото свое съдържание от съзнанието. Гьоте, който винаги се насочваше към обективното, можа да намери твърде малко нещо, което да го привлича, във Фехтевата философия на съзнанието. На Гьоте му липсваше разбиране за областта, за която тази философия беше валидна; обаче разширението, което Фихте и даде той я считаше като универсална наука -, можа да се яви на поета само като една грешка. Много повече допирни точки имаше Гьоте с младия Шелинг.
към текста >>
Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло
на
дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество
на
противния
свят
.
И изразявайки своето определено съзвучие с Шелинг, той пише в своята студия "Съзерцателна разсъдъчна способност", че неговият стремеж е бил "чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа да стане достоен за духовно съучастие в нейните произведения*./*Естествени Науки І, стр.116/ Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота. Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?!
Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят.
Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа. От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел. Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно. Той иска да познае даденото като едно следствие на това, което той може да счита като необусловено.
към текста >>
Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата
свят
а, нашият забъркан
свят
и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата
на
философа.
Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота. Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?! Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят.
Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа.
От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел. Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно. Той иска да познае даденото като едно следствие на това, което той може да счита като необусловено. Така за Гьоте запознаването с философи и философски направления означава едно напредващо изяснение върху това, което вече е съществувало в него.
към текста >>
Съзирането
на
нещо обективно в нашия идеен
свят
и следващото това съзиране отдаване
на
този
свят
е това, което отново намираме от Гьотевия светоглед във философията
на
Хартман.
Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система. И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие. Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления. Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист. И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл".
Съзирането на нещо обективно в нашия идеен свят и следващото това съзиране отдаване на този свят е това, което отново намираме от Гьотевия светоглед във философията на Хартман.
Хартман е бил доведен чрез неговата философия на несъзнателното към това преминаване в обективната идея. Тъй като е познал, че съзнателността не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно. Че наред с това той приема в принципите съставляващи света и волята, това разбира се отново го различава от Гьоте. Все пак там, където Хартман е плодотворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание.
към текста >>
9.
12. ГЬОТЕ И МАТЕМАТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Гьоте знаеше, че пътищата към
истината
са безкрайно много и че всеки може да върви по онзи път, който отговаря
на
неговите способности, и стига до своите цели.
"Тази предпазливост, да се подрежда близкото до близкото, или напротив близкото да се извежда от близкото, ние трябва да научим от математиците, и даже там, където не си служим с никакво изчисление, трябва да постъпваме винаги така, като че трябва да даваме сметка на най-строгия геометрик*./*Опитът като посредник между обект и субект, Е.Н.ХІ, стр.19/. "чувал съм да ме обвиняват, че съм противник, враг на математиката въобще, която обаче никой не може да цени високо както Аз”* /* Върху математиката и злоупотребата с нея, Е.Н.ІІ, стр.45/. Що се отнася до втория упрек, той е такъв, че едва ли може да го повдигне някой който е вникнал в същността на Гьоте. Колко пъти не се е изказвал Гьоте против начинанията на проблематични натури, които се стремят към цели, без да ги е грижа за това, дали с това се движат вътре в границите на техните способности! Нима той самият трябваше да пристъпи тази повеля, трябваше да изнесе естественонаучни възгледи, пренебрегвайки математическите неща поради своята некомпетентност?
Гьоте знаеше, че пътищата към истината са безкрайно много и че всеки може да върви по онзи път, който отговаря на неговите способности, и стига до своите цели.
"всеки човек трябва да мисли по свой начин: Защото той винаги ще намери в своя път нещо истинно или един вид истина, която му помага в живота; само че той трябва да върви безогледно; трябва да се контролира;.....". "И най-нищожният човек може да бъде пълен, когато се движи между границите на своите способности и сръчности; обаче даже красиви предимства биват затъмнени, заличени и унищожени, когато липсва онази безусловна изискваща съразмерност* /*Сентенции в проза, цитир. на др. място, стр.405/. Смешно би било да твърдим, че за да извърши въобще нещо, Гьоте се е впуснал в едно поле, което е стояло вън от неговия кръгозор.
към текста >>
Така тя получава цял един
свят
от отвлечености /абстрактни/, сред които след това работи.
Обаче величината не е нещо съществуващо по себе си. В широката окръжност на човешката опитност не съществува нищо което е само величина. Наред с други признаци всяка нещо има и такива, които могат да се определят чрез числата. Тъй като математиката се занимава с величини, тя няма за свой обект никакви завършени в себе си обекти на опитността, а само всичко онова от тях, което може да се измерва или брои. Тя отделя от нещата всичко, което може да се подложи на последната операция.
Така тя получава цял един свят от отвлечености /абстрактни/, сред които след това работи.
Тя няма работа с неща, а само неща доколкото те са величини. Тя трябва да допусне, че третира само една страна на действителното и че тази последната има още много други страни, над които математиката няма никаква власт. Математическите съждения не са никакви съждения, които обхващат напълно действителните неща, а те имат валидност само сред идейния свят на отвлеченостите, които ние самите сме отделили мислено като една страна на действителността от тази последната. Математиката абстрахира величината и числото от нещата, установява напълно идейните отношения между величини и числа и плува по този начин в един чист мисловен свят. Нещата на действителността, доколкото те са величина и число, позволяват след това прилагането на математическите истини.
към текста >>
Математическите съждения не са никакви съждения, които обхващат напълно действителните неща, а те имат валидност само сред идейния
свят
на
отвлеченостите, които ние самите сме отделили мислено като една страна
на
действителността от тази последната.
Тъй като математиката се занимава с величини, тя няма за свой обект никакви завършени в себе си обекти на опитността, а само всичко онова от тях, което може да се измерва или брои. Тя отделя от нещата всичко, което може да се подложи на последната операция. Така тя получава цял един свят от отвлечености /абстрактни/, сред които след това работи. Тя няма работа с неща, а само неща доколкото те са величини. Тя трябва да допусне, че третира само една страна на действителното и че тази последната има още много други страни, над които математиката няма никаква власт.
Математическите съждения не са никакви съждения, които обхващат напълно действителните неща, а те имат валидност само сред идейния свят на отвлеченостите, които ние самите сме отделили мислено като една страна на действителността от тази последната.
Математиката абстрахира величината и числото от нещата, установява напълно идейните отношения между величини и числа и плува по този начин в един чист мисловен свят. Нещата на действителността, доколкото те са величина и число, позволяват след това прилагането на математическите истини. Следователно решителна грешка е да се вярва, че с математическите съждения можем да обхванем цялата природа. Природата не е именно само количество; тя е също и качество, а математиката има работа само с първото. Следователно математическото третиране на нещата и това, което се занимава с чисто качественото, трябва да работят ръка за ръка.
към текста >>
Математиката абстрахира величината и числото от нещата, установява напълно идейните отношения между величини и числа и плува по този начин в един чист мисловен
свят
.
Тя отделя от нещата всичко, което може да се подложи на последната операция. Така тя получава цял един свят от отвлечености /абстрактни/, сред които след това работи. Тя няма работа с неща, а само неща доколкото те са величини. Тя трябва да допусне, че третира само една страна на действителното и че тази последната има още много други страни, над които математиката няма никаква власт. Математическите съждения не са никакви съждения, които обхващат напълно действителните неща, а те имат валидност само сред идейния свят на отвлеченостите, които ние самите сме отделили мислено като една страна на действителността от тази последната.
Математиката абстрахира величината и числото от нещата, установява напълно идейните отношения между величини и числа и плува по този начин в един чист мисловен свят.
Нещата на действителността, доколкото те са величина и число, позволяват след това прилагането на математическите истини. Следователно решителна грешка е да се вярва, че с математическите съждения можем да обхванем цялата природа. Природата не е именно само количество; тя е също и качество, а математиката има работа само с първото. Следователно математическото третиране на нещата и това, което се занимава с чисто качественото, трябва да работят ръка за ръка. Те ще се срещнат при обекта, от който всяко едно обхваща една страна.
към текста >>
10.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ако не би съществувал дългът, да кажем
истината
без стеснение, когато вярваме, че сме я познали, тогава следващите изложения биха останали ненаписани.
16. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
Ако не би съществувал дългът, да кажем истината без стеснение, когато вярваме, че сме я познали, тогава следващите изложения биха останали ненаписани.
Съждението, което при нарушаващата днес насока в естествените науки бихме могли да чуете от учените специалисти, не може да бъде съмнително за мене. В тези изложения учените специалисти ще виждат дилетантския опит на един човек, да се произнесе върху един въпрос, който е вече отдавна решен у всички "благоразумни". Когато поставя пред погледа си презрението на всички онези, които днес считат себе си за единствено призвани да говорят върху въпроси на естествените науки, тогава трябва да си призная, че в този опит съвсем няма нищо съблазняващо в обикновения смисъл. Обаче аз не можах да се оставя уплашен от предвижданите възражения. Защото аз самият мога да си направя всички тези възражения и поради това зная колко малко са обоснованите.
към текста >>
Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш
свят
, това създава също по-висши изисквания.
Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел. Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм. Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа. Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение.
Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания.
Едно същество, на което не би била присъща тази по-висша природа, за него не биха възникнали тези проблеми. Ето защо те не могат да получат отговор от никаква друга инстанция освен отново от тази по-висша природа. Те не го извеждат вън от неговите елементи. Обаче областта, в която духът живее и тъче като в своя първично собствена област, е идеята, е светът на мислите. Да бъдат разрешени мислителните въпроси чрез мислителни отговори, това е научна дейност в най-висшия смисъл на думата.
към текста >>
Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение
на
сетивния
свят
.
Никога! Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото? Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект. Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията. Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно?
Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят.
Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят. Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде. Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи. Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо. Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука.
към текста >>
Аз трябва да търся от глъбините
на
самия моя дух това, което ми липсва по отношение
на
сетивния
свят
.
Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото? Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект. Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията. Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят.
Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят.
Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде. Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи. Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо. Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука. Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието.
към текста >>
Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния
свят
не може да я създаде.
Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект. Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията. Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят. Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят.
Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде.
Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи. Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо. Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука. Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието. Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси.
към текста >>
Обаче когато изследваме идейния
свят
, който съставлява съдържанието
на
въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт
на
споменатия процес.
Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята. А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси.
Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес.
Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция. Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост.
към текста >>
Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен
свят
, той я търси също и в останалата вселена.
Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция. Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост.
Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена.
Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим. Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите. Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа? Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка. Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене?
към текста >>
Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане
на
света
на
явленията в мисли, щом може би нещата
на
този
свят
не допускат едно такова схващане
на
тяхната природа?
Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим. Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите.
Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа?
Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка. Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене? Що е той по отношение на мене? Аз съм тук с моята витаеща над всяка преходност идейна необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам. Обаче как обяснявам аз, това което застава срещу мене?
към текста >>
Светът
на
мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене
свят
към самия мене?
Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим. Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите. Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа? Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка.
Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене?
Що е той по отношение на мене? Аз съм тук с моята витаеща над всяка преходност идейна необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам. Обаче как обяснявам аз, това което застава срещу мене? Тук е мястото, където за нас намира отговор един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за връзката между духа и природата. Какво отношение съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга?
към текста >>
Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря
на
действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет
на
пространствено-временния
свят
.
Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено. Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ. Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място. От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията. Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане?
Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят.
Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там.
към текста >>
Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив,
истината
е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието
на
усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ.
Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ. Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място. От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията. Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане? Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят.
Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ.
Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява.
към текста >>
Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този
свят
, защото то просто не може да бъде там.
Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят. Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения.
Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там.
Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява. А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането? Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата? Нима мога аз да изследвам моите сетива с други средства освен пак само също с тези сетива? Нима периферният край на нервите, нима нагъванията на мозъка ми са дадени чрез нещо друго освен чрез сетивното възприятие?
към текста >>
Следователно възприеманият
свят
не е нищо друго освен един сбор от метаморфозирани възприятия.
В този последния ние наблюдаваме и други усещания освен тези, които са свързани с усещането на червено. Това са процеси на движение. Тези процеси на движение се явяват след това като по-нататъшни процеси на движение между възбудителя и сетивния орган и т.н. Обаче всичко това са също така възприемани усещания. И те не представляват нищо друго освен една метаморфоза на процесите, които, доколкото въобще са достъпни за сетивното наблюдение, се разтварят без остатък във възприятия.
Следователно възприеманият свят не е нищо друго освен един сбор от метаморфозирани възприятия.
Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат. Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа. Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя. Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо. Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя".
към текста >>
Обаче наред с А, Б и В във възприемаемия
свят
съществуват още безкрайно много такива елементи.
Да предположим, че съдържащият се в света на фактите елемент А стои в някаква връзка с елемента Б. Естествено, съобразно нашите изложения, и двата елемента не са нищо повече от явления. Връзката се явява също като явление. Това явление ще наречем В. Това, което можем да установим сега в света на фактите, е отношението на А, Б и В.
Обаче наред с А, Б и В във възприемаемия свят съществуват още безкрайно много такива елементи.
Да вземем един случаен четвърти елемент, Г; този елемент се прибавя и веднага ще се представи изменено. Вместо А заедно с Б да имат като последствие В, чрез прибавянето на Г ще се яви едно съществено друго явление, Д. Именно за това се касае. Когато заставаме срещу едно явление, ние го виждаме многостранно обусловено. Ние трябва да търсим всички отношения, ако искаме да разберем явлението.
към текста >>
11.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това, което явленията
на
външния
свят
крият, то става явно във вътрешността
на
човека.
Той чувства, че за да произведе разнообразието на нейните творения, тя се нуждае от двигателни сили, които отначало скрива от наблюдателя. Природата не изговаря сама своята последна дума. Нашият опит ни показва, това, което природата може да създаде, обаче тя не ни казва, как става това създаване. В самия човешки дух се намира средството за откриване на двигателните сили на природата. От човешкия дух възникват идеите, които ни дават осветление върху това, как природата произвежда своите творения.
Това, което явленията на външния свят крият, то става явно във вътрешността на човека.
Това, което човешкият дух измисля като природни закони; то не е измислено допълнително към природата; то е само арената, върху която природата прави да станат видими тайните на нейното действие. Това, което наблюдаваме на нещата, е само една част от нещата. Това, което избликва нагоре в нашия дух, когато той застава срещу нещата, то е другата част. Същите неща са тези, които ни говорят отвън, и същите, които говорят вътре в нас. Едва когато съпоставим езикът навъншния свят с този на нашата вътрешност, ние имаме пълната действителност.
към текста >>
Едва когато съпоставим езикът навъншния
свят
с този
на
нашата вътрешност, ние имаме пълната действителност.
Това, което явленията на външния свят крият, то става явно във вътрешността на човека. Това, което човешкият дух измисля като природни закони; то не е измислено допълнително към природата; то е само арената, върху която природата прави да станат видими тайните на нейното действие. Това, което наблюдаваме на нещата, е само една част от нещата. Това, което избликва нагоре в нашия дух, когато той застава срещу нещата, то е другата част. Същите неща са тези, които ни говорят отвън, и същите, които говорят вътре в нас.
Едва когато съпоставим езикът навъншния свят с този на нашата вътрешност, ние имаме пълната действителност.
Какво са искали всички истински философи на всички времена? Нищо друго освен да проповядват същността на нещата, която самите тези неща изговарят, когато духът им се предлага като говорим орган. Когато човекът оставя своята вътрешност да говори върху природата, той разбира, че природата остава зад това, което тя би искала да произведе съобразно своите двигателни сили. Духът вижда това, което опитът съдържа, в неговата съвършена форма. Той вижда, че природата не постига своите намерения с нейните творения.
към текста >>
В художника се ражда един образ
на
този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния
свят
.
В тях човекът създава по един съвършен начин това, което природата показва несъвършено. Философът и художникът имат същата цел. Те се стремят да дадат форма на съвършеното, което техният дух вижда, когато оставят природата да действа върху тях. Обаче на тяхно разположение стоят различни средства, за да постигнат тази цел. Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес.
В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят.
Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища. Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа. Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят. Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта. Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни.
към текста >>
Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите
на
природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния
свят
.
Обаче на тяхно разположение стоят различни средства, за да постигнат тази цел. Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес. В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят. Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища. Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа.
Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят.
Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта. Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни. Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие. Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник.
към текста >>
Съдържанието
на
мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния
свят
е
истината
.
Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност. Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството. Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно. Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство? Аз се опитвам да обрисувам свързано тази философия родена от духа на един истински художник.
Съдържанието на мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината.
Човекът не може да желае никакво друго познание освен едно такова, което той сам произвежда. Който търси зад нещата още нещо, което трябва да означава тяхната същинска същина, той не е осъзнал, че всички питания за същността на нещата произлизат само от човешката потребност: Да проникне също с мисълта това, което възприема. Нещата ни говорят и нашият дух говори, когато наблюдаваме нещата. Тези два езика произхождат от същата първична същност и човекът е призван да произведе тяхното взаимно разбиране. Ето в какво се състои това, което наричаме познание.
към текста >>
Който не стига до това разбиране,
на
него нещата навъншния
свят
му остават чужди.
Който търси зад нещата още нещо, което трябва да означава тяхната същинска същина, той не е осъзнал, че всички питания за същността на нещата произлизат само от човешката потребност: Да проникне също с мисълта това, което възприема. Нещата ни говорят и нашият дух говори, когато наблюдаваме нещата. Тези два езика произхождат от същата първична същност и човекът е призван да произведе тяхното взаимно разбиране. Ето в какво се състои това, което наричаме познание. А това и нищо друго не търси този, който разбира потребностите на човешката природа.
Който не стига до това разбиране, на него нещата навъншния свят му остават чужди.
Той не чува от неговата вътрешност да му говори същността на нещата. Ето защо той предлага, че тази същност е скрита зад нещата. Зад света на възприятията той вярва в още един външен свят. Обаче нещата са външни неща само дотогава, докато само ги наблюдаваме. Когато размишляваме върху тях, те престават да бъдат вън от нас.
към текста >>
Зад света
на
възприятията той вярва в още един външен
свят
.
Ето в какво се състои това, което наричаме познание. А това и нищо друго не търси този, който разбира потребностите на човешката природа. Който не стига до това разбиране, на него нещата навъншния свят му остават чужди. Той не чува от неговата вътрешност да му говори същността на нещата. Ето защо той предлага, че тази същност е скрита зад нещата.
Зад света на възприятията той вярва в още един външен свят.
Обаче нещата са външни неща само дотогава, докато само ги наблюдаваме. Когато размишляваме върху тях, те престават да бъдат вън от нас. Ние се сливаме с тяхната същност. Противоположността на обективното външно възприятие и субективния вътрешен свят на мислите съществува за човека само тогава, докато той не познае съпринадлежността на тези светове. Вътрешният свят на човека е вътрешността на природата.
към текста >>
Противоположността
на
обективното външно възприятие и субективния вътрешен
свят
на
мислите съществува за човека само тогава, докато той не познае съпринадлежността
на
тези светове.
Ето защо той предлага, че тази същност е скрита зад нещата. Зад света на възприятията той вярва в още един външен свят. Обаче нещата са външни неща само дотогава, докато само ги наблюдаваме. Когато размишляваме върху тях, те престават да бъдат вън от нас. Ние се сливаме с тяхната същност.
Противоположността на обективното външно възприятие и субективния вътрешен свят на мислите съществува за човека само тогава, докато той не познае съпринадлежността на тези светове.
Вътрешният свят на човека е вътрешността на природата. Тези мисли не се опровергават от факта, че различните хора си съставят различни представи за нещата. Те не се опровергават и от това, че организациите на хората са различни, така че не се знае, дали един и същ цвят се вижда по един и напълно същ начин от различни хора. Защото важното не е това, дали хората си образуват същото съждение за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека говори, е именно езикът, който изразява същността на нещата. Отделните съждения са различни според организацията на човека и според становището, от което той разглежда нещата; обаче всички съждения произлизат от същия елемент и водят в същността на нещата.
към текста >>
Вътрешният
свят
на
човека е вътрешността
на
природата.
Зад света на възприятията той вярва в още един външен свят. Обаче нещата са външни неща само дотогава, докато само ги наблюдаваме. Когато размишляваме върху тях, те престават да бъдат вън от нас. Ние се сливаме с тяхната същност. Противоположността на обективното външно възприятие и субективния вътрешен свят на мислите съществува за човека само тогава, докато той не познае съпринадлежността на тези светове.
Вътрешният свят на човека е вътрешността на природата.
Тези мисли не се опровергават от факта, че различните хора си съставят различни представи за нещата. Те не се опровергават и от това, че организациите на хората са различни, така че не се знае, дали един и същ цвят се вижда по един и напълно същ начин от различни хора. Защото важното не е това, дали хората си образуват същото съждение за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека говори, е именно езикът, който изразява същността на нещата. Отделните съждения са различни според организацията на човека и според становището, от което той разглежда нещата; обаче всички съждения произлизат от същия елемент и водят в същността на нещата. Това може да се изрази в различни отсенки на мислите; но то все пак остава същността на нещата.
към текста >>
се чувства в света като в едно велико, красива, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство
на
доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би могла да чувства себе си, би възкликнала като че е достигнала своята цел и би се удивила
на
върха
на
своето собствено развитие и същество*/*Гьоте, Ванкелман, "Мислене виждане Размисъл", т.16, стр.7/." Целта
на
вселената и същността
на
съществуването не се състои в това, което външния
свят
доставя, а в това, което живее в човешкия дух и произлиза от него.
Отделните съждения са различни според организацията на човека и според становището, от което той разглежда нещата; обаче всички съждения произлизат от същия елемент и водят в същността на нещата. Това може да се изрази в различни отсенки на мислите; но то все пак остава същността на нещата. Човекът е органът, чрез който природата открива своите тайни. В субективната личност се явява най-дълбокото съдържание на света. "когато здравата природа на човека действува като едно цяло, когато той
се чувства в света като в едно велико, красива, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би могла да чувства себе си, би възкликнала като че е достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето собствено развитие и същество*/*Гьоте, Ванкелман, "Мислене виждане Размисъл", т.16, стр.7/." Целта на вселената и същността на съществуването не се състои в това, което външния свят доставя, а в това, което живее в човешкия дух и произлиза от него.
Ето защо Гьоте счита като грешка, когато природоизследователят иска да проникне във вътрешността на природата чрез инструменти и обективни опити, защото "В самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-великият и най-точен физически апарат, който може да съществува и това е най-голямото нещастие на по-новата физика, че тя някакси отделя експериментите от човека и иска да познае природата само в това, което изкуствени инструменти показват и чрез това иска да разграничи и докаже това, което тя произвежда." "Но в замяна на това човекът стои така високо, че това, което иначе е неизобразимо, се изобразява в него. Какво е една струна и всяко нейно механическо деление спрямо ухото на музиканта? Можем даже да кажем, какво са елементарните явления на природата спрямо човека, който трябва първо да ги обуздае и да ги измени, за да може някакси да си ги асимилира*/*"Сентенции в проза, цит. на др. място стр.351/?
към текста >>
Защото когато искаме да се издигнем над простото наблюдение
на
процеса, ние трябва да пренесем върху него изживяването, което нашето собствено тяло има, когато то поставя в движение едно тяло навъншния
свят
.
Всичко, което той има да каже върху тази същност, е взето от духовните изживявания на неговата вътрешност. Човекът може да съди за света само от себе си. Той трябва да мисли антропоморфически. В най-простото явление, например в удара на две тела ние внасяме един антропоморфизъм, когато се изказваме върху него. Съждението: "Едното тяло удря другото", е вече антропоморфизъм.
Защото когато искаме да се издигнем над простото наблюдение на процеса, ние трябва да пренесем върху него изживяването, което нашето собствено тяло има, когато то поставя в движение едно тяло навъншния свят.
Всички физикални обяснения са маскирани антропоморфизми. Ние очовечаваме природата, когато я обясняваме, ние поставяме в нея вътрешните изживявания на човека. обаче тези субективни изживявания са вътрешната същност на нещата. Ето защо не можем да кажем, че човекът не познава обективната истина, "същината" на нещата, защото може да си образува само субективни представи върху тях*/*Възгледите на Гьоте са в мислимо най-острата противоположност с философията на Кант. Философията на Кант изхожда от схващането, че светът на представите се владее от законите на човешкия дух и за това всичко, което идва отвън срещу този свят на представите, може да съществува вътре в него като едно субективно отражение.
към текста >>
Философията
на
Кант изхожда от схващането, че светът
на
представите се владее от законите
на
човешкия дух и за това всичко, което идва отвън срещу този
свят
на
представите, може да съществува вътре в него като едно субективно отражение.
Защото когато искаме да се издигнем над простото наблюдение на процеса, ние трябва да пренесем върху него изживяването, което нашето собствено тяло има, когато то поставя в движение едно тяло навъншния свят. Всички физикални обяснения са маскирани антропоморфизми. Ние очовечаваме природата, когато я обясняваме, ние поставяме в нея вътрешните изживявания на човека. обаче тези субективни изживявания са вътрешната същност на нещата. Ето защо не можем да кажем, че човекът не познава обективната истина, "същината" на нещата, защото може да си образува само субективни представи върху тях*/*Възгледите на Гьоте са в мислимо най-острата противоположност с философията на Кант.
Философията на Кант изхожда от схващането, че светът на представите се владее от законите на човешкия дух и за това всичко, което идва отвън срещу този свят на представите, може да съществува вътре в него като едно субективно отражение.
Според нея човекът не възприема "самата същност" на нещата, а явлението, което се ражда чрез това, че нещата го възбуждат и той свързва тези възбуди според законите на неговия ум и на неговия разум. Че чрез този разум говори същността на нещата, за това Кант и кантианците нямат никакво предчувствие. Ето защо за Гьоте Кантовата философия не можеше никога да означава нещо. Когато усвояваше отделните изречения от нея, той им даваше съвършено друг смисъл, съвършено различен от този, който те имаха в учението на техния автор. От една бележка, която бе намерена едва след откриването на Ваймарския Гьотев архив, стана ясно, че Гьоте много добре е виждал противоположността между своето схващане на света и това на Кант.
към текста >>
За него основната грешка
на
Кант се състои в това, че той "счита самата субективна познавателна способност като обект и отделя рязко, но не напълно правилно точката, където субективното и обективното се срещат." Субективното и обективното се събират заедно когато човекът свързва в една единна същност
на
нещата това, което външния
свят
изказва и това, което неговата вътрешност позволява да бъде чуто.
Според нея човекът не възприема "самата същност" на нещата, а явлението, което се ражда чрез това, че нещата го възбуждат и той свързва тези възбуди според законите на неговия ум и на неговия разум. Че чрез този разум говори същността на нещата, за това Кант и кантианците нямат никакво предчувствие. Ето защо за Гьоте Кантовата философия не можеше никога да означава нещо. Когато усвояваше отделните изречения от нея, той им даваше съвършено друг смисъл, съвършено различен от този, който те имаха в учението на техния автор. От една бележка, която бе намерена едва след откриването на Ваймарския Гьотев архив, стана ясно, че Гьоте много добре е виждал противоположността между своето схващане на света и това на Кант.
За него основната грешка на Кант се състои в това, че той "счита самата субективна познавателна способност като обект и отделя рязко, но не напълно правилно точката, където субективното и обективното се срещат." Субективното и обективното се събират заедно когато човекът свързва в една единна същност на нещата това, което външния свят изказва и това, което неговата вътрешност позволява да бъде чуто.
Обаче тогава напълно престава противоположността между субективно и обективно; тя изчезва в съединената действителност. Аз обърнах вниманието върху това в настоящия труд. Против моите тогавашни изложения полемизира сега К. Форлендер в тетрадка 1 на "Из следвания върху Кант". Той намира, че моят възглед върху противоположността между Гьотевото и Кантовото схващане на света е "най-малко силно едностранчиво и в противоречие с ясните свидетелства на самия Гьоте" и се обяснява "от напълно кривото разбиране на Кантовия трансцендентен метод" от моя страна.
към текста >>
Защото
истината
е влагането
на
субективни изживявания в обективна връзка
на
явленията.
Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във всеки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в отношение с нещата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обективното усещане, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но както ясно се вижда от моето изречение, аз съвсем не съм казал, че въпросният начин да се постави човек в отношение с нещата е този на Кант, а това, че Гьоте не намира Кантовото схващане за отношението между субект и обект съответно на онова отношение, в което се намира човекът, когато той иска да познае, какви са те в тяхната същност. Гьоте е на мнение, че дефиницията на Кант не отговаря на човешкото познание, а на онова отношение, в което човек се поставя към нещата, когато ги разглежда по отношение на приятността и неприятността. Който може, както Форлендер, да разбере така криво едно изречение, може да си спести труда да съветва другите хора по отношение на философското развитие и по-добре първо да си усвои способността да чете правилно едно изречение. Всеки може да търси Гьотеви цитати и да ги сравнява исторически; но да ги тълкува в смисъла на Гьотевия светоглед, това във всеки случай не може Форлендер. Не може и дума да става за някаква друга истина освен за една субективна човешка истина.
Защото истината е влагането на субективни изживявания в обективна връзка на явленията.
Тези субективни изживявания могат даже да приемат един напълно индивидуален характер. Въпреки това те са израз на вътрешната същност на нещата. Ние можем да вложим в нещата само това, което сами сме изживели. Съобразно с това също и всеки човек според своите индивидуални изживявания ще вложи в определен смисъл нещо в нещата. Как аз си тълкувам определени процеси на природата, това не може да бъде напълно разбрано от някой друг, който не изживява вътрешно същото.
към текста >>
Обаче съвсем не става дума всички хора да мислят същото нещо върху нещата, а само за това, че когато мислят върху нещата, те да живеят в елемента
на
истината
.
Тези субективни изживявания могат даже да приемат един напълно индивидуален характер. Въпреки това те са израз на вътрешната същност на нещата. Ние можем да вложим в нещата само това, което сами сме изживели. Съобразно с това също и всеки човек според своите индивидуални изживявания ще вложи в определен смисъл нещо в нещата. Как аз си тълкувам определени процеси на природата, това не може да бъде напълно разбрано от някой друг, който не изживява вътрешно същото.
Обаче съвсем не става дума всички хора да мислят същото нещо върху нещата, а само за това, че когато мислят върху нещата, те да живеят в елемента на истината.
Ето защо ние не трябва да разглеждаме мислите на някой друг човек като такива и да ги приемем или да ги отхвърлим, а трябва да ги считаме като вестители на неговата индивидуалност. "онези, които си противоречат и спорят, трябва от време на време да помислят, че не всеки език е разбираем за всеки един”*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.355/. "Една философия не може никога да предаде една общовалидна истина, а тя описва вътрешните изживявания на философа, чрез които той тълкува външните явления.
към текста >>
Човек не познава
истината
нито чрез едностранчиво наблюдение, нито чрез едностранчиво мислене.
на др. място, стр.355/. "Една философия не може никога да предаде една общовалидна истина, а тя описва вътрешните изживявания на философа, чрез които той тълкува външните явления. *** Когато дадено нещо изразява своята същност чрез органа на човешкия дух, пълната действителност се ражда само чрез сливането навъншно обективното и вътрешно субективното.
Човек не познава истината нито чрез едностранчиво наблюдение, нито чрез едностранчиво мислене.
Истината не съществува като нещо завършено в обективния свят, а тя е произведена едва чрез човешкия дух в свръзка с нещата. Обективните неща са само една част на действителността. Който величае изключително само сетивната опитност, на него трябва да възразим заедно с Гьоте. "Че опитността е само половината от опитността"* /*Сентенции в проза, цит. на др.
към текста >>
Истината
не съществува като нещо завършено в обективния
свят
, а тя е произведена едва чрез човешкия дух в свръзка с нещата.
място, стр.355/. "Една философия не може никога да предаде една общовалидна истина, а тя описва вътрешните изживявания на философа, чрез които той тълкува външните явления. *** Когато дадено нещо изразява своята същност чрез органа на човешкия дух, пълната действителност се ражда само чрез сливането навъншно обективното и вътрешно субективното. Човек не познава истината нито чрез едностранчиво наблюдение, нито чрез едностранчиво мислене.
Истината не съществува като нещо завършено в обективния свят, а тя е произведена едва чрез човешкия дух в свръзка с нещата.
Обективните неща са само една част на действителността. Който величае изключително само сетивната опитност, на него трябва да възразим заедно с Гьоте. "Че опитността е само половината от опитността"* /*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр. 503/.
към текста >>
Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния
свят
, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността
на
човека.
на др. място, стр. 503/. "Всичко фактическо е вече теория", т.е. когато човешкият дух наблюдава фактическото, в него се изявява нещо идейно. Схващането на света, което познава същността на нещата в идеите и схваща познанието като едно вживяване в същността на нещата, не е мистика.
Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека.
Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек. Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия. Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят.
към текста >>
Ти държиш
на
вярата в Бог, аз
на
виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността
на
нещата изразяваща се в неговия идеен
свят
.
Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек. Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия.
Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят.
Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата.
към текста >>
Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността
на
нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен
свят
на
мислите като негоден за постигането
на
едно по-висше познание.
Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек. Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия. Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят.
Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание.
Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата. Само в идеите говорят самите неща.
към текста >>
Който търси истинското съдържание
на
обективния
свят
в своята собствена вътрешност, той може също да постави същественото
на
моралния ред
на
света само в самата човешка природа.
Те не предчувстват какво изживяват хората в идеите, които имат действително такива идеи. Обаче за мнозина идеите са само думи. Те не могат да си усвоят безкрайната пълнота на тяхното съдържание. Нищо чудно, че такива хора чувствуват своите празни от идеи думи като нещо празно. ***
Който търси истинското съдържание на обективния свят в своята собствена вътрешност, той може също да постави същественото на моралния ред на света само в самата човешка природа.
Който вярва, че зад човешката действителност съществува една отвъдна действителност, той трябва също така да търси и извора на моралното в нея. Защото в по-висш смисъл моралното може да дойде само от същността на нещата. Ето защо вярващият в отвъдното приема морални заповеди, на които човекът трябва да се подчинява. Тези заповеди стигат до него или по пътя на едно откровение, или се явяват като такива в неговото съзнание, какъвто е случаят при категоричния императив на Кант. Как този категоричен императив идва в нашето съзнание от отвъдната "същност" на нещата, върху това не се казва нищо.
към текста >>
За Гьоте моралното се ражда от идейния
свят
на
човека.
Тези заповеди стигат до него или по пътя на едно откровение, или се явяват като такива в неговото съзнание, какъвто е случаят при категоричния императив на Кант. Как този категоричен императив идва в нашето съзнание от отвъдната "същност" на нещата, върху това не се казва нищо. Той е просто налице и човек трябва да се подчини. Философът на опита, който очаква всяко спасение от чистото сетивно наблюдение, вижда в моралното само действието на човешките нагони и инстинкти. От изучаването на тези последните трябва да се получат нормите, които са меродавни за моралното действие.
За Гьоте моралното се ражда от идейния свят на човека.
Не обективните норми и също не чисто светът на нагоните направляват моралното действие; а ясните в себе си идеи, чрез които самият човек си дава насока. Той следва тези идеи не от дълг, както би трябвало да следва обективно-моралните норми. А също не и по принуждение, както човек следва своите нагони и инстинкти. А той им служи от любов. Той ги обича, както се обича едно дете.
към текста >>
След виждането
на
гръцките произведения
на
изкуството в Италия Гьоте пише: "Висшите произведения
на
изкуството са същевременно произведени като най-висши произведения
на
природата, създадени от човека според истински и природни закони." Спрямо чисто сетивната действителност
на
опитността произведенията
на
изкуството са една красива илюзия; за този, който може да вижда по-дълбоко, те са "една изява
на
тайни природни закони", които без тях не биха никога излезли
на
бял
свят
*/*Сентенции в проза, цит.
*** Ако човекът не би имал способността да създава творения, които да са изградени напълно в смисъла, в който са изградени произведенията на природата, и да покаже нагледно само този смисъл в по-съвършена форма отколкото природата може да стори това, тогава в смисъла на Гьоте не би имало никакво изкуство. Това, което художникът създава, са обекти на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение на природата, "защото като е поставен на върха на природата, човекът вижда отново себе си като една цяла природа, която трябва отново да произведе в себе си един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, създава подбор, ред и хармония и накрая издига до произведението на творения на изкуството* /*Гьоте, винкелман, Мислене-Гледане-Размисъл, т.16, стр.13 и следв./....".
След виждането на гръцките произведения на изкуството в Италия Гьоте пише: "Висшите произведения на изкуството са същевременно произведени като най-висши произведения на природата, създадени от човека според истински и природни закони." Спрямо чисто сетивната действителност на опитността произведенията на изкуството са една красива илюзия; за този, който може да вижда по-дълбоко, те са "една изява на тайни природни закони", които без тях не биха никога излезли на бял свят*/*Сентенции в проза, цит.
на др. място, стр.494/ Не материята, която художникът взема от природата, прави произведението на изкуството; а само това, което художникът влага от своята вътрешност в творението. Най-висшето творение на изкуството е онова, което ни кара да забравим, че на негова основа стои една природна материя и което събужда нашия интерес единствено чрез това, което художникът е направил от тази материя. Художникът създава своите форми по начина на природата; обаче той създава тези форми не както самата природа.
към текста >>
12.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния
свят
, това мнозина предчувстват.
Такива сили живеят в мислите на Дилтей, на Ойкен, на Коен. Това, което се твърди в света на тези мисли, е израз на познавателни сили, от които философите са наистина несъзнателно овладени, които обаче не намират никакво съзнателно разгръщане в техните идейни построения. В много идейни построения се търси сигурност, положителност на познанието. Насоката, която е следвана, поема своята изходна точка повече или по-малко от представите на Кант. При оформлението на мислите действат естественонаучния начин на мислене, определяйки това оформление съзнателно или несъзнателно.
Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват.
И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването.
към текста >>
Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един
свят
, който може да носи по задоволителен начин съществуването.
Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват. И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието.
Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването.
Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност. То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото.
към текста >>
То се чувства заобиколено от един
свят
, който му се разкрива първо чрез сетивата.
Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването. Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност.
То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата.
Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност?
към текста >>
Щом предположим, че във възприятията
на
сетивния
свят
имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор
на
въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения
на
душата към тази действителност?
Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата. Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност.
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност?
Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация. Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”.
към текста >>
Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията
на
човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един
свят
, който не е действителният.
Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата. Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност. Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност? Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация.
Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният.
Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи.
към текста >>
Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава
на
тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният
свят
, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината
на
неговата душа.
Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация. Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”.
Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа.
Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи. Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието. Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата.
към текста >>
Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен
свят
произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи.
Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа?
Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи.
Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието. Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност.
към текста >>
Задачата
на
философията ще бъде да разбере, че явният за човека
свят
е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят
на
познанието показва посоката към пълната действителност.
Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност.
Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност.
Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито. Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност. Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света.
към текста >>
Онази първа форма е въобще без значение за обективния
свят
и има такова значение само като основа за процеса
на
познанието.
Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност. Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света. В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие. В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея.
Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието.
Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/.
към текста >>
Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния
свят
, а напротив неговото откъсване от този
свят
е само едно явление
на
съзнанието, което може да бъде преодоляно.
Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност. Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия. Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете." Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте.
Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно.
Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание. Той не би могъл да изживее себе си като себесъзнателен Аз. Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможността да възприема света без онази част на действителността, която на определена степен, а именно на онази, която стои преди познанието, себесъзнателният Аз заличава, угасва. Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз.
към текста >>
Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение
на
това, че възприема със своите сетива един външен
свят
, че изживява себе си вън от този
свят
и стои в такова отношение с този външен
свят
, което
на
определена степен
на
научното изследване прави "този
свят
да се яви като илюзия".
Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможността да възприема света без онази част на действителността, която на определена степен, а именно на онази, която стои преди познанието, себесъзнателният Аз заличава, угасва. Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз. Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че той дължи своето себепознание на един факт, който разпростира едно було върху познанието на света. Чрез това по необходимост се обуславя, щото всичко, което води душата до пълно силното, енергично изживяване на Аза, закрива по-дълбоките основи, в които се корени този Аз. Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е такова, че то произвежда пълната сила на себесъзнателния Аз.
Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия".
Ако всичко това не би било така, тогава не би се явил себесъзнателният Аз. Следователно, когато в познанието се стремим само към това, да копираме това, което вече наблюдаваме преди познанието, ние не постигаме никакво истинско изживяване в пълната действителност, а само едно копие на "половината действителност" Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието.
към текста >>
Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката
на
Аза с обективния
свят
, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския
свят
.
Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е такова, че то произвежда пълната сила на себесъзнателния Аз. Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия". Ако всичко това не би било така, тогава не би се явил себесъзнателният Аз. Следователно, когато в познанието се стремим само към това, да копираме това, което вече наблюдаваме преди познанието, ние не постигаме никакво истинско изживяване в пълната действителност, а само едно копие на "половината действителност" Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание.
Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят.
С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане у много мислители на новото време. Защото в действителност научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на науката, именно на естествената наука, почива на безрезервното прилагане на тези мислителни средства. Отделни философи, като Дилгей, Ойкен и други, насочват философското наблюдение върху себенаблюдението на душата.
към текста >>
Това е един духовен живот, който мислово не трябва да бъде смесван с това, което Дилтей и Ойкен наричат духовен
свят
.
Чрез такава психическа работа човек открива, че за възникването на обикновеното съзнание психическите сили трябва така да се "изтънят" и че в това изтъняване те стават невъзприемаеми. Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност. Това са способностите на вниманието на любвеобилното отдаване на изживяното от душата. За да се постигне горното, тези способности трябва да бъдат до такава степен завишени, че да действат като изцяло нови душевни сили. Постъпвайки по този начин, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същност се изявява като такава, която е независима от органите на тялото.
Това е един духовен живот, който мислово не трябва да бъде смесван с това, което Дилтей и Ойкен наричат духовен свят.
Защото този духовен свят може да бъде изживян от човека само тогава, когато човек е свързан с органите на своето тяло. Духовният живот, който разбираме тук, не съществува за душата, която е свързана с тялото. И като една първа опитност на този добит нов духовен живот се представя истинското познание на обикновения душевен живот. В действителност и този душевен живот не е произведен чрез тялото, а той протича вън от тялото. Когато виждам един цвят, когато чувам един звук, аз изживявам цвета, звука не като резултат на тялото, а като себесъзнателен Аз, аз съм свързан с цвета, със звука намиращи се вън от тялото.
към текста >>
Защото този духовен
свят
може да бъде изживян от човека само тогава, когато човек е свързан с органите
на
своето тяло.
Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност. Това са способностите на вниманието на любвеобилното отдаване на изживяното от душата. За да се постигне горното, тези способности трябва да бъдат до такава степен завишени, че да действат като изцяло нови душевни сили. Постъпвайки по този начин, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същност се изявява като такава, която е независима от органите на тялото. Това е един духовен живот, който мислово не трябва да бъде смесван с това, което Дилтей и Ойкен наричат духовен свят.
Защото този духовен свят може да бъде изживян от човека само тогава, когато човек е свързан с органите на своето тяло.
Духовният живот, който разбираме тук, не съществува за душата, която е свързана с тялото. И като една първа опитност на този добит нов духовен живот се представя истинското познание на обикновения душевен живот. В действителност и този душевен живот не е произведен чрез тялото, а той протича вън от тялото. Когато виждам един цвят, когато чувам един звук, аз изживявам цвета, звука не като резултат на тялото, а като себесъзнателен Аз, аз съм свързан с цвета, със звука намиращи се вън от тялото. тялото има задачата да действува така, че то може да бъде сравнено с едно огледало.
към текста >>
Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти
на
физическото изживяване от глъбините
на
душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините
на
вътрешността истински изживявания, които не принадлежат
на
света
на
сетивното битие, а принадлежат
на
един
свят
, в който душата има своята основна същина.
Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията. Ето защо сънят протича безсъзнателно. Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното. Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие. И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно.
Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина.
Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни. На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие. Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика.
към текста >>
Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин
на
мислене ще окачестви този
свят
, който се явява тук като принадлежащ
на
областта
на
грешките
на
паметта,
на
илюзиите,
на
халюцинациите,
на
самовнушенията и тем подобни.
Ето защо сънят протича безсъзнателно. Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното. Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие. И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно. Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина.
Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни.
На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие. Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика. Който предварително няма в себе си влечението на душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един свят на душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение.
към текста >>
Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният
свят
е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността
на
света
на
възприятията.
Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие. И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно. Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина. Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни. На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие.
Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията.
Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика. Който предварително няма в себе си влечението на душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един свят на душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение. Обаче ако човек има склонност да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде обяснено", той не ще може да се ориентира в този път нито като негов познавач, нито като негов противник. Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук.
към текста >>
Който предварително няма в себе си влечението
на
душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един
свят
на
душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение.
Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни. На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие. Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика.
Който предварително няма в себе си влечението на душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един свят на душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение.
Обаче ако човек има склонност да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде обяснено", той не ще може да се ориентира в този път нито като негов познавач, нито като негов противник. Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук. Въпреки това, този, който се освободи от тази едностранчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи основата за едно приемане на тук описаното. В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свързаността с тялото. Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене.
към текста >>
Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина
на
мислене, с който си служи естествената наука за познанието
на
сетивния
свят
е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук.
Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика. Който предварително няма в себе си влечението на душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един свят на душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение. Обаче ако човек има склонност да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде обяснено", той не ще може да се ориентира в този път нито като негов познавач, нито като негов противник.
Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук.
Въпреки това, този, който се освободи от тази едностранчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи основата за едно приемане на тук описаното. В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свързаността с тялото. Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене. *** Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път.
към текста >>
Това, което изживява в душата чрез проникването в тази действителност, се представя като по-дълбока същност
на
душата към изживения посредством тялото външен
свят
?
Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание. По този начин в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за сетивата.
Това, което изживява в душата чрез проникването в тази действителност, се представя като по-дълбока същност на душата към изживения посредством тялото външен свят?
Душата, която изживява себе си по посочения начин освободена от тялото, се чувства в едно душевно-духовно тъкане. Тя е с духовното вън от тялото. И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия. Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент. Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството.
към текста >>
Съзерцания върху духовния
свят
по начина
на
Дилтей или Ойкен намират като духовен
свят
сбора от културни преживявания
на
човечеството.
Това, което изживява в душата чрез проникването в тази действителност, се представя като по-дълбока същност на душата към изживения посредством тялото външен свят? Душата, която изживява себе си по посочения начин освободена от тялото, се чувства в едно душевно-духовно тъкане. Тя е с духовното вън от тялото. И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия. Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент.
Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството.
С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния начин на мислене. Целокупността на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни процеси и природни същества. Културният свят е онова, което е създадено от този човек. Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека. духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото.
към текста >>
С този
свят
като единствен доловим
свят
на
духа ние не стоим
на
почвата
на
естествено научния начин
на
мислене.
Душата, която изживява себе си по посочения начин освободена от тялото, се чувства в едно душевно-духовно тъкане. Тя е с духовното вън от тялото. И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия. Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент. Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството.
С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния начин на мислене.
Целокупността на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни процеси и природни същества. Културният свят е онова, което е създадено от този човек. Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека. духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално.
към текста >>
Културният
свят
е онова, което е създадено от този човек.
И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия. Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент. Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството. С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния начин на мислене. Целокупността на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни процеси и природни същества.
Културният свят е онова, което е създадено от този човек.
Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека. духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент. Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване на душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко същество, което принадлежи на един духовен свят така, както физическото тяло принадлежи на физическия свят.
към текста >>
Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване
на
душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко същество, което принадлежи
на
един духовен
свят
така, както физическото тяло принадлежи
на
физическия
свят
.
Културният свят е онова, което е създадено от този човек. Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека. духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент.
Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване на душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко същество, което принадлежи на един духовен свят така, както физическото тяло принадлежи на физическия свят.
Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото. Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие. От друга страна духовно-душевното се явява като сборът от сили в растението, които след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие чрез листата и цветовете, се събират в зародиша /семето/, за да образуват заложбата за едно ново растение. Ние не можем да изживеем /да почувстваме/ духовно-душевния човек, без същевременно чрез изживяването да знаем, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек. Да се оформи в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които могат да се проявят в това настоящо физическо тяло.
към текста >>
Наистина това настоящо физическо тяло е дало
на
душата възможност да има изживявания във връзка с външния
свят
, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания.
Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото. Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие. От друга страна духовно-душевното се явява като сборът от сили в растението, които след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие чрез листата и цветовете, се събират в зародиша /семето/, за да образуват заложбата за едно ново растение. Ние не можем да изживеем /да почувстваме/ духовно-душевния човек, без същевременно чрез изживяването да знаем, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек. Да се оформи в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които могат да се проявят в това настоящо физическо тяло.
Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания.
Така в човека се намира едно духовно-душевно същество, което съдържа заложбата за един нов човек. Такива мисли могат да бъдат тук само бегло засегнати. Това, което те съдържат, открива перспективата за една духовна наука, която е нейната вътрешна същина е изградена по образеца на естествената наука. Този, който обработва една такава наука, ще постъпи както постъпва ботаникът. Този последният проследява растенията, как то пуска корен, развива стебло и листа, по-нататък развива цветове и плодове.
към текста >>
В човека, който влиза в живота чрез раждането, той ще види да идва отново в сетивния
свят
онова, което е излязло от него чрез смъртта.
Този, който обработва една такава наука, ще постъпи както постъпва ботаникът. Този последният проследява растенията, как то пуска корен, развива стебло и листа, по-нататък развива цветове и плодове. В плода той намира зародиша на новия растителен живот. И когато вижда да се ражда едно нова растение, той търси неговия произход в зародиша, който се е получил от едно друго растение. Ученият на духовната наука ще проследи, как един човешки живот, независимо от неговата външна страна, развива също и една вътрешна същност; той ще констатира, как външните изживявания умират подобно на листата и цветовете на растението; но вътре той ще проследи духовно-душевната ядка, която подслонява в себе си заложбата за един нов човек.
В човека, който влиза в живота чрез раждането, той ще види да идва отново в сетивния свят онова, което е излязло от него чрез смъртта.
Той ще се научи да наблюдава, как онова, което е предадено на човека във физическото наследствено течение от предците, е само веществото, материалът, който духовно-душевният човек изгражда оформяйки го, за да доведе до физическото съществуване това, което се е образувало зародишно в един предхождащ живот. От гледна точка на този светоглед човекът ще види някои неща на науката за душата /психологията/ в една нова светлина. Ще обърнем вниманието само върху едно. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя, преобразява се чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания. Когато сме чели една пълна със значение книга в нашата двадесета година и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета година, ние я чувстваме като един друг човек.
към текста >>
Към това се прибавя още, че вживяването
на
душата в независимия от тялото духовен
свят
позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото.
Те живеят в неговия "Аз". Но ние виждаме също, че през време на един живот това вътрешно нарастване на силата на по-висшия човек трябва да остане в духовно-душевна форма. И ние забелязваме също и другото, че този човек се стреми да стане достатъчно силен, за да се изяви в тялото. За да постигне това, пречка се явява телесната определеност в дадения живот. Обаче вътре в човека живее като заложба зародишът, който иска да образува с добитото един нов човешки живот, както вътре в растението зародишът живее за едно ново растение.
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото.
Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот. Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното. И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение.
към текста >>
И този предхождащ образуването
на
тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен
свят
, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби
на
един минал физически живот.
За да постигне това, пречка се явява телесната определеност в дадения живот. Обаче вътре в човека живее като заложба зародишът, който иска да образува с добитото един нов човешки живот, както вътре в растението зародишът живее за едно ново растение. Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото. Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото.
И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот.
Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното. И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване. От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност. Самите човешки души са тези, които пренасят постигнатото от една културна епоха в по-късната.
към текста >>
Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите
на
човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен
свят
в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното.
Обаче вътре в човека живее като заложба зародишът, който иска да образува с добитото един нов човешки живот, както вътре в растението зародишът живее за едно ново растение. Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото. Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот.
Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното.
И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване. От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност. Самите човешки души са тези, които пренасят постигнатото от една културна епоха в по-късната. Душата се явява във физическия живот с определено вътрешно устройство, чието развитие се долавя, когато човек не е така пристрастен, да иска да вижда в това развитие само резултата на физическото наследство.
към текста >>
И това знание води до духовното обгръщане
на
един
свят
от който става нагледно, че истинската същност
на
душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът
на
растението се запазва физически след смъртта
на
това растение.
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото. Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот. Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното.
И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение.
То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване. От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност. Самите човешки души са тези, които пренасят постигнатото от една културна епоха в по-късната. Душата се явява във физическия живот с определено вътрешно устройство, чието развитие се долавя, когато човек не е така пристрастен, да иска да вижда в това развитие само резултата на физическото наследство. Това, което се явява като духовен свят в културния живот, за който говорят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото.
към текста >>
От такава гледна точка приемането
на
един духовен
свят
добива действителност.
Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот. Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното. И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване.
От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност.
Самите човешки души са тези, които пренасят постигнатото от една културна епоха в по-късната. Душата се явява във физическия живот с определено вътрешно устройство, чието развитие се долавя, когато човек не е така пристрастен, да иска да вижда в това развитие само резултата на физическото наследство. Това, което се явява като духовен свят в културния живот, за който говорят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото. Обаче в това напредване се поставят човешките души, които донасят със себе си резултата на техните минали съществувания във формата на вътрешно душевно настроение, които обаче трябва да усвоят чрез външно учение това, което се е развило във физическия културен свят през времето, когато те са се намирали в чисто духовно съществуване. В едно историческо изложение не може да се даде пълното обяснение върху засегнатия тук въпрос.
към текста >>
Това, което се явява като духовен
свят
в културния живот, за който говорят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото.
И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване. От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност. Самите човешки души са тези, които пренасят постигнатото от една културна епоха в по-късната. Душата се явява във физическия живот с определено вътрешно устройство, чието развитие се долавя, когато човек не е така пристрастен, да иска да вижда в това развитие само резултата на физическото наследство.
Това, което се явява като духовен свят в културния живот, за който говорят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото.
Обаче в това напредване се поставят човешките души, които донасят със себе си резултата на техните минали съществувания във формата на вътрешно душевно настроение, които обаче трябва да усвоят чрез външно учение това, което се е развило във физическия културен свят през времето, когато те са се намирали в чисто духовно съществуване. В едно историческо изложение не може да се даде пълното обяснение върху засегнатия тук въпрос. Който търси едно такова обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги върху духовната наука. Ако и тези книги да се стремят да дадат в една най-общодостъпна форма на описание светогледа, чиито гледни точки и цели са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно да се познае и в дрехата на тази форма на описание, как този светоглед почива на една сериозно преследвана философска основа и от тази основа се стреми да проникне в света, който човешката душа може да види, когато тя добие чрез вътрешната работа способността да наблюдава без помощта на тялото. Един от учителите на този светоглед е самата история на философията.
към текста >>
Обаче в това напредване се поставят човешките души, които донасят със себе си резултата
на
техните минали съществувания във формата
на
вътрешно душевно настроение, които обаче трябва да усвоят чрез външно учение това, което се е развило във физическия културен
свят
през времето, когато те са се намирали в чисто духовно съществуване.
То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване. От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност. Самите човешки души са тези, които пренасят постигнатото от една културна епоха в по-късната. Душата се явява във физическия живот с определено вътрешно устройство, чието развитие се долавя, когато човек не е така пристрастен, да иска да вижда в това развитие само резултата на физическото наследство. Това, което се явява като духовен свят в културния живот, за който говорят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото.
Обаче в това напредване се поставят човешките души, които донасят със себе си резултата на техните минали съществувания във формата на вътрешно душевно настроение, които обаче трябва да усвоят чрез външно учение това, което се е развило във физическия културен свят през времето, когато те са се намирали в чисто духовно съществуване.
В едно историческо изложение не може да се даде пълното обяснение върху засегнатия тук въпрос. Който търси едно такова обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги върху духовната наука. Ако и тези книги да се стремят да дадат в една най-общодостъпна форма на описание светогледа, чиито гледни точки и цели са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно да се познае и в дрехата на тази форма на описание, как този светоглед почива на една сериозно преследвана философска основа и от тази основа се стреми да проникне в света, който човешката душа може да види, когато тя добие чрез вътрешната работа способността да наблюдава без помощта на тялото. Един от учителите на този светоглед е самата история на философията. Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа напира към един светоглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание.
към текста >>
Показана е
истината
, която се продължава, когато тялото се разлага чрез смъртта.
Тогава душата трябва съзнателно да подтисне силите които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание. Това заличаване /угасване/ не може да стане вече след разлагането на тялото. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва преминавайки през редуващите се съществувания на душата и в течение на чисто духовен живот между смъртта и раждането. И от тази гледна точка не се говори за някаква мъглива душевна субстанция, а се показва една представа подобна на естественонаучните идеи, как душата продължава да съществува затова, защото в един живот се подготвя зародиш но следващият, подобно на растителния зародиш в растението. В настоящия живот се намира основата на бъдещия.
Показана е истината, която се продължава, когато тялото се разлага чрез смъртта.
В духовната наука, която разбираме тук, ние не се намираме никъде в противоречие с по-новия естествено научен начин на мислене. Трябва само да се допусне, че със самия този начин на мислене не могат да се добият никакви схващания върху областта на духовния живот. Познаем ли факта на едно друго съзнание, различно от обикновеното, ние ще намерим, че това съзнание ни довежда до представи върху духовния свят, които дават за този свят една закономерна връзка, напълно подобна на тази, която естественонаучното изследване открива за физическия свят. От значение ще бъде, да държим настрана от тази Духовна наука вярването, че уж нейните познания са заети от някаква по-стара религиозна форма. Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания.
към текста >>
Познаем ли факта
на
едно друго съзнание, различно от обикновеното, ние ще намерим, че това съзнание ни довежда до представи върху духовния
свят
, които дават за този
свят
една закономерна връзка, напълно подобна
на
тази, която естественонаучното изследване открива за физическия
свят
.
И от тази гледна точка не се говори за някаква мъглива душевна субстанция, а се показва една представа подобна на естественонаучните идеи, как душата продължава да съществува затова, защото в един живот се подготвя зародиш но следващият, подобно на растителния зародиш в растението. В настоящия живот се намира основата на бъдещия. Показана е истината, която се продължава, когато тялото се разлага чрез смъртта. В духовната наука, която разбираме тук, ние не се намираме никъде в противоречие с по-новия естествено научен начин на мислене. Трябва само да се допусне, че със самия този начин на мислене не могат да се добият никакви схващания върху областта на духовния живот.
Познаем ли факта на едно друго съзнание, различно от обикновеното, ние ще намерим, че това съзнание ни довежда до представи върху духовния свят, които дават за този свят една закономерна връзка, напълно подобна на тази, която естественонаучното изследване открива за физическия свят.
От значение ще бъде, да държим настрана от тази Духовна наука вярването, че уж нейните познания са заети от някаква по-стара религиозна форма. Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания. За модерния духовен изследовател не може да съществува едно такова заемане от подобни вероизповедания. Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения. И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят.
към текста >>
Той намира, че постигането
на
едно съзнание проникващо в духовния
свят
може да бъде един факт за една душа, която се отдава
на
определени описаните упражнения.
Трябва само да се допусне, че със самия този начин на мислене не могат да се добият никакви схващания върху областта на духовния живот. Познаем ли факта на едно друго съзнание, различно от обикновеното, ние ще намерим, че това съзнание ни довежда до представи върху духовния свят, които дават за този свят една закономерна връзка, напълно подобна на тази, която естественонаучното изследване открива за физическия свят. От значение ще бъде, да държим настрана от тази Духовна наука вярването, че уж нейните познания са заети от някаква по-стара религиозна форма. Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания. За модерния духовен изследовател не може да съществува едно такова заемане от подобни вероизповедания.
Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения.
И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят. Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света.
към текста >>
И той познава като един резултат
на
това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния
свят
.
Познаем ли факта на едно друго съзнание, различно от обикновеното, ние ще намерим, че това съзнание ни довежда до представи върху духовния свят, които дават за този свят една закономерна връзка, напълно подобна на тази, която естественонаучното изследване открива за физическия свят. От значение ще бъде, да държим настрана от тази Духовна наука вярването, че уж нейните познания са заети от някаква по-стара религиозна форма. Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания. За модерния духовен изследовател не може да съществува едно такова заемане от подобни вероизповедания. Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения.
И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят.
Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/.
към текста >>
Защото от гледна точка
на
охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния
свят
със средствата
на
обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/.
И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят. Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света.
Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/.
Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него. По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободно от тялото. От този свят в живота на душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тази телесна природа. Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане на загадката на съдбата. В своето душевно изживяване човекът е напълно свързан с това, което той изживява като съдба.
към текста >>
Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният
свят
трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния
свят
чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него.
Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/.
Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него.
По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободно от тялото. От този свят в живота на душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тази телесна природа. Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане на загадката на съдбата. В своето душевно изживяване човекът е напълно свързан с това, което той изживява като съдба. Нека разгледаме душевното състояние на един 30-годишен човек.
към текста >>
По този път се стига също до познанието, че произходът
на
моралните импулси се намира в онзи
свят
, който душата вижда свободно от тялото.
Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/. Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него.
По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободно от тялото.
От този свят в живота на душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тази телесна природа. Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане на загадката на съдбата. В своето душевно изживяване човекът е напълно свързан с това, което той изживява като съдба. Нека разгледаме душевното състояние на един 30-годишен човек. Действителното съдържание на неговото външно битие би било съвършено друго, ако пред предидущите години той би изживял нещо друго, различно от това, което е изживял.
към текста >>
От този
свят
в живота
на
душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа
на
човека, а трябва да определят действията
на
човека независимо от тази телесна природа.
Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/. Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него. По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободно от тялото.
От този свят в живота на душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тази телесна природа.
Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане на загадката на съдбата. В своето душевно изживяване човекът е напълно свързан с това, което той изживява като съдба. Нека разгледаме душевното състояние на един 30-годишен човек. Действителното съдържание на неговото външно битие би било съвършено друго, ако пред предидущите години той би изживял нещо друго, различно от това, което е изживял. Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания.
към текста >>
Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен
свят
вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния
свят
до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане
на
загадката
на
съдбата.
Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/. Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него. По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободно от тялото. От този свят в живота на душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тази телесна природа.
Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане на загадката на съдбата.
В своето душевно изживяване човекът е напълно свързан с това, което той изживява като съдба. Нека разгледаме душевното състояние на един 30-годишен човек. Действителното съдържание на неговото външно битие би било съвършено друго, ако пред предидущите години той би изживял нещо друго, различно от това, което е изживял. Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е.
към текста >>
В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение
на
самия себе си, ако с онази част
на
своята душа, която е живо свързана с духовния
свят
, не би искал всички подробности
на
своята съдба.
Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е. Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз". Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба. С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини.
В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба.
Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба. Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда. Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата.
към текста >>
От една страна то се явява в съзерцанието
на
един външен
свят
.
С това съзерцание е както със зрънцето семе, което се развива в растението. Когато е узряло, то може да намери своя път по два начина. То може да бъде използвано за храна на човека. Когато го изследваме по отношение на тази негова използуваемост, тогава се вземат под внимание гледните точки различни от онези, които се получават от на предващия път на зърното, по който то минава, когато попада в почвата и става зародиш на едно ново растение. Това, което човек изживява душевно, има по същия начин един двоен път.
От една страна то се явява в съзерцанието на един външен свят.
Когато изследваме душевното изживяване от тази гледна точка, ние ще създадем светогледи, които преди всичко питат за това: Как прониква познанието в същността на нещата? Такова изследване може да се сравни с онова за хранителната стойност на житното зърно. Но ние можем да разгледаме също душевното изживяване, доколкото то не е отклонено навън, а продължаващо да действа в душата и водещо я от една степен на друга на съществуването. Тогава ние схващаме това душевно изживяване във вложената в него двигателна сила. Ние го познаваме като един по-висш човек в човека, който в единия живот подготвя другия.
към текста >>
Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира една истинска, собствено извършена вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова съзнание, с което тя има ясни изживявания в духовния
свят
.
Когато човек не взема под внимание това, той живее в измама че в същността на душевното изживяване може да търси същността на познанието. С това той изпада в една грешка, подобна на онази, която би възникнала, ако би изследвал житното зърно само химически по отношение на неговата хранителна стойност и би искал в резултата на това изследване да намери същината на житното зърно. Охарактеризираната тук духовна наука се стреми да избегне тази измама като иска да разкрие собствената вътрешна същина на душевното изживяване, което в своя път може да влезе също и в служба на познанието, без да има в това съзерцателно познание своята същинска първична природа. Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези душевни състояния, които не се постигат чрез охарактеризираната вътрешна собствена дейност на душата, а се получават чрез понижен духовен живот /в съноподобно ясновиждане, в хипноза и т.н./. При тези душевни състояния нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно свободно от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот.
Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира една истинска, собствено извършена вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова съзнание, с което тя има ясни изживявания в духовния свят.
В една вътрешна работа, която е едно повишение, а не едно понижение на обикновения душевен живот. Чрез такава вътрешна работа човешката душа може да постигне това, към което философията се стреми. Наистина значението на тази последната не е малко затова, защото по пътя, по който нейните обработватели вървят, тя не може да стигне до това, което иска да постигне. Защото по-важни от философските резултати за силите на душата, които могат да бъдат развити във философската работа. И накрая тези сили трябва да доведат дотам, където на философията ще бъде възможно да признае "свободния от тялото душевен живот".
към текста >>
Защото те се включват с пълната необходимост към познанията, които могат да се добият за сетивния
свят
.
Там тя ще познае, че мировите загадки не искат да бъдат само мислени, а изживени от човешката душа, след като тази последната се е домогнала до състоянието, при което такова изживяване е възможно. Близко стои въпроса: трябва ли обикновеното, също и напълно научното познание да отрече себе си и да счита валидно за един светоглед само това, което му се подава от една област, която се намира вън от неговата? Но въпросът стои така, че изживяванията на охарактеризираното съзнание, различаващо се от обикновеното, са веднага ясни и за обикновеното съзнание, доколкото това последното само не си поставя пречки, като иска да се затвори само в собствената си област. Свръхсетивните истини могат да бъдат намерени само от онази душа, която се поставя в свръхсетивното. Веднъж намерени обаче, те могат да бъдат разбрани от обикновеното съзнание и при това напълно.
Защото те се включват с пълната необходимост към познанията, които могат да се добият за сетивния свят.
Не може да се отрече, че в течение на развитието на възгледа за света се явяват повторно гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането на напредъка на философските стремежи. Но в предидущите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на мисълта през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне. В миналите времена пътят към едно такова съзнание беше така да се каже без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което в продължение на предидущото философско развитие е изпитала без него.
към текста >>
13.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за
истината
, за действителността по отношение
на
света, който Гьоте беше проявил.
1. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ Тази теория на познанието в Гьотевия светоглед бе написана от мене в средата на 80-те години на миналото столетие. Тогава в душата ми живееха две мисловни дейности. Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество. Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал на света със своето творчество, със своето изследване и със своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество.
Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за истината, за действителността по отношение на света, който Гьоте беше проявил.
От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същността на човека и света. От друга страна моите мисли живееха във философските възгледи, върху същността на познанието, които съществуваха в това време. В тези възгледи познанието застрашаваше да се вплете и обвие в собственото същество на човека. Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници. То трябва да остане в тези граници.
към текста >>
Той виждаше в света, който е даден
на
човека, само една връзка
на
представи, които се образуват в отношението
на
човека към един непознат в себе си
свят
.
Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници. То трябва да остане в тези граници. Това, което съществува като детинска действителност отвъд света, който изгражда в себе си, за него то не може да знае нищо. Отто Либман разработи тази мисъл за най-различните области на света на човешката опитност в блестящи съчинения. Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене".
Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят.
Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това? С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света. Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно.
към текста >>
С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния
свят
; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността
на
света.
Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене". Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят. Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това?
С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света.
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно. Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност. По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно. Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи.
към текста >>
Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво
на
себе си, самостоятелна духовност, за да дам право
на
външния сетивен
свят
на
явленията.
По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи. При всичко това у мене действаше една склонност на мислене насочена към разцъфтяващата се тогава теория на еволюцията. У Хекел тази теория прие форми, в които самостоятелното битие и действие на духовното не можеше да намери никакво място. Според нея по-късното, съвършеното трябва да е произлязло в течение на времето от съществуващото по-рано, от неразвитото. Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действителност.
Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията.
Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа. В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние. Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното. По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми. Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното.
към текста >>
Но трябваше да се изгради мостът от сетивния
свят
до този
на
духа.
При всичко това у мене действаше една склонност на мислене насочена към разцъфтяващата се тогава теория на еволюцията. У Хекел тази теория прие форми, в които самостоятелното битие и действие на духовното не можеше да намери никакво място. Според нея по-късното, съвършеното трябва да е произлязло в течение на времето от съществуващото по-рано, от неразвитото. Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действителност. Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията.
Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа.
В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние. Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното. По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми. Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното. Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси.
към текста >>
По отношение
на
това правилно познание
на
сетивния
свят
за мене беше ясно, че "Граници
на
познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен
свят
и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите
на
буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми.
Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действителност. Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията. Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа. В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние. Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното.
По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми.
Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното. Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси. Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действителност те царуват в самите неща. Човекът има нужда да ги отдели от нещата в едно илюзорно изживяване; в истинското изживяване на нещата той отново ги възвръща на нещата. Тогава развитието на света трябва да се разбира така, че не духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество на човека, има наред със себе си и вън от себе си нещо духовно.
към текста >>
Обаче моята светеща звезда беше произведеното напълно чрез само себе си признание
на
факта, че човекът може да
на
себе си вътрешно като независим от тялото дух, пребиваващ в един духовен
свят
.
По-късната одухотворена сетивност, в която се явява човекът, се явява тогава благодарение на това, че духовния прадед на човека се съединява с несъвършените не духовни форми и, преобразявайки ги, се явява после в една достъпна за сетивата форма. Този ход на мислите ме изведе над тогавашните теоретици на познанието, чието остроумие и научно чувство на отговорност аз напълно признавах. Той ме доведе до Гьоте. Днес аз трябва да се върна назад в мислите към моята тогавашна вътрешна борба. Никак не ми беше лесно да премина над хода на мислите на тогавашните философи.
Обаче моята светеща звезда беше произведеното напълно чрез само себе си признание на факта, че човекът може да на себе си вътрешно като независим от тялото дух, пребиваващ в един духовен свят.
Преди моите съчинения върху естествено-научните трудове на Гьоте и преди тази теория на познанието аз написах една малка статия върху атомизма, която не бе напечатана никога. Тя беше държана в посоченото направление. Спомням си, каква радост ми достави, когато Фридрих Теодор Вишер, на когото изпратих статията, ми писа няколко думи изразяващи неговото съгласие с написаното от мене. Обаче сега при изследването на Гьоте ми стана ясно, как моите мисли водят до един възглед за същността на познанието, който изпъква навсякъде в творчеството на Гьоте и неговото отношение към света. Аз открих, че моите гледища ми дадоха една теория на познанието, която е тази на Гьотевия светоглед.
към текста >>
Тя говори за една същност
на
познанието, която разчиства пътя от сетивния
свят
към един духовен
свят
.
През 80-те години на миналото столетие аз бях препоръчан от Карл Юлиус Шрьоер, моят учител и бащински приятел, да напиша уводите към естествено-научните трудове на Гьоте за "Националната литература" на Кюршнер и да се погрижа за издаването на тези трудове. В тази работа проследих познавателния живот на Гьоте във всички области, в които той беше проявил своята дейност. Все по ясен ми стана в подробности фактът, че моят собствен възглед ме поставяше в една теория на познанието на Гьотевия светоглед. И така аз написах тази теория на познанието през време когато извършвах горепосочената работа. Поставяйки днес отново тази теория на познанието пред себе си, тя ми се явява също като теоретико-познавателното основание и оправдание на всичко онова, което аз казах и публикувах по-късно.
Тя говори за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят.
Би могло да изглежда странно, че това съчинение от младините, което е вече 40 години старо, днес се преиздава неизменено, разширено само чрез някои забележки. В начина на изложението то носи признака на едно мислене, което се бе вживяло преди 40 години във философията на времето. Ако бих го написал днес, аз бих изразил някои неща по различен начин. Обаче все пак не бих искал да дам нищо друго като същност на познанието. Но това, което бих написал днес, не би могло да носи така вярно в себе си зародишите на застъпения от мен е духовен светоглед.
към текста >>
14.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Дотук ние разгледахме само неговото положение спрямо останалия
свят
на
опитността.
В. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО Ние се приближаваме с още една стъпка към мисленето.
Дотук ние разгледахме само неговото положение спрямо останалия свят на опитността.
Стигнахме до възгледа, че сред този свят на опитността мисленето заема едно изцяло предимствено положение, че играе една централна роля. Сега искаме да се абстрахираме от това. Тук искаме да се ограничим само върху вътрешната природа на мисленето. Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други. Едва тогава ще получим средствата да намерим отговор на въпроса: Що е въобще познание?
към текста >>
Стигнахме до възгледа, че сред този
свят
на
опитността мисленето заема едно изцяло предимствено положение, че играе една централна роля.
В. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО Ние се приближаваме с още една стъпка към мисленето. Дотук ние разгледахме само неговото положение спрямо останалия свят на опитността.
Стигнахме до възгледа, че сред този свят на опитността мисленето заема едно изцяло предимствено положение, че играе една централна роля.
Сега искаме да се абстрахираме от това. Тук искаме да се ограничим само върху вътрешната природа на мисленето. Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други. Едва тогава ще получим средствата да намерим отговор на въпроса: Що е въобще познание? Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действителността; що значи да искаме да си обясним със света чрез мисленето?
към текста >>
За известно време ще се абстрахираме от целия останал
свят
.
Често понятието се определя като духовен насрещен образ на един намиращ се вън от духа предмет. Според това мнение понятията изобразяват, възпроизвеждат нещата, дават ни една вярна фотография на същите. Често пъти, когато се говори за мисленето, се мисли, въобще само за това предположено отношение. Почти никога мислителите не се стараят да пребродят веднъж царството на мислите сред неговата собствена област, за да видят, какво ще се получи от това. Тук ние искаме да изследваме това царство по такъв начин, като че вън от неговите граници не би съществувало нищо повече, като че мисленето би било цялата действителност.
За известно време ще се абстрахираме от целия останал свят.
Фактът, че в теоретико-познавателните опити, които се опират на Кант, философите не са сторили това, е станал съдбоносен на науката. Този пропуск дава подтика за едно направление в тази наука, което е изцяло противоположно на нашето. По цялото свое естество това научно направление не може никога да разбере Гьоте. В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и свят съществува горепосоченото отношение. Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво отношение се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същност мислене в отношение на опитността.
към текста >>
В истинския смисъл
на
думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и
свят
съществува горепосоченото отношение.
Тук ние искаме да изследваме това царство по такъв начин, като че вън от неговите граници не би съществувало нищо повече, като че мисленето би било цялата действителност. За известно време ще се абстрахираме от целия останал свят. Фактът, че в теоретико-познавателните опити, които се опират на Кант, философите не са сторили това, е станал съдбоносен на науката. Този пропуск дава подтика за едно направление в тази наука, което е изцяло противоположно на нашето. По цялото свое естество това научно направление не може никога да разбере Гьоте.
В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и свят съществува горепосоченото отношение.
Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво отношение се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същност мислене в отношение на опитността. Гьоте навсякъде върви в най-строгия смисъл по пътя на опитността. Той взема първо обектите такива, каквито те са, старае се да проникне тяхната природа държейки настрана всяко субективно мнение; след това установява условията, при които тези обекти могат да влязат във взаимодействие и чака, какво ще се получи от това. Гьоте се стреми да даде на природата възможност да прояви своята закономерност при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да изрази някакси само нейните закони. Как ни се явява нашето мислене разгледано само за себе си?
към текста >>
Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен
свят
, ми е съвсем непоносимо.
В областта на своите мисли той навсякъде намира неща принадлежащи едни на други; това понятие се свързва с онова, едно трето обяснение или подкрепя едно четвърто и т.н. Така например ние намираме в нашето съзнание мислителното съдържание "организъм"; ако разгледаме внимателно света на нашите представи, ние намираме едно второ понятие: “Закономерно развитие, растеж”. Веднага става ясно, че тези две мислителни съдържания принадлежат едно на друго, че те представят само две страни на едно и също нещо. А така е с цялата наша мислителна система. Щом в съзнанието се появи една отделна мисъл, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене.
Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непоносимо.
Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят. Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина. Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината. Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления? Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание.
към текста >>
Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония
на
всички мисли, че светът
на
мислите е един единен
свят
.
Така например ние намираме в нашето съзнание мислителното съдържание "организъм"; ако разгледаме внимателно света на нашите представи, ние намираме едно второ понятие: “Закономерно развитие, растеж”. Веднага става ясно, че тези две мислителни съдържания принадлежат едно на друго, че те представят само две страни на едно и също нещо. А така е с цялата наша мислителна система. Щом в съзнанието се появи една отделна мисъл, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене. Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непоносимо.
Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят.
Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина. Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината. Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления? Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание. Че такъв би бил случаят, това е едно твърде много разпространено мнение и затова ние трябва да разгледаме този въпрос по-отблизо.
към текста >>
Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен
свят
да носи характера
на
една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание
на
истината
.
А така е с цялата наша мислителна система. Щом в съзнанието се появи една отделна мисъл, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене. Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непоносимо. Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят. Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина.
Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината.
Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления? Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание. Че такъв би бил случаят, това е едно твърде много разпространено мнение и затова ние трябва да разгледаме този въпрос по-отблизо. Както вече отбелязахме по-горе, съвременните философи си представят цялата система от понятия само като една фотография на външния свят. Без съмнение те са съгласни с това, че нашето знание се развива във формата на мисленето, но изискват от една "строго обективна наука" тя да вземе своето съдържание само отвън.
към текста >>
Виждайки
истината
във всеобщата съгласуваност
на
всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света
на
сетивните явления?
Щом в съзнанието се появи една отделна мисъл, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене. Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непоносимо. Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят. Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина. Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината.
Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления?
Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание. Че такъв би бил случаят, това е едно твърде много разпространено мнение и затова ние трябва да разгледаме този въпрос по-отблизо. Както вече отбелязахме по-горе, съвременните философи си представят цялата система от понятия само като една фотография на външния свят. Без съмнение те са съгласни с това, че нашето знание се развива във формата на мисленето, но изискват от една "строго обективна наука" тя да вземе своето съдържание само отвън. Външният свят трябва да достави материала, който се влива в нашите понятия.
към текста >>
Както вече отбелязахме по-горе, съвременните философи си представят цялата система от понятия само като една фотография
на
външния
свят
.
Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина. Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината. Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления? Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание. Че такъв би бил случаят, това е едно твърде много разпространено мнение и затова ние трябва да разгледаме този въпрос по-отблизо.
Както вече отбелязахме по-горе, съвременните философи си представят цялата система от понятия само като една фотография на външния свят.
Без съмнение те са съгласни с това, че нашето знание се развива във формата на мисленето, но изискват от една "строго обективна наука" тя да вземе своето съдържание само отвън. Външният свят трябва да достави материала, който се влива в нашите понятия. Без този материал на външния свят тези понятия биха били празни схеми без всякакво съдържание. Ако външния свят би отпаднал, понятието и идеите не биха имали вече никакъв смисъл, защото те са заради този външен свят.
към текста >>
Външният
свят
трябва да достави материала, който се влива в нашите понятия.
Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления? Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание. Че такъв би бил случаят, това е едно твърде много разпространено мнение и затова ние трябва да разгледаме този въпрос по-отблизо. Както вече отбелязахме по-горе, съвременните философи си представят цялата система от понятия само като една фотография на външния свят. Без съмнение те са съгласни с това, че нашето знание се развива във формата на мисленето, но изискват от една "строго обективна наука" тя да вземе своето съдържание само отвън.
Външният свят трябва да достави материала, който се влива в нашите понятия.
Без този материал на външния свят тези понятия биха били празни схеми без всякакво съдържание. Ако външния свят би отпаднал, понятието и идеите не биха имали вече никакъв смисъл, защото те са заради този външен свят. Този възглед бихме искали да го наречем отричането от понятието. Защото в този случай то няма никакво значение за обективността.
към текста >>
Без този материал
на
външния
свят
тези
Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание. Че такъв би бил случаят, това е едно твърде много разпространено мнение и затова ние трябва да разгледаме този въпрос по-отблизо. Както вече отбелязахме по-горе, съвременните философи си представят цялата система от понятия само като една фотография на външния свят. Без съмнение те са съгласни с това, че нашето знание се развива във формата на мисленето, но изискват от една "строго обективна наука" тя да вземе своето съдържание само отвън. Външният свят трябва да достави материала, който се влива в нашите понятия.
Без този материал на външния свят тези
понятия биха били празни схеми без всякакво съдържание. Ако външния свят би отпаднал, понятието и идеите не биха имали вече никакъв смисъл, защото те са заради този външен свят. Този възглед бихме искали да го наречем отричането от понятието. Защото в този случай то няма никакво значение за обективността. По отношение на тази последната то е нещо прибавено на последно място.
към текста >>
Ако външния
свят
би отпаднал, понятието и идеите не биха имали вече никакъв смисъл, защото те са заради този външен
свят
.
Както вече отбелязахме по-горе, съвременните философи си представят цялата система от понятия само като една фотография на външния свят. Без съмнение те са съгласни с това, че нашето знание се развива във формата на мисленето, но изискват от една "строго обективна наука" тя да вземе своето съдържание само отвън. Външният свят трябва да достави материала, който се влива в нашите понятия. Без този материал на външния свят тези понятия биха били празни схеми без всякакво съдържание.
Ако външния свят би отпаднал, понятието и идеите не биха имали вече никакъв смисъл, защото те са заради този външен свят.
Този възглед бихме искали да го наречем отричането от понятието. Защото в този случай то няма никакво значение за обективността. По отношение на тази последната то е нещо прибавено на последно място. Светът би стоял тук в неговото пълно съвършенство и когато не биха съществували никакви понятия. Защото те не донасят нищо ново към този свят.
към текста >>
Защото те не донасят нищо ново към този
свят
.
Ако външния свят би отпаднал, понятието и идеите не биха имали вече никакъв смисъл, защото те са заради този външен свят. Този възглед бихме искали да го наречем отричането от понятието. Защото в този случай то няма никакво значение за обективността. По отношение на тази последната то е нещо прибавено на последно място. Светът би стоял тук в неговото пълно съвършенство и когато не биха съществували никакви понятия.
Защото те не донасят нищо ново към този свят.
Те не съдържат нищо, което да не съществува и без тях. Те съществуват само затова, защото познаващият субект иска да си служи с тях, за да има в една подходяща за него форма това, което и без него съществува. За него те са само посредници на едно съдържание, което не е от естество на понятията. Така разбира нещата гореприведеният възглед. Ако този възглед би бил основателен, тогава едно от следващите три предположения би трябвало да бъде правилно: 1.
към текста >>
Светът
на
понятията стои
на
една такава връзка с външния
свят
, че той само предава в друга форма цялото съдържание
на
този външен
свят
.
Те не съдържат нищо, което да не съществува и без тях. Те съществуват само затова, защото познаващият субект иска да си служи с тях, за да има в една подходяща за него форма това, което и без него съществува. За него те са само посредници на едно съдържание, което не е от естество на понятията. Така разбира нещата гореприведеният възглед. Ако този възглед би бил основателен, тогава едно от следващите три предположения би трябвало да бъде правилно: 1.
Светът на понятията стои на една такава връзка с външния свят, че той само предава в друга форма цялото съдържание на този външен свят.
Тук под външен свят се разбира светът на сетивата. Ако такъв би бил случаят, тогава действително не бихме могли да съзрем, защо е необходимо въобще да се издигнем над света на сетивата. Ние имаме вече дадено с този последния същественото от познанието. 2. Светът на понятията приема като съдържание само една част от "явлението на сетивата". Нека си представим нещата така.
към текста >>
Тук под външен
свят
се разбира светът
на
сетивата.
Те съществуват само затова, защото познаващият субект иска да си служи с тях, за да има в една подходяща за него форма това, което и без него съществува. За него те са само посредници на едно съдържание, което не е от естество на понятията. Така разбира нещата гореприведеният възглед. Ако този възглед би бил основателен, тогава едно от следващите три предположения би трябвало да бъде правилно: 1. Светът на понятията стои на една такава връзка с външния свят, че той само предава в друга форма цялото съдържание на този външен свят.
Тук под външен свят се разбира светът на сетивата.
Ако такъв би бил случаят, тогава действително не бихме могли да съзрем, защо е необходимо въобще да се издигнем над света на сетивата. Ние имаме вече дадено с този последния същественото от познанието. 2. Светът на понятията приема като съдържание само една част от "явлението на сетивата". Нека си представим нещата така. Правим редица наблюдения.
към текста >>
Обаче този възглед предполага нещо, което съвсем не отговаря
на
истината
.
Обаче това възражение не оборва още напълно гореспоменатия възглед. Може именно да се каже: Това е едно неоправдано предположение, че това или онова е по-съществено или по-несъществено за дадена вещ. Но това и не ни интересува. Би се касаело само за това, че намираме определени еднакви свойства при няколко вещи и тези последните наричаме тогава аналогични (еднородни). Нека съвсем не става дума за това, че тези еднакви свойства са и съществени.
Обаче този възглед предполага нещо, което съвсем не отговаря на истината.
При две вещи от еднакъв род не съществува нищо общо, когато се задоволяваме само с опитността на сетивата. Един пример ще ни поясни това. Най-простият е най-добър той най-добре може да бъде обгърнат с погледа. Да разгледаме следните два триъгълника. Какво имат те действително еднакво, ако останем само при сетивната опитност?
към текста >>
Но съвсем недопустимо е да се твърди, че съдържанието
на
понятието "триъгълник" е извлече от обективния сетивен
свят
, когато виждаме, че това негово съдържание не се съдържа въобще в никое сетивно явление. 3.
Понятието "триъгълник" обхваща всички триъгъници. Ние не стигаме до него само чрез наблюдението на отделните триъгълници. Това понятие остава винаги същото, колкото и често да си го представям, докато едва ли ще ми бъде възможно да гледам два пъти същия "триъгълник". Това чрез което отделният триъгълник е напълно определеното "това", а не нещо друго, няма нищо общо с понятието. Един определен триъгълник е това определеното не чрез това, че отговаря на посоченото понятие, а чрез елементите, които се намират изцяло вън от понятието: Дължина на страните, големина на ъглите и т.н.
Но съвсем недопустимо е да се твърди, че съдържанието на понятието "триъгълник" е извлече от обективния сетивен свят, когато виждаме, че това негово съдържание не се съдържа въобще в никое сетивно явление. 3.
Възможно е сега и едно трето положение. Понятието би могло да бъде посредник на схващането на същности, които не са сетивно възприемаеми, но които имат един почиващ на самия себе си характер. Последният би бил тогава непонятното съдържание на понятната форма на нашето мислене. Който допуска такива съществуващи вън от опитността същности и ни приписва възможността на едно знание за същите, той трябва да вижда по необходимост и понятието един тълкувател на това знание. Ние ще разгледаме още незадоволителността на този възглед.
към текста >>
15.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Във възгледа за света добит чрез разума човек израства в неразривно единство с този
свят
.
Възгледът добит чрез ума трябва да бъде задълбочен чрез възгледа добит чрез разума. Ако първият се превръща в самоцел, вместо да бъде само една необходима преходна точка, той не предава тогава действителността, а само една нейна карикатура. Понякога е трудно да бъдат свързани създадените от ума мисли. Историята на науките ни предлага много доказателства за това. Често ние вижаме човешкият дух да води борба, за да може да хвърли мост над създадените чрез ума различия.
Във възгледа за света добит чрез разума човек израства в неразривно единство с този свят.
Още Кант е обърнал внимание на разликата между ума и разума. Той нарича разума онази способност, която възприема идеите; напротив умът се ограничава в това, да разглежда света само в неговата отделеност, в неговата изолираност. Разумът е действително способността да възприемаме идеите. Тук трябва да установим разликата между понятие и идея, която до сега не взехме под внимание. За нашите досегашни цели се касаеше само да намерим онези качества на света на мислите, които се проявяват в понятия и идеи.
към текста >>
Едно такова множество е създаденият от ума
свят
на
понятията.
Обаче когато разгледаме начина, по който се раждат идеите, веднага виждаме, че този възглед е погрешен. Вярно е, че субективния разум се нуждае от единство. Обаче тази нужда е без всякакво съдържание, тя е един празен стремеж към единство. Когато среща нещо, което е абсолютно лишено от тази единна природа, той не може да роди това единство за себе си. Напротив, когато срещне едно множество, което позволява да бъде доведено до една вътрешна хармония, той извършва това.
Едно такова множество е създаденият от ума свят на понятията.
Разумът не предполага едно определено единство, а празната форма на единността; той е способността, която извежда на бял свят хармонията, когато тази хармония съществува в самия обект. В разума понятията сами се съединяват с идеи. Разумът довежда до изява по-висшето единство на умствените понятия, които умът наистина има в своите образи, но не може да ги види. Че това се изпуска от погледа, то е причина за много недоразумения относно прилагането на разума в науките. В малка степен всяка наука в своите начала, даже и всекидневното мислене се нуждае от разум.
към текста >>
Разумът не предполага едно определено единство, а празната форма
на
единността; той е способността, която извежда
на
бял
свят
хармонията, когато тази хармония съществува в самия обект.
Вярно е, че субективния разум се нуждае от единство. Обаче тази нужда е без всякакво съдържание, тя е един празен стремеж към единство. Когато среща нещо, което е абсолютно лишено от тази единна природа, той не може да роди това единство за себе си. Напротив, когато срещне едно множество, което позволява да бъде доведено до една вътрешна хармония, той извършва това. Едно такова множество е създаденият от ума свят на понятията.
Разумът не предполага едно определено единство, а празната форма на единността; той е способността, която извежда на бял свят хармонията, когато тази хармония съществува в самия обект.
В разума понятията сами се съединяват с идеи. Разумът довежда до изява по-висшето единство на умствените понятия, които умът наистина има в своите образи, но не може да ги види. Че това се изпуска от погледа, то е причина за много недоразумения относно прилагането на разума в науките. В малка степен всяка наука в своите начала, даже и всекидневното мислене се нуждае от разум. Когато в съждението: всяко тяло е тежко, свързваме понятието на подлога с понятието на сказуемото, в това имаме вече едно съединяване на две понятия, следователно най-простата дейност на разума.
към текста >>
Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване
на
мисълта като един произвол
на
субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него
свят
и ни принуждава по един непознат начин да приведем разнообразието към единство.
Че това се изпуска от погледа, то е причина за много недоразумения относно прилагането на разума в науките. В малка степен всяка наука в своите начала, даже и всекидневното мислене се нуждае от разум. Когато в съждението: всяко тяло е тежко, свързваме понятието на подлога с понятието на сказуемото, в това имаме вече едно съединяване на две понятия, следователно най-простата дейност на разума. Единството, което разумът прави за своя обект, съществува без съмнение преди всяко мислене, преди всяка употреба на разума; само че то е скрито, съществува само като възможност, а не като фактическо явление. Тогава човешкият дух произвежда разделянето за да може да прозре напълно действителността, като съединява отделните членове чрез разума.
Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване на мисълта като един произвол на субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него свят и ни принуждава по един непознат начин да приведем разнообразието към единство.
Тогава ние свързваме мисли без да разберем истинските основи на връзката, която установяваме; тогава не ние познаваме истината, а тя ни е наложена отвън. Всяка наука, която изхожда от тези предпоставки, бихме искали да я наречем догматична. Ние ще се върнем отново към този въпрос. Всеки подобен научен възглед ще се сблъска с трудностите, когато ще трябва да посочи причините, защо извършваме това или онова свързване на мислите. Тя ще трябва следователно да търси субективни причини на свързването на обекти, чиято обективна връзка остава скрита за нас.
към текста >>
Тогава ние свързваме мисли без да разберем истинските основи
на
връзката, която установяваме; тогава не ние познаваме
истината
, а тя ни е наложена отвън.
В малка степен всяка наука в своите начала, даже и всекидневното мислене се нуждае от разум. Когато в съждението: всяко тяло е тежко, свързваме понятието на подлога с понятието на сказуемото, в това имаме вече едно съединяване на две понятия, следователно най-простата дейност на разума. Единството, което разумът прави за своя обект, съществува без съмнение преди всяко мислене, преди всяка употреба на разума; само че то е скрито, съществува само като възможност, а не като фактическо явление. Тогава човешкият дух произвежда разделянето за да може да прозре напълно действителността, като съединява отделните членове чрез разума. Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване на мисълта като един произвол на субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него свят и ни принуждава по един непознат начин да приведем разнообразието към единство.
Тогава ние свързваме мисли без да разберем истинските основи на връзката, която установяваме; тогава не ние познаваме истината, а тя ни е наложена отвън.
Всяка наука, която изхожда от тези предпоставки, бихме искали да я наречем догматична. Ние ще се върнем отново към този въпрос. Всеки подобен научен възглед ще се сблъска с трудностите, когато ще трябва да посочи причините, защо извършваме това или онова свързване на мислите. Тя ще трябва следователно да търси субективни причини на свързването на обекти, чиято обективна връзка остава скрита за нас. Защо изработвам аз едно съждение, щом вещта, която изисква съпринадлежността на понятието за подлога и на това на сказуемото няма нищо общо с произнасянето на едно такова съждение?
към текста >>
16.
06_г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук това, което твърдението изразява, се намира в един непознат за мене
свят
; само твърдението е в моя
свят
.
Възможно е сега фактическите основания, защо двете понятия се сливат, да се намират вън от това, което те съдържат, което поради това ми е единствено дадено. Аз мога тогава да имам винаги някакви формални основания (непротиворечивост, определени аксиоми), които ме насочват към определено свързване на мислите. Обаче тези последните нямат никакво влияние върху самата вещ. Твърдението се крепи на нещо, което аз фактически никога не мога да достигна. Ето защо за мене не е възможно едно разбиране на вещта; аз зная за нея нещо само като вътрешно-стоящ.
Тук това, което твърдението изразява, се намира в един непознат за мене свят; само твърдението е в моя свят.
Тази е характерната черта на догмата. Съществуват два вида догми. Догмата на откровението и догмата на опитността. първата предава по някакъв начин на човека истини върху неща, които са извън неговия зрителен кръг. Той няма никакъв поглед в света, от който произхождат твърденията.
към текста >>
И тук
истината
не е добита чрез вникване във вътрешната действеност
на
вещта, а е натрапена
на
вещта от нещо намиращо се вън от нея.
първата предава по някакъв начин на човека истини върху неща, които са извън неговия зрителен кръг. Той няма никакъв поглед в света, от който произхождат твърденията. Той трябва да вярва в тяхната истинност, но не може да се добере до основите. Съвсем подобно е положението и с догмата на опитността. Когато някой е на мнение, че трябва да оставаме само при чистата опитност и да наблюдаваме само нейните промени, без да проникнем до въздействащите сили, той прави също така твърдения върху света, до чиито основи няма никакъв достъп.
И тук истината не е добита чрез вникване във вътрешната действеност на вещта, а е натрапена на вещта от нещо намиращо се вън от нея.
Ако догмата на откровението властваше в предишната наука, то днешната наука страда под ярема на догмата на опитността. Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие. Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него. В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си. Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение.
към текста >>
17.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Това, което се допускаше в неорганическия
свят
, че едно явление ни става обяснимо, когато познаваме неговите естествени предварителни условия, тук просто се отричаше.
Б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА Дълго време науката е спирала пред органическото. Тя считаше своите методи за недостатъчни да разберат живота и неговите явления. Даже вярваше въобще, че всяка закономерност, каквато е тази действаща в неорганическата природа, престава тук.
Това, което се допускаше в неорганическия свят, че едно явление ни става обяснимо, когато познаваме неговите естествени предварителни условия, тук просто се отричаше.
Хората си представяха организма устроен целесъобразно според определен план на твореца. Считаше се, че всеки орган си има своето определение предначертано; тук всяко питане би искало да се отнася само за това: коя е целта на този или онзи орган, защо съществува това или онова? Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта. Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила. Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони.
към текста >>
Ако в неорганическия
свят
изследователите се обръщаха към предварителните условия
на
дадено нещо, за фактите
на
живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението
на
вещта.
Тя считаше своите методи за недостатъчни да разберат живота и неговите явления. Даже вярваше въобще, че всяка закономерност, каквато е тази действаща в неорганическата природа, престава тук. Това, което се допускаше в неорганическия свят, че едно явление ни става обяснимо, когато познаваме неговите естествени предварителни условия, тук просто се отричаше. Хората си представяха организма устроен целесъобразно според определен план на твореца. Считаше се, че всеки орган си има своето определение предначертано; тук всяко питане би искало да се отнася само за това: коя е целта на този или онзи орган, защо съществува това или онова?
Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта.
Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила. Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони. До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма. Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят. Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение.
към текста >>
Тя се ограничаваше само в областта
на
неорганическия
свят
.
Считаше се, че всеки орган си има своето определение предначертано; тук всяко питане би искало да се отнася само за това: коя е целта на този или онзи орган, защо съществува това или онова? Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта. Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила. Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони. До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма.
Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят.
Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение. Как мога да узная аз онази мисъл? Аз съм ограничен само в това, което имам пред себе си. Щом самото то не ми открива своите закони в моето мислене, тогава моята наука престава да съществува. Не може да става дума за едно отгатване.
към текста >>
Гьоте изискваше за познанието
на
органическия
свят
един метод, който да бъде научен точно в смисъла, в който е този, който прилагаме към неорганическия
свят
.
от неговата полза за нещо друго. Какво общо може да има това с вътрешната същност на една вещ? За него никога не беше важно това, за което то служи; а само това, как то се развива. Той иска да разглежда един обект не като завършена вещ, а в неговото ставане, в неговото развитие, за да познае, от какъв произход е той. Към Спиноза го привличаше особено това, че този не приемаше възгледа за външната целесъобразност на органите и организмите.
Гьоте изискваше за познанието на органическия свят един метод, който да бъде научен точно в смисъла, в който е този, който прилагаме към неорганическия свят.
Нуждата от един такъв метод в естествената наука възникваше постоянно, макар и не така гениално както у него, но все пак не по-малко настоятелно. Днес обаче опитите, които бяха направени тук и там за въвеждането на този метод, са успели това е без съмнение друг въпрос. Тук преди всичко е направена голяма грешка. Хората на науката вярваха, че трябва просто да вземат метода на неорганичната наука и да го пренесат върху царството на организмите. Те считаха въобще този метод като единствено научен и мислеха, че щом органиката трябва да бъде научно възможна, тя трябва да бъде такава точно в смисъла, в който е например физиката.
към текста >>
Но те забравиха възможността, че може би понятието
на
научността е много по-широко отколкото "обяснението
на
света според законите
на
физикалния
свят
".
Нуждата от един такъв метод в естествената наука възникваше постоянно, макар и не така гениално както у него, но все пак не по-малко настоятелно. Днес обаче опитите, които бяха направени тук и там за въвеждането на този метод, са успели това е без съмнение друг въпрос. Тук преди всичко е направена голяма грешка. Хората на науката вярваха, че трябва просто да вземат метода на неорганичната наука и да го пренесат върху царството на организмите. Те считаха въобще този метод като единствено научен и мислеха, че щом органиката трябва да бъде научно възможна, тя трябва да бъде такава точно в смисъла, в който е например физиката.
Но те забравиха възможността, че може би понятието на научността е много по-широко отколкото "обяснението на света според законите на физикалния свят".
И днес още хората на науката не са проникнали до това познание. Вместо да проучат, на какво почива всъщност научността на неорганичните науки и след това да търсят един метод, който да приложат към живия свят, при спазването на изискванията добити вече в неорганичната наука, те просто обясняват като всемирни законите добити на една по-ниска степен на съществуването. Но преди всичко трябва да се проучи, на какво почива въобще научното мислене. Ние сторихме това в нашата студия. В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще.
към текста >>
Вместо да проучат,
на
какво почива всъщност научността
на
неорганичните науки и след това да търсят един метод, който да приложат към живия
свят
, при спазването
на
изискванията добити вече в неорганичната наука, те просто обясняват като всемирни законите добити
на
една по-ниска степен
на
съществуването.
Тук преди всичко е направена голяма грешка. Хората на науката вярваха, че трябва просто да вземат метода на неорганичната наука и да го пренесат върху царството на организмите. Те считаха въобще този метод като единствено научен и мислеха, че щом органиката трябва да бъде научно възможна, тя трябва да бъде такава точно в смисъла, в който е например физиката. Но те забравиха възможността, че може би понятието на научността е много по-широко отколкото "обяснението на света според законите на физикалния свят". И днес още хората на науката не са проникнали до това познание.
Вместо да проучат, на какво почива всъщност научността на неорганичните науки и след това да търсят един метод, който да приложат към живия свят, при спазването на изискванията добити вече в неорганичната наука, те просто обясняват като всемирни законите добити на една по-ниска степен на съществуването.
Но преди всичко трябва да се проучи, на какво почива въобще научното мислене. Ние сторихме това в нашата студия. В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще. Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен начин на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи. Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят.
към текста >>
Ако този метод се разпростре върху органическия
свят
, тогава се заличава специфичната природа
на
този
свят
.
Вместо да проучат, на какво почива всъщност научността на неорганичните науки и след това да търсят един метод, който да приложат към живия свят, при спазването на изискванията добити вече в неорганичната наука, те просто обясняват като всемирни законите добити на една по-ниска степен на съществуването. Но преди всичко трябва да се проучи, на какво почива въобще научното мислене. Ние сторихме това в нашата студия. В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще. Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен начин на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи.
Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят.
Вместо органичното да бъде изследвано според неговата природа, натрапва му се една чужда нему закономерност. По този начин, отричайки органичното, хората никога не ще го познаят. Един такъв научен подход повтаря просто на една по-висока степен това, което е добил на една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма на съществуването под установените по друг начин и на друго място закони, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже не знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особеност. Всичко това иде от погрешния възглед, който вярва, че методът на една наука е нещо външно на обектите на тази наука, обусловено не от самите тези обекти, а от нашата природа. Вярва се, че върху обектите можем да мислим по определен начин, а именно върху всички върху цялата вселена по същия начин.
към текста >>
Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка
на
явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие
на
психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия
свят
според шаблона
на
метода
на
физиката.
Вярва се, че върху обектите можем да мислим по определен начин, а именно върху всички върху цялата вселена по същия начин. Предприемат се изследвания, които трябва да покажат това: По силата на нашата природа ние можем да мислим само индуктивно, само дедуктивно и т.н. Това е природата на нашия дух. При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят. Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата.
Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката.
Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване. видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят. Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата? Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи. Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този характер не може никога да се счита като последствие на тези условия.
към текста >>
видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият
на
сетивния
свят
.
Това е природата на нашия дух. При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят. Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата. Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката. Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване.
видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят.
Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата? Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи. Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този характер не може никога да се счита като последствие на тези условия. Условията могат да имат едно определящо влияние, но те не са една съдържаща причина. Ние сме наистина в състояние да кажем: Под впечатлението на това или онова състояние на нещата един вид трябваше да се развие така, че да се развие по-особено този или онзи орган; обаче съдържателната част, специфично-органичното не може да бъде извлечено отвъншните условия.
към текста >>
Но в органическия
свят
не е така.
Че се е развила именно тази специализирана форма, върху това ние се осветляваме, когато проучим околната среда на едно същество. Но все пак тази специализирана форма е нещо по себе си и за себе си; ние я виждаме надарена с определени качества. Виждаме е за какво се касае, от какво зависят нещата. Срещу външното явление застава едно оформено в себе си съдържание, което ни дава в ръцете това, от което се нуждаем, за да извлечем споменатите качества. В неорганичната природа ние възприемаме със сетивата един факт и за да го обясним търсим един друг факт, един трети и т.н.; и резултатът е, че първият факт ни се явява необходимо последствие от последните.
Но в органическия свят не е така.
Тук освен от фактите ние се нуждаем от още един фактор. На основата на въздействието навъншните обстоятелства трябва да поставим нещо, което не се оставя да бъде определено от тези последните по един пасивен начин, а се определя активно от себе си под тяхното влияние. Но какво представлява тази основа? Тя не може да бъде нищо друго, освен това, което в частното се явява като форма на общото. Обаче определен организъм винаги се явява в една частна форма.
към текста >>
Типът минава като червена нишка през всички степени
на
развитие
на
органическия
свят
.
Той не може да бъде нито едно отделно, сетивно-действително живо същетво. Това, което Хекел или други естественици считат като първична форма, то е вече една особена форма; то е именно най-простата форма на типа. Че по време типът се явява първо в най-простата форма, това не обуславя, защото явяващите се следващи по време форми да се получават като последствие на предшествуващите го по време. Всички форми се явяват като последствие на типа, първата както и последната са явления на същия. Него трябва да поставим на основа на една истинска наука на организмите, а не просто да извличаме едни от други отделните животински и растителни видове.
Типът минава като червена нишка през всички степени на развитие на органическия свят.
Ние трябва да го задържим и след това с него да пребродим цялото това велико, разновидно царство. Тогава то става разбираемо за нас. Иначе той се разпада, както целият останал свят на опитността се разпада в едно лишено от връзка множество от отделни неща. Даже когато вярваме, че по-късното, по-сложното, по-устроеното произхожда от по-ранната, от предишната по-проста форма и считаме тази форма за първично, ние се мамим, защото сме извели само една специална форма от друга специална форма. Веднъж Фридрих Теодор Вишер е изказал по отношение на теорията на Дарвин възгледа, че тя налага като необходима една ревизия на нашето понятие за времето.
към текста >>
Иначе той се разпада, както целият останал
свят
на
опитността се разпада в едно лишено от връзка множество от отделни неща.
Всички форми се явяват като последствие на типа, първата както и последната са явления на същия. Него трябва да поставим на основа на една истинска наука на организмите, а не просто да извличаме едни от други отделните животински и растителни видове. Типът минава като червена нишка през всички степени на развитие на органическия свят. Ние трябва да го задържим и след това с него да пребродим цялото това велико, разновидно царство. Тогава то става разбираемо за нас.
Иначе той се разпада, както целият останал свят на опитността се разпада в едно лишено от връзка множество от отделни неща.
Даже когато вярваме, че по-късното, по-сложното, по-устроеното произхожда от по-ранната, от предишната по-проста форма и считаме тази форма за първично, ние се мамим, защото сме извели само една специална форма от друга специална форма. Веднъж Фридрих Теодор Вишер е изказал по отношение на теорията на Дарвин възгледа, че тя налага като необходима една ревизия на нашето понятие за времето. Тук ние стигнахме до една точка, която явно ни показва, в какъв смисъл би трябвало да стане една такава ревизия. Тя би трябвало да покаже, че извеждането на нещо по-късно от нещо по-ранно не е никакво обяснение, че първото по време е принципно първото. Всяко извеждане трябва да става от нещо принципно и най-много би трябвало да се покаже, кои фактори са действали, за да се развие един растителен или животински вид по време преди други видове.
към текста >>
Типът играе в органическия
свят
същата роля, каквато природният закон играе в неорганическия
свят
.
Даже когато вярваме, че по-късното, по-сложното, по-устроеното произхожда от по-ранната, от предишната по-проста форма и считаме тази форма за първично, ние се мамим, защото сме извели само една специална форма от друга специална форма. Веднъж Фридрих Теодор Вишер е изказал по отношение на теорията на Дарвин възгледа, че тя налага като необходима една ревизия на нашето понятие за времето. Тук ние стигнахме до една точка, която явно ни показва, в какъв смисъл би трябвало да стане една такава ревизия. Тя би трябвало да покаже, че извеждането на нещо по-късно от нещо по-ранно не е никакво обяснение, че първото по време е принципно първото. Всяко извеждане трябва да става от нещо принципно и най-много би трябвало да се покаже, кои фактори са действали, за да се развие един растителен или животински вид по време преди други видове.
Типът играе в органическия свят същата роля, каквато природният закон играе в неорганическия свят.
Както това последният ни дава възможността да познаем всеки отделен процес като член на едно велико цяло, така и типът ни поставя в състояние да считаме отделният организъм като една особена форма на първичната форма. Ние вече обърнахме внимание на факта, че типът съвсем не е една завършена, замразена форма на понятие, а е нещо течно, че може да приеме най-разнообразните форми. Броят на тези форми е безкраен, защото онова, чрез което първичната форма е една отделна, особена форма, няма никакво значение за самата първична форма. Това е точно така, както един природен закон управлява безкрайно много отделни явления, защото специалните определения, които се явяват в отделния случай, нямат нищо общо със самия закон. Въпреки това тук се касае за нещо съвършено различно, съществено различно отколкото в неорганичната природа.
към текста >>
Природният закон изразява връзката
на
фактите, които в сетивния
свят
са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по отношение
на
отделното явление.
Не трябва да срещу поставяме на отделното явление типа като нещо завършено, както вършим това с природния закон. Че всяко тяло, ако не бъде възпрепятствано от странични обстоятелства, пада на земята така, че изминалите разстояния в последователните времена се отнасят едно към друго както 1:3:5:7 и т.н., това е един веднъж завинаги установен закон. Той е едно първично явление, което се явява, когато две маси (земя, тялото върху нея) влизат във взаимоотношение. Ако в нашето наблюдение се яви един специален случай, върху който можем да приложим този закон, нужно е само да разгледаме сетивно наблюдаваните факти в онова отношение, което ни дава на ръка законът, и ще намерим потвърждението на този закон. Ние отнасяме отделния случай към закона.
Природният закон изразява връзката на фактите, които в сетивния свят са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по отношение на отделното явление.
При типа ние трябва да развием от първичната форма онзи особен случай, който стои пред нас. Ние не трябва да срещу поставяме типа на отделната форма, за да видим, как той регулира последната; трябва да направим тази форма да произлезе от него. Законът властва над явлението като нещо стоящо над него; ти път се влива в отделното живо същество; той се отъждествява с него. Ето защо една наука на организмите, когато тя иска да бъде наука в смисъла, в който е механиката или физиката, трябва да покаже типа като най-обща форма и след това и различните идейни отделни форми. Механиката също е едно съединение на различните природни закони, при което реалните условия са приети изцяло хипотетично.
към текста >>
форма. Как в неорганичния
свят
отнасяме едно явление към един закон, така и тук ние развиваме една специална форма от първичната форма.
Ето защо една наука на организмите, когато тя иска да бъде наука в смисъла, в който е механиката или физиката, трябва да покаже типа като най-обща форма и след това и различните идейни отделни форми. Механиката също е едно съединение на различните природни закони, при което реалните условия са приети изцяло хипотетично. Същото трябва да бъде и в науката на организмите. И тук трябва да се приемат хипотетично определени форми, в които се развива типът, ако искаме да имаме една рационална наука. След това би трябвало да покажем, как тези хипотетични форми могат да бъдат пренесени върху определена, стояща пред нашето наблюдение
форма. Как в неорганичния свят отнасяме едно явление към един закон, така и тук ние развиваме една специална форма от първичната форма.
Науката на организмите се ражда не като противопоставим външно общото на частното, а чрез развитието на една форма от другата. Както механиката е една система от природни закони, така и науката на организмите трябва да бъде една поредица от развойни форми на типа. Само че в механиката ние съединяваме отделните закони и ги подреждаме в едно цяло, докато тук трябва да направим отделните форми да произлязат живо един от други. Тук е възможно една възражение. Щом типичната форма е нещо точно, как тогава е въобще възможно да установим една верига от наредени един до друг отделни типове като съдържание на една наука на организмите?
към текста >>
Този е нашият мислителен процес, когато пристъпваме към едно събитие
на
неорганичния
свят
, за да го обясним.
Всяко доказателство се основава на определено правило. Съществува винаги определена предпоставка (т.е. дадени са възможни за опитността условия) и след това се определя, какво настъпва, когато тези предпоставки са налице. Тогава ние разбираме едно отделно явление като поставим на основата закона. Ние мислим така: При тези условия настъпва едно явление; условията са налице, ето защо явлението трябва да настъпи.
Този е нашият мислителен процес, когато пристъпваме към едно събитие на неорганичния свят, за да го обясним.
Този е доказателствения метод. Той е научен, защото прониква напълно едно явление с понятието, защото чрез него възприятие и мислене се покриват напълно. Обаче ние не можем да направим нищо с този доказателен метод в науката на организмите. Типът не определя именно, че при определени условия трябва да настъпи едно определено явление; той не установява нищо върху едно отношение на членовете, които стоят един срещу друг външно и са чужди един на друг. Той определя само закономерността на своите собствени части.
към текста >>
Обаче също така никой както не го не е отхвърлял така категорично подхода, който иска да проучи органическия
свят
с методите
на
неорганичната естествена наука.
Тук на мястото на доказателствения метод трябва да поставим развойния метод. Тук не се установява, че външните условия действат по този начин едни върху други и затова имат определен резултат, а това, че при определени външни условия от типа се е образувала една особена форма. Тази е решаващата разлика между неорганичната и органичната наука. Тази разлика не лежи по такъв последователен начин на основата на никой подход в изследването както при това на Гьоте. Никой както Гьоте не е познал, че една наука на организмите трябва да бъде възможна без всякакъв мъглив мистицизъм, без теология, без приемането на някакви творящи мисли.
Обаче също така никой както не го не е отхвърлял така категорично подхода, който иска да проучи органическия свят с методите на неорганичната естествена наука.
Както видяхме, типът е едно по-пълна научна форма отколкото първичното явление. Той също така предполага една по-интензивна дейност на нашия дух отколкото изисква първичното явление. При размисъл върху нещата на неорганичната природа възприятието на сетивата ни дава на ръка съдържанието. Нашата сетивна организация е тази, която тук ни доставя това, което в света на организмите получаваме чрез духа. За да възприемаме сладко, кисело, топло, студено, светлина, цвят и т.н., ние се нуждаем само от здрави сетива.
към текста >>
Който не вижда в стоящия пред нас
свят
, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ
на
нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността
на
нещата.
Едното му стана ясно чрез другото. Поради това той очертаваше също с ярки черти същността на неорганичното. За подценяване на работата с интуицията допринася не малко фактът, че на нейните постижения не се отдава онова доверие, онази степен на доверие, както на доказателните науки. Често пъти наука се нарича само това, което е било доказано, а останалото вяра. Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област.
Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата.
Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова. Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност. Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността.
към текста >>
За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в
истината
, което ни дава всичко отнасящо за нея.
Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност. Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността. С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление.
За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея.
Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно разсъждение. Характерното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не основанията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно. Разбирането получено по пътя на интуицията е също така научно както и доказаното. Всеки отделен организъм е развитието от типа на една особена форма. Той е една индивидуалност, която сама се регулира и определя от един център.
към текста >>
Спектралната анализа и усъвършенствуването
на
астрономията разпростират добитите истини в ограничената област
на
земното върху целия
свят
.
Той е една завършена в себе си цялост, нещо, което в неорганичната природа е само Космосът. Идеалът на неорганичната наука е: Да схване целостта на всички явления в една единна система, за да може да застанем пред всяко отделно явление със съзнанието: Ние го познаваме като член на Космоса. Напротив в органичната наука идеалът трябва да бъде, да имаме в типа и във формите на неговите явления в най-възможното съвършенство онова, което виждаме да се развива в редицата от отделните същества. Прекарването на типа през всички явления е тук меродавното. В неорганичната наука съществува системата, а науката на организмите сравнението (на всяка отделна форма с типа).
Спектралната анализа и усъвършенствуването на астрономията разпростират добитите истини в ограничената област на земното върху целия свят.
С това те се приближават към първия идеал. Вторият идеал ще бъде изпълнен, когато използуваният от Гьоте сравнителен метод бъде познат в неговото значение.
към текста >>
18.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Но няма никакъв повод да се търси първооснова извън дадения ни сетивен и духовен
свят
дотогава, докогато всестранното проучване
на
този
свят
не покаже, че вътре в него се намират моменти указващи ясно някакво въздействие отвън.
От това той заключава, че нашият научен стремеж трябва да се придържа в пределите на достойното за опита и не може да се издигне до познанието на свръхсетивната първооснова на "вещта в себе си". Но ако тази "вещ в себе си", заедно с отвъдната първооснова на нещата, е само един признак, що тогава? Лесно е да се разбере, че работата стои именно така. Да се изследва най-дълбоката същност на нещата, тяхното основно начало е едни неотделни от човешката природа стремеж. Този стремеж лежи в основата на всяка научна деятелност.
Но няма никакъв повод да се търси първооснова извън дадения ни сетивен и духовен свят дотогава, докогато всестранното проучване на този свят не покаже, че вътре в него се намират моменти указващи ясно някакво въздействие отвън.
В този труд аз опитвам да докажа, че за нашето мислене е достижимо всичко, което е нужно за обяснението и разбирането на света. Допускането на едно начало на този свят намиращо се извън него, се оказва предразсъдък на една умираща философия, живееща в едно тщеславно увлечение в догми. До този извод трябваше да стигне Кант, ако той действително би изследвал на какво е способно нашето мислене. Вместо това той най-подробно доказваше, че вследствие устройството на нашата познавателна способност, ние не можем да стигнем до последните начала, намиращи се отвъд границата на нашия опит. Но разумът ни най-малко не ни заставя да пренесем тези начала в такъв отвъден свят.
към текста >>
Допускането
на
едно начало
на
този
свят
намиращо се извън него, се оказва предразсъдък
на
една умираща философия, живееща в едно тщеславно увлечение в догми.
Лесно е да се разбере, че работата стои именно така. Да се изследва най-дълбоката същност на нещата, тяхното основно начало е едни неотделни от човешката природа стремеж. Този стремеж лежи в основата на всяка научна деятелност. Но няма никакъв повод да се търси първооснова извън дадения ни сетивен и духовен свят дотогава, докогато всестранното проучване на този свят не покаже, че вътре в него се намират моменти указващи ясно някакво въздействие отвън. В този труд аз опитвам да докажа, че за нашето мислене е достижимо всичко, което е нужно за обяснението и разбирането на света.
Допускането на едно начало на този свят намиращо се извън него, се оказва предразсъдък на една умираща философия, живееща в едно тщеславно увлечение в догми.
До този извод трябваше да стигне Кант, ако той действително би изследвал на какво е способно нашето мислене. Вместо това той най-подробно доказваше, че вследствие устройството на нашата познавателна способност, ние не можем да стигнем до последните начала, намиращи се отвъд границата на нашия опит. Но разумът ни най-малко не ни заставя да пренесем тези начала в такъв отвъден свят. Кант действително опроверга догматичната философия, но не постави нищо на нейното място. Ето защо последвалата го немска философия се разви навсякъде в противоречие с Кант.
към текста >>
Но разумът ни най-малко не ни заставя да пренесем тези начала в такъв отвъден
свят
.
Но няма никакъв повод да се търси първооснова извън дадения ни сетивен и духовен свят дотогава, докогато всестранното проучване на този свят не покаже, че вътре в него се намират моменти указващи ясно някакво въздействие отвън. В този труд аз опитвам да докажа, че за нашето мислене е достижимо всичко, което е нужно за обяснението и разбирането на света. Допускането на едно начало на този свят намиращо се извън него, се оказва предразсъдък на една умираща философия, живееща в едно тщеславно увлечение в догми. До този извод трябваше да стигне Кант, ако той действително би изследвал на какво е способно нашето мислене. Вместо това той най-подробно доказваше, че вследствие устройството на нашата познавателна способност, ние не можем да стигнем до последните начала, намиращи се отвъд границата на нашия опит.
Но разумът ни най-малко не ни заставя да пренесем тези начала в такъв отвъден свят.
Кант действително опроверга догматичната философия, но не постави нищо на нейното място. Ето защо последвалата го немска философия се разви навсякъде в противоречие с Кант. Фихте, Шелинг, Хегел не искаха повече да знаят за установените от техния предшественик граници на нашето познание и търсеха основните начала на нещата вътре в кръга на това, което за човешкия разум се явява в отсамния свят. Даже Шопенхауер, който твърди, че резултатите от Кантовата критика на разума са истини навеки неоспорими, но може да тръгне към познанието на последните причини на света освен по един път, който се отклонява от пътя на неговия учител. Тези мислители имаха нещастната съдба да търсят познанието на най-важните истини, без да положат основите на такова начинание, като изследват природата на самото познание.
към текста >>
Фихте, Шелинг, Хегел не искаха повече да знаят за установените от техния предшественик граници
на
нашето познание и търсеха основните начала
на
нещата вътре в кръга
на
това, което за човешкия разум се явява в отсамния
свят
.
До този извод трябваше да стигне Кант, ако той действително би изследвал на какво е способно нашето мислене. Вместо това той най-подробно доказваше, че вследствие устройството на нашата познавателна способност, ние не можем да стигнем до последните начала, намиращи се отвъд границата на нашия опит. Но разумът ни най-малко не ни заставя да пренесем тези начала в такъв отвъден свят. Кант действително опроверга догматичната философия, но не постави нищо на нейното място. Ето защо последвалата го немска философия се разви навсякъде в противоречие с Кант.
Фихте, Шелинг, Хегел не искаха повече да знаят за установените от техния предшественик граници на нашето познание и търсеха основните начала на нещата вътре в кръга на това, което за човешкия разум се явява в отсамния свят.
Даже Шопенхауер, който твърди, че резултатите от Кантовата критика на разума са истини навеки неоспорими, но може да тръгне към познанието на последните причини на света освен по един път, който се отклонява от пътя на неговия учител. Тези мислители имаха нещастната съдба да търсят познанието на най-важните истини, без да положат основите на такова начинание, като изследват природата на самото познание. Ето защо гордите умопостроения на Фихте, Шелинг и Хегел стоят пред нас лишени от основа. Но отсъствието на такава основа, действуваше вредно и в хода на мислите на философите. Без познаване значението на чистия свят на идеите и тяхното отношение към областта на сетивните възприятия, те създадоха заблуждение над заблуждение, едностранчивост над едностранчивост.
към текста >>
Без познаване значението
на
чистия
свят
на
идеите и тяхното отношение към областта
на
сетивните възприятия, те създадоха заблуждение над заблуждение, едностранчивост над едностранчивост.
Фихте, Шелинг, Хегел не искаха повече да знаят за установените от техния предшественик граници на нашето познание и търсеха основните начала на нещата вътре в кръга на това, което за човешкия разум се явява в отсамния свят. Даже Шопенхауер, който твърди, че резултатите от Кантовата критика на разума са истини навеки неоспорими, но може да тръгне към познанието на последните причини на света освен по един път, който се отклонява от пътя на неговия учител. Тези мислители имаха нещастната съдба да търсят познанието на най-важните истини, без да положат основите на такова начинание, като изследват природата на самото познание. Ето защо гордите умопостроения на Фихте, Шелинг и Хегел стоят пред нас лишени от основа. Но отсъствието на такава основа, действуваше вредно и в хода на мислите на философите.
Без познаване значението на чистия свят на идеите и тяхното отношение към областта на сетивните възприятия, те създадоха заблуждение над заблуждение, едностранчивост над едностранчивост.
Нищо чудно, че твърде смелите системи не можеха да издържат на трудностите на епохата, враждебна на философията и много от хубавите неща, съдържащо се в тях, беше безжалостно запаметено заедно с лошото. Следващите изследвания трябва да дойдат в помощ на посочения недостатък. Тези изследвания искат да изобразят но това, което познавателната способност не може, както стори това Кант. Тяхната цел не е такава, а напротив да докажат, каква може действително тази способност. Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели.
към текста >>
Резултатът от тези изследвания е, че
истината
не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение
на
нещо реално, а е свободно създание
на
човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели.
Без познаване значението на чистия свят на идеите и тяхното отношение към областта на сетивните възприятия, те създадоха заблуждение над заблуждение, едностранчивост над едностранчивост. Нищо чудно, че твърде смелите системи не можеха да издържат на трудностите на епохата, враждебна на философията и много от хубавите неща, съдържащо се в тях, беше безжалостно запаметено заедно с лошото. Следващите изследвания трябва да дойдат в помощ на посочения недостатък. Тези изследвания искат да изобразят но това, което познавателната способност не може, както стори това Кант. Тяхната цел не е такава, а напротив да докажат, каква може действително тази способност.
Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели.
Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин свят ни дава пълната действителност. Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров процес. Без тази дейност мировият процес би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло. По отношение на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената. Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас.
към текста >>
Задачата
на
познанието не се състои в едно повторение във форма
на
понятия
на
нещо вече съществуващо
на
друго место, но в създаването
на
една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин
свят
ни дава пълната действителност.
Нищо чудно, че твърде смелите системи не можеха да издържат на трудностите на епохата, враждебна на философията и много от хубавите неща, съдържащо се в тях, беше безжалостно запаметено заедно с лошото. Следващите изследвания трябва да дойдат в помощ на посочения недостатък. Тези изследвания искат да изобразят но това, което познавателната способност не може, както стори това Кант. Тяхната цел не е такава, а напротив да докажат, каква може действително тази способност. Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели.
Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин свят ни дава пълната действителност.
Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров процес. Без тази дейност мировият процес би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло. По отношение на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената. Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас. С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони.
към текста >>
Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен
на
глас от отвъдния
свят
, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим.
Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров процес. Без тази дейност мировият процес би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло. По отношение на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената. Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас. С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони.
Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен на глас от отвъдния свят, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим.
Нашите нравствени предмети са наше собствено свободно създание. Ние трябва да изпълняваме даже това което предписваме на себе си, като карма на нашата деятелност. Считането на истината като дело на свободата обоснована по този начин нравственото учение, чиято основа е съвършено свободната личност. Естествено тези положения имат значение само за тази част на нашата деятелност, чиито закони ние постигаме идейно и съвършеното познание. Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са обосновани в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително.
към текста >>
Считането
на
истината
като дело
на
свободата обоснована по този начин нравственото учение, чиято основа е съвършено свободната личност.
Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас. С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони. Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен на глас от отвъдния свят, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим. Нашите нравствени предмети са наше собствено свободно създание. Ние трябва да изпълняваме даже това което предписваме на себе си, като карма на нашата деятелност.
Считането на истината като дело на свободата обоснована по този начин нравственото учение, чиято основа е съвършено свободната личност.
Естествено тези положения имат значение само за тази част на нашата деятелност, чиито закони ние постигаме идейно и съвършеното познание. Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са обосновани в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително. Всеки път, когато ни се удаде да обгърнем ясно с познанието такъв мотив, ние извършваме завоевание в областта на свободата. Как нашите възгледи се отнасят към най-забележителното философско явление на настоящето време, към светоразбирането на Едуард фон Хартман това читателят ще види подробно в този труд, доколкото става дума за проблемата на познанието. С настоящия труд ние създадохме пролог към "Философия на свободата".
към текста >>
19.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син
на
Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците
на
своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен
свят
.
РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА" Духовните революции и свързаните с тях нови научни дисциплини обикновено възникват с изграждането на нови понятия. Такъв е случаят и с понятието „антропология", което откри изследователски перспективи от най-висш порядък. През 1596, годината в която се ражда Рене Декарт, бащата на новото време, Ото Гасман (1562 1607) издава своята „Рsусhоlоgia аnthгороlоgicа", в която за пръв път прави опит да интегрира откъслечните знания за човека в една всеобхватна наука за човека. Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до „истинския" образ на човека.
Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят.
Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целия сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивния живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е Антропософията." Впрочем понятието „Антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Рsyсhоlоgiа апthrоро1оgiа" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Маgiа Vеtеrum". Като първа задача на Антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот. Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една Антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята. При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух."
към текста >>
За него става все по-ясно: Неспособността за нравствени действия се дължи тъкмо
на
обстоятелството, че науката капитулира пред границите
на
несетивния
свят
и предоставя този
свят
на
мистиците.
Просто към методологията на естественонаучното познание, той прибавя методологията на свръхсетивното познание, като и в двата случая обектите са едни и същи: Човекът, Земята, Космоса. Основният стремеж на антропософски-ориентираната наука за Духа е да стигне до един всеобхватен „образ на света и човека". Антропософията не е догматично учение, което предопределя характера на въпросите, както и начина за тяхното разрешение. „Тя няма нищо общо с мъртвото, абстрактно познание... а като живо познание, тя обхваща живота чрез самия него; тя се влива в човека не просто под формата на мисли или като резултат от едно или друго наблюдение, а като живителна кръв за душата; като форма на живот, тя присъства в самия човек". Когато Рудолф Щайнер започва да обосновава научно резултатите от своите „душевни наблюдения", той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание.
За него става все по-ясно: Неспособността за нравствени действия се дължи тъкмо на обстоятелството, че науката капитулира пред границите на несетивния свят и предоставя този свят на мистиците.
Единственият начин да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния „световен ред", а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници. За Рудолф Щайнер несетивните сили бяха неоспорим факт, също както и физическите природни сили. Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки. Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век. Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото „човек" и неговите връзки с външния свят, В случаят и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способности, чрез „концентрация" и други разновидности на „душевно обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание.
към текста >>
Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане
на
съществото „човек" и неговите връзки с външния
свят
, В случаят и това е съществен признак
на
антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способности, чрез „концентрация" и други разновидности
на
„душевно обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване
на
човешкото съзнание.
За него става все по-ясно: Неспособността за нравствени действия се дължи тъкмо на обстоятелството, че науката капитулира пред границите на несетивния свят и предоставя този свят на мистиците. Единственият начин да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния „световен ред", а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници. За Рудолф Щайнер несетивните сили бяха неоспорим факт, също както и физическите природни сили. Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки. Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век.
Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото „човек" и неговите връзки с външния свят, В случаят и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способности, чрез „концентрация" и други разновидности на „душевно обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание.
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата". В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот. Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът". През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство.
към текста >>
Скоро Рудолф Щайнер попада всред онова силово поле, където се кръстосват естествените науки и философията: „Аз усещах в себе си задължението да търся
истината
по пътя
на
философията.
№28, 1962 г., 52 стр.): „По това време пред мен назряваше задачата да пренеса живия трепет на човешката душа в строгите форми на мисленето. Постепенно моите усилия, свързани с яснотата и точността на естественонаучните понятия, ме убедиха, че единствено възможната изходна точка за едно истинско познание, се намира в действеността на човешкия „Аз". Както Азът е действен и сам наблюдава своята действеност, духовните факти се проявяват непосредствено пред човешкото съзнание." От есента на 1879 той започва да изучава математика и химия във Виена. Наред с това посещава лекциите на Карл Юлиус Шрьоер върху немската литература и курса по „практическа философия" на силно повлияния от Аристотел Франц Брентано.
Скоро Рудолф Щайнер попада всред онова силово поле, където се кръстосват естествените науки и философията: „Аз усещах в себе си задължението да търся истината по пътя на философията.
Ето защо трябваше да се занимавам сериозно с математика и естествени науки. Бях убеден: до тези дисциплини аз изобщо не бих могъл да стигна, ако не съм в състояние да интерпретирам техните резултати от философска гледна точка." (Събр. Съч. №28, 59 стр.) Първоначално познавателният интерес на Рудолф Щайнер е насочен към взаимната връзка между „идея" и „действителност". Убеждението му, че мислите са не огледални образи на действителността, а самата действителност, непрекъснато нараства.
към текста >>
„Мисловното изживяване, като непосредствен факт в един действителен
свят
, за мен не подлежеше
на
съмнение.
Ето защо трябваше да се занимавам сериозно с математика и естествени науки. Бях убеден: до тези дисциплини аз изобщо не бих могъл да стигна, ако не съм в състояние да интерпретирам техните резултати от философска гледна точка." (Събр. Съч. №28, 59 стр.) Първоначално познавателният интерес на Рудолф Щайнер е насочен към взаимната връзка между „идея" и „действителност". Убеждението му, че мислите са не огледални образи на действителността, а самата действителност, непрекъснато нараства.
„Мисловното изживяване, като непосредствен факт в един действителен свят, за мен не подлежеше на съмнение.
Дори то беше много по-интензивно от сетивните изживявания. Да, то е факт; но човек не може да се отнася към него като към своите мисли. В него, или зад него, може да има нещо съществено, нещо непознато." (Събр. Съч. №28, стр. 62). През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука.
към текста >>
И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен
свят
, аз се докосвам до това извисяване.
В него, или зад него, може да има нещо съществено, нещо непознато." (Събр. Съч. №28, стр. 62). През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука. Увод във “Философията на свободата". Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите идеали": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието.
И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване.
То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят. И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата? Дори и прекрасната роза винаги да умира пред безмилостния порив на зимата, тя е изпълнила своята мисия, защото е внесла радост в живота на стотици хора; дори утре някому да би хрумнало да отрече цялото звездно небе: нима хилядолетия наред хората не поглеждат с преклонение нагоре. Те са съвършени не поради едни или други процеси, разиграващи се във времето, а поради своята вътрешна същност. Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен свят, а се нуждае за тази цел от помощта на природата.
към текста >>
То представлява един съвършен и затворен в себе си
свят
, който не зависи от преходността
на
външния физически
свят
.
№28, стр. 62). През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука. Увод във “Философията на свободата". Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите идеали": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието. И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване.
То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят.
И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата? Дори и прекрасната роза винаги да умира пред безмилостния порив на зимата, тя е изпълнила своята мисия, защото е внесла радост в живота на стотици хора; дори утре някому да би хрумнало да отрече цялото звездно небе: нима хилядолетия наред хората не поглеждат с преклонение нагоре. Те са съвършени не поради едни или други процеси, разиграващи се във времето, а поради своята вътрешна същност. Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен свят, а се нуждае за тази цел от помощта на природата. Къде остава божествената свобода, ако природата, също както невръстните деца, ни държи в своята проходилка?
към текста >>
Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен
свят
, а се нуждае за тази цел от помощта
на
природата.
И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване. То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят. И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата? Дори и прекрасната роза винаги да умира пред безмилостния порив на зимата, тя е изпълнила своята мисия, защото е внесла радост в живота на стотици хора; дори утре някому да би хрумнало да отрече цялото звездно небе: нима хилядолетия наред хората не поглеждат с преклонение нагоре. Те са съвършени не поради едни или други процеси, разиграващи се във времето, а поради своята вътрешна същност.
Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен свят, а се нуждае за тази цел от помощта на природата.
Къде остава божествената свобода, ако природата, също както невръстните деца, ни държи в своята проходилка? Не, тя трябва да ни отказва всичко, за да извоюваме щастието, да го породим от нашия свободен Аз. Не на природата, а на себе си ние искаме да дължим всичко! Обаче тази свобода е само един блян! Доколкото свободно си въобразяваме едно или друго, ние сме под желязната необходимост на природата.
към текста >>
Първата цел е да посочи, че в действителност сетивния
свят
е едно духовно Същество, и че като душевно същество чрез истинското познание
на
сетивния
свят
човекът живее в духовния
свят
.
Ние виждаме как законите ръководят нещата и това причинява необходимостта. Но в нашето познание ние притежаваме онази мощ, с която можем да освободим природните неща от силата на закона. Трябва ли тогава да останем безволеви роби на тези закони? " Замисълът на „Философия на свободата" е формулиран от Рудолф Щайнер по следния начин: „Тази книга си поставя две основни цели.
Първата цел е да посочи, че в действителност сетивния свят е едно духовно Същество, и че като душевно същество чрез истинското познание на сетивния свят човекът живее в духовния свят.
В описанието на моралния свят като такъв, чието съществуване просветва в изживяваният от душата духовен свят и позволява на човека в свобода! да се приближи до себе си, е вложена втората цел." (Събр. Съч. №28, 247 стр.) Истинското значение на тази книга и с това тя надхвърля рамките на обикновен философски трактат е в обстоятелството, че тя не само описва как човек правилно може да мисли нещата, а как, изхождайки от мисленето, да стигне до нравствени действия. Сега пред човека се изправя задачата не само да упражнява това, което Рудолф Щайнер нарича „moralische Рhаntasie", а да преобрази целия днешен свят в онзи бъдещ свят, който вече напира към всички нас.
към текста >>
В описанието
на
моралния
свят
като такъв, чието съществуване просветва в изживяваният от душата духовен
свят
и позволява
на
човека в свобода!
Но в нашето познание ние притежаваме онази мощ, с която можем да освободим природните неща от силата на закона. Трябва ли тогава да останем безволеви роби на тези закони? " Замисълът на „Философия на свободата" е формулиран от Рудолф Щайнер по следния начин: „Тази книга си поставя две основни цели. Първата цел е да посочи, че в действителност сетивния свят е едно духовно Същество, и че като душевно същество чрез истинското познание на сетивния свят човекът живее в духовния свят.
В описанието на моралния свят като такъв, чието съществуване просветва в изживяваният от душата духовен свят и позволява на човека в свобода!
да се приближи до себе си, е вложена втората цел." (Събр. Съч. №28, 247 стр.) Истинското значение на тази книга и с това тя надхвърля рамките на обикновен философски трактат е в обстоятелството, че тя не само описва как човек правилно може да мисли нещата, а как, изхождайки от мисленето, да стигне до нравствени действия. Сега пред човека се изправя задачата не само да упражнява това, което Рудолф Щайнер нарича „moralische Рhаntasie", а да преобрази целия днешен свят в онзи бъдещ свят, който вече напира към всички нас. И Рудолф Щайнер нарича онова, което чрез „moraliscne Рhаntasie" се превръща в действителност, с името „moraliche Тесhnik".
към текста >>
Сега пред човека се изправя задачата не само да упражнява това, което Рудолф Щайнер нарича „moralische Рhаntasie", а да преобрази целия днешен
свят
в онзи бъдещ
свят
, който вече напира към всички нас.
Първата цел е да посочи, че в действителност сетивния свят е едно духовно Същество, и че като душевно същество чрез истинското познание на сетивния свят човекът живее в духовния свят. В описанието на моралния свят като такъв, чието съществуване просветва в изживяваният от душата духовен свят и позволява на човека в свобода! да се приближи до себе си, е вложена втората цел." (Събр. Съч. №28, 247 стр.) Истинското значение на тази книга и с това тя надхвърля рамките на обикновен философски трактат е в обстоятелството, че тя не само описва как човек правилно може да мисли нещата, а как, изхождайки от мисленето, да стигне до нравствени действия.
Сега пред човека се изправя задачата не само да упражнява това, което Рудолф Щайнер нарича „moralische Рhаntasie", а да преобрази целия днешен свят в онзи бъдещ свят, който вече напира към всички нас.
И Рудолф Щайнер нарича онова, което чрез „moraliscne Рhаntasie" се превръща в действителност, с името „moraliche Тесhnik". В своята родствена близост, те двете „моралната фантазия" и „моралната техника" принадлежат към областта на науката! „Освен богатството от морални идеи и морална фантазия, нравствените действия предполагат една друга способност: да се преформира света на възприятията по такъв начин, че да не се нарушават техните закономерни връзки и зависимости. Моралната техника подлежи на изучаване, както и всяка друга научна дисциплина. Въпреки че, общо взето, хората са по-склонни да изнамират понятия за вече установените форми на живот, отколкото да ги изграждат от фантазията и то особено когато се отнася за бъдещи действия."
към текста >>
20.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Те казват: осъзнатият от мен
свят
е затворен в мен, както нечий друг осъзнат
свят
е затворен в другиго.
А долуизложеното представлява главно проблем, за чието третиране някои философи настояват, когато става дума за описаните в тази книга неща, тъй като чрез своите представи тези философи са си създали известни трудности, които по принцип не съществуват. Когато такива проблеми биват изцяло подминавани, някои лица незабавно имат готовност да упрекват в дилетантство и прочее. Така се създава мнението, като че ли авторът на едно изложение от рода на това в настоящата книга не е запознат с възгледи, останали необсъдени в самата книга. Проблемът, за който намеквам тук, е следният. Има мислители, които смятат, че възниквала особена трудност, когато някой поиска да разбере как един друг човешки душевен живот може да въздейства върху собствения (на наблюдаващия).
Те казват: осъзнатият от мен свят е затворен в мен, както нечий друг осъзнат свят е затворен в другиго.
Аз не мога да погледна в нечий друг осъзнат свят. Как узнавам, че двамата се намираме в един общ свят? Светогледът, който смята за възможно от осъзнатия свят да се заключава за един неосъзнат, който никога не може да бъде осъзнат, се опитва да разреши тази трудност по следния начин. Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен свят на един съзнателно недостижим за мен свят на действителността. В него се намират непознатите за мен причинители на света на моето съзнание.
към текста >>
Аз не мога да погледна в нечий друг осъзнат
свят
.
Когато такива проблеми биват изцяло подминавани, някои лица незабавно имат готовност да упрекват в дилетантство и прочее. Така се създава мнението, като че ли авторът на едно изложение от рода на това в настоящата книга не е запознат с възгледи, останали необсъдени в самата книга. Проблемът, за който намеквам тук, е следният. Има мислители, които смятат, че възниквала особена трудност, когато някой поиска да разбере как един друг човешки душевен живот може да въздейства върху собствения (на наблюдаващия). Те казват: осъзнатият от мен свят е затворен в мен, както нечий друг осъзнат свят е затворен в другиго.
Аз не мога да погледна в нечий друг осъзнат свят.
Как узнавам, че двамата се намираме в един общ свят? Светогледът, който смята за възможно от осъзнатия свят да се заключава за един неосъзнат, който никога не може да бъде осъзнат, се опитва да разреши тази трудност по следния начин. Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен свят на един съзнателно недостижим за мен свят на действителността. В него се намират непознатите за мен причинители на света на моето съзнание. В него се намира и моето истинско същество, за което в съзнанието си също така имам само един застъпник.
към текста >>
Как узнавам, че двамата се намираме в един общ
свят
?
Така се създава мнението, като че ли авторът на едно изложение от рода на това в настоящата книга не е запознат с възгледи, останали необсъдени в самата книга. Проблемът, за който намеквам тук, е следният. Има мислители, които смятат, че възниквала особена трудност, когато някой поиска да разбере как един друг човешки душевен живот може да въздейства върху собствения (на наблюдаващия). Те казват: осъзнатият от мен свят е затворен в мен, както нечий друг осъзнат свят е затворен в другиго. Аз не мога да погледна в нечий друг осъзнат свят.
Как узнавам, че двамата се намираме в един общ свят?
Светогледът, който смята за възможно от осъзнатия свят да се заключава за един неосъзнат, който никога не може да бъде осъзнат, се опитва да разреши тази трудност по следния начин. Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен свят на един съзнателно недостижим за мен свят на действителността. В него се намират непознатите за мен причинители на света на моето съзнание. В него се намира и моето истинско същество, за което в съзнанието си също така имам само един застъпник. Но в него се намира и съществото на другия човек, заставащ пред мен.
към текста >>
Светогледът, който смята за възможно от осъзнатия
свят
да се заключава за един неосъзнат, който никога не може да бъде осъзнат, се опитва да разреши тази трудност по следния начин.
Проблемът, за който намеквам тук, е следният. Има мислители, които смятат, че възниквала особена трудност, когато някой поиска да разбере как един друг човешки душевен живот може да въздейства върху собствения (на наблюдаващия). Те казват: осъзнатият от мен свят е затворен в мен, както нечий друг осъзнат свят е затворен в другиго. Аз не мога да погледна в нечий друг осъзнат свят. Как узнавам, че двамата се намираме в един общ свят?
Светогледът, който смята за възможно от осъзнатия свят да се заключава за един неосъзнат, който никога не може да бъде осъзнат, се опитва да разреши тази трудност по следния начин.
Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен свят на един съзнателно недостижим за мен свят на действителността. В него се намират непознатите за мен причинители на света на моето съзнание. В него се намира и моето истинско същество, за което в съзнанието си също така имам само един застъпник. Но в него се намира и съществото на другия човек, заставащ пред мен. А изживяваното в съзнанието на този друг човек има съответната си независима от това съзнание действителност в неговото същество.
към текста >>
Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен
свят
на
един съзнателно недостижим за мен
свят
на
действителността.
Има мислители, които смятат, че възниквала особена трудност, когато някой поиска да разбере как един друг човешки душевен живот може да въздейства върху собствения (на наблюдаващия). Те казват: осъзнатият от мен свят е затворен в мен, както нечий друг осъзнат свят е затворен в другиго. Аз не мога да погледна в нечий друг осъзнат свят. Как узнавам, че двамата се намираме в един общ свят? Светогледът, който смята за възможно от осъзнатия свят да се заключава за един неосъзнат, който никога не може да бъде осъзнат, се опитва да разреши тази трудност по следния начин.
Той казва: - Светът, който имам в моето съзнание, е застъпеният у мен свят на един съзнателно недостижим за мен свят на действителността.
В него се намират непознатите за мен причинители на света на моето съзнание. В него се намира и моето истинско същество, за което в съзнанието си също така имам само един застъпник. Но в него се намира и съществото на другия човек, заставащ пред мен. А изживяваното в съзнанието на този друг човек има съответната си независима от това съзнание действителност в неговото същество. В областта, която не може да бъде осъзната, това същество въздейства на моето първоначално несъзнателно същество, така че в моето съзнание се създава застъпничество на онова, което присъства в едно напълно независимо от моето осъзнато изживяване съзнание.
към текста >>
Вижда се, че тук към достижимия за моето съзнание
свят
хипотетично се измисля друг, до който моето съзнание не може да достигне чрез изживяване, защото в противен случай съществува опасност от изпадане в твърдението, че целият външен
свят
, който според мен имам пред себе си, представлява само мой осъзнат
свят
, а от това би следвал - солипсистичният - абсурд, че и другите личности живеят само в рамките
на
моето съзнание.
В него се намират непознатите за мен причинители на света на моето съзнание. В него се намира и моето истинско същество, за което в съзнанието си също така имам само един застъпник. Но в него се намира и съществото на другия човек, заставащ пред мен. А изживяваното в съзнанието на този друг човек има съответната си независима от това съзнание действителност в неговото същество. В областта, която не може да бъде осъзната, това същество въздейства на моето първоначално несъзнателно същество, така че в моето съзнание се създава застъпничество на онова, което присъства в едно напълно независимо от моето осъзнато изживяване съзнание.
Вижда се, че тук към достижимия за моето съзнание свят хипотетично се измисля друг, до който моето съзнание не може да достигне чрез изживяване, защото в противен случай съществува опасност от изпадане в твърдението, че целият външен свят, който според мен имам пред себе си, представлява само мой осъзнат свят, а от това би следвал - солипсистичният - абсурд, че и другите личности живеят само в рамките на моето съзнание.
Яснота по този въпрос, поставян от някои по-нови течения в теорията на познанието, може да се получи, ако се постараем да обгърнем нещата с поглед от гледна точка на духовно-съобразното наблюдение, възприето в изложението на тази книга. Какво имам най-напред пред себе си, когато застана пред друга личност? Вглеждам се в най-непосредственото. Това е даденият ми като възприятие сетивен образ за тялото на другата личност, освен туй слуховото възприятие на казваното от нея и т.н. Но аз не само се вглеждам във всичко това - то задвижва и мисловната ми дейност.
към текста >>
Следователно за непрекъснато трябва да се счита обхванатото от изживяваното мислене възприятийно съдържание, от което само възприеманото би могло да се мисли за прекъснато, ако то би било нещо действително, което не е
истината
;
Който отговори, че са два, той е наивен реалист; който отговори, че са четири (а именно по един Аз и още някой във всяко от двете съзнания), той е трансцендентален идеалист; който пък отговори, че са шест (а именно две лица като неща сами за себе си и четири обекта като представи за лица в двете съзнания), той е трансцендентален реалист. Който рече да доказва, че гносеологичният монизъм е нещо различно от тези три становища, би трябвало да даде друг отговор на всеки от трите въпроса; аз обаче не виждам какъв би могъл да бъде той." Отговорите на „Философия на свободата" би трябвало да гласят така: 1. Ако от нещата някой обхваща само техните възприятийни съдържания и ги приема за реалност, той е наивен реалист, комуто не е ясно, че той всъщност би трябвало да смята тези възприятийни съдържания за съществуващи само дотогава, докато гледа нещата и че поради това би следвало да разглежда като прекъснато онова, което има пред себе си. Щом обаче му стане ясно, че действителност съществува единствено в мисловно проникнатото възприемаемо, той стига до убеждението, че възприятийното съдържание, явяващо се като прекъснато, се оказва непрекъснато, когато бъде проникнато от онова, до което се е добрало мисленето.
Следователно за непрекъснато трябва да се счита обхванатото от изживяваното мислене възприятийно съдържание, от което само възприеманото би могло да се мисли за прекъснато, ако то би било нещо действително, което не е истината;
2. Ако три лица седят на една маса, колко екземпляра от масата са налице? Налице е само една маса; но доколкото трите лица биха искали да останат при своите образи на възприятието, те би трябвало да кажат: тези образи на възприятието изобщо не са реалност. Щом преминат към обхванатата от тяхното мислене маса, пред тях се разкрива единствената реалност на масата; с трите съдържания на своите съзнания те са обединени в тази реалност; 3. Ако две лица се намират сами в една стая, колко екземпляра от тези лица са налице? Абсолютно сигурно налице са не шест (дори в смисъла на трансценденталния реалист), а само два екземпляра.
към текста >>
21.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Нашата епоха може да пожелае да почерпи
истината
единствено от дълбините
на
човешкото същество.* От известните два пътя
на
Шилер:
ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ В следващите редове е възпроизведено най-същественото от онова, което в първото издание на тази книга представляваше своеобразен „предговор". Тук го добавям като „приложение", понеже то предава главно мисловното настроение, с което преди двайсет и пет години написах книгата, и не би имало пряка връзка с нейното съдържание. Не бих искал изцяло да го пропусна поради непрекъснато срещащото се мнение, че с оглед на по-късните си съчинения относно духовната наука съм премълчавал нещо от по-ранните си писания.
Нашата епоха може да пожелае да почерпи истината единствено от дълбините на човешкото същество.* От известните два пътя на Шилер:
„Истината дирим и двамата - ти вънка в живота, аз вътре, в сърцето, и всеки намира я там. Щом здраво окото е, то среща отвънка Твореца; щом здраво сърцето е, оглежда се в него отвътре светът" за съвременността ще бъде от полза предимно вторият. Една истина, която приемаме отвън, винаги носи отпечатъка на несигурността. Ние сме склонни да вярваме само на онова, което всеки от нас дълбоко в самия себе си смята за истина. /* Тук изцяло са изпуснати само уводните изречения (в първото издание) към тези размисли, тъй като днес ми изглеждат съвсем несъществени.
към текста >>
„
Истината
дирим и двамата - ти вънка в живота, аз вътре, в сърцето, и всеки намира я там.
ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ В следващите редове е възпроизведено най-същественото от онова, което в първото издание на тази книга представляваше своеобразен „предговор". Тук го добавям като „приложение", понеже то предава главно мисловното настроение, с което преди двайсет и пет години написах книгата, и не би имало пряка връзка с нейното съдържание. Не бих искал изцяло да го пропусна поради непрекъснато срещащото се мнение, че с оглед на по-късните си съчинения относно духовната наука съм премълчавал нещо от по-ранните си писания. Нашата епоха може да пожелае да почерпи истината единствено от дълбините на човешкото същество.* От известните два пътя на Шилер:
„Истината дирим и двамата - ти вънка в живота, аз вътре, в сърцето, и всеки намира я там.
Щом здраво окото е, то среща отвънка Твореца; щом здраво сърцето е, оглежда се в него отвътре светът" за съвременността ще бъде от полза предимно вторият. Една истина, която приемаме отвън, винаги носи отпечатъка на несигурността. Ние сме склонни да вярваме само на онова, което всеки от нас дълбоко в самия себе си смята за истина. /* Тук изцяло са изпуснати само уводните изречения (в първото издание) към тези размисли, тъй като днес ми изглеждат съвсем несъществени. Но казаното по-нататък и сега ми се струва необходимо за споделяне, въпреки или именно заради природонаучната мисловна нагласа на нашите съвременници.
към текста >>
Само
истината
може да ни вдъхне увереност при разгръщане
на
индивидуалните сили.
Една истина, която приемаме отвън, винаги носи отпечатъка на несигурността. Ние сме склонни да вярваме само на онова, което всеки от нас дълбоко в самия себе си смята за истина. /* Тук изцяло са изпуснати само уводните изречения (в първото издание) към тези размисли, тъй като днес ми изглеждат съвсем несъществени. Но казаното по-нататък и сега ми се струва необходимо за споделяне, въпреки или именно заради природонаучната мисловна нагласа на нашите съвременници. - Б. а./
Само истината може да ни вдъхне увереност при разгръщане на индивидуалните сили.
Силите на изтерзания от съмнения са парализирани. В един загадъчен за него свят той не може да намери цел за своето творчество. Ние вече не желаем повече само да вярваме; ние искаме да знаем. Вярата изисква признаването на истини, които ние прозираме напълно. А когато не прозираме нещо напълно, то се противи на индивидуалното, което иска да преживее всичко в съкровените си дълбини.
към текста >>
В един загадъчен за него
свят
той не може да намери цел за своето творчество.
/* Тук изцяло са изпуснати само уводните изречения (в първото издание) към тези размисли, тъй като днес ми изглеждат съвсем несъществени. Но казаното по-нататък и сега ми се струва необходимо за споделяне, въпреки или именно заради природонаучната мисловна нагласа на нашите съвременници. - Б. а./ Само истината може да ни вдъхне увереност при разгръщане на индивидуалните сили. Силите на изтерзания от съмнения са парализирани.
В един загадъчен за него свят той не може да намери цел за своето творчество.
Ние вече не желаем повече само да вярваме; ние искаме да знаем. Вярата изисква признаването на истини, които ние прозираме напълно. А когато не прозираме нещо напълно, то се противи на индивидуалното, което иска да преживее всичко в съкровените си дълбини. Удовлетворява ни единствено знанието, което не се подчинява на никаква външна форма, а произтича от вътрешния живот на личността. Ние не желаем също такова знание, което веднъж завинаги е залегнало в сковани школски правила и се пази в компендиуми, валидно за всички времена.
към текста >>
Целта му не е да прокара „единствено възможния" път към
истината
, а да разкаже за пътя, по който е поел един човек, който радее за
истината
.
В наше време ние не искаме да втълпяваме познания дори на незрелия човек - детето, а се опитваме да развием неговите способности, та да не се нуждае от принуда към разбиране, а да иска да разбере. При тази характеристика на моята епоха аз не се поддавам на никакви илюзии. Известно ми е каква безлична шаблонност живее и се шири. Но аз знам също така, че много мои съвременници се опитват да уредят живота си в духа на загатнатата посока. На тях бих искал да посветя този труд.
Целта му не е да прокара „единствено възможния" път към истината, а да разкаже за пътя, по който е поел един човек, който радее за истината.
В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки. Но от средата на сухите понятия, читателят бива отвеждан и към конкретния живот. Аз изцяло поддържам мнението, че човек трябва да се издигне до етерното царство на понятията, ако иска да изживее всички страни на битието. Който умее да се наслаждава единствено чрез сетивата, той не познава най-големите сладости на живота. Учените от Ориента оставят учениците си първо да прекарат години наред в отшелнически и аскетичен живот, преди да споделят с тях собствените си знания.
към текста >>
Като предпоставка за науката Западът вече не налага упражнения в смирение и аскетизъм, но за сметка
на
това изисква наличието
на
добра воля, човек за кратко време да се лиши от преките впечатления
на
живота и да навлезе в областта
на
чистия
свят
на
мислите.
В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки. Но от средата на сухите понятия, читателят бива отвеждан и към конкретния живот. Аз изцяло поддържам мнението, че човек трябва да се издигне до етерното царство на понятията, ако иска да изживее всички страни на битието. Който умее да се наслаждава единствено чрез сетивата, той не познава най-големите сладости на живота. Учените от Ориента оставят учениците си първо да прекарат години наред в отшелнически и аскетичен живот, преди да споделят с тях собствените си знания.
Като предпоставка за науката Западът вече не налага упражнения в смирение и аскетизъм, но за сметка на това изисква наличието на добра воля, човек за кратко време да се лиши от преките впечатления на живота и да навлезе в областта на чистия свят на мислите.
Областите на живота са много. За всяка от тях се създава отделна наука. Но самият живот представлява единство и колкото повече науките се стремят към задълбочаване в отделните области, толкова повече те се отдалечават от съзерцаването на живото всемирно цяло. Наложително е да има наука, която да издирва в отделните науки елементите за възвръщане на хората към цялостния живот. Чрез своите познания изследователят в сферата на частните науки иска да осъзнае света и неговото въздействие; целта на настоящия труд е философска: самата наука трябва да стане органично-жизнена.
към текста >>
22.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Въпросът за стойността
на
истината
се явява в по-малко произведения
на
Ницше.
За питащия за причините на неговите възгледи „Заратустра“ е подготвил отговор: „Ти питаш защо? Аз не принадлежа към онези, които човек може да пита за тяхното защо.“17 За него не е важно дали дадено мнение може да се докаже логически, а дали то въздейства върху всички сили на човешката личност така, че да има стойност за живота. Той признава една мисъл само ако допринася за развитието на живота. Желанието му е да види човека толкова здрав, колкото е възможно, толкова силен, колкото е възможно, толкова креативен, колкото е възможно. Истина, красота, всички идеи имат стойност и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота.
Въпросът за стойността на истината се явява в по-малко произведения на Ницше.
Той е поставен в най-дръзка форма в книгата му „Отвъд доброто и злото“. „Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина? Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... И чудно ли е, че накрая ние също сме станали недоверчиви и се обръщаме нетърпеливо?
към текста >>
Какво в нас желае всъщност „
истината
“?
Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... И чудно ли е, че накрая ние също сме станали недоверчиви и се обръщаме нетърпеливо? Че от този сфинкс се учим също да задаваме въпроси? Кой всъщност поставя въпроси?
Какво в нас желае всъщност „истината“?
Наистина се занимавахме дълго с въпроса за причината за тази воля, докато накрая напълно останахме пред един още по-основен въпрос. Питахме за стойността на тази воля. В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост. Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи.
към текста >>
В случай, че искаме
истината
, защо не по-добре не
истината
?
Че от този сфинкс се учим също да задаваме въпроси? Кой всъщност поставя въпроси? Какво в нас желае всъщност „истината“? Наистина се занимавахме дълго с въпроса за причината за тази воля, докато накрая напълно останахме пред един още по-основен въпрос. Питахме за стойността на тази воля.
В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината?
“18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост. Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи. „Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте. - Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот. Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура.
към текста >>
„Аз съм призван да дам свидетелство за
истината
- казва Фихте.
Наистина се занимавахме дълго с въпроса за причината за тази воля, докато накрая напълно останахме пред един още по-основен въпрос. Питахме за стойността на тази воля. В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост. Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи.
„Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте.
- Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот. Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура. В сравнение с цитираното Ницшево изказване те изглеждат повърхностни. Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стойност за живота, отколкото истината? Дали Фихте си е задавал този въпрос?
към текста >>
Аз съм жрец
на
истината
, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към
истината
на
най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура.
В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост. Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи. „Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте. - Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот.
Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура.
В сравнение с цитираното Ницшево изказване те изглеждат повърхностни. Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стойност за живота, отколкото истината? Дали Фихте си е задавал този въпрос? Дали са го правили други, които са дали свидетелство за истината? Ницше обаче задава този въпрос.
към текста >>
Човек може да им възрази: Не е ли възможно не
истината
да има по-голяма стойност за живота, отколкото
истината
?
Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи. „Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте. - Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот. Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура. В сравнение с цитираното Ницшево изказване те изглеждат повърхностни.
Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стойност за живота, отколкото истината?
Дали Фихте си е задавал този въпрос? Дали са го правили други, които са дали свидетелство за истината? Ницше обаче задава този въпрос. Той вярва, че ще получи яснота, ако разглежда стремежа към истина не просто като предмет на разсъдъка, а като търси инстинктите, които създават този стремеж. Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината.
към текста >>
Дали са го правили други, които са дали свидетелство за
истината
?
- Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот. Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура. В сравнение с цитираното Ницшево изказване те изглеждат повърхностни. Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стойност за живота, отколкото истината? Дали Фихте си е задавал този въпрос?
Дали са го правили други, които са дали свидетелство за истината?
Ницше обаче задава този въпрос. Той вярва, че ще получи яснота, ако разглежда стремежа към истина не просто като предмет на разсъдъка, а като търси инстинктите, които създават този стремеж. Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината. След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината. Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа.
към текста >>
Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане
на
нещо, което стои по-високо от
истината
.
Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стойност за живота, отколкото истината? Дали Фихте си е задавал този въпрос? Дали са го правили други, които са дали свидетелство за истината? Ницше обаче задава този въпрос. Той вярва, че ще получи яснота, ако разглежда стремежа към истина не просто като предмет на разсъдъка, а като търси инстинктите, които създават този стремеж.
Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината.
След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината. Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа. В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт. С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота.
към текста >>
След като „достатъчно дълго е гледал между редовете
на
философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл
на
един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда
на
тяхното действие е стремежът към
истината
.
Дали Фихте си е задавал този въпрос? Дали са го правили други, които са дали свидетелство за истината? Ницше обаче задава този въпрос. Той вярва, че ще получи яснота, ако разглежда стремежа към истина не просто като предмет на разсъдъка, а като търси инстинктите, които създават този стремеж. Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината.
След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината.
Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа. В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт. С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота. За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“.
към текста >>
С помощта
на
истината
силата и житейската пълнота
на
личността би трябвало да се увеличават.
Той вярва, че ще получи яснота, ако разглежда стремежа към истина не просто като предмет на разсъдъка, а като търси инстинктите, които създават този стремеж. Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината. След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината. Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа. В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт.
С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават.
Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота. За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“. За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“). „Това, което ви тласка, мъдреци, и ви прави толкова страстни, не го ли наричате „воля за истина“? Воля за възможност на всичко съществуващо: тъй наричам вашата воля!
към текста >>
Съзнателната мисъл
на
философа е
на
мнение, че познанието за
истината
е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването
на
живота.
Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината. След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината. Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа. В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт. С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават.
Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота.
За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“. За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“). „Това, което ви тласка, мъдреци, и ви прави толкова страстни, не го ли наричате „воля за истина“? Воля за възможност на всичко съществуващо: тъй наричам вашата воля! Вие искате да направите всичко съществуващо отпърво възможно: защото се съмнявате със справедливо недоверие дали то вече е възможно.
към текста >>
Истината
трябва да подчини света
на
духа и по този начин да служи
на
живота.
Вие искате да направите всичко съществуващо отпърво възможно: защото се съмнявате със справедливо недоверие дали то вече е възможно. Но то трябва да се пречупи и преклони пред вас! Тъй иска вашата воля. Трябва да стане чисто и подвластно на духа, като негово огледало и отражение. Това е цялата ви воля, мъдреци, воля за власт...“ („Заратустра“, Втора част, „За превъзмогването“)
Истината трябва да подчини света на духа и по този начин да служи на живота.
Тя има стойност само като условие за живот. Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът? Ницше смята един такъв въпрос за невъзможен. Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно. Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота.
към текста >>
Това беше свобода
на
духа, с която бе възвестена вярата
на
истината
...“ („Към генеалогията
на
морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията
на
една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания
на
морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз. Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа. Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност. Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено.
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет.
към текста >>
Силният, истински свободният човек не иска да получи
истината
, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен.
Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет. Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени. Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока.
Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен.
„Същинските философи са обаче повелители и законодатели. Те казват: така трябва да бъде! Първо казват „накъде“ и „за какво“ и определят подготвителната работа за всички философски труженици, за всички превъзмогващи миналото. Протягат творческа ръка към бъдещето и всичко, което е и е било, им става средство, инструмент, чук. Тяхното „познание“ е творчество, тяхното творчество е законодателство, волята им е воля за истина, воля за власт.
към текста >>
Особена черта
на
човешката слабост Ницше вижда в начина
на
вярване в едно отвъдно, в друг
свят
, в който човек може да живее.
Има ли днес такива философи? Имало ли е вече такива философи? Не трябва ли да има такива философи? “ („Отвъд доброто и злото“, § 211) 4.
Особена черта на човешката слабост Ницше вижда в начина на вярване в едно отвъдно, в друг свят, в който човек може да живее.
Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното. Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие. Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности. Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност.
към текста >>
Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията
на
този
свят
да допуска съществуването
на
същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие.
Не трябва ли да има такива философи? “ („Отвъд доброто и злото“, § 211) 4. Особена черта на човешката слабост Ницше вижда в начина на вярване в едно отвъдно, в друг свят, в който човек може да живее. Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното.
Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие.
Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности. Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното.
към текста >>
Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този
свят
и го принизява до привидност, до празно отражение
на
една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност
на
друг, измислен
свят
; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности.
“ („Отвъд доброто и злото“, § 211) 4. Особена черта на човешката слабост Ницше вижда в начина на вярване в едно отвъдно, в друг свят, в който човек може да живее. Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното. Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие.
Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности.
Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи.
към текста >>
Той е зает с този
свят
и няма потребност от някакъв друг.
Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното. Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие. Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности. Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност.
Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг.
Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията. Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж.
към текста >>
Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този
свят
, няма нужда от обяснение
на
явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества.
Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи.
Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества.
Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията. Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж. От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“. Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността.
към текста >>
От неспособност да се възприема реалният
свят
израства допускането
на
„неща в себе си“.
Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията. Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж.
От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“.
Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността. Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае. Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание. „Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи.
към текста >>
Той иска да изследва този
свят
от всички страни, да се потопи в дълбините
на
битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае.
Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията. Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж. От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“. Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността.
Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае.
Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание. „Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи. И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22 5. Този жизнеутвърждаващ характер на Ницше се проявява също и във възгледите му за хората и техните връзки.
към текста >>
За него всеки човек представлява отделен
свят
, уникум.
„Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи. И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22 5. Този жизнеутвърждаващ характер на Ницше се проявява също и във възгледите му за хората и техните връзки. В тази област Ницше се явява като завършен индивидуалист.
За него всеки човек представлява отделен свят, уникум.
Чудното многообразие, което ни се явява като единство в определен човек, не може още никоя толкова необикновена случайност да възпроизведе за втори път по същия начин. („Шопенхауер като възпитател“) Малцина обаче са склонни да разгърнат уникалните си способности. Те се страхуват от самотата, в която могат да бъдат тласнати. По-удобно и безопасно е да живеят по начина, по който живеят обикновените хора. Тогава човек винаги намира общество.
към текста >>
Тъкмо това му отношение към мисловния му
свят
въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели.
Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може. Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти. Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно. И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си.
Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели.
Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм. В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини. В книгите на Ницше могат да се открият изречения, изразяващи силно самосъзнание. Например: „Аз дадох на човечеството най-дълбоката книга, която то притежава, моя Заратустра: дадох му накратко най-независимото“ („Залезът на кумирите“, „Набези на една несвоевременност“, § 51) Какво означава обаче това от неговата уста? Аз дръзнах да напиша книга, чието съдържание е извлечено от същността на една личност от по-големи дълбини, отколкото това се случва при подобни книги.
към текста >>
С разбирането
на
идеалистите, приписващи
на
истината
самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този
на
инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо.
Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се изразяват в тези мнения. Иска да разпознае характерите на личностите или народите от техните възгледи. Интересува го дали даден възглед изразява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти. Истини сами по себе си са му безразлични; грижа го е за това как хората изграждат истините съобразно инстинктите си и как по този начин преследват житейските си цели. Той иска да търси естествените причини за човешките възгледи.
С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо.
Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма. Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието. Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост. На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития.
към текста >>
Той гради не чрез „убеждаващата“ сила
на
истината
, а въз основа
на
убедеността си, че ще победи противника, който, за разлика от него, притежава нездрави и вредни инстинкти.
Той смята едното, както и другото твърдение за продукт на мироглед, говорещ за „божествено провидение“, за „мъдра сила“, вместо за природни действия. Такъв мироглед е като спирачка за всяко здраво мислене, той създава гъста, идеалистична мъгла, която пречи на естественото, насочено към разглеждане на действителността зрение да наблюдава световните събития. Накрая той притъпява напълно усета за реалност. Когато Ницше повежда духовна битка, той не иска да опровергава чуждите мнения като такива, но го прави, защото тези мнения водят към вредни, противоестествени инстинкти, с които иска да се бори. При това той има намерение, каквото има всеки, който се бори срещу вредно природно действие или унищожава някакво вредно природно същество.
Той гради не чрез „убеждаващата“ сила на истината, а въз основа на убедеността си, че ще победи противника, който, за разлика от него, притежава нездрави и вредни инстинкти.
За него е достатъчно оправдание за такава борба, ако инстинктите му усетят тези на противника като вредни. Не вярва, че трябва да се бори за някаква идея в ролята на неин защитник, а се бори, защото инстинктите му го подтикват към това. Това не е по-различно при всяка духовна битка. Обикновено борците са също толкова малко съзнателни за действителните си подбуди, колкото философите за своята „воля за власт“ или последователите на нравствения световен ред за естествените причини на нравствените си идеали. Те вярват, че се борят само мнения срещу мнения и покриват действителните си мотиви под мантията на понятия.
към текста >>
23.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване
на
своите нагони, до идеали, които придават
на
живота му
свят
ост.
Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели.
По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“.
към текста >>
Иска да се устреми към „
истината
заради
истината
“, към „добродетелта заради добродетелта“.
По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“.
Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“.
Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване. Всички идеали произлизат от естествени инстинкти. Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти. Същинската причина е забравена и обожествена.
към текста >>
Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-
свят
и“ цели.
Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра. Те са символите на неговите инстинкти. Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота. Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си.
Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели.
Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело. Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен дар. Такъв човек казва: глупак е човекът и има толкова мъдрост, колкото му е дарило небето. „И ако някога ме изостави мъдростта: ах, тя обича да отлита!
към текста >>
Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен
свят
.
Само търпеливият е силен. Искам да съм послушен, казва духът на това ниво, и да изпълнявам повелите на мировия дух, без да питам за смисъла на тези повели. Духът чувства натиска, който упражнява над него една по-висша сила. Не по свои пътища върви духът, а по пътищата на тогова, на когото служи. Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му говори.
Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен свят.
Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото.
към текста >>
Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно
свят
о „ти трябва“.
Не по свои пътища върви духът, а по пътищата на тогова, на когото служи. Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му говори. Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен свят. Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си.
Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“.
Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото. Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво. На това правило трябва да се подчиня. Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило.
към текста >>
„Своята воля желае духът сега, своя
свят
печели загубилият света.
Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво. На това правило трябва да се подчиня. Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило. И това ниво преминава духът. Той става като детето, което не пита, докато играе, как трябва да направи това или онова, а следва само волята си, следва себе си.
„Своята воля желае духът сега, своя свят печели загубилият света.
Три преображения на духа ви посочих: как духът се превръща в камила, камилата - в лъв, и накрая лъвът - в дете. Тъй рече Заратустра.“29 Какво искат мъдреците, които поставят добродетелта над човека? - пита Заратустра. Те казват: душевен покой може да има само този, който служи на дълга си, който е последвал святото „ти трябва“.
към текста >>
Те казват: душевен покой може да има само този, който служи
на
дълга си, който е последвал
свят
ото „ти трябва“.
„Своята воля желае духът сега, своя свят печели загубилият света. Три преображения на духа ви посочих: как духът се превръща в камила, камилата - в лъв, и накрая лъвът - в дете. Тъй рече Заратустра.“29 Какво искат мъдреците, които поставят добродетелта над човека? - пита Заратустра.
Те казват: душевен покой може да има само този, който служи на дълга си, който е последвал святото „ти трябва“.
Добродетелен трябва да е човек, за да може да мечтае, според своя дълг, за изпълнени идеали и да не чувства угризения на съвестта. Човек с угризения на съвестта е подобен, казват добродетелните, на спящ, чийто нощен покой е нарушаван от лоши сънища. „Малцина знаят това: човек обаче трябва да притежава всички добродетели, за да спи добре. Ще лъжесвидетелствам ли? Ще изневерявам ли?
към текста >>
Един болен инстинкт може само да каже: моето царство не е от този
свят
35.
Тялото представлява огромна мъдрост, множество с един смисъл, война и мир, стадо и пастир. Инструмент на тялото ти е също твоят малък разум, братко мой, който наричаш „дух“, инструмент и играчка на твоя велик разум.“34 Глупак е този, който къса пъпката от растението и вярва, че откъснатата пъпка ще се развие до плод. Глупак е също така този, който отделя духа от природата и вярва, че един такъв отделен дух може да твори. Хора с болни инстинкти са приели разделението между дух и тяло.
Един болен инстинкт може само да каже: моето царство не е от този свят35.
Царството на един здрав инстинкт е само този свят. Що за идеали са създали тези презрители на реалността? Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното! Какво означават аскетичните идеали? С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце.
към текста >>
Царството
на
един здрав инстинкт е само този
свят
.
Инструмент на тялото ти е също твоят малък разум, братко мой, който наричаш „дух“, инструмент и играчка на твоя велик разум.“34 Глупак е този, който къса пъпката от растението и вярва, че откъснатата пъпка ще се развие до плод. Глупак е също така този, който отделя духа от природата и вярва, че един такъв отделен дух може да твори. Хора с болни инстинкти са приели разделението между дух и тяло. Един болен инстинкт може само да каже: моето царство не е от този свят35.
Царството на един здрав инстинкт е само този свят.
Що за идеали са създали тези презрители на реалността? Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното! Какво означават аскетичните идеали? С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част)
към текста >>
Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински
свят
, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо?
към текста >>
Книгата говори, както и вярата и
истината
: греховете не са нищо друго освен отвръщане
на
творението от непреходното добро към преходното.
Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното.
То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо? Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.)
към текста >>
„Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска
свят
ост.
Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е изкуството му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15) Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците.
„Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост.
Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение. Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал.
към текста >>
Той казва, че
истината
трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с
истината
, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват.
Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал. Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени. („Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене.
Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват.
До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се? Ще се случи, че той, както въображаемо е застанал в противоречие с околния свят, ще се разтвори и в бягство от събития, ще се слее с всички събития. Той няма да „познава“ повече света, ще каже, че вече не е сигурен дали тези, които знаят, съществуват, или те са просто събития. Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано. И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието.
към текста >>
Ще се случи, че той, както въображаемо е застанал в противоречие с околния
свят
, ще се разтвори и в бягство от събития, ще се слее с всички събития.
За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени. („Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене. Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват. До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се?
Ще се случи, че той, както въображаемо е застанал в противоречие с околния свят, ще се разтвори и в бягство от събития, ще се слее с всички събития.
Той няма да „познава“ повече света, ще каже, че вече не е сигурен дали тези, които знаят, съществуват, или те са просто събития. Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано. И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната. Природата им е потънала в мрак.
към текста >>
Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите
на
отделни наблюдения нахвърля обща картина
на
развитието
на
органичния живот
на
земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици
на
фактическото и го обвиняват в прегрешение към
истината
.
Събитията са воалът на действителността.“ Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие. Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ.
Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината.
Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността. Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото. Те искат истина, която се намира отвъд личното индивидуално мнение.
към текста >>
„
Истината
“ за тях е нещо абсолютно съвършено, Бог.
Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността. Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото. Те искат истина, която се намира отвъд личното индивидуално мнение. Не ги касае какво човек може „да вложи чрез въображението си“ в нещата.
„Истината“ за тях е нещо абсолютно съвършено, Бог.
Човек трябва да я открие, да й се отдаде, но не да я създава. Естествоизпитателите и писачите на история в днешно време са въодушевени от същия дух на аскетичния идеал. Навсякъде изброяване, описание на факти и нищо повече. Всяко организиране на фактите е забранено. Сред тези съвременни учени се намират и атеистите.
към текста >>
Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа
на
упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата
на
вярата в Бог.“ („Към генеалогията
на
морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси
истината
в Бог, защото той смята Бог за извора
на
всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра.
Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности.
Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра.
Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата.
към текста >>
Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „
истината
“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си.
Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра.
Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си.
Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата. Човекът е създател на истината.
към текста >>
Човекът е създател
на
истината
.
Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата.
Човекът е създател на истината.
„Свободомислещият“ осъзнава, че създава истината. Той вече не разглежда истината като нещо, на което се подчинява, а я разглежда като неин създател. 19. Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления. Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт.
към текста >>
„Свободомислещият“ осъзнава, че създава
истината
.
Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата. Човекът е създател на истината.
„Свободомислещият“ осъзнава, че създава истината.
Той вече не разглежда истината като нещо, на което се подчинява, а я разглежда като неин създател. 19. Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления. Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт. Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност.
към текста >>
Той вече не разглежда
истината
като нещо,
на
което се подчинява, а я разглежда като неин създател.
Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата. Човекът е създател на истината. „Свободомислещият“ осъзнава, че създава истината.
Той вече не разглежда истината като нещо, на което се подчинява, а я разглежда като неин създател.
19. Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления. Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт. Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност. Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без връзка и без детайли.
към текста >>
“ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване
на
реалността с чисто измисления
свят
на
безусловността, без постоянно фалшифициране
на
света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание
на
живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4)
На
когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението
на
геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др.
Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт. Въпросът изобщо не е дали са възможни преценки и мисли за явленията. Въпросът е дали има нужда човешкият интелект от такива преценки. И понеже има нужда, затова той ги прилага, а не защото те са възможни. Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки!
“ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др.
Когато притъпеният и слаб интелект разбере, че всяка преценка за нещата произтича от самия него, образува се чрез него и се примесва с наблюденията, тогава той няма смелостта да я прилага откровено. Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата. Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата.
към текста >>
Това, което нарича външен
свят
, се състои единствено от тези негови състояния, които представляват негово дело.
Човек възприема не нещо извън себе си, а само една определеност, модификация на сетивните органи. Във възприятието очите и ушите са предопределени да усещат по определен начин. Те се привеждат в определено състояние. Тези състояния на своите органи човек възприема като цветове, звуци, миризми и т.н. Във всички възприятия човек възприема само своите собствени състояния.
Това, което нарича външен свят, се състои единствено от тези негови състояния, които представляват негово дело.
Той не познава нещата, които го карат да разглежда външния свят като такъв, познава само въздействията им върху своите органи. В това обяснение светът изглежда подобен на сънуван от човек сън, който е предизвикан от нещо непознато. Ако тази мисъл се изведе логически докрай, ще стигнем до следното. Човек също така познава своите органи само доколкото ги възприема. Те са части в неговия свят на възприятия.
към текста >>
Той не познава нещата, които го карат да разглежда външния
свят
като такъв, познава само въздействията им върху своите органи.
Във възприятието очите и ушите са предопределени да усещат по определен начин. Те се привеждат в определено състояние. Тези състояния на своите органи човек възприема като цветове, звуци, миризми и т.н. Във всички възприятия човек възприема само своите собствени състояния. Това, което нарича външен свят, се състои единствено от тези негови състояния, които представляват негово дело.
Той не познава нещата, които го карат да разглежда външния свят като такъв, познава само въздействията им върху своите органи.
В това обяснение светът изглежда подобен на сънуван от човек сън, който е предизвикан от нещо непознато. Ако тази мисъл се изведе логически докрай, ще стигнем до следното. Човек също така познава своите органи само доколкото ги възприема. Те са части в неговия свят на възприятия. И личността си човек осъзнава само докато си създава образите за света.
към текста >>
Те са части в неговия
свят
на
възприятия.
Това, което нарича външен свят, се състои единствено от тези негови състояния, които представляват негово дело. Той не познава нещата, които го карат да разглежда външния свят като такъв, познава само въздействията им върху своите органи. В това обяснение светът изглежда подобен на сънуван от човек сън, който е предизвикан от нещо непознато. Ако тази мисъл се изведе логически докрай, ще стигнем до следното. Човек също така познава своите органи само доколкото ги възприема.
Те са части в неговия свят на възприятия.
И личността си човек осъзнава само докато си създава образите за света. Той възприема съновидения и в тях един „аз“, край който преминават тези съновидения. Всеки сънищен образ съпровожда този „аз“. Може да се каже също, че всеки сънищен образ се явява в сънищния свят винаги във връзка с този „аз“. Този „аз“ е залепен за сънищните образи като определение, като предопределение.
към текста >>
Може да се каже също, че всеки сънищен образ се явява в сънищния
свят
винаги във връзка с този „аз“.
Човек също така познава своите органи само доколкото ги възприема. Те са части в неговия свят на възприятия. И личността си човек осъзнава само докато си създава образите за света. Той възприема съновидения и в тях един „аз“, край който преминават тези съновидения. Всеки сънищен образ съпровожда този „аз“.
Може да се каже също, че всеки сънищен образ се явява в сънищния свят винаги във връзка с този „аз“.
Този „аз“ е залепен за сънищните образи като определение, като предопределение. Самият той, като определен от сънищни образи, представлява нещо сънищно. Й. Г. Фихте обобщава този възглед в думите: „Каквото възниква чрез знание и от знание, е само знание. Всяко знание обаче е само отражение и в него винаги ще се търси нещо, което да съответства на образа.
към текста >>
Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен
свят
, за да обяснява наблюденията.
Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реалност, значение и цел“50. За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51. Какво означава тази последователност от мисли? Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни.
Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията.
Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо.
към текста >>
Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг
свят
.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание
на
неговата цел, живея в по-добър
свят
, който то ми обещава.“ („Призванието
на
човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел.
Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“. Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел.
Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел.
Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб.
към текста >>
Шопенхауер разглежда целия
свят
като огромен лазарет, а произлизащите от състрадание действия смята за най-висша добродетел.
Не вашето състрадание, а безстрашието ви избавяше досега злощастниците.“61 Безмилостно и без пощада се бори създаващият срещу противопоставящите му се сили. Той не познава добродетелта на страдащите: състраданието. От силата му идват подбудите на съзиданието, не от чувството на чуждото страдание. Че силата побеждава, на това се уповава той, а не че човек трябва да се грижи за слабите.
Шопенхауер разглежда целия свят като огромен лазарет, а произлизащите от състрадание действия смята за най-висша добродетел.
Така той е изразил християнския морал под друга форма. Създаващият не чувства нужда да е болногледач. Способните, силните не могат да се посветят на слабите и болните. Състраданието отслабва силата, смелостта, мъжеството. Състраданието желае да запази точно това, което силният иска да преодолее: слабостта, страданието.
към текста >>
Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния
свят
.
Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността. Съществува също и естетически нихилизъм. На него се противопоставя естетиката на силната личност, която вижда в изкуството отражение на действителността, на една по-висша действителност, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното. 27. Ницше противопоставя два човешки типа: на слабия и на силния.
Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят.
Позволява неговото добро или зло да бъдат диктувани от „вечна световна воля“ или от „категоричен императив“. Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание. Желае да декларира за всички хора равни права и да определи стойността на човека според външно мерило. И накрая желае да види в изкуството отражение на божественото, послание от отвъдното. Напротив, силният вижда всяко познание като израз на волята за власт.
към текста >>
Знае, че сам е творец
на
истината
, че никой освен самия него не може да създава свое добро и свое зло.
Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание. Желае да декларира за всички хора равни права и да определи стойността на човека според външно мерило. И накрая желае да види в изкуството отражение на божественото, послание от отвъдното. Напротив, силният вижда всяко познание като израз на волята за власт. Чрез познанието иска да владее нещата.
Знае, че сам е творец на истината, че никой освен самия него не може да създава свое добро и свое зло.
Той разглежда действията на хората като последствия от естествени импулси и ги смята за естествени събития, които не могат да се приемат за грехове и да търпят морална присъда. Търси стойността на човека в качеството на неговите инстинкти. Човека с инстинкти за здраве, дух, красота, постоянство, благородство той оценява по-високо, отколкото такъв с инстинкти за слабост, омраза, робство. Съди за дадено творение на изкуството според степента, в която то допринася за увеличаването на неговите сили. Под този последен човешки тип Ницше разбира своя свръхчовек.
към текста >>
Това, което все още може да си представи като божествено, е самият той като творец
на
своя собствен
свят
.
Ницше нарича тази мъдрост дионисиева. Мъдрост, която не е дадена на човека отвън, е създадена лично мъдрост. Дионисиевият начин не изследва, той твори. Не стои извън света като наблюдател, който иска да познава; станал е едно със своето познание. Той не търси Бог.
Това, което все още може да си представи като божествено, е самият той като творец на своя собствен свят.
Когато това състояние завладее всички сили на човешкия организъм, се получава дионисиевият човек, за когото е невъзможно да не разбере която и да е сугестия. Той не пропуска никой знак на афект, притежава най-висшата степен на разбиращ и разгадаващ инстинкт, както и най-висшата степен на откривателското изкуство. Влиза във всяка кожа и афект, постоянно се променя. Противоположност на дионисиевия мъдрец е простият наблюдател, който вярва, че стои винаги извън обектите на своето познание като обективен, страдащ наблюдател. Противоположност на дионисиевия човек е аполоновият, чийто „взор се възбужда от всичко, така че да добие визионерска сила“67.
към текста >>
Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото носи товар, който произхожда от друг
свят
.
Към визии, образи за неща, които се намират отвъд човешката действителност, се е устремил аполоновият дух, а не към сътворена от самия него мъдрост. 28. Аполоновата мъдрост има характера на сериозното. Усеща господството на отвъдното, което тя притежава само в образа, като тежък натиск, като противопоставяща й се сила. Сериозна е аполоновата мъдрост, защото вярва, че притежава послание от отвъдното, предаващо се само чрез образи и визии.
Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото носи товар, който произхожда от друг свят.
И се държи достойно, защото пред манифестирането на безкрайното трябва да замлъкне всеки смях. Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска.
към текста >>
Може да възникне дисхармония между двата
свят
а
на
инстинкти.
То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти. Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията.
Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти.
Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие.
към текста >>
24.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Както керванът
на
светостта и чистотата върви през стария
свят
, така въплъщението върви през християнството: Бог се низвергва в този
свят
, става плът и иска да го изкупи, което значи да го изпълни със себе си.
„Предхристиянското и християнското време преследват противоположни цели. Първото иска да идеализира реалното, второто - да реализира идеалното. Едното търси „светия дух“, другото - „одухотвореното тяло“. Така първото приключва с безчувственост към реалното, с „презрение към света“. А другото - с отхвърляне на идеалите, с „презрение към духа“69.
Както керванът на светостта и чистотата върви през стария свят, така въплъщението върви през християнството: Бог се низвергва в този свят, става плът и иска да го изкупи, което значи да го изпълни със себе си.
Така обаче Той е „идеята“ или „духът“, както човекът (например Хегел) провежда накрая идеята във всичко, в света, и посочва, „че идеята, че разумът е във всичко“. На това, което езическите стоици определят като „мъдрец“, отговаря днешният образ на „човека“, единият е като другия - едно безплътно същество. Нереалният „мъдрец“, този безплътен „светия“, стоикът, става реална личност, телесен „светия“, в приелия тяло Бог. Нереалният „човек“, безплътният аз ще стане реален във въплътения аз, в мен. Фактът, че отделният човек е сам по себе си световна история и притежава своя характерност, независимо от останалата световна история, надхвърля разбирането на християнството.
към текста >>
Вместо тях той търси в Шопенхауеровия поня-тиен
свят
стълбата, по която да се изкатери към своя мисловен
свят
.
Всяко по-висше от мен същество, Бог или човек, отслабва чувството ми за неповторимост и избледнява пред слънцето на това съзнание: възлагам ли на себе си, единствения, делото си, тогава то е възложено на преходния, на смъртния творец, който се самоунищожава, и мога да кажа: Поставих върху нищо своето дело! “ Такъв човек, който разчита само на себе си и твори само от самия себе си, е свръхчовекът на Ницше. 31. Тези мисли на Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя богат на усещания живот.
Вместо тях той търси в Шопенхауеровия поня-тиен свят стълбата, по която да се изкатери към своя мисловен свят.
Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на волята, която действа в нас. „Нещото в себе си“ се намира отвъд света на нашата представа. Защото представата е само следствието, което „нещото в себе си“ упражнява върху моя орган на познание. Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща. И тези въздействия са именно моите представи.
към текста >>
Следователно целият
свят
, според възгледа
на
Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа.
(Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него. Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи.
Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа.
Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание.
към текста >>
Когато представящият си идеализира своя представен
свят
и въплътява своите идеализирани представи в творби
на
изкуството, възниква аполоновото изкуство.
Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец. В него владее божествена сила, над която не съществува друга. 32. От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 . Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята.
Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство.
Той придава на отделните представни обекти блясъка на вечното чрез това, че отпечатва красотата върху тях. Но той остава в представния свят. Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята.
към текста >>
Но той остава в представния
свят
.
32. От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 . Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята. Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство. Той придава на отделните представни обекти блясъка на вечното чрез това, че отпечатва красотата върху тях.
Но той остава в представния свят.
Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
към текста >>
И го откриват в един
свят
на
богове и в изкуството.
А другото най-добро за теб е скоро да умреш! “ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието.
И го откриват в един свят на богове и в изкуството.
Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима. Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо. Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба. 35. В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт.
към текста >>
Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност
на
своите насочени към този
свят
инстинкти.
Той не може вече да се изразява в словесната драма. Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства. Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното.
Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти.
Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер. Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт. Разбира, че не принадлежи на инстинктите си и се изкушава от неподходящо мнение да остави едно изкуство да въздейства върху инстинктите му, което изкуство е можело само да им нанесе вреда, да ги разболее. 37. Ницше приема влиянието на противоречащата на основните му инстинкти Шопенхауерова философия, описано в „Несвоевременни размишление“: „Шопен-хауер като възпитател“ (1874), по времето, когато все още вярва в тази философия.
към текста >>
От тази гледна точка, той е противник
на
всяко историческо разглеждане, което търси полза само в „историческата обективност“, което иска само да вижда и разказва това, което „действително“ се е случило в миналото, което търси само „чистото познание или по-точно,
истината
, от която нищо не произлиза.“ („История“, § 6) Такова разглеждане може да има само при слаба личност, която не взима под внимание своите усещания, когато вижда реката
на
събитията да преминава покрай нея.
За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура. Имам предвид силата своеобразно да расте, минало и чуждо да се преобразяват и интегрират“. („История“, § I) Ницше смята, че за историята трябва да се грижим дотолкова, доколкото тя е нужна за здравето на отделен човек, на отделен народ или култура. Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота! “ („История“, § I) Той присъжда правото на човека да разглежда историята така, че тя да работи по възможно най-добър начин за насърчаването на импулсите на определено настояще.
От тази гледна точка, той е противник на всяко историческо разглеждане, което търси полза само в „историческата обективност“, което иска само да вижда и разказва това, което „действително“ се е случило в миналото, което търси само „чистото познание или по-точно, истината, от която нищо не произлиза.“ („История“, § 6) Такова разглеждане може да има само при слаба личност, която не взима под внимание своите усещания, когато вижда реката на събитията да преминава покрай нея.
Такава личност се е „превърнала в отзвучаваща пасивност, която чрез своето отзвучаване произвежда друга такава пасивност, докато накрая целият въздух се изпълни от такива пърхащи нежно отзвуци“. („История“, § 6) Ницше не вярва, че такава слаба личност може да почувства силите, които са действали в миналото. „Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон. Солидността и мощта на оригинала не могат да се изразят от сферично нежния и слаб струнен звук. Докато оригиналният тон буди дела, неволи, ужас, струнният звук ни приспива и ни превръща в изнежени наслаждаващи се; сякаш е направен аранжимент на героична симфония за две флейти, предназначен за употреба на сънуващи пушачи на опиум.“ („История“, § 6) Миналото може истински да разбере само този, който живее здраво в настоящето, който има силни инстинкти, чрез които може да открие и разгадае инстинктите на предците си.
към текста >>
Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване
на
сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата
на
духа; за омразата към радостите
на
сетивния
свят
, към радостта и ведростта
на
реалността, в която човекът живее.
Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство. Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство. Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност.
Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее.
(„Антихрист“, § 21) Тъкмо затова християнството определя природното като „осъдително“. Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост. („Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички ценности“ срещу християнството. Също иска да се бори във втора и в трета книга срещу философията и морала на слабите, които откриват наслада само в ролята си на зависими. Понеже типът на човека, който Ницше иска да види култивиран, не иска да омаловажава този живот, а го приема с любов и го поставя твърде високо, за да може да вярва, че трябва да бъде изживян само веднъж, затова той „изпитва пламенна страст към вечността“ („Заратустра“, Трета част, „Седемте печата“) и иска този живот да може да се изживява безброй пъти.
към текста >>
Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за
свят
ост.
Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство. Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност. Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее. („Антихрист“, § 21) Тъкмо затова християнството определя природното като „осъдително“.
Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост.
(„Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички ценности“ срещу християнството. Също иска да се бори във втора и в трета книга срещу философията и морала на слабите, които откриват наслада само в ролята си на зависими. Понеже типът на човека, който Ницше иска да види култивиран, не иска да омаловажава този живот, а го приема с любов и го поставя твърде високо, за да може да вярва, че трябва да бъде изживян само веднъж, затова той „изпитва пламенна страст към вечността“ („Заратустра“, Трета част, „Седемте печата“) и иска този живот да може да се изживява безброй пъти. Ницше прави своя „Заратустра“ „учителя на вечното възвръщане“. „Вижте, ние знаем, че всички неща се възвръщат вечно, както и ние самите, и че ние вече безброй пъти сме били тук, както и всички неща.“ („Заратустра“, Трета част, „Оздравяващият“)
към текста >>
25.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Светът
на
представата не е реалният
свят
.
Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек. До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер. Той просто премества „Светът като воля и представа“ в областта на изкуството.
Светът на представата не е реалният свят.
Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата. Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света. Тя му се разкрива в неговата воля. Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево. Шопенхауер отрежда на музиката изключително място сред останалите изкуства.
към текста >>
Този начин
на
разглеждане
на
нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява
на
това чисто изследване
на
истината
, освободено от всякакъв романтизъм.
В произведението „Рихард Вагнер в Байройт“ записва само това, което може да допринесе за възвели-чаването на Рихард Вагнер и изкуството му; гневните и еретични присъди засега държи на своето писалище. Така не постъпва никой, който има чувство за обективна истина. Ницше не иска да даде вярна характеристика на Вагнер, а иска да възпее майстора с хвалебствен химн. Забележително е как се държи Ницше, когато през 1876 г. среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност.
Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм.
Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията.
към текста >>
И сега
истината
не му въздейства чрез своята логична природа, а тя му прави естетическо, доставящо наслада впечатление.
Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно. Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност. Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано.
И сега истината не му въздейства чрез своята логична природа, а тя му прави естетическо, доставящо наслада впечатление.
В двата тома „Човешко, твърде човешко“ (1878) той пее хвалебствена песен за обективната научност. Ала не променя методите на тази научност. Да, той крачи напред по своя път по начина, чрез който през 1881 г. достига до положение да обяви война на истината. Именно по това време излага твърдение, чрез което съзнателно се противопоставя на възгледите, предлагани от естествената наука.
към текста >>
достига до положение да обяви война
на
истината
.
Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано. И сега истината не му въздейства чрез своята логична природа, а тя му прави естетическо, доставящо наслада впечатление. В двата тома „Човешко, твърде човешко“ (1878) той пее хвалебствена песен за обективната научност. Ала не променя методите на тази научност. Да, той крачи напред по своя път по начина, чрез който през 1881 г.
достига до положение да обяви война на истината.
Именно по това време излага твърдение, чрез което съзнателно се противопоставя на възгледите, предлагани от естествената наука. Това твърдение е неговото толкова обсъждано учение за „вечното възвръщане“78 на нещата. В Дюринговия „Курс по философия“79 той открива изложение, което трябва да даде доказателство, че едно вечно повторение на подобни световни събития не е съвместимо с принципите на механиката. Точно това го подтиква да приеме едно такова вечно, периодично повторение на подобни световни събития. Всичко, което се случва днес, трябва вече да се е случвало безброй пъти и трябва да се повтаря безброй пъти.
към текста >>
Логическата сила
на
истината
трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се
на
същността
на
тази истина мнение.
(Ницше, Съчинения, том XI, стр. 65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение не се съгласува със старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщност не са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота. Принципите на механиката и естествената наука са всъщност измама. Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г. Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“.
Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същността на тази истина мнение.
Постепенно войната на Ницше срещу истината придобива все по-големи размери. В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали истината изобщо има някаква стойност. „Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина? Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история.
към текста >>
Постепенно войната
на
Ницше срещу
истината
придобива все по-големи размери.
65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение не се съгласува със старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщност не са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота. Принципите на механиката и естествената наука са всъщност измама. Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г. Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“. Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същността на тази истина мнение.
Постепенно войната на Ницше срещу истината придобива все по-големи размери.
В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали истината изобщо има някаква стойност. „Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина? Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината?
към текста >>
В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали
истината
изобщо има някаква стойност.
Принципите на механиката и естествената наука са всъщност измама. Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г. Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“. Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същността на тази истина мнение. Постепенно войната на Ницше срещу истината придобива все по-големи размери.
В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали истината изобщо има някаква стойност.
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина? Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “
към текста >>
И изглежда така, сякаш едва започва... В случай, че искаме
истината
, защо не по-добре не
истината
?
Постепенно войната на Ницше срещу истината придобива все по-големи размери. В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали истината изобщо има някаква стойност. „Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина? Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история.
И изглежда така, сякаш едва започва... В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината?
“ Такива въпроси, разбира се, могат да възникнат и в една логична глава. Теорията на познанието се занимава с тези въпроси. Един истински мислител обаче, след като в него възникнат подобни въпроси, пристъпва към изследването на изворите на човешкото познание. За него започва свят на определени философски проблеми.
към текста >>
За него започва
свят
на
определени философски проблеми.
И изглежда така, сякаш едва започва... В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “ Такива въпроси, разбира се, могат да възникнат и в една логична глава. Теорията на познанието се занимава с тези въпроси. Един истински мислител обаче, след като в него възникнат подобни въпроси, пристъпва към изследването на изворите на човешкото познание.
За него започва свят на определени философски проблеми.
Всичко това не се случва с Ницше. Към тези въпроси той изобщо не пристъпва с отношение, което има нещо общо с логиката. „Все още очаквам, че някой философски лекар в изключителния смисъл на думата, който е проследил проблема на общото здраве на народа, расата, човечеството, ще има някога смелостта да потвърди моето съмнение и ще се осмели да каже, че при всички философи досега изобщо не става дума за „истина“, а за нещо друго, да кажем, за здраве, бъдеще, сила на растежа, за живота...“ Така пише Ницше през есента на 1886 г. (в предисловието към второто издание на „Веселата наука“). Вижда се, че в Ницше е налице склонността да се усеща една противоположност на житейското благо, здраве, сила и истина.
към текста >>
При Ницше не се явява въпросът за стойността
на
истината
като потребност
на
познавателната теория, а като следствие от неговата липса
на
обективно чувство за истина.
Към тези въпроси той изобщо не пристъпва с отношение, което има нещо общо с логиката. „Все още очаквам, че някой философски лекар в изключителния смисъл на думата, който е проследил проблема на общото здраве на народа, расата, човечеството, ще има някога смелостта да потвърди моето съмнение и ще се осмели да каже, че при всички философи досега изобщо не става дума за „истина“, а за нещо друго, да кажем, за здраве, бъдеще, сила на растежа, за живота...“ Така пише Ницше през есента на 1886 г. (в предисловието към второто издание на „Веселата наука“). Вижда се, че в Ницше е налице склонността да се усеща една противоположност на житейското благо, здраве, сила и истина. На естественото усещане е присъщо да приеме хармонията, а не една противоположност.
При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина.
Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри основания покрито. Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина. Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ. Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо. В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин.
към текста >>
Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина
на
всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към
истината
ни е опротивяла.“ От това отвръщане от
истината
възниква Ницшевата омраза към Сократ.
Вижда се, че в Ницше е налице склонността да се усеща една противоположност на житейското благо, здраве, сила и истина. На естественото усещане е присъщо да приеме хармонията, а не една противоположност. При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина. Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри основания покрито. Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина.
Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ.
Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо. В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин. „Сократ произхожда от най-нисши-те слоеве на обществото, от сганта. Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше. Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина.
към текста >>
Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм
на
други личности с борбата срещу
истината
, която води Ницше.
Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина. Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ. Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо. В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин. „Сократ произхожда от най-нисши-те слоеве на обществото, от сганта.
Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше.
Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина. Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници. При Ницше този стремеж не е налице. И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина. Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо.
към текста >>
В Ницшевия мисловен
свят
се разкрива един инстинкт за разрушение, който го кара в преценката
на
известни възгледи и убеждения да излезе далече над това, което се явява психологически понятно като критика.
Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници. При Ницше този стремеж не е налице. И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина. Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо. Колкото и голяма да е разликата между Ницше и психопатично малоценния, на когото в ежедневния живот липсва чувство за истина, и в двата случая имаме работа със същата психологическа особеност, граничеща с патологията.
В Ницшевия мисловен свят се разкрива един инстинкт за разрушение, който го кара в преценката на известни възгледи и убеждения да излезе далече над това, което се явява психологически понятно като критика.
Забележително е, че по-голямата част от това, което е написал Ницше, се явява като резултат от този инстинкт за разрушение. В „Раждането на трагедията“ цялото западноевропейско културно развитие от Сократ и Еври-пид до Шопенхауер и Вагнер се представя като път на заблуда. „Несвоевременни размишления“, над които започва да работи през 1873 г., започват с решителното намерение „да се изпее цялата музикална гама“ на неговата „неприязън“. От двадесетте замислени са завършени четири размишления. Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания.
към текста >>
Инстинктът за изолация, за затваряне пред външния
свят
, се намира дълбоко в неговата духовна организация.
“ (Съчинения, Том VIII, стр. 280) Към несвързаните представни асоциации спада и следното изречение в „Отвъд доброто и злото“, написано в заключение на едно изследване за стойността на немската култура и което тук трябва да стои повече като стилистическа поанта: „За един народ е мъдро да се покаже, да се признае за дълбок, похватен, добродушен, почтен, неразумен; той може да бъде дори дълбок! Накрая трябва името му да се почита. Не се казва напразно измамлив*** народ...“ Колкото повече се занимаваме с мисловното развитие на Ницше, толкова повече стигаме до убеждението, че навсякъде има отклонение от това, което е обяснимо психологически.
Инстинктът за изолация, за затваряне пред външния свят, се намира дълбоко в неговата духовна организация.
Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа! - най-вътрешното, за да подушвам „същинатаа“ на всяка душа. За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание. Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение. От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване.
към текста >>
3) Не става въпрос за
истината
в тази книга, а за откриване
на
мисли, в които един болен дух може да има лечебно средство за себе си, разведряващо средство.
Както за него мислите му често не са средство за разбиране на света и човека, а физическо облекчение, такова е положението и при много от привържениците му. Можем да видим как той описва взаимовръзката между мислите във „Веселата наука“ и своето усещане. „Весела наука, това означава вакханалия на духа, който се противопоставя търпеливо на един ужасно продължителен натиск - търпеливо, силно, студено, без да се подчини, но без надежда - и който сега внезапно е завладян от надеждата, от надеждата за здраве, от опиянението на оздравяването. Какво чудо е, че при това толкова неразумност и глупост излизат наяве, че толкова закачлива нежност се прахосва заради проблеми, които са с бодлива козина и не са предназначени за ласки и примамване. Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр.
3) Не става въпрос за истината в тази книга, а за откриване на мисли, в които един болен дух може да има лечебно средство за себе си, разведряващо средство.
Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка. Тази самодисциплина при Ницше не е налична в голяма степен. Идеите при него се вихрят, без да бъдат овладявани чрез самокритичност. Между продуктивността и логиката при него няма взаимовръзка. Не съществува съответстваща степен на разсъждения, която да помогне на интуицията му.
към текста >>
26.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание
на
истината
.
Само че искаше да ги вижда по друг начин, различно от това, което Томас Аквински беше сторил. Този последният приемаше два източника на познанието: Откровението във вярата и разума в изследването. Разумът познава законите на нещата, следователно духовното в природата. Той може също да се издигне и над природата и да обхване от една страна в духа божественото Същество, което стои на основата на цялата природа. Но по този начин разумът не стига до едно потопяване в пълната същност на Бога.
Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината.
Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва. Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава.
към текста >>
Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът
на
католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла
на
евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото
на
живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа
на
човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът
свят
и не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост
на
духа
свят
и." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава.
Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва.
Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава.
Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така. Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво. И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина. Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род.
към текста >>
Дух
свят
и приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо?
Каква полза бих имал, ако имах един брат, който би бил богат човек и при това аз бих бил един бедняк? Каква полза бих имал, ако бих имал един брат, който би бил мъдър човек, а аз бих бил един глупец?. . Небесният отец ражда своя еднороден син в себе си и в мене. Защо в него и в мене? Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи.
Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо?
Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога. Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог." В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата. Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека.
към текста >>
Аз съм в Бога, и ако дух
свят
и не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога.
Каква полза бих имал, ако бих имал един брат, който би бил мъдър човек, а аз бих бил един глупец?. . Небесният отец ражда своя еднороден син в себе си и в мене. Защо в него и в мене? Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи. Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо?
Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога.
Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог." В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата. Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека. Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
към текста >>
Защото
на
него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен
свят
не може да му се яви тази същност.
Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог." В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата. Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека. Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност.
Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка. Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета.
към текста >>
Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния
свят
онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух?
"Бог е станал човек, за да стана аз Бог." В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата. Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека. Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата. Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност.
Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух?
Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка. Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета. От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да отговорим: Сетивата са физически уреди.
към текста >>
Само те ти дават знание за външния
свят
.
Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека. Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата. Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива.
Само те ти дават знание за външния свят.
Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка. Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета. От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да отговорим: Сетивата са физически уреди. Следователно техните съобщения за нещата могат да се отнасят само за физическото на нещата. И това физическо в нещата ми се предава така, че в мене самия се възбужда един физически процес.
към текста >>
Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния
свят
в неговата чистота, без прибавка.
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата. Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят.
Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка.
Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета. От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да отговорим: Сетивата са физически уреди. Следователно техните съобщения за нещата могат да се отнасят само за физическото на нещата. И това физическо в нещата ми се предава така, че в мене самия се възбужда един физически процес. Цветът като физически процес на външния свят възбужда в мене, в моето око и в моя мозък също физически причини.
към текста >>
Цветът като физически процес
на
външния
свят
възбужда в мене, в моето око и в моя мозък също физически причини.
Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка. Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета. От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да отговорим: Сетивата са физически уреди. Следователно техните съобщения за нещата могат да се отнасят само за физическото на нещата. И това физическо в нещата ми се предава така, че в мене самия се възбужда един физически процес.
Цветът като физически процес на външния свят възбужда в мене, в моето око и в моя мозък също физически причини.
Благодарение на това аз възприемам цвета. Но по този път аз мога да възприема от цвета само това, което у него е физическо, сетивно. Сетивното възприятие изключва от нещата всичко несетивно. Чрез него нещата са съблечени от всичко, което е несетивно в тях. Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното възприятие е заличило от нещата.
към текста >>
То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане
на
света границата между мене и външния
свят
отпада.
Сетивното възприятие изключва от нещата всичко несетивно. Чрез него нещата са съблечени от всичко, което е несетивно в тях. Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното възприятие е заличило от нещата. Следователно сетивното възприятие не ми показва най-дълбоката същност на нещата; напротив то ме отделя от тази същност. Обаче духовното, идейното схващане отново ме свързва с тази същност.
То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада.
Аз съм отделен отвъншния свят дотолкова, доколкото съм една сетивна вещ между сетивни вещи. Моето око и цветът са две различни същности. Моят мозък и растението са две различни същности. Обаче идейното съдържание на растението и на цвета принадлежат заедно с идейното съдържание на моя мозък и на моето око на една единна идейна същност. Този възглед не трябва да бъде смесван с широко разпространения антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед, който смята че обхваща нещата на външния свят чрез това, че им приписва свойства от психическо естество, които трябва да са подобни на свойствата на човешката душа.
към текста >>
Аз съм отделен отвъншния
свят
дотолкова, доколкото съм една сетивна вещ между сетивни вещи.
Чрез него нещата са съблечени от всичко, което е несетивно в тях. Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното възприятие е заличило от нещата. Следователно сетивното възприятие не ми показва най-дълбоката същност на нещата; напротив то ме отделя от тази същност. Обаче духовното, идейното схващане отново ме свързва с тази същност. То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада.
Аз съм отделен отвъншния свят дотолкова, доколкото съм една сетивна вещ между сетивни вещи.
Моето око и цветът са две различни същности. Моят мозък и растението са две различни същности. Обаче идейното съдържание на растението и на цвета принадлежат заедно с идейното съдържание на моя мозък и на моето око на една единна идейна същност. Този възглед не трябва да бъде смесван с широко разпространения антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед, който смята че обхваща нещата на външния свят чрез това, че им приписва свойства от психическо естество, които трябва да са подобни на свойствата на човешката душа. Този възглед казва: когато стоим срещу един друг човек, ние възприемаме у него само сетивни признаци.
към текста >>
Този възглед не трябва да бъде смесван с широко разпространения антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед, който смята че обхваща нещата
на
външния
свят
чрез това, че им приписва свойства от психическо естество, които трябва да са подобни
на
свойствата
на
човешката душа.
То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада. Аз съм отделен отвъншния свят дотолкова, доколкото съм една сетивна вещ между сетивни вещи. Моето око и цветът са две различни същности. Моят мозък и растението са две различни същности. Обаче идейното съдържание на растението и на цвета принадлежат заедно с идейното съдържание на моя мозък и на моето око на една единна идейна същност.
Този възглед не трябва да бъде смесван с широко разпространения антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед, който смята че обхваща нещата на външния свят чрез това, че им приписва свойства от психическо естество, които трябва да са подобни на свойствата на човешката душа.
Този възглед казва: когато стоим срещу един друг човек, ние възприемаме у него само сетивни признаци. Аз не мога да погледна във вътрешността на моя себеподобен. От това, което виждам и чувам от него, аз заключавам за неговата вътрешност, за неговата душа. Следователно никога душата не е нещо, което аз възприемам непосредствено. Аз възприемам една душа само в моята собствена вътрешност.
към текста >>
И понеже за мене съществува само един единствен вътрешен
свят
, а именно моят собствен вътрешен
свят
, аз мога да си представя и вътрешния
свят
на
другите същества подобен
на
моя вътрешен
свят
.
Аз възприемам една душа само в моята собствена вътрешност. Моите мисли, образите на моята фантазия, моите чувства не ги вижда никой друг човек. Но също както аз имам един такъв вътрешен живот наред с това, което може да се възприеме външно, такъв вътрешен живот трябва да имат всички други същества. Такъв извод прави този, който стои на почвата на антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед. Това, което възприемам външно от растението, трябва също така да бъде външната страна на една вътрешност, на една душа, която аз мислено трябва да прибавя към това, което възприемам.
И понеже за мене съществува само един единствен вътрешен свят, а именно моят собствен вътрешен свят, аз мога да си представя и вътрешния свят на другите същества подобен на моя вътрешен свят.
Чрез това се стига до един вид всеобщо одушевяване на природата /панпсихизъм/. Този възглед представлява едно изопачаване на това, което развитото вътрешно сетиво действително предлага. Духовното съдържание на един външен предмет, което се появява в моята вътрешност, не е нещо мислено прибавено към външното възприятие. То не е подобно нещо, както не е подобно нещо и духът на един друг човек. Чрез вътрешното сетиво аз възприемам това духовно съдържание също така, както чрез външните сетива възприемам физическото съдържание.
към текста >>
Душата, която е вплетена в сетивния
свят
и с това в ограничението, няма още като такава съдържанието
на
първичното същество в себе си.
Това първично същество би било несъвършено, даже незавършено, ако в неговия облик то би било лишено от онази състав на част, която се проявява в човешката душа. Това, което става в човека, принадлежи на първичното същество; и ако то не би станало, тогава първичното същество би било само една част от себе си. В този смисъл човекът трябва да се чувства като необходим член /част/ на мировото същество. Екхарт изразява това, като рисува своето чувство спрямо Бога: "Аз не благодаря на Бога, че той ме люби, защото той не може да стори другояче; дали иска или не това, неговата природа го принуждава все пак... Ето защо аз не искам да моля Бога да ми даде нещо, нито да го възхвалявам за това, което ми е дал.." Обаче това отношение на човешката душа към първичното същество не трябва да се схваща така, като че душата в нейната индивидуална същност се счита за едно и също нещо с първичното същество.
Душата, която е вплетена в сетивния свят и с това в ограничението, няма още като такава съдържанието на първичното същество в себе си.
Тя трябва тепърва да го развие в себе си. Тя трябва да унищожи себе си като отделно същество. Майстер Екхарт характеризира много сполучливо това унищожение като отставане. "Когато идвам до основата на божественото, никой не ме пита, откъде идвам и къде съм бил, никой не забелязва и не съжалява за моето отсъствие, защото тук има едно /отставане, анихилация/. Ясно говори върху това отношение и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето.
към текста >>
Защото да бъдем свободни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме освободени в духа
свят
и." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото.
Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини. Тя не действува вече като отделна душа. В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска. И духът не може да иска нищо друго освен това, което Бог иска: И това не е неговата несвободна, а неговата същинска свобода.
Защото да бъдем свободни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме освободени в духа святи." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото.
Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него. "Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт? Това може да бъде само действието под влияние на едно подчинено схващане; действане на една душа, която е преминала през състоянието на /на отставането, на анихилацията на личността/. Такава душа е егоистична в смисъла, че тя иска само себе си.
към текста >>
27.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Човекът е вплетен в сетивния
свят
и в природната закономерност, която царува в сетивния
свят
.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА В лицето на Йоханес Таулер /1300-1361 г./, Хайнрих Сузо /1295-1366 г./ и Йоханес Руисбрьок /1293-1381 г./ ние се запознаваме с личности, в живота и делата на които се показват по най-убедителен начин онези вълнения на душата, които предизвиква един духовен път като този на Майстер Екхарт с дълбоко надарени натури. Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане говори за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна. Екхарт рисува повече великолепията на своята картина, а те трудностите на новия път. Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер.
Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят.
Той самият е резултат на този свят. Той живее благодарение на това, че силите и веществата на този свят действат в него; той възприема този сетивен свят и го обсъжда според законите, според които сетивния свят и самият той са устроени. Когато насочва погледа си върху един предмет, този предмет му се представя не само като сбор от действуващи една в друга сили, над които царува природните закони, но и самото око и едно тяло изградено според същите закони и същите сили; и виждането става според такива закони и такива сили. Ако бихме достигнали докрай в естествената наука, ни е бихме искали да проследим тази игра на природните сили в смисъла на природните закони до най-висшите области на образуването на мислите. Но още вършейки това, ние се издигаме над тази игра.
към текста >>
Той самият е резултат
на
този
свят
.
В лицето на Йоханес Таулер /1300-1361 г./, Хайнрих Сузо /1295-1366 г./ и Йоханес Руисбрьок /1293-1381 г./ ние се запознаваме с личности, в живота и делата на които се показват по най-убедителен начин онези вълнения на душата, които предизвиква един духовен път като този на Майстер Екхарт с дълбоко надарени натури. Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане говори за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна. Екхарт рисува повече великолепията на своята картина, а те трудностите на новия път. Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер. Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят.
Той самият е резултат на този свят.
Той живее благодарение на това, че силите и веществата на този свят действат в него; той възприема този сетивен свят и го обсъжда според законите, според които сетивния свят и самият той са устроени. Когато насочва погледа си върху един предмет, този предмет му се представя не само като сбор от действуващи една в друга сили, над които царува природните закони, но и самото око и едно тяло изградено според същите закони и същите сили; и виждането става според такива закони и такива сили. Ако бихме достигнали докрай в естествената наука, ни е бихме искали да проследим тази игра на природните сили в смисъла на природните закони до най-висшите области на образуването на мислите. Но още вършейки това, ние се издигаме над тази игра. Не стоим ли ние над всяка природна закономерност в нейния външен вид, когато обгръщаме с поглед, как ние сами сме включени в природата?
към текста >>
Той живее благодарение
на
това, че силите и веществата
на
този
свят
действат в него; той възприема този сетивен
свят
и го обсъжда според законите, според които сетивния
свят
и самият той са устроени.
Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане говори за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна. Екхарт рисува повече великолепията на своята картина, а те трудностите на новия път. Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер. Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят. Той самият е резултат на този свят.
Той живее благодарение на това, че силите и веществата на този свят действат в него; той възприема този сетивен свят и го обсъжда според законите, според които сетивния свят и самият той са устроени.
Когато насочва погледа си върху един предмет, този предмет му се представя не само като сбор от действуващи една в друга сили, над които царува природните закони, но и самото око и едно тяло изградено според същите закони и същите сили; и виждането става според такива закони и такива сили. Ако бихме достигнали докрай в естествената наука, ни е бихме искали да проследим тази игра на природните сили в смисъла на природните закони до най-висшите области на образуването на мислите. Но още вършейки това, ние се издигаме над тази игра. Не стоим ли ние над всяка природна закономерност в нейния външен вид, когато обгръщаме с поглед, как ние сами сме включени в природата? Ние виждаме с нашите очи според законите на природата.
към текста >>
Ние можем да застанем
на
една по-висока наблюдателна точка и да обгърнем с поглед същевременно външния
свят
и самите нас в тяхното взаимодействие.
Ако бихме достигнали докрай в естествената наука, ни е бихме искали да проследим тази игра на природните сили в смисъла на природните закони до най-висшите области на образуването на мислите. Но още вършейки това, ние се издигаме над тази игра. Не стоим ли ние над всяка природна закономерност в нейния външен вид, когато обгръщаме с поглед, как ние сами сме включени в природата? Ние виждаме с нашите очи според законите на природата. Но ние познаваме също законите, според които виждаме.
Ние можем да застанем на една по-висока наблюдателна точка и да обгърнем с поглед същевременно външния свят и самите нас в тяхното взаимодействие.
Не действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните закони и природни сили сетивно-органическа личност? При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят? Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята. Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност. От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят.
към текста >>
При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния
свят
?
Не стоим ли ние над всяка природна закономерност в нейния външен вид, когато обгръщаме с поглед, как ние сами сме включени в природата? Ние виждаме с нашите очи според законите на природата. Но ние познаваме също законите, според които виждаме. Ние можем да застанем на една по-висока наблюдателна точка и да обгърнем с поглед същевременно външния свят и самите нас в тяхното взаимодействие. Не действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните закони и природни сили сетивно-органическа личност?
При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят?
Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята. Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност. От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят. Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек. Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В.
към текста >>
Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния
свят
и външния
свят
и която обгръща вече и двата
свят
а.
Ние виждаме с нашите очи според законите на природата. Но ние познаваме също законите, според които виждаме. Ние можем да застанем на една по-висока наблюдателна точка и да обгърнем с поглед същевременно външния свят и самите нас в тяхното взаимодействие. Не действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните закони и природни сили сетивно-органическа личност? При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят?
Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята.
Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност. От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят. Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек. Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В. Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.161/.
към текста >>
От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия
свят
.
Ние можем да застанем на една по-висока наблюдателна точка и да обгърнем с поглед същевременно външния свят и самите нас в тяхното взаимодействие. Не действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните закони и природни сили сетивно-органическа личност? При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят? Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята. Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност.
От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят.
Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек. Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В. Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.161/. Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене. Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство.
към текста >>
Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия
свят
.
Но въпреки това в основата на душата на отделния човек свети всемирното същество. Таулер беше завладян от чувството: Ти не можеш да се освободиш от отделеността, не можеш да се очистиш от нея. Ето защо мировото същество не може да се изяви в тебе в неговата чистота, а може само да озари основата на твоята душа. Следователно в тази основа се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество. Ти можеш така да преобразиш своята отделна личност, че да възпроизвежда в образ всемирното същество; но самото това всемирно същество не свети в тебе.
Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят.
Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено. "Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес. Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик. Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство.
към текста >>
Че
истината
не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства
на
Таулер.
Ние го познаваме, като го проникваме със способностите на нашия дух. Когато развитието е стигнало до човека, той не намира предварително никакво по-нататъшно продължение. Той сам произвежда по-нататъшното развитие. Сега той живее това, което за предишните степени само познава. Той твори съобразно предмета това, което при преходните степени се е задоволявал само да подражава.
Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер.
Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд". Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя".
към текста >>
"Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е
истината
, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността
на
въпроса.
Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя". Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер. Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата. Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него.
"Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса.
От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М. Рулман Мерсвин/ Вилхелм Прегер /История на немската мистика/ се е опитал да подкрепи с много доказателства съществуването, автентичността на съчиненията и истинността на фактите. Тук не е моя задача да осветля с едно натрапчиво изследване едно човешко отношение, за което онзи, който разбира да чете въпросните съчинения, знае много добре, че то трябва да остане тайна. /Тези съчинения, за които става въпрос, са: "За един упорит философ, който благодарение на един свят свещеник е останал скромен и подчинен", 1338 г.; "Книгата за двамата мъже", "Рицарят пленник", 1349 г.; "Духовната стълба", 1357 г.; "Книгата на Учителя",1369 г.; "История на две петнадесетгодишни момчета"./ Когато за Таулер се казва, че на определена степен на неговия живот с него е станало едно преобразуване, каквото е това, което сега ще опиша, това е напълно достатъчно. Тук съвсем не става въпрос за личността Таулер, а за една личност "въобще".
към текста >>
/Тези съчинения, за които става въпрос, са: "За един упорит философ, който благодарение
на
един
свят
свещеник е останал скромен и подчинен", 1338 г.; "Книгата за двамата мъже", "Рицарят пленник", 1349 г.; "Духовната стълба", 1357 г.; "Книгата
на
Учителя",1369 г.; "История
на
две петнадесетгодишни момчета"./ Когато за Таулер се казва, че
на
определена степен
на
неговия живот с него е станало едно преобразуване, каквото е това, което сега ще опиша, това е напълно достатъчно.
Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него. "Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса. От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М. Рулман Мерсвин/ Вилхелм Прегер /История на немската мистика/ се е опитал да подкрепи с много доказателства съществуването, автентичността на съчиненията и истинността на фактите. Тук не е моя задача да осветля с едно натрапчиво изследване едно човешко отношение, за което онзи, който разбира да чете въпросните съчинения, знае много добре, че то трябва да остане тайна.
/Тези съчинения, за които става въпрос, са: "За един упорит философ, който благодарение на един свят свещеник е останал скромен и подчинен", 1338 г.; "Книгата за двамата мъже", "Рицарят пленник", 1349 г.; "Духовната стълба", 1357 г.; "Книгата на Учителя",1369 г.; "История на две петнадесетгодишни момчета"./ Когато за Таулер се казва, че на определена степен на неговия живот с него е станало едно преобразуване, каквото е това, което сега ще опиша, това е напълно достатъчно.
Тук съвсем не става въпрос за личността Таулер, а за една личност "въобще". Що се отнася за Таулер, нас ни интересува само това, че трябва да разберем неговото преобразяване от гледна точка на това, което ще следва. Когато сравним неговото по-късно действие с предишното, фактът на това преобразяване изпъква без никакво съмнение. Аз оставям настрана всички външни факти и ще разкажа вътрешните душевни процеси на "Учителя" "Под влияние на мирянина". Какво ще помисли и ще разбере моят читател под тези думи "учителят" и "мирянинът", това ще зависи напълно от неговия начин да схваща нещата; какво аз самият си представям под тези имена, не мога да зная за кого това би било от полза.
към текста >>
Описанието
на
състоянието отговаря
на
истината
; обаче тази истина няма стойност, ако не добие живот, ако не произведе себе си като съществуване в действителността.
Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си. Човекът е станал едно с Бога. Но Учителят знае, че това учение не е оживяло още напълно в него. Той го мисли със своя ум; но не живее още в него с всяка нишка на неговата личност. Следователно той поучава за едно състояние, което не е осъществил още напълно в себе си.
Описанието на състоянието отговаря на истината; обаче тази истина няма стойност, ако не добие живот, ако не произведе себе си като съществуване в действителността.
"Мирянинът" или "приятелят божи" чува за Учителя и неговите учения. Той не е по-малко проникнат от истината, която Учителят изказва, отколкото самия този последен. Обаче за него тази истина не е истина на ума. Той я притежава като пълна сила на своя живот. Той знае, че тази истина, когато до нея се достига отвън, може да бъде изказана, без даже ни най-малко да се живее в нейния смисъл.
към текста >>
Той не е по-малко проникнат от
истината
, която Учителят изказва, отколкото самия този последен.
Но Учителят знае, че това учение не е оживяло още напълно в него. Той го мисли със своя ум; но не живее още в него с всяка нишка на неговата личност. Следователно той поучава за едно състояние, което не е осъществил още напълно в себе си. Описанието на състоянието отговаря на истината; обаче тази истина няма стойност, ако не добие живот, ако не произведе себе си като съществуване в действителността. "Мирянинът" или "приятелят божи" чува за Учителя и неговите учения.
Той не е по-малко проникнат от истината, която Учителят изказва, отколкото самия този последен.
Обаче за него тази истина не е истина на ума. Той я притежава като пълна сила на своя живот. Той знае, че тази истина, когато до нея се достига отвън, може да бъде изказана, без даже ни най-малко да се живее в нейния смисъл. Тогава човек няма в себе си нищо друго освен естественото познание на ума. Тогава за това естествено по знание се говори така, като че то е най-висшето, еднакво с действието на Всемирното същество.
към текста >>
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели
на
Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един
свят
от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля
на
Бога", а под "истински, праведни приятели
на
Бога" такива, които имат разбиранията
на
"мирянина".
Той не потопяваше техните души н тяхната вътрешност; а ги водеше в един нов живот. Това ни се разказва символично: Близо четиридесет души паднали чрез неговата проповед и били като мъртви. Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език.
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
към текста >>
Защото както слънцето осветява целия
свят
и е близо до едното както и до другото, но слепият не го вижда, така е и тук.
Обаче деленото и несъвършеното е това, което е произлязло от това съвършено или произлиза от него както един блясък или едно отражение, които се разливат от слънцето или от светлина и изглежда нещо, това или онова. А това се нарича създание и от всички тези делени части никое не е съвършено. Следователно и съвършеното никога не е нещо частично..... Когато дойде съвършеното, ние пренебрегваме отделното, частичното. Но кога идва то? Казвам; когато, доколкото е възможно, то е познато, чувствано, вкусвано в душата; защото недостатъкът се крие изцяло в нас, а не в него.
Защото както слънцето осветява целия свят и е близо до едното както и до другото, но слепият не го вижда, така е и тук.
Недъгът не трябва да се търси в слънцето, а в слепия.... Ако моето око трябва да вижда нещо, то трябва да бъде пречистено от всички други неща.... Но някой може да каже: Понеже то е непознаваемо и не разбираемо от всички създания, а душата е само едно създание, как може то тогава да бъде познато в душата? Отговор: Затова се казва, че създанието трябва да бъде познато като създание." Това значи, че всяко създание трябва да бъде наблюдавано и считано като нещо създадено и сътворено, поради което е невъзможно да се познаем като Азовост и като Себичност. "защото в което създание трябва да бъде познато това съвършено, в него създадеността, сътвореността, азовостта, себичността и тем подобни трябва да се изгубят, да изчезнат, да се унищожат." /І.глава от Съчинението на Франкфуртиеца/. Следователно душата трябва да гледа в себе си и там тя намира своята азовост, своята себичност.
към текста >>
Но тази светлина дава
на
неговия
свят
от представи истинския отблясък само тогава, когато той забелязва, че това не е неговата собствена светлина, а всеобщата мирова Светлина.
И при автора на тези изречения трябва да държи сметка, че съдържанието на неговите представи, на което дава насока чрез своите по-висши идеи и чувства, е съдържание на един вярващ свещеник в смисъла на неговата епоха. Тук не става въпрос за това съдържание на представите, а за насоката, не за мислите, а за духовната особеност. Който не живее като него в християнски догми, а в представи на естествената наука, то и предава на своите изречения други мисли; но с тези други мисли той сочи към същото направление. А това направление е онова, което води до побеждаването на себичността чрез самата тази себичност. В Аза на човека просиява най-висшата светлина.
Но тази светлина дава на неговия свят от представи истинския отблясък само тогава, когато той забелязва, че това не е неговата собствена светлина, а всеобщата мирова Светлина.
Ето защо не съществува познание по-важно от себепознанието; и не съществува никакво друго познание, което да изведе човека така съвършено над самия него. Когато "Азът" правилно познава себе си, това не е вече никакъв "Аз". Авторът изразява във въпросното съчинение това така: "защото качеството на Бога е да бъде съблечен от това и онова, да бъде без себичност и азовост; а естество и качество на създанието е то да търси себе си и своето, и "това" и "онова" и да го иска; и във всичко, което върши или изоставя, то иска да получи това, което му липсва и му е нужно. А там където създанието или човекът изгубва своята особеност, своята себичност и самия себе си и излиза из себе си, там бог се съединява с това, което е негово, т.е. с неговата себичност." /24та глава/.
към текста >>
Пламенно се обръща сърцето
на
Сузо към едно Първично същество, което обгръща както отделния човек така и целия
свят
и в което, забравяйки себе си, той иска да се влее, както капка вода във великия океан.
От един възглед относно неговия "Аз", който му представя този Аз като негова същност, човекът се издига до един такъв, който му по казва този Аз само като орган, в който действа Мировото същество. В кръга на представите изложени в посоченото съчинение това означава: "Когато човек може да стигне дотам, че да чувства себе си принадлежащ на Бога, както ръката принадлежи на човека, той трябва да се задоволи с това и да не търси по-нататък." /54та глава/. Това не ще означава, че човек трябва да спре в определена точка на неговото развитие, но, когато е стигнал толкова далеч, той не трябва по-нататък, в смисъла на горните думи, да прави изследвания относно значението на ръката, а да използва ръката, за да служи тя на тялото, на което принадлежи. Майнрих Сузо и Йоханес Руисбрьок притежаваха едно устройство на Духа, което бихме могли да наречем гениалност на сърцето. Тяхното чувство е привлечено от нещо инстинктивно в онази посока, където чувствата на Екхарт и на Таулер са доведени чрез един по-висш живот на представите.
Пламенно се обръща сърцето на Сузо към едно Първично същество, което обгръща както отделния човек така и целия свят и в което, забравяйки себе си, той иска да се влее, както капка вода във великия океан.
Той говори за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той говори като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество. "Обърни твоя поглед към съществото в неговата чиста невинност, като оставиш да отпадне това отделно и частично същество. Приеми в себе си само битието, което е непримесено с не-битие; защото всяко не-битие отрича всяко битие; същото прави и битието, което отрича всяко небитие. Едно нещо, което още трябва да става или е станало, е лишено сега от същност на настоящето. Ние не можем да познаем едно примесено битие или не-битие, освен с един признак на всемирното същество.
към текста >>
Той така живее в тези представи, като че би било немислимо с неговото духовно направление да живее в един друг духовен
свят
.
Ние не можем да познаем едно примесено битие или не-битие, освен с един признак на всемирното същество. Защото щом искаме да разберем дадено нещо, разумът среща съществото и това е съществото, което произвежда всички неща. Това не е едно частично същество на това или онова създание; защото частичното същество е изцяло примесено с нещо друго или с други възможности. Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така говори Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин. Той също е един благочестив свещеник и живее напълно в кръга на християнските представи.
Той така живее в тези представи, като че би било немислимо с неговото духовно направление да живее в един друг духовен свят.
Но и за него също важи това, че с неговото духовно направление може да бъде свързано едно друго съдържание на представите. За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин. Той е съчинил една "Книжка за вечната мъдрост". В тази книжка той оставя "вечната мъдрост" да говори на нейния "служител", т.е. на самия него: "Не ме ли познаваш?
към текста >>
До
истината
се стига само чрез разумността, а не чрез някакво откровение.
Ето ме бледа и окървавена и любвеобилна, както стоях на високата бесилка на кръста, между строгия съд на отца и тебе. Аз съм твоят брат; погледни, аз съм, твоят съпруг! Аз забравих всичко, което си извършил някога срещу мене, като че никога не е било, понеже сега изцяло се връщаш към мене и не се разделяш вече от мене." Всичко телесно-временно в християнските представи за света е за Сузо, както се вижда, превърнато в един духовно-идеален процес във вътрешността на неговата душа. От някои глави на споменатия животопис на Сузо би могло да изглежда, че той се е оставил ръководен не само чрез деятелността на своята собствена духовна сила, а чрез външно откровение, чрез духовни видения. Но и по този въпрос той изказва много ясно своето мнение.
До истината се стига само чрез разумността, а не чрез някакво откровение.
"Искам да ти кажа също..... Разликата между чистата истина и съмнителните видения в материя на познанието. Без никакво съмнение, едно непосредствено виждане на чистата божественост, това е чиста и абсолютна истина; а всяко видение, колкото повече то е разумно и безобразно и колкото повече е подобно на чистото виждане, толкова то е по-благоприятно." Също и Майстер Екхарт не остава никакво съмнение, че той отхвърля възгледа,който иска да вижда духовното в телесно-пространствени образи, които могат да се въз приемат като сетивни. Следователно духове от рода на Екхарт и Сузо са противници на едно схващане, каквото бе проявено в развилия се през 19-ия век спиритизъм. Йоханес Руисбрьок, белгийският мистик, вървеше по същият път на Сузо. Неговият духовен път среща един остър противник в лицето на Йоханес Герсон /роден в 1363 г./, който известно време бе канцлер на Парижкия университет и игра важна роля в събора в Констанца.
към текста >>
Не по-малко укоряваше той и грешката
на
онези, които смесват всички различия в сетивния
свят
, и лекомислено казват, че нещата се различават едни от други само привидно, а по същество са еднакви.
Виктор, Бонавентура и др. Сам Руисбрьок водеше борба срещу онези, които считаше за мистици еретици. Такива бяха за него всички онези, които лекомислено разсъждаваха, че всички неща са еманация на едно Първично същество, които следователно виждат в света само едно разнообразие, а в Бога единството на това многообразие. Руисбрьок не причисляваше себе си към тях, защото знаеше, че до Първичното същество може да се стигне не чрез съзерцаване на нещата, а само когато човек се издигне от една нисша форма на разглеждане нещата до една по-висша. Също така той се обръщаше и срещу онези, които искаха да виждат в отделния човек, в неговото отделно съществуване /в неговото съществуване като създание/ направо неговата висша природа.
Не по-малко укоряваше той и грешката на онези, които смесват всички различия в сетивния свят, и лекомислено казват, че нещата се различават едни от други само привидно, а по същество са еднакви.
За един такъв начин на мислене, какъвто беше този на Руисбрьок, това би било също както ако бихме казали: Че за нашето виждане дърветата на една алея се сливат в далечината, това не ни интересува. В действителност те навсякъде са еднакво отдалече ни и затова трябва да привикнем нашите очи да виждат правилно. Но нашите очи виждат правилно. Че дърветата се сливат, това се дължи на един необходим природен закон; и ние не трябва да възразяваме нищо против нашето зрение, а духом да познаем, защо виждаме така. Също и мистикът не се отвръща от сетивните неща.
към текста >>
28.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
" Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието
на
неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способността да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния
свят
, но доставяше също
на
човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи
на
своята душа.
Триер, Ренания -1401-1464 г./. Той стои на върха на знанието от неговата епоха. В областта на математиката неговият принос е забележителен. В естествената наука може да бъде считан като предшественик на Коперник, защото той беше на становището, че Земята е едно подвижно небесно тяло подобно на другите. Той беше скъсал вече с един възглед, на който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил на учението на Коперник изречението: "Земята е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из пространството?
" Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието на неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способността да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния свят, но доставяше също на човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи на своята душа.
Когато сравним Николай Кузански с духове като Екхарт или Таулер, получаваме един забележителен резултат. Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата. Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание. Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката. Такъв човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че съществува само един единствен род познание.
към текста >>
В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния
свят
; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния
свят
.
Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката. Такъв човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че съществува само един единствен род познание. Тогава той или ще подцени или ще надцени това познание, което води до целта във въпроси на отделните науки. В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството. Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа.
В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят.
Нашето знание има граници. За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра. За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност. Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи начин на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците". Този начин на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза.
към текста >>
Истината
в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене.
В действителността на сетивата не съществува никакъв /идеален/ кръг. Въпреки това нашето мислене се занимава с такъв кръг. За нещата и процесите, които са по-сложни от формите на числата и пространството, е по-трудно да се намерят съответните идейни части. Това е довело до там, да се твърди от някои страни, че в отделните области на познанието има само толкова действителна наука, колкото в тях може да се измерва и брои. Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко едностранчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с едностранчивост.
Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене.
Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това отношение на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса. Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и пространството. И за това изискване схоластиците държаха сметка по един съвършен начин. Те търсеха навсякъде мисловното съдържание на нещата, както математика го търси в областта на измеримото и броимото. Въпреки това съвършено изкуство на логиката схоластиците са стигнали само до едно едностранчиво и второстепенно понятие на познанието.
към текста >>
396/ характеризира това направление
на
мисленето понятие
на
познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен
свят
, но е ориентиран към духовното намиращо се в този
свят
; съществата, създанията
на
природата, формите
на
нещата, са елементи
на
съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното.
Когато възприемаме един цвят или един камък, за да познаем същността на цвета или на камъка, ние не можем да станем цвят или камък. Също така цветът и камъкът ни най-малко не могат да се превърнат в част на нашето същество! Поставя се обаче въпросът, дали понятието добито чрез едно такова познание, насочено към вътрешността на нещата, е изчерпателно? Във всеки случай за схоластиката всяко човешко познание съвпада по същество с това познание. Друг един отличен познавател на схоластиката /Отто Вилман, в своята История на Идеализма, т.21 изд.2., стр.
396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното.
Следователно полето на нашето познание е областта на опитността, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия смисъл и неговата мисъл и с това си разтворим света на мислите." Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието. За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието. Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено. При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога.
към текста >>
Човекът познава първо нещата навъншния
свят
.
Те се приписваха на споменатия в Деяния на Апостолите Дионисий Ареопагита, който бил обърнат към християнството от апостол Павел. Кога са били на писани в действителност тези съчинения, това за сега ще оставим настрана тук. Тяхното съдържание подействува силно върху Николай, както то беше подействало вече и върху Йоханес Скотус Еригена и както трябва също да е било една подбуда за начина на мислене на Екхарт и неговите сподвижници. "ученото невежество" е в известно отношение предварително оформено в тези съчинения. Тук ще насочим само основните черти на начина на мислене в тези съчинения.
Човекът познава първо нещата навъншния свят.
Той си съставя мисли върху тяхното битие и действие. Първичната основа на нещата /на всички неща/ трябва да се намира по-горе отколкото самите тези неща. Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична основа със същите понятия и идеи както нещата. Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи. Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат.
към текста >>
Първото познание царува в науките, които добиваме върху нещата и процесите
на
сетивния
свят
; второто е в нас, когато живеем в самото добито нещо.
Виждаме, че на основата на един такъв възглед стои съзнанието, че от това, което неговите науки са му доставили, човек може да развие даже по чисто естествен път едно по-висше познание, което не е вече само знание. Схоластичният възглед обявяваше знанието за безсилно да стигне до едно такова развитие и в точката, където трябва да престане знанието, извикваше на помощ на знанието вярата опираше се навъншно откровение. Следователно Николай от Куза беше на път да развие от знанието отново това, което схоластиците бяха обявили за непостижимо за познанието. Следователно от гледището на Николай Кузански не можем да говорим, че съществува един вид познание. Напротив познанието се раздели на едно такова, което доставя знание за външните неща, и едно такова, което е самият обект, за който добиваме едно познание.
Първото познание царува в науките, които добиваме върху нещата и процесите на сетивния свят; второто е в нас, когато живеем в самото добито нещо.
Вторият вид познание се развива от първия. Но един и същ е светът, към който се отнасят и двата вида познание; и един и същ е човекът, който развива своята дейност и в двете. Трябва да възникне въпросът, на какво се дължи, че един и същ човек развива за един и същ свят два вида познание? Ние още при Таулер можахме да загатнем за посоката, в която трябва да търсим отговор на този въпрос. Тук при Николай от Куза този отговор може да бъде формулиран още по-решаващо.
към текста >>
Трябва да възникне въпросът,
на
какво се дължи, че един и същ човек развива за един и същ
свят
два вида познание?
Следователно от гледището на Николай Кузански не можем да говорим, че съществува един вид познание. Напротив познанието се раздели на едно такова, което доставя знание за външните неща, и едно такова, което е самият обект, за който добиваме едно познание. Първото познание царува в науките, които добиваме върху нещата и процесите на сетивния свят; второто е в нас, когато живеем в самото добито нещо. Вторият вид познание се развива от първия. Но един и същ е светът, към който се отнасят и двата вида познание; и един и същ е човекът, който развива своята дейност и в двете.
Трябва да възникне въпросът, на какво се дължи, че един и същ човек развива за един и същ свят два вида познание?
Ние още при Таулер можахме да загатнем за посоката, в която трябва да търсим отговор на този въпрос. Тук при Николай от Куза този отговор може да бъде формулиран още по-решаващо. Човекът живее първо като отделно /индивидуално/ същество между други индивидуални същества. Към действията, които другите същества упражняват едни върху други, у него се прибавя още и /нисшото/ познание. Чрез своите сетива той получава впечатления от другите същества и преработва тези впечатления чрез своите духовни способности.
към текста >>
Представителите
на
тези възгледи си казват: Ние чуваме, виждаме и пипаме нещата
на
телесния
свят
чрез сетивата.
Напротив неговият духовен живот се състои в едно непрестанно движене насам и нататък между двата полюса на познанието, между знанието и виждането. Ако се затвори за виждането, тогава той се отказва от същността на нещата; ако би искал да се затвори за сетивното познание, той би се лишил от нещата, чиято същност иска да познае. Това са същите неща, които се разкриват на нисшото и на висшето познание; само че единият път те се разкриват в техния външен вид; другият път в тяхната вътрешна същност. Следователно причината не е в нещата, че на определена степен те се явяват като външни неща; а причината се крие в това, че човекът трябва да преобрази себе си и да се издигне до онази степен, при която нещата престават да бъдат външни. На основата на тези съзерцания определени възгледи, които естествената наука е развила през 19-ия век, се явяват вече в тяхната истинска светлина.
Представителите на тези възгледи си казват: Ние чуваме, виждаме и пипаме нещата на телесния свят чрез сетивата.
Например окото ни доставя едно светлинно явление, един цвят. Ние казваме, че едно тяло излъчва червена светлина, когато с помощта на нашето око имаме усещането на "червено". Но окото ни доставя едно такова усещане и в други случаи. Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане. Следователно и в случаите, в които усещаме, че едно тяло свети в определен цвят, в тялото може да става нещо, което няма никакво подобие с цвета.
към текста >>
Да се счита цялото съдържание
на
това, което сетивния
свят
ни предлага, като един вътрешен
свят
на
усещанията и да се търси към него нещо "външно", това е една невъзможна представа.
Следователно аз мога само да кажа, че "вън" се разиграват пространствено-временни процеси; те произвеждат "вътре" пространствено-временни процеси. И двата процеса са необходими, когато в полето на моето зрение трябва да се яви "червеното". Аз на празно ще търся червено, доколкото то не е пространствено-временно, безразлично дали ще търся "вън" или "вътре". Естествениците и философите, които не могат да го намерят "вън", не би трябвало да го търсят и "вътре". То не е "вътре" в същия смисъл, в който не е и "вън".
Да се счита цялото съдържание на това, което сетивния свят ни предлага, като един вътрешен свят на усещанията и да се търси към него нещо "външно", това е една невъзможна представа.
Следователно не трябва да говорим за това, че "червено", "сладко", "горещо" и т.н. са знаци, които като такива са предизвикали само в нас и на които "вън" отговаря нещо съвършено различно. Защото това, което действително се предизвиква в нас като въздействие на един външен процес, то е нещо съвършено различно от онова, което се явява в полето на нашето усещане. Ако искаме да наречем "знак" това, което е в нас, ние можем да кажем: Тези знаци се явяват вътре в нашия организъм, за да посредничат, да съдействат за нашите възприятия, които като такива, в тяхната непосредственост, не са нито вътре в нас, нито вън от нас, а напротив принадлежат на общия свят, от който моят "външен свят" и моят "вътрешен свят" са само части. За да обхвана този общ свят, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен на познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре".
към текста >>
Ако искаме да наречем "знак" това, което е в нас, ние можем да кажем: Тези знаци се явяват вътре в нашия организъм, за да посредничат, да съдействат за нашите възприятия, които като такива, в тяхната непосредственост, не са нито вътре в нас, нито вън от нас, а напротив принадлежат
на
общия
свят
, от който моят "външен
свят
" и моят "вътрешен
свят
" са само части.
То не е "вътре" в същия смисъл, в който не е и "вън". Да се счита цялото съдържание на това, което сетивния свят ни предлага, като един вътрешен свят на усещанията и да се търси към него нещо "външно", това е една невъзможна представа. Следователно не трябва да говорим за това, че "червено", "сладко", "горещо" и т.н. са знаци, които като такива са предизвикали само в нас и на които "вън" отговаря нещо съвършено различно. Защото това, което действително се предизвиква в нас като въздействие на един външен процес, то е нещо съвършено различно от онова, което се явява в полето на нашето усещане.
Ако искаме да наречем "знак" това, което е в нас, ние можем да кажем: Тези знаци се явяват вътре в нашия организъм, за да посредничат, да съдействат за нашите възприятия, които като такива, в тяхната непосредственост, не са нито вътре в нас, нито вън от нас, а напротив принадлежат на общия свят, от който моят "външен свят" и моят "вътрешен свят" са само части.
За да обхвана този общ свят, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен на познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре". /Зная много добре, че хора, които се опират на евангелието, според което "целият свят на нашата опитност" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория на познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории на познанието. Те предполагат липса на критическо самоопределение само у другите. Нека не завиждаме на тяхната "мъдрост"./ Именно по въпроса, който тук разглеждаме, Николай от Куза има много сполучливи мисли.
към текста >>
За да обхвана този общ
свят
, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен
на
познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре".
Да се счита цялото съдържание на това, което сетивния свят ни предлага, като един вътрешен свят на усещанията и да се търси към него нещо "външно", това е една невъзможна представа. Следователно не трябва да говорим за това, че "червено", "сладко", "горещо" и т.н. са знаци, които като такива са предизвикали само в нас и на които "вън" отговаря нещо съвършено различно. Защото това, което действително се предизвиква в нас като въздействие на един външен процес, то е нещо съвършено различно от онова, което се явява в полето на нашето усещане. Ако искаме да наречем "знак" това, което е в нас, ние можем да кажем: Тези знаци се явяват вътре в нашия организъм, за да посредничат, да съдействат за нашите възприятия, които като такива, в тяхната непосредственост, не са нито вътре в нас, нито вън от нас, а напротив принадлежат на общия свят, от който моят "външен свят" и моят "вътрешен свят" са само части.
За да обхвана този общ свят, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен на познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре".
/Зная много добре, че хора, които се опират на евангелието, според което "целият свят на нашата опитност" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория на познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории на познанието. Те предполагат липса на критическо самоопределение само у другите. Нека не завиждаме на тяхната "мъдрост"./ Именно по въпроса, който тук разглеждаме, Николай от Куза има много сполучливи мисли. Неговото ясно отделяне на нисшото от висшето познание, му позволява от една страна да стигне до пълно разбиране на факта, че като сетивно същество човекът може да има в себе си само процеси, които като въздействия трябва да бъдат неподобни на съответните външни процеси; но от друга страна това го предпазва от смесването на вътрешните процеси с фактите, които възникват в полето на нашето възприятие и които, в тяхната непосредственост, не са нито вън, нито вътре, а стоят над тази противоположност.
към текста >>
/Зная много добре, че хора, които се опират
на
евангелието, според което "целият
свят
на
нашата опитност" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория
на
познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории
на
познанието.
Следователно не трябва да говорим за това, че "червено", "сладко", "горещо" и т.н. са знаци, които като такива са предизвикали само в нас и на които "вън" отговаря нещо съвършено различно. Защото това, което действително се предизвиква в нас като въздействие на един външен процес, то е нещо съвършено различно от онова, което се явява в полето на нашето усещане. Ако искаме да наречем "знак" това, което е в нас, ние можем да кажем: Тези знаци се явяват вътре в нашия организъм, за да посредничат, да съдействат за нашите възприятия, които като такива, в тяхната непосредственост, не са нито вътре в нас, нито вън от нас, а напротив принадлежат на общия свят, от който моят "външен свят" и моят "вътрешен свят" са само части. За да обхвана този общ свят, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен на познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре".
/Зная много добре, че хора, които се опират на евангелието, според което "целият свят на нашата опитност" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория на познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории на познанието.
Те предполагат липса на критическо самоопределение само у другите. Нека не завиждаме на тяхната "мъдрост"./ Именно по въпроса, който тук разглеждаме, Николай от Куза има много сполучливи мисли. Неговото ясно отделяне на нисшото от висшето познание, му позволява от една страна да стигне до пълно разбиране на факта, че като сетивно същество човекът може да има в себе си само процеси, които като въздействия трябва да бъдат неподобни на съответните външни процеси; но от друга страна това го предпазва от смесването на вътрешните процеси с фактите, които възникват в полето на нашето възприятие и които, в тяхната непосредственост, не са нито вън, нито вътре, а стоят над тази противоположност. "Свещеническата одежда попречи на Николай от Куза" да следва неудържимо пътя, който му беше посочило това разбиране.
към текста >>
При едно такова поведение в живота човек чувства смътно своята връзка с цялостния
свят
.
Тогава той би възприел не получените по предание идеи за душата, безсмъртието, спасението, Бога, сътворението, триединството и т.н., както е сторил, а би застъпил тогава намерените по собствен път идеи. Обаче Николай беше лично така проникнат от представите на християнството, че можа да повярва: Ето аз събуждам в себе си едно собствено "не-знание", докато в действителност изнасяше само получените по предание възгледи, в които е бил възпитан. Но той стоеше също пред една извънредно опасна пропаст в човешкия духовен живот. Той беше човек на науката. Науката отдалечава отначало човека от невинната хармония, в която той се намира в света, докато се отдава на едно чисто наивно поведение в живота.
При едно такова поведение в живота човек чувства смътно своята връзка с цялостния свят.
Той е едно същество като другите същества, включен в потока на природните действия. Знанието го отделя, откъсва го от това цяло. Той създава в себе си един духовен живот. Станал е по-богат: Но богатството е един товар, който той трудно носи. Защото отначало той тежи само на него.
към текста >>
29.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Но аз върша това, когато тълкувам непосредствено духовно един процес
на
външния
свят
, когато например приписвам
на
растението една душа, която трябва да е отдалече аналогична
на
човешката душа.
Колкото е вярно, че накрая естествената наука трябва да бъде издигната в областта на духа, ако трябва да бъде превърната във висше познание, толкова вярно е също, че отначало тя трябва да остане в своето собствено поле, ако искаме даде истинската основа на една по-висша степен. "Духът в природата" може да бъде намерен само от духа. Колкото е сигурно, че в този смисъл природата е духовна, толкова сигурно е също, че нищо в природата не е непосредствено духовно, когато то е възприемано от органите на тялото. Не съществува нищо духовно, което да може да се яви като нещо духовно в моите очи. По този път аз не трябва да търся духа в природата.
Но аз върша това, когато тълкувам непосредствено духовно един процес на външния свят, когато например приписвам на растението една душа, която трябва да е отдалече аналогична на човешката душа.
Аз върша това също, когато приписвам на самия дух или на самата душа едно пространствено и временно съществуване, когато например казвам за вечната човешка душа, че тя продължава да живее във времето без тяло, но все пак по начина, по който живее едно тяло. Или когато вярвам, че духът на един умрял човек може да се яви по някакъв сетивно-възприемаем начин. Спиритизмът, който прави тази грешка, показва с това само, че той не се е издигнал до една истинска представа за духа, а иска да види духа по един груб сетивен начин. Той не познава нито същността на сетивното, нито тази на духовното. Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено.
към текста >>
Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния
свят
, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления.
За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото. На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата. Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин. На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете.
Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления.
Естествено Агрипа ще бъде съвсем криво разбран, ако се сравни неговата естествена наука с тази на следващите векове, която разполага със съвършено други опитности. При такова едно сравнение лесно може да изглежда, че това, което почива само на природни отношения или на лъжлива опитност, той го свързва направо с действия на духове. Такава несправедливост върши към него Мориц Кериер, когато макар и не в зложелателен смисъл казва: "Агрипа изброява много неща, които принадлежат на Слънцето, на Луната, на планетите или неподвижните звезди и се влияят от тях; например сродни със слънцето са огънят, кръвта, лавровото дърво, златото, хризолитът; те предават дарове на слънцето; смелост, веселост, светлина.... Животните имат едно естествено чувство, който се приближава до духа на предсказването до по-висока степен отколкото човешкия ум..... Хората могат да бъдат обвързани за любов, за омраза, болест и здраве. Така могат да бъдат обвързани крадци, за да не крадат някъде, търговци, за да не търгуват, кораби, мелници, за да не вървят, светкавици, за да не удрят. Това става чрез питиета, мехлеми, образи, пръстени, заклинания; кръвта на хиените е подходяща за подобно използване, всичко това напомня за шекспировия казан на магьосниците.
към текста >>
Тук Агрипа говори за духовно-душевния
свят
.
Втората степен разглежда един отделен процес във връзка с цялата вселена. Тя довежда до мисълта, че всяко нещо се намира под влиянието на всички останали неща в мировото цяло. Пред нея това мирово цяло се явява като една велика хармония, в която всяко отделно нещо е член. Агрипа нарича света разглеждан от тази гледна точка астрален или небесен. Третата степен на познанието е онази, при която чрез задълбочаване, чрез вглъбяване в себе си духът вижда непосредствено Духа, Първичното Същество на света.
Тук Агрипа говори за духовно-душевния свят.
Ние срещаме възгледите, които Агрипа развива върху света и отношението на човека към него в една подобна, обаче по-съвършена форма у Теофраст Парацелзий. Ето защо ние виждаме по-добре тези възгледи при този последния. Парацелзий характеризира самия себе си, като записва пред своя портрет: "Слуга на друг не бива да бъде никой, който може да остане сам за себе си." Цялото негово становище към познанието се съдържа в тези думи. Той навсякъде иска да стигне до основите на природознанието, за да се издигне чрез собствената сила до най-висшите области на познанието. Като лекар той не иска, както неговите съвременници, да приеме просто това, което са твърдели считаните за авторитети древни изследователи, като Гален, или Авицена; Той иска сам да чете направо в книгата на природата.
към текста >>
Това самоизпитване поставя в неговата уста гордото изречение: "Който търси
истината
, трябва да дойде в моето царство..... И да ме следва; а не аз вас, Авицена, Разес, Гален, Месур!
"Лекарят трябва да мине през изпита на природата, която е светът; и цялото нейно начало. И това, което природата го учи, него трябва да вложи той в своята мъдрост, но да не търси нищо в своята мъдрост, а само в светлината на природата." Той от нищо не се плаши, за да познае действията на природата във всички направления. За тази цел прави пътешествия в Швеция, Унгария, Испания, Португалия и на Изток. Той може да каже за себе си: "Аз се отдадох на изкуството поставяйки в опасност своя живот и не се срамувах да се уча от скитниците, палачите и бръснарите. Моето учение бе подложено на изпит по-строго отколкото среброто и бедността, страха, войните и неволите." Това, което съществува като предание на древните авторитети, няма за него никаква стоиност; защото вярва, че може да стигне до истинския възглед само тогава, когато сам изживее издигането от естественото знание до най-висшето познание.
Това самоизпитване поставя в неговата уста гордото изречение: "Който търси истината, трябва да дойде в моето царство..... И да ме следва; а не аз вас, Авицена, Разес, Гален, Месур!
След мене, а не аз след вас, вие от Париж, вие от Монтпелие, вие от Бавария, вие от Майсен, вие от Кьолн, вие от Виена и всичко, което се намира край Дунав и Рейн; вие острови в морето, ти Италия, ти Атина, ти Гърция, ти арабино, ти израелитино; след мене, а не аз след вас! Мое е царството! " Ние можем да сгрешим съдейки за Парацелзий по неговата груба външност, която понякога зад шегата крие дълбока сериозност. Той самият казва: "Аз не съм тънко изпреден от природата, не съм също отгледан със смокини и пшеничен хляб, но със сирене, мляко и овесен хляб, и за това без съмнение изглеждам груб пред малките господари и префинените велможи; защото тези, които са облечени в меки дрехи, и ние, които сме били възпитани при груби условия, не можем да се разберем помежду си.
към текста >>
Това, което в действителност е дело
на
целия
свят
, то се чувствува като едно отделно, самотно, самостоятелно същество.
Парацелзий е дълбоко проникнат от едно такова чувство, както е изразено в такива изречения. От такова чувство за него се оформява загадката на човека. Нека разгледаме, как става това в смисъла на Парацелзий. Отначало пътят, по който природата е вървяла, за да произведе върха на своето развитие, е скрит за нашата способност да разбираме нещата. Тя се е изкачила на този връх; но този връх не казва: Аз се чувствам като отделен човек.
Това, което в действителност е дело на целия свят, то се чувствува като едно отделно, самотно, самостоятелно същество.
Тази е именно истинската същност на човека, че той трябва да се чувства като нещо различно от това, което е в крайна сметка. И ако това е едно противоречие, тогава човекът трябва да бъде наречен една станало живо противоречие. Човекът е светът по свой собствен начин. Той е същото нещо, което е и светът; но той е такъв като повторение, като отделно същество. Тази е противоположността, която Парацелзий чувствува като Микрокосмос /човекът/ и Макрокосмос /вселената/.
към текста >>
Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата
на
целия
свят
, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа
на
човека; нашият дух, който се проявява само по духовен начин.
Но духът изглежда като един резултат на този отделен организъм. Той вижда себе си отначало свързан само с този организъм. Той откъсва този организъм от почвата-майка, от която е израснал. Така за Парацелзий в природната основа на битието се крие една дълбока връзка между човека и цялата вселена, която се скрива чрез съществуването на духа. Духът, който ни води до висшето познание, като ни доставя знанието, и прави това знание да се новороди на по-висока степен, има първо за нас хората като последствие, че ни скрива нашата собствена връзка с Цялото.
Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата на целия свят, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа на човека; нашият дух, който се проявява само по духовен начин.
Парацелзий нарича първия член на човешката природа елементарно тяло; вторият член той нарича етерно-небесно или "астрално тяло", а третия член душа. Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата. Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата.
към текста >>
Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите
на
околния
свят
и със състояния
на
нашата собствена вътрешност, са произведения
на
нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина
на
душата.
Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата на целия свят, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа на човека; нашият дух, който се проявява само по духовен начин. Парацелзий нарича първия член на човешката природа елементарно тяло; вторият член той нарича етерно-небесно или "астрално тяло", а третия член душа. Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата.
Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата.
Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание. С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа. От тук се разкрива една възможност да разберем това, което Парацелзий нарича "астрално" тяло. То е сбор от онези природни действия, под чието влияние ние се намираме и можем да се намираме при особени обстоятелства; тези действия излизат от нас, без душата да знае за това; те не влизат в обсега на понятието на чисто физическите явления.
към текста >>
Към това се прибавя и онова, което човекът е добил в общението с окръжаващия
свят
в течение
на
времената.
Например той приписва на човека два вида плът, следователно два вида телесно устройство. "Плътта трябва да бъде разбрана така, че тя е от два вида, а именно плътта, която произхожда от Адама и плътта, която не е от Адама. Плътта от Адама е груба плът, защото тя е земна и не е нищо друго освен плът, която може да бъде вързана и хващана както дърво и камък. Другата плът не е от Адама, тя е една тънка плът и не може да бъде връзвана и хващана, защото не е направена от пръст." Що е плътта, която е от Адама? Тя е всичко онова, което човекът е приел чрез своето естествено развитие, следователно, която той е наследил.
Към това се прибавя и онова, което човекът е добил в общението с окръжаващия свят в течение на времената.
Съвременните естественонаучни представи за наследените и добити чрез приспособяване качества се отделят от цитираните мисли на Парацелзий. "По-тънката плът", която прави човека способен за духовна работа, не е съществувало от самото начало в човека. Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът". Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама".
към текста >>
Това, което естественикът
на
19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския
свят
, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама".
Към това се прибавя и онова, което човекът е добил в общението с окръжаващия свят в течение на времената. Съвременните естественонаучни представи за наследените и добити чрез приспособяване качества се отделят от цитираните мисли на Парацелзий. "По-тънката плът", която прави човека способен за духовна работа, не е съществувало от самото начало в човека. Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът".
Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама".
Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век. Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека. Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа. На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека. Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането.
към текста >>
Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения
свят
и да му се възложи задача да създаде духовно формите
на
живота, "да ги сътвори", естествената наука
на
19-ия век можа да отдаде
на
природата това, което е
на
природата, а
на
духа това, което е
на
духа.
Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът". Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама". Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век. Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека.
Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа.
На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека. Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането. Той не виждаше в Първичното същество на света нещо, което съществува някъде като нещо завършено, а схващаше Божественото в ставане, в развитие. Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност. Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско творчество на човека.
към текста >>
30.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Яков Бьоме търси Първопричината
на
света; Но самият
свят
е произлязъл чрез първопричината от небитието.
И както в сянката само светлостта ни показва съществуването на светлината; а тъмнината се чувства като нещо, което отслабва светлината: Така и в света във всички неща се търси само закономерността; а злото, нецелесъобразно се приема като нещо самопонятно. Следователно, въпреки че за Яков Бьоме Първичното същество е Цялото, нищо в света не може да бъде разбрано, ако не вземем предвид едновременно Първичното същество и неговата противоположност. "Доброто е погълнало в себе си злото или противното..... Всяко същество съдържа в себе си доброто и злото и разделяйки се в своето развитие, то по ражда противоположни качества, които се стремят да властват едно над друго." Ето защо напълно в смисъла на Яков Бьоме е, да виждаме Добро и Зло във всяко нещо и във всеки процес на света; но съвсем не е в неговия смисъл да търсим първичното същество направо в едно смесване на доброто и злото. Първичното същество трябваше да погълне Злото; но злото не е съставна част на първичното същество.
Яков Бьоме търси Първопричината на света; Но самият свят е произлязъл чрез първопричината от небитието.
"Външният свят не е Бог и във вечността не ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и земята, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко. Но що мога да направя аз с такова говорене, което не е никаква религия? " На основата на такъв един възглед в духа на Яков Бьоме се изграждат неговите представи върху същността на целия свят, като прави да се роди от небитието на последователни степени закономерният свят. Този свят се изгражда в седем форми на природата.
към текста >>
"Външният
свят
не е Бог и във вечността не ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и земята, а също и външния
свят
, това е
истината
; защото от него и в него води своето начало всичко.
Следователно, въпреки че за Яков Бьоме Първичното същество е Цялото, нищо в света не може да бъде разбрано, ако не вземем предвид едновременно Първичното същество и неговата противоположност. "Доброто е погълнало в себе си злото или противното..... Всяко същество съдържа в себе си доброто и злото и разделяйки се в своето развитие, то по ражда противоположни качества, които се стремят да властват едно над друго." Ето защо напълно в смисъла на Яков Бьоме е, да виждаме Добро и Зло във всяко нещо и във всеки процес на света; но съвсем не е в неговия смисъл да търсим първичното същество направо в едно смесване на доброто и злото. Първичното същество трябваше да погълне Злото; но злото не е съставна част на първичното същество. Яков Бьоме търси Първопричината на света; Но самият свят е произлязъл чрез първопричината от небитието.
"Външният свят не е Бог и във вечността не ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и земята, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко.
Но що мога да направя аз с такова говорене, което не е никаква религия? " На основата на такъв един възглед в духа на Яков Бьоме се изграждат неговите представи върху същността на целия свят, като прави да се роди от небитието на последователни степени закономерният свят. Този свят се изгражда в седем форми на природата. В тъмна суровост Първичното същество приема форма, затворено нямо в себе си и неподвижно.
към текста >>
На
основата
на
такъв един възглед в духа
на
Яков Бьоме се изграждат неговите представи върху същността
на
целия
свят
, като прави да се роди от небитието
на
последователни степени закономерният
свят
.
Първичното същество трябваше да погълне Злото; но злото не е съставна част на първичното същество. Яков Бьоме търси Първопричината на света; Но самият свят е произлязъл чрез първопричината от небитието. "Външният свят не е Бог и във вечността не ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и земята, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко. Но що мога да направя аз с такова говорене, което не е никаква религия? "
На основата на такъв един възглед в духа на Яков Бьоме се изграждат неговите представи върху същността на целия свят, като прави да се роди от небитието на последователни степени закономерният свят.
Този свят се изгражда в седем форми на природата. В тъмна суровост Първичното същество приема форма, затворено нямо в себе си и неподвижно. Под символа на солта Бьоме разбира тази суровост. С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните процеси от химическите процеси. Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот.
към текста >>
Този
свят
се изгражда в седем форми
на
природата.
Яков Бьоме търси Първопричината на света; Но самият свят е произлязъл чрез първопричината от небитието. "Външният свят не е Бог и във вечността не ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и земята, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко. Но що мога да направя аз с такова говорене, което не е никаква религия? " На основата на такъв един възглед в духа на Яков Бьоме се изграждат неговите представи върху същността на целия свят, като прави да се роди от небитието на последователни степени закономерният свят.
Този свят се изгражда в седем форми на природата.
В тъмна суровост Първичното същество приема форма, затворено нямо в себе си и неподвижно. Под символа на солта Бьоме разбира тази суровост. С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните процеси от химическите процеси. Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот. Живакът е символ за тази втора форма.
към текста >>
"Духът
свят
и донася сиянието
на
величието в същността, в която божеството се изявява."
На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи. Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата. Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното възприятие поставя сетивното възприятие на звука. Седмата форма на природата е Духът издигащ се върху основата на своите сетивни възприятия /мъдростта/. Той отново намира себе си като Първопричина сред света израснал от небитието и образуващ се от хармоничното и дисхармоничното.
"Духът святи донася сиянието на величието в същността, в която божеството се изявява."
С такива възгледи Яков Бьоме се опитва да обясни света, който според знанието на неговата епоха той считаше за фактически. За него са факти онези, които естествената наука на неговото време и Библията считаха за такива. Едно нещо е начинът на неговото мислене, друго нещо е светът на фактите. Можем да си представим начина на неговото мислене приложен към едно съвършено друго познание на фактите. И така пред нашия дух се явява Яков Бьоме, който би искал да живее и на границата на 19-ия и 20-ия век.
към текста >>
/Изброяваме тук най-важните от тези съчинения: "Изгревът
на
зората"; "Трите принципа
на
божествената същност"; "За троичния живот
на
човека"; "Сигнатура рерум" или "Раждането и именуването
на
всички същества"; "Мистериум магнум"*./*Това изречение не трябва да се разбира така, като че днес изследването
на
Библията и
на
духовния
свят
е една заблуда: то трябва да се разбира в смисъл, че един "Яков Бьоме
на
19-ия век" е стигнал до "естествената история
на
сътворението" по същите пътища, по които в 16-ия век той стигна до библията.
Едно нещо е начинът на неговото мислене, друго нещо е светът на фактите. Можем да си представим начина на неговото мислене приложен към едно съвършено друго познание на фактите. И така пред нашия дух се явява Яков Бьоме, който би искал да живее и на границата на 19-ия и 20-ия век. В този случай един такъв Яков Бьоме би проникнал със своя начин на мислене на библейското сътворение на света в шест дни и борбата на ангелите и дявола, а географските познания на Лиелли факта на Хекеловата "Естествена история на сътворението". Който прониква в духа на съчиненията на Яков Бьоме, той трябва да дойде до това убеждение.
/Изброяваме тук най-важните от тези съчинения: "Изгревът на зората"; "Трите принципа на божествената същност"; "За троичния живот на човека"; "Сигнатура рерум" или "Раждането и именуването на всички същества"; "Мистериум магнум"*./*Това изречение не трябва да се разбира така, като че днес изследването на Библията и на духовния свят е една заблуда: то трябва да се разбира в смисъл, че един "Яков Бьоме на 19-ия век" е стигнал до "естествената история на сътворението" по същите пътища, по които в 16-ия век той стигна до библията.
Но от там той би се издигнал в духовния свят./
към текста >>
Но от там той би се издигнал в духовния
свят
./
Можем да си представим начина на неговото мислене приложен към едно съвършено друго познание на фактите. И така пред нашия дух се явява Яков Бьоме, който би искал да живее и на границата на 19-ия и 20-ия век. В този случай един такъв Яков Бьоме би проникнал със своя начин на мислене на библейското сътворение на света в шест дни и борбата на ангелите и дявола, а географските познания на Лиелли факта на Хекеловата "Естествена история на сътворението". Който прониква в духа на съчиненията на Яков Бьоме, той трябва да дойде до това убеждение. /Изброяваме тук най-важните от тези съчинения: "Изгревът на зората"; "Трите принципа на божествената същност"; "За троичния живот на човека"; "Сигнатура рерум" или "Раждането и именуването на всички същества"; "Мистериум магнум"*./*Това изречение не трябва да се разбира така, като че днес изследването на Библията и на духовния свят е една заблуда: то трябва да се разбира в смисъл, че един "Яков Бьоме на 19-ия век" е стигнал до "естествената история на сътворението" по същите пътища, по които в 16-ия век той стигна до библията.
Но от там той би се издигнал в духовния свят./
към текста >>
31.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Нима човешката душа ще трябва да гори от възторг към висшата Красота,
Истината
и Доброто, за да бъде накрая пометена при всеки отделен случай в небитието като сапунен мехур, израстнал от материалния мозък?
Изглежда, че в много по-голяма степен трябва да вникнем в думите на онези, които смело твърдят: Естественонаучните представи са тези, върху които би трябвало да се изгради и една нова религия. Дори и за този, който познава по-дълбоките духовни интереси на човечеството, подобни твърдения да изглеждат повърхностни, все пак той трябва да се вслуша в тях, защото вниманието на съвременното човечество е обърнато към тях и налице са основания да смятаме, че в близко време тяхната стойност все повече ще нараства. Но трябва да се вземат под внимание също и онези, които не могат да следват интересите на ума с интересите на своето сърце. Те са хора, чийто ум ги заставя да приемат естественонаучните представи. Тежестта на доказателствата ги подтиска, обаче религиозните потребности на душата им не могат да бъдат задоволени от тези представи, защото перспективите, които те дават, са твърде безутешни.
Нима човешката душа ще трябва да гори от възторг към висшата Красота, Истината и Доброто, за да бъде накрая пометена при всеки отделен случай в небитието като сапунен мехур, израстнал от материалния мозък?
Това е едно чувство, което подтиска мнозина като истински кошмар. Но същевременно върху тях упражняват давление и естественонаучните представи, защото те се натрапват с голямата сила на авторитета. Такива хора остават слепи за това раздвоение на тяхната душа дотогава, докато имат възможност да го вършат. Те се утешават, като казват, че на човешката душа не е дадено да хвърли светлина в тези неща. Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина.
към текста >>
Тогава ние ще постъпим по същия начин във висшите области
на
духовния живот, както са постъпилите в наблюдението
на
природния
свят
.
Не, те не са такива, това показва поведението на самите нейни представители. То не е такова, каквото мнозина го описват и го изискват за други области. Биха ли направили някога Дарвин и Ернст Хекел великите открития в областта на развитието на живота, ако вместо да наблюдават живота и строежа на съществата, биха се затворили в лабораторията, за да правят химически изследвания върху парче тъкан, взето от един организъм? Би ли могъл Лиел да опише развитието на Земната повърхност, ако не би изследвал земните пластове и тяхното съдържание, но вместо това би проучил безброй камъни относно техните химически свойства? Нека действително вървим по следите на тези изследователи, които се издигат като величествени образи сред новото развитие на науката.
Тогава ние ще постъпим по същия начин във висшите области на духовния живот, както са постъпилите в наблюдението на природния свят.
И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същността на божествената трагедия „Хамлет", когато казваме: Един чуден химически процес е превърнал известно количество храна в тази трагедия. Ние няма да вярваме, както и един естествоизпитател не може сериозно да вярва, че е разбрал задачата на топлината в Земното развитие, ако е изследвал нейното действие върху сярата в химическата реторта. Той няма да се стреми да разбере строежа на човешкия мозък като вземе една част от главата и изследва как действува върху нея някоя основа, а не се запита, как този мозък се е развил в хода на еволюцията, засягаща органите на по-низши животни. Следователно, вярно е, че този, който изследва същността на Духа може само да се учи от естествената наука. Той трябва действително да постъпва така, както постъпва тя.
към текста >>
Той трябва да прави изследвания в духовната област, както те правят такива във физическата, но той няма нужда да приема мненията, които те, заблудени в своята мисъл, имат за духовния
свят
, като си го представят по чисто физичен начин.
Ние няма да вярваме, както и един естествоизпитател не може сериозно да вярва, че е разбрал задачата на топлината в Земното развитие, ако е изследвал нейното действие върху сярата в химическата реторта. Той няма да се стреми да разбере строежа на човешкия мозък като вземе една част от главата и изследва как действува върху нея някоя основа, а не се запита, как този мозък се е развил в хода на еволюцията, засягаща органите на по-низши животни. Следователно, вярно е, че този, който изследва същността на Духа може само да се учи от естествената наука. Той трябва действително да постъпва така, както постъпва тя. Само че не трябва да се заблуждава в това, което отделни представители на естествената наука искат да му предпишат.
Той трябва да прави изследвания в духовната област, както те правят такива във физическата, но той няма нужда да приема мненията, които те, заблудени в своята мисъл, имат за духовния свят, като си го представят по чисто физичен начин.
Човек работи в смисъла на естествената наука, само тогава, когато разглежда духовното развитие на човека също така безпристрастно, както естествоизпитателят наблюдава физическия свят. Тогава в областта на духовния живот той стига до един начин на разглеждане на нещата, който се различава от естествено научния метод, както геологичният се различава от чисто физичния, както изследването на развитието на живота се различава от това на чисто химическите закони. Човек се стреми към по-висши методи, които несъмнено не са естественонаучните, но са издържани напълно в техния смисъл. Само с такива методи може истински да се проникне в Християнството или в другите религиозни представи за света. Който прилага такива методи, може да предизвика противоречие у някои представители на естествената наука, които смятат, че мислят в духа на тази наука.
към текста >>
Човек работи в смисъла
на
естествената наука, само тогава, когато разглежда духовното развитие
на
човека също така безпристрастно, както естествоизпитателят наблюдава физическия
свят
.
Той няма да се стреми да разбере строежа на човешкия мозък като вземе една част от главата и изследва как действува върху нея някоя основа, а не се запита, как този мозък се е развил в хода на еволюцията, засягаща органите на по-низши животни. Следователно, вярно е, че този, който изследва същността на Духа може само да се учи от естествената наука. Той трябва действително да постъпва така, както постъпва тя. Само че не трябва да се заблуждава в това, което отделни представители на естествената наука искат да му предпишат. Той трябва да прави изследвания в духовната област, както те правят такива във физическата, но той няма нужда да приема мненията, които те, заблудени в своята мисъл, имат за духовния свят, като си го представят по чисто физичен начин.
Човек работи в смисъла на естествената наука, само тогава, когато разглежда духовното развитие на човека също така безпристрастно, както естествоизпитателят наблюдава физическия свят.
Тогава в областта на духовния живот той стига до един начин на разглеждане на нещата, който се различава от естествено научния метод, както геологичният се различава от чисто физичния, както изследването на развитието на живота се различава от това на чисто химическите закони. Човек се стреми към по-висши методи, които несъмнено не са естественонаучните, но са издържани напълно в техния смисъл. Само с такива методи може истински да се проникне в Християнството или в другите религиозни представи за света. Който прилага такива методи, може да предизвика противоречие у някои представители на естествената наука, които смятат, че мислят в духа на тази наука. Въпреки това, той знае, че се намира в пълно съзвучие с истинския естественонаучен начин на мислене.
към текста >>
32.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Сократ е една личност, осветена чрез смъртта му заради
истината
.
Но тъкмо тези обертонове се нуждаели от атмосферата на Мистериите. Иначе те отзвучавали без да бъдат чути. В центъра на Платоновите беседи стои личността на Сократ. Тук няма нужда да бъде засягана историческата страна на тази личност. Става дума за характера на Сократ, така като той е описан от Платон.
Сократ е една личност, осветена чрез смъртта му заради истината.
Той умира така, както само един посветен може да умре. За него смъртта е само един от многото моменти на живота. Той влиза в смъртта, както в някое друго събитие на живота. Той се държи така, че дори и у неговите приятели не се пробуждат чувствата, които иначе са характерни за подобни случаи. Федон казва в „Беседа за безсмъртието на душата": “Наистина, аз се намирах в едно странно настроение.
към текста >>
Толкова блажен ми изглеждаше този мъж в своето поведение и в своите думи, така непоколебимо и благородно умираше той, че аз вярвах: И в долния
свят
той не отива без една божествена мисия; и там ще се чувствува така добре, както никога никой не се е чувствувал.
За него смъртта е само един от многото моменти на живота. Той влиза в смъртта, както в някое друго събитие на живота. Той се държи така, че дори и у неговите приятели не се пробуждат чувствата, които иначе са характерни за подобни случаи. Федон казва в „Беседа за безсмъртието на душата": “Наистина, аз се намирах в едно странно настроение. Аз не чувствувах никакво състрадание, както изпитва това някой, който присъствува на смъртта на един верен приятел.
Толкова блажен ми изглеждаше този мъж в своето поведение и в своите думи, така непоколебимо и благородно умираше той, че аз вярвах: И в долния свят той не отива без една божествена мисия; и там ще се чувствува така добре, както никога никой не се е чувствувал.
Ето защо не ме обзе никаква мекушавост, както би се помислило при този трагичен случай, нито пък някакво друго весело настроение, както това става обикновено при философски занимания, при все че нашите разговори бяха от този род. Аз се намирах в чудесно настроение и в една необикновена смесица от радост и печал, когато си мислех, че този човек след малко ще умре." И умиращият Сократ поучава своите ученици за безсмъртието. Личността, която има опитност за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички основания на разума. Пред нас не говори един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна личност. Там, където преходното се разтваря в нищото, там е въздухът, в който може да прозвучи вечността.
към текста >>
В сетивния
свят
той иска да търси Духа.
Защо трябва да се доказва, че Духът е вечен, на този, чиито очи отваряме, за да вижда той сам този Дух? Това, което Сократ показва, са опитности, изживявания. На първо място е изживяването на самата мъдрост. Какво иска този, който се стреми към мъдрост? Той иска да се освободи от това, което сетивата му предлагат във всекидневното наблюдение.
В сетивния свят той иска да търси Духа.
Не е ли това един факт, който може да се сравни с умирането? „Именно онези смята Сократ които правилно се занимават с философия, без разбира се другите да забележат, се стремят към това, да умрат. И ако е така, би било твърде странно, цял живот да са устремени към смъртта, а сега, когато тя идва, да не я желаят; да не желаят това, към което толкова дълго време са се стремили." За да потвърди това, Сократ пита един от своите приятели: „Струва ли ти се, че подобава на един философ да търси така наречените чувствени удоволствия, каквито доставят вкусното ядене или питие? Или удоволствието от половия нагон?
към текста >>
Той се обръща към духовния
свят
.
Например, да има хубави дрехи, обуща и други украшения по тялото? Мислиш ли, че той ги зачита или презира в по-висока степен, отколкото изисква външната нужда? Не ти ли се струва, че цялото занимание на такъв човек ще бъде насочено не към тялото, но ще бъде, колкото е възможно, отвърнато от тялото и насочено към душата? Следователно, в това се проявява на първо място философът: Да освободи своята душа от връзката и с тялото, много повече от всички други хора." После допълва: Стремежът към мъдростта има общо със смъртта, защото и при него човек се отвръща от тялото. Но тогава, къде се обръща той?
Той се обръща към духовния свят.
Но може ли той да иска от духовния свят същото, което иска от сетивния? По отношение на това Сократ подчертава: „Но как стои сега въпросът с разумното познание? Е ли при това тялото спътник или не, когато човек го взима за другар в стремежа си към познанието? Искам да кажа: Гарантират ли зрението и слухът някаква истина на човека? Или поетите са прави, когато казват, че ние нищо не чуваме и нищо не виждаме... Следователно, кога душата намира истината?
към текста >>
Но може ли той да иска от духовния
свят
същото, което иска от сетивния?
Мислиш ли, че той ги зачита или презира в по-висока степен, отколкото изисква външната нужда? Не ти ли се струва, че цялото занимание на такъв човек ще бъде насочено не към тялото, но ще бъде, колкото е възможно, отвърнато от тялото и насочено към душата? Следователно, в това се проявява на първо място философът: Да освободи своята душа от връзката и с тялото, много повече от всички други хора." После допълва: Стремежът към мъдростта има общо със смъртта, защото и при него човек се отвръща от тялото. Но тогава, къде се обръща той? Той се обръща към духовния свят.
Но може ли той да иска от духовния свят същото, което иска от сетивния?
По отношение на това Сократ подчертава: „Но как стои сега въпросът с разумното познание? Е ли при това тялото спътник или не, когато човек го взима за другар в стремежа си към познанието? Искам да кажа: Гарантират ли зрението и слухът някаква истина на човека? Или поетите са прави, когато казват, че ние нищо не чуваме и нищо не виждаме... Следователно, кога душата намира истината? Защото, когато се старае да разглежда нещо с помощта на тялото, тя явно е излъгана от него." Всичко, което възприемаме със сетивата на тялото, се ражда и умира.
към текста >>
Или поетите са прави, когато казват, че ние нищо не чуваме и нищо не виждаме... Следователно, кога душата намира
истината
?
Той се обръща към духовния свят. Но може ли той да иска от духовния свят същото, което иска от сетивния? По отношение на това Сократ подчертава: „Но как стои сега въпросът с разумното познание? Е ли при това тялото спътник или не, когато човек го взима за другар в стремежа си към познанието? Искам да кажа: Гарантират ли зрението и слухът някаква истина на човека?
Или поетите са прави, когато казват, че ние нищо не чуваме и нищо не виждаме... Следователно, кога душата намира истината?
Защото, когато се старае да разглежда нещо с помощта на тялото, тя явно е излъгана от него." Всичко, което възприемаме със сетивата на тялото, се ражда и умира. Имен но това раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани. Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние. Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми. В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват.
към текста >>
Защото това „нещо" съдържа
истината
в себе си.
В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват. Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина. Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата? Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя на „сетивното тяло" и което, следователно, не е подчинено на неговите закони. Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането.
Защото това „нещо" съдържа истината в себе си.
Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща. Следователно, самата истина трябва да бъде нещо вечно. И когато философът се отвръща от сетивното, от преходното и се обръща към истинното, той пристъпва към нещо вечно, което обитава в него. И когато се потопим напълно в Духа, тогава ние живеем изцяло в истината. Сетивното битие не съществува само в своята сетивна форма.
към текста >>
Но
истината
не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща.
Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина. Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата? Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя на „сетивното тяло" и което, следователно, не е подчинено на неговите закони. Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането. Защото това „нещо" съдържа истината в себе си.
Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща.
Следователно, самата истина трябва да бъде нещо вечно. И когато философът се отвръща от сетивното, от преходното и се обръща към истинното, той пристъпва към нещо вечно, което обитава в него. И когато се потопим напълно в Духа, тогава ние живеем изцяло в истината. Сетивното битие не съществува само в своята сетивна форма. „И най-добре може да изпълни това онзи, казва Сократ, който по възможност най-много се приближава до нещата само с Духа, без да употребява за своето мислене нито зрението, нито прибягва към някое друго сетиво при своето размишление, а като си служи само с чистото мислене; той се стреми да обхване всяко нещо в неговата чиста форма, независимо от очите и ушите накратко независимо от цялото тяло, което само смущава душата и не й позволява да постигне истината и прозрението... Не означава ли тогава смъртта едно освобождаване и отделяне на душата от тялото?
към текста >>
И когато се потопим напълно в Духа, тогава ние живеем изцяло в
истината
.
Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането. Защото това „нещо" съдържа истината в себе си. Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща. Следователно, самата истина трябва да бъде нещо вечно. И когато философът се отвръща от сетивното, от преходното и се обръща към истинното, той пристъпва към нещо вечно, което обитава в него.
И когато се потопим напълно в Духа, тогава ние живеем изцяло в истината.
Сетивното битие не съществува само в своята сетивна форма. „И най-добре може да изпълни това онзи, казва Сократ, който по възможност най-много се приближава до нещата само с Духа, без да употребява за своето мислене нито зрението, нито прибягва към някое друго сетиво при своето размишление, а като си служи само с чистото мислене; той се стреми да обхване всяко нещо в неговата чиста форма, независимо от очите и ушите накратко независимо от цялото тяло, което само смущава душата и не й позволява да постигне истината и прозрението... Не означава ли тогава смъртта едно освобождаване и отделяне на душата от тялото? Да я освободят, ето към какво се стремят истинските философи. Следователно, с това се занимават философите: освобождаване и отделяне на душата от тялото... Ето защо глупаво е, когато един човек, който през целия си живот се е стремил да бъде колкото може по-близо до смъртта, после, когато тя идва, да изпитва страх... В действителност истинските търсачи на мъдростта се стремят към това, да умрат, и между всички хора, за тях смъртта съвсем не е страшна." Сократ изгражда висшия морал върху освобождаването от тялото.
към текста >>
„И най-добре може да изпълни това онзи, казва Сократ, който по възможност най-много се приближава до нещата само с Духа, без да употребява за своето мислене нито зрението, нито прибягва към някое друго сетиво при своето размишление, а като си служи само с чистото мислене; той се стреми да обхване всяко нещо в неговата чиста форма, независимо от очите и ушите накратко независимо от цялото тяло, което само смущава душата и не й позволява да постигне
истината
и прозрението... Не означава ли тогава смъртта едно освобождаване и отделяне
на
душата от тялото?
Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща. Следователно, самата истина трябва да бъде нещо вечно. И когато философът се отвръща от сетивното, от преходното и се обръща към истинното, той пристъпва към нещо вечно, което обитава в него. И когато се потопим напълно в Духа, тогава ние живеем изцяло в истината. Сетивното битие не съществува само в своята сетивна форма.
„И най-добре може да изпълни това онзи, казва Сократ, който по възможност най-много се приближава до нещата само с Духа, без да употребява за своето мислене нито зрението, нито прибягва към някое друго сетиво при своето размишление, а като си служи само с чистото мислене; той се стреми да обхване всяко нещо в неговата чиста форма, независимо от очите и ушите накратко независимо от цялото тяло, което само смущава душата и не й позволява да постигне истината и прозрението... Не означава ли тогава смъртта едно освобождаване и отделяне на душата от тялото?
Да я освободят, ето към какво се стремят истинските философи. Следователно, с това се занимават философите: освобождаване и отделяне на душата от тялото... Ето защо глупаво е, когато един човек, който през целия си живот се е стремил да бъде колкото може по-близо до смъртта, после, когато тя идва, да изпитва страх... В действителност истинските търсачи на мъдростта се стремят към това, да умрат, и между всички хора, за тях смъртта съвсем не е страшна." Сократ изгражда висшия морал върху освобождаването от тялото. Който следва само това, което му повелява неговото тяло, той изобщо не е морален. Кой е храбър?
към текста >>
Следователно, душата е сродна с
истината
, с вечното, а не с временното, илюзорното.
Следователно, ние имаме мисли, които не произхождат от преходната природа, но се раждат от Духа. Именно тези мисли носят в себе си признака на вечната истина. Вечно ще бъде това, което математиката учи, даже ако утре цялата сграда на света би се разрушила и бъде построена нова. За една друга световна сграда биха могли да важат такива условия, щото съвременните математически истини да бъдат неприложими, въпреки това в себе си те биха останали верни. Само когато душата е сама със себе си, само тогава тя може да породи в себе си такива вечни истини.
Следователно, душата е сродна с истината, с вечното, а не с временното, илюзорното.
Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си. Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото? А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с Бога." Не е тук наша задача да покажем всички пътища, по които Сократ води своите приятели към вечността. Всички те дишат същия Дух.
към текста >>
Именно към тази първична природа
на
духовния
свят
насочва Сократ онези, които го слушат.
Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото? А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с Бога." Не е тук наша задача да покажем всички пътища, по които Сократ води своите приятели към вечността. Всички те дишат същия Дух. Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно възприятие, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си.
Именно към тази първична природа на духовния свят насочва Сократ онези, които го слушат.
Когато го намират, те сами виждат с духовните очи, че той е вечен. Умиращият Сократ не доказва логически безсмъртието, той само показва същността на душата. И тогава се установява, че раждането и умирането нямат нищо общо с душата. Същността на душата е вложена в истината, но истината не може да възниква и изчезва. Колкото малко правдата има нещо общо с неправ дата, толкова и душата има нещо общо с възникването.
към текста >>
Същността
на
душата е вложена в
истината
, но
истината
не може да възниква и изчезва.
Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно възприятие, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си. Именно към тази първична природа на духовния свят насочва Сократ онези, които го слушат. Когато го намират, те сами виждат с духовните очи, че той е вечен. Умиращият Сократ не доказва логически безсмъртието, той само показва същността на душата. И тогава се установява, че раждането и умирането нямат нищо общо с душата.
Същността на душата е вложена в истината, но истината не може да възниква и изчезва.
Колкото малко правдата има нещо общо с неправ дата, толкова и душата има нещо общо с възникването. Но смъртта е присъща на възникването. Не трябва ли да кажем за безсмъртното, че то съдържа смъртното толкова, колкото правдата съдържа неправдата? И Сократ продължава: „- Ако безсмъртното е непреходно, невъзможно е душата да загине, когато смъртта идва при нея. Защото според вече казаното, тя не може да приеме смъртта, нито пък да умре, както никога тройката не може да бъде четно число."
към текста >>
Върху това той се изказва в „Тимей": „Всички, които що годе имат правилно чувство, призовават в своите малки или големи начинания Боговете; ние обаче,
на
които предстои да учим за Цялото, доколкото то е създадено и несъздадено, трябва ако не искаме да се заблудим напълно да призоваваме и молим Боговете и Богините да изучаваме всичко в техния Дух и в съгласие със самите нас." А
на
последователите
на
такъв един път Платон обещава: „че Божеството-Спасител ще направи, щото блуждаещото и отклонено от
истината
търсене да завърши с озаряващ отговор".
Тези диалози не са нищо друго, освен литературната форма за процесите в Мистериите. Това, което Платон казва на много места, ни убеждава в истинността на този извод. Като философски учител, Платон е искал да бъде това, което йерофантът е бил в Мистериите, доколкото е възможно то да бъде предадено във философска форма. Колко близо е Платон до метода на Мистериите! Той счита своя метод за верен само тогава, когато този метод води там, докъдето трябва да бъде доведен мистът!
Върху това той се изказва в „Тимей": „Всички, които що годе имат правилно чувство, призовават в своите малки или големи начинания Боговете; ние обаче, на които предстои да учим за Цялото, доколкото то е създадено и несъздадено, трябва ако не искаме да се заблудим напълно да призоваваме и молим Боговете и Богините да изучаваме всичко в техния Дух и в съгласие със самите нас." А на последователите на такъв един път Платон обещава: „че Божеството-Спасител ще направи, щото блуждаещото и отклонено от истината търсене да завърши с озаряващ отговор".
Особено „Тимей" е онова съчинение на Платон, което ни разкрива мистерийния характер на Платоновия мироглед. Още в началото на този диалог става дума за едно „посвещение". Един египетски жрец „посвещава" Солон в еволюцията на света и показва как в получените по предание митове са изразени образно вечните истини. „Станали са множество и много видове унищожения на човеците (така учи египетският жрец Солон), а ще станат такива и в бъдеше; но най-големите: Чрез огъня и водата; по-малките: Чрез безброй други причини. Защото това, което се разказва и при вас, че някога Фаетон, син на Хелиос, се качил на колесницата на своя баща и понеже не умеел да кара по пътя на своя баща, изгорил всичко по Земята и сам бил ударен от светкавица.
към текста >>
Това наистина звучи като приказка, но
истината
е, че движението
на
съседните
на
Земята небесни тела се изменило и предизвикало унищожаването
на
всичко, намиращо се по Земята чрез много огън, а такива изменения стават след изтичането
на
определени дълги периоди от време."
Особено „Тимей" е онова съчинение на Платон, което ни разкрива мистерийния характер на Платоновия мироглед. Още в началото на този диалог става дума за едно „посвещение". Един египетски жрец „посвещава" Солон в еволюцията на света и показва как в получените по предание митове са изразени образно вечните истини. „Станали са множество и много видове унищожения на човеците (така учи египетският жрец Солон), а ще станат такива и в бъдеше; но най-големите: Чрез огъня и водата; по-малките: Чрез безброй други причини. Защото това, което се разказва и при вас, че някога Фаетон, син на Хелиос, се качил на колесницата на своя баща и понеже не умеел да кара по пътя на своя баща, изгорил всичко по Земята и сам бил ударен от светкавица.
Това наистина звучи като приказка, но истината е, че движението на съседните на Земята небесни тела се изменило и предизвикало унищожаването на всичко, намиращо се по Земята чрез много огън, а такива изменения стават след изтичането на определени дълги периоди от време."
На това място в „Тимей" се намира ясно указание как се отнася посветеният към митовете на народа. Той разпознава истините, които са скрити зад техните образи. В „Тимей" е представена драмата на световното развитие. И който иска да го следва, се издига до предчувствието за Първичната Сила, от която произлиза всичко. „Трудно е да се намери творецът и бащата на Всемира, а когато човек го намери, невъзможно е да се изрази на разбираем за всички език." Мистът знаел какво се разбирало под тази „невъзможност".
към текста >>
В края
на
„Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този
свят
е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо.
Развитието е едно възкресение на Бога от гроба. В хода на развитието се появява човекът. Платон показва, че заедно с човека възниква нещо особено. Човекът не е по-божествен от другите същества. Обаче в другите същества Бог присъствува по един скрит начин, а в човека по открит начин.
В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо.
Той се е превърнал в един образ на Твореца и в сетивно-възприемаемия Бог, превърнал се е в най-красивия, в най-добрия и съвършен свят, в този единствен и единороден свят." Но този единствен и единороден свят не би бил съвършен, ако между населяващите го същества би липсвал образът на самия Творец. А този образ може да бъде роден само от човешката душа. Не самия Отец, но Сина, живеещия в душата отрок на Бога, който е подобен на Отца: него може да роди човек. Филон, за когото се казва, че е възкръсналият Платон, нарича „Син Божи" родената от човека мъдрост, която живее в душата и носи в себе си световния разум.
към текста >>
Той се е превърнал в един образ
на
Твореца и в сетивно-възприемаемия Бог, превърнал се е в най-красивия, в най-добрия и съвършен
свят
, в този единствен и единороден
свят
."
В хода на развитието се появява човекът. Платон показва, че заедно с човека възниква нещо особено. Човекът не е по-божествен от другите същества. Обаче в другите същества Бог присъствува по един скрит начин, а в човека по открит начин. В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо.
Той се е превърнал в един образ на Твореца и в сетивно-възприемаемия Бог, превърнал се е в най-красивия, в най-добрия и съвършен свят, в този единствен и единороден свят."
Но този единствен и единороден свят не би бил съвършен, ако между населяващите го същества би липсвал образът на самия Творец. А този образ може да бъде роден само от човешката душа. Не самия Отец, но Сина, живеещия в душата отрок на Бога, който е подобен на Отца: него може да роди човек. Филон, за когото се казва, че е възкръсналият Платон, нарича „Син Божи" родената от човека мъдрост, която живее в душата и носи в себе си световния разум. Този световен разум, Логосът, се явява като книга, в която е нанесено и отбелязано „цялото съдържание на света".
към текста >>
Но този единствен и единороден
свят
не би бил съвършен, ако между населяващите го същества би липсвал образът
на
самия Творец.
Платон показва, че заедно с човека възниква нещо особено. Човекът не е по-божествен от другите същества. Обаче в другите същества Бог присъствува по един скрит начин, а в човека по открит начин. В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо. Той се е превърнал в един образ на Твореца и в сетивно-възприемаемия Бог, превърнал се е в най-красивия, в най-добрия и съвършен свят, в този единствен и единороден свят."
Но този единствен и единороден свят не би бил съвършен, ако между населяващите го същества би липсвал образът на самия Творец.
А този образ може да бъде роден само от човешката душа. Не самия Отец, но Сина, живеещия в душата отрок на Бога, който е подобен на Отца: него може да роди човек. Филон, за когото се казва, че е възкръсналият Платон, нарича „Син Божи" родената от човека мъдрост, която живее в душата и носи в себе си световния разум. Този световен разум, Логосът, се явява като книга, в която е нанесено и отбелязано „цялото съдържание на света". Тя се явява по-нататък като Син Божи: „Подражавайки пътищата на Отеца, тя изгражда формите като съзерцава първообразите." Платонизиращият Филон счита този Логос за Христос: „Понеже Бог е първият и единственият цар на Всемира, то с право пътят към него е бил наречен царствен; и като такъв философията счита... пътя, по който са вървели древните аскети, отвърнати от оплитащия чар на удоволствията, отдадени на достойното и сериозно съзерцание на Красивото; този царствен път, който ние наричаме истинска философия, законът го назовава: Божествено Слово и Дух."
към текста >>
Но
истината
в нея е раждането
на
Божественото и неговите съдбини в самата човешка душа.
Те разкъсват детето на парчета. Обаче Атина Палада спасява все още пулсиращото сърце и го донася на Зевс. От него той създава за втори път сина. В този мит се вижда ясно един процес, който се разиграва в най-дълбоката вътрешност на човешката душа. И който би говорил в смисъла на египетския жрец, който обяснява на Солон естеството на един мит, би могъл да каже така: Това, което се разказва при вас, че Дионисий, синът на Бога и на една смъртна майка, се е родил, бил разкъсан на парчета и отново се ражда, всичко това звучи като приказка.
Но истината в нея е раждането на Божественото и неговите съдбини в самата човешка душа.
Щом тази божествена Дионисиева същност се раздвижва, душата изпитва една силно желание към своята истинска духовна форма. Обикновеното съзнание, което също е представено под образа на едно женско божество, Хера, започва да ревнува роденото от по-висшето съзнание. То пробужда низшата човешка природа (титаните). Неузрялото още божествено дете е разкъсано. Така то съществува в човека като раздробено, сетивно- разбираемо знание.
към текста >>
33.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Бихме могли да наречем целия
свят
един мит, който съдържа в себе си под видима форма телата и нещата, а душите и духовете под скрита форма.
Тезей се нагърбил с тази задача, убил страшното чудовище и отново излязъл на свобода с помощта на едно кълбо, което Ариадна му дала. За миста трябвало да стане ясно как творческият човешки дух достига до подобен разказ. Както ботаникът изучава растежа на растенията, за да открие неговите закони, така и той иска да изучи творческия дух. Той търсеше истина там, където народът поставяше един мит. Салустий ни открива гледището на един мистичен мъдрец относно един такъв мит:
„Бихме могли да наречем целия свят един мит, който съдържа в себе си под видима форма телата и нещата, а душите и духовете под скрита форма.
Ако на всички би се предала истината за Боговете, те не биха я разбрали, биха я ценили по-малко, а по-способните биха се отнесли лекомислено към нея. Но когато истината се даде в митична обвивка, тя е обезпечена от незачитане и подтикът към философствуване е гарантиран." Когато като мист човек търсел мъдрото съдържание на един мит, той имал съзнанието, че прибавя нещо към това, което вече съществувало в съзнанието на народа. Той бил на ясно, че се поставя над това съзнание, както ботаникът се поставя над растящото растение. Той казвал нещо съвършено друго от това, което съществувало в митичното съзнание, обаче считал това, което казва за една по-дълбока истина от тази, която била изразявана символично в мита.
към текста >>
Ако
на
всички би се предала
истината
за Боговете, те не биха я разбрали, биха я ценили по-малко, а по-способните биха се отнесли лекомислено към нея.
За миста трябвало да стане ясно как творческият човешки дух достига до подобен разказ. Както ботаникът изучава растежа на растенията, за да открие неговите закони, така и той иска да изучи творческия дух. Той търсеше истина там, където народът поставяше един мит. Салустий ни открива гледището на един мистичен мъдрец относно един такъв мит: „Бихме могли да наречем целия свят един мит, който съдържа в себе си под видима форма телата и нещата, а душите и духовете под скрита форма.
Ако на всички би се предала истината за Боговете, те не биха я разбрали, биха я ценили по-малко, а по-способните биха се отнесли лекомислено към нея.
Но когато истината се даде в митична обвивка, тя е обезпечена от незачитане и подтикът към философствуване е гарантиран." Когато като мист човек търсел мъдрото съдържание на един мит, той имал съзнанието, че прибавя нещо към това, което вече съществувало в съзнанието на народа. Той бил на ясно, че се поставя над това съзнание, както ботаникът се поставя над растящото растение. Той казвал нещо съвършено друго от това, което съществувало в митичното съзнание, обаче считал това, което казва за една по-дълбока истина от тази, която била изразявана символично в мита. Човекът стои пред чувствения живот като пред едно чудовище.
към текста >>
Но когато
истината
се даде в митична обвивка, тя е обезпечена от незачитане и подтикът към философствуване е гарантиран."
Както ботаникът изучава растежа на растенията, за да открие неговите закони, така и той иска да изучи творческия дух. Той търсеше истина там, където народът поставяше един мит. Салустий ни открива гледището на един мистичен мъдрец относно един такъв мит: „Бихме могли да наречем целия свят един мит, който съдържа в себе си под видима форма телата и нещата, а душите и духовете под скрита форма. Ако на всички би се предала истината за Боговете, те не биха я разбрали, биха я ценили по-малко, а по-способните биха се отнесли лекомислено към нея.
Но когато истината се даде в митична обвивка, тя е обезпечена от незачитане и подтикът към философствуване е гарантиран."
Когато като мист човек търсел мъдрото съдържание на един мит, той имал съзнанието, че прибавя нещо към това, което вече съществувало в съзнанието на народа. Той бил на ясно, че се поставя над това съзнание, както ботаникът се поставя над растящото растение. Той казвал нещо съвършено друго от това, което съществувало в митичното съзнание, обаче считал това, което казва за една по-дълбока истина от тази, която била изразявана символично в мита. Човекът стои пред чувствения живот като пред едно чудовище. Той му принася в жертва плодовете на своята личност.
към текста >>
Обаче самият Озирис възкръснал от под земния
свят
и победил Тифон; един лъч от него озарил Изида и тя родила Харпократ или Хорус.
Когато Изида научава страшната вест, тя тръгва да търси трупа на своя съпруг. Но когато го намира, Тифон отново го завладява. Той го разкъсва на четиринадесет части, които разпръсква из най-различни места. В Египет са гробовете на Озирис. Тук и там, на много места, е трябвало да бъдат погребани разкъсаните части на Бога.
Обаче самият Озирис възкръснал от под земния свят и победил Тифон; един лъч от него озарил Изида и тя родила Харпократ или Хорус.
Сега нека сравним този мит с възгледа на гръцкия философ Емпедокъл (490 -430 пр. Хр.). Той приема, че някога първичното Същество, Бог, се е раздробило в четирите елемента огън, вода, земя и въздух или в множеството на битието. Той противопоставя две сили, които в този свят на битието причиняват развитието и умирането: Любовта и Борбата. За елементите Емпедокъл казва: „Те самите остават същите, но комбинирайки се,
към текста >>
Той противопоставя две сили, които в този
свят
на
битието причиняват развитието и умирането: Любовта и Борбата.
В Египет са гробовете на Озирис. Тук и там, на много места, е трябвало да бъдат погребани разкъсаните части на Бога. Обаче самият Озирис възкръснал от под земния свят и победил Тифон; един лъч от него озарил Изида и тя родила Харпократ или Хорус. Сега нека сравним този мит с възгледа на гръцкия философ Емпедокъл (490 -430 пр. Хр.). Той приема, че някога първичното Същество, Бог, се е раздробило в четирите елемента огън, вода, земя и въздух или в множеството на битието.
Той противопоставя две сили, които в този свят на битието причиняват развитието и умирането: Любовта и Борбата.
За елементите Емпедокъл казва: „Те самите остават същите, но комбинирайки се, Те стават човеци и всички безброй други същества, Които ту под силата на Любовта се съединяват в живи форми, Ту чрез омразата и борбата отново се разделят."
към текста >>
Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти
на
духовния
свят
.
Те свързват и разделят елементите. Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто символично или даже алегорично тълкуване на митовете. Тук ние не разбираме такова тълкуване. Образите, от които е съставен митът, не са измислени символи на абстрактни истини, а действителни душевни изживявания на посветения. Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите.
Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят.
Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси. Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение. Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи. Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране. Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното.
към текста >>
Само че по отношение
на
сетивния
свят
, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси.
Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто символично или даже алегорично тълкуване на митовете. Тук ние не разбираме такова тълкуване. Образите, от които е съставен митът, не са измислени символи на абстрактни истини, а действителни душевни изживявания на посветения. Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите. Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят.
Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси.
Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение. Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи. Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране. Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното. Който живее само в образите, той сънува; който е стигнал до там да чувствува в образа духовното така, както в сетивния свят чувствуваме розата чрез представата за нея, само той живее в духовните възприятия.
към текста >>
Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния
свят
, не са духовни, а са само една илюстрация
на
духовното.
Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят. Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси. Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение. Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи. Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране.
Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното.
Който живее само в образите, той сънува; който е стигнал до там да чувствува в образа духовното така, както в сетивния свят чувствуваме розата чрез представата за нея, само той живее в духовните възприятия. Ето защо митичните образи не могат да бъдат еднозначни. Поради техния илюстративен характер едни и същи митове могат да изразяват различни факти. И няма никакво противоречие, когато тълкувателите на митовете отнасят един и същ мит веднъж към едно, друг път към друго духовно събитие. От тази гледна точка може да се намери една свързваща нишка, която преминава през различните гръцки митове.
към текста >>
Който живее само в образите, той сънува; който е стигнал до там да чувствува в образа духовното така, както в сетивния
свят
чувствуваме розата чрез представата за нея, само той живее в духовните възприятия.
Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси. Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение. Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи. Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране. Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното.
Който живее само в образите, той сънува; който е стигнал до там да чувствува в образа духовното така, както в сетивния свят чувствуваме розата чрез представата за нея, само той живее в духовните възприятия.
Ето защо митичните образи не могат да бъдат еднозначни. Поради техния илюстративен характер едни и същи митове могат да изразяват различни факти. И няма никакво противоречие, когато тълкувателите на митовете отнасят един и същ мит веднъж към едно, друг път към друго духовно събитие. От тази гледна точка може да се намери една свързваща нишка, която преминава през различните гръцки митове. Дванадесетте задачи, които се възлагат на Херкулес, се явяват в една висша светлина, ако помислим, че преди да извърши последната, най-тежката, той бива посветен в елевзинските Мистерии.
към текста >>
По поръчка
на
цар Евристей от Микена, той трябва да доведе кучето
на
ада, Цербер, от долния
свят
и отново да го върне там.
Ето защо митичните образи не могат да бъдат еднозначни. Поради техния илюстративен характер едни и същи митове могат да изразяват различни факти. И няма никакво противоречие, когато тълкувателите на митовете отнасят един и същ мит веднъж към едно, друг път към друго духовно събитие. От тази гледна точка може да се намери една свързваща нишка, която преминава през различните гръцки митове. Дванадесетте задачи, които се възлагат на Херкулес, се явяват в една висша светлина, ако помислим, че преди да извърши последната, най-тежката, той бива посветен в елевзинските Мистерии.
По поръчка на цар Евристей от Микена, той трябва да доведе кучето на ада, Цербер, от долния свят и отново да го върне там.
За да предприеме пътешествието в ада, Херкулес трябва да бъде посветен. Следователно, Мистериите са превеждали човека през смъртта на преходното в долния свят и по този начин, чрез посвещението, са спасявали от загиване неговата вечна същност. Като мист той може да победи смъртта. Херкулес преодолява опасностите на ада като мист. Това ни дава право да тълкуваме и другите негови дела като вътрешни степени от развитието на душата.
към текста >>
Следователно, Мистериите са превеждали човека през смъртта
на
преходното в долния
свят
и по този начин, чрез посвещението, са спасявали от загиване неговата вечна същност.
И няма никакво противоречие, когато тълкувателите на митовете отнасят един и същ мит веднъж към едно, друг път към друго духовно събитие. От тази гледна точка може да се намери една свързваща нишка, която преминава през различните гръцки митове. Дванадесетте задачи, които се възлагат на Херкулес, се явяват в една висша светлина, ако помислим, че преди да извърши последната, най-тежката, той бива посветен в елевзинските Мистерии. По поръчка на цар Евристей от Микена, той трябва да доведе кучето на ада, Цербер, от долния свят и отново да го върне там. За да предприеме пътешествието в ада, Херкулес трябва да бъде посветен.
Следователно, Мистериите са превеждали човека през смъртта на преходното в долния свят и по този начин, чрез посвещението, са спасявали от загиване неговата вечна същност.
Като мист той може да победи смъртта. Херкулес преодолява опасностите на ада като мист. Това ни дава право да тълкуваме и другите негови дела като вътрешни степени от развитието на душата. Той побеждава Немейския лъв и го довежда в Микена. Това означава: той става господар на чисто физическата сила в човека, той оковава тази сила.
към текста >>
Така изисква сетивният
свят
, който ние можем да схванем само под многообразна форма (раздробен).
За Язон Медея става това, което беше Диотима за Сократ, а именно учителката на Любовта. Собствената мъдрост на човека притежава магичната сила, за да постигне той Божественото след побеждаването на преходното. От низшата природа може да се роди само низше-човешкото, въоръжените мъже, които са победени чрез духовната сила, съветът на Медея. Но и когато човек е намерил Вечното в себе си, той все още не е в пълна сигурност. Той трябва да пожертвува една част от своето съзнание (Абсиртус).
Така изисква сетивният свят, който ние можем да схванем само под многообразна форма (раздробен).
За всичко това бихме могли да навлезем по-дълбоко в описанието на стоящите зад образите духовни процеси, но тук ние трябваше само да посочим принципа, засягащ образуването на митовете. Особен интерес представлява в този смисъл сказанието за Прометей. Прометей и Епиметей са синовете на титана Япет. Титаните са синове от най-старото поколение на Боговете, Уран (Небето) и Гея (Земята). Кронос, най-младият от титаните, сваля от престола своя баща и завладява властта над света.
към текста >>
По негов съвет Зевс изгонва титаните в долния
свят
.
Прометей и Епиметей са синовете на титана Япет. Титаните са синове от най-старото поколение на Боговете, Уран (Небето) и Гея (Земята). Кронос, най-младият от титаните, сваля от престола своя баща и завладява властта над света. В замяна и той самият бива победен заедно с другите титани от своя син Зевс. В борбата срещу титаните, Прометей стои откъм страната на Зевс.
По негов съвет Зевс изгонва титаните в долния свят.
Обаче в Прометей продължава да живее настроението на титаните. Той бил само наполовина приятел на Зевс. Когато последният иска да погуби човеците поради тяхното високомерие, Прометей се застъпва за тях, предава им изкуството на числата и на писмената и още нещо, което създава културата, а именно употребата на огъня. Това предизвиква гнева на Зевс против Прометей. На Хефест, син на Зевс, било заповядано да създаде жена с голяма хубост, която Боговете украсяват с всички възможни дарове.
към текста >>
Преди всичко трябва да ни изненада фактът, че и при Одисей се разказва за слизането му в подземния
свят
.
Защото умът се придържа към нищожното, към преходното. И остава само надеждата, че и от преходното някога ще се роди Вечното. Нишката, която преминава през сказанието за Аргонавтите, Херкулес и Прометей, се оказва вярна и в Омировата Одисея. Може би някой ще възрази, че тук начинът на тълкуване е твърде пресилен. Обаче при внимателна преценка на всичко, за което става дума тук, ще изчезнат всички съмнения.
Преди всичко трябва да ни изненада фактът, че и при Одисей се разказва за слизането му в подземния свят.
Каквото и да мислим иначе за поета на Одисеята, невъзможно е да допуснем, че той оставя един смъртен да слезе в долния свят, без да го постави във връзка с онова, което в мирогледа на старите гърци е означавало „минаването през долния свят". А то означавало превъзмогване на преходното и възкресяване на Вечното в душата. Следователно, трябва да се допусне, че и Одисей е извършил нещо подобно. Така неговите изживявания придобиват едно дълбоко значение, както и тези на Херкулес. Те се превръщат в описание на един несетивен път, пътя за развитие на душата.
към текста >>
Каквото и да мислим иначе за поета
на
Одисеята, невъзможно е да допуснем, че той оставя един смъртен да слезе в долния
свят
, без да го постави във връзка с онова, което в мирогледа
на
старите гърци е означавало „минаването през долния
свят
".
И остава само надеждата, че и от преходното някога ще се роди Вечното. Нишката, която преминава през сказанието за Аргонавтите, Херкулес и Прометей, се оказва вярна и в Омировата Одисея. Може би някой ще възрази, че тук начинът на тълкуване е твърде пресилен. Обаче при внимателна преценка на всичко, за което става дума тук, ще изчезнат всички съмнения. Преди всичко трябва да ни изненада фактът, че и при Одисей се разказва за слизането му в подземния свят.
Каквото и да мислим иначе за поета на Одисеята, невъзможно е да допуснем, че той оставя един смъртен да слезе в долния свят, без да го постави във връзка с онова, което в мирогледа на старите гърци е означавало „минаването през долния свят".
А то означавало превъзмогване на преходното и възкресяване на Вечното в душата. Следователно, трябва да се допусне, че и Одисей е извършил нещо подобно. Така неговите изживявания придобиват едно дълбоко значение, както и тези на Херкулес. Те се превръщат в описание на един несетивен път, пътя за развитие на душата. Към това се прибавя и фактът, че в Одисеята не се говори така, както изисква едно външно описание на събитията.
към текста >>
Тогава той може да слезе в долния
свят
.
Тя превръща една част от неговите другари в грухтящи прасета. Но Одисей я побеждава. Цирцея е низшата духовна сила, която се придържа към преходното. Ако човек злоупотреби с нея, тя може да го тласне дълбоко към животинското. Одисей трябва да я победи.
Тогава той може да слезе в долния свят.
Той става мист. Сега той е изложен на опасността, на която е изложен мистът при възлизането от низшите към висшите степени на посвещението. Той пристига при Сирените, които примамват към смъртта минаващия покрай тях чрез сладки магически звуци. Това са образите на низшата фантазия, които преследват отначало този, който се е освободил от сетивното. Той се домогва до продуктивния Дух, не и до посветения Дух.
към текста >>
Пред Одисей още веднъж застава светът със своите радости, и Духът, който се придържа към този
свят
се събужда в него.
Мистът е стигнал до една степен, при която всички останали освен достойният, самият Одисей, пропадат. Обаче той, достойният, вкусва за известно време, определено чрез мистично символичното число седем, спокойствието на постепенното посвещение. Още преди връщането си в своето отечество, Одисей стига до острова на феакийците. Тук той намира добър прием. Дъщерята на царя му оказва съдействие и самият цар Алкиной го приема в двореца си и му отдава почит.
Пред Одисей още веднъж застава светът със своите радости, и Духът, който се придържа към този свят се събужда в него.
Но той намира пътя към своето отечество, към Божественото. Отначало в неговия дом не го очаква нищо добро. Съпругата му Пенелопа е обкръжена от многобройни кандидати за женитба. На всекиго от тях тя обещава да се омъжи за него, щом изтъче едно платно. Тя отбягва да изпълни своето обещание, като постоянно разнищва през нощта това, което е изтъкала през деня.
към текста >>
Плутон бил посъветван от Зевс да пусне отново Персефона в горния
свят
.
Деметра напуснала дома. Келей издигнал в нейна чест един храм. Тъгата на Деметра по Персефона била безкрайно голяма. Тя докарала неплодородие на Земята. Боговете трябвало да я утешат, за да не настъпи нещо страшно по Земята.
Плутон бил посъветван от Зевс да пусне отново Персефона в горния свят.
Но преди да стори това, Богът на ада й дал да яде от един наров плод. Тя е принудена да слиза периодично отново в долния свят. От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния. Деметра се примирява, тя се връща на Олимп. Обаче в Елевзис, мястото на нейното страдание, тя основава чествуването на един празник, който от сега нататък трябвало да напомня за нейната съдба.
към текста >>
Тя е принудена да слиза периодично отново в долния
свят
.
Тъгата на Деметра по Персефона била безкрайно голяма. Тя докарала неплодородие на Земята. Боговете трябвало да я утешат, за да не настъпи нещо страшно по Земята. Плутон бил посъветван от Зевс да пусне отново Персефона в горния свят. Но преди да стори това, Богът на ада й дал да яде от един наров плод.
Тя е принудена да слиза периодично отново в долния свят.
От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния. Деметра се примирява, тя се връща на Олимп. Обаче в Елевзис, мястото на нейното страдание, тя основава чествуването на един празник, който от сега нататък трябвало да напомня за нейната съдба. Не е трудно да се вникне в смисъла на мита за Деметра-Персефона. Това, което пребивава последователно ту в долния, ту в горния свят, е душата.
към текста >>
От тогава тя прекарва една трета от годината в долния
свят
, а две трети в горния.
Тя докарала неплодородие на Земята. Боговете трябвало да я утешат, за да не настъпи нещо страшно по Земята. Плутон бил посъветван от Зевс да пусне отново Персефона в горния свят. Но преди да стори това, Богът на ада й дал да яде от един наров плод. Тя е принудена да слиза периодично отново в долния свят.
От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния.
Деметра се примирява, тя се връща на Олимп. Обаче в Елевзис, мястото на нейното страдание, тя основава чествуването на един празник, който от сега нататък трябвало да напомня за нейната съдба. Не е трудно да се вникне в смисъла на мита за Деметра-Персефона. Това, което пребивава последователно ту в долния, ту в горния свят, е душата. С това е символизирана вечността на душата и нейното преобразяване чрез раждането и смъртта.
към текста >>
Това, което пребивава последователно ту в долния, ту в горния
свят
, е душата.
Тя е принудена да слиза периодично отново в долния свят. От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния. Деметра се примирява, тя се връща на Олимп. Обаче в Елевзис, мястото на нейното страдание, тя основава чествуването на един празник, който от сега нататък трябвало да напомня за нейната съдба. Не е трудно да се вникне в смисъла на мита за Деметра-Персефона.
Това, което пребивава последователно ту в долния, ту в горния свят, е душата.
С това е символизирана вечността на душата и нейното преобразяване чрез раждането и смъртта. Душата произхожда от Безсмъртието, Деметра. Обаче тя е съблазнена от преходното и определена да участвува в неговата съдба. Тя вкусва от плода на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то. Тя постоянно трябва да се връща в страната на преходното.
към текста >>
Тя вкусва от плода
на
долния
свят
: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините
на
Божествено то.
Не е трудно да се вникне в смисъла на мита за Деметра-Персефона. Това, което пребивава последователно ту в долния, ту в горния свят, е душата. С това е символизирана вечността на душата и нейното преобразяване чрез раждането и смъртта. Душата произхожда от Безсмъртието, Деметра. Обаче тя е съблазнена от преходното и определена да участвува в неговата съдба.
Тя вкусва от плода на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то.
Тя постоянно трябва да се връща в страната на преходното. Деметра е представителка на онази същност, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили на Земята. Деметра е най-първичната Земна същност, а надаряването на Земята със семенните сили на полските плодове от страна на Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна на нейното същество. Това същество иска да подари на човека безсмъртие. Деметра скрива през нощта своя възпитаник в огъня.
към текста >>
Както в Деметра почитали божествения творец
на
Вечното в човека, така в Дионисий почитали Божественото, чиито непрестанни метаморфози образуват нашия видим
свят
.
Деметра трябва да се откаже от своето намерение. Тя може само да създаде един култ, чрез който, доколкото това е възможно, човек да участвува в Божественото. Елевзинските тържества били красноречиво свидетелство за вярата във вечността на човешката душа. Това свидетелство намира своя символичен израз в мита за Персефона. Заедно с Деметра и Персефона, в Елевзис са устройвали и празненства в чест на Дионисий.
Както в Деметра почитали божествения творец на Вечното в човека, така в Дионисий почитали Божественото, чиито непрестанни метаморфози образуват нашия видим свят.
Богът, който се е разлял, който се е разпокъсал в света, за да се роди отново духовно, трябвало да бъде отпразнуван заедно с Деметра. (Едно блестящо представяне на Елевзинските Мистерии се намира в книгата „Източни светилища" от Едуард Шуре, Париж 1898).
към текста >>
34.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Аз добре зная, че ми е отредено едно царство, но не желая никакво царство от този
свят
; аз ще стана Буда и всички царства
на
света ще ликуват от радост." Изкусителят трябваше да признае: „Моето царство свърши."
След като Буда бе живял в усамотение и отново се върна, посрещна го една девица, която го поздрави: „Блажена майката, блажен бащата, блажена съпругата, на които принадлежиш." А той отговаря: „Блажени са само онези, които са в Нирвана", т.е. онези, които са преминали във вечния ред на света. А в Евангелието на Лука (11, 27) четем: „А когато Той говореше това, една жена от народа издигна глас и му рече: „- Блажена утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал! " А той отговори и рече: „Да, блажени са онези, които слушат Словото Божие и го пазят." През посвещението на Буда, изкусителят Мара, Духът на злото, се приближава до усамотения в съзерцание и му обещава всички царства на Земята.
„Аз добре зная, че ми е отредено едно царство, но не желая никакво царство от този свят; аз ще стана Буда и всички царства на света ще ликуват от радост." Изкусителят трябваше да признае: „Моето царство свърши."
На същото изкушение Исус отговаря: „Махни се от мене, Сатана! Защото писано е: Ще се кланяш на Бога, твоя Господ, и ще служиш само на него." „Тогава дяволът го напусна." (Матей, 4, 10 и следв.) Това паралелно описание би могло да се разпростре и още по-нататък. Буда завършва своя живот като велик мъдрец. При едно от своите пътувания той се почувствувал болен.
към текста >>
Мистериите са предали по традиция средствата, чрез които се стига до
истината
; християнската общност отстоява тъкмо тази истина.
От сега нататък меродавно беше не това, за което Духът на всеки отделен човек трябва дълго да се подготвя; а това, което са чули и видели тези, които са били около Исус и което е било предадено чрез тях. „Това, което е било отначало, което сме чули, което сме пипали с ръцете си за Словото на Живота..., което сме видели и чули, това ви възвестяваме за да имате и вие общение с нас." Така е писано в Първото послание на Йоан. И точно тази непосредствена действителност трябва да обхване като жива връзка всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква". Така трябва да се разбират думите на св. Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на личността на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията.
Мистериите са предали по традиция средствата, чрез които се стига до истината; християнската общност отстоява тъкмо тази истина.
Доверяването в мистичните сили, които се пробуждат вътре в човека, трябваше да бъде заменено с доверяването в Единствения, в Пра- Инициатора. Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят. Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в основаната от него общност, ние самите ставаме участници в неговата Божественост: ето християнското верую. Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност. "Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20).
към текста >>
Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опитност, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния
свят
неща,
на
които не отговаря никакъв факт от физическия
свят
.
Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност. "Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20). Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността. Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята." В това, което Христос е изпитал, трябва да виждаме една напълно определена степен на посвещението.
Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опитност, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния свят неща, на които не отговаря никакъв факт от физическия свят.
Той е изпитвал това, което Мистерията на Голгота обгръща във висшия свят. Когато мистът християнин минава през тази опитност чрез посвещение, той същевременно вижда историческото събитие на Голгота и знае, че в това събитие, което е станало на физическия свят, се намира същото съдържание, каквото по-рано е имало само в свръхсетивните факти на Мистериите. Следователно, чрез „Тайната на Голгота" върху християнската общност се разлива нещо, което по-рано се е разливало върху миста в светлината на Мистериите. А посвещението дава на миста християнин възможност да изживее съзнателно съдържанието на „Голготската Мистерия", докато вярата прави хората да участвуват несъзнателно в мистичното течение, което извира от събитията, описани в Новия Завет и което прониква в духовния живот на човечеството.
към текста >>
Той е изпитвал това, което Мистерията
на
Голгота обгръща във висшия
свят
.
"Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20). Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността. Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята." В това, което Христос е изпитал, трябва да виждаме една напълно определена степен на посвещението. Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опитност, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния свят неща, на които не отговаря никакъв факт от физическия свят.
Той е изпитвал това, което Мистерията на Голгота обгръща във висшия свят.
Когато мистът християнин минава през тази опитност чрез посвещение, той същевременно вижда историческото събитие на Голгота и знае, че в това събитие, което е станало на физическия свят, се намира същото съдържание, каквото по-рано е имало само в свръхсетивните факти на Мистериите. Следователно, чрез „Тайната на Голгота" върху християнската общност се разлива нещо, което по-рано се е разливало върху миста в светлината на Мистериите. А посвещението дава на миста християнин възможност да изживее съзнателно съдържанието на „Голготската Мистерия", докато вярата прави хората да участвуват несъзнателно в мистичното течение, което извира от събитията, описани в Новия Завет и което прониква в духовния живот на човечеството.
към текста >>
Когато мистът християнин минава през тази опитност чрез посвещение, той същевременно вижда историческото събитие
на
Голгота и знае, че в това събитие, което е станало
на
физическия
свят
, се намира същото съдържание, каквото по-рано е имало само в свръхсетивните факти
на
Мистериите.
Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността. Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята." В това, което Христос е изпитал, трябва да виждаме една напълно определена степен на посвещението. Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опитност, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния свят неща, на които не отговаря никакъв факт от физическия свят. Той е изпитвал това, което Мистерията на Голгота обгръща във висшия свят.
Когато мистът християнин минава през тази опитност чрез посвещение, той същевременно вижда историческото събитие на Голгота и знае, че в това събитие, което е станало на физическия свят, се намира същото съдържание, каквото по-рано е имало само в свръхсетивните факти на Мистериите.
Следователно, чрез „Тайната на Голгота" върху християнската общност се разлива нещо, което по-рано се е разливало върху миста в светлината на Мистериите. А посвещението дава на миста християнин възможност да изживее съзнателно съдържанието на „Голготската Мистерия", докато вярата прави хората да участвуват несъзнателно в мистичното течение, което извира от събитията, описани в Новия Завет и което прониква в духовния живот на човечеството.
към текста >>
35.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Така са си представяли винаги съединението с божествения
свят
.
Отец бе послушал Исус, защото Лазар е стигнал до заключителното действие от великата драма на познанието. Той разбира как се стига до възкресението. Извършено е едно посвещение в Мистериите. На лице е това, което цялата древност разбираше под думата посвещение. То беше станало чрез Исус, като посветител.
Така са си представяли винаги съединението с божествения свят.
В Лазар Исус беше извършил, в смисъла на старото предание, магичното преобразяване на живота. Така християнството се свързва с Мистериите. Чрез Христос Исус, Лазар сам става посветен. Сега вече той може да се издига във висшите светове. Но същевременно той е първият християнски посветен, посветен чрез самия Христос Исус.
към текста >>
От тази гледна точка, от огромно значение са думите
на
Исус (Йоан, 11, 42): „Но аз зная, че ти винаги ме слушаш, но това казах само заради неразбиращия народ; за да повярват и те, че Ти си ме проводил." С други думи, нека всички знаят: да стане явна
истината
в Исус живее „Синът
на
Отца" и то така, че когато той пробужда истинската същност
на
човека, последният става мист.
Чрез Христос Исус, Лазар сам става посветен. Сега вече той може да се издига във висшите светове. Но същевременно той е първият християнски посветен, посветен чрез самия Христос Исус. Чрез своето посвещение той разбира, че оживялото в него „Слово" е идентично с личността Христос Исус. Следователно, в своя възкресител той има пред себе си като сетивна личност това, което се бе проявило под духовна форма вътре в него.
От тази гледна точка, от огромно значение са думите на Исус (Йоан, 11, 42): „Но аз зная, че ти винаги ме слушаш, но това казах само заради неразбиращия народ; за да повярват и те, че Ти си ме проводил." С други думи, нека всички знаят: да стане явна истината в Исус живее „Синът на Отца" и то така, че когато той пробужда истинската същност на човека, последният става мист.
С това Исус подчертава, че в Мистериите е бил скрит самият смисъл на живота. Той е живото Слово; в него е станало „личност" това, което е било прадревна традиция. Евангелистът изразява този факт с думите: В Него Словото стана плът. Той вижда в Исус една въплътена Мистрия. Ето защо Евангелието на Йоан е една истинска Мистерия.
към текста >>
В посвещението
на
Лазар, Исус показа пред целия „народ" един процес, който в смисъла
на
древната жреческа мъдрост е трябвало да бъде осъществен само в скрития
свят
на
Мистериите.
Ако четем Евангелието на Йоан и вникнем в драмата на познанието, през която древните са минавали като през една образно-телесна действителност, ние ще вникнем и в самите Мистерии. В думите „Лазаре, излез вън! " ние отново чуваме призива, с който египетският жрец-посветител връщал към живота онези, които, за да умрат за земното и да придобият увереност в съществуването на Вечното, са се подлагали на „посвещение". Обаче по този начин Исус разкрива тайната на Мистериите. И сега става ясно, че юдеите не можеха да оставят ненаказано едно такова действие от страна на Исус, както гърците не можеха да сторят същото по отношение на Есхил, ако той беше издал тайните на Мистериите.
В посвещението на Лазар, Исус показа пред целия „народ" един процес, който в смисъла на древната жреческа мъдрост е трябвало да бъде осъществен само в скрития свят на Мистериите.
Това посвещение трябваше да подготви разбирането на „Голготската Мистерия". По-рано само тези, които са „виждали", т. е. които са били посветени, можели да знаят нещо върху това, което се е извършвало в подобен процес на посвещение, но сега в тайните на висшите светове трябваше да се убедят и тези, които „вярваха дори и без да виждат".
към текста >>
36.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Христос Исус е предначертал пътя за постигане
на
божествения
свят
.
Ангелът, който трябва да считаме като Дух на църквата, върви по пътя, предначертан за християнството. Той може да различава истинските последователи на християнството от фалшивите. Той иска да бъде християнски и поставя в основите на своята работа именно Христос. Обаче от него се изисква той да не затваря пътя си към първоначалната любов с никакви заблуждения. Предупреден е, как чрез такива заблуждения той може да тръгне по грешен, крив път.
Христос Исус е предначертал пътя за постигане на божествения свят.
Необходимо е голямо постоянство за да се върви по-нататък в смисъла на първия импулс. Възможно е също, някой преждевременно да си помисли, че е разбрал истинския смисъл. Това се случва, когато известно време вървим ръководени от Христос и после изоставяме, напускаме този водач, като се отдаваме на погрешни представи за него. Така отново падаме в низше- човешкото. Ние се отклоняваме от „първата любов".
към текста >>
„След това погледнах и ето врата отворена
на
небето, и първият глас, който бях чул, прозвуча като тръба и ми каза: Възлез тук и Аз ще ти покажа какво ще стане подире." Посланията до седемте Духове
на
църквите показват
на
Йоан какво трябва да стане
на
сетивния, физически
свят
; следващото, което той вижда „в Духа", го довежда до духовния първоизточник
на
нещата, който е скрит зад физическото развитие, но който трябва да се осъществи във физическото развитие като една следваща одухотворена епоха.
„И когато го видях, паднах като мъртъв пред нозете Му; и Той сложи десницата Си върху мене и каза: не бой се." (ст. 17) Посвещаваният трябва да мине през опитности, през които иначе човек минава при смъртта. Този, който го ръководи, трябва да го изведе над областта, в която раждането и смъртта имат някакво значение. Посветеният встъпва в един нов живот: „И аз бях мъртъв, а ето, сега съм жив во веки веков и държа ключовете на ада и смъртта." Така подготвен, Йоан е въведен пред тайните на живота.
„След това погледнах и ето врата отворена на небето, и първият глас, който бях чул, прозвуча като тръба и ми каза: Възлез тук и Аз ще ти покажа какво ще стане подире." Посланията до седемте Духове на църквите показват на Йоан какво трябва да стане на сетивния, физически свят; следващото, което той вижда „в Духа", го довежда до духовния първоизточник на нещата, който е скрит зад физическото развитие, но който трябва да се осъществи във физическото развитие като една следваща одухотворена епоха.
Посветеният изживява това, което ще стане в бъдеще, като духовна опитност в настоящето. „И тутакси бях отнесен чрез Духа и видях един престол на небето, а на престола седеше Един. А седящият на престо ла беше подобен на камък яспис и сардис, и една дъга обкръжаваше престола, която приличаше на смарагд." Тук първоизточникът на сетивния свят е описан в образи, които той облича за виждащия. „А около престола имаше двадесет и четири престола и на двадесет и четирите престола седяха двадесет и четири старци, облечени в бели дрехи, и на главите си имаха златни корони." (гл. 4, ст. 4)
към текста >>
А седящият
на
престо ла беше подобен
на
камък яспис и сардис, и една дъга обкръжаваше престола, която приличаше
на
смарагд." Тук първоизточникът
на
сетивния
свят
е описан в образи, които той облича за виждащия.
Посветеният встъпва в един нов живот: „И аз бях мъртъв, а ето, сега съм жив во веки веков и държа ключовете на ада и смъртта." Така подготвен, Йоан е въведен пред тайните на живота. „След това погледнах и ето врата отворена на небето, и първият глас, който бях чул, прозвуча като тръба и ми каза: Възлез тук и Аз ще ти покажа какво ще стане подире." Посланията до седемте Духове на църквите показват на Йоан какво трябва да стане на сетивния, физически свят; следващото, което той вижда „в Духа", го довежда до духовния първоизточник на нещата, който е скрит зад физическото развитие, но който трябва да се осъществи във физическото развитие като една следваща одухотворена епоха. Посветеният изживява това, което ще стане в бъдеще, като духовна опитност в настоящето. „И тутакси бях отнесен чрез Духа и видях един престол на небето, а на престола седеше Един.
А седящият на престо ла беше подобен на камък яспис и сардис, и една дъга обкръжаваше престола, която приличаше на смарагд." Тук първоизточникът на сетивния свят е описан в образи, които той облича за виждащия.
„А около престола имаше двадесет и четири престола и на двадесет и четирите престола седяха двадесет и четири старци, облечени в бели дрехи, и на главите си имаха златни корони." (гл. 4, ст. 4) Същества, твърде напреднали в своето развитие по пътя на мъдростта, заобикалят първоизточника на живота, за да съзерцават неговата безгранична същност и да свидетелствуват за нея. „И пред престола и около престола имаше четири същества животни, пълни с очи отпред и отзад. Първото животно приличаше на лъв, второто на теле, третото имаше изглед на човек и четвъртото на летящ орел.
към текста >>
И всяко едно от съществата имаше по шест крила, а наоколо и извътре бяха пълни с очи; денем и нощем без прекъсване възклицаваха:
Свят
,
свят
,
свят
е Господ, Бог, Всемогъщият, които бе, който е и който ще бъде." Не е трудно да се разбере, че четирите животни означават свръхсетивния живот, стоящ в основата
на
формата
на
сетивните същества.
„А около престола имаше двадесет и четири престола и на двадесет и четирите престола седяха двадесет и четири старци, облечени в бели дрехи, и на главите си имаха златни корони." (гл. 4, ст. 4) Същества, твърде напреднали в своето развитие по пътя на мъдростта, заобикалят първоизточника на живота, за да съзерцават неговата безгранична същност и да свидетелствуват за нея. „И пред престола и около престола имаше четири същества животни, пълни с очи отпред и отзад. Първото животно приличаше на лъв, второто на теле, третото имаше изглед на човек и четвъртото на летящ орел.
И всяко едно от съществата имаше по шест крила, а наоколо и извътре бяха пълни с очи; денем и нощем без прекъсване възклицаваха: Свят, свят, свят е Господ, Бог, Всемогъщият, които бе, който е и който ще бъде." Не е трудно да се разбере, че четирите животни означават свръхсетивния живот, стоящ в основата на формата на сетивните същества.
Те извисяват своите гласове по-късно, когато прозвучават тръбите, т.е. когато запечатаният в сетивните форми живот се превръща в духовен. „В дясната ръка на този, който седеше на престола, имаше книга, в която е описан пътят за най-висшата мъдрост." (гл. 5, ст. 1) Само един е достоен да отвори книгата.
към текста >>
Той отнема Мира, втората сила
на
света, за да не пренебрегне човечеството поради леност грижите
на
божествения
свят
.
При отварянето на първия печат, Йоан вижда един бял кон, на който седи конник с лък. Тук става видима първата космична сила, въплъщение на мисълта на сътворението. Тя се насочва по нов път от новия конник, християнството. Борбата утихва чрез новата вяра. При отварянето на втория печат се явява червен кон, на който също стои конник.
Той отнема Мира, втората сила на света, за да не пренебрегне човечеството поради леност грижите на божествения свят.
При отварянето на третия печат се изявява мировата сила на Правдата, донесена от християнството; при четвъртия печат се изявява религиозната сила, която чрез християнството приема нов облик. Така става ясно значението на четирите животни. Те са четирите главни световни сили, които чрез християнството приемат ново ръководство: Войната (Лъвът), Мирната работа (Телецът), Правдата (Съществото с човешко лице) и Религиозният полет (Орелът). Значението на третото същество се изяснява с това, че при разпечатването на третия печат се казва: „- Хиникс жито за динар, и три хиникса ечемик за динар" и тук конникът държи везни. И при отварянето на четвъртия печат се явява един конник, чието име е „Смърт, и адът го следваше".
към текста >>
Християнството трябваше да стане една народна религия;
истината
трябваше да бъде приготвена за всеки, „който има уши да чува".
„Първият ангел затръби и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха върху земята. И третата част от Земята изгоря, изгоря и една трета от дърветата на земята и всичката зелена трева изгоря." Подобно нещо се случва и при тръбните звуци на другите ангели. Тук виждаме, че не става дума само за едно посвещение в стария смисъл, но за едно ново посвещение, което трябва да замени старото. Християнството не трябваше; да бъде за малцина избрани, както древните Мистерии. То трябваше да стане достояние за цялото човечество.
Християнството трябваше да стане една народна религия; истината трябваше да бъде приготвена за всеки, „който има уши да чува".
Древните мисти бяха избирани измежду мнозинството; тръбите на християнството прозвучават за всеки, който може да ги чуе. От него зависи да отиде той при тях. Ето защо ужасите, които съпровождат това посвещение на човечеството, ни се показват разраснали до огромни размери. При посвещението на Йоан, нему се открива това, което ще стане в бъдеще със Земята и нейните жители. Тук е вложена мисълта, че посветеният може предварително да вижда това, което за по-низшия свят ще се осъществи едва в бъдеще.
към текста >>
Тук е вложена мисълта, че посветеният може предварително да вижда това, което за по-низшия
свят
ще се осъществи едва в бъдеще.
Християнството трябваше да стане една народна религия; истината трябваше да бъде приготвена за всеки, „който има уши да чува". Древните мисти бяха избирани измежду мнозинството; тръбите на християнството прозвучават за всеки, който може да ги чуе. От него зависи да отиде той при тях. Ето защо ужасите, които съпровождат това посвещение на човечеството, ни се показват разраснали до огромни размери. При посвещението на Йоан, нему се открива това, което ще стане в бъдеще със Земята и нейните жители.
Тук е вложена мисълта, че посветеният може предварително да вижда това, което за по-низшия свят ще се осъществи едва в бъдеще.
Седемте послания представляват значението на християнството за настоящето; седемте печата това, което християнството подготвя днес за бъдещето. За непосветения бъдещето е скрито, запечатано; при посвещението то се разпечатва. Когато завърши Земният период, за който важат седемте послания, ще започне една по-духовна епоха. Тогава животът няма да протича така, както се явява в сетивните форми, а външно той ще бъде копие, образ на своите свръхсетивни форми. Тези свръхсетивни форми са представени чрез четирите животни и останалите образи на печатите.
към текста >>
Древният посветен изживявал в духовния
свят
, как развитието напредва към „скрития Христос"; християнският посветен изживява скритите действия
на
„изявения Христос".
Отделните Мистерии трябва да прераснат в универсална Мистерия. В казаното тук, че тайните на Мистериите са станали явни чрез християнството и че после все пак това, което авторът на Откровението изживява като духовни видения, се счита за една християнска Мистерия, някои могат да открият противоречие. Противоречието се разрешава веднага, щом помислим: Тайните на древните Мистерии са станали явни чрез събитията в Палестина. Чрез тях се открива това, което по-рано е било скрито в Мистериите. Но това, което влиза в мировото развитие чрез явяването на Христос, е една нова тайна.
Древният посветен изживявал в духовния свят, как развитието напредва към „скрития Христос"; християнският посветен изживява скритите действия на „изявения Христос".
към текста >>
37.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Напротив,
истината
е, че човек може да стигне до едно висше познание, само когато се издигне до едно мислене, свободно от всяка сетивна субстанция.
Когато се издига над тази степен, той чувствува това като едно освобождение. Той го описва в своите „Изповеди": „Когато исках да си представя Бога, аз можех да сторя това само под формата на огромни маси тела и мислех, че извън тях нищо друго не съществува. Това беше главната и почти единствената причина за грешката, която не можех да избягна." С това той загатва до какво трябва да стигне човек, който търси истинския живот в Духа. Има мислители и те не са малко които твърдят, че човек изобщо не може да стигне до едно чисто мислене, свободно от всякаква сетивна субстанция. Тези мислители смесват това, което смятат, че могат да твърдят за собствения си душевен живот, с човешките възможности.
Напротив, истината е, че човек може да стигне до едно висше познание, само когато се издигне до едно мислене, свободно от всяка сетивна субстанция.
Този душевен живот е такъв, че неговите представи не изчезват, дори и с прекъсването на физическите впечатления. Августин разказва как се е издигнал до духовното виждане. Той питал навсякъде къде се намира „Божественото"? „Аз питах Земята и тя отговори: - Не съм аз и това, което е по нея, каза същото. Аз питах морето и бездните и всичко живо, което те съдържат, и те ми отговаряха:
към текста >>
външните неща с помощта
на
телесните сетива." Човек познава Божественото, когато развие душата си така, че първо познава самия себе си като духовна същност и като Дух намира пътя за духовния
свят
.
Когато се съмнява, той също живее, спомня си защо се съмнява, разбира, че се съмнява, иска да се увери, мисли, знае, че нищо не знае, разсъждава, че не трябва да приема нищо прибързано." Външните неща не се опълчват срещу нас, когато отрича ме тяхната същина и съществуване. Но душата се защищава. Тя не би могла да се съмнява в себе си, ако не съществуваше. В своето съмнение тя потвърждава своето съществуване. „Ние сме; познаваме нашето битие; обичаме нашето битие и познание: За тези три неща не може да има никаква илюзия и грешка, защото ние не ги долавяме както
външните неща с помощта на телесните сетива." Човек познава Божественото, когато развие душата си така, че първо познава самия себе си като духовна същност и като Дух намира пътя за духовния свят.
До такава висота се беше издигнал Августин. От подобно настроение се пораждаше и копнежът на отделни личности от езическите народи, които търсеха истината; тези личности стигаха до Мистериите. В епохата на Августин, с такива убеждения човек можеше да стане християнин. Словото, станало човек, Исус, беше показало пътя, по който трябва да върви душата, ако иска да стигне до онова, за което трябва да говори, когато се намира сама със себе си. През 385 година в Милано, Августин се запозна с учението на Амброзий.
към текста >>
От подобно настроение се пораждаше и копнежът
на
отделни личности от езическите народи, които търсеха
истината
; тези личности стигаха до Мистериите.
Тя не би могла да се съмнява в себе си, ако не съществуваше. В своето съмнение тя потвърждава своето съществуване. „Ние сме; познаваме нашето битие; обичаме нашето битие и познание: За тези три неща не може да има никаква илюзия и грешка, защото ние не ги долавяме както външните неща с помощта на телесните сетива." Човек познава Божественото, когато развие душата си така, че първо познава самия себе си като духовна същност и като Дух намира пътя за духовния свят. До такава висота се беше издигнал Августин.
От подобно настроение се пораждаше и копнежът на отделни личности от езическите народи, които търсеха истината; тези личности стигаха до Мистериите.
В епохата на Августин, с такива убеждения човек можеше да стане християнин. Словото, станало човек, Исус, беше показало пътя, по който трябва да върви душата, ако иска да стигне до онова, за което трябва да говори, когато се намира сама със себе си. През 385 година в Милано, Августин се запозна с учението на Амброзий. Всички негови съмнения относно Новия и Стария Завет изчезнаха, когато учителят му изтълкува важните места не само в буквален смисъл, но „с повдигане на мистичната завеса, коя то закрива Духа". За Августин това, което бе пазено в Мистериите, се въплъщава в историческата традиция на Евангелията и в обществото, което пази тази традиция.
към текста >>
За него е било твърдо установено, че в Христос Исус се изявява във външния исторически
свят
онова, което мистът е търсел чрез своята подготовка в Мистериите.
За Августин това, което бе пазено в Мистериите, се въплъщава в историческата традиция на Евангелията и в обществото, което пази тази традиция. Той постепенно се убеждава, че „законът на църквата, които гласи, че трябва да вярваме в това, което е недоказано, е напълно умерен и без никаква злоба". Той стига до представата: „Кой може да бъде толкова заслепен да каже, че църквата на апостолите не заслужава никаква вяра, когато тази църква е така вярна на своята мисия, поддържана от единството на множество братя, които така съвестно са предали писанията на следващите поколения и когато църквата е поддържала амвоните на християнското учение в непрекъсната верига до днешните епископи? " Начинът на мислене, характерен за Августин, му показва, че със Събитието на Христос, за душата, търсеща Духа, настъпват условия, различни от съществуващите по-рано.
За него е било твърдо установено, че в Христос Исус се изявява във външния исторически свят онова, което мистът е търсел чрез своята подготовка в Мистериите.
Едно от неговите най-важни изказвания е: „Това, което днес се нарича християнска религия, е съществувало и у древните, а не е липсвало и в началото на човешкия род до момента, когато Христос се яви в плът; едва сега истинската религия, която е съществувала и по-рано, получава названието християнство." За такъв начин на мислене са били възможни два пътя. Единият от тези пътища е този, за който може да се каже: когато човешката душа развие онези сили, чрез които тя стига до познанието на своя истински Аз, ако е отишла достатъчно далече, тя ще стигне и до познанието на Христос, и на всичко, което е свързано с него. Това би било едно мистерийно познание, обогатено чрез Христовото Събитие. Другият път е онзи, по който Августин действително поема и чрез който той става велик пример за своите последователи. Този път се състои в това, човек да приключи с развитието на душевните сили в определена точка и да вземе представите, свързани с Христовото Събитие, от писанията и от устните предания.
към текста >>
Така, към онези, които искат да вървят в първия път, той казва: „Вие ще намерите мир в
истината
, но за това е необходимо смирение, което е твърде трудно за вашия силен гръб." Напротив, той чувствувал като едно безгранично блаженство факта, че от „явяването
на
Христос в плът" насам, човек може да си каже: Всяка душа може да стигне до опитности за духовното, ако търсейки в себе си, тя стигне толкова далече, колкото има възможност да стори това, после, за да се добере до най-висшето, тя може да има доверие в това, което писмените и устни християнски предания казват за Христос и неговото откровение.
Единият от тези пътища е този, за който може да се каже: когато човешката душа развие онези сили, чрез които тя стига до познанието на своя истински Аз, ако е отишла достатъчно далече, тя ще стигне и до познанието на Христос, и на всичко, което е свързано с него. Това би било едно мистерийно познание, обогатено чрез Христовото Събитие. Другият път е онзи, по който Августин действително поема и чрез който той става велик пример за своите последователи. Този път се състои в това, човек да приключи с развитието на душевните сили в определена точка и да вземе представите, свързани с Христовото Събитие, от писанията и от устните предания. Августин счита, че първият път излиза от гордостта на душата, а вторият, според него, отговарял на истинското смирение.
Така, към онези, които искат да вървят в първия път, той казва: „Вие ще намерите мир в истината, но за това е необходимо смирение, което е твърде трудно за вашия силен гръб." Напротив, той чувствувал като едно безгранично блаженство факта, че от „явяването на Христос в плът" насам, човек може да си каже: Всяка душа може да стигне до опитности за духовното, ако търсейки в себе си, тя стигне толкова далече, колкото има възможност да стори това, после, за да се добере до най-висшето, тя може да има доверие в това, което писмените и устни християнски предания казват за Христос и неговото откровение.
Той допълва: „Какво блаженство, каква трайна радост на върховното и истинско благо ни се предлага, каква яснота, какъв полъх от Вечността? Но как да изразя това? Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга. Той е опи сан в моята книга „Въведение в Тайната Наука".) Докато през епохата преди Христос човекът, който искал да търси духовните основи на съществуванието, бил насочван към пътя на Мистериите, Августин можа да каже на онези души, които не можеха да вървят по един такъв път в себе си следното: Идете толкова далече, колкото вашите човешки сили ви позволяват да отидете в познанието; от там нататък ще ви води доверието (вярата) във висшите духовни области.
към текста >>
Истината
трябва да стане достояние не
на
отделния човек, а
на
всички.
От познанието за вечността, което Мистериите скриваха от тълпата, християнската църква направи съдържание на вярата и го назова като нещо, което, по своето естество, е недостъпно за чистото познание. Мистът от предхристиянските епохи беше убеден: Познанието за вечността съществува за него, а за народа съществува опиращата се на образи вяра. В християнството се създава убеждението: Чрез своето откровение Бог откри на човека Мъдростта; чрез своето познание човек получава едно копие на божественото откровение. Мъдростта на Мистериите е като едно нежно растение, което се открива на малцина узрели хора; християнската мъдрост е една Мистерия, която като познание не се открива никому, а като съдържание на вярата се открива на всички. Съдържанието на Мистериите продължава да живее в християнството, но в изменена форма.
Истината трябва да стане достояние не на отделния човек, а на всички.
Но това трябваше да се осъществи така, че от определена точка да се признае неспособността на познанието за по-нататъшно развитие, като от този момент нататък човек можеше да се издигне до вярата. Християнството изнесе съдържанието на Мистериите от храмовия мрак в светлината на деня. Единият от посочените духовни импулси всред християнството породи представата, че това съдържание би трябвало да се запази под външния облик на вярата.
към текста >>
38.
НЯКОИ ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_8 Християнството като мистичен факт
По-горе бе посочено, че онези, чийто духовни очи са отворени, могат да виждат в областта
на
духовния
свят
.
Историческо то изследване е напълно оправдано, само че то не трябва да проявява нетърпение спрямо схващането, кое то изхожда от духовна гледна точка. В настоящата книга не бе дадена тежест на това, да се изяснят при всеки случай всевъзможни цитати. Обаче онзи, който иска, може напълно да се увери, че когато изнесените тук подробности се разглеждат всестранно и безпристрастно, те никъде няма да влязат в противоречие с действително установените исторически факти. Но който не иска да бъде всестранен, а счита една или друга теория като нещо вече строго установено, той може да мисли, че твърденията, намерили място в настоящата книга „не са издържани" от „научно" гледище и че те са лишени от „каквато и да е обективна основа". Към стр.8.
По-горе бе посочено, че онези, чийто духовни очи са отворени, могат да виждат в областта на духовния свят.
Но от това не трябва да се вади заключение, че само онзи може да разбере истините, изнесени от посветения, който сам има „духовни очи". Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да говори неговият разум и неговият непредубеден усет за истината. Такъв човек може да приложи тези истини и в живота, да бъде задоволен от тях, без сам да има „духовни очи". Към стр.10. „Потъването в калта", за което говори Платон, трябва да се разбира също и в смисъла на това, което изтъкнахме в забележката към стр. 8.
към текста >>
Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да говори неговият разум и неговият непредубеден усет за
истината
.
Обаче онзи, който иска, може напълно да се увери, че когато изнесените тук подробности се разглеждат всестранно и безпристрастно, те никъде няма да влязат в противоречие с действително установените исторически факти. Но който не иска да бъде всестранен, а счита една или друга теория като нещо вече строго установено, той може да мисли, че твърденията, намерили място в настоящата книга „не са издържани" от „научно" гледище и че те са лишени от „каквато и да е обективна основа". Към стр.8. По-горе бе посочено, че онези, чийто духовни очи са отворени, могат да виждат в областта на духовния свят. Но от това не трябва да се вади заключение, че само онзи може да разбере истините, изнесени от посветения, който сам има „духовни очи".
Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да говори неговият разум и неговият непредубеден усет за истината.
Такъв човек може да приложи тези истини и в живота, да бъде задоволен от тях, без сам да има „духовни очи". Към стр.10. „Потъването в калта", за което говори Платон, трябва да се разбира също и в смисъла на това, което изтъкнахме в забележката към стр. 8. Към стр.9 и 10. Казаното относно невъзможността да бъдат съобщени ученията на Мистериите, трябва да се разбира в смисъла, че в онази форма, в която посветеният ги изживява, те не могат да бъдат съобщени на непосветени; но те винаги са били съобщавани в онази форма, в която могат да бъдат разбрани от непосветения.
към текста >>
39.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Ето защо тук трябва да се повтори написаното в предговора към първото издание и допълнено в предговора към второто: настоящата книга има за цел да опише някои страни
на
свръхсетивния
свят
.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ Това, което беше казано по повод на публикуването на второто издание на тази книга, може да се каже и по отношение на третото. И този път са внесени "допълнения и разширения" на някои места, които ми се струват важни за новото оформяне на изложението; никъде не ми се стори необходимо да променя съществено това, което вече се съдържа в първото и второто издание. Това, което вече беше казано при първото публикуване и което беше допълнено в предговора към второто издание, понастоящем не се нуждае от промяна.
Ето защо тук трябва да се повтори написаното в предговора към първото издание и допълнено в предговора към второто: настоящата книга има за цел да опише някои страни на свръхсетивния свят.
Които признават само света на сетивата, ще сметнат тази книга за безсмислена фантазия. Но който търси пътищата, които извеждат извън сетивния свят, скоро ще може да разбере, че човешкият живот получава смисъл и значимост само когато пред него се разтворят вратите на един друг свят. Чрез това разбиране, човек не се отдалечава, както мнозина се страхуват, от "действителния" живот. Тъкмо обратно само това ново разбиране ни дава необходимата увереност и сигурност в живота. То ни позволява да открием причините на живота, докато без него опипваме като слепци само следствията.
към текста >>
Но който търси пътищата, които извеждат извън сетивния
свят
, скоро ще може да разбере, че човешкият живот получава смисъл и значимост само когато пред него се разтворят вратите
на
един друг
свят
.
Това, което беше казано по повод на публикуването на второто издание на тази книга, може да се каже и по отношение на третото. И този път са внесени "допълнения и разширения" на някои места, които ми се струват важни за новото оформяне на изложението; никъде не ми се стори необходимо да променя съществено това, което вече се съдържа в първото и второто издание. Това, което вече беше казано при първото публикуване и което беше допълнено в предговора към второто издание, понастоящем не се нуждае от промяна. Ето защо тук трябва да се повтори написаното в предговора към първото издание и допълнено в предговора към второто: настоящата книга има за цел да опише някои страни на свръхсетивния свят. Които признават само света на сетивата, ще сметнат тази книга за безсмислена фантазия.
Но който търси пътищата, които извеждат извън сетивния свят, скоро ще може да разбере, че човешкият живот получава смисъл и значимост само когато пред него се разтворят вратите на един друг свят.
Чрез това разбиране, човек не се отдалечава, както мнозина се страхуват, от "действителния" живот. Тъкмо обратно само това ново разбиране ни дава необходимата увереност и сигурност в живота. То ни позволява да открием причините на живота, докато без него опипваме като слепци само следствията. Едва чрез познанието на свръхсетивните истини се постигат сетивните "реалности". Ето защо това познание дава способност за живота, защото истински "практически" човек може да стане само онзи, който разбира живота.
към текста >>
В предговора към второто издание бе допълнено: ако днес някой иска да опише факти от свръхсетивния
свят
, той трябва да разбере две неща: първото е, че нашето време се нуждае от поощряване
на
свръхсетивното познание; че в днешния духовен живот съществуват множество представи и чувства, които внушават
на
мнозина, че едно такова представяне
на
духовните факти би изглеждало празна фантазия и налудничаво мечтание.
Първо трябва да бъдат дадени основните истини от целокупната сфера на Духовната Наука. Присъщо на природата на човека е да пита за началото и края на света за последните цели на съществуванието и за същината на Бога. Който притежава не само думи и понятия в своя разум, а истински познания за живота, които принадлежат към висшите степени на мъдростта в един труд, който разглежда началата на духовното познание. Едва след като се запознаем с тези начални понятия става ясно как трябва да се поставят висшите въпроси. В една друга книга, близка до тази, именно в "Тайната наука", ще се намерят по-пълни данни за разглежданата тук сфера.
В предговора към второто издание бе допълнено: ако днес някой иска да опише факти от свръхсетивния свят, той трябва да разбере две неща: първото е, че нашето време се нуждае от поощряване на свръхсетивното познание; че в днешния духовен живот съществуват множество представи и чувства, които внушават на мнозина, че едно такова представяне на духовните факти би изглеждало празна фантазия и налудничаво мечтание.
Настоящата епоха се нуждае от свръхсетивното познание, защото всичко онова, което се научава от човека за света по обичайните начини, повдига необозрим брой въпроси, на които може да се отговори само чрез свръхсетивните истини. Защото човек не трябва да се мами: всичко, което се дава за основанията на съществуванието, за дълбоко чувствуващата душа е не отговор, а въпроси към големите загадки на света и живота. Известно време някои могат да поддържат мнението, че разрешението на загадките на съществуванието е дадено в "резултатите на строго научни факти" и в изводите на някои съвременни мислители. Но ако душата проникне до дълбината, към която я увлича едно истинско познаване на нейната същина, това, което първоначално изглежда като разрешение, става подбуда за истинския въпрос. Отговорът на този въпрос не трябва да задоволява едно човешко любопитство, но от него трябва да зависи вътрешния мир и спокойствие на душевния живот.
към текста >>
Той знае, че могат да се задоволят едновременно всички изисквания
на
науката и тъкмо поради това може да се приеме начина, по който тук е описан духовния
свят
.
Този, който излага своя свръхсетивен опит не може да си прави никакви илюзии по този въпрос. Без съмнение, може да се изиска едно "неоспоримо доказателство" за това, което той твърди. Но кой би сторил това, не взема предвид, че всичко, което ще му се предложи, е една илюзия. Защото, без сам да иска, той би се стремил не към доказателства, които са свойствени на предмета, към такива, които би могъл да оцени. Авторът на тази книга знае, че в нея не е изложено нищо, което да не може да не се приеме от всеки, който стои на позициите на съвременната естествена наука.
Той знае, че могат да се задоволят едновременно всички изисквания на науката и тъкмо поради това може да се приеме начина, по който тук е описан духовния свят.
Нещо повече тъкмо тези, които са запознати с истинския естествено научен начин за изложение на фактите, ще се чувствуват тук като у дома си. Който е съгласен да се гледа по този начин нещата, ще почувствува истината в дълбоките думи на Гьоте: "Едно лъжливо учение не може да се опровергае, защото почива на убеждението, че лъжливото е истинно". Споровете с онези, които приемат само такива доказателства, които отговарят на техния начин на мислене, са безсмислени. Който разбере същността на това "доказателство" ще му е ясно, че човешката душа ще достигне до истината по пътища, различни от тези на споровете. Изхождайки от един такъв принцип е публикувана и настоящата книга.
към текста >>
Който е съгласен да се гледа по този начин нещата, ще почувствува
истината
в дълбоките думи
на
Гьоте: "Едно лъжливо учение не може да се опровергае, защото почива
на
убеждението, че лъжливото е истинно".
Но кой би сторил това, не взема предвид, че всичко, което ще му се предложи, е една илюзия. Защото, без сам да иска, той би се стремил не към доказателства, които са свойствени на предмета, към такива, които би могъл да оцени. Авторът на тази книга знае, че в нея не е изложено нищо, което да не може да не се приеме от всеки, който стои на позициите на съвременната естествена наука. Той знае, че могат да се задоволят едновременно всички изисквания на науката и тъкмо поради това може да се приеме начина, по който тук е описан духовния свят. Нещо повече тъкмо тези, които са запознати с истинския естествено научен начин за изложение на фактите, ще се чувствуват тук като у дома си.
Който е съгласен да се гледа по този начин нещата, ще почувствува истината в дълбоките думи на Гьоте: "Едно лъжливо учение не може да се опровергае, защото почива на убеждението, че лъжливото е истинно".
Споровете с онези, които приемат само такива доказателства, които отговарят на техния начин на мислене, са безсмислени. Който разбере същността на това "доказателство" ще му е ясно, че човешката душа ще достигне до истината по пътища, различни от тези на споровете. Изхождайки от един такъв принцип е публикувана и настоящата книга. Рудолф Щайнер
към текста >>
Който разбере същността
на
това "доказателство" ще му е ясно, че човешката душа ще достигне до
истината
по пътища, различни от тези
на
споровете.
Авторът на тази книга знае, че в нея не е изложено нищо, което да не може да не се приеме от всеки, който стои на позициите на съвременната естествена наука. Той знае, че могат да се задоволят едновременно всички изисквания на науката и тъкмо поради това може да се приеме начина, по който тук е описан духовния свят. Нещо повече тъкмо тези, които са запознати с истинския естествено научен начин за изложение на фактите, ще се чувствуват тук като у дома си. Който е съгласен да се гледа по този начин нещата, ще почувствува истината в дълбоките думи на Гьоте: "Едно лъжливо учение не може да се опровергае, защото почива на убеждението, че лъжливото е истинно". Споровете с онези, които приемат само такива доказателства, които отговарят на техния начин на мислене, са безсмислени.
Който разбере същността на това "доказателство" ще му е ясно, че човешката душа ще достигне до истината по пътища, различни от тези на споровете.
Изхождайки от един такъв принцип е публикувана и настоящата книга. Рудолф Щайнер
към текста >>
40.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента
на
1813 година изнася своето "учение" като зрял плод
на
един живот, посветен в служба
на
истината
, в началото
на
своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган
на
възприятие, чрез който е даден един нов
свят
, който просто не съществува за отделния човек".
ВЪВЕДЕНИЕ
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек".
И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените сетива: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат. Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината. Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки". В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека.
към текста >>
И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите
на
обикновените сетива: "Нека си представим един
свят
, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да
на
пипат.
ВЪВЕДЕНИЕ Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек".
И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените сетива: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат.
Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината. Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки". В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки".
към текста >>
Но съзерцателят
на
свръхсетивния
свят
не трябва да говори за тях само
на
духовните изследователи.
Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост". Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия. За тях тази "скрита мъдрост" не се нуждае от никакво "доказателство". Те знаят, че хората, които имат подобно на тях развито "висше сетиво" не изискват вече такива доказателства. Те могат да говорят за това на другите хора, както един пътешественик разказва за Америка на тези, които изобщо не са виждали този континент, но биха могли да си го представят, защото биха видели всичко, което той е видял, стига да им се представя удобен случай.
Но съзерцателят на свръхсетивния свят не трябва да говори за тях само на духовните изследователи.
Неговите думи се отнасят до всички хора. Защото той казва такива неща, които се отнасят до всеки; нещо повече: Никой не може да бъде "човек" в истинския смисъл на думата, без познанието за тези неща. Той говори на всички хора, защото му е известно, че има различни степени в разбирането на това, което той учи. Той знае също, че тези, които не са толкова далеч от мига на истинското духовно изследване, могат да го разберат. Понеже на всеки човек са дадени усетът и разбирането на истината.
към текста >>
Понеже
на
всеки човек са дадени усетът и разбирането
на
истината
.
Но съзерцателят на свръхсетивния свят не трябва да говори за тях само на духовните изследователи. Неговите думи се отнасят до всички хора. Защото той казва такива неща, които се отнасят до всеки; нещо повече: Никой не може да бъде "човек" в истинския смисъл на думата, без познанието за тези неща. Той говори на всички хора, защото му е известно, че има различни степени в разбирането на това, което той учи. Той знае също, че тези, които не са толкова далеч от мига на истинското духовно изследване, могат да го разберат.
Понеже на всеки човек са дадени усетът и разбирането на истината.
И той преди всичко се обръща към тази способност за разбиране, свойствена на всяка здрава душа. Той знае, че в това разбиране има една сила, която постепенно трябва да отведе към висшите степени на познанието. Чувството за истината с действително вълшебникът, който разтваря "окото на духа" дори на тези, които не виждат нищо от това, за което им се говори. Това чувство се заражда в тъмнината. Душата не вижда нищо, но чрез това чувство тя схваща силата на истината и постепенно в нея се събужда "висшето сетиво".
към текста >>
Чувството за
истината
с действително вълшебникът, който разтваря "окото
на
духа" дори
на
тези, които не виждат нищо от това, за което им се говори.
Той говори на всички хора, защото му е известно, че има различни степени в разбирането на това, което той учи. Той знае също, че тези, които не са толкова далеч от мига на истинското духовно изследване, могат да го разберат. Понеже на всеки човек са дадени усетът и разбирането на истината. И той преди всичко се обръща към тази способност за разбиране, свойствена на всяка здрава душа. Той знае, че в това разбиране има една сила, която постепенно трябва да отведе към висшите степени на познанието.
Чувството за истината с действително вълшебникът, който разтваря "окото на духа" дори на тези, които не виждат нищо от това, за което им се говори.
Това чувство се заражда в тъмнината. Душата не вижда нищо, но чрез това чувство тя схваща силата на истината и постепенно в нея се събужда "висшето сетиво". В зависимост от индивидуалността, постигането на тази цел може да трае по-дълго или по-късо време; но който е надарен с търпение и постоянство сигурно ще я постигне. Защото, ако не може да се оперира всеки, който е физически сляп, то всяко духовно око може да се отвори и само въпрос на време е когато ще се отвори. Учеността и научната образованост не са предварителни условия за развитието на това висше сетиво.
към текста >>
Душата не вижда нищо, но чрез това чувство тя схваща силата
на
истината
и постепенно в нея се събужда "висшето сетиво".
Понеже на всеки човек са дадени усетът и разбирането на истината. И той преди всичко се обръща към тази способност за разбиране, свойствена на всяка здрава душа. Той знае, че в това разбиране има една сила, която постепенно трябва да отведе към висшите степени на познанието. Чувството за истината с действително вълшебникът, който разтваря "окото на духа" дори на тези, които не виждат нищо от това, за което им се говори. Това чувство се заражда в тъмнината.
Душата не вижда нищо, но чрез това чувство тя схваща силата на истината и постепенно в нея се събужда "висшето сетиво".
В зависимост от индивидуалността, постигането на тази цел може да трае по-дълго или по-късо време; но който е надарен с търпение и постоянство сигурно ще я постигне. Защото, ако не може да се оперира всеки, който е физически сляп, то всяко духовно око може да се отвори и само въпрос на време е когато ще се отвори. Учеността и научната образованост не са предварителни условия за развитието на това висше сетиво. То може да се развие, както у обикновения, простоват човек, така и у високо ерудирания учен. Това, което днес се нарича "действителна наука", може дори да попречи на тази цел, защото тя, съобразно с природата си, приписва "реалност" само на нещата, достъпни за обикновените сетива.
към текста >>
Авторът, който излага теософския светоглед, не иска да представи нищо, което за него е в обикновения смисъл факт, както едно преживяване във външния
свят
е факт за очите, ушите или обикновения разум.
И човекът чувствува, че неговата върховна съдба и висше призвание са свързани независимо от начина, с това Божествено. Поради това мъдростта, която надхвърля света на сетивата и която открива на човека същността и съдбата му, може да се нарече "Божествена мъдрост" или "Теософия". Изследването на духовните процеси, които стават в човешкия живот и във Вселената, може да се означи като Духовна наука. В тази книга съм събрал данните, които се отнасят особено към духовната сърцевина на човешкото същество: Ето защо името теософия и подхожда, понеже е било употребявано в същия смисъл от векове насам. В такъв дух и от такива убеждения в тази книга се дава една скица за схващането на Вселената според Теософията.
Авторът, който излага теософския светоглед, не иска да представи нищо, което за него е в обикновения смисъл факт, както едно преживяване във външния свят е факт за очите, ушите или обикновения разум.
Тук имаме работа с преживявания, достъпни за всеки човек, решил да след ва пътя, наречен в една отделна глава от този труд "Пътят на познанието". Становището, отговарящо на нещата от духовния свят е това, което признава на нормално развития ум и сетива, способността да схващат всяко учение, което произтича от висшите светове. То допуска, че ако се направи една важна стъпка в развитието на истинското зрение, въпреки, че е необходимо и друго, за да се постигнето. Да се изостави този път и да се търси чрез други средства достъпа до висшите светове, означава да се затворят вратите пред висшето познание. Да имаме за основен принцип признаването на висшите светове само след като ги видим, означава да се попречи на това зрение.
към текста >>
Становището, отговарящо
на
нещата от духовния
свят
е това, което признава
на
нормално развития ум и сетива, способността да схващат всяко учение, което произтича от висшите светове.
Изследването на духовните процеси, които стават в човешкия живот и във Вселената, може да се означи като Духовна наука. В тази книга съм събрал данните, които се отнасят особено към духовната сърцевина на човешкото същество: Ето защо името теософия и подхожда, понеже е било употребявано в същия смисъл от векове насам. В такъв дух и от такива убеждения в тази книга се дава една скица за схващането на Вселената според Теософията. Авторът, който излага теософския светоглед, не иска да представи нищо, което за него е в обикновения смисъл факт, както едно преживяване във външния свят е факт за очите, ушите или обикновения разум. Тук имаме работа с преживявания, достъпни за всеки човек, решил да след ва пътя, наречен в една отделна глава от този труд "Пътят на познанието".
Становището, отговарящо на нещата от духовния свят е това, което признава на нормално развития ум и сетива, способността да схващат всяко учение, което произтича от висшите светове.
То допуска, че ако се направи една важна стъпка в развитието на истинското зрение, въпреки, че е необходимо и друго, за да се постигнето. Да се изостави този път и да се търси чрез други средства достъпа до висшите светове, означава да се затворят вратите пред висшето познание. Да имаме за основен принцип признаването на висшите светове само след като ги видим, означава да се попречи на това зрение. Волята да разберем чрез здравото мислене това, което после ще наблюдаваме, означава да се подпомогне свръхсетивното зрение. А това означава да пробудим като по вълшебен начин появата на онези решителни сили в душата, които после ще я отведат до "погледа на ясновидеца".
към текста >>
41.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Това се потвърждава от едно сравнително изследване
на
животинския
свят
.
Мозъкът е физическия инструмент на мисленето. Както за виждането на цветовете е необходимо едно добре развито око, така и за мисълта е необходим един добре развит мозък. Цялото тяло на човека е устроено така, че то намира в органа на Духа, в мозъка, своята връхна точка. Строежът на човешкия мозък може да се разбере само тогава, когато той се разгледа с оглед на неговата задача. Тя се състои в това, че мозъкът е телесната основа на мислещия Дух.
Това се потвърждава от едно сравнително изследване на животинския свят.
У земноводните главния мозък е още малък за разлика от гръбначните; при бозайниците той става по-голям. У човека той е относително най-големия орган в целия организъм. Много предразсъдъци се противопоставят на възгледа, който съм възприел тук относно мисленето. Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането". Често чуваме: Не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания.
към текста >>
Както минералните сили се изразяват в кристалите, така и градивните жизнени сили се изразяват във видовете или формите
на
растителния и животински
свят
.
Формата на живото същество се предава чрез наследяването. Как се развива едно живо същество, зависи от какъв бащин или майчин организъм е произлязло то или, с други думи, към какъв вид то принадлежи. Веществата, от които то се състои, се променят непрекъснато; но през цялото време на съществуванието си, то запазва характерните особености на своя вид и ги предава на своето потомство. Видът е това, което определя съчетанието на веществата. Тази сила, която изгражда и формира отделния вид, ще нарека жизнена сила.
Както минералните сили се изразяват в кристалите, така и градивните жизнени сили се изразяват във видовете или формите на растителния и животински свят.
Ние възприемаме минералните сили с помощта на сетивата. Ние можем да възприемаме само това, за което разполагаме с едно или друго сетиво. Без окото ние не можем да възприемаме светлината, а без ухото – звука. От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието. За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието.
към текста >>
Следователно, от сетивните органи
на
едно същество зависи дали външния
свят
се представя пред него като усещане, като възприятие.
Ние можем да възприемаме само това, за което разполагаме с едно или друго сетиво. Без окото ние не можем да възприемаме светлината, а без ухото – звука. От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието. За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието. В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден.
Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като възприятие.
Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука. Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените сетива. Той вижда цветовете на растенията, усеща тяхното ухание, но жизнената сила остава скрита за този род наблюдение. Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива. Цветовете съществуват за слепия, когато той вече е опериран; също така и за хората за възприемаеми тези сътворени от жизнената сила видове на животни и растения, а не само индивиди, стига съответните възприемателни органи да са налице.
към текста >>
Сега, за човека се открива един съвсем нов
свят
.
Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука. Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените сетива. Той вижда цветовете на растенията, усеща тяхното ухание, но жизнената сила остава скрита за този род наблюдение. Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива. Цветовете съществуват за слепия, когато той вече е опериран; също така и за хората за възприемаеми тези сътворени от жизнената сила видове на животни и растения, а не само индивиди, стига съответните възприемателни органи да са налице.
Сега, за човека се открива един съвсем нов свят.
Той възприема не само цветовете, уханията и т. н. на живите същества, а животът на тези живи същества сам по себе си. Във всяко растение, във всяко животно, освен физическата форма, той чувствува още и изпълнената с живот духовна форма. Нека да изразим тази духовна форма като я назовем етерно тяло или жизнено тяло*. (* Дълго време авторът на тази книга преработваше това, което нарече тук етерно или жизнено тяло и на което даде названието "тяло на строителните сили".
към текста >>
Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния
свят
.
Във всяко растение, във всяко животно, освен физическата форма, той чувствува още и изпълнената с живот духовна форма. Нека да изразим тази духовна форма като я назовем етерно тяло или жизнено тяло*. (* Дълго време авторът на тази книга преработваше това, което нарече тук етерно или жизнено тяло и на което даде названието "тяло на строителните сили". Той бе принуден да стори това, поради чувството, че е изключително важно да се избегне смесването на това, което ние наричаме "етерно тяло", с "жизнената сила" на старата естествена наука. В известен смисъл, авторът е съгласен с модерните учени, които отхвърлят старото схващане, претендиращо да обясни особения начин, по който неорганичните сили действуват в организма.
Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния свят.
Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала. Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот. Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили". Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите. Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят.
към текста >>
Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния
свят
.
Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния свят. Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала. Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот. Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили". Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите.
Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят.
Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран. За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили. От гледна точка на Духовната Наука, ние твърдим: Обикновеното физическо тяло, напр. Един кристал, дължи своята форма на неорганичните градивни сили, свойствени на инертните вещества; едно живо тяло не дължи своите форми на тези сили, защото в мига, когато животът го напусне и в него остават само физическите сили, то се разлага. Жизненото тяло е една такава същност, която във всеки момент, докато трае животът, предпазва физическото тяло от разлагане.
към текста >>
Както чрез физическото тяло човек принадлежи
на
минералния
свят
, така чрез етерното си тяло той принадлежи
на
жизнения
свят
.
Без него, съществуването на жизненото тяло може да се приеме с логически основания; но то може да се съзерцава само с духовно око, както и цветовете се виждат с физическото око. Не трябва да се смущаваме от израза "етерно тяло" не трябва да се дава друг с мисъл, освен този, който му приписваме. И както физическото тяло в своето устройство носи изображението на своята задача, така и етерното тяло носи в себе си отпечатъка на своето предназначение. Това може да бъде разбрано само с оглед на мислещия Дух. Поради неговата зависимост от мислещия Дух, то се различава от етерното тяло на растенията и животните.
Както чрез физическото тяло човек принадлежи на минералния свят, така чрез етерното си тяло той принадлежи на жизнения свят.
След смъртта физическото тяло се разтваря в минералния свят, а етерното тяло в жизнения свят. С "тяло" тук трябва да се означи това, което дава на едно същество "форма", "образ", "фигура". Тук изразът "тяло" не трябва да се смесва със сетивната телесна форма. В смисъла, който аз влагам тук, то може да се употреби и за всичко, което е от душевно и духовно естество. Жизненото тяло е все още нещо външно за човека.
към текста >>
След смъртта физическото тяло се разтваря в минералния
свят
, а етерното тяло в жизнения
свят
.
Не трябва да се смущаваме от израза "етерно тяло" не трябва да се дава друг с мисъл, освен този, който му приписваме. И както физическото тяло в своето устройство носи изображението на своята задача, така и етерното тяло носи в себе си отпечатъка на своето предназначение. Това може да бъде разбрано само с оглед на мислещия Дух. Поради неговата зависимост от мислещия Дух, то се различава от етерното тяло на растенията и животните. Както чрез физическото тяло човек принадлежи на минералния свят, така чрез етерното си тяло той принадлежи на жизнения свят.
След смъртта физическото тяло се разтваря в минералния свят, а етерното тяло в жизнения свят.
С "тяло" тук трябва да се означи това, което дава на едно същество "форма", "образ", "фигура". Тук изразът "тяло" не трябва да се смесва със сетивната телесна форма. В смисъла, който аз влагам тук, то може да се употреби и за всичко, което е от душевно и духовно естество. Жизненото тяло е все още нещо външно за човека. С първото усещане, само вътрешно същество отговаря на външното дразнение.
към текста >>
Колкото и далеч да проследяваме това, което се нарича външен
свят
, никъде не можем да намерим усещането.
С "тяло" тук трябва да се означи това, което дава на едно същество "форма", "образ", "фигура". Тук изразът "тяло" не трябва да се смесва със сетивната телесна форма. В смисъла, който аз влагам тук, то може да се употреби и за всичко, което е от душевно и духовно естество. Жизненото тяло е все още нещо външно за човека. С първото усещане, само вътрешно същество отговаря на външното дразнение.
Колкото и далеч да проследяваме това, което се нарича външен свят, никъде не можем да намерим усещането.
Лъчите на светлината проникват вътре в окото, те се разпространяват навътре в него до ретината. Тук те предизвикват химически процеси /в т. нар. еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически процеси. Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят. Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия процес в мозъка е едновременно и жизнен процес.
към текста >>
Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка
на
външния
свят
.
С първото усещане, само вътрешно същество отговаря на външното дразнение. Колкото и далеч да проследяваме това, което се нарича външен свят, никъде не можем да намерим усещането. Лъчите на светлината проникват вътре в окото, те се разпространяват навътре в него до ретината. Тук те предизвикват химически процеси /в т. нар. еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически процеси.
Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят.
Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия процес в мозъка е едновременно и жизнен процес. Но и там не се намира усещането за цвета, който се приема от светлините лъчи чрез окото. То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същност се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо усещане. Дейността, чрез която се създава усещането, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила. Чрез това действие произлиза едно вътрешно изживяване, без което всичко би останало в рамките на обикновените жизнени процеси, каквито се наблюдават при растенията.
към текста >>
Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния
свят
на
усещанията.
Центъра на тази дейност аз наричам сетивна душа. Тази сетивна душа е също толкова действителна, колкото и физическото тяло. Когато пред мен стои един човек и аз се абстрахирам от неговата Сетивна Душа, тогава аз го виждам просто като физическо тяло това е същото, когато от една картина аз виждам само платното. Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло. Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв.
Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията.
Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията. За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност. Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора. Всеки един от нас може да проникне в своя собствен свят на усещанията; но светът на усещанията на едно друго същество може да се съзерцава само ясновидецът който притежава отворено "духовно око". Когато човек не е ясновидец той познава света на усещанията само като собствени и "скрити" душевни изживявания; когато духовното око е отворено, това, което иначе живее само във "вътрешния" свят на едно друго същество, става открито за обективния духовен поглед.
към текста >>
Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен
свят
, той съзерцава усещанията.
Тази сетивна душа е също толкова действителна, колкото и физическото тяло. Когато пред мен стои един човек и аз се абстрахирам от неговата Сетивна Душа, тогава аз го виждам просто като физическо тяло това е същото, когато от една картина аз виждам само платното. Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло. Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв. Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията.
Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията.
За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност. Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора. Всеки един от нас може да проникне в своя собствен свят на усещанията; но светът на усещанията на едно друго същество може да се съзерцава само ясновидецът който притежава отворено "духовно око". Когато човек не е ясновидец той познава света на усещанията само като собствени и "скрити" душевни изживявания; когато духовното око е отворено, това, което иначе живее само във "вътрешния" свят на едно друго същество, става открито за обективния духовен поглед. За да се избегне всяко недоразумение, тук подчертаваме, че самият ясновидец не изживява в себе си това, което едно друго същество притежава като съдържание на своя вътрешен свят.
към текста >>
За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният
свят
на
другите хора става обективна действителност.
Когато пред мен стои един човек и аз се абстрахирам от неговата Сетивна Душа, тогава аз го виждам просто като физическо тяло това е същото, когато от една картина аз виждам само платното. Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло. Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв. Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията. Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията.
За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност.
Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора. Всеки един от нас може да проникне в своя собствен свят на усещанията; но светът на усещанията на едно друго същество може да се съзерцава само ясновидецът който притежава отворено "духовно око". Когато човек не е ясновидец той познава света на усещанията само като собствени и "скрити" душевни изживявания; когато духовното око е отворено, това, което иначе живее само във "вътрешния" свят на едно друго същество, става открито за обективния духовен поглед. За да се избегне всяко недоразумение, тук подчертаваме, че самият ясновидец не изживява в себе си това, което едно друго същество притежава като съдържание на своя вътрешен свят. Нормално човек изживява тези усещания от гледище на своя вътрешен свят, докато ясновидецът ги възприема като тяхно откровение.
към текста >>
Всеки един от нас може да проникне в своя собствен
свят
на
усещанията; но светът
на
усещанията
на
едно друго същество може да се съзерцава само ясновидецът който притежава отворено "духовно око".
Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв. Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията. Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията. За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност. Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора.
Всеки един от нас може да проникне в своя собствен свят на усещанията; но светът на усещанията на едно друго същество може да се съзерцава само ясновидецът който притежава отворено "духовно око".
Когато човек не е ясновидец той познава света на усещанията само като собствени и "скрити" душевни изживявания; когато духовното око е отворено, това, което иначе живее само във "вътрешния" свят на едно друго същество, става открито за обективния духовен поглед. За да се избегне всяко недоразумение, тук подчертаваме, че самият ясновидец не изживява в себе си това, което едно друго същество притежава като съдържание на своя вътрешен свят. Нормално човек изживява тези усещания от гледище на своя вътрешен свят, докато ясновидецът ги възприема като тяхно откровение. Сетивната Душа зависи от етерното тяло, що се отнася до нейното действие. Защото тя извлича от него елементите на това, което трябва да се прояви като усещане.
към текста >>
Когато човек не е ясновидец той познава света
на
усещанията само като собствени и "скрити" душевни изживявания; когато духовното око е отворено, това, което иначе живее само във "вътрешния"
свят
на
едно друго същество, става открито за обективния духовен поглед.
Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията. Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията. За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност. Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора. Всеки един от нас може да проникне в своя собствен свят на усещанията; но светът на усещанията на едно друго същество може да се съзерцава само ясновидецът който притежава отворено "духовно око".
Когато човек не е ясновидец той познава света на усещанията само като собствени и "скрити" душевни изживявания; когато духовното око е отворено, това, което иначе живее само във "вътрешния" свят на едно друго същество, става открито за обективния духовен поглед.
За да се избегне всяко недоразумение, тук подчертаваме, че самият ясновидец не изживява в себе си това, което едно друго същество притежава като съдържание на своя вътрешен свят. Нормално човек изживява тези усещания от гледище на своя вътрешен свят, докато ясновидецът ги възприема като тяхно откровение. Сетивната Душа зависи от етерното тяло, що се отнася до нейното действие. Защото тя извлича от него елементите на това, което трябва да се прояви като усещане. И понеже етерното тяло е животът на физическото тяло, то Сетивната Душа зависи и от него по един коствен начин.
към текста >>
За да се избегне всяко недоразумение, тук подчертаваме, че самият ясновидец не изживява в себе си това, което едно друго същество притежава като съдържание
на
своя вътрешен
свят
.
Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията. За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност. Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора. Всеки един от нас може да проникне в своя собствен свят на усещанията; но светът на усещанията на едно друго същество може да се съзерцава само ясновидецът който притежава отворено "духовно око". Когато човек не е ясновидец той познава света на усещанията само като собствени и "скрити" душевни изживявания; когато духовното око е отворено, това, което иначе живее само във "вътрешния" свят на едно друго същество, става открито за обективния духовен поглед.
За да се избегне всяко недоразумение, тук подчертаваме, че самият ясновидец не изживява в себе си това, което едно друго същество притежава като съдържание на своя вътрешен свят.
Нормално човек изживява тези усещания от гледище на своя вътрешен свят, докато ясновидецът ги възприема като тяхно откровение. Сетивната Душа зависи от етерното тяло, що се отнася до нейното действие. Защото тя извлича от него елементите на това, което трябва да се прояви като усещане. И понеже етерното тяло е животът на физическото тяло, то Сетивната Душа зависи и от него по един коствен начин. Само при едно добре устроено и правилно функциониращо око са възможни адекватните възприятия на цветовете.
към текста >>
Нормално човек изживява тези усещания от гледище
на
своя вътрешен
свят
, докато ясновидецът ги възприема като тяхно откровение.
За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност. Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора. Всеки един от нас може да проникне в своя собствен свят на усещанията; но светът на усещанията на едно друго същество може да се съзерцава само ясновидецът който притежава отворено "духовно око". Когато човек не е ясновидец той познава света на усещанията само като собствени и "скрити" душевни изживявания; когато духовното око е отворено, това, което иначе живее само във "вътрешния" свят на едно друго същество, става открито за обективния духовен поглед. За да се избегне всяко недоразумение, тук подчертаваме, че самият ясновидец не изживява в себе си това, което едно друго същество притежава като съдържание на своя вътрешен свят.
Нормално човек изживява тези усещания от гледище на своя вътрешен свят, докато ясновидецът ги възприема като тяхно откровение.
Сетивната Душа зависи от етерното тяло, що се отнася до нейното действие. Защото тя извлича от него елементите на това, което трябва да се прояви като усещане. И понеже етерното тяло е животът на физическото тяло, то Сетивната Душа зависи и от него по един коствен начин. Само при едно добре устроено и правилно функциониращо око са възможни адекватните възприятия на цветовете. Така тялото влияе на Сетивната Душа като определя и ограничава нейната дейност.
към текста >>
Ние градим своите мисли въз основа
на
усещанията и така стигаме до обяснение
на
външния
свят
.
(Избрах изразът "сетивна душа" за опростяване на нещата.). Към усещанията се прибавят чувствата на удоволствие и страдание, инстинктите, страстите. Всичките имат същия личен характер, както и усещанията, и зависят, както тях, от тялото. Ако Сетивната Душа, от една страна, влиза във взаимодействие с тялото, също така тя взаимодействува и с мисленето, с Духа. Преди всичко, мисленето и служи.
Ние градим своите мисли въз основа на усещанията и така стигаме до обяснение на външния свят.
Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до мисълта: "огънят пари". Също така ние не следваме слепешком своите влечения, инстинкти и страсти; а чрез размишлението стигаме до подходящия момент, за да ги удовлетворим. Това, което наричаме материална култура, се е развило напълно в тази посока. Тя се състои в приноса, който мисленето има спрямо Сетивната Душа. За тази цел се изразходва колосална мисловна сила.
към текста >>
В душата си човекът търси
истината
; не само душата, но и нещата в света се изразяват и разкриват в нея.
Ясновидецът, който притежава органа за "съзерцание" на душата, вижда Разсъдъчната Душа като едно особено същество в сравнение с обикновената Сетивна Душа. Чрез мисленето, човекът преминава границите на собствения си личен живот. Той добива способност, която се простира извън неговата душа. За него се разбира от само себе си, че законите на мисленето са в хармония, той се чувствува в света като у дома си. Тази хармония е един от най-важните факти, чрез които човекът опознава собствената си природа.
В душата си човекът търси истината; не само душата, но и нещата в света се изразяват и разкриват в нея.
Това, което се познава чрез мисленето като истина, има една собствена и независима стойност, която зависи не само от душата, а се отнася и към нещата от света. С възхищението си от звездното небе, аз живея в себе си. Мислите, които развивам върху траекторията на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг човек същото значение, каквото и за мен. Би било безсмислено да се говори за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се говори за моите мисли, без изобщо да става дума за мен. Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес.
към текста >>
Защото
истината
, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес.
В душата си човекът търси истината; не само душата, но и нещата в света се изразяват и разкриват в нея. Това, което се познава чрез мисленето като истина, има една собствена и независима стойност, която зависи не само от душата, а се отнася и към нещата от света. С възхищението си от звездното небе, аз живея в себе си. Мислите, които развивам върху траекторията на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг човек същото значение, каквото и за мен. Би било безсмислено да се говори за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се говори за моите мисли, без изобщо да става дума за мен.
Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес.
Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост. Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения.
към текста >>
Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен;
истината
на
познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост.
Това, което се познава чрез мисленето като истина, има една собствена и независима стойност, която зависи не само от душата, а се отнася и към нещата от света. С възхищението си от звездното небе, аз живея в себе си. Мислите, които развивам върху траекторията на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг човек същото значение, каквото и за мен. Би било безсмислено да се говори за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се говори за моите мисли, без изобщо да става дума за мен. Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес.
Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост.
Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности.
към текста >>
Душата, която схваща
истината
, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си.
С възхищението си от звездното небе, аз живея в себе си. Мислите, които развивам върху траекторията на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг човек същото значение, каквото и за мен. Би било безсмислено да се говори за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се говори за моите мисли, без изобщо да става дума за мен. Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес. Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост.
Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си.
Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности. Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава.
към текста >>
Тогава трябва да се каже, че
истината
съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности.
Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост. Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения.
Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности.
Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава. Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене. Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен. А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност.
към текста >>
Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към
истината
и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава.
Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности.
Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава.
Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене. Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен. А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност. Същото е и с истински доброто.
към текста >>
Ако
истината
не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен.
Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности. Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава. Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене.
Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен.
А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност. Същото е и с истински доброто. Нравственото добро е независимо от влеченията и страстите, доколкото то не се ръководи от тях, е им повелява. Удоволствието или неудоволствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над удоволствието и неудоволствието той царува над тях.
към текста >>
Както
истината
, така и нравствено доброто притежават една вечна стойност, която не идва от Сетивната Душа.
Същото е и с истински доброто. Нравственото добро е независимо от влеченията и страстите, доколкото то не се ръководи от тях, е им повелява. Удоволствието или неудоволствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над удоволствието и неудоволствието той царува над тях. За човека, дългът може да е поставен толкова високо, че той да жертвува живота си за него. И човекът облагородил своите наклонности, удоволствия, така че те без принуда да следват признатия от него дълг.
Както истината, така и нравствено доброто притежават една вечна стойност, която не идва от Сетивната Душа.
Когато човек оживява в душата си независимата истина и независимото добро, той се издига над Сетивната Душа. Вечният Дух озарява последната. Една неугасваща светлина се запалва в нея. Доколкото душата живее в тази светлина, тя участвува във вечното начало. Тя свързва с него своето собствено съществувание.
към текста >>
Истината
е вярна и действителна, дори ако се противопоставя
на
всички лични чувства.
Под Съзнаваща Душа тук разбирам ядрото на човешкото съзнание, с други думи, душата в душата. Съзнаващата Душа се различава като един особен елемент на душата от Разсъдъчната Душа. Последната все още е вплетена в усещания, възбуди и афекти. Всеки човек знае, че истинно е най-напред това, което се преживява в усещанията. Но трайната истина е едва тази, която е освободена от всякаква симпатия и антипатия, предизвикани от усещането.
Истината е вярна и действителна, дори ако се противопоставя на всички лични чувства.
Онази област от душата, в която живее тази истина, аз наричам съзнаваща душа. Както в тялото, така и в душата се различават три съставни части: сетивна душа, разсъдъчна душа и съзнаваща душа. И като тялото действува отдолу нагоре ограничавайки душата, така и духът въздействува отгоре надолу като я разширява. И колкото повече душата се изпълва от истината и доброто, толкова повече расте и става по-всеобхватно вечното начало в нея. За тези, които могат да "съзерцават" душата, сиянието на една душа, в която живее вечното начало, е толкова действително, колкото и светлината на един пламък за физическото око.
към текста >>
И колкото повече душата се изпълва от
истината
и доброто, толкова повече расте и става по-всеобхватно вечното начало в нея.
Но трайната истина е едва тази, която е освободена от всякаква симпатия и антипатия, предизвикани от усещането. Истината е вярна и действителна, дори ако се противопоставя на всички лични чувства. Онази област от душата, в която живее тази истина, аз наричам съзнаваща душа. Както в тялото, така и в душата се различават три съставни части: сетивна душа, разсъдъчна душа и съзнаваща душа. И като тялото действува отдолу нагоре ограничавайки душата, така и духът въздействува отгоре надолу като я разширява.
И колкото повече душата се изпълва от истината и доброто, толкова повече расте и става по-всеобхватно вечното начало в нея.
За тези, които могат да "съзерцават" душата, сиянието на една душа, в която живее вечното начало, е толкова действително, колкото и светлината на един пламък за физическото око. За "ясновидеца", физическият човек е само част от целия човек. Тялото съществува като най-грубо образование, което се прониква от другите части на душата. Като една жизнена форма, етерното тяло изпълва физическото тяло; от всички страни над етерното тяло се разполага душевното тяло /астралната форма/. От друга страна, високо над него се разполагат Сетивната Душа, а над нея и Разсъдъчната Душа, която се разширява толкова по-мощно, колкото повече се изпълва с истината и доброто.
към текста >>
От друга страна, високо над него се разполагат Сетивната Душа, а над нея и Разсъдъчната Душа, която се разширява толкова по-мощно, колкото повече се изпълва с
истината
и доброто.
И колкото повече душата се изпълва от истината и доброто, толкова повече расте и става по-всеобхватно вечното начало в нея. За тези, които могат да "съзерцават" душата, сиянието на една душа, в която живее вечното начало, е толкова действително, колкото и светлината на един пламък за физическото око. За "ясновидеца", физическият човек е само част от целия човек. Тялото съществува като най-грубо образование, което се прониква от другите части на душата. Като една жизнена форма, етерното тяло изпълва физическото тяло; от всички страни над етерното тяло се разполага душевното тяло /астралната форма/.
От друга страна, високо над него се разполагат Сетивната Душа, а над нея и Разсъдъчната Душа, която се разширява толкова по-мощно, колкото повече се изпълва с истината и доброто.
Защото тъкмо истината и доброто пораждат този растеж на Разсъдъчната Душа. Човек, който би живял изключително само със своите склонности, удоволствия или неудоволствия, би имал една Разсъдъчна Душа, чиито граници биха съвпадали с границите на Сетивната Душа. Това образование, всред което физическото тяло се появява като обвито в един облак, може да се назове човешка аура. С нея се обогатява "естеството на човека", ако тя се разгледа по начина, по който това съчинение се опитва да я изложи. В хода на детското развитие настъпва такъв момент от живота на човека, когато той за пръв път се усеща като едно независимо същество спрямо целия останал свят.
към текста >>
Защото тъкмо
истината
и доброто пораждат този растеж
на
Разсъдъчната Душа.
За тези, които могат да "съзерцават" душата, сиянието на една душа, в която живее вечното начало, е толкова действително, колкото и светлината на един пламък за физическото око. За "ясновидеца", физическият човек е само част от целия човек. Тялото съществува като най-грубо образование, което се прониква от другите части на душата. Като една жизнена форма, етерното тяло изпълва физическото тяло; от всички страни над етерното тяло се разполага душевното тяло /астралната форма/. От друга страна, високо над него се разполагат Сетивната Душа, а над нея и Разсъдъчната Душа, която се разширява толкова по-мощно, колкото повече се изпълва с истината и доброто.
Защото тъкмо истината и доброто пораждат този растеж на Разсъдъчната Душа.
Човек, който би живял изключително само със своите склонности, удоволствия или неудоволствия, би имал една Разсъдъчна Душа, чиито граници биха съвпадали с границите на Сетивната Душа. Това образование, всред което физическото тяло се появява като обвито в един облак, може да се назове човешка аура. С нея се обогатява "естеството на човека", ако тя се разгледа по начина, по който това съчинение се опитва да я изложи. В хода на детското развитие настъпва такъв момент от живота на човека, когато той за пръв път се усеща като едно независимо същество спрямо целия останал свят. За хората с фина чувствителност, това е едно преживяване с важни последици.
към текста >>
В хода
на
детското развитие настъпва такъв момент от живота
на
човека, когато той за пръв път се усеща като едно независимо същество спрямо целия останал
свят
.
От друга страна, високо над него се разполагат Сетивната Душа, а над нея и Разсъдъчната Душа, която се разширява толкова по-мощно, колкото повече се изпълва с истината и доброто. Защото тъкмо истината и доброто пораждат този растеж на Разсъдъчната Душа. Човек, който би живял изключително само със своите склонности, удоволствия или неудоволствия, би имал една Разсъдъчна Душа, чиито граници биха съвпадали с границите на Сетивната Душа. Това образование, всред което физическото тяло се появява като обвито в един облак, може да се назове човешка аура. С нея се обогатява "естеството на човека", ако тя се разгледа по начина, по който това съчинение се опитва да я изложи.
В хода на детското развитие настъпва такъв момент от живота на човека, когато той за пръв път се усеща като едно независимо същество спрямо целия останал свят.
За хората с фина чувствителност, това е едно преживяване с важни последици. Поетът Жан Пол разказва следното в своите спомени: "никога няма да забравя вътрешното събитие, още неразказано на никого, когато се роди моето самосъзнание. Бих могъл да отбележа мястото и времето, когато това стана. Една сутрин, тогава бях съвсем малко дете, стоях прав пред прага на вратата и гледах наляво към камината, когато изведнъж, като светкавица, се появи прозрението: "Аз съм един Аз" и оттогава насам то остана в мен: Защото тогава за първи път и завинаги моят аз се пробуди. Тук не е възможно да се мисли за някаква илюзия на спомена.
към текста >>
Чрез самосъзнанието човекът се определя като едно самостоятелно същество, отделено от целия останал
свят
, като "Аз".
Тук не е възможно да се мисли за някаква илюзия на спомена. Тук не може да става дума за някакъв разказ, в който биха се смесили измислени подробности, тъй като това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество. Единствено неговия непредвиден и нов характер ме накара да си припомня баналните обстоятелства, всред които то се случи". Известно е, че малките деца казват за себе си: "Карл е послушен" или "Мария иска това". Ние намираме за напълно естествено те да говорят за себе си като за някой друг, понеже още не са осъзнали своя собствен Аз като самостоятелно същество и съзнанието за индивидуалност още не се е родило в тях.
Чрез самосъзнанието човекът се определя като едно самостоятелно същество, отделено от целия останал свят, като "Аз".
В думата "Аз" човекът съчетава всичко, което изпитва като телесно и душевно същество. Тялото и душата са носителите на "Азът", който действува в тях. Както физическото тяло има своя център в мозъка, така и душата има центъра си в "Азът" Човекът получава своите усещания отвън, чувствата ни се раждат под въздействието на външния свят; волята се отнася към външния свят, понеже тя се осъществява в делата. "Азът" като истинска стойност на човека, остава изцяло невидим.
към текста >>
Човекът получава своите усещания отвън, чувствата ни се раждат под въздействието
на
външния
свят
; волята се отнася към външния
свят
, понеже тя се осъществява в делата.
Ние намираме за напълно естествено те да говорят за себе си като за някой друг, понеже още не са осъзнали своя собствен Аз като самостоятелно същество и съзнанието за индивидуалност още не се е родило в тях. Чрез самосъзнанието човекът се определя като едно самостоятелно същество, отделено от целия останал свят, като "Аз". В думата "Аз" човекът съчетава всичко, което изпитва като телесно и душевно същество. Тялото и душата са носителите на "Азът", който действува в тях. Както физическото тяло има своя център в мозъка, така и душата има центъра си в "Азът"
Човекът получава своите усещания отвън, чувствата ни се раждат под въздействието на външния свят; волята се отнася към външния свят, понеже тя се осъществява в делата.
"Азът" като истинска стойност на човека, остава изцяло невидим. Жан Пол казва с голяма точност: "това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество", понеже в своя "АЗ" човек е напълно сам. "Азът" е самия човек. Това му дава право да разглежда "Азът" като своя действителна същност. Ето защо той може да нарече тялото и душата "обвивки", в които живее; той може да ги означи като телесните условия, необходими за неговата дейност.
към текста >>
Както преживяванията
на
тялото и
на
душата се свързват в "Аза", така и мислите за
истината
и доброто се вливат в него.
Азът става все повече и повече господар на тялото и душата. Това развитие се проявява в човешката аура. Колкото повече Азът е господар на тялото и душата, толкова повече тя се обогатява, разчленява и оцветява. Въздействието на Азът върху аурата може да се съзерцава от ясновидеца. "Азът" също е невидим за него: Той е действително скрит в "най-съкровената светая светих" на човека.
Както преживяванията на тялото и на душата се свързват в "Аза", така и мислите за истината и доброто се вливат в него.
От една страна на "Азът" се откриват сетивните явления, а от друга страна му се открива Духа. Тялото и душата се отдават на "Азът", за да му служат; "Азът", обаче, се отдава на духа за да бъде изпълнен от него. "Азът" живее в тялото и душата, но Духът живее в "Азът". Онази част на Духа, която живее в Азът, е вечна. Защото Азът получава същност и смисъл от това, с което е свързан.
към текста >>
Доколкото живее във физическото тяло, той се подчинява
на
минералните закони, чрез етерното тяло
на
законите
на
размножението и растежа, посредством Сетивната и Разсъдъчна Душа
на
законите
на
душевния
свят
; доколкото приема в себе си духа, той е подчинен
на
законите
на
духа.
От една страна на "Азът" се откриват сетивните явления, а от друга страна му се открива Духа. Тялото и душата се отдават на "Азът", за да му служат; "Азът", обаче, се отдава на духа за да бъде изпълнен от него. "Азът" живее в тялото и душата, но Духът живее в "Азът". Онази част на Духа, която живее в Азът, е вечна. Защото Азът получава същност и смисъл от това, с което е свързан.
Доколкото живее във физическото тяло, той се подчинява на минералните закони, чрез етерното тяло на законите на размножението и растежа, посредством Сетивната и Разсъдъчна Душа на законите на душевния свят; доколкото приема в себе си духа, той е подчинен на законите на духа.
Всичко, което е проява на минералните и жизнените закони, възниква и умира; духът, обаче, няма нищо общо с раждането и смъртта. Азът живее в душата. Макар, че най-висшето проявление на "Азът" е Съзнаващата Душа, той изпълва и озарява цялата душа и с това въздействува върху тялото. Духът оживява Азът. Духът свети в Азът и живее в него като в своя "обвивка", както и Азът живее в тялото и душата като в свои "обвивки".
към текста >>
Духът оформя Азът отвътре навън, минералния
свят
отвън навътре.
Всичко, което е проява на минералните и жизнените закони, възниква и умира; духът, обаче, няма нищо общо с раждането и смъртта. Азът живее в душата. Макар, че най-висшето проявление на "Азът" е Съзнаващата Душа, той изпълва и озарява цялата душа и с това въздействува върху тялото. Духът оживява Азът. Духът свети в Азът и живее в него като в своя "обвивка", както и Азът живее в тялото и душата като в свои "обвивки".
Духът оформя Азът отвътре навън, минералния свят отвън навътре.
Духът, който изгражда и оживява един "Аз" ще нарека Духовно себе или Духът-Себе, защото той проявява човека като "Аз" или "себе". Разликата между "Духът-Себе" и Съзнаващата Душа може да се изясни по следния начин: Съзнаващата душа се докосва до независимата от всяка симпатия и антипатия чиста истина, съществуваща чрез самата себе си; Духът-Себе носи в себе си тази истина, но възприета и обхваната от Аза; с това тя се индивидуализира и преминава в самостоятелна човешка същност. Поради факта, че вечната истина става самостоятелна и се свързва с "Азът" в едно същество, "Азът" постига вечността. "Духът-Себе" в едно откровение на духовния свят вътре в "Азът", както от друга страна, сетивното усещане е откровение на физическия свят също в "Аза". В това, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, се познават откровенията на физическия свят.
към текста >>
"Духът-Себе" в едно откровение
на
духовния
свят
вътре в "Азът", както от друга страна, сетивното усещане е откровение
на
физическия
свят
също в "Аза".
Духът свети в Азът и живее в него като в своя "обвивка", както и Азът живее в тялото и душата като в свои "обвивки". Духът оформя Азът отвътре навън, минералния свят отвън навътре. Духът, който изгражда и оживява един "Аз" ще нарека Духовно себе или Духът-Себе, защото той проявява човека като "Аз" или "себе". Разликата между "Духът-Себе" и Съзнаващата Душа може да се изясни по следния начин: Съзнаващата душа се докосва до независимата от всяка симпатия и антипатия чиста истина, съществуваща чрез самата себе си; Духът-Себе носи в себе си тази истина, но възприета и обхваната от Аза; с това тя се индивидуализира и преминава в самостоятелна човешка същност. Поради факта, че вечната истина става самостоятелна и се свързва с "Азът" в едно същество, "Азът" постига вечността.
"Духът-Себе" в едно откровение на духовния свят вътре в "Азът", както от друга страна, сетивното усещане е откровение на физическия свят също в "Аза".
В това, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, се познават откровенията на физическия свят. Духовният свят ни се разкрива в това, което е истина и добро. В същия смисъл, в който откровенията на физическия свят наричаме усещания, откровението на Духа ще наречем интуиция. Най-обикновената мисъл съдържа вече интуицията, защото тя не може да се пипне с ръка, нито да се види с око: Нейното откровение трябва да се долови от духа чрез Азът. Когато един примитивен и един развит човек разглеждат едно растение, в Азът на първия оживява нещо съвсем различно, от това, което оживява в Азът на втория.
към текста >>
В това, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, се познават откровенията
на
физическия
свят
.
Духът оформя Азът отвътре навън, минералния свят отвън навътре. Духът, който изгражда и оживява един "Аз" ще нарека Духовно себе или Духът-Себе, защото той проявява човека като "Аз" или "себе". Разликата между "Духът-Себе" и Съзнаващата Душа може да се изясни по следния начин: Съзнаващата душа се докосва до независимата от всяка симпатия и антипатия чиста истина, съществуваща чрез самата себе си; Духът-Себе носи в себе си тази истина, но възприета и обхваната от Аза; с това тя се индивидуализира и преминава в самостоятелна човешка същност. Поради факта, че вечната истина става самостоятелна и се свързва с "Азът" в едно същество, "Азът" постига вечността. "Духът-Себе" в едно откровение на духовния свят вътре в "Азът", както от друга страна, сетивното усещане е откровение на физическия свят също в "Аза".
В това, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, се познават откровенията на физическия свят.
Духовният свят ни се разкрива в това, което е истина и добро. В същия смисъл, в който откровенията на физическия свят наричаме усещания, откровението на Духа ще наречем интуиция. Най-обикновената мисъл съдържа вече интуицията, защото тя не може да се пипне с ръка, нито да се види с око: Нейното откровение трябва да се долови от духа чрез Азът. Когато един примитивен и един развит човек разглеждат едно растение, в Азът на първия оживява нещо съвсем различно, от това, което оживява в Азът на втория. Усещанията на двамата са предизвикани от един и същи предмет.
към текста >>
Духовният
свят
ни се разкрива в това, което е истина и добро.
Духът, който изгражда и оживява един "Аз" ще нарека Духовно себе или Духът-Себе, защото той проявява човека като "Аз" или "себе". Разликата между "Духът-Себе" и Съзнаващата Душа може да се изясни по следния начин: Съзнаващата душа се докосва до независимата от всяка симпатия и антипатия чиста истина, съществуваща чрез самата себе си; Духът-Себе носи в себе си тази истина, но възприета и обхваната от Аза; с това тя се индивидуализира и преминава в самостоятелна човешка същност. Поради факта, че вечната истина става самостоятелна и се свързва с "Азът" в едно същество, "Азът" постига вечността. "Духът-Себе" в едно откровение на духовния свят вътре в "Азът", както от друга страна, сетивното усещане е откровение на физическия свят също в "Аза". В това, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, се познават откровенията на физическия свят.
Духовният свят ни се разкрива в това, което е истина и добро.
В същия смисъл, в който откровенията на физическия свят наричаме усещания, откровението на Духа ще наречем интуиция. Най-обикновената мисъл съдържа вече интуицията, защото тя не може да се пипне с ръка, нито да се види с око: Нейното откровение трябва да се долови от духа чрез Азът. Когато един примитивен и един развит човек разглеждат едно растение, в Азът на първия оживява нещо съвсем различно, от това, което оживява в Азът на втория. Усещанията на двамата са предизвикани от един и същи предмет. Разликата се състои в това, че единият може да изгради много по-съвършени мисли за този предмет, отколкото другия.
към текста >>
В същия смисъл, в който откровенията
на
физическия
свят
наричаме усещания, откровението
на
Духа ще наречем интуиция.
Разликата между "Духът-Себе" и Съзнаващата Душа може да се изясни по следния начин: Съзнаващата душа се докосва до независимата от всяка симпатия и антипатия чиста истина, съществуваща чрез самата себе си; Духът-Себе носи в себе си тази истина, но възприета и обхваната от Аза; с това тя се индивидуализира и преминава в самостоятелна човешка същност. Поради факта, че вечната истина става самостоятелна и се свързва с "Азът" в едно същество, "Азът" постига вечността. "Духът-Себе" в едно откровение на духовния свят вътре в "Азът", както от друга страна, сетивното усещане е откровение на физическия свят също в "Аза". В това, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, се познават откровенията на физическия свят. Духовният свят ни се разкрива в това, което е истина и добро.
В същия смисъл, в който откровенията на физическия свят наричаме усещания, откровението на Духа ще наречем интуиция.
Най-обикновената мисъл съдържа вече интуицията, защото тя не може да се пипне с ръка, нито да се види с око: Нейното откровение трябва да се долови от духа чрез Азът. Когато един примитивен и един развит човек разглеждат едно растение, в Азът на първия оживява нещо съвсем различно, от това, което оживява в Азът на втория. Усещанията на двамата са предизвикани от един и същи предмет. Разликата се състои в това, че единият може да изгради много по-съвършени мисли за този предмет, отколкото другия. Ако проявлението на физическия свят се изчерпваше само с усещания, не би имало духовно развитие.
към текста >>
Ако проявлението
на
физическия
свят
се изчерпваше само с усещания, не би имало духовно развитие.
В същия смисъл, в който откровенията на физическия свят наричаме усещания, откровението на Духа ще наречем интуиция. Най-обикновената мисъл съдържа вече интуицията, защото тя не може да се пипне с ръка, нито да се види с око: Нейното откровение трябва да се долови от духа чрез Азът. Когато един примитивен и един развит човек разглеждат едно растение, в Азът на първия оживява нещо съвсем различно, от това, което оживява в Азът на втория. Усещанията на двамата са предизвикани от един и същи предмет. Разликата се състои в това, че единият може да изгради много по-съвършени мисли за този предмет, отколкото другия.
Ако проявлението на физическия свят се изчерпваше само с усещания, не би имало духовно развитие.
Туземецът също усеща природата; но природните закони се разкриват едва от оплодените чрез интуицията мисли на по-високо развития човек. Детето усеща дразненията на външния свят като подтици за волята, но повелята на морално доброто, му се разкрива едва в хода на неговото развитие, когато заживява в Духа и се научава да разбира неговите откровения. Както без око не могат да се усетят цветовете, така и без висшето мислене на "Духът-Себе" не може да има интуиция. Колкото малко усещанията създават растенията, толкова малко интуицията създава Духа; тя по-скоро известява за него. Чрез интуициите Азът на човека, който се пробужда в душата, стига до посланията отгоре, от света на Духа, както стига чрез усещанията до посланията от физическия свят.
към текста >>
Детето усеща дразненията
на
външния
свят
като подтици за волята, но повелята
на
морално доброто, му се разкрива едва в хода
на
неговото развитие, когато заживява в Духа и се научава да разбира неговите откровения.
Когато един примитивен и един развит човек разглеждат едно растение, в Азът на първия оживява нещо съвсем различно, от това, което оживява в Азът на втория. Усещанията на двамата са предизвикани от един и същи предмет. Разликата се състои в това, че единият може да изгради много по-съвършени мисли за този предмет, отколкото другия. Ако проявлението на физическия свят се изчерпваше само с усещания, не би имало духовно развитие. Туземецът също усеща природата; но природните закони се разкриват едва от оплодените чрез интуицията мисли на по-високо развития човек.
Детето усеща дразненията на външния свят като подтици за волята, но повелята на морално доброто, му се разкрива едва в хода на неговото развитие, когато заживява в Духа и се научава да разбира неговите откровения.
Както без око не могат да се усетят цветовете, така и без висшето мислене на "Духът-Себе" не може да има интуиция. Колкото малко усещанията създават растенията, толкова малко интуицията създава Духа; тя по-скоро известява за него. Чрез интуициите Азът на човека, който се пробужда в душата, стига до посланията отгоре, от света на Духа, както стига чрез усещанията до посланията от физическия свят. Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия свят посредством сетивата. Душата или по-скоро пробуждащият се в нея "Аз" отваря вратите си от две страни: От страната на тялото и от страната на духа.
към текста >>
Чрез интуициите Азът
на
човека, който се пробужда в душата, стига до посланията отгоре, от света
на
Духа, както стига чрез усещанията до посланията от физическия
свят
.
Ако проявлението на физическия свят се изчерпваше само с усещания, не би имало духовно развитие. Туземецът също усеща природата; но природните закони се разкриват едва от оплодените чрез интуицията мисли на по-високо развития човек. Детето усеща дразненията на външния свят като подтици за волята, но повелята на морално доброто, му се разкрива едва в хода на неговото развитие, когато заживява в Духа и се научава да разбира неговите откровения. Както без око не могат да се усетят цветовете, така и без висшето мислене на "Духът-Себе" не може да има интуиция. Колкото малко усещанията създават растенията, толкова малко интуицията създава Духа; тя по-скоро известява за него.
Чрез интуициите Азът на човека, който се пробужда в душата, стига до посланията отгоре, от света на Духа, както стига чрез усещанията до посланията от физическия свят.
Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия свят посредством сетивата. Душата или по-скоро пробуждащият се в нея "Аз" отваря вратите си от две страни: От страната на тялото и от страната на духа. Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия начин духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите. Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие. Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека.
към текста >>
Така духовния
свят
създава собствения си живот
на
своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия
свят
посредством сетивата.
Туземецът също усеща природата; но природните закони се разкриват едва от оплодените чрез интуицията мисли на по-високо развития човек. Детето усеща дразненията на външния свят като подтици за волята, но повелята на морално доброто, му се разкрива едва в хода на неговото развитие, когато заживява в Духа и се научава да разбира неговите откровения. Както без око не могат да се усетят цветовете, така и без висшето мислене на "Духът-Себе" не може да има интуиция. Колкото малко усещанията създават растенията, толкова малко интуицията създава Духа; тя по-скоро известява за него. Чрез интуициите Азът на човека, който се пробужда в душата, стига до посланията отгоре, от света на Духа, както стига чрез усещанията до посланията от физическия свят.
Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия свят посредством сетивата.
Душата или по-скоро пробуждащият се в нея "Аз" отваря вратите си от две страни: От страната на тялото и от страната на духа. Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия начин духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите. Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие. Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека. Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност.
към текста >>
Както физическия
свят
може да извести себе си
на
един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна
на
външния
свят
, по същия начин духовния
свят
изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите.
Както без око не могат да се усетят цветовете, така и без висшето мислене на "Духът-Себе" не може да има интуиция. Колкото малко усещанията създават растенията, толкова малко интуицията създава Духа; тя по-скоро известява за него. Чрез интуициите Азът на човека, който се пробужда в душата, стига до посланията отгоре, от света на Духа, както стига чрез усещанията до посланията от физическия свят. Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия свят посредством сетивата. Душата или по-скоро пробуждащият се в нея "Аз" отваря вратите си от две страни: От страната на тялото и от страната на духа.
Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия начин духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите.
Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие. Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека. Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност. И както във физическия, така и в духовния свят, за човека има един вътрешни един външен живот. Както човекът приема веществата от физическия обкръжаващ го свят и ги преработва в своето физическо тяло, така той приема от духовния Духа и го прави свое собствено достояние.
към текста >>
Също както във физическия
свят
отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния
свят
"духовното тяло" е самостоятелна същност.
Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия свят посредством сетивата. Душата или по-скоро пробуждащият се в нея "Аз" отваря вратите си от две страни: От страната на тялото и от страната на духа. Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия начин духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите. Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие. Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека.
Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност.
И както във физическия, така и в духовния свят, за човека има един вътрешни един външен живот. Както човекът приема веществата от физическия обкръжаващ го свят и ги преработва в своето физическо тяло, така той приема от духовния Духа и го прави свое собствено достояние. Духът е вечната храна за човека. И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто. Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух".
към текста >>
И както във физическия, така и в духовния
свят
, за човека има един вътрешни един външен живот.
Душата или по-скоро пробуждащият се в нея "Аз" отваря вратите си от две страни: От страната на тялото и от страната на духа. Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия начин духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите. Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие. Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека. Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност.
И както във физическия, така и в духовния свят, за човека има един вътрешни един външен живот.
Както човекът приема веществата от физическия обкръжаващ го свят и ги преработва в своето физическо тяло, така той приема от духовния Духа и го прави свое собствено достояние. Духът е вечната храна за човека. И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто. Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух". Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят.
към текста >>
Както човекът приема веществата от физическия обкръжаващ го
свят
и ги преработва в своето физическо тяло, така той приема от духовния Духа и го прави свое собствено достояние.
Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия начин духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите. Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие. Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека. Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност. И както във физическия, така и в духовния свят, за човека има един вътрешни един външен живот.
Както човекът приема веществата от физическия обкръжаващ го свят и ги преработва в своето физическо тяло, така той приема от духовния Духа и го прави свое собствено достояние.
Духът е вечната храна за човека. И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто. Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух". Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят. Така е и с Човекът-Дух.
към текста >>
И както човекът е роден от физическия материален
свят
и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони
на
истината
и доброто.
Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека. Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност. И както във физическия, така и в духовния свят, за човека има един вътрешни един външен живот. Както човекът приема веществата от физическия обкръжаващ го свят и ги преработва в своето физическо тяло, така той приема от духовния Духа и го прави свое собствено достояние. Духът е вечната храна за човека.
И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто.
Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух". Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят. Така е и с Човекът-Дух. В него пулсират елементите и действуват силите на външния духовен свят. Във физическия свят, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън.
към текста >>
Той е отделен от намиращия се извън него духовен
свят
, както е отделен и от цялостния физически
свят
като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух".
Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност. И както във физическия, така и в духовния свят, за човека има един вътрешни един външен живот. Както човекът приема веществата от физическия обкръжаващ го свят и ги преработва в своето физическо тяло, така той приема от духовния Духа и го прави свое собствено достояние. Духът е вечната храна за човека. И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто.
Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух".
Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят. Така е и с Човекът-Дух. В него пулсират елементите и действуват силите на външния духовен свят. Във физическия свят, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън. Също така един вид "духовна кожа" изолира Човекът-Дух от заобикалящия го духовен свят.
към текста >>
Когато изследваме физическото тяло
на
човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически
свят
.
И както във физическия, така и в духовния свят, за човека има един вътрешни един външен живот. Както човекът приема веществата от физическия обкръжаващ го свят и ги преработва в своето физическо тяло, така той приема от духовния Духа и го прави свое собствено достояние. Духът е вечната храна за човека. И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто. Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух".
Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят.
Така е и с Човекът-Дух. В него пулсират елементите и действуват силите на външния духовен свят. Във физическия свят, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън. Също така един вид "духовна кожа" изолира Човекът-Дух от заобикалящия го духовен свят. Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен свят и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание на света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка).
към текста >>
В него пулсират елементите и действуват силите
на
външния духовен
свят
.
Духът е вечната храна за човека. И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто. Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух". Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят. Така е и с Човекът-Дух.
В него пулсират елементите и действуват силите на външния духовен свят.
Във физическия свят, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън. Също така един вид "духовна кожа" изолира Човекът-Дух от заобикалящия го духовен свят. Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен свят и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание на света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка). Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуалност /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване. В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух.
към текста >>
Във физическия
свят
, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън.
И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто. Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух". Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят. Така е и с Човекът-Дух. В него пулсират елементите и действуват силите на външния духовен свят.
Във физическия свят, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън.
Също така един вид "духовна кожа" изолира Човекът-Дух от заобикалящия го духовен свят. Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен свят и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание на света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка). Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуалност /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване. В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух. Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила.
към текста >>
Също така един вид "духовна кожа" изолира Човекът-Дух от заобикалящия го духовен
свят
.
Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух". Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят. Така е и с Човекът-Дух. В него пулсират елементите и действуват силите на външния духовен свят. Във физическия свят, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън.
Също така един вид "духовна кожа" изолира Човекът-Дух от заобикалящия го духовен свят.
Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен свят и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание на света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка). Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуалност /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване. В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух. Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила. Както говорим за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да говорим и за един "етерния дух".
към текста >>
Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен
свят
и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание
на
света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка).
Когато изследваме физическото тяло на човека, откриваме в него същите сили и вещества, които съществуват извън него в останалия физически свят. Така е и с Човекът-Дух. В него пулсират елементите и действуват силите на външния духовен свят. Във физическия свят, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън. Също така един вид "духовна кожа" изолира Човекът-Дух от заобикалящия го духовен свят.
Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен свят и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание на света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка).
Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуалност /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване. В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух. Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила. Както говорим за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да говорим и за един "етерния дух". Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот.
към текста >>
Той "съзерцава" във вътрешността
на
духовната обвивка Човекът-Дух като Дух
на
Живота; той "съзерцава" как този дух
на
живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния
свят
.
Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила. Както говорим за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да говорим и за един "етерния дух". Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот. Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе. За ясновидеца, който съзерцава духовните светове, това духовно естество на човека е една видима реалност, която е по-висшата, духовна част на аурата.
Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят.
По-нататък той вижда как с това приемане духовната обвивка се разширява безкрайно, как Човекът-Дух става все по-голям и по-голям. Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действителността. Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност. Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно. Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност.
към текста >>
Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент
на
аурата служи за изграждането
на
едно тяло, което приема в себе си живота
на
душата; Азът
на
свой ред, се отдава
на
духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния
свят
.
Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност. Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно. Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност. Следователно, човешката аура се състои от две взаимопроникващи се части. Едната получава своята форма и цвят от физическия живот, другата ги получава от духовното съществувание.
Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят.
Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния свят. Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той. Тялото се изгражда от веществата на физическия свят и е подчинено на мислещия Аз. То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Тогава то се отваря към външния свят посредством сетивните органи и става "душевно тяло".
към текста >>
Чрез тялото, душата е затворена във физическия
свят
, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния
свят
.
Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно. Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност. Следователно, човешката аура се състои от две взаимопроникващи се части. Едната получава своята форма и цвят от физическия живот, другата ги получава от духовното съществувание. Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят.
Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния свят.
Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той. Тялото се изгражда от веществата на физическия свят и е подчинено на мислещия Аз. То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Тогава то се отваря към външния свят посредством сетивните органи и става "душевно тяло". То прониква Сетивната Душа и образува с нея едно цяло.
към текста >>
Тялото се изгражда от веществата
на
физическия
свят
и е подчинено
на
мислещия Аз.
Следователно, човешката аура се състои от две взаимопроникващи се части. Едната получава своята форма и цвят от физическия живот, другата ги получава от духовното съществувание. Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят. Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния свят. Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той.
Тялото се изгражда от веществата на физическия свят и е подчинено на мислещия Аз.
То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Тогава то се отваря към външния свят посредством сетивните органи и става "душевно тяло". То прониква Сетивната Душа и образува с нея едно цяло. Сетивната Душа не само получава усещания от външния свят; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия начин, както от усещането, така и от мисленето. Тогава тя става Разсъдъчна Душа.
към текста >>
Тогава то се отваря към външния
свят
посредством сетивните органи и става "душевно тяло".
Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят. Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния свят. Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той. Тялото се изгражда от веществата на физическия свят и е подчинено на мислещия Аз. То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло.
Тогава то се отваря към външния свят посредством сетивните органи и става "душевно тяло".
То прониква Сетивната Душа и образува с нея едно цяло. Сетивната Душа не само получава усещания от външния свят; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия начин, както от усещането, така и от мисленето. Тогава тя става Разсъдъчна Душа. Чрез Интуициите тя може да се отваря нагоре, към духовния свят, както чрез усещанията се отваря надолу, към физическия свят. Тя е вече Съзнаваща Душа.
към текста >>
Сетивната Душа не само получава усещания от външния
свят
; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия начин, както от усещането, така и от мисленето.
Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той. Тялото се изгражда от веществата на физическия свят и е подчинено на мислещия Аз. То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Тогава то се отваря към външния свят посредством сетивните органи и става "душевно тяло". То прониква Сетивната Душа и образува с нея едно цяло.
Сетивната Душа не само получава усещания от външния свят; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия начин, както от усещането, така и от мисленето.
Тогава тя става Разсъдъчна Душа. Чрез Интуициите тя може да се отваря нагоре, към духовния свят, както чрез усещанията се отваря надолу, към физическия свят. Тя е вече Съзнаваща Душа. Това тя дължи на духовния свят, който изгражда в нея органа на Интуицията, както физическия свят и дава сетивните органи. Както сетивата предават усещанията чрез "душевното тяло", така и Духа и предава Интуициите чрез органа на интуицията.
към текста >>
Чрез Интуициите тя може да се отваря нагоре, към духовния
свят
, както чрез усещанията се отваря надолу, към физическия
свят
.
То е проникнато от жизнената сила и така става етерно тяло или жизнено тяло. Тогава то се отваря към външния свят посредством сетивните органи и става "душевно тяло". То прониква Сетивната Душа и образува с нея едно цяло. Сетивната Душа не само получава усещания от външния свят; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия начин, както от усещането, така и от мисленето. Тогава тя става Разсъдъчна Душа.
Чрез Интуициите тя може да се отваря нагоре, към духовния свят, както чрез усещанията се отваря надолу, към физическия свят.
Тя е вече Съзнаваща Душа. Това тя дължи на духовния свят, който изгражда в нея органа на Интуицията, както физическия свят и дава сетивните органи. Както сетивата предават усещанията чрез "душевното тяло", така и Духа и предава Интуициите чрез органа на интуицията. Така Човекът-Дух е свързан със Съзнаващата Душа в едно единство, както физическото тяло е свързано със Сетивната Душа в "душевно тяло". Съзнаващата Душа и Духът-Себе изграждат едно единство.
към текста >>
Това тя дължи
на
духовния
свят
, който изгражда в нея органа
на
Интуицията, както физическия
свят
и дава сетивните органи.
То прониква Сетивната Душа и образува с нея едно цяло. Сетивната Душа не само получава усещания от външния свят; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия начин, както от усещането, така и от мисленето. Тогава тя става Разсъдъчна Душа. Чрез Интуициите тя може да се отваря нагоре, към духовния свят, както чрез усещанията се отваря надолу, към физическия свят. Тя е вече Съзнаваща Душа.
Това тя дължи на духовния свят, който изгражда в нея органа на Интуицията, както физическия свят и дава сетивните органи.
Както сетивата предават усещанията чрез "душевното тяло", така и Духа и предава Интуициите чрез органа на интуицията. Така Човекът-Дух е свързан със Съзнаващата Душа в едно единство, както физическото тяло е свързано със Сетивната Душа в "душевно тяло". Съзнаващата Душа и Духът-Себе изграждат едно единство. В това единство, Човекът-Дух живее като Дух на Живота, също както етерното тяло изгражда жизнената телесна основа за "душевното тяло". И както физическото тяло се граничава във физическата кожа, така и Човекът-Дух се ограничава от духовната обвивка.
към текста >>
По този начин човекът участвува в "трите
свят
а" (физически, душевен и духовен).
4. РАЗСЪДЪЧНА 5. СЪЗНАВАЩА ДУША, изпълнена от ДУХА 6. ДУХЪТ-ЖИВОТ 7. ЧОВЕКЪТ-ДУХ "Азът" се пробужда в душата, получава подтика на Духа и става носител на Човекът-Дух.
По този начин човекът участвува в "трите свята" (физически, душевен и духовен).
Чрез физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло, той има своите корени във физическия свят. Чрез Духът- Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух той цъфти в духовния свят. Но неговият ствол е душата. Може да се даде една опростена форма на това разделение, и то с едно пълно съзвучие между частите. Макар че човешкият "Аз" се пробужда в Съзнаващата Душа, той прониква цялото му душевно същество.
към текста >>
Чрез физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло, той има своите корени във физическия
свят
.
5. СЪЗНАВАЩА ДУША, изпълнена от ДУХА 6. ДУХЪТ-ЖИВОТ 7. ЧОВЕКЪТ-ДУХ "Азът" се пробужда в душата, получава подтика на Духа и става носител на Човекът-Дух. По този начин човекът участвува в "трите свята" (физически, душевен и духовен).
Чрез физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло, той има своите корени във физическия свят.
Чрез Духът- Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух той цъфти в духовния свят. Но неговият ствол е душата. Може да се даде една опростена форма на това разделение, и то с едно пълно съзвучие между частите. Макар че човешкият "Аз" се пробужда в Съзнаващата Душа, той прониква цялото му душевно същество. Елементите на това душевно същество не са така ясно разграничени, както частите на тялото; те взаимно се проникват в един по-висш смисъл.
към текста >>
Чрез Духът- Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух той цъфти в духовния
свят
.
6. ДУХЪТ-ЖИВОТ 7. ЧОВЕКЪТ-ДУХ "Азът" се пробужда в душата, получава подтика на Духа и става носител на Човекът-Дух. По този начин човекът участвува в "трите свята" (физически, душевен и духовен). Чрез физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло, той има своите корени във физическия свят.
Чрез Духът- Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух той цъфти в духовния свят.
Но неговият ствол е душата. Може да се даде една опростена форма на това разделение, и то с едно пълно съзвучие между частите. Макар че човешкият "Аз" се пробужда в Съзнаващата Душа, той прониква цялото му душевно същество. Елементите на това душевно същество не са така ясно разграничени, както частите на тялото; те взаимно се проникват в един по-висш смисъл. Ако тогава Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа се схванат като две принадлежащи си обвивки на Аза, а той като тяхна сърцевина, тогава човекът може да се раздели на: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз.
към текста >>
Сетивните възприятия възникват чрез душевното тяло като един елемент в човека, който идва от външния
свят
.
Изразът "астрално тяло" може да се намери в по-старата литература. Тук аз ще го употребя, за да означа с него онова от човешкото естество, което съществува извън сетивно възприемаемото. Въпреки, че в известен смисъл Сетивната Душа е оживотворена от Азът, тя е толкова тясно свързана с душевното тяло, че с право можем да назовем тези два елемента с едно име. Когато Азът се прониква от Духът-Себе, последният се проявява по такъв начин, че астралното тяло се преобразява от душата. В астралното тяло действуват човешките инстинкти, желания, страсти и т.н.; в него действуват и сетивните възприятия.
Сетивните възприятия възникват чрез душевното тяло като един елемент в човека, който идва от външния свят.
Желанията, инстинктите, страстите и т.н. се раждат в Сетивната Душа, доколко те са оживотворени от вътрешното естество, преди то да се е отдало на Духът- Себе. Когато Азът се прониква от Духът-Себе, душата отново изгражда астралното тяло с помощта на Духът-Себе. Тогава инстинктите, влеченията, желанията са озарени от това, което Азът е получил от Духа. Така Азът, благодарение на участието си в духовния свят, става господар в света на инстинктите, желанията и страстите.
към текста >>
Така Азът, благодарение
на
участието си в духовния
свят
, става господар в света
на
инстинктите, желанията и страстите.
Сетивните възприятия възникват чрез душевното тяло като един елемент в човека, който идва от външния свят. Желанията, инстинктите, страстите и т.н. се раждат в Сетивната Душа, доколко те са оживотворени от вътрешното естество, преди то да се е отдало на Духът- Себе. Когато Азът се прониква от Духът-Себе, душата отново изгражда астралното тяло с помощта на Духът-Себе. Тогава инстинктите, влеченията, желанията са озарени от това, което Азът е получил от Духа.
Така Азът, благодарение на участието си в духовния свят, става господар в света на инстинктите, желанията и страстите.
Духът-Себе се проявява в астралното тяло и го преобразява. Сега астралното тяло се превръща в нещо свойствено, което е от части непреобразено, отчасти преобразено. Поради това можем да означим Духът-Себе, който се открива в човека, като преобразено астрално тяло. Нещо подобно става в човека, когато той приема Духът-Живот в своя Аз. Тогава се преобразява жизненото тяло.
към текста >>
42.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Те съществуват дотогава, докато тялото разтваря своите органи за нещата от външния
свят
.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА В средината между тялото и Духа живее душата. Впечатленията, които тя получава от тялото, са преходни.
Те съществуват дотогава, докато тялото разтваря своите органи за нещата от външния свят.
Окото ми усеща цвета на розата толкова време колкото тя стои насреща му и доколкото то самото е отворено за нея. Присъствието на нещата от външния свят, както и на телесните органи, е необходимо, за да се осъществи едно впечатление, усещане или възприятие. Обаче онова, което съм познал в Духа като истина за розата, не изчезва заедно с нея. Тази истина изобщо не зависи от мен. Тя би била винаги същата, дори ако аз никога не бих видял тази роза.
към текста >>
Присъствието
на
нещата от външния
свят
, както и
на
телесните органи, е необходимо, за да се осъществи едно впечатление, усещане или възприятие.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА В средината между тялото и Духа живее душата. Впечатленията, които тя получава от тялото, са преходни. Те съществуват дотогава, докато тялото разтваря своите органи за нещата от външния свят. Окото ми усеща цвета на розата толкова време колкото тя стои насреща му и доколкото то самото е отворено за нея.
Присъствието на нещата от външния свят, както и на телесните органи, е необходимо, за да се осъществи едно впечатление, усещане или възприятие.
Обаче онова, което съм познал в Духа като истина за розата, не изчезва заедно с нея. Тази истина изобщо не зависи от мен. Тя би била винаги същата, дори ако аз никога не бих видял тази роза. Онова, което аз познавам чрез Духа като истина се основава на един елемент в душевния живот, чрез който душата е свързана с едно съдържание на света, което и се открива независимо от нейните преходни телесни основи. Тук не става дума за това, дали откриващия се предмет е изобщо нещо непреходно и вечно; същественото тук е душата да схване в откровението на предмета, неговата непреходност, независимо от телесните си материални основи.
към текста >>
Чрез тази своя дарба душата така приспособява външния
свят
към своя вътрешен
свят
, че го запазва чрез паметта за спомена и може да води с него по-нататък един собствен живот, независимо от придобитите впечатления.
По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност. Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва. Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното. За да запази съзнанието на червения цвят на розата, моята душа непрекъснато би трябвало да възобновява сетивното възприятие, ако споменът не бил в състояние да го съхрани. Това, което остава в душата след изчезването на впечатлението, може да стане отново една представа, независимо от съответното външно впечатление.
Чрез тази своя дарба душата така приспособява външния свят към своя вътрешен свят, че го запазва чрез паметта за спомена и може да води с него по-нататък един собствен живот, независимо от придобитите впечатления.
Душевният живот става едно постоянно следствие на преходните въздействие от външния свят. Обаче и действията съдържат елемент на трайност, ако веднъж са отпечатани във външния свят. Ако отрежа клонка от едно дърво, чрез душата ми настъпва нещо, което напълно изменя хода на събитията във външния свят. С тази клонка би се случило нещо съвсем различно, ако аз не се бях намесил със своето действие. Аз предизвиках една поредица от събития, които нямаше да се случат, ако не съществувах
към текста >>
Душевният живот става едно постоянно следствие
на
преходните въздействие от външния
свят
.
Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва. Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното. За да запази съзнанието на червения цвят на розата, моята душа непрекъснато би трябвало да възобновява сетивното възприятие, ако споменът не бил в състояние да го съхрани. Това, което остава в душата след изчезването на впечатлението, може да стане отново една представа, независимо от съответното външно впечатление. Чрез тази своя дарба душата така приспособява външния свят към своя вътрешен свят, че го запазва чрез паметта за спомена и може да води с него по-нататък един собствен живот, независимо от придобитите впечатления.
Душевният живот става едно постоянно следствие на преходните въздействие от външния свят.
Обаче и действията съдържат елемент на трайност, ако веднъж са отпечатани във външния свят. Ако отрежа клонка от едно дърво, чрез душата ми настъпва нещо, което напълно изменя хода на събитията във външния свят. С тази клонка би се случило нещо съвсем различно, ако аз не се бях намесил със своето действие. Аз предизвиках една поредица от събития, които нямаше да се случат, ако не съществувах Това, което съм направил днес, ще бъде налице и утре.
към текста >>
Обаче и действията съдържат елемент
на
трайност, ако веднъж са отпечатани във външния
свят
.
Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното. За да запази съзнанието на червения цвят на розата, моята душа непрекъснато би трябвало да възобновява сетивното възприятие, ако споменът не бил в състояние да го съхрани. Това, което остава в душата след изчезването на впечатлението, може да стане отново една представа, независимо от съответното външно впечатление. Чрез тази своя дарба душата така приспособява външния свят към своя вътрешен свят, че го запазва чрез паметта за спомена и може да води с него по-нататък един собствен живот, независимо от придобитите впечатления. Душевният живот става едно постоянно следствие на преходните въздействие от външния свят.
Обаче и действията съдържат елемент на трайност, ако веднъж са отпечатани във външния свят.
Ако отрежа клонка от едно дърво, чрез душата ми настъпва нещо, което напълно изменя хода на събитията във външния свят. С тази клонка би се случило нещо съвсем различно, ако аз не се бях намесил със своето действие. Аз предизвиках една поредица от събития, които нямаше да се случат, ако не съществувах Това, което съм направил днес, ще бъде налице и утре. Чрез действието то придобива трайност, както моите впечатления от вчера са станали трайни чрез паметта.
към текста >>
Ако отрежа клонка от едно дърво, чрез душата ми настъпва нещо, което напълно изменя хода
на
събитията във външния
свят
.
За да запази съзнанието на червения цвят на розата, моята душа непрекъснато би трябвало да възобновява сетивното възприятие, ако споменът не бил в състояние да го съхрани. Това, което остава в душата след изчезването на впечатлението, може да стане отново една представа, независимо от съответното външно впечатление. Чрез тази своя дарба душата така приспособява външния свят към своя вътрешен свят, че го запазва чрез паметта за спомена и може да води с него по-нататък един собствен живот, независимо от придобитите впечатления. Душевният живот става едно постоянно следствие на преходните въздействие от външния свят. Обаче и действията съдържат елемент на трайност, ако веднъж са отпечатани във външния свят.
Ако отрежа клонка от едно дърво, чрез душата ми настъпва нещо, което напълно изменя хода на събитията във външния свят.
С тази клонка би се случило нещо съвсем различно, ако аз не се бях намесил със своето действие. Аз предизвиках една поредица от събития, които нямаше да се случат, ако не съществувах Това, което съм направил днес, ще бъде налице и утре. Чрез действието то придобива трайност, както моите впечатления от вчера са станали трайни чрез паметта. Обикновеното съзнание не си представя по същия начин трайността, предадена на действието, както онази трайност, която "паметта" придава на впечатлението, което се получава въз основа на възприятието.
към текста >>
Не би ли могло също така и съхраненото във външния
свят
носещо вече "азов" характер да очаква приближаването си към човешката душа, само че отвън, както и спомените се връщат към нея, само че отвътре?
Отношението на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда. Че това, което се има предвид тук не се забелязва така, както промените в "Азът" при получаването на един спомен, се дължи на простата причина, че споменът, веднага след своето образуване, се свързва с душевния живот, който се възприема като собствен, докато външното следствие от действията се отделя от този душевен живот в поредица от събития, които са нещо различно от онова, което споменът е запазил за тях. Въпреки това трябва да се признае, че след едно извършено действие, в света настъпва известна промяна, чийто характер носи отпечатъка на "Азът". Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същност чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда? Съхраненото в паметта очаква една такава подбуда.
Не би ли могло също така и съхраненото във външния свят носещо вече "азов" характер да очаква приближаването си към човешката душа, само че отвън, както и спомените се връщат към нея, само че отвътре?
Тук поставяме само един въпрос защото, несъмнено, би могло да се получи така, че подтикът, приближаващ "азовите" последици от едно действие до човешката душа, да не се появи никога. Но че съществуват такива последствия и че те определят отношението на света към "Азът", това веднага се проявява към една напълно възможна представа, стига внимателно да проследим горните разсъждения. В следващите страници ще проучим, дали в човешкия живот не съществува нещо, което да ни позволи да извлечем от тази "възможна" представа, една конкретна действителност. Да разгледаме първо паметта. Как се появява тя?
към текста >>
Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът
на
възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния
свят
и душата.
Как се появява тя? Явно по съвсем различен начин, отколкото усещането и възприятието. Без моето око, аз не мога да имам усещането за "синьо". Но с окото си, аз по никакъв начин не мога да получа спомена за "синьото". Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет.
Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата.
Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън. Онези, които са се упражнявали в наблюдаването на душевния живот, биха могли да се измамят относно смисъла на гореказаното, ако бихме казали, че днес човек има една представа и утре тази представа отново ще се появи чрез паметта, след като, междувременно, е била "някъде" в човека. Не, представата, която имам сега, е една проява, която отминава с това "сега". Ако аз имам някакъв спомен, в мен се извършва един процес, като последствие от нещо, което е станало извън настоящата представа в отношението между мен и външния свят. Представите, които се появяват чрез спомена са нови, а не запазените стари представи.
към текста >>
Ако аз имам някакъв спомен, в мен се извършва един процес, като последствие от нещо, което е станало извън настоящата представа в отношението между мен и външния
свят
.
Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет. Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата. Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън. Онези, които са се упражнявали в наблюдаването на душевния живот, биха могли да се измамят относно смисъла на гореказаното, ако бихме казали, че днес човек има една представа и утре тази представа отново ще се появи чрез паметта, след като, междувременно, е била "някъде" в човека. Не, представата, която имам сега, е една проява, която отминава с това "сега".
Ако аз имам някакъв спомен, в мен се извършва един процес, като последствие от нещо, което е станало извън настоящата представа в отношението между мен и външния свят.
Представите, които се появяват чрез спомена са нови, а не запазените стари представи. Споменът се състои в една възможност да си представим отново един предмет, а не в съживяването на старата представа. Това, което се появява отново в паметта, не е старата представа. Правя тук тази забележка, защото в областта на Духовната Наука е необходимо да имаме върху някои неща по-точни идеи отколкото в обикновения живот и даже отколкото в областта на обикновената наука. Ако си спомням нещо, т.е.
към текста >>
Аз мога да различа вярното от невярното, защото като човек съм едно мислещо същество и мога да схвана
истината
в Духа.
В предшествуващото изложение аз нарекох тази същност душа. Без тази вярна пазителка на миналото, всяка външно впечатление би било винаги ново за хората. Сигурно е, че душата сякаш отпечатва, издълбава като с един знак в тялото онзи процес, чрез който даден предмет или явление, става спомен; защото именно душата трябва да направи този отпечатък и после да възприеме своя собствен знак така, както се възприема един външен предмет. Ето в какъв смисъл тя е пазителка на спомена. Като такава, душата непрекъснато трупа богатства за Духа.
Аз мога да различа вярното от невярното, защото като човек съм едно мислещо същество и мога да схвана истината в Духа.
Истината е вечна; тя винаги би могла да ми се открие в нещата, макар и постоянно да бих изгубвал миналото от своя поглед, така че всяко впечатление да заставаше пред мен като нещо напълно ново. Но Духът в мен не се задоволява само с впечатленията от настоящето; душата разширява неговия кръгозор и върху миналото. И колкото повече тя може да прибавя към него подробности от миналото, толкова повече тя го обогатява. Така душата предава по-нататък на Духа онези опитности, които е получила от тялото. Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът носи в себе си два елемента: Първият вечните закони на доброто и истината, вторият спомена за миналите изживявания.
към текста >>
Истината
е вечна; тя винаги би могла да ми се открие в нещата, макар и постоянно да бих изгубвал миналото от своя поглед, така че всяко впечатление да заставаше пред мен като нещо напълно ново.
Без тази вярна пазителка на миналото, всяка външно впечатление би било винаги ново за хората. Сигурно е, че душата сякаш отпечатва, издълбава като с един знак в тялото онзи процес, чрез който даден предмет или явление, става спомен; защото именно душата трябва да направи този отпечатък и после да възприеме своя собствен знак така, както се възприема един външен предмет. Ето в какъв смисъл тя е пазителка на спомена. Като такава, душата непрекъснато трупа богатства за Духа. Аз мога да различа вярното от невярното, защото като човек съм едно мислещо същество и мога да схвана истината в Духа.
Истината е вечна; тя винаги би могла да ми се открие в нещата, макар и постоянно да бих изгубвал миналото от своя поглед, така че всяко впечатление да заставаше пред мен като нещо напълно ново.
Но Духът в мен не се задоволява само с впечатленията от настоящето; душата разширява неговия кръгозор и върху миналото. И колкото повече тя може да прибавя към него подробности от миналото, толкова повече тя го обогатява. Така душата предава по-нататък на Духа онези опитности, които е получила от тялото. Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът носи в себе си два елемента: Първият вечните закони на доброто и истината, вторият спомена за миналите изживявания. Тези два фактора определят неговите дела.
към текста >>
Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът носи в себе си два елемента: Първият вечните закони
на
доброто и
истината
, вторият спомена за миналите изживявания.
Аз мога да различа вярното от невярното, защото като човек съм едно мислещо същество и мога да схвана истината в Духа. Истината е вечна; тя винаги би могла да ми се открие в нещата, макар и постоянно да бих изгубвал миналото от своя поглед, така че всяко впечатление да заставаше пред мен като нещо напълно ново. Но Духът в мен не се задоволява само с впечатленията от настоящето; душата разширява неговия кръгозор и върху миналото. И колкото повече тя може да прибавя към него подробности от миналото, толкова повече тя го обогатява. Така душата предава по-нататък на Духа онези опитности, които е получила от тялото.
Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът носи в себе си два елемента: Първият вечните закони на доброто и истината, вторият спомена за миналите изживявания.
Тези два фактора определят неговите дела. Ако искаме да разберем един човешки Дух, ние трябва да знаем за него две неща: До каква степен в него са се открили вечните закони и какви богатства от миналото е събрал той. Тези богатства в никакъв случай не остават непроменени в Духа. Впечатленията, които човекът получава от изживяванията, постепенно изчезват от паметта. Но не и техните плодове.
към текста >>
В тази област нещата трябва да се разглеждат така спокойно и обективно, както и в сферата
на
физическия
свят
.
Само поради това то не придобива случайна форма, а само онази, която наследява. Силите, които са направили възможна моята човешка форма, са съществували в моите прародители. Но и Духът на човека също се появява в една определена форма /разбира се, думата "форма" тук се употребява в духовен смисъл/. Формите на Духа са най-различни при отделните хора. Два души не притежават една и съща форма.
В тази област нещата трябва да се разглеждат така спокойно и обективно, както и в сферата на физическия свят.
Не може да се каже, че в духовно отношение различията между хората се основават само на различията в тяхната обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Не, случаят изобщо не е такъв: Защото двама души се развиват по съвсем различен начин въпреки еднаквото влияние на обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Следователно, трябва да приемем, че те са започнали жизнения си път със съвсем различни заложби. Тук заставаме пред един важен факт, който разширява познанието ни за същността на човека. Който иска да насочи погледа си само към материалната страна на въпроса, той наистина може да твърди, че индивидуалните различия в човешката личност, идват като резултат от различията в състава на материалните зародиши.
към текста >>
Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия
свят
което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш.
Който иска да насочи погледа си само към материалната страна на въпроса, той наистина може да твърди, че индивидуалните различия в човешката личност, идват като резултат от различията в състава на материалните зародиши. Ако се вземат под внимание законите на наследствеността, открити от Грегор Мендел, може да се предаде на тази хипотеза дори вид на научно издържано съждение. Един такъв съдник, обаче, показва само, че той не притежава истинско разбиране за отношението на човека към собствените му изживявания. Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен начин върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено отношение към материално развитие. За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието на човека със собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благодарение на това, че душата влиза в посоченото взаимодействие.
Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия свят което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш.
С физическата си форма, човекът се различава от своите животински събратя на Земята. Но те си приличат само до известна степен. Съществува само един човешки вид. Колкото и големи да са различията между расите, народите, индивидите физическата прилика между човек и човек е по-голяма, отколкото между човек и който и да е животински вид. Всяка характерна черта, която се появява в човешки вид, се обуславя от наследствеността.
към текста >>
За тази представа бихме имали основание, само ако приемем, че това, което въздействува
на
човешката душа от външния физически
свят
, би било подобно
на
това, което душата получава от един чисто духовен
свят
.
Като духовен човек, аз съм съществувал още преди моето раждане. Сигурно е, че аз не съм съществувал в моите прародители, понеже те като духовни човеци се различават от мен. Моята биография не може да се обясни с тяхната. Като духовно същество, в много по-голяма степен аз съм повторение на едно друго, от чиято биография трябва да се обясни и моята. Другият възможен случай на обяснение би бил този, че аз имам облика на това, което съдържа моята биография само благодарение на един духовен живот раждането /или, по-точно, преди зачатието/.
За тази представа бихме имали основание, само ако приемем, че това, което въздействува на човешката душа от външния физически свят, би било подобно на това, което душата получава от един чисто духовен свят.
Едно такова допускане противоречи на истинското и точно наблюдение. Защото това, което е определящо за човешката душа от този физически свят е такова, че въздействува по един и същи начин, както една по-късна опитност въздействува на една по-ранна опитност в условията на физическия свят. За да наблюдаваме правилно тези отношения, нека видим как в човешкия живот се получават онези активни впечатления, които действуват на душевните заложби така, както когато сме поставени пред едно действие, което трябва да извършим и самият този факт на свой ред действува върху способностите, които вече сме упражнили през настоящия живот, а върху душевни заложби, на които може да се въздействува като на вече придобити способности. Когато схванем тези неща, идваме до заключението, че настоящият живот е бил предхождан от предишен земен живот. Мисълта обаче не може да остане при някакви чисто духовни изживявания, свързани с периода преди този земен живот.
към текста >>
Защото това, което е определящо за човешката душа от този физически
свят
е такова, че въздействува по един и същи начин, както една по-късна опитност въздействува
на
една по-ранна опитност в условията
на
физическия
свят
.
Моята биография не може да се обясни с тяхната. Като духовно същество, в много по-голяма степен аз съм повторение на едно друго, от чиято биография трябва да се обясни и моята. Другият възможен случай на обяснение би бил този, че аз имам облика на това, което съдържа моята биография само благодарение на един духовен живот раждането /или, по-точно, преди зачатието/. За тази представа бихме имали основание, само ако приемем, че това, което въздействува на човешката душа от външния физически свят, би било подобно на това, което душата получава от един чисто духовен свят. Едно такова допускане противоречи на истинското и точно наблюдение.
Защото това, което е определящо за човешката душа от този физически свят е такова, че въздействува по един и същи начин, както една по-късна опитност въздействува на една по-ранна опитност в условията на физическия свят.
За да наблюдаваме правилно тези отношения, нека видим как в човешкия живот се получават онези активни впечатления, които действуват на душевните заложби така, както когато сме поставени пред едно действие, което трябва да извършим и самият този факт на свой ред действува върху способностите, които вече сме упражнили през настоящия живот, а върху душевни заложби, на които може да се въздействува като на вече придобити способности. Когато схванем тези неща, идваме до заключението, че настоящият живот е бил предхождан от предишен земен живот. Мисълта обаче не може да остане при някакви чисто духовни изживявания, свързани с периода преди този земен живот. Физическата форма, която Шилер има, е тази, която е наследил от своите прародители. Но като тази форма не може да израсне просто от земята, така стоят нещата и с духовната същност на Шилер.
към текста >>
Вътре в тези граници, човекът принадлежи
на
трите
свят
а:
На
телесния, душевния и духовния.
Да обясняваме духовните качества на един човек чрез наследяването, означава, че сме в плен на един от най-лошите предразсъдъци. Какви разсъждения биха могли да убедят един човек, който би претендирал например, че всичко, което принадлежи към гения на Гьоте, е наследено от майка му и баща му? Този човек показва, че храни дълбока антипатия към безпристрастното наблюдение. Едно материалистическо внушение би му попречило да разглежда въпросното явление в неговата истинска светлина и във всичките му отношения. Горните разсъждения съдържат предпоставките за изследване на човешкото същество отвъд границите на раждането и смъртта.
Вътре в тези граници, човекът принадлежи на трите свята: На телесния, душевния и духовния.
Душата е посредница между тялото и духа като изпълва третия елемент на тялото "душевното тяло", със способност за усещане, а като Съзнаваща Душа, тя прониква първия елемент на Духа, Духът-Себе. Чрез това, по време на физическия живот, тя става част както на тялото, така и на Духа. Това нейно участие се проявява през цялото и съществувание. Тя ще зависи от организацията на Душевното Тяло, както и от развитието на способностите на Сетивната Душа. И от живота на Съзнаващата Душа, от друга страна, ще зависи степента на развитие, което Духът-Себе може да постигне в нея.
към текста >>
Сетивната Душа може да разгърне толкова по-добро общуване с външния
свят
, колкото по-развито е Душевното Тяло.
Душата е посредница между тялото и духа като изпълва третия елемент на тялото "душевното тяло", със способност за усещане, а като Съзнаваща Душа, тя прониква първия елемент на Духа, Духът-Себе. Чрез това, по време на физическия живот, тя става част както на тялото, така и на Духа. Това нейно участие се проявява през цялото и съществувание. Тя ще зависи от организацията на Душевното Тяло, както и от развитието на способностите на Сетивната Душа. И от живота на Съзнаващата Душа, от друга страна, ще зависи степента на развитие, което Духът-Себе може да постигне в нея.
Сетивната Душа може да разгърне толкова по-добро общуване с външния свят, колкото по-развито е Душевното Тяло.
А Духът-Себе става толкова по-богат и по-силен, колкото повече се изхранва от Съзнаващата Душа. Вече посочихме, че тази храна се състои от изживяванията, получени по време на живота и от плодовете, които могат да се извлекат от тях. Разбира се, взаимодействието между душата и Духа може да се осъществи само там, където Съзнаващата Душа и Духът-Себе са наистина свързани. Нека първо да разгледаме взаимодействието между Душевното Тяло и Сетивната Душа. Както се изясни, Душевното Тяло е най-фината форма на тялото; то му принадлежи и е зависимо от него.
към текста >>
Душата получава от Духа способността да живее в
истината
и доброто, да проявява Духа в своите наклонности и в собствения си живот.
Етерното тяло е това, което предава на тези вещества и сили формата на човешкото тяло. Тази форма не се определя единството от процесите между раждането (или зачатието) и смъртта, а от законите на наследствеността, които се простират отвъд раждането и смъртта. Обстоятелството, че по пътя на наследяването могат да се предават и душевни качества, следователно ходът на физическото наследяване да получи една душевна окраска, има основанието си в това, че Душевното Тяло може да се повлияе от Сетивната Душа. Нека проследим сега, как се оформя взаимодействието между душата и Духа? По време на живота, Духът е свързан с душата по посочения по-горе начин.
Душата получава от Духа способността да живее в истината и доброто, да проявява Духа в своите наклонности и в собствения си живот.
Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто. Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове. Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека.
към текста >>
Духът-Себе донася
на
"Азът" от света
на
Духа вечните закони
на
истината
и доброто.
Тази форма не се определя единството от процесите между раждането (или зачатието) и смъртта, а от законите на наследствеността, които се простират отвъд раждането и смъртта. Обстоятелството, че по пътя на наследяването могат да се предават и душевни качества, следователно ходът на физическото наследяване да получи една душевна окраска, има основанието си в това, че Душевното Тяло може да се повлияе от Сетивната Душа. Нека проследим сега, как се оформя взаимодействието между душата и Духа? По време на живота, Духът е свързан с душата по посочения по-горе начин. Душата получава от Духа способността да живее в истината и доброто, да проявява Духа в своите наклонности и в собствения си живот.
Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто.
Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове. Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека. А плодовете от обучението са нашите придобити способности.
към текста >>
Но не само в Духа, който просветва в душата, отпечатва тя своите изживявания, а и както бе показано, също и във външния
свят
, а именно чрез действието.
Обаче тази представа остава донякъде беззащитна пред възраженията на едно неправилно ръководено от мисленето наблюдение. Но от друга страна е вярно, че всеки, който стига до такава представа чрез обикновеното мисловно наблюдение, вече се подготвя за свръхсетивното наблюдение. Той, така да се каже, изгражда нещо, с което трябва да разполага преди свръхсетивното наблюдение, както е необходимо и физическото око за целите на сетивното наблюдение. Да се твърди, че свръхсетивното зрение, което би се основавало на такъв възглед, не е нищо друго освен внушение, би означавало да се прояви неспособност за обхващане на действителността от страна на свободното мислене; с други думи, това би означавало, по този начин човек сам да си внуши определени възражения. Видяхме, че изживяванията на душата не се съхраняват само в границите на живота и смъртта, а и извън тях.
Но не само в Духа, който просветва в душата, отпечатва тя своите изживявания, а и както бе показано, също и във външния свят, а именно чрез действието.
Това, което човек е извършил вчера, има своите последствия днес. Аналогията между съня и смъртта дава представа за връзката между причината и следствието в това отношение. Често пъти сънят е наричан най-малкият брат на смъртта. Събуждам се сутрин. Моята постоянна активност е била прекъсната през нощта.
към текста >>
Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния
свят
, предава ги
на
Духа, за да извлече той плодовете им за вечността.
Ще се опитаме да изясним какво се случва при встъпването в жизнения път. Първо се появява едно физическо тяло, което получава формата си чрез законите на наследствеността. То става носител на един Дух, който повтаря предишния живот в една нова форма. Между тях се намира душата, която води самостоятелен и отделен живот. Нейните желания, страсти и наклонности, и служат; тя поставя в служба на себе си и мисълта.
Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за вечността.
Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна. Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността. Всъщност душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот. Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид. Със своя Дух той живее в един по-висш свят.
към текста >>
Със своя Дух той живее в един по-висш
свят
.
Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за вечността. Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна. Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността. Всъщност душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот. Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид.
Със своя Дух той живее в един по-висш свят.
Душата свързва временно тези два свята. Но физическия свят, в който прониква човешкият Дух, не му е непознат. В него са отпечатани следите от миналите действия. Нещо от този свят му принадлежи и носи отпечатъка на неговото същество. Между тях има определено родство.
към текста >>
Душата свързва временно тези два
свят
а.
Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна. Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността. Всъщност душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот. Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид. Със своя Дух той живее в един по-висш свят.
Душата свързва временно тези два свята.
Но физическия свят, в който прониква човешкият Дух, не му е непознат. В него са отпечатани следите от миналите действия. Нещо от този свят му принадлежи и носи отпечатъка на неговото същество. Между тях има определено родство. Както някога душата е предала на Духа впечатленията от външния свят, за да получат те елемента "трайност", така сега тя като орган на Духа превръща предоставените и от него способности в действия, които в своите последици също придобиват елемента трайност.
към текста >>
Но физическия
свят
, в който прониква човешкият Дух, не му е непознат.
Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността. Всъщност душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот. Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид. Със своя Дух той живее в един по-висш свят. Душата свързва временно тези два свята.
Но физическия свят, в който прониква човешкият Дух, не му е непознат.
В него са отпечатани следите от миналите действия. Нещо от този свят му принадлежи и носи отпечатъка на неговото същество. Между тях има определено родство. Както някога душата е предала на Духа впечатленията от външния свят, за да получат те елемента "трайност", така сега тя като орган на Духа превръща предоставените и от него способности в действия, които в своите последици също придобиват елемента трайност. Така душата фактически е влята в тези действия.
към текста >>
Нещо от този
свят
му принадлежи и носи отпечатъка
на
неговото същество.
Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид. Със своя Дух той живее в един по-висш свят. Душата свързва временно тези два свята. Но физическия свят, в който прониква човешкият Дух, не му е непознат. В него са отпечатани следите от миналите действия.
Нещо от този свят му принадлежи и носи отпечатъка на неговото същество.
Между тях има определено родство. Както някога душата е предала на Духа впечатленията от външния свят, за да получат те елемента "трайност", така сега тя като орган на Духа превръща предоставените и от него способности в действия, които в своите последици също придобиват елемента трайност. Така душата фактически е влята в тези действия. В последиците от своите действия, душата на човека живее един втори, самостоятелен живот. Това ни кара да вникваме в начина, по който съдбата се проявява в живота.
към текста >>
Както някога душата е предала
на
Духа впечатленията от външния
свят
, за да получат те елемента "трайност", така сега тя като орган
на
Духа превръща предоставените и от него способности в действия, които в своите последици също придобиват елемента трайност.
Душата свързва временно тези два свята. Но физическия свят, в който прониква човешкият Дух, не му е непознат. В него са отпечатани следите от миналите действия. Нещо от този свят му принадлежи и носи отпечатъка на неговото същество. Между тях има определено родство.
Както някога душата е предала на Духа впечатленията от външния свят, за да получат те елемента "трайност", така сега тя като орган на Духа превръща предоставените и от него способности в действия, които в своите последици също придобиват елемента трайност.
Така душата фактически е влята в тези действия. В последиците от своите действия, душата на човека живее един втори, самостоятелен живот. Това ни кара да вникваме в начина, по който съдбата се проявява в живота. Например, нещо "сполетява" човека. Най-напред той е склонен да разглежда това събитие, което го "сполита", като някаква "случайност".
към текста >>
Само една част от моята дейност се намира във външния
свят
; другата е в самия мен.
Следователно, когато някое външно събитие ни изненадва и ние чувствуваме, че то е свързано с нашия Аз по същия начин, както споменът се появява у нас "отвътре", ние трябва да разберем, че имаме работа с последствията от нашите действия, които сме извършили в едно минало съществувание. Ето как интимното наблюдение на живота, т.е. наблюдението, ръководено от една правилна мисъл и разбиране на живота, ни довежда до едно схващане, изглеждащо парадоксално за обикновеното съзнание, схващане, според което съдбата на едно земно съществувание зависи от делата извършени в едно минало съществувание. Тази представа ще получи своята завършена цялост само чрез свръхсетивното познание: Без него тя е една сянка. Същата представа, постигната дори и само от обикновеното съзнание, също подготвя душата, за да може да съзерцава своите истини в хода на свръхсетивното наблюдение.
Само една част от моята дейност се намира във външния свят; другата е в самия мен.
Това отношение между Азът и действието може да се изясни чрез едно просто сравнение, взето от естествената наука. Животните, които някога са се заселили в пещерите на Кентъки, са имали зрение. Впоследствие, поради живота си в тях, те са го загубили. Животът в тъмнина е затворил очите им. Физическата и химическата дейност, свойствена на очите по времето, когато са осъществявали зрението, са престанали.
към текста >>
Някой би попитал: как може да се случи това, след като човешкият дух при своето превъплътяване идва в един напълно друг
свят
, различен от този, който той някога е напуснал?
Чрез едно действие, което душата извършва, в нея се създават потенциални заложби за друго действие, което ще бъде плод на първото. Душата носи тази предразположба в себе си като една необходимост, докато второто действие се осъществи докрай. Може да се каже също, че едно извършено действие влага в душата необходимостта, тя да предприеме и друго действие, което е последица от първото. Човешкият Дух наистина подготвя съдбата си чрез своите действия. С това, което те вършил в предишния си живот, той се сблъсква в новия живот.
Някой би попитал: как може да се случи това, след като човешкият дух при своето превъплътяване идва в един напълно друг свят, различен от този, който той някога е напуснал?
Този въпрос е предизвикан от една повърхностна, но дълбоко вкоренена в живота представа за връзките на съдбата. Ако отпътувам от Европа за Америка, ще намеря там едно напълно ново обкръжение. И въпреки това, животът ми в Америка ще зависи напълно от предишния ми живот в Европа. Това обкръжение ще бъде различно в зависимост от обстоятелството, дали, например в Европа съм бил механик или банков служител. Вероятно в първия случай аз отново ще бъда обграден от машини, а във втория от финансови институции.
към текста >>
Във всеки случай, моят предишен живот ще определи сегашното ми обкръжение; от целия обкръжаващ
свят
той привлича само онези неща, които са му близки.
Този въпрос е предизвикан от една повърхностна, но дълбоко вкоренена в живота представа за връзките на съдбата. Ако отпътувам от Европа за Америка, ще намеря там едно напълно ново обкръжение. И въпреки това, животът ми в Америка ще зависи напълно от предишния ми живот в Европа. Това обкръжение ще бъде различно в зависимост от обстоятелството, дали, например в Европа съм бил механик или банков служител. Вероятно в първия случай аз отново ще бъда обграден от машини, а във втория от финансови институции.
Във всеки случай, моят предишен живот ще определи сегашното ми обкръжение; от целия обкръжаващ свят той привлича само онези неща, които са му близки.
Така е и с Духът-Себе. Той по необходимост се обгражда в новия си живот с всичко онова, което му е било близко в предишния живот. Ето защо сънят е един общоупотребяван символ на смъртта, понеже по време на съня си, човек избягва от мястото, където го очаква неговата съдба. Докато човек спи, събитията продължават, без той да може да влияе върху техния ход. И въпреки това, животът ни през новия ден зависи от последиците на нашите действия от вчерашния ден.
към текста >>
Откъснат от нас през нощта, този
свят
се простира, така да се каже, около нас през целия ден.
Той по необходимост се обгражда в новия си живот с всичко онова, което му е било близко в предишния живот. Ето защо сънят е един общоупотребяван символ на смъртта, понеже по време на съня си, човек избягва от мястото, където го очаква неговата съдба. Докато човек спи, събитията продължават, без той да може да влияе върху техния ход. И въпреки това, животът ни през новия ден зависи от последиците на нашите действия от вчерашния ден. Наистина, всяка сутрин нашата личност се въплъщава отново в света на нашите действия.
Откъснат от нас през нощта, този свят се простира, така да се каже, около нас през целия ден.
Същото е и с действията от предишните съществувания на човека. Те са свързани с него като негова съдба, както и животът в пещерите остават свързани с животните, които чрез миграцията си в тях са загубили своето зрение. Както тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в обкръжаващата ги среда, която сами са избрали, така и човешкият Дух може да живее единствено в обкръжаващия свят, който сам е създал чрез своите действия. Да намирам всяка сутрин ситуацията, която съм създал с моите минали действия: за това се грижи естествения ход на събитията. На сродството на моя Дух с нещата от обкръжаващия свят, аз дължа възможността да намеря отново онази среда, която отговаря на моите минали действия.
към текста >>
Както тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в обкръжаващата ги среда, която сами са избрали, така и човешкият Дух може да живее единствено в обкръжаващия
свят
, който сам е създал чрез своите действия.
И въпреки това, животът ни през новия ден зависи от последиците на нашите действия от вчерашния ден. Наистина, всяка сутрин нашата личност се въплъщава отново в света на нашите действия. Откъснат от нас през нощта, този свят се простира, така да се каже, около нас през целия ден. Същото е и с действията от предишните съществувания на човека. Те са свързани с него като негова съдба, както и животът в пещерите остават свързани с животните, които чрез миграцията си в тях са загубили своето зрение.
Както тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в обкръжаващата ги среда, която сами са избрали, така и човешкият Дух може да живее единствено в обкръжаващия свят, който сам е създал чрез своите действия.
Да намирам всяка сутрин ситуацията, която съм създал с моите минали действия: за това се грижи естествения ход на събитията. На сродството на моя Дух с нещата от обкръжаващия свят, аз дължа възможността да намеря отново онази среда, която отговаря на моите минали действия. Ето как можем да изградим една представа за това, как душата е свързана с човешкото същество. Физическото тяло е подчинено на законите на наследствеността. Напротив, човешкият Дух трябва непрестанно да се превъплътява и законът, който царува над него, го принуждава да донася в своите следващи съществувания плодовете от предишните животи.
към текста >>
На
сродството
на
моя Дух с нещата от обкръжаващия
свят
, аз дължа възможността да намеря отново онази среда, която отговаря
на
моите минали действия.
Откъснат от нас през нощта, този свят се простира, така да се каже, около нас през целия ден. Същото е и с действията от предишните съществувания на човека. Те са свързани с него като негова съдба, както и животът в пещерите остават свързани с животните, които чрез миграцията си в тях са загубили своето зрение. Както тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в обкръжаващата ги среда, която сами са избрали, така и човешкият Дух може да живее единствено в обкръжаващия свят, който сам е създал чрез своите действия. Да намирам всяка сутрин ситуацията, която съм създал с моите минали действия: за това се грижи естествения ход на събитията.
На сродството на моя Дух с нещата от обкръжаващия свят, аз дължа възможността да намеря отново онази среда, която отговаря на моите минали действия.
Ето как можем да изградим една представа за това, как душата е свързана с човешкото същество. Физическото тяло е подчинено на законите на наследствеността. Напротив, човешкият Дух трябва непрестанно да се превъплътява и законът, който царува над него, го принуждава да донася в своите следващи съществувания плодовете от предишните животи. Душата живее в настоящето. Но този живот в настоящето не е независим от предишния живот.
към текста >>
Следователно, отношението между тялото, душата и Духа може да се изрази така: духът е вечен; раждането и смъртта действуват в тялото според законите
на
физическия
свят
; животът
на
душата, който е подчинен
на
съдбата, свързва тези елементи в хода
на
едно земно въплъщение.
Животът на човека между раждането и смъртта зависи от три фактора. Те лежат отвъд границите на живота и смъртта. Тялото се подчинява на законите на наследствеността; душата се подчинява на съдбата, която човек изгражда сам. Тази съдба, изградена от самия човек, може да се назове със старото име, негова карма. А Духът се подчинява на закона на прераждането, на повтарящите се земни животи.
Следователно, отношението между тялото, душата и Духа може да се изрази така: духът е вечен; раждането и смъртта действуват в тялото според законите на физическия свят; животът на душата, който е подчинен на съдбата, свързва тези елементи в хода на едно земно въплъщение.
Всяко по-нататъшно познание на човешкото същество предполага познанието на "трите свята", на които той принадлежи. Те са предмет на следващите описания. С помощта на чистата логика, всяко мислене, което разглежда явленията на живота и не се страхува от своите крайни изводи, може да стигне до идеята за прераждането и Кармата. Ако е вярно, че миналите съществувания се простират пред отвореното "духовно око" на ясновидеца под формата на изживявания, не по-малко вярно е, че истинността на тази идея е достъпна и за разума.
към текста >>
Всяко по-нататъшно познание
на
човешкото същество предполага познанието
на
"трите
свят
а",
на
които той принадлежи.
Те лежат отвъд границите на живота и смъртта. Тялото се подчинява на законите на наследствеността; душата се подчинява на съдбата, която човек изгражда сам. Тази съдба, изградена от самия човек, може да се назове със старото име, негова карма. А Духът се подчинява на закона на прераждането, на повтарящите се земни животи. Следователно, отношението между тялото, душата и Духа може да се изрази така: духът е вечен; раждането и смъртта действуват в тялото според законите на физическия свят; животът на душата, който е подчинен на съдбата, свързва тези елементи в хода на едно земно въплъщение.
Всяко по-нататъшно познание на човешкото същество предполага познанието на "трите свята", на които той принадлежи.
Те са предмет на следващите описания. С помощта на чистата логика, всяко мислене, което разглежда явленията на живота и не се страхува от своите крайни изводи, може да стигне до идеята за прераждането и Кармата. Ако е вярно, че миналите съществувания се простират пред отвореното "духовно око" на ясновидеца под формата на изживявания, не по-малко вярно е, че истинността на тази идея е достъпна и за разума.
към текста >>
43.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Докато живее в своето тяло, човекът действува и твори във физическия
свят
.
ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА Когато, следвайки своя път от едно прераждане в друго, човешкият дух е пребродил "царството на душите", той навлиза в "царството на духовете", за да остане там, докато узрее за ново телесно съществувание. Не можем да схванем добре смисъла на това пребиваване в Царството на Духовете, без да разберем целта, която човек преследва в хода на едно въплъщение.
Докато живее в своето тяло, човекът действува и твори във физическия свят.
Той върши това в качеството си на духовно същество. Той отпечатва във физическите форми, веществата и сили това, което открива чрез своя дух. Следователно, Духът идва във физическия свят като пратеник от духовния свят. Той може да действува в този свят само като се въплъти в него. Той трябва да приеме физическото тяло като свой инструмент, за да действува в света на телата и за да приеме, на свой ред, влиянията на този материален свят.
към текста >>
Следователно, Духът идва във физическия
свят
като пратеник от духовния
свят
.
Когато, следвайки своя път от едно прераждане в друго, човешкият дух е пребродил "царството на душите", той навлиза в "царството на духовете", за да остане там, докато узрее за ново телесно съществувание. Не можем да схванем добре смисъла на това пребиваване в Царството на Духовете, без да разберем целта, която човек преследва в хода на едно въплъщение. Докато живее в своето тяло, човекът действува и твори във физическия свят. Той върши това в качеството си на духовно същество. Той отпечатва във физическите форми, веществата и сили това, което открива чрез своя дух.
Следователно, Духът идва във физическия свят като пратеник от духовния свят.
Той може да действува в този свят само като се въплъти в него. Той трябва да приеме физическото тяло като свой инструмент, за да действува в света на телата и за да приеме, на свой ред, влиянията на този материален свят. Но Духът е този, който действува чрез тялото. От него произхождат подтиците и насоките за действие във физическия свят. Докато обитава физическото тяло, Духът не може да приеме своя истински облик.
към текста >>
Той може да действува в този
свят
само като се въплъти в него.
Не можем да схванем добре смисъла на това пребиваване в Царството на Духовете, без да разберем целта, която човек преследва в хода на едно въплъщение. Докато живее в своето тяло, човекът действува и твори във физическия свят. Той върши това в качеството си на духовно същество. Той отпечатва във физическите форми, веществата и сили това, което открива чрез своя дух. Следователно, Духът идва във физическия свят като пратеник от духовния свят.
Той може да действува в този свят само като се въплъти в него.
Той трябва да приеме физическото тяло като свой инструмент, за да действува в света на телата и за да приеме, на свой ред, влиянията на този материален свят. Но Духът е този, който действува чрез тялото. От него произхождат подтиците и насоките за действие във физическия свят. Докато обитава физическото тяло, Духът не може да приеме своя истински облик. Той може само леко да просветне през булото на физическото съществувание.
към текста >>
Той трябва да приеме физическото тяло като свой инструмент, за да действува в света
на
телата и за да приеме,
на
свой ред, влиянията
на
този материален
свят
.
Докато живее в своето тяло, човекът действува и твори във физическия свят. Той върши това в качеството си на духовно същество. Той отпечатва във физическите форми, веществата и сили това, което открива чрез своя дух. Следователно, Духът идва във физическия свят като пратеник от духовния свят. Той може да действува в този свят само като се въплъти в него.
Той трябва да приеме физическото тяло като свой инструмент, за да действува в света на телата и за да приеме, на свой ред, влиянията на този материален свят.
Но Духът е този, който действува чрез тялото. От него произхождат подтиците и насоките за действие във физическия свят. Докато обитава физическото тяло, Духът не може да приеме своя истински облик. Той може само леко да просветне през булото на физическото съществувание. Всъщност мисловния живот на човека принадлежи на духовният свят; и това, което просветва от него в рамките на физическия свят, е само една загатната и смътна форма.
към текста >>
От него произхождат подтиците и насоките за действие във физическия
свят
.
Той отпечатва във физическите форми, веществата и сили това, което открива чрез своя дух. Следователно, Духът идва във физическия свят като пратеник от духовния свят. Той може да действува в този свят само като се въплъти в него. Той трябва да приеме физическото тяло като свой инструмент, за да действува в света на телата и за да приеме, на свой ред, влиянията на този материален свят. Но Духът е този, който действува чрез тялото.
От него произхождат подтиците и насоките за действие във физическия свят.
Докато обитава физическото тяло, Духът не може да приеме своя истински облик. Той може само леко да просветне през булото на физическото съществувание. Всъщност мисловния живот на човека принадлежи на духовният свят; и това, което просветва от него в рамките на физическия свят, е само една загатната и смътна форма. Можем също да кажем, че мисловният живот на физическия човек е една сянка, едно отражение на действителното духовно същество, част от което е самия човек. През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата.
към текста >>
Всъщност мисловния живот
на
човека принадлежи
на
духовният
свят
; и това, което просветва от него в рамките
на
физическия
свят
, е само една загатната и смътна форма.
Той трябва да приеме физическото тяло като свой инструмент, за да действува в света на телата и за да приеме, на свой ред, влиянията на този материален свят. Но Духът е този, който действува чрез тялото. От него произхождат подтиците и насоките за действие във физическия свят. Докато обитава физическото тяло, Духът не може да приеме своя истински облик. Той може само леко да просветне през булото на физическото съществувание.
Всъщност мисловния живот на човека принадлежи на духовният свят; и това, което просветва от него в рамките на физическия свят, е само една загатната и смътна форма.
Можем също да кажем, че мисловният живот на физическия човек е една сянка, едно отражение на действителното духовно същество, част от което е самия човек. През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата. Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание. Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете".
към текста >>
Въпреки че неговото действие върху този
свят
съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание.
Докато обитава физическото тяло, Духът не може да приеме своя истински облик. Той може само леко да просветне през булото на физическото съществувание. Всъщност мисловния живот на човека принадлежи на духовният свят; и това, което просветва от него в рамките на физическия свят, е само една загатната и смътна форма. Можем също да кажем, че мисловният живот на физическия човек е една сянка, едно отражение на действителното духовно същество, част от което е самия човек. През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата.
Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание.
Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете". Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят. Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят. Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен свят, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло.
към текста >>
Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия
свят
.
Можем също да кажем, че мисловният живот на физическия човек е една сянка, едно отражение на действителното духовно същество, част от което е самия човек. През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата. Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание. Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете".
Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят.
Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят. Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен свят, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло. През време на своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите на физическия свят. Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него. Той сякаш открива качествата на "веществото", в което иска да въплъти своите мисли, своите идеи.
към текста >>
Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана
на
къщата, според архитектурните и други закони,
на
които трябва да се подчинява, така и архитектът
на
човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството
на
духовете" способностите и целите, съгласно законите
на
това Царство, което после ще пренесат в земния
свят
.
През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата. Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание. Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете". Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят.
Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят.
Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен свят, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло. През време на своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите на физическия свят. Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него. Той сякаш открива качествата на "веществото", в което иска да въплъти своите мисли, своите идеи. Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото".
към текста >>
Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен
свят
, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло.
Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание. Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете". Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят. Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят.
Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен свят, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло.
През време на своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите на физическия свят. Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него. Той сякаш открива качествата на "веществото", в което иска да въплъти своите мисли, своите идеи. Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото". Следователно, физическият свят е едновременно арена за творчество и за ученичество.
към текста >>
През време
на
своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите
на
физическия
свят
.
Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете". Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят. Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят. Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен свят, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло.
През време на своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите на физическия свят.
Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него. Той сякаш открива качествата на "веществото", в което иска да въплъти своите мисли, своите идеи. Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото". Следователно, физическият свят е едновременно арена за творчество и за ученичество. Резултатите от това ученичество после се превръщат в живи способности на Духа в "царството на духовете".
към текста >>
Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият
свят
налага
на
всеки, който иска да работи в него.
Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете". Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят. Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят. Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен свят, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло. През време на своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите на физическия свят.
Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него.
Той сякаш открива качествата на "веществото", в което иска да въплъти своите мисли, своите идеи. Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото". Следователно, физическият свят е едновременно арена за творчество и за ученичество. Резултатите от това ученичество после се превръщат в живи способности на Духа в "царството на духовете". За по-голяма яснота, нека следваме сравнението, което вече направихме.
към текста >>
Следователно, физическият
свят
е едновременно арена за творчество и за ученичество.
Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен свят, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло. През време на своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите на физическия свят. Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него. Той сякаш открива качествата на "веществото", в което иска да въплъти своите мисли, своите идеи. Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото".
Следователно, физическият свят е едновременно арена за творчество и за ученичество.
Резултатите от това ученичество после се превръщат в живи способности на Духа в "царството на духовете". За по-голяма яснота, нека следваме сравнението, което вече направихме. Архитектът изработва плана на една къща и го поставя в изпълнение. Така той събира известно количество опитности, оплодотворяват неговата работа, и когато се залови да направи нов план, този план ще бъде обогатен с всичко, което архитектът ще е научил от изпълнението на първия. Същото е и с последователните съществувания на човека.
към текста >>
Следователно, неговото внимание е винаги обърнато към физическия
свят
и към целите които този
свят
му налага.
Архитектът изработва плана на една къща и го поставя в изпълнение. Така той събира известно количество опитности, оплодотворяват неговата работа, и когато се залови да направи нов план, този план ще бъде обогатен с всичко, което архитектът ще е научил от изпълнението на първия. Същото е и с последователните съществувания на човека. Между преражданията, Духът живее в своята собствена област. Той е свободен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; освободен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си плодовете от миналите си прераждания.
Следователно, неговото внимание е винаги обърнато към физическия свят и към целите които този свят му налага.
Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията на Земята, доколкото тази последната съставлява поле на неговата дейност. Той работи за своето собствено развитие, за да може всеки път, когато се преражда, да служи в името на Земята, според изискванията за момента. Очевидно тук става дума само за един общ образ за последователните съществувания на човешкото същество. Този образ е приблизителен и не би могъл да съвпадне точно с действителността. Според обстоятелствата, възможно е даден човешки живот да бъде по-малко съвършен отколкото предшествуващия.
към текста >>
Те проникват в него и така, укрепен от тях, той може да действува в земния
свят
.
Този образ е приблизителен и не би могъл да съвпадне точно с действителността. Според обстоятелствата, възможно е даден човешки живот да бъде по-малко съвършен отколкото предшествуващия. Но, общо взето, тези несъответствия отпадат в течение на последователните съществувания. Човешкият Дух се формира в "царството на духовете", приспособявайки се към неговите различни области. Неговият живот се слива последователно с живота на всяка една от тези области и приема временно техните качества.
Те проникват в него и така, укрепен от тях, той може да действува в земния свят.
В първата област от "царството на духовете", човекът се вижда заобиколен от духовните първообрази на земните неща. През време на физическия живот, с помощта на своите мисли, той опознава само техните сенки. Това, което на Земята се мисли тук се изживява. Човекът се движи всред мисли, но тези мисли са действителни същества. Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма.
към текста >>
Това е един
свят
от одушевени Същества, творци и строители.
Човекът се движи всред мисли, но тези мисли са действителни същества. Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма. Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети. Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети. Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност.
Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители.
Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили. Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло. Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас. И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят.
към текста >>
Между мисловните сили, които одушевяват този
свят
, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло.
Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети. Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети. Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност. Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили.
Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло.
Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас. И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят. Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят. Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност.
към текста >>
И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния
свят
.
Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили. Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло. Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас.
И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят.
Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят. Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност. Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло. По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят. Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият.
към текста >>
Ние се научаваме да гледаме
на
него като
на
една малка част от външния
свят
.
Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили. Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло. Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас. И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят.
Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят.
Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност. Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло. По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят. Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият. Тук се потвърждава една от основните идеи на старата ведическа индийска мъдрост.
към текста >>
Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен
свят
, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност.
Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло. Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас. И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят. Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят.
Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност.
Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло. По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят. Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият. Тук се потвърждава една от основните идеи на старата ведическа индийска мъдрост. "Мъдрецът" извлича още в земния живот познанието, което другите ще имат едва след смъртта; още в този живот той разбира своето родство с всички неща: "Там изпитвам Аза", което значи: "Ти си това".
към текста >>
Ние възприемаме единството
на
външния
свят
, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим
на
това цяло.
Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас. И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят. Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят. Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност.
Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло.
По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят. Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият. Тук се потвърждава една от основните идеи на старата ведическа индийска мъдрост. "Мъдрецът" извлича още в земния живот познанието, което другите ще имат едва след смъртта; още в този живот той разбира своето родство с всички неща: "Там изпитвам Аза", което значи: "Ти си това". През време на физическия живот това е само един идеал, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опитности.
към текста >>
По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство
на
физическото тяло с външния
свят
.
Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас. И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят. Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят. Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност. Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло.
По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят.
Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият. Тук се потвърждава една от основните идеи на старата ведическа индийска мъдрост. "Мъдрецът" извлича още в земния живот познанието, което другите ще имат едва след смъртта; още в този живот той разбира своето родство с всички неща: "Там изпитвам Аза", което значи: "Ти си това". През време на физическия живот това е само един идеал, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опитности. А самият човек все повече и повече се убеждава, че неговата истинска същност принадлежи на духовния свят.
към текста >>
А самият човек все повече и повече се убеждава, че неговата истинска същност принадлежи
на
духовния
свят
.
По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят. Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият. Тук се потвърждава една от основните идеи на старата ведическа индийска мъдрост. "Мъдрецът" извлича още в земния живот познанието, което другите ще имат едва след смъртта; още в този живот той разбира своето родство с всички неща: "Там изпитвам Аза", което значи: "Ти си това". През време на физическия живот това е само един идеал, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опитности.
А самият човек все повече и повече се убеждава, че неговата истинска същност принадлежи на духовния свят.
Той възприема себе си като Дух между Духовете, като част от първоначалните Духове и думите: "Аз съм първоначален дух" звучат в самия него. (Мъдростта на Венданта казва: "Аз съм Брахман", т.е. аз съм част от първоначалното Същество, от което са произлезли всички същества). Истината, която през време на нашия физически живот е за нас само една отвлечена мисъл, тази истина, която е целта на всяка мъдрост, тук в "царството на духовете" ние я изживяваме непосредствено. Нещо повече, ние я мислим през време на физическия живот, само защото през време на нашето духовно съществувание тя е един реален факт.
към текста >>
Истината
, която през време
на
нашия физически живот е за нас само една отвлечена мисъл, тази истина, която е целта
на
всяка мъдрост, тук в "царството
на
духовете" ние я изживяваме непосредствено.
През време на физическия живот това е само един идеал, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опитности. А самият човек все повече и повече се убеждава, че неговата истинска същност принадлежи на духовния свят. Той възприема себе си като Дух между Духовете, като част от първоначалните Духове и думите: "Аз съм първоначален дух" звучат в самия него. (Мъдростта на Венданта казва: "Аз съм Брахман", т.е. аз съм част от първоначалното Същество, от което са произлезли всички същества).
Истината, която през време на нашия физически живот е за нас само една отвлечена мисъл, тази истина, която е целта на всяка мъдрост, тук в "царството на духовете" ние я изживяваме непосредствено.
Нещо повече, ние я мислим през време на физическия живот, само защото през време на нашето духовно съществувание тя е един реален факт. Така, през време на своето духовно съществувание, човек съзерцава от по-високо и, така да се каже, отвън обстоятелствата и фактите, всред които живее през време на своето земно съществувание. В най-низшата област от света на Духовете, земните обстоятелства, които определят физическата действителност на тялото, му с е явяват тъкмо в тази основна светлина. На Земята човек се ражда в едно семейство, в един народ; той живее в една държава, създава приятелства, упражнява професии. Тези обстоятелства определят неговото земно съществувание.
към текста >>
В духовния
свят
ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия
свят
.
Любовта към семейството, която сме поддържали в сърцата си, приятелството, на което сме отдавали своите сили, бликват от нашите душевни дълбини; способностите ни в тази област нарастват. Духовните сили, които укрепват семейната любов и приятелството, непрекъснато се увеличават. Ето защо, след време ние встъпваме в новото земно въплъщение много по-подготвени и по-съвършени в това отношение. Да, ежедневните обстоятелства от земния живот дават своите плодове тъкмо в тази низша област от "царството на духовете". И тъкмо тук, тази страна от човешката природа, чиито интерес е насочен изцяло към ежедневието, за продължителен период от време ще се почувствува свързана с духовния живот между две прераждания.
В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят.
Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят. Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка. Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете".
към текста >>
Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия
свят
свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия
свят
.
Духовните сили, които укрепват семейната любов и приятелството, непрекъснато се увеличават. Ето защо, след време ние встъпваме в новото земно въплъщение много по-подготвени и по-съвършени в това отношение. Да, ежедневните обстоятелства от земния живот дават своите плодове тъкмо в тази низша област от "царството на духовете". И тъкмо тук, тази страна от човешката природа, чиито интерес е насочен изцяло към ежедневието, за продължителен период от време ще се почувствува свързана с духовния живот между две прераждания. В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят.
Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят.
Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят. Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка. Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете". Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества.
към текста >>
Естествено, думите, които подхождат
на
физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този
свят
.
Да, ежедневните обстоятелства от земния живот дават своите плодове тъкмо в тази низша област от "царството на духовете". И тъкмо тук, тази страна от човешката природа, чиито интерес е насочен изцяло към ежедневието, за продължителен период от време ще се почувствува свързана с духовния живот между две прераждания. В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят. Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа.
Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят.
Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка. Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете". Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества. Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота". Сега, като едно живо единство, той е навсякъде.
към текста >>
Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия
свят
, се намират отново в духовния
свят
, за да продължат там своята връзка.
И тъкмо тук, тази страна от човешката природа, чиито интерес е насочен изцяло към ежедневието, за продължителен период от време ще се почувствува свързана с духовния живот между две прераждания. В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят. Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят.
Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка.
Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете". Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества. Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота". Сега, като едно живо единство, той е навсякъде. През време на физическия живот, ние долавяме от този живот само едно бегло отражение.
към текста >>
Следващата област е тази, в която общият живот
на
земния
свят
изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството
на
духовете".
В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят. Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят. Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка.
Следващата област е тази, в която общият живот на земния свят изглежда като един вид мисловно Същество и прониква навсякъде, като един течен елемент от "царството на духовете".
Доколкото човек наблюдава света във физическото си въплъщение, животът изглежда като проява на отделни живи същества. Обаче в "царството на духовете", той се освобождава от тях и започва да циркулира навсякъде като един вид "кръв на живота". Сега, като едно живо единство, той е навсякъде. През време на физическия живот, ние долавяме от този живот само едно бегло отражение. То намира израз във всяка форма на обожание, което човекът изпитва към единството и хармонията на света.
към текста >>
Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област
на
духовния
свят
.
В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма. Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял на Земята. Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област. Тук, благодарение на своите духовни опитности, човек разбира, че неговата индивидуална съдба не трябва да се отделя от тази на общността, към която той принадлежи. Точно в тази област, човек изгражда способността да гледа на себе си като на част от едно цяло.
Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област на духовния свят.
Ето защо в следващото прераждане, човекът идва с укрепнали религиозни и морални качества. Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н. Налага се да отбележим, че духовните опитности от предходните области продължават и след като преминем в следващата област. Така например, навлизайки във втората или следващите области, ние съвсем не се откъсваме от връзките, крепящи семейството, приятелството и т.н. Областите, изграждащи "царството на духовете" не са отделени една от друга като "зони"; те взаимно се проникват и човекът живее в една от тях не поради това, че е "прекрачил" някакви външни граници, а защото е развил в себе си вътрешните способности да възприема неща, които са били невъзприемаеми за него.
към текста >>
Третата област от "царството
на
духовете" съдържа първообразите
на
душевния
свят
.
Ето защо в следващото прераждане, човекът идва с укрепнали религиозни и морални качества. Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н. Налага се да отбележим, че духовните опитности от предходните области продължават и след като преминем в следващата област. Така например, навлизайки във втората или следващите области, ние съвсем не се откъсваме от връзките, крепящи семейството, приятелството и т.н. Областите, изграждащи "царството на духовете" не са отделени една от друга като "зони"; те взаимно се проникват и човекът живее в една от тях не поради това, че е "прекрачил" някакви външни граници, а защото е развил в себе си вътрешните способности да възприема неща, които са били невъзприемаеми за него.
Третата област от "царството на духовете" съдържа първообразите на душевния свят.
Всичко, което живее в този свят, тук се представя като сбор от живи мисловни Същества. Тук се намират първообразите на желанията, страстите, чувствата и т.н. Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер. Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство. Страстите, желанията и удоволствията на другите същества не се различават от моите желания и страсти.
към текста >>
Всичко, което живее в този
свят
, тук се представя като сбор от живи мисловни Същества.
Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н. Налага се да отбележим, че духовните опитности от предходните области продължават и след като преминем в следващата област. Така например, навлизайки във втората или следващите области, ние съвсем не се откъсваме от връзките, крепящи семейството, приятелството и т.н. Областите, изграждащи "царството на духовете" не са отделени една от друга като "зони"; те взаимно се проникват и човекът живее в една от тях не поради това, че е "прекрачил" някакви външни граници, а защото е развил в себе си вътрешните способности да възприема неща, които са били невъзприемаеми за него. Третата област от "царството на духовете" съдържа първообразите на душевния свят.
Всичко, което живее в този свят, тук се представя като сбор от живи мисловни Същества.
Тук се намират първообразите на желанията, страстите, чувствата и т.н. Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер. Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство. Страстите, желанията и удоволствията на другите същества не се различават от моите желания и страсти. Усещанията и чувствата на всички същества образуват един единен свят, обгръщат всичко останало, както физическата атмосфера на "царството на духовете".
към текста >>
Но тук, в духовния
свят
, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер.
Така например, навлизайки във втората или следващите области, ние съвсем не се откъсваме от връзките, крепящи семейството, приятелството и т.н. Областите, изграждащи "царството на духовете" не са отделени една от друга като "зони"; те взаимно се проникват и човекът живее в една от тях не поради това, че е "прекрачил" някакви външни граници, а защото е развил в себе си вътрешните способности да възприема неща, които са били невъзприемаеми за него. Третата област от "царството на духовете" съдържа първообразите на душевния свят. Всичко, което живее в този свят, тук се представя като сбор от живи мисловни Същества. Тук се намират първообразите на желанията, страстите, чувствата и т.н.
Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер.
Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство. Страстите, желанията и удоволствията на другите същества не се различават от моите желания и страсти. Усещанията и чувствата на всички същества образуват един единен свят, обгръщат всичко останало, както физическата атмосфера на "царството на духовете". Тук зреят плодовете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общността с чувство на преданост към нашите братя човеци. Защото, извършвайки ги, човек дава израз на своя живот в третата област от "царството на духовете".
към текста >>
Усещанията и чувствата
на
всички същества образуват един единен
свят
, обгръщат всичко останало, както физическата атмосфера
на
"царството
на
духовете".
Всичко, което живее в този свят, тук се представя като сбор от живи мисловни Същества. Тук се намират първообразите на желанията, страстите, чувствата и т.н. Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер. Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство. Страстите, желанията и удоволствията на другите същества не се различават от моите желания и страсти.
Усещанията и чувствата на всички същества образуват един единен свят, обгръщат всичко останало, както физическата атмосфера на "царството на духовете".
Тук зреят плодовете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общността с чувство на преданост към нашите братя човеци. Защото, извършвайки ги, човек дава израз на своя живот в третата област от "царството на духовете". Великите благодетели на човечеството, преданите натури, онези, които истински и всеотдайно служат на общността, са развили в предишните прераждания, те непрекъснато са се стремили към родство с нея. Очевидно е, че описаните три области от "царството на духовете", се намират в определени отношения с по-низшите светове: физическият и душевният. Защото те съдържат първообразите, живите мисловни Същества, които намират в тези светове, съответно физически или душевен израз.
към текста >>
От трите по-низши области тя се различава по това, че в тях се намират първообразите
на
онези физически и душевни процеси, които откриваме във физическия и душевен
свят
, преди да сме навлезли в тези светове.
Великите благодетели на човечеството, преданите натури, онези, които истински и всеотдайно служат на общността, са развили в предишните прераждания, те непрекъснато са се стремили към родство с нея. Очевидно е, че описаните три области от "царството на духовете", се намират в определени отношения с по-низшите светове: физическият и душевният. Защото те съдържат първообразите, живите мисловни Същества, които намират в тези светове, съответно физически или душевен израз. Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете". Но дори и тя не е такава в истинския смисъл на думата.
От трите по-низши области тя се различава по това, че в тях се намират първообразите на онези физически и душевни процеси, които откриваме във физическия и душевен свят, преди да сме навлезли в тези светове.
Обстоятелствата на всекидневния живот са свързани с нещата и Съществата, които човек намира в света; от преходните неща на този свят, нашият поглед се издига към техните вечни причини. Тук са и другите земни твари: нашата безкористна мисъл се обръща към тях, независимо че те съществуват според съвсем други закони, в които ние нямаме никакво участие. Обаче благодарение на нас, земният свят разполага с постиженията на изкуствата и науките, на техниката, на държавните институции, накратко, с всичко онова, което оригиналните произведения на нашия Дух въплъщават в условията на физическия свят. Без нас, светът не би притежавал всички тези неща. Първообразите на всички тези чисто човешки произведения се намират в четвъртата област от "царството на духовете".
към текста >>
Обстоятелствата
на
всекидневния живот са свързани с нещата и Съществата, които човек намира в света; от преходните неща
на
този
свят
, нашият поглед се издига към техните вечни причини.
Очевидно е, че описаните три области от "царството на духовете", се намират в определени отношения с по-низшите светове: физическият и душевният. Защото те съдържат първообразите, живите мисловни Същества, които намират в тези светове, съответно физически или душевен израз. Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете". Но дори и тя не е такава в истинския смисъл на думата. От трите по-низши области тя се различава по това, че в тях се намират първообразите на онези физически и душевни процеси, които откриваме във физическия и душевен свят, преди да сме навлезли в тези светове.
Обстоятелствата на всекидневния живот са свързани с нещата и Съществата, които човек намира в света; от преходните неща на този свят, нашият поглед се издига към техните вечни причини.
Тук са и другите земни твари: нашата безкористна мисъл се обръща към тях, независимо че те съществуват според съвсем други закони, в които ние нямаме никакво участие. Обаче благодарение на нас, земният свят разполага с постиженията на изкуствата и науките, на техниката, на държавните институции, накратко, с всичко онова, което оригиналните произведения на нашия Дух въплъщават в условията на физическия свят. Без нас, светът не би притежавал всички тези неща. Първообразите на всички тези чисто човешки произведения се намират в четвъртата област от "царството на духовете". Тук проникват зародишите на научните открития, на художествените идеи и образи на техническите изобретения, които човек осъществява в своя земен живот.
към текста >>
Обаче благодарение
на
нас, земният
свят
разполага с постиженията
на
изкуствата и науките,
на
техниката,
на
държавните институции, накратко, с всичко онова, което оригиналните произведения
на
нашия Дух въплъщават в условията
на
физическия
свят
.
Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете". Но дори и тя не е такава в истинския смисъл на думата. От трите по-низши области тя се различава по това, че в тях се намират първообразите на онези физически и душевни процеси, които откриваме във физическия и душевен свят, преди да сме навлезли в тези светове. Обстоятелствата на всекидневния живот са свързани с нещата и Съществата, които човек намира в света; от преходните неща на този свят, нашият поглед се издига към техните вечни причини. Тук са и другите земни твари: нашата безкористна мисъл се обръща към тях, независимо че те съществуват според съвсем други закони, в които ние нямаме никакво участие.
Обаче благодарение на нас, земният свят разполага с постиженията на изкуствата и науките, на техниката, на държавните институции, накратко, с всичко онова, което оригиналните произведения на нашия Дух въплъщават в условията на физическия свят.
Без нас, светът не би притежавал всички тези неща. Първообразите на всички тези чисто човешки произведения се намират в четвъртата област от "царството на духовете". Тук проникват зародишите на научните открития, на художествените идеи и образи на техническите изобретения, които човек осъществява в своя земен живот. От тази област художници, учени и откриватели черпят своите импулси и усъвършенствуват тук своя гений, за да могат при следващото си прераждане да допринасят още повече за напредъка на човешката култура. Съвсем не трябва да си представяме, че тази четвърта област от "царството на духовете" е предназначена само забележити личности.
към текста >>
Всичко, което е вече осъществено в земния
свят
, не е друго, освен едно малко или много съвършено копие
на
висшите цели
на
Духа.
По-горе споменахме, че тази област също не може да се нарече "чисто царство на духовете" в пълния смисъл на тази дума. Това е така, защото културното равнище, с което хората напускат Земята, продължава да оказва влияние върху тяхното духовно съществувание. В "царството на духовете" те могат само да се наслаждават от плодовете на това, което са извършели според личните си дарби и според еволюционната степен на народа и държавата, в която са се родили. В още по-висшите области от "царството на духовете", човешкият Дух се освобождава от всякакви земни окови. Той се издига в чистото "царство на духовете", където разпознава целите и намеренията, които Духът сам поставя на себе си в земния живот.
Всичко, което е вече осъществено в земния свят, не е друго, освен едно малко или много съвършено копие на висшите цели на Духа.
Всеки кристал, всяко животно и растение, всичко което напира в областта на човешкото творчество, е само образ на целта, която Духът преследва чрез тях. И в хода на своите въплъщения, човекът може само да се приближи към този несъвършен образ на неговите съвършени цели и намерения. Това, което той всъщност представлява там, в "царството на духа", изпъква едва когато в междинното състояние между две прераждания той се издигне до петата област. Едва сега, човекът разбира своята истинска същност. Той представлява едно духовно същество, което периодически се въплъщава във видимия физически свят.
към текста >>
Той представлява едно духовно същество, което периодически се въплъщава във видимия физически
свят
.
Всичко, което е вече осъществено в земния свят, не е друго, освен едно малко или много съвършено копие на висшите цели на Духа. Всеки кристал, всяко животно и растение, всичко което напира в областта на човешкото творчество, е само образ на целта, която Духът преследва чрез тях. И в хода на своите въплъщения, човекът може само да се приближи към този несъвършен образ на неговите съвършени цели и намерения. Това, което той всъщност представлява там, в "царството на духа", изпъква едва когато в междинното състояние между две прераждания той се издигне до петата област. Едва сега, човекът разбира своята истинска същност.
Той представлява едно духовно същество, което периодически се въплъщава във видимия физически свят.
Едва в тази пета област, истинският човешки аз може да изживее в себе си свободно и без никакви ограничения. Следователно, Азът е онази сила, която отново и отново се появява при всяко прераждане. То носи в себе си онези способности които Азът сам е развил в по-низшите области от "царството на духовете". Азът пренася плодовете от едно въплъщение в следващото. Той съхранява последиците от всички минали въплъщения.
към текста >>
Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия
свят
.
Азът, който през време на земния живот се е стремил да осъществи намеренията на Духа чрез активен мисловен живот и чрез мъдра, действена любов, ще постигне твърде много в петата област. Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стойности, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък. В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи. Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава". Не, тук се има предвид всичко, което дори при най-скромните житейски условия, поражда у нас съзнанието за решаващото значение на нашите действия с оглед на мировата еволюция.
Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят.
Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това отношение". И всичко, което от гледна точка на земния живот, занапред ще приеме очертанията на една мъчителна орис, будеща дълбоко състрадание у околните, в тази област от "царството на духовете", за човека изглежда като нещо абсолютно необходимо. Живеейки в своя истински Аз, тук човекът се освобождава от всичко, което го е обгръщало през неговите въплъщения от страна на по-низшите светове. Сега той е това, което винаги е бил, и което винаги ще бъде в хода на своите въплъщение. Той живее в царството на намеренията, които определят неговите въплъщение; с тези намерения той изпълва целия свой Аз.
към текста >>
Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия
свят
.
Той поглежда назад към собственото си минало и чувствува, че всичките му досегашни опитности работят в името на целите, които той ще осъществи в бъдеще. У него се пробужда един вид памет за неговите минали прераждания и един пророчески поглед към бъдещите. Следователно, това, което наричаме в тази книга "Дъхът-Себе", живее тъкмо в тази област, доколкото е успял да се развие в съответствуващата му действителност. "Духът-Себе"израства и се подготвя да осъществи духовните намерения в хода на своето следващо въплъщение. Когато след поредица пребивавания в "царството на духовете", "Дъхът-Себе" напредва достатъчно, за да се движи напълно свободно из това "царство", тогава той все повече и повече ще намира тук своето истинско отечество.
Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят.
Занапред той ще се ръководи от гледните точки, валидни за духовния свят; малко или много, те ще са определящи за неговите бъдещи въплъщения. Сега Азът чувствува себе си като част от божествения миров ред. Неговата вътрешна същност вече не зависи от ограниченията и законите на земния живот. Силата, с която той осъществява своите действия, идва направо от духовния свят. Обаче духовният свят е единен.
към текста >>
Занапред той ще се ръководи от гледните точки, валидни за духовния
свят
; малко или много, те ще са определящи за неговите бъдещи въплъщения.
У него се пробужда един вид памет за неговите минали прераждания и един пророчески поглед към бъдещите. Следователно, това, което наричаме в тази книга "Дъхът-Себе", живее тъкмо в тази област, доколкото е успял да се развие в съответствуващата му действителност. "Духът-Себе"израства и се подготвя да осъществи духовните намерения в хода на своето следващо въплъщение. Когато след поредица пребивавания в "царството на духовете", "Дъхът-Себе" напредва достатъчно, за да се движи напълно свободно из това "царство", тогава той все повече и повече ще намира тук своето истинско отечество. Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят.
Занапред той ще се ръководи от гледните точки, валидни за духовния свят; малко или много, те ще са определящи за неговите бъдещи въплъщения.
Сега Азът чувствува себе си като част от божествения миров ред. Неговата вътрешна същност вече не зависи от ограниченията и законите на земния живот. Силата, с която той осъществява своите действия, идва направо от духовния свят. Обаче духовният свят е единен. Който живее в него, знае как вечният Дух е създал неговото минало, и вече може да определя посоката на бъдещето.
към текста >>
Силата, с която той осъществява своите действия, идва направо от духовния
свят
.
Когато след поредица пребивавания в "царството на духовете", "Дъхът-Себе" напредва достатъчно, за да се движи напълно свободно из това "царство", тогава той все повече и повече ще намира тук своето истинско отечество. Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят. Занапред той ще се ръководи от гледните точки, валидни за духовния свят; малко или много, те ще са определящи за неговите бъдещи въплъщения. Сега Азът чувствува себе си като част от божествения миров ред. Неговата вътрешна същност вече не зависи от ограниченията и законите на земния живот.
Силата, с която той осъществява своите действия, идва направо от духовния свят.
Обаче духовният свят е единен. Който живее в него, знае как вечният Дух е създал неговото минало, и вече може да определя посоката на бъдещето. Погледът върху миналото непрекъснато се разширява и стига до съвършенство. Човекът, достигнал тази степен, сам определя целите, към които ще се стреми през следващото въплъщение. От лоното на "царството на духовете" той влияе върху своето бъдеще, така че да го подчини на законите на истината и духа.
към текста >>
Обаче духовният
свят
е единен.
Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят. Занапред той ще се ръководи от гледните точки, валидни за духовния свят; малко или много, те ще са определящи за неговите бъдещи въплъщения. Сега Азът чувствува себе си като част от божествения миров ред. Неговата вътрешна същност вече не зависи от ограниченията и законите на земния живот. Силата, с която той осъществява своите действия, идва направо от духовния свят.
Обаче духовният свят е единен.
Който живее в него, знае как вечният Дух е създал неговото минало, и вече може да определя посоката на бъдещето. Погледът върху миналото непрекъснато се разширява и стига до съвършенство. Човекът, достигнал тази степен, сам определя целите, към които ще се стреми през следващото въплъщение. От лоното на "царството на духовете" той влияе върху своето бъдеще, така че да го подчини на законите на истината и духа. В междинното състояние, разделящо две последователни прераждания, човекът се намира всред всички онези възвишени Същества, пред чиито поглед се разстила неопетнената божествено мъдрост.
към текста >>
От лоното
на
"царството
на
духовете" той влияе върху своето бъдеще, така че да го подчини
на
законите
на
истината
и духа.
Силата, с която той осъществява своите действия, идва направо от духовния свят. Обаче духовният свят е единен. Който живее в него, знае как вечният Дух е създал неговото минало, и вече може да определя посоката на бъдещето. Погледът върху миналото непрекъснато се разширява и стига до съвършенство. Човекът, достигнал тази степен, сам определя целите, към които ще се стреми през следващото въплъщение.
От лоното на "царството на духовете" той влияе върху своето бъдеще, така че да го подчини на законите на истината и духа.
В междинното състояние, разделящо две последователни прераждания, човекът се намира всред всички онези възвишени Същества, пред чиито поглед се разстила неопетнената божествено мъдрост. Сега той се е издигнал до степен, която му позволява да ги разбира. В шестата област от "царството на духовете", човекът подчинява всичките си действия на това, което най-много отговаря на истинската същност на света. Защото той вече не преследва свои лични интереси, а единствено това, което изисква правилния ход на мировата еволюция. Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята".
към текста >>
Седмата област от "царството
на
духовете" ни води до самата граница
на
"трите
свят
а".
От лоното на "царството на духовете" той влияе върху своето бъдеще, така че да го подчини на законите на истината и духа. В междинното състояние, разделящо две последователни прераждания, човекът се намира всред всички онези възвишени Същества, пред чиито поглед се разстила неопетнената божествено мъдрост. Сега той се е издигнал до степен, която му позволява да ги разбира. В шестата област от "царството на духовете", човекът подчинява всичките си действия на това, което най-много отговаря на истинската същност на света. Защото той вече не преследва свои лични интереси, а единствено това, което изисква правилния ход на мировата еволюция.
Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята".
Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи. Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота". Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него. Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието.
към текста >>
Намирайки се
на
границата
на
трите
свят
а, той познава себе си в своя собствен "зародиш
на
живота".
Сега той се е издигнал до степен, която му позволява да ги разбира. В шестата област от "царството на духовете", човекът подчинява всичките си действия на това, което най-много отговаря на истинската същност на света. Защото той вече не преследва свои лични интереси, а единствено това, което изисква правилния ход на мировата еволюция. Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята". Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи.
Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота".
Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него. Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят.
към текста >>
Следователно, загадките
на
тези три
свят
а престават да съществуват за него.
В шестата област от "царството на духовете", човекът подчинява всичките си действия на това, което най-много отговаря на истинската същност на света. Защото той вече не преследва свои лични интереси, а единствено това, което изисква правилния ход на мировата еволюция. Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята". Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи. Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота".
Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него.
Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго.
към текста >>
Те работя в несъзнаваните дълбини
на
телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия
свят
.
Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи. Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота". Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него. Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието.
Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят.
Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго. Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности. За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н. , обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане.
към текста >>
Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия
свят
.
Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота". Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него. Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят.
Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят.
Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго. Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности. За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н. , обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане. С встъпването си по Пътя на познанието така, както е описан в следващата глава, душата се откъсва от условията на телесния живот.
към текста >>
44.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Защото самите мисли, които му предлагаме, представляват една сила, чието действие продължава в неговия собствен мисловен
свят
.
До познанието за описаната в тази книга Наука за Духа, може да се издигне всеки човек. Описания като тези, които тя съдържа, представляват един мисловен образ на висшите светове. И в известно отношение, те са първата стъпка към личното ясновидство, понеже човекът е едно мисловно същество. Той може да открие своя Път на познание, само ако вземе за отправна точка мисленето. А когато на неговия разум пред оставим един образ на висшите светове, в това има определен смисъл, макар и първоначално тук да става дума само за един разказ за висшите факти, върху които той все още няма непосредствен поглед.
Защото самите мисли, които му предлагаме, представляват една сила, чието действие продължава в неговия собствен мисловен свят.
Тя действува в човека и пробужда дремещите в него заложби. Който застъпва мнението, че съсредоточаването върху подобен мисловен образ е излишно, допуска сериозна грешка. Явно, той вижда в мислите нещо несъстоятелно, нещо абстрактно. Обаче в основата на мислите е вложена една огромна и жива сила. Както за този, който притежава духовно познание, мислите са непосредствен израз на това, което той вижда в Духа, така и съобщението на този израз на друг, неподготвен човек, може да превърне в зародиш, от който ще се роди плодът на познанието.
към текста >>
Ако в името
на
висшето познание, ние пренебрегнем мисловната работа и се обърнем към други сили в човека, пропускаме обстоятелството, че тъкмо мисленето е най-висшата човешка способност в сетивния
свят
.
Тя действува в човека и пробужда дремещите в него заложби. Който застъпва мнението, че съсредоточаването върху подобен мисловен образ е излишно, допуска сериозна грешка. Явно, той вижда в мислите нещо несъстоятелно, нещо абстрактно. Обаче в основата на мислите е вложена една огромна и жива сила. Както за този, който притежава духовно познание, мислите са непосредствен израз на това, което той вижда в Духа, така и съобщението на този израз на друг, неподготвен човек, може да превърне в зародиш, от който ще се роди плодът на познанието.
Ако в името на висшето познание, ние пренебрегнем мисловната работа и се обърнем към други сили в човека, пропускаме обстоятелството, че тъкмо мисленето е най-висшата човешка способност в сетивния свят.
Следователно, на този, който пита: "- Как мога сам да се добира до висшите познания на науката за духа? , ще отговорим "започнете най-напред с описанията на тези, които вече ги притежават". А ако той отвърне: "но аз искам да постигна всичко сам и не желая да знам какво са видели другите! ", ние ще заявим: "тъкмо в изучаването на това, което са оставили другите, се намира първата степен в постигането на личното познание. "Тогава той може да възрази: "Но в този случай аз съм принуден да се уповавам на сляпата вяра!
към текста >>
Замисълът
на
тази книга може да бъде правилно разбран само от онзи, който е наясно, че цялото познание за душевния и духовния
свят
се крие в дълбините
на
човешката душа.
"Тогава той може да възрази: "Но в този случай аз съм принуден да се уповавам на сляпата вяра! " Само че тук не става дума за това, да се вярва или не, а само за безпристрастната оценка на това, което чуваме. Истинският окултен изследовател никога не очаква сляпо доверие от тези, към които той се обръща. Той има предвид само едно: Ето, това аз изживях в духовните сфери на съществуванието, и него споделям с вас. Но той знае също, че другите възприемайки неговите опитности и изпълнявайки мислите си с описанията за онази жива сила, за която вече стана дума получават истинска помощ в своето духовно развитие.
Замисълът на тази книга може да бъде правилно разбран само от онзи, който е наясно, че цялото познание за душевния и духовния свят се крие в дълбините на човешката душа.
А до него можем да стигнем, само ако поемем по "пътят на познанието". Човек може да "вникне" не само в това, което постига сам, но и в това, което другите извличат от дълбините на човешката душа, дори тогава, когато все още не е пред приел каквато и да е подготовка, за да поеме по "пътят на познанието" Духовното прозрение може да пробуди силата на разбирането само в душа, която е непомрачена от предразсъдъци. Несъзнаваното познание на душата отговаря като ехо на духовните факти, открити от другите. И това ехо е не някаква сляпа вяра, а естествен отговор на здравия човешки разум.
към текста >>
В този отговор следва да виждаме много по-добра изходна точка за самостоятелно проучване
на
духовния
свят
, отколкото съмнителните частични "екзалтации и други подобни похвати, за които обикновено се смята, че предлагат нещо много по-надеждно от това, което истинското духовно проучване поднася
на
здравия човешки разум.
А до него можем да стигнем, само ако поемем по "пътят на познанието". Човек може да "вникне" не само в това, което постига сам, но и в това, което другите извличат от дълбините на човешката душа, дори тогава, когато все още не е пред приел каквато и да е подготовка, за да поеме по "пътят на познанието" Духовното прозрение може да пробуди силата на разбирането само в душа, която е непомрачена от предразсъдъци. Несъзнаваното познание на душата отговаря като ехо на духовните факти, открити от другите. И това ехо е не някаква сляпа вяра, а естествен отговор на здравия човешки разум.
В този отговор следва да виждаме много по-добра изходна точка за самостоятелно проучване на духовния свят, отколкото съмнителните частични "екзалтации и други подобни похвати, за които обикновено се смята, че предлагат нещо много по-надеждно от това, което истинското духовно проучване поднася на здравия човешки разум.
Ето защо категорично трябва да изтъкнем голямата необходимост от сериозна мисловна работа за всеки, който се стреми към висши познавателни способности. Изтъкването на този факт е особено наложително, като се има предвид, че днес много хора искат да станат "ясновидци", без да обръщат достатъчно внимание върху сериозните и безкористни усилия на мисленето. Според тях, "мисленето" не може да помогне; по-важни им изглеждат "усещанията" и "чувствата". На това трябва да отговорим, че никой не може да стане "ясновидец" във висшия (т.е. в истинския) смисъл на тази дума, без предварително проучване на мисловния живот.
към текста >>
Ако по-нататък размислим за чисто духовните опитности, които очакват всеки човек при навлизането му в свръхсетивния
свят
, ще разберем, че този въпрос има и друга страна.
Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови. Несъмнено, би било твърде удобно да се стигне до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Мнозина биха желали тъкмо това. Обаче ясновидството изисква една вътрешна устойчивост, една душевна сигурност, до които може да ни доведе единствено мисленето. В противен случай човек става свидетел на объркана душевна игра, при която възникват нетрайни откъслечни образи: Нещо, което може да достави удоволствие на мнозина, въпреки че то няма нищо общо с истинското проникване във висшите светове.
Ако по-нататък размислим за чисто духовните опитности, които очакват всеки човек при навлизането му в свръхсетивния свят, ще разберем, че този въпрос има и друга страна.
ясновидството изисква абсолютно здрав душевен живот. И няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето. Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа. Не съществуват никакви опасности за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие.
към текста >>
Предпоставка за отварянето
на
свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен
свят
.
Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето. Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа. Не съществуват никакви опасности за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие. Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се говори за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве. Впрочем, немотивираното отричане е също вредно, понеже то се проявява като една отблъскваща сила, която не позволява на духовния ученик да възприеме важните и плодотворни мисли.
Предпоставка за отварянето на свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен свят.
Духовният изследовател се изправя пред своя ученик с думите: "Аз не искам от теб да вярваш това, което казвам, а да го мислиш, да го превърнеш в съдържание на твоя собствен мисловен свят и едва тогава моите мисли ще ти помогнат да разбереш скритата в тях истина. " Ето, такова е светоусещането на духовния изследовател. Той дава на своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истинността на едни или други послания от духовния свят. Духовно-научните данни следва да бъдат разглеждани тъкмо в този смисъл. И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване със своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновидностите на личното ясновидство.
към текста >>
Духовният изследовател се изправя пред своя ученик с думите: "Аз не искам от теб да вярваш това, което казвам, а да го мислиш, да го превърнеш в съдържание
на
твоя собствен мисловен
свят
и едва тогава моите мисли ще ти помогнат да разбереш скритата в тях истина.
Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа. Не съществуват никакви опасности за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие. Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се говори за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве. Впрочем, немотивираното отричане е също вредно, понеже то се проявява като една отблъскваща сила, която не позволява на духовния ученик да възприеме важните и плодотворни мисли. Предпоставка за отварянето на свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен свят.
Духовният изследовател се изправя пред своя ученик с думите: "Аз не искам от теб да вярваш това, което казвам, а да го мислиш, да го превърнеш в съдържание на твоя собствен мисловен свят и едва тогава моите мисли ще ти помогнат да разбереш скритата в тях истина.
" Ето, такова е светоусещането на духовния изследовател. Той дава на своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истинността на едни или други послания от духовния свят. Духовно-научните данни следва да бъдат разглеждани тъкмо в този смисъл. И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване със своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновидностите на личното ясновидство. Още тук е загатнато и първото качество, което трябва да изгради у себе си този който иска да постигне личен поглед върху свръхсетивните факти и събития.
към текста >>
Той дава
на
своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истинността
на
едни или други послания от духовния
свят
.
Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се говори за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве. Впрочем, немотивираното отричане е също вредно, понеже то се проявява като една отблъскваща сила, която не позволява на духовния ученик да възприеме важните и плодотворни мисли. Предпоставка за отварянето на свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен свят. Духовният изследовател се изправя пред своя ученик с думите: "Аз не искам от теб да вярваш това, което казвам, а да го мислиш, да го превърнеш в съдържание на твоя собствен мисловен свят и едва тогава моите мисли ще ти помогнат да разбереш скритата в тях истина. " Ето, такова е светоусещането на духовния изследовател.
Той дава на своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истинността на едни или други послания от духовния свят.
Духовно-научните данни следва да бъдат разглеждани тъкмо в този смисъл. И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване със своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновидностите на личното ясновидство. Още тук е загатнато и първото качество, което трябва да изгради у себе си този който иска да постигне личен поглед върху свръхсетивните факти и събития. Това е безрезервната, пълна и безкористна преданост, с която човешкото сърце се отнася към всички откровения, бликащи от самия човешки живот, както и от целия Космос. Ако човек предварително определя своето отношение към даден факт, опирайки се на своите досегашни съждения, той се лишава от спокойното и всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него.
към текста >>
Всеки миг ученикът трябва да е в състояние да превърне себе си в празен съд, готов да поеме целия външен и чужд
свят
.
Духовно-научните данни следва да бъдат разглеждани тъкмо в този смисъл. И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване със своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновидностите на личното ясновидство. Още тук е загатнато и първото качество, което трябва да изгради у себе си този който иска да постигне личен поглед върху свръхсетивните факти и събития. Това е безрезервната, пълна и безкористна преданост, с която човешкото сърце се отнася към всички откровения, бликащи от самия човешки живот, както и от целия Космос. Ако човек предварително определя своето отношение към даден факт, опирайки се на своите досегашни съждения, той се лишава от спокойното и всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него.
Всеки миг ученикът трябва да е в състояние да превърне себе си в празен съд, готов да поеме целия външен и чужд свят.
Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко съждение и всяка критика, идващи от самите нас. Не става дума за това, дали сме по-мъдри от един или друг човек. Дори безразсъдното дете може да научи на нещо и най-великия мъдрец. И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра. Спрямо едно дете, последните две състояния са лишени от какъвто и да е смисъл.)
към текста >>
Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд
свят
, изисква истинска безкористност.
Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко съждение и всяка критика, идващи от самите нас. Не става дума за това, дали сме по-мъдри от един или друг човек. Дори безразсъдното дете може да научи на нещо и най-великия мъдрец. И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра. Спрямо едно дете, последните две състояния са лишени от какъвто и да е смисъл.)
Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкористност.
Всеки, който се опита да провери до каква степен я притежава, ще стигне до удивителни открития за себе си. Ако някой иска да тръгне по "пътят на познанието" трябва да се упражнява в следното: Всеки миг той трябва да е в състояние да се освободи от всичките си предразсъдъци. Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас. Нека да се опитаме, например, да не осъждаме хората, които ни заобикалят; да не изграждаме отношението си към тях с оглед на нашата симпатия или антипатия, нито с оглед на интелигентността или глупостта, които им приписваме, както обикновено се прави, а да положим усилия и ги разбирам такива, каквито са. В този смисъл, най-добрите упражнения могат да се предприемат с хора, към които изпитваме неприязън.
към текста >>
Нека да разширим този подход върху целият наш мисловен
свят
.
Нека подтиснем с всички сили тази неприязън и без никакво предубеждение да се отворим за въздействията, които се излъчват от тях. Или пък, намирайки се в определена среда, която изисква от нас една или друга оценка, просто да не я правим, а да се оставим под влиянието на непосредствените си впечатления*. (*Това душевно състояние няма нищо общо със "сляпата вяра". Тук не става дума за това, човек сляпо да вярва в нещо, а да не поставя своите или чужди предразсъдъци на мястото на живите и непосредствени впечатления.) Нека да оставим самите факти и събития да говорят за себе си, а не ние да говорим за тях.
Нека да разширим този подход върху целият наш мисловен свят.
Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли. Тези упражнения водят към висшите познавателни цели, само ако подхождаме към тях с огромно постоянство и една свещена сериозност. А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преданост е един неподозиран източник на сили. Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преданост, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове. Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля.
към текста >>
Докато сме склонни да се надценяваме за сметка
на
обкръжаващия ни
свят
, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание.
Тези упражнения водят към висшите познавателни цели, само ако подхождаме към тях с огромно постоянство и една свещена сериозност. А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преданост е един неподозиран източник на сили. Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преданост, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове. Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля. Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата.
Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание.
Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване. Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето отношение към него. Ако позволя на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на удоволствие и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света. Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му позволя да се изяви според действуващите в него сили. С други думи: Аз съм толерантен само към онова, което съвпада с моето лично мнение.
към текста >>
Изобщо, докато човек е под влиянието
на
сетивния
свят
, той отблъсква от себе си всички несетивни влияния.
Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето отношение към него. Ако позволя на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на удоволствие и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света. Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му позволя да се изяви според действуващите в него сили. С други думи: Аз съм толерантен само към онова, което съвпада с моето лично мнение. Спрямо всичко друго, аз упражнявам една отблъскваща сила.
Изобщо, докато човек е под влиянието на сетивния свят, той отблъсква от себе си всички несетивни влияния.
Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния характер и тяхната стойност. Симпатията и антипатията, удоволствието и неудоволствието получават сега една съвършено нова роля. Не става дума за това, че човек е длъжен да ги изкорени от себе си, да стане недосегаем за симпатията и антипатията. Напротив, колкото повече той развива у себе си способността да не позволява от симпатията и антипатията да произтичат каквито и да са оценки или действия, толкова по-фини и нежни стават неговите усещания. Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер.
към текста >>
" Той отдава себе си
на
удоволствията и болките, които идват от външния
свят
.
Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам! " или "О, колко се радвам! " а само: "Какво ли ми подсказва това страдание? ", "За какво ли ми говори тази болка?
" Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят.
По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието.
към текста >>
От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането
на
външния
свят
.
", "За какво ли ми говори тази болка? " Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина.
От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят.
Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин.
към текста >>
И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен
на
"пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния
свят
.
По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието.
И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят.
Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят.
към текста >>
Споменатите качества позволяват
на
окултния изследовател да събира впечатления от околния
свят
без смущаващи влияния
на
неговата собствена личност.
Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност.
Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз.
към текста >>
Сега той навлиза в духовния
свят
по един правилен начин.
От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност.
Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин.
Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа.
към текста >>
Като мислещо същество, той има право
на
гражданство в духовния
свят
.
Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин.
Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят.
Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа. Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък.
към текста >>
Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони
на
истината
, според законите
на
самия
свят
.
И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят.
Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят.
Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа. Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък. Една мисъл се проявява после изчезва, прогонена от друга.
към текста >>
Защото духовния
свят
, или Царството
на
Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин.
Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят.
Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин.
Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа. Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък. Една мисъл се проявява после изчезва, прогонена от друга. Ако внимателно се вслушваме в разговора на две лица, или ако безпристрастно наблюдаваме себе си, лесно ще си изградим представа за тези блуждаещи мисли.
към текста >>
Човекът не достига до
истината
, ако разчита единствено
на
мислите, формирани от неговия собствен Аз.
Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин.
Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз.
Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа. Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък. Една мисъл се проявява после изчезва, прогонена от друга. Ако внимателно се вслушваме в разговора на две лица, или ако безпристрастно наблюдаваме себе си, лесно ще си изградим представа за тези блуждаещи мисли. Доколкото човек се посвещава на задачите, налагани от чувствения живот, неговите объркани мисли винаги ще бъдат поправяни от самите факти на външния свят.
към текста >>
Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния
свят
на
един човек, чиято духовна дейност се опира
на
мислите, породени от физическия мозък.
Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа.
Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък.
Една мисъл се проявява после изчезва, прогонена от друга. Ако внимателно се вслушваме в разговора на две лица, или ако безпристрастно наблюдаваме себе си, лесно ще си изградим представа за тези блуждаещи мисли. Доколкото човек се посвещава на задачите, налагани от чувствения живот, неговите объркани мисли винаги ще бъдат поправяни от самите факти на външния свят. Колкото и чудновата представа да си изградя за един свят, искам ли да намеря определено място в него, аз трябва да се подчиня на сетивните факти. Механикът може да влезе в своята работилница с крайно объркани представи; обаче законите на механиката неизбежно ще го насочат към правилните пропорции на неговата машина.
към текста >>
Доколкото човек се посвещава
на
задачите, налагани от чувствения живот, неговите объркани мисли винаги ще бъдат поправяни от самите факти
на
външния
свят
.
Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа. Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък. Една мисъл се проявява после изчезва, прогонена от друга. Ако внимателно се вслушваме в разговора на две лица, или ако безпристрастно наблюдаваме себе си, лесно ще си изградим представа за тези блуждаещи мисли.
Доколкото човек се посвещава на задачите, налагани от чувствения живот, неговите объркани мисли винаги ще бъдат поправяни от самите факти на външния свят.
Колкото и чудновата представа да си изградя за един свят, искам ли да намеря определено място в него, аз трябва да се подчиня на сетивните факти. Механикът може да влезе в своята работилница с крайно объркани представи; обаче законите на механиката неизбежно ще го насочат към правилните пропорции на неговата машина. В условията на сетивния свят, фактите непрекъснато упражнява контрол и коректура върху мислите. Ако си изградя погрешна представа за едно физическо явление или за формата на едно растение, тогава действителните факти сами ще коригират моето мислене. Съвсем по друг начин изглеждат нещата, когато аз разглеждам моето отношение към висшите области на съществуванието.
към текста >>
Колкото и чудновата представа да си изградя за един
свят
, искам ли да намеря определено място в него, аз трябва да се подчиня
на
сетивните факти.
Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа. Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък. Една мисъл се проявява после изчезва, прогонена от друга. Ако внимателно се вслушваме в разговора на две лица, или ако безпристрастно наблюдаваме себе си, лесно ще си изградим представа за тези блуждаещи мисли. Доколкото човек се посвещава на задачите, налагани от чувствения живот, неговите объркани мисли винаги ще бъдат поправяни от самите факти на външния свят.
Колкото и чудновата представа да си изградя за един свят, искам ли да намеря определено място в него, аз трябва да се подчиня на сетивните факти.
Механикът може да влезе в своята работилница с крайно объркани представи; обаче законите на механиката неизбежно ще го насочат към правилните пропорции на неговата машина. В условията на сетивния свят, фактите непрекъснато упражнява контрол и коректура върху мислите. Ако си изградя погрешна представа за едно физическо явление или за формата на едно растение, тогава действителните факти сами ще коригират моето мислене. Съвсем по друг начин изглеждат нещата, когато аз разглеждам моето отношение към висшите области на съществуванието. Те ми се откриват само тогава, когато навлизам в тях с ясно и строго подредено мислене.
към текста >>
В условията
на
сетивния
свят
, фактите непрекъснато упражнява контрол и коректура върху мислите.
Една мисъл се проявява после изчезва, прогонена от друга. Ако внимателно се вслушваме в разговора на две лица, или ако безпристрастно наблюдаваме себе си, лесно ще си изградим представа за тези блуждаещи мисли. Доколкото човек се посвещава на задачите, налагани от чувствения живот, неговите объркани мисли винаги ще бъдат поправяни от самите факти на външния свят. Колкото и чудновата представа да си изградя за един свят, искам ли да намеря определено място в него, аз трябва да се подчиня на сетивните факти. Механикът може да влезе в своята работилница с крайно объркани представи; обаче законите на механиката неизбежно ще го насочат към правилните пропорции на неговата машина.
В условията на сетивния свят, фактите непрекъснато упражнява контрол и коректура върху мислите.
Ако си изградя погрешна представа за едно физическо явление или за формата на едно растение, тогава действителните факти сами ще коригират моето мислене. Съвсем по друг начин изглеждат нещата, когато аз разглеждам моето отношение към висшите области на съществуванието. Те ми се откриват само тогава, когато навлизам в тях с ясно и строго подредено мислене. Тук единствено мисленето ще ме упъти за вярната посока, иначе изобщо не ще намеря своя път. Защото духовните закони, които са валидни в тези светове, далеч не са сгъстени до някакво физическо измерение и, следователно, не могат да упражнят върху мен каквато и да е принуда.
към текста >>
Те трябва да протичат съобразно вътрешния характер
на
духовния
свят
.
Защото духовните закони, които са валидни в тези светове, далеч не са сгъстени до някакво физическо измерение и, следователно, не могат да упражнят върху мен каквато и да е принуда. Аз мога да следвам тези закони само дотолкова, доколкото моята мислеща природа е сродна с тях. Тук сам трябва да бъда сигурният водач на самия себе си. Окултният изследовател трябва да дисциплинира своето мислене. Постепенно, неговите мисли ще откликват да следват грижите и тревогите на всекидневието.
Те трябва да протичат съобразно вътрешния характер на духовния свят.
Човекът е длъжен да се наблюдава добре и да държи нещата в свои ръце. Сега вече не му е позволено случайното свързване на една мисъл с друга; връзката между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят. Преходът от една представа към друга също трябва да се ръководи според тези строги закони. Като мислещо същество, човекът сам трябва да бъде, така да се каже, едно постоянно отражение на тези мисловни закони. В своето мислене той не бива да допуща нищо, което не произтича от тези закони.
към текста >>
Сега вече не му е позволено случайното свързване
на
една мисъл с друга; връзката между тях трябва да съответствува
на
строгото съдържание в духовния
свят
.
Тук сам трябва да бъда сигурният водач на самия себе си. Окултният изследовател трябва да дисциплинира своето мислене. Постепенно, неговите мисли ще откликват да следват грижите и тревогите на всекидневието. Те трябва да протичат съобразно вътрешния характер на духовния свят. Човекът е длъжен да се наблюдава добре и да държи нещата в свои ръце.
Сега вече не му е позволено случайното свързване на една мисъл с друга; връзката между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят.
Преходът от една представа към друга също трябва да се ръководи според тези строги закони. Като мислещо същество, човекът сам трябва да бъде, така да се каже, едно постоянно отражение на тези мисловни закони. В своето мислене той не бива да допуща нищо, което не произтича от тези закони. Ако му хрумне някаква привлекателна идея, която смущава неговото закономерно и подредено мислене, той трябва да я отстрани веднага. Ако някакво лично чувство се опита да внесе в мислите му объркване или нещо друго, той трябва де се намеси без колебание.
към текста >>
И тогава закономерностите от духовния
свят
нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още носеше объркан и случаен характер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа.
Ако искат да напредват, те са длъжни да се освободят от всеки произвол, който застрашава самостоятелния ход на тяхното мислене. Изобщо, окултният изследовател започва да се подчинява само на онези изисквания, които идват от чистото мислене. Той се научава да дава предимство на онези мисли, които служат на душевното познание. Неговият мисловен живот става отражение на безпристрастното математическо съждение и дедукция. Където и да се намира, окултният изследовател се стреми да мисли по този начин.
И тогава закономерностите от духовния свят нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още носеше объркан и случаен характер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа.
Добре подредено то мислене му осигурява надеждна изходна точка по пътя към скритите истини. Обаче тези указания не трябва да се приемат едностранчиво. Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ. Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене. Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност.
към текста >>
Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони
на
красотата и
истината
, без смущаващото влияние от страна
на
неговата личност.
И тогава закономерностите от духовния свят нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още носеше объркан и случаен характер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа. Добре подредено то мислене му осигурява надеждна изходна точка по пътя към скритите истини. Обаче тези указания не трябва да се приемат едностранчиво. Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ. Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене.
Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност.
Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина. Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата. Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях. Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания. Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели.
към текста >>
Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони
на
истината
и красотата.
Обаче тези указания не трябва да се приемат едностранчиво. Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ. Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене. Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност. Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина.
Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата.
Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях. Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания. Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели. Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони. Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание.
към текста >>
Те не се борят за
истината
, която е записана в законите
на
духовния
свят
, а за осъществяване
на
своите собствени цели.
Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност. Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина. Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата. Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях. Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания.
Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели.
Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони. Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание. Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха? "; той следва да попита: "Какво съм признал за добро? " Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той.
към текста >>
Човек действува в съгласие с духовния
свят
, когато се подчинява единствено
на
неговите закони.
Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина. Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата. Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях. Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания. Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели.
Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони.
Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание. Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха? "; той следва да попита: "Какво съм признал за добро? " Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той. И тогава поемайки по пътищата на духовния свят, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези закони.
към текста >>
И тогава поемайки по пътищата
на
духовния
свят
, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези закони.
Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони. Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание. Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха? "; той следва да попита: "Какво съм признал за добро? " Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той.
И тогава поемайки по пътищата на духовния свят, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези закони.
Той ще се освободи от всякаква принуда на сетивния свят: Човекът-Дух, който носи у себе си, ще напусне своите материални обвивки. Одухотворявайки себе си, той напредва в духовния свят. Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам относно самата истина? " Тук става дума за един основен стремеж на душата.
към текста >>
Той ще се освободи от всякаква принуда
на
сетивния
свят
: Човекът-Дух, който носи у себе си, ще напусне своите материални обвивки.
Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание. Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха? "; той следва да попита: "Какво съм признал за добро? " Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той. И тогава поемайки по пътищата на духовния свят, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези закони.
Той ще се освободи от всякаква принуда на сетивния свят: Човекът-Дух, който носи у себе си, ще напусне своите материални обвивки.
Одухотворявайки себе си, той напредва в духовния свят. Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам относно самата истина? " Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки.
към текста >>
Одухотворявайки себе си, той напредва в духовния
свят
.
Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха? "; той следва да попита: "Какво съм признал за добро? " Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той. И тогава поемайки по пътищата на духовния свят, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези закони. Той ще се освободи от всякаква принуда на сетивния свят: Човекът-Дух, който носи у себе си, ще напусне своите материални обвивки.
Одухотворявайки себе си, той напредва в духовния свят.
Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам относно самата истина? " Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие.
към текста >>
Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите
на
истината
, когато може би се заблуждавам относно самата истина?
"; той следва да попита: "Какво съм признал за добро? " Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той. И тогава поемайки по пътищата на духовния свят, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези закони. Той ще се освободи от всякаква принуда на сетивния свят: Човекът-Дух, който носи у себе си, ще напусне своите материални обвивки. Одухотворявайки себе си, той напредва в духовния свят.
Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам относно самата истина?
" Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината.
към текста >>
Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към
истината
една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки.
Той ще се освободи от всякаква принуда на сетивния свят: Човекът-Дух, който носи у себе си, ще напусне своите материални обвивки. Одухотворявайки себе си, той напредва в духовния свят. Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам относно самата истина? " Тук става дума за един основен стремеж на душата.
Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки.
Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината. Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа. Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота.
към текста >>
То подсказва, че човек просто няма доверие в силата
на
истината
.
Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам относно самата истина? " Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие.
То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината.
Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа. Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота. Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля. Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата.
към текста >>
Егоистичната човешка воля не може да определя
Истината
; напротив,
истината
само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение
на
вечните закони от царството
на
духовете.
Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината. Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа.
Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете.
Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота. Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля. Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата. Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят. Ето как израства от една еволюционна степен в друга.
към текста >>
Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света
на
истината
и красотата.
То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината. Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа. Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота. Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля.
Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата.
Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят. Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове.
към текста >>
Благодарение
на
този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията
на
духовния
свят
.
Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа. Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота. Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля. Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата.
Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят.
Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
към текста >>
Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния
свят
, приемат съвършено нов облик.
Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля. Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата. Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят. Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее.
Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик.
Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления. Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят. Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта.
към текста >>
Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния
свят
.
Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят.
Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път. Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие.
към текста >>
Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата
на
външния
свят
, които до този момент са му убягвали.
Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления. Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят.
Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали.
Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път. Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие. Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят.
към текста >>
Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот
на
ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния
свят
.
Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път. Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие.
Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят.
Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо. Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света. Неправилно е да смятаме, че окултният ученик израства като един студен и коравосърдечен човек, лишен от радости и скърби. Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят. Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата личност.
към текста >>
Напротив, изследвайки духовния
свят
, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния
свят
.
Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие. Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят. Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо. Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света. Неправилно е да смятаме, че окултният ученик израства като един студен и коравосърдечен човек, лишен от радости и скърби.
Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят.
Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата личност. Обаче това е само преходната част на нещата. Ако се разграничим от всичко, което е преходно в нас и се съсредоточим в нашия Аз, т.е. в това, което е трайно, тогава преходните елементи ще се превърнат в един вид посредници, които ще ни открият вечния и непреходен принцип на нещата. Окултният ученик трябва да установи тази връзка между своята вечна същност и вечния принцип на нещата.
към текста >>
И който не е способен да наблюдава дори най-незначителните подробности, ще стигне само до бледи, безжизнени мисли, а не до непосредствен поглед в духовния
свят
.
Когато наблюдавам един камък, едно растение, едно животно, един човек, аз не бива да забравям, че всички те изразяват нещо непреходно, нещо вечно. Аз съм длъжен да задам въпроса: "как изглежда вечната страна на този преходен камък, на този преходен човек и как ще надживее тя видимите им сетивни форми? Не бива да смятаме, че подобно насочване на Духа към вечната страна на нещата ще заличи нашият усет за подробностите от всекидневието и ще ни отчужди от непосредствената действителност. Напротив. Всяко листо, всяко насекомо ще започнат да ни откриват неизброими тайни, ако ги наблюдаваме не само с физическите си очи, а и с помощта на устремения през очите човешки Дух. За живите сетивни възприятия няма да отпадне нито един нюанс от външната природа, било то светлина, цвят или звук; към тях обаче ще се прибавят безброй нови неща.
И който не е способен да наблюдава дори най-незначителните подробности, ще стигне само до бледи, безжизнени мисли, а не до непосредствен поглед в духовния свят.
Тук всичко зависи от основната душевна нагласа на човека. Степента до която можем да се издигнем, се определя от нашите способности. Нека да вършим само това което е необходимо, и да оставим всичко останало на следващите периоди от нашето индивидуално развитие. На първо време е достатъчно да обърнем душата си към непреходната страна на нещата. Тъкмо поради тази причина стига да успеем у нас ще се пробуди познанието за непреходния свят.
към текста >>
Тъкмо поради тази причина стига да успеем у нас ще се пробуди познанието за непреходния
свят
.
И който не е способен да наблюдава дори най-незначителните подробности, ще стигне само до бледи, безжизнени мисли, а не до непосредствен поглед в духовния свят. Тук всичко зависи от основната душевна нагласа на човека. Степента до която можем да се издигнем, се определя от нашите способности. Нека да вършим само това което е необходимо, и да оставим всичко останало на следващите периоди от нашето индивидуално развитие. На първо време е достатъчно да обърнем душата си към непреходната страна на нещата.
Тъкмо поради тази причина стига да успеем у нас ще се пробуди познанието за непреходния свят.
Все пак, необходимо е да чакаме, докато то ще ни бъде дадено. А в подходящ момент то ще се даде на всеки, който чака с търпение и работи над себе си. Под въздействието на такива упражнения, човек скоро забелязва, какво огромно преобразяване става с него. Той се научава да определя значимостта на всяко събитие, според отношението му към вечното и трайното. В същото време той променя и цялостната си оценка към света.
към текста >>
Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния
свят
.
Той се научава да определя значимостта на всяко събитие, според отношението му към вечното и трайното. В същото време той променя и цялостната си оценка към света. Душата му е обзета от нови и силни чувства. Преходното вече не го привлича както по-рано; за него то става част от вечността и неин символ. И човек просто обиква този вечен принцип, живец във всички неща.
Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния свят.
И всичко това съвсем не ни отчуждава от живото; напротив, ние се научаваме да ценим всяко нещо според неговото истинско значение. Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина. Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота. Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място. Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока.
към текста >>
Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено
на
неизброимите влияния от външния сетивен
свят
, които отклоняват волята му в една или друга посока.
Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния свят. И всичко това съвсем не ни отчуждава от живото; напротив, ние се научаваме да ценим всяко нещо според неговото истинско значение. Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина. Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота. Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място.
Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока.
Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата. Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност. Сега за него от особено значение са следните мисли. Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него.
към текста >>
Неговият вътрешен
свят
е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност.
Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина. Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота. Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място. Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока. Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата.
Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност.
Сега за него от особено значение са следните мисли. Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък. Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност.
към текста >>
Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване
на
духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния
свят
.
Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него. С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима. По този начин, той никога не може да бъде свободен човек. Всяко човешко същество, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия. Ако окултният ученик съумее да упражни желаните въздействия върху своя вътрешен живот, той постепенно напредва в духовното познание.
Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят.
Той ще узнае истинския смисъл на наставленията, които е получил относно този свят и ще ги потвърди от свой личен опит. Постигне ли тази степен, очаква го едно събитие, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение. По един особен начин, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение. Той става "ученик на мъдростта". Колкото в по-малка степен свързваме това посвещение с външните условия на човешкия живот, толкова по-точна представа ще изградим за него.
към текста >>
Той ще узнае истинския смисъл
на
наставленията, които е получил относно този
свят
и ще ги потвърди от свой личен опит.
С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима. По този начин, той никога не може да бъде свободен човек. Всяко човешко същество, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия. Ако окултният ученик съумее да упражни желаните въздействия върху своя вътрешен живот, той постепенно напредва в духовното познание. Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят.
Той ще узнае истинския смисъл на наставленията, които е получил относно този свят и ще ги потвърди от свой личен опит.
Постигне ли тази степен, очаква го едно събитие, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение. По един особен начин, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение. Той става "ученик на мъдростта". Колкото в по-малка степен свързваме това посвещение с външните условия на човешкия живот, толкова по-точна представа ще изградим за него. Тук можем само да загатнем за промените, които настъпват в окултния ученик.
към текста >>
Той получава едно ново отечество и съзнателно става поданик
на
свръхсетивния
свят
.
Постигне ли тази степен, очаква го едно събитие, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение. По един особен начин, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение. Той става "ученик на мъдростта". Колкото в по-малка степен свързваме това посвещение с външните условия на човешкия живот, толкова по-точна представа ще изградим за него. Тук можем само да загатнем за промените, които настъпват в окултния ученик.
Той получава едно ново отечество и съзнателно става поданик на свръхсетивния свят.
Отсега нататък духовните прозрения се вливат в него от една още по-висша област. Занапред светлината на познанието ще го осветява не отвън, а отвътре, понеже той се намира в самия център, откъдето тя блика. Загадките на света грейват за него в нова светлина. Отсега нататък той ще общуване с творенията на Духа, а със самия Дух-Творец. В мига на духовното познание, животът на отделната личност се превръща в един съзнателен символ на вечността.
към текста >>
И тъй като "ученикът
на
мъдростта" вече умее да разговаря непосредствено с Духа, за него изчезва и всеки погрешен образ, под който той си е представял досега в духовния
свят
.
Занапред светлината на познанието ще го осветява не отвън, а отвътре, понеже той се намира в самия център, откъдето тя блика. Загадките на света грейват за него в нова светлина. Отсега нататък той ще общуване с творенията на Духа, а със самия Дух-Творец. В мига на духовното познание, животът на отделната личност се превръща в един съзнателен символ на вечността. Всяко съмнение в Духа, което по-рано можеше да смути окултния ученик, сега изчезва; понеже може да се съмнява само онзи, който се оставя да бъде заблуден от нещата и не разпознава духа, който го изпълва.
И тъй като "ученикът на мъдростта" вече умее да разговаря непосредствено с Духа, за него изчезва и всеки погрешен образ, под който той си е представял досега в духовния свят.
Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят. Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа. Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение. Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух". Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността.
към текста >>
Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния
свят
.
Загадките на света грейват за него в нова светлина. Отсега нататък той ще общуване с творенията на Духа, а със самия Дух-Творец. В мига на духовното познание, животът на отделната личност се превръща в един съзнателен символ на вечността. Всяко съмнение в Духа, което по-рано можеше да смути окултния ученик, сега изчезва; понеже може да се съмнява само онзи, който се оставя да бъде заблуден от нещата и не разпознава духа, който го изпълва. И тъй като "ученикът на мъдростта" вече умее да разговаря непосредствено с Духа, за него изчезва и всеки погрешен образ, под който той си е представял досега в духовния свят.
Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят.
Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа. Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение. Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух". Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността. Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят.
към текста >>
Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния
свят
.
Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят. Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа. Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение. Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух". Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността.
Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят.
Тук сме изправени не пред едно "преодоляване" на личността, а пред много по-висш етап от нейното развитие. Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят. Тези разноцветни кръгове са наслагват един върху друг, но в общо то цяло запазват неповторимите си багри и нито един от тях не губи своята индивидуалност и сила. По-нататъшното описание на "пътят" тук не се предвижда. Доколкото е възможно, то е представено в моята книга "Тайната наука", която е един вид продължение на настоящата.
към текста >>
На
това следва да се възрази, че душевната нагласа, която улеснява непосредственото изживяване
на
духовния
свят
, не може да бъде разширена като едно всеобщо изискване, засягаща целия ни живот.
Тези разноцветни кръгове са наслагват един върху друг, но в общо то цяло запазват неповторимите си багри и нито един от тях не губи своята индивидуалност и сила. По-нататъшното описание на "пътят" тук не се предвижда. Доколкото е възможно, то е представено в моята книга "Тайната наука", която е един вид продължение на настоящата. Несъмнено, всичко, което беше казано досега за духовния Път на познание, лесно може да подведе мнозина, особено ако стане обект на погрешно тълкуване. Те биха могли да възприемат казаното като препоръка за такава душевна нагласа, която води след себе си отказ от всяко непосредствено, радостно и спонтанно изживяване на битието.
На това следва да се възрази, че душевната нагласа, която улеснява непосредственото изживяване на духовния свят, не може да бъде разширена като едно всеобщо изискване, засягаща целия ни живот.
За целите на окултното проучване, изследователят на духовния свят трябва да постигне необходимото оттегляне на душата от сетивно възприемаемата действителност, без то да го превърне в един напълно отчужден от света човек. Обаче от друга страна трябва да изтъкнем, че познанието за духовния свят, не само това, което постигаме, тръгвайки по окултния Път, а и самите опитности, свързани с проникването в духовнонаучните истини чрез непредубедения и здрав разум, ни издига до едно много по-високо нравствено равнище, до истинско разбиране на сетивния свят, сигурност в живота и душевното здраве.
към текста >>
За целите
на
окултното проучване, изследователят
на
духовния
свят
трябва да постигне необходимото оттегляне
на
душата от сетивно възприемаемата действителност, без то да го превърне в един напълно отчужден от света човек.
По-нататъшното описание на "пътят" тук не се предвижда. Доколкото е възможно, то е представено в моята книга "Тайната наука", която е един вид продължение на настоящата. Несъмнено, всичко, което беше казано досега за духовния Път на познание, лесно може да подведе мнозина, особено ако стане обект на погрешно тълкуване. Те биха могли да възприемат казаното като препоръка за такава душевна нагласа, която води след себе си отказ от всяко непосредствено, радостно и спонтанно изживяване на битието. На това следва да се възрази, че душевната нагласа, която улеснява непосредственото изживяване на духовния свят, не може да бъде разширена като едно всеобщо изискване, засягаща целия ни живот.
За целите на окултното проучване, изследователят на духовния свят трябва да постигне необходимото оттегляне на душата от сетивно възприемаемата действителност, без то да го превърне в един напълно отчужден от света човек.
Обаче от друга страна трябва да изтъкнем, че познанието за духовния свят, не само това, което постигаме, тръгвайки по окултния Път, а и самите опитности, свързани с проникването в духовнонаучните истини чрез непредубедения и здрав разум, ни издига до едно много по-високо нравствено равнище, до истинско разбиране на сетивния свят, сигурност в живота и душевното здраве.
към текста >>
Обаче от друга страна трябва да изтъкнем, че познанието за духовния
свят
, не само това, което постигаме, тръгвайки по окултния Път, а и самите опитности, свързани с проникването в духовнонаучните истини чрез непредубедения и здрав разум, ни издига до едно много по-високо нравствено равнище, до истинско разбиране
на
сетивния
свят
, сигурност в живота и душевното здраве.
Доколкото е възможно, то е представено в моята книга "Тайната наука", която е един вид продължение на настоящата. Несъмнено, всичко, което беше казано досега за духовния Път на познание, лесно може да подведе мнозина, особено ако стане обект на погрешно тълкуване. Те биха могли да възприемат казаното като препоръка за такава душевна нагласа, която води след себе си отказ от всяко непосредствено, радостно и спонтанно изживяване на битието. На това следва да се възрази, че душевната нагласа, която улеснява непосредственото изживяване на духовния свят, не може да бъде разширена като едно всеобщо изискване, засягаща целия ни живот. За целите на окултното проучване, изследователят на духовния свят трябва да постигне необходимото оттегляне на душата от сетивно възприемаемата действителност, без то да го превърне в един напълно отчужден от света човек.
Обаче от друга страна трябва да изтъкнем, че познанието за духовния свят, не само това, което постигаме, тръгвайки по окултния Път, а и самите опитности, свързани с проникването в духовнонаучните истини чрез непредубедения и здрав разум, ни издига до едно много по-високо нравствено равнище, до истинско разбиране на сетивния свят, сигурност в живота и душевното здраве.
към текста >>
45.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Мистикът, гностикът и теософът винаги говорят за едни
свят
на
душите и
на
Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват.
УСЛОВИЯ У всеки човек са стаени способности, благодарение на които той може да постигне познания за висшите светове.
Мистикът, гностикът и теософът винаги говорят за едни свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват.
Във всеки миг слушателят може да заяви: тези опитности могат да станат мои, стига да развия определени сили, които днес все още дремят в мен. Единственият въпрос е откъде да започна, за да пробудя тези способности. Указанията могат да дадат само хората, които вече разполагат с тези способности. Откакто съществува човешкия род, винаги е имало един вид тайно обучение, благодарение на което хората с по-висши способности са предавали своите уроци на тези, които са се стремели към тези способности. Това обучение се нарича тайно обучение и преподаването в него се осъществява по таен или окултен начин.
към текста >>
Духовният изследовател нарича това основно настроение път
на
преклонение пред
истината
и познанието.
В старите предисторически епохи, храмовете на Духа бяха видими за всички: днес, когато животът е станал толкова бездуховен, храмовете не са вече тук и те не са видими за физическите очи. Но в духовна форма, те са навсякъде; и всеки, който ги търси, може да ги намери. Само в своята собствена душа човекът може да открие средствата, които ще накарат Посветените да проговорят. Ако той развие в себе си определени качества, висшите съкровища на Духа могат да се открият пред него. Началото трябва да се постави с едно основно душевно настроение.
Духовният изследовател нарича това основно настроение път на преклонение пред истината и познанието.
Само този, който е постигнал това душевно настроение, може да стане окултен ученик. Всеки, който е опитен в тази област, знае какви заложби и наклонности се забелязват още в детството у тези, които по-късно стават окултни ученици. Има деца, които изпитват свещен трепет пред почитаните от тях личности. От дълбините на детското сърце блика такова страхопочитание, което не допуска каквато и да е мисъл за критика и противодействие. Такива деца израстват като юноши и девойки, които са преизпълнени с радост от това, че са срещнали достойни за уважения хора.
към текста >>
При излизането от детството описаното детинско преклонение пред човека се превръща в преклонение пред
истината
и познанието.
Такива деца израстват като юноши и девойки, които са преизпълнени с радост от това, че са срещнали достойни за уважения хора. От редиците на такива деца произлизат бъдещите окултни ученици. Ако някой застава пред вратата на дълбоко почитан човек и се изпълва с истински трепет, когато влиза в стаята, която му се струва като "светилище", той вече има в себе си усещането, че разполага със зародиша на бъдещето окултно обучение. За подрастващият човек е истинско щастие да носи в себе си тези заложби. Но не трябва да се мисли, че те могат да породят раболепие и робски чувства.
При излизането от детството описаното детинско преклонение пред човека се превръща в преклонение пред истината и познанието.
Опитът учи, че истински независими са онези хора, които са се научили да изпитват преклонение там, където то е оправдано. А то е оправдано винаги, когато произтича от дълбините на сърцето. Ако не се проникнем с дълбоко усещане, че има нещо по-високо от самите нас, ние няма да намерим в себе си и силата, която може да ни отведе във висшите светове. Посветеният е овладял силата да се издига във висшето познание, само защото е изпитал преклонение в своето сърце. Висините на Духа могат да бъдат превзети само ако се мине през портата на смирението.
към текста >>
В духовния живот също има закони, както в материалния
свят
.
Ако не се проникнем с дълбоко усещане, че има нещо по-високо от самите нас, ние няма да намерим в себе си и силата, която може да ни отведе във висшите светове. Посветеният е овладял силата да се издига във висшето познание, само защото е изпитал преклонение в своето сърце. Висините на Духа могат да бъдат превзети само ако се мине през портата на смирението. Никой не може да стигне до истинското познание, ако не изпитва преклонение пред него. Несъмнено, човек има правото да гледа светлината в лицето, но той трябва да придобие това право.
В духовния живот също има закони, както в материалния свят.
Ако натриете стъклена пръчка с подходяща тъкан, тя се наелектризирва, т.е. получава силата да привлича малки частици. Това явление произтича от един природен закон и е познато на всеки, който е запознат с физиката. Но по същия начин и всеки, който е запознат с началните положения на Тайната Наука, знае: Всяко чувство на истинско смирение поражда в душата сила, която рано или късно издига човека в областта на висшето познание. Този който е склонен към чувство на смирение, или е имал щастието да е насочен към него от едно правилно възпитание, ще е изключително улеснен, когато по-късно потърси достъп до висшето познание.
към текста >>
Нека подчертаем: При висшето познание не става дума за преклонение пред човека, а за преклонение пред
истината
.
С това ние заставаме против нашата цивилизация. Тук не става дума да съдим и критикуваме нашата цивилизация. Напредъкът на съвременната култура се дължи тъкмо на критиката, на съзнателната човешка преценка, на максимата "всичко изпитвайте и приемайте най-доброто". Човек никога не би постигнал съвременното равнище на науката, индустрията, съобщенията и законодателството, ако той не упражняваше критиката навсякъде; ако не прибягваше до мащабите на своя собствен разум. Обаче това, което добихме по този начин в областта на външната култура, трябваше да заплати и със съответната загуба на духовен живот и пропуснати възможности за висше познание.
Нека подчертаем: При висшето познание не става дума за преклонение пред човека, а за преклонение пред истината.
За всеки от нас трябва да е напълно ясно, че ако човек се остави да бъде завладян от външната страна на днешната цивилизация, той много трудно ще стигне до познанието за висшите светове. Той може да постигне това само след упорита работа върху себе си. През епохите, когато условията на материалния живот не бяха толкова сложни, духовното извисяване беше по-лесно осъществимо. Достойните за преклонение неща вземаха превес над всички ежедневни подробности от живота. Но в епохата на нашата прекалено критична цивилизация, идеалите изчезват.
към текста >>
Обаче това преобразяване трябва да се извърши в неговия вътрешен
свят
, в областта
на
неговия мисловен живот.
Окултният ученик винаги трябва да прилага този принцип. Опитните окултисти знаят каква сила натрупва от навика да се търсят добрите страни във всички неща и отказа да се критикува. Но това не трябва да остане само външно правилно в живота. То трябва да проникне в най-дълбоките бездни на нашата душа. Човек държи в ръцете си средствата за своето усъвършенствуване и в хода на времето той може да се преобрази напълно.
Обаче това преобразяване трябва да се извърши в неговия вътрешен свят, в областта на неговия мисловен живот.
Съвсем не достатъчно, ако аз външно проявя уважение към едно или друго същество; това уважение аз трябва да изградя в моите мисли. Така окултният ученик започва да влива смирение в своя мисловен живот. Той трябва да култивира в своите мисли чувството на преклонение. Всеки миг, в който отхвърляме нашите негативни и осъждащи преценки относно света и живота, ни доближава до висшето познание. И ние напредваме бързо, ако в тези мигове проникваме нашето съзнание с такива мисли, които ни изпълват с удивление и преклонение пред света и живота.
към текста >>
Той започва да разбира, че по-рано е виждал само една част от заобикалящият го
свят
.
Всеки миг, в който отхвърляме нашите негативни и осъждащи преценки относно света и живота, ни доближава до висшето познание. И ние напредваме бързо, ако в тези мигове проникваме нашето съзнание с такива мисли, които ни изпълват с удивление и преклонение пред света и живота. Който има опит в тези неща знае, че подобни мигове пробуждат в душата сили, които иначе биха останали спящи. По този начин у човека се пробужда духовно зрение. Сега той започва да забелязва около себе си неща, които по-рано не е виждал.
Той започва да разбира, че по-рано е виждал само една част от заобикалящият го свят.
Сега хората застават пред него под съвсем друга форма. Естествено, през този период от живота, човек все още не е в състояние да вижда това, което се описва като човешка аура. За тази цел се изисква много по-напреднало обучение. А то се осъществява по-добре, ако вече е преминат периода на упорити медитации, целящи постигането на смирение и преклонение. Навлизането на окултният ученик в "пътя на познанието" става незабележимо и тихо.
към текста >>
Преобразяването се разиграва изключително във вътрешните сфери
на
душата, които са недостъпни за външния
свят
.
За тази цел се изисква много по-напреднало обучение. А то се осъществява по-добре, ако вече е преминат периода на упорити медитации, целящи постигането на смирение и преклонение. Навлизането на окултният ученик в "пътя на познанието" става незабележимо и тихо. Околните не долавят никаква външна промяна. Той продължава да работи да изпълнява своите задължения както по-рано.
Преобразяването се разиграва изключително във вътрешните сфери на душата, които са недостъпни за външния свят.
Целият душевен живот се озарява от едно преклонение пред всичко, което наистина заслужава преклонение. В това основно чувство се съсредоточава целия душевен живот на човека. Както с лъчите си Слънцето пробужда за живот всички живи създания така и преклонението пробужда за живот всички усещания на окултния ученик. Първоначално човек трудно може да повярва, че чувствата като уважение и преклонение имат нещо общо с неговото познание. Това произтича от обстоятелството, че сме свикнали да разглеждаме познанието като една способност сама по себе си и независеща от останалите душевни процеси.
към текста >>
То се свежда до това, че човек се научава да не отдава толкова голямо значение
на
впечатленията си от външния
свят
, а напротив той развива в себе си все по-интензивен вътрешен живот.
В духовен смисъл, жълто-червените и керемидено-червените цветове изчезват и се заменят със синьо-червени. Така обаче се разширява и диапазонът на познавателната способност. Около себе си човек започва да възприема факти, за които по-рано е нямал никаква представа. Преклонението пробужда в душата една симпатическа сила, която привлича към нас определени качества на обкръжаващите ни същества, които дотогава са били скрити за нас. Още по-действено ще стане това, което сме постигнали чрез преклонението, когато към него се прибави и едно друго чувство.
То се свежда до това, че човек се научава да не отдава толкова голямо значение на впечатленията си от външния свят, а напротив той развива в себе си все по-интензивен вътрешен живот.
Човек, който се нахвърля от едно сетивно впечатление към друго и е склонен към непрекъснато "разпиляване", не намира пътя към Тайната Наука. Окултният ученик не трябва да остава глух за впечатленията си от неговия богат вътрешен живот. Когато човек с богати и дълбоки душевни изживявания прекосява една красива планинска местност, той има други изживявания, различни от тези на човек с бедна душевност. Само вътрешните изживявания могат да ни дадат ключа за красотата на външния свят. В душата на човек, който пътува по море, могат да възникнат незначителни вътрешни изживявания; докато друг при същите условия ще долови вечното слово на мировия дух и ще му се открият много тайни от сътворението.
към текста >>
Само вътрешните изживявания могат да ни дадат ключа за красотата
на
външния
свят
.
Още по-действено ще стане това, което сме постигнали чрез преклонението, когато към него се прибави и едно друго чувство. То се свежда до това, че човек се научава да не отдава толкова голямо значение на впечатленията си от външния свят, а напротив той развива в себе си все по-интензивен вътрешен живот. Човек, който се нахвърля от едно сетивно впечатление към друго и е склонен към непрекъснато "разпиляване", не намира пътя към Тайната Наука. Окултният ученик не трябва да остава глух за впечатленията си от неговия богат вътрешен живот. Когато човек с богати и дълбоки душевни изживявания прекосява една красива планинска местност, той има други изживявания, различни от тези на човек с бедна душевност.
Само вътрешните изживявания могат да ни дадат ключа за красотата на външния свят.
В душата на човек, който пътува по море, могат да възникнат незначителни вътрешни изживявания; докато друг при същите условия ще долови вечното слово на мировия дух и ще му се открият много тайни от сътворението. Ако искаш да развиеш плодотворно отношение към външния свят, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи. Във всичките си проявления външният свят е преизпълнен с божествена красота; обаче най-напред трябва да я изживеем в собствената си душа, и едва после да я търсим всред външния свят. Окултният ученик се научава да създава такива мигове в своя живот, през които той потъва в себе си. Обаче в тези мигове той съвсем не трябва да се отдава на своя личен Аз, защото така ще постигне обратни резултати от тези, към които се стреми.
към текста >>
Ако искаш да развиеш плодотворно отношение към външния
свят
, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи.
Човек, който се нахвърля от едно сетивно впечатление към друго и е склонен към непрекъснато "разпиляване", не намира пътя към Тайната Наука. Окултният ученик не трябва да остава глух за впечатленията си от неговия богат вътрешен живот. Когато човек с богати и дълбоки душевни изживявания прекосява една красива планинска местност, той има други изживявания, различни от тези на човек с бедна душевност. Само вътрешните изживявания могат да ни дадат ключа за красотата на външния свят. В душата на човек, който пътува по море, могат да възникнат незначителни вътрешни изживявания; докато друг при същите условия ще долови вечното слово на мировия дух и ще му се открият много тайни от сътворението.
Ако искаш да развиеш плодотворно отношение към външния свят, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи.
Във всичките си проявления външният свят е преизпълнен с божествена красота; обаче най-напред трябва да я изживеем в собствената си душа, и едва после да я търсим всред външния свят. Окултният ученик се научава да създава такива мигове в своя живот, през които той потъва в себе си. Обаче в тези мигове той съвсем не трябва да се отдава на своя личен Аз, защото така ще постигне обратни резултати от тези, към които се стреми. В подобни състояния той трябва да се потопи в дълбоката вътрешна тишина и да осмисли ехото от вси чко, което му е открил външния свят. Всяко цвете, всяко животно и всяко явление ще му открият в тези минути неподозирани тайни.
към текста >>
Във всичките си проявления външният
свят
е преизпълнен с божествена красота; обаче най-напред трябва да я изживеем в собствената си душа, и едва после да я търсим всред външния
свят
.
Окултният ученик не трябва да остава глух за впечатленията си от неговия богат вътрешен живот. Когато човек с богати и дълбоки душевни изживявания прекосява една красива планинска местност, той има други изживявания, различни от тези на човек с бедна душевност. Само вътрешните изживявания могат да ни дадат ключа за красотата на външния свят. В душата на човек, който пътува по море, могат да възникнат незначителни вътрешни изживявания; докато друг при същите условия ще долови вечното слово на мировия дух и ще му се открият много тайни от сътворението. Ако искаш да развиеш плодотворно отношение към външния свят, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи.
Във всичките си проявления външният свят е преизпълнен с божествена красота; обаче най-напред трябва да я изживеем в собствената си душа, и едва после да я търсим всред външния свят.
Окултният ученик се научава да създава такива мигове в своя живот, през които той потъва в себе си. Обаче в тези мигове той съвсем не трябва да се отдава на своя личен Аз, защото така ще постигне обратни резултати от тези, към които се стреми. В подобни състояния той трябва да се потопи в дълбоката вътрешна тишина и да осмисли ехото от вси чко, което му е открил външния свят. Всяко цвете, всяко животно и всяко явление ще му открият в тези минути неподозирани тайни. Това ще го подготви да гледа на външния свят със съвсем други очи.
към текста >>
В подобни състояния той трябва да се потопи в дълбоката вътрешна тишина и да осмисли ехото от вси чко, което му е открил външния
свят
.
В душата на човек, който пътува по море, могат да възникнат незначителни вътрешни изживявания; докато друг при същите условия ще долови вечното слово на мировия дух и ще му се открият много тайни от сътворението. Ако искаш да развиеш плодотворно отношение към външния свят, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи. Във всичките си проявления външният свят е преизпълнен с божествена красота; обаче най-напред трябва да я изживеем в собствената си душа, и едва после да я търсим всред външния свят. Окултният ученик се научава да създава такива мигове в своя живот, през които той потъва в себе си. Обаче в тези мигове той съвсем не трябва да се отдава на своя личен Аз, защото така ще постигне обратни резултати от тези, към които се стреми.
В подобни състояния той трябва да се потопи в дълбоката вътрешна тишина и да осмисли ехото от вси чко, което му е открил външния свят.
Всяко цвете, всяко животно и всяко явление ще му открият в тези минути неподозирани тайни. Това ще го подготви да гледа на външния свят със съвсем други очи. Постоянното и удоволствено прехвърляне от едно впечатление на друго, притъпява познавателната способност. Тя нараства само ако човек съумява да извлича от тази своеобразна наслада едно или друго откровение на сетивния свят. Човек трябва да отхвърли насладата и да подложи своите опитности на сериозна вътрешна работа.
към текста >>
Това ще го подготви да гледа
на
външния
свят
със съвсем други очи.
Във всичките си проявления външният свят е преизпълнен с божествена красота; обаче най-напред трябва да я изживеем в собствената си душа, и едва после да я търсим всред външния свят. Окултният ученик се научава да създава такива мигове в своя живот, през които той потъва в себе си. Обаче в тези мигове той съвсем не трябва да се отдава на своя личен Аз, защото така ще постигне обратни резултати от тези, към които се стреми. В подобни състояния той трябва да се потопи в дълбоката вътрешна тишина и да осмисли ехото от вси чко, което му е открил външния свят. Всяко цвете, всяко животно и всяко явление ще му открият в тези минути неподозирани тайни.
Това ще го подготви да гледа на външния свят със съвсем други очи.
Постоянното и удоволствено прехвърляне от едно впечатление на друго, притъпява познавателната способност. Тя нараства само ако човек съумява да извлича от тази своеобразна наслада едно или друго откровение на сетивния свят. Човек трябва да отхвърли насладата и да подложи своите опитности на сериозна вътрешна работа. Тук се крие голям и опасен подводен камък. Вместо да работи в себе си, човек лесно се увлича от обратната възможност, опитвайки се да изчерпи насладата докрай.
към текста >>
Тя нараства само ако човек съумява да извлича от тази своеобразна наслада едно или друго откровение
на
сетивния
свят
.
Обаче в тези мигове той съвсем не трябва да се отдава на своя личен Аз, защото така ще постигне обратни резултати от тези, към които се стреми. В подобни състояния той трябва да се потопи в дълбоката вътрешна тишина и да осмисли ехото от вси чко, което му е открил външния свят. Всяко цвете, всяко животно и всяко явление ще му открият в тези минути неподозирани тайни. Това ще го подготви да гледа на външния свят със съвсем други очи. Постоянното и удоволствено прехвърляне от едно впечатление на друго, притъпява познавателната способност.
Тя нараства само ако човек съумява да извлича от тази своеобразна наслада едно или друго откровение на сетивния свят.
Човек трябва да отхвърли насладата и да подложи своите опитности на сериозна вътрешна работа. Тук се крие голям и опасен подводен камък. Вместо да работи в себе си, човек лесно се увлича от обратната възможност, опитвайки се да изчерпи насладата докрай. Не трябва да подценяваме обстоятелството, че за окултният ученик тук се откриват необозрими източници на заблуждение. Той трябва да премине през много изкушения.
към текста >>
Обаче той трябва да отвори Аза за външния
свят
.
Тук се крие голям и опасен подводен камък. Вместо да работи в себе си, човек лесно се увлича от обратната възможност, опитвайки се да изчерпи насладата докрай. Не трябва да подценяваме обстоятелството, че за окултният ученик тук се откриват необозрими източници на заблуждение. Той трябва да премине през много изкушения. Всички те се стремят да втвърдят неговия "Аз", така че той да се затвори в себе си.
Обаче той трябва да отвори Аза за външния свят.
Той е длъжен да търси насладата, защото само тя го свързва със сетивния свят. Ако върши обратното ще заприлича на растение, което не може вече да извлича хранителните вещества от околната среда. Но ако се придържа към насладата, той се капсулира в себе си и има значение единствено за себе си, а не за света. Колкото и интензивен да е неговия живот, колкото и силно да развива своя "Аз", светът ще го отдели от себе си. За света той е мъртъв.
към текста >>
Той е длъжен да търси насладата, защото само тя го свързва със сетивния
свят
.
Вместо да работи в себе си, човек лесно се увлича от обратната възможност, опитвайки се да изчерпи насладата докрай. Не трябва да подценяваме обстоятелството, че за окултният ученик тук се откриват необозрими източници на заблуждение. Той трябва да премине през много изкушения. Всички те се стремят да втвърдят неговия "Аз", така че той да се затвори в себе си. Обаче той трябва да отвори Аза за външния свят.
Той е длъжен да търси насладата, защото само тя го свързва със сетивния свят.
Ако върши обратното ще заприлича на растение, което не може вече да извлича хранителните вещества от околната среда. Но ако се придържа към насладата, той се капсулира в себе си и има значение единствено за себе си, а не за света. Колкото и интензивен да е неговия живот, колкото и силно да развива своя "Аз", светът ще го отдели от себе си. За света той е мъртъв. Окултният ученик третира насладата само като едно средство да облагороди себе си с оглед на мировата еволюция.
към текста >>
За него насладата е само наставник, чиито уроци за света той следва, превръщайки насладата от сетивния
свят
в наслада към вътрешната работа
на
душата.
Ако върши обратното ще заприлича на растение, което не може вече да извлича хранителните вещества от околната среда. Но ако се придържа към насладата, той се капсулира в себе си и има значение единствено за себе си, а не за света. Колкото и интензивен да е неговия живот, колкото и силно да развива своя "Аз", светът ще го отдели от себе си. За света той е мъртъв. Окултният ученик третира насладата само като едно средство да облагороди себе си с оглед на мировата еволюция.
За него насладата е само наставник, чиито уроци за света той следва, превръщайки насладата от сетивния свят в наслада към вътрешната работа на душата.
Той се учи не да трупа свои съкровища от знание, а да ги постави в служба на света и Космоса. Във всяка от разновидностите на Тайната Наука съществува един основен закон, който не трябва да се нарушава и всяко окултно обучение е длъжно да го разясни на ученика. Този закон гласи: "Всяко познание, което ти търсиш само за да обогатиш своя ум и за да натрупаш съкровища в себе си, те отклонява от твоя път; обаче всяко познание, което търсиш за благото на човека и мировото развитие, те води напред". Този закон трябва строго да се спазва. Ти не можеш да станеш окултен ученик преди да си го превърнал в ръководна нишка на своя живот.
към текста >>
46.
06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ако ученикът е усвоил само нещата, свързани с "подготовката", духовният
свят
с неговите линии и фигури остава тъмен; чрез "просветлението" той се озарява от светлина.
И тогава е достатъчно човек да размисли, за да бликнат двете чувства, дори и без каквито и да е наблюдения на един или друг физически предмет. От тези чувства и от свързаните с тях мисли, се изграждат органите на ясновиждането. Ако към тези упражнения се прибави и наблюдението над едно растение, ще установим, че предизвиканото от него чувство, по своя характер и сила, заема едно място между чувствата, породени от минерала и животното. Възприемателните органи, които се образуват по този начин, можем да определим като духовни очи. С тяхна помощ човек постепенно започва да различава неща като душевни и духовни цветове.
Ако ученикът е усвоил само нещата, свързани с "подготовката", духовният свят с неговите линии и фигури остава тъмен; чрез "просветлението" той се озарява от светлина.
Но и тук следва да подчертаем, че думите "тъмен" и "светъл", както и другите употребявани изрази, дават само приблизителна представа за нещата. Обаче след като си служим с общоупотребимия език, това е напълно естествено. Той е създаден само за условията на физическия свят. Тайната Наука определя това, което за ясновиждащите органи се излъчва от кристала, като "синьо" или "синьо-червено". А това, което те възприемат от животното като "червено" или "червено-жълто".
към текста >>
Той е създаден само за условията
на
физическия
свят
.
Възприемателните органи, които се образуват по този начин, можем да определим като духовни очи. С тяхна помощ човек постепенно започва да различава неща като душевни и духовни цветове. Ако ученикът е усвоил само нещата, свързани с "подготовката", духовният свят с неговите линии и фигури остава тъмен; чрез "просветлението" той се озарява от светлина. Но и тук следва да подчертаем, че думите "тъмен" и "светъл", както и другите употребявани изрази, дават само приблизителна представа за нещата. Обаче след като си служим с общоупотребимия език, това е напълно естествено.
Той е създаден само за условията на физическия свят.
Тайната Наука определя това, което за ясновиждащите органи се излъчва от кристала, като "синьо" или "синьо-червено". А това, което те възприемат от животното като "червено" или "червено-жълто". В действителност, цветовете които се виждат по този начин, са цветове от "духовно естество". Цветът, идващ от растението, е "зелен", преливащ постепенно в светли, етерно-розови нюанси. Растението е тъкмо онова природно създание, чиито качества и във висшите светове остават донякъде близки с неговите физически измерения.
към текста >>
Всъщност богатството от багри във висшите светове е несравнимо по-голямо от багрите във физическия
свят
.
Не такъв обаче е случая с минералите и животните. Трябва да сме наясно, че споменатите нюанси дават представа само за основните цветове в минералното, растителното и животинското царство. В действителност са налице всички междинни тонове. Всеки минерал, всяко растение, всяко животно има свой строго определен нюанс. Към тях следва да се прибавят и Съществата от висшите светове, които никога не се въплъщават във физическо тяло, с често пъти великолепните си, но понякога и отблъскващи цветове.
Всъщност богатството от багри във висшите светове е несравнимо по-голямо от багрите във физическия свят.
Ако човек овладее способността да вижда с "духовните очи", рано или късно среща Същества, едни по-висши, други по-низши от него, които никога не се появяват във физическия свят. А когато се издигнат до степените, които описваме тук, пред него се откриват много и различни пътища, но никого не съветваме да продължава нататък без грижливото ръководство и без наставленията на един или друг духовен изследовател. Впрочем, дори и за описаните тук упражнения, подобно ръководство е за предпочитане. А след като има в себе си силата и постоянството да мине през началните степени на Просветлението, съвсем сигурно е, че той ще търси и ще открие своя предводител. Във всеки случай е необходима голяма предпазливост и който не се съобразява с този факт, най-добре е да се откаже от по-нататъшни стъпки в окултното обучение.
към текста >>
Ако човек овладее способността да вижда с "духовните очи", рано или късно среща Същества, едни по-висши, други по-низши от него, които никога не се появяват във физическия
свят
.
Трябва да сме наясно, че споменатите нюанси дават представа само за основните цветове в минералното, растителното и животинското царство. В действителност са налице всички междинни тонове. Всеки минерал, всяко растение, всяко животно има свой строго определен нюанс. Към тях следва да се прибавят и Съществата от висшите светове, които никога не се въплъщават във физическо тяло, с често пъти великолепните си, но понякога и отблъскващи цветове. Всъщност богатството от багри във висшите светове е несравнимо по-голямо от багрите във физическия свят.
Ако човек овладее способността да вижда с "духовните очи", рано или късно среща Същества, едни по-висши, други по-низши от него, които никога не се появяват във физическия свят.
А когато се издигнат до степените, които описваме тук, пред него се откриват много и различни пътища, но никого не съветваме да продължава нататък без грижливото ръководство и без наставленията на един или друг духовен изследовател. Впрочем, дори и за описаните тук упражнения, подобно ръководство е за предпочитане. А след като има в себе си силата и постоянството да мине през началните степени на Просветлението, съвсем сигурно е, че той ще търси и ще открие своя предводител. Във всеки случай е необходима голяма предпазливост и който не се съобразява с този факт, най-добре е да се откаже от по-нататъшни стъпки в окултното обучение. Окултният ученик не трябва да губи своята доброта, благородство и чувствителност към физическия свят.
към текста >>
Окултният ученик не трябва да губи своята доброта, благородство и чувствителност към физическия
свят
.
Ако човек овладее способността да вижда с "духовните очи", рано или късно среща Същества, едни по-висши, други по-низши от него, които никога не се появяват във физическия свят. А когато се издигнат до степените, които описваме тук, пред него се откриват много и различни пътища, но никого не съветваме да продължава нататък без грижливото ръководство и без наставленията на един или друг духовен изследовател. Впрочем, дори и за описаните тук упражнения, подобно ръководство е за предпочитане. А след като има в себе си силата и постоянството да мине през началните степени на Просветлението, съвсем сигурно е, че той ще търси и ще открие своя предводител. Във всеки случай е необходима голяма предпазливост и който не се съобразява с този факт, най-добре е да се откаже от по-нататъшни стъпки в окултното обучение.
Окултният ученик не трябва да губи своята доброта, благородство и чувствителност към физическия свят.
Напротив, в хода на окултното обучение, то непрекъснато развива своята нравствена сила, своята вътрешна чистота и дарбата си за наблюдение. Например, по време на първите степени от Просветлението, окултният ученик следва да обърне внимание на своето чувство за състрадание към хората и животните, към своя усет за красотата на природния свят. В противен случай, упражненията водят само до притъпяване на това чувство и на този усет. Сърцето би се вкоравило и човек би изпаднал в опасно положение. В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се говори открито.
към текста >>
Например, по време
на
първите степени от Просветлението, окултният ученик следва да обърне внимание
на
своето чувство за състрадание към хората и животните, към своя усет за красотата
на
природния
свят
.
Впрочем, дори и за описаните тук упражнения, подобно ръководство е за предпочитане. А след като има в себе си силата и постоянството да мине през началните степени на Просветлението, съвсем сигурно е, че той ще търси и ще открие своя предводител. Във всеки случай е необходима голяма предпазливост и който не се съобразява с този факт, най-добре е да се откаже от по-нататъшни стъпки в окултното обучение. Окултният ученик не трябва да губи своята доброта, благородство и чувствителност към физическия свят. Напротив, в хода на окултното обучение, то непрекъснато развива своята нравствена сила, своята вътрешна чистота и дарбата си за наблюдение.
Например, по време на първите степени от Просветлението, окултният ученик следва да обърне внимание на своето чувство за състрадание към хората и животните, към своя усет за красотата на природния свят.
В противен случай, упражненията водят само до притъпяване на това чувство и на този усет. Сърцето би се вкоравило и човек би изпаднал в опасно положение. В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се говори открито. В нашата епоха мнозина търсят пътя към окултните истини, и то по твърде различни начини, често опасни и осъдителни. Ето защо хората, които са наясно с тези неща, улесняват и другите в стремежа им да проникват в окултния свят.
към текста >>
В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа
на
минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния
свят
и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се говори открито.
Окултният ученик не трябва да губи своята доброта, благородство и чувствителност към физическия свят. Напротив, в хода на окултното обучение, то непрекъснато развива своята нравствена сила, своята вътрешна чистота и дарбата си за наблюдение. Например, по време на първите степени от Просветлението, окултният ученик следва да обърне внимание на своето чувство за състрадание към хората и животните, към своя усет за красотата на природния свят. В противен случай, упражненията водят само до притъпяване на това чувство и на този усет. Сърцето би се вкоравило и човек би изпаднал в опасно положение.
В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се говори открито.
В нашата епоха мнозина търсят пътя към окултните истини, и то по твърде различни начини, често опасни и осъдителни. Ето защо хората, които са наясно с тези неща, улесняват и другите в стремежа им да проникват в окултния свят. Тук ще изнесем само такива подробности, които могат да бъдат разбрани от обикновеното човешко мислене. Необходимо е да бъде споделена, макар и само част от истината, за да се избегне вредното въздействие на заблужденията. Но ако човек не прекалява с темпото и интензивността на посочените упражнения той изобщо не може да пострада.
към текста >>
Ето защо хората, които са наясно с тези неща, улесняват и другите в стремежа им да проникват в окултния
свят
.
Например, по време на първите степени от Просветлението, окултният ученик следва да обърне внимание на своето чувство за състрадание към хората и животните, към своя усет за красотата на природния свят. В противен случай, упражненията водят само до притъпяване на това чувство и на този усет. Сърцето би се вкоравило и човек би изпаднал в опасно положение. В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се говори открито. В нашата епоха мнозина търсят пътя към окултните истини, и то по твърде различни начини, често опасни и осъдителни.
Ето защо хората, които са наясно с тези неща, улесняват и другите в стремежа им да проникват в окултния свят.
Тук ще изнесем само такива подробности, които могат да бъдат разбрани от обикновеното човешко мислене. Необходимо е да бъде споделена, макар и само част от истината, за да се избегне вредното въздействие на заблужденията. Но ако човек не прекалява с темпото и интензивността на посочените упражнения той изобщо не може да пострада. Строго трябва да бъде спазено правилото: Никой не бива да изразходва за посочените упражнения повече време и сили, отколкото му позволяват неговите задължения и неговото място в живота. Встъпването в "пътя" далеч не трябва да се съпровожда с каквато и да е външна промяна.
към текста >>
Необходимо е да бъде споделена, макар и само част от
истината
, за да се избегне вредното въздействие
на
заблужденията.
Сърцето би се вкоравило и човек би изпаднал в опасно положение. В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се говори открито. В нашата епоха мнозина търсят пътя към окултните истини, и то по твърде различни начини, често опасни и осъдителни. Ето защо хората, които са наясно с тези неща, улесняват и другите в стремежа им да проникват в окултния свят. Тук ще изнесем само такива подробности, които могат да бъдат разбрани от обикновеното човешко мислене.
Необходимо е да бъде споделена, макар и само част от истината, за да се избегне вредното въздействие на заблужденията.
Но ако човек не прекалява с темпото и интензивността на посочените упражнения той изобщо не може да пострада. Строго трябва да бъде спазено правилото: Никой не бива да изразходва за посочените упражнения повече време и сили, отколкото му позволяват неговите задължения и неговото място в живота. Встъпването в "пътя" далеч не трябва да се съпровожда с каквато и да е външна промяна. За да се постигнат действителни резултати, необходимо е търпение. След броени минути човек трябва да прекратява упражненията и спокойно да се занимава със своята ежедневна работа, без да я смущава с мисли от упражненията.
към текста >>
47.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Той е свикнал да се занимава единствено със физическия
свят
, а духовния и душевния
свят
са останали необхванати от неговия поглед и от неговите понятия.
След като човек търси пътища към Тайната Наука чрез описаните по-горе средства, има една мисъл, с която той може да укрепва себе си в хода на цялото обучение. Той следва да е напълно наясно, че след известно време неговите сериозни постижения могат да се проявят в съвършено неочаквана за него форма. Ако не държи сметка за този факт, лесно може да изгуби търпение и да се откаже от по-нататъшни опити. Първоначално силите и способностите, които подлежат на развитие, са твърде нежни и неустойчиви. Тяхната вътрешна природа се различава коренно от неговите предишни представи.
Той е свикнал да се занимава единствено със физическия свят, а духовния и душевния свят са останали необхванати от неговия поглед и от неговите понятия.
Ето защо не е чудно, че сега, когато в него се развиват определени духовни и душевни сили, той не ги забелязва веднага. Тук е скрита и голяма опасност за всеки, който се подлага на окултно обучение без помощта на истински духовен наставник. Учителят вижда постигнатия напредък много по-рано, отколкото самия ученик. Той забелязва първите нежни признаци на духовно зрение много преди ученикът да подозира нещо за тях. И голяма част от указанията му се свеждат тъкмо да това ученикът да не загуби своето доверие, търпение и постоянство, преди сам да е стигнал до съзнанието на собствените си постижения.
към текста >>
Нека всеки каже в себе си: в моя собствен чувствен и мисловен
свят
са скрити най-възвишените тайни, само че досега не съм можел да се докосна до тях.
Който не е в състояние отново и отново да започва едно упражнение, с което наглед не е постигнал нищо, не може да стигне далеч. Общо взето, много преди ясното долавяне на едно или друго окултно постижение, едно смътно чувство подсказва, че ученикът е на прав път. С това чувство трябва да се отнасяме извънредно внимателно, защото то може да се превърне в сигурен ориентир. Преди всичко се налага да отстраним предразсъдъка, че за висшите познания са необходими някакви тайнствени и изключителни условия. Напротив, за изходна точка служат обикновените чувства и мисли, само че сега трябва да ги насочим в определена посока.
Нека всеки каже в себе си: в моя собствен чувствен и мисловен свят са скрити най-възвишените тайни, само че досега не съм можел да се докосна до тях.
Всичко се обяснява с това, че носейки непрекъснато своето тяло, душа и Дух, човек има съзнание единствено за тялото, а не за душата и Духа. Окултният ученик започва да осъзнава своето тяло. Ето защо ученикът трябва да насочи в правилна посока своите чувства и мисли. Така той развива способността да възприема невидими за обикновения човек неща и процеси. Тук ще споделим само един от възможните пътища за постигане на тази цел.
към текста >>
В противен случай, той ще очаква в духовния
свят
само едно повторение
на
физическите процеси: нещо, което би го огорчило в най-висша степен.
В средната си част той е синьо-зелен, а по краищата: Жълто-червен. Категорично следва да подчертаем, че това, което наричаме тук цвят, съвсем не прилича на цветове, възприемани от физическите очи. Става дума за едно духовно възприятие, аналогично с физическото впечатление от един или друг цвят. В духовен смисъл, възприятието "синьо" означава: Аз възприемам нещо, което е само сходно с това, което физическото око усеща като "син" цвят. Този факт следва да се има предвид от всеки, който действително се стреми към духовни възприятия.
В противен случай, той ще очаква в духовния свят само едно повторение на физическите процеси: нещо, което би го огорчило в най-висша степен.
Всеки, който е стигнал до подобни духовни възприятия, вече е постигнал твърде много, защото нещата му се откриват не само в тяхното непосредствено съществувание, а в тяхното възникване и умиране. Навсякъде той започва да вижда Духа, за който физическите сетива не знаят нищо. А по този начин той прави първите си стъпки, за да вникне самостоятелно зад тайната на раждането и смъртта. За външните сетива, едно същество се появява едва в мига на раждането; в мига на смъртта то умира. Но това е така само защото тези сетива не проникват до неговия скрит Дух.
към текста >>
Истината
трябва да бликне от дълбините
на
моята душа; но съвсем не моят обикновен аз и вълшебникът, който ще освободи
истината
; този вълшебник всъщност е скрит в съществата, чиято духовна същност аз искам да съзерцавам.
Несъмнено, човек може да стигне до откъслечни познания по химия също и по силата на извънредни обстоятелства; но ако иска да стане химик, той трябва да премине по общия и по-сигурен път. Заблуждение с огромни последици би било, ако някой смята, че за по-удобно би могъл да стигне до целта, като чисто и просто си представя съответното семе или растение. Този, който постъпва така, също може да стигне до целта, но не и с онази сигурност, която дава описаният тук път. В повечето случаи той и неговите постижения са по-близко до фантастичното. Защото нещата не се свеждат до това, аз произволно да си изградя нови възприятия, а самата действителност да ги изгради в мен самия.
Истината трябва да бликне от дълбините на моята душа; но съвсем не моят обикновен аз и вълшебникът, който ще освободи истината; този вълшебник всъщност е скрит в съществата, чиято духовна същност аз искам да съзерцавам.
Ако чрез подобни упражнения човек откликва в себе си първите признаци на духовни възприятия, той трябва да се извиси до съзерцанието на самото човешко същество. Първоначално той ще се спре на най-обикновените прояви от човешкия живот. Обаче преди ученикът да пристъпи към това, необходима е сериозна и упорита работа за пълното пречистване на неговия характер. Той трябва да отстрани от себе си всяка мисъл, стремяща се да превърне извоюваното познание в средство за лично облагодетелствуване. Човек трябва да си обещае, че никога няма да използва за зли цели силата, която добива над своите себеподобни.
към текста >>
Изобщо не се опитвай да облечеш в думи това, което виждаш в духовния
свят
, нито пък да го тълкуващ с ума.
Защото ако се опита несръчно да формулира с думи подобно явление, в повечето случаи става жертва на горчиво разочарование. За целта той си служи с обикновени думи, които обаче са твърде груби и неподходящи. Като резултат от опита му да облече в думи своите изживявания, той вмъква всевъзможни фантастни образи в истинските си духовни възприятия. Тук на помощ на окултния ученик отново идва едно правило: Научи се да мълчиш за своите духовни опитности. Да, ти трябва да запазиш мълчание дори и пред себе си.
Изобщо не се опитвай да облечеш в думи това, което виждаш в духовния свят, нито пък да го тълкуващ с ума.
Отдай се непредубеден и в пълна безкористност на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления. Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опитности. До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели. Следователно, не се опитвай да прилагаш новите и по-висши способности към своя минал опит. Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора.
към текста >>
До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия
свят
, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели.
Тук на помощ на окултния ученик отново идва едно правило: Научи се да мълчиш за своите духовни опитности. Да, ти трябва да запазиш мълчание дори и пред себе си. Изобщо не се опитвай да облечеш в думи това, което виждаш в духовния свят, нито пък да го тълкуващ с ума. Отдай се непредубеден и в пълна безкористност на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления. Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опитности.
До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели.
Следователно, не се опитвай да прилагаш новите и по-висши способности към своя минал опит. Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора. Към разглежданите тук упражнения може да се добави следното. Нека наблюдаваме по същия начин даден човек постига своето желание или очакване. Ако се спазват същите правила и предпазни мерки, за които ставаше дума преди малко, сега също се стига до нови духовни възприятия.
към текста >>
Ръка за ръка с всяко окултно наблюдение над човешката природа трябва да върви и самовъзпитанието, което изисква да се обръщаме към всеки човек като към нещо
свят
о и недостигаемо.
Той може да стане безсърдечен. Но това трябва да се избегне на всяка цена. В този момент от своето развитие човек стига до твърдото убеждение, че всъщност мислите са напълно действителни неща. Ето защо той вече не може да си позволи да отправя към другите хора мисли, които биха накърнили тяхното достойнство и свобода. Не трябва дори за миг да се допуска, че даден човек би могъл да бъде за нас само един обект за наблюдение.
Ръка за ръка с всяко окултно наблюдение над човешката природа трябва да върви и самовъзпитанието, което изисква да се обръщаме към всеки човек като към нещо свято и недостигаемо.
Всичко което живее в човека също неговите мисли и чувства е нещо наистина свято. Чувството на свещен трепет пред всичко човешко трябва да изпълва душите ни. С посочените два примера трябваше да покажем как се достига просветление относно човешката природа. Но те са достатъчни, за да очертаят пътя, по който трябва да се върви. Ако човек постигне онази вътрешна тишина и онова вътрешно спокойствие, които са характерни за този вид наблюдения, той вече извършва и едно голямо душевно преобразяване.
към текста >>
Всичко което живее в човека също неговите мисли и чувства е нещо наистина
свят
о.
Но това трябва да се избегне на всяка цена. В този момент от своето развитие човек стига до твърдото убеждение, че всъщност мислите са напълно действителни неща. Ето защо той вече не може да си позволи да отправя към другите хора мисли, които биха накърнили тяхното достойнство и свобода. Не трябва дори за миг да се допуска, че даден човек би могъл да бъде за нас само един обект за наблюдение. Ръка за ръка с всяко окултно наблюдение над човешката природа трябва да върви и самовъзпитанието, което изисква да се обръщаме към всеки човек като към нещо свято и недостигаемо.
Всичко което живее в човека също неговите мисли и чувства е нещо наистина свято.
Чувството на свещен трепет пред всичко човешко трябва да изпълва душите ни. С посочените два примера трябваше да покажем как се достига просветление относно човешката природа. Но те са достатъчни, за да очертаят пътя, по който трябва да се върви. Ако човек постигне онази вътрешна тишина и онова вътрешно спокойствие, които са характерни за този вид наблюдения, той вече извършва и едно голямо душевно преобразяване. И скоро то стига дотам, че вътрешното обогатяване на душевния му живот внася увереност и спокойствие в неговото външно поведение.
към текста >>
Сега той губи опората
на
външния
свят
, идваща от неговите предишни заблуждения.
Както физическият човек се нуждае от силата на нервната система, за да си служи със своите физически сетива, така и душевния човек се нуждае от онази сила, която се развива единствено в смелите и неустрашими натури. Този, който прониква във висшите тайни, вижда, които поради илюзиите на сетивата остават скрити за обикновения човек. Защото, дори и физическите сетива да прикриват от нас света на висшите истини, те са в същото време и големи благодетели на човека. Благодарение на тях остават скрити такива неща, които биха хвърлили неподготвения в безкраен смут; подобен човек не би могъл да понесе тяхната гледка. Обаче окултният ученик е длъжен да го направи.
Сега той губи опората на външния свят, идваща от неговите предишни заблуждения.
Той се намира буквално в състояние на човек, който непрекъснато е живял всред голяма опасност, за която дори не е подозирал. По-рано той не е изпитвал страх, но сега, след като узнава за нея, страхът го връхлита, макар че опасността е останала същата. По своето същество, силите на света са разрушителни и съзидателни; съдбата на видимите същества е да се раждат и да умират. Обаче знае щият е длъжен да проникне във вътрешната същност на тези сили. Завесата, която в обикновения живот се простира пред духовния поглед, трябва да бъде премахната.
към текста >>
Той непрекъснато се стреми към духовния
свят
, които ще го повдига и носи, колкото и немощна да е неговата собствена земна природа.
Той трябва да изгради съвършено нови мотиви за дейност и мислене. Тъкмо за тази цел са му необходими смелост и безстрашие. Преди всичко, тази смелост и това безстрашие трябва да проникнат в най-дълбоките сфери на мисловния живот. Окултният ученик не бива да се отчайва в случай на неуспех. Той трябва да се придържа към максимата: "Аз ще забравя, че вече съм претърпял неуспех и ще опитам отново сякаш нищо не се е случило." Ето как той може да напредва до убеждението, че неговите източници на сили в света са неизчерпаеми.
Той непрекъснато се стреми към духовния свят, които ще го повдига и носи, колкото и немощна да е неговата собствена земна природа.
Той трябва да изгради онази вътрешна способност, която ще му позволи да застане пред бъдещето и в този негов устрем опита от миналото няма да му попречи ни най-малко. И ако човек изгради в себе си описаните качества, макар и само до известна степен, той вече е узрял, за да узнае истинските имена на нещата, които са и ключовете за висшето познание. Защото Посвещението се състои в следното: Човек се научава да нарича нещата с онези имена, чиито праизточник е в духовния свят. Тайните на нещата са вложени в техните имена. Ето защо Посветените говорят на друг език, различен от този на непосветените; в първия случай хората назоват имената, чрез които са създадени самите неща.
към текста >>
Защото Посвещението се състои в следното: Човек се научава да нарича нещата с онези имена, чиито праизточник е в духовния
свят
.
Окултният ученик не бива да се отчайва в случай на неуспех. Той трябва да се придържа към максимата: "Аз ще забравя, че вече съм претърпял неуспех и ще опитам отново сякаш нищо не се е случило." Ето как той може да напредва до убеждението, че неговите източници на сили в света са неизчерпаеми. Той непрекъснато се стреми към духовния свят, които ще го повдига и носи, колкото и немощна да е неговата собствена земна природа. Той трябва да изгради онази вътрешна способност, която ще му позволи да застане пред бъдещето и в този негов устрем опита от миналото няма да му попречи ни най-малко. И ако човек изгради в себе си описаните качества, макар и само до известна степен, той вече е узрял, за да узнае истинските имена на нещата, които са и ключовете за висшето познание.
Защото Посвещението се състои в следното: Човек се научава да нарича нещата с онези имена, чиито праизточник е в духовния свят.
Тайните на нещата са вложени в техните имена. Ето защо Посветените говорят на друг език, различен от този на непосветените; в първия случай хората назоват имената, чрез които са създадени самите неща. Доколкото може да се говори за Посвещението (Интуицията), ще сторим това в следващата глава.
към текста >>
48.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Целта се състои в следното: Благодарение
на
познанието за висшите светове, кандидатът да изгради едно по-дълбоко доверие в себе си, едно по-благородна смелост, една душевна извисеност, съвършено различна от всичко, което човек може да постигне в сетивния
свят
.
Всеки който е минал по този труден път, без дори да подозира, е вече посветен. Необходим е съвсем незначителен тласък, за да се отворят неговите духовни възприемателни органи и за да стане ясновиждащ. Защото нека запомним: истинското "изпитание чрез огъня" няма за цел да задоволи любопитството на кандидата. Разбира се, той се запознава с някои необичайни факти, за които другите хора нямат никаква представа. Обаче това запознаване е не цел, а само средство за постигане на целта.
Целта се състои в следното: Благодарение на познанието за висшите светове, кандидатът да изгради едно по-дълбоко доверие в себе си, едно по-благородна смелост, една душевна извисеност, съвършено различна от всичко, което човек може да постигне в сетивния свят.
След "изпитанието с огъня" всеки кандидат все още може да се върне назад. Той ще продължи своето съществувание, укрепнал както физически, така и нравствено; а към истинското посвещение той ще се устреми едва в едно от следващите си прераждания. В своето сегашно въплъщение той става достоен индивид в човешката общност, какъвто по-рано не е можел да бъде. В каквото и положение да попадне: неговата категоричност и себеупование, неговото благоразумие и разсъдливост, неговото благотворно влияние и решителност ще са претърпели значителен напредък. Но ако след "изпитанието с огъня" кандидатът иска да напредва още по-нататък в окултното обучение, той трябва да получи достъп до една точно определена писмена система, употребявана в тайните школи.
към текста >>
Защото в духовния
свят
тази писменост е един постоянен факт.
Но ако след "изпитанието с огъня" кандидатът иска да напредва още по-нататък в окултното обучение, той трябва да получи достъп до една точно определена писмена система, употребявана в тайните школи. Тази писмена система съдържа в знаците си истинските окултни учения. Защото "скритият" (окултен) характер на нещата не може да бъде непосредствено изразен нито с думите на говоримия език, нито с която и да е от обикновените писмени системи. Онези, които минават през Посвещението, всъщност превеждат на обикновен език и доколкото това им се отдава, уроците на Тайната Наука. Окултната писменост се открива на душата, когато тя вече е постигнала един или друг вид духовни възприятия.
Защото в духовния свят тази писменост е един постоянен факт.
Човек не може да я изучи, както прави това например с чуждите езици. Ясновиждащото познание развива в душата една особена сила, благодарение на която човек се усеща подтикнат да разгадава тайните и Съществата на духовния свят, също както разчита знаците на една или друга писменост. Може да се случи така, че тази сила и свързаното с нея "изпитание" да се пробудят спонтанно в хода на душевното развитие. Но до целта се стига по-сигурно, ако се следват указанията на опитни окултни изследователи, разполагащи с изпитана техника за дешифриране на окултната писменост. Знаците на окултната писменост не са произволно съставени, а отговарят на реално действуващи сили в Космоса.
към текста >>
Ясновиждащото познание развива в душата една особена сила, благодарение
на
която човек се усеща подтикнат да разгадава тайните и Съществата
на
духовния
свят
, също както разчита знаците
на
една или друга писменост.
Защото "скритият" (окултен) характер на нещата не може да бъде непосредствено изразен нито с думите на говоримия език, нито с която и да е от обикновените писмени системи. Онези, които минават през Посвещението, всъщност превеждат на обикновен език и доколкото това им се отдава, уроците на Тайната Наука. Окултната писменост се открива на душата, когато тя вече е постигнала един или друг вид духовни възприятия. Защото в духовния свят тази писменост е един постоянен факт. Човек не може да я изучи, както прави това например с чуждите езици.
Ясновиждащото познание развива в душата една особена сила, благодарение на която човек се усеща подтикнат да разгадава тайните и Съществата на духовния свят, също както разчита знаците на една или друга писменост.
Може да се случи така, че тази сила и свързаното с нея "изпитание" да се пробудят спонтанно в хода на душевното развитие. Но до целта се стига по-сигурно, ако се следват указанията на опитни окултни изследователи, разполагащи с изпитана техника за дешифриране на окултната писменост. Знаците на окултната писменост не са произволно съставени, а отговарят на реално действуващи сили в Космоса. Благодарение на тези знаци човек вниква в езика на нещата. Кандидатът скоро установява, че знаците, които опознава, съответствуват на фигурите, цветовете и звуците, възприемани от него по време на подготовката и просветлението.
към текста >>
Нещата във физическия
свят
остават неизменени и не се подчиняват
на
нашите предпочитания, желания и страсти, обаче в духовните светове са под непрекъснато въздействие
на
нашите предпочитания, желания и страсти.
Естествено, посоченото изпитание може да бъде преодоляно много по-лесно, ако преди Посвещението човек е имал такава съдба, която е допринесла с нещо за изграждане на самообладанието. Който вече е постигнал способността да следва висшите принципи и идеали, и да се противопоставя на личните си капризи и настроения, който умее да изпълнява своите задължения дори и там, където неговите предпочитания и симпатии го карат да върши обратното, той е вече Посветен, макар и в рамките на обикновения живот, и то по един несъзнаван начин. Необходимо е само незначително усилие и той ще се справи с описаното изпитание. Да, тук дори следва да прибавим, че за да се справи с второто изпитание, кандидатът трябва вече да е извоювал, макар и несъзнавано, известна степен на Посвещение. Както хората, които в ранните си години не са се научили да пишат правилно и срещат големи трудности да наваксат това умение в зряла възраст, също така трудно е за човек да изгради необходимото самообладание във висшите светове, ако те не са го постигнали вече в обикновения живот, макар и само до известна степен.
Нещата във физическия свят остават неизменени и не се подчиняват на нашите предпочитания, желания и страсти, обаче в духовните светове са под непрекъснато въздействие на нашите предпочитания, желания и страсти.
Ето защо ако искаме да им въздействуваме в определена посока, сме длъжни да владеем себе си напълно, да следваме възприетите правила и да отхвърляме какъвто и да е произвол в нашите действия. Едно от най-важните качества в тази степен на Посвещението е безусловно здравата и сигурна разсъдъчна способност. Човек трябва да е работил вече върху нея през всичките досегашни периоди от живота си; но едва сега кандидатът ще покаже дали притежава тази способност, така че да поеме по пътя на истинското познание. Той може да напредва по този път, само ако е в състояние да различава илюзиите, фантастните образи, суеверието и всякакъв род други заблуждения от истинската действителност, а във висшите сфери на Битието различаването е много по-трудно отколкото във физическия свят. Спрямо нещата, пред които кандидатът се изправя, трябва да изчезне всеки предразсъдък, всяко лично предпочитание; като ръководна нишка трябва да служи единствено истината.
към текста >>
Той може да напредва по този път, само ако е в състояние да различава илюзиите, фантастните образи, суеверието и всякакъв род други заблуждения от истинската действителност, а във висшите сфери
на
Битието различаването е много по-трудно отколкото във физическия
свят
.
Както хората, които в ранните си години не са се научили да пишат правилно и срещат големи трудности да наваксат това умение в зряла възраст, също така трудно е за човек да изгради необходимото самообладание във висшите светове, ако те не са го постигнали вече в обикновения живот, макар и само до известна степен. Нещата във физическия свят остават неизменени и не се подчиняват на нашите предпочитания, желания и страсти, обаче в духовните светове са под непрекъснато въздействие на нашите предпочитания, желания и страсти. Ето защо ако искаме да им въздействуваме в определена посока, сме длъжни да владеем себе си напълно, да следваме възприетите правила и да отхвърляме какъвто и да е произвол в нашите действия. Едно от най-важните качества в тази степен на Посвещението е безусловно здравата и сигурна разсъдъчна способност. Човек трябва да е работил вече върху нея през всичките досегашни периоди от живота си; но едва сега кандидатът ще покаже дали притежава тази способност, така че да поеме по пътя на истинското познание.
Той може да напредва по този път, само ако е в състояние да различава илюзиите, фантастните образи, суеверието и всякакъв род други заблуждения от истинската действителност, а във висшите сфери на Битието различаването е много по-трудно отколкото във физическия свят.
Спрямо нещата, пред които кандидатът се изправя, трябва да изчезне всеки предразсъдък, всяко лично предпочитание; като ръководна нишка трябва да служи единствено истината. Кандидатът следва да е готов незабавно да се откаже от всяка мисъл, от всяко становище, ако логиката изисква това. Сигурност във висшите светове се постига, само ако човек винаги може да е безпощаден към своите собствени убеждения. Хора, склонни към мечтателство, към суеверие, не могат да напредват по пътя на окултното познание. Окултният ученик трябва да завоюва едно безценно богатство: Всяко съмнение във висшите светове да изчезне завинаги от душата му.
към текста >>
Спрямо нещата, пред които кандидатът се изправя, трябва да изчезне всеки предразсъдък, всяко лично предпочитание; като ръководна нишка трябва да служи единствено
истината
.
Нещата във физическия свят остават неизменени и не се подчиняват на нашите предпочитания, желания и страсти, обаче в духовните светове са под непрекъснато въздействие на нашите предпочитания, желания и страсти. Ето защо ако искаме да им въздействуваме в определена посока, сме длъжни да владеем себе си напълно, да следваме възприетите правила и да отхвърляме какъвто и да е произвол в нашите действия. Едно от най-важните качества в тази степен на Посвещението е безусловно здравата и сигурна разсъдъчна способност. Човек трябва да е работил вече върху нея през всичките досегашни периоди от живота си; но едва сега кандидатът ще покаже дали притежава тази способност, така че да поеме по пътя на истинското познание. Той може да напредва по този път, само ако е в състояние да различава илюзиите, фантастните образи, суеверието и всякакъв род други заблуждения от истинската действителност, а във висшите сфери на Битието различаването е много по-трудно отколкото във физическия свят.
Спрямо нещата, пред които кандидатът се изправя, трябва да изчезне всеки предразсъдък, всяко лично предпочитание; като ръководна нишка трябва да служи единствено истината.
Кандидатът следва да е готов незабавно да се откаже от всяка мисъл, от всяко становище, ако логиката изисква това. Сигурност във висшите светове се постига, само ако човек винаги може да е безпощаден към своите собствени убеждения. Хора, склонни към мечтателство, към суеверие, не могат да напредват по пътя на окултното познание. Окултният ученик трябва да завоюва едно безценно богатство: Всяко съмнение във висшите светове да изчезне завинаги от душата му. Сега те се разкриват пред него в своите собствени закони.
към текста >>
Лош Посветен би бил този, който не прилага узнатите тайни в служба
на
целия
свят
, и то по възможно най-добрия начин.
По скоро при тази нова степен от развитието се придобива определена опитност. Окултният кандидат се научава да прилага висшето познание в служба на човечеството. Едва сега той започва да разбира света по правилен начин. Не става дума за "премълчаване" на висшите истини, а за тактичното им прилагане в живота. Това чудесно качество се култивира по отношение на много от нещата, за които по-рано е говорил и специално за начина, по който е правил това.
Лош Посветен би бил този, който не прилага узнатите тайни в служба на целия свят, и то по възможно най-добрия начин.
За съобщенията в тази област не съществуват други пречки, освен неразбирането на този, за когото са предназначени. Впрочем висшите тайни не са подходящи за обсъждане в обикновени разговори. Обаче от друга страна никому не може да се "забрани", ако е преминал през описаните степени и е решил, че трябва да сподели един или друг факт от областта на окултното познание. Нито един човек не може да му наложи каквато и да е "клетва". Всичко се поставя на неговата лична отговорност.
към текста >>
49.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Когато ясновидецът казва "аз виждам червен цвят", това означава: "В душевно-духовния
свят
аз имам едно изживяване, което прилича
на
впечатлението от червения цвят в условията
на
физическия
свят
".
Например чувствените желания биват възприемани под формата на тъмно-червени излъчвания. Една чиста и благородна мисъл се проявява под формата на червено-виолетово излъчване. Строгото понятие на логично мислещия човек се проявява като жълта фигура с ясно очертани контури. Неясната и объркана мисъл на един разсеян човек наподобява форма с неопределени контури. Мислите на хората с едностранчиви и закостенели възгледи са с остри и неподвижни контури, а подвижните и променливи очертания са характерни за лица, отворени към убежденията на другите*.(* При всички следващи описания трябва да се помни: при "виждането" на един цвят се има предвид "духовно виждане").
Когато ясновидецът казва "аз виждам червен цвят", това означава: "В душевно-духовния свят аз имам едно изживяване, което прилича на впечатлението от червения цвят в условията на физическия свят".
Впрочем този израз се употребява само защото в подобни случаи е напълно естествено ясновидецът да се изрази с думите: "Аз виждам червен цвят". В противен случай лесно се стига до смесването на едно цветно видение с действителната свръхсетивна опитност на ясновидеца. Колкото повече напредва човек в своето душевно развитие, толкова по-правилно се организира неговото астрално тяло. У хора с недостатъчно развит душевен живот, астралните тела са също зле формирани и неорганизирани. Но дори и всред такива зле организирани астрални тела, ясновидецът различава една формация, която ясно се отделя от заобикалящата среда.
към текста >>
Никой не би могъл да вижда в свръхсетивния
свят
, преди да е развил своите астрални сетива.
При медиума те имат подобен вид, макар и с доста съществени различия, за които тук няма да се спираме. Когато окултният ученик започне своите упражнения, първото събитие е, че лотосовите цветове започват да светят, а по-късно и да се въртят. Едва след този момент настъпва способността за ясновиждане. Защото тези "цветове" са сетивни органи на душата. Тяхното "въртене" е израз на факта, че ученикът има вече своите свръхсетивни възприятия*.(* Относно "въртенето" и "лотосовите цветове" е в сила забележката, която направихме за "виждането на цветовете).
Никой не би могъл да вижда в свръхсетивния свят, преди да е развил своите астрални сетива.
Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления. Органът в близост до сърцето позволява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят. Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способности и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н. за природния свят. Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10.
към текста >>
Органът в близост до сърцето позволява
на
ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние
на
другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен
свят
.
Едва след този момент настъпва способността за ясновиждане. Защото тези "цветове" са сетивни органи на душата. Тяхното "въртене" е израз на факта, че ученикът има вече своите свръхсетивни възприятия*.(* Относно "въртенето" и "лотосовите цветове" е в сила забележката, която направихме за "виждането на цветовете). Никой не би могъл да вижда в свръхсетивния свят, преди да е развил своите астрални сетива. Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления.
Органът в близост до сърцето позволява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят.
Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способности и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н. за природния свят. Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10. С развитието на тези свръхсетивни органи са свързани определени душевни функции и който практикува посочените упражнения, вече допринася с нещо за тяхното оформяне. Осем от листата на "16 листния лотосов цвят" са били вече формиране в предишните етапи от човешката еволюция и днешният човек няма никаква заслуга за това.
към текста >>
за природния
свят
.
Тяхното "въртене" е израз на факта, че ученикът има вече своите свръхсетивни възприятия*.(* Относно "въртенето" и "лотосовите цветове" е в сила забележката, която направихме за "виждането на цветовете). Никой не би могъл да вижда в свръхсетивния свят, преди да е развил своите астрални сетива. Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления. Органът в близост до сърцето позволява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят. Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способности и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н.
за природния свят.
Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10. С развитието на тези свръхсетивни органи са свързани определени душевни функции и който практикува посочените упражнения, вече допринася с нещо за тяхното оформяне. Осем от листата на "16 листния лотосов цвят" са били вече формиране в предишните етапи от човешката еволюция и днешният човек няма никаква заслуга за това. Той ги е получил като дар от природата, когато все още е разполагал с едно смътно, сънищно съзнание. В тогавашните еволюционни степени на човечеството те са били в действие, макар и тяхната активност да е отговаряла само на посочената по низша степен на съзнание.
към текста >>
В нея той е длъжен да вижда определено послание от страна
на
външния
свят
.
Той чува едно или друго, вижда това или онова и после изгражда своите понятия. Докато той постъпва по този начин, неговият 16-листен лотосов цвят остава напълно бездействен. Едва след като човек вземе възпитанието си в свои ръце, лотосовият цвят оживява. За тази цел човек трябва да внимава при изграждането на своите представи. Всяка от тях трябва да има за него конкретно и точно значение.
В нея той е длъжен да вижда определено послание от страна на външния свят.
Длъжен е да не допуска случайни представи и да насочва живота на своите понятия така, че те да отразяват външния свят вярно и точно. Вторият Душевен Процес се отнася и то по твърде сходен начин до човешките решения. Окултният ученик трябва да взема своите решения, дори и най-незначителните от тях, само след сериозно обсъждане на мотивите. Трябва да бъдат избягвани всякакви необмислени прояви и безцелни действия. За всичко той трябва да има своите непоклатими основания, а когато те липсват, не бива да предприема нищо.
към текста >>
Длъжен е да не допуска случайни представи и да насочва живота
на
своите понятия така, че те да отразяват външния
свят
вярно и точно.
Докато той постъпва по този начин, неговият 16-листен лотосов цвят остава напълно бездействен. Едва след като човек вземе възпитанието си в свои ръце, лотосовият цвят оживява. За тази цел човек трябва да внимава при изграждането на своите представи. Всяка от тях трябва да има за него конкретно и точно значение. В нея той е длъжен да вижда определено послание от страна на външния свят.
Длъжен е да не допуска случайни представи и да насочва живота на своите понятия така, че те да отразяват външния свят вярно и точно.
Вторият Душевен Процес се отнася и то по твърде сходен начин до човешките решения. Окултният ученик трябва да взема своите решения, дори и най-незначителните от тях, само след сериозно обсъждане на мотивите. Трябва да бъдат избягвани всякакви необмислени прояви и безцелни действия. За всичко той трябва да има своите непоклатими основания, а когато те липсват, не бива да предприема нищо. Третият Душевен Процес засяга говора.
към текста >>
Той се стреми към поведение, което хармонира с външния
свят
и с неговото жизнено равнище.
Той говори и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност. Никога той не произнася нещо напразно и не говори нито много, нито малко. Четвъртият Душевен Процес се състои в регулирането на външното поведение. Окултният ученик насочва своите действия така, че те да са в хармония с действията на другите и с цялата околна среда. Той не предприема действия, които смущават околните или са в противоречие с условията на неговото обкръжение.
Той се стреми към поведение, което хармонира с външния свят и с неговото жизнено равнище.
Когато е заставен да действува поради външни причини, той внимателно следи за да не допусне несъответствие между едното и другото. А когато действува по собствена инициатива, той трябва да обмисли по възможно най-точен начин последиците от своите постъпки. Петото Условие се състои в правилната организация на цялостния живот. Окултният ученик се стреми да живее в съгласие с природните и духовни закони. Той еднакво избягва както прибързаността, така и леността.
към текста >>
И накрая, Осмото Условие: от време
на
време окултният ученик трябва да насочва поглед в своя вътрешен
свят
; да се потопява в самия себе си и да проверява своите основни жизнени принципи, осмисляйки новите си опитности и задължения и размишлявайки върху целите
на
самия живот.
Седмият Душевен Процес се състои в желанието да научим колкото е възможно повече от живота. Около окултният ученик не може да се случи нищо, без то да се превърне в повод за нови и полезни опитности. Ако е извършил нещо по неправилен път и несъвършен начин, това ще му послужи за повод, след време да го стори както трябва. В същия дух той наблюдава и действията на другите, като се стреми да натрупа богатство от опитности. Той не предприема нищо, без да се вгледа в изживяванията, които могат да му бъдат в помощ при неговите бъдещи решения.
И накрая, Осмото Условие: от време на време окултният ученик трябва да насочва поглед в своя вътрешен свят; да се потопява в самия себе си и да проверява своите основни жизнени принципи, осмисляйки новите си опитности и задължения и размишлявайки върху целите на самия живот.
Всички тези неща бяха вече обсъдени в предишните глави, но тук ще ги споменем само с оглед 16-листния лотосов цвят и неговото развитие. В резултат на упражненията той става все по-съвършен и по-съвършен. Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането. Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят. Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят.
към текста >>
Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите
на
външния
свят
.
Той не предприема нищо, без да се вгледа в изживяванията, които могат да му бъдат в помощ при неговите бъдещи решения. И накрая, Осмото Условие: от време на време окултният ученик трябва да насочва поглед в своя вътрешен свят; да се потопява в самия себе си и да проверява своите основни жизнени принципи, осмисляйки новите си опитности и задължения и размишлявайки върху целите на самия живот. Всички тези неща бяха вече обсъдени в предишните глави, но тук ще ги споменем само с оглед 16-листния лотосов цвят и неговото развитие. В резултат на упражненията той става все по-съвършен и по-съвършен. Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането.
Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят.
Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят. В този смисъл, честността и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почтеност са разрушителни сили. И окултният ученик трябва да знае, че тук нещата опират не до "добрите намерения", а до реални и конкретни действия. Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения. Когато изброените душевни процеси протичат правилно, 16-листния лотосов цвят започва да свети в прекрасни цветове и да се движи по определени закономерности.
към текста >>
Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с
истината
, умъртвява самия зародиш
на
16-листния лотосов цвят.
И накрая, Осмото Условие: от време на време окултният ученик трябва да насочва поглед в своя вътрешен свят; да се потопява в самия себе си и да проверява своите основни жизнени принципи, осмисляйки новите си опитности и задължения и размишлявайки върху целите на самия живот. Всички тези неща бяха вече обсъдени в предишните глави, но тук ще ги споменем само с оглед 16-листния лотосов цвят и неговото развитие. В резултат на упражненията той става все по-съвършен и по-съвършен. Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането. Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят.
Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят.
В този смисъл, честността и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почтеност са разрушителни сили. И окултният ученик трябва да знае, че тук нещата опират не до "добрите намерения", а до реални и конкретни действия. Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения. Когато изброените душевни процеси протичат правилно, 16-листния лотосов цвят започва да свети в прекрасни цветове и да се движи по определени закономерности. Нека повторим, че спомената дарба за ясновиждане не настъпва преди да бъде постигната определена степен от развитието на душата.
към текста >>
В този смисъл, честността и усета към
истината
, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата
на
почтеност са разрушителни сили.
Всички тези неща бяха вече обсъдени в предишните глави, но тук ще ги споменем само с оглед 16-листния лотосов цвят и неговото развитие. В резултат на упражненията той става все по-съвършен и по-съвършен. Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането. Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят. Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят.
В този смисъл, честността и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почтеност са разрушителни сили.
И окултният ученик трябва да знае, че тук нещата опират не до "добрите намерения", а до реални и конкретни действия. Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения. Когато изброените душевни процеси протичат правилно, 16-листния лотосов цвят започва да свети в прекрасни цветове и да се движи по определени закономерности. Нека повторим, че спомената дарба за ясновиждане не настъпва преди да бъде постигната определена степен от развитието на душата. Докато са необходими усилия за правилно насочване на нашия живот, тази дарба не се проявява.
към текста >>
Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря
на
истината
аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения.
Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането. Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят. Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят. В този смисъл, честността и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почтеност са разрушителни сили. И окултният ученик трябва да знае, че тук нещата опират не до "добрите намерения", а до реални и конкретни действия.
Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения.
Когато изброените душевни процеси протичат правилно, 16-листния лотосов цвят започва да свети в прекрасни цветове и да се движи по определени закономерности. Нека повторим, че спомената дарба за ясновиждане не настъпва преди да бъде постигната определена степен от развитието на душата. Докато са необходими усилия за правилно насочване на нашия живот, тази дарба не се проявява. Окултният ученик не е достатъчно напреднал, ако все още трябва непрекъснато да внимава за всеки един от описаните процеси. Първите следи от ясновиждането се появяват, едва след като той е стигнал дотам, че живее според посочения начин така непосредствено, както всеки обикновен човек в присъщата си среда.
към текста >>
Много по-добре е, ако напълно спокоен се потопи в своя вътрешен
свят
и предаде логична и смислена насока
на
мислите, които връхлитат върху него от външния
свят
.
Блуждаещите мисли, възникващи не по логичен път, а по силата на случайни асоциации, деформират този лотосов цвят. Колкото повече една мисъл произтича чисто логически от друга, толкова по-сигурно лотосовия цвят се приближава до своята правилна форма. Ако окултният ученик чуе нелогични мисли, той веднага трябва да си ги представи в техния логичен вид. Той съвсем не трябва да се отдръпне в резигнация от обкръжението на нелогично мислещи хора, за да се грижи за своето лично развитие. От друга страна не трябва да се поддава и на порива, веднага да коригира всяка нелогична проява около себе си.
Много по-добре е, ако напълно спокоен се потопи в своя вътрешен свят и предаде логична и смислена насока на мислите, които връхлитат върху него от външния свят.
Тази насока на своите собствени мисли той трябва да запази при всички обстоятелства. На Второ Място окултният ученик се стреми да внесе същата последователност и ред в своите действия. Това качество наричаме "контрол на действията". Всяка непоследователност и дисхармония в поведението деформират лотосовия цвят за който става дума. Когато окултният ученик предприеме определено действие, той задължително ще го постави в логическа връзка със своето дотогавашно поведение.
към текста >>
Ако той се опитва да напредне в окултното обучение без да ги спазва, би навлязъл в духовните светове с недоразвити свръхсетивни органи и вместо да познае
истината
, ще стане жертва
на
всевъзможни измами и илюзии.
Ако към всичко казано се прибави спазването на известни предписания, които окултните ученици получават само устно от окултните учители, настъпва значително ускоряване в развитието на лотосовите цветове. Предписанията, за които става дума тук, водят до едно истинско окултно обучение. Но те са полезни не само за този, който иска или може да приеме окултното обучение, а за всеки човек, желаещ да промени своя живот в посочения смисъл. Защото въздействията върху човешкото астрално тяло, макар и бавно, настъпват във всички случаи. Спазването на тези предписания е неизбежно за окултния ученик.
Ако той се опитва да напредне в окултното обучение без да ги спазва, би навлязъл в духовните светове с недоразвити свръхсетивни органи и вместо да познае истината, ще стане жертва на всевъзможни измами и илюзии.
В известен с мисъл той ще стане ясновиждащ, но фактически ще потъне в още по-голяма слепота, защото преди е имал сигурната опора на физическия сетивен свят, а сега е надникнал зад сетивния свят и неизбежно ще допуска грешки относно самия него, преди да е постигнал сигурност във висшите светове. Много вероятно е да загуби всякаква ориентация в живота си и изобщо да се лута объркан между истината и заблужденията. Ето защо търпението е толкова необходимо. Антропософията, или Науката за Духа не може да гарантира напредък с помощта на своите предписания, ако нейните последователи са лишени от твърдата воля да развият "лотосовите цветове" в себе си. Ако в атмосфера на пълно спокойствие човек не постигне тяхната съответствуваща форма, лотосовите цветове израстват в грозен и уродлив вид.
към текста >>
В известен с мисъл той ще стане ясновиждащ, но фактически ще потъне в още по-голяма слепота, защото преди е имал сигурната опора
на
физическия сетивен
свят
, а сега е надникнал зад сетивния
свят
и неизбежно ще допуска грешки относно самия него, преди да е постигнал сигурност във висшите светове.
Предписанията, за които става дума тук, водят до едно истинско окултно обучение. Но те са полезни не само за този, който иска или може да приеме окултното обучение, а за всеки човек, желаещ да промени своя живот в посочения смисъл. Защото въздействията върху човешкото астрално тяло, макар и бавно, настъпват във всички случаи. Спазването на тези предписания е неизбежно за окултния ученик. Ако той се опитва да напредне в окултното обучение без да ги спазва, би навлязъл в духовните светове с недоразвити свръхсетивни органи и вместо да познае истината, ще стане жертва на всевъзможни измами и илюзии.
В известен с мисъл той ще стане ясновиждащ, но фактически ще потъне в още по-голяма слепота, защото преди е имал сигурната опора на физическия сетивен свят, а сега е надникнал зад сетивния свят и неизбежно ще допуска грешки относно самия него, преди да е постигнал сигурност във висшите светове.
Много вероятно е да загуби всякаква ориентация в живота си и изобщо да се лута объркан между истината и заблужденията. Ето защо търпението е толкова необходимо. Антропософията, или Науката за Духа не може да гарантира напредък с помощта на своите предписания, ако нейните последователи са лишени от твърдата воля да развият "лотосовите цветове" в себе си. Ако в атмосфера на пълно спокойствие човек не постигне тяхната съответствуваща форма, лотосовите цветове израстват в грозен и уродлив вид. Науката за Духа подпомага узряването, обаче правилните форми на лотосовите цветове зависят от общата насока на живота, за която вече става дума.
към текста >>
Много вероятно е да загуби всякаква ориентация в живота си и изобщо да се лута объркан между
истината
и заблужденията.
Но те са полезни не само за този, който иска или може да приеме окултното обучение, а за всеки човек, желаещ да промени своя живот в посочения смисъл. Защото въздействията върху човешкото астрално тяло, макар и бавно, настъпват във всички случаи. Спазването на тези предписания е неизбежно за окултния ученик. Ако той се опитва да напредне в окултното обучение без да ги спазва, би навлязъл в духовните светове с недоразвити свръхсетивни органи и вместо да познае истината, ще стане жертва на всевъзможни измами и илюзии. В известен с мисъл той ще стане ясновиждащ, но фактически ще потъне в още по-голяма слепота, защото преди е имал сигурната опора на физическия сетивен свят, а сега е надникнал зад сетивния свят и неизбежно ще допуска грешки относно самия него, преди да е постигнал сигурност във висшите светове.
Много вероятно е да загуби всякаква ориентация в живота си и изобщо да се лута объркан между истината и заблужденията.
Ето защо търпението е толкова необходимо. Антропософията, или Науката за Духа не може да гарантира напредък с помощта на своите предписания, ако нейните последователи са лишени от твърдата воля да развият "лотосовите цветове" в себе си. Ако в атмосфера на пълно спокойствие човек не постигне тяхната съответствуваща форма, лотосовите цветове израстват в грозен и уродлив вид. Науката за Духа подпомага узряването, обаче правилните форми на лотосовите цветове зависят от общата насока на живота, за която вече става дума. От особена важност за душевните усилия, свързани с развитието на 10-листния лотосов цвят.
към текста >>
Единствено чрез него могат да бъдат премахнати източниците
на
многобройни илюзии, както и
на
произвол в духовния
свят
.
Антропософията, или Науката за Духа не може да гарантира напредък с помощта на своите предписания, ако нейните последователи са лишени от твърдата воля да развият "лотосовите цветове" в себе си. Ако в атмосфера на пълно спокойствие човек не постигне тяхната съответствуваща форма, лотосовите цветове израстват в грозен и уродлив вид. Науката за Духа подпомага узряването, обаче правилните форми на лотосовите цветове зависят от общата насока на живота, за която вече става дума. От особена важност за душевните усилия, свързани с развитието на 10-листния лотосов цвят. Тук нещата опират до съзнателен контрол над сетивните впечатления, а в началният стадий на ясновидството, този контрол е крайно необходим.
Единствено чрез него могат да бъдат премахнати източниците на многобройни илюзии, както и на произвол в духовния свят.
Обикновено човек не си дава сметка за влиянията, които определят неговите мисли и спомени. Нека вземем следния пример: даден човек пътува с влак и е погълнат от една мисъл. Внезапно тази мисъл взема съвършено друга посока. Той си припомня някакво събитие, станало преди много години и го свързва със сегашната мисъл. Обаче той изобщо не забелязва, че през прозореца е зърнал нечие лице, имащо голяма прилика с някого, който е взел участие в споменатото събитие.
към текста >>
За целта окултният ученик трябва да стане господар
на
всичко, което струи към него от външния
свят
.
Полученото впечатление остава незабелязано, обаче като резултат, то дава "предчувствието". Ако размислим върху тези неща, лесно ще се убедим какъв източник на илюзии и фантазии могат да представляват те. Този източник трябва да пресъхне за всеки, който иска да развие своя 10- листен лотосов цвят. Защото благодарение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата. Обаче тези възприятия са истинни само тогава, когато възможността за споменатите илюзии е напълно отстранена.
За целта окултният ученик трябва да стане господар на всичко, което струи към него от външния свят.
Той трябва да стигне до онова състояние, при което практически изключва всяко нежелано от него впечатление. А такава способност може да се постигне единствено в резултат от интензивен вътрешен живот. Върху нас трябва да действуват само онези неща, към които насочваме нашето внимание; произволни сетивни впечатления не бива да допускаме. Ще виждаме само това, което искаме да видим; нещата извън нашето внимание, в действителност няма да ни ангажират с нищо. Колкото по-енергична е вътрешната работа на душата, толкова по-сигурно ще бъде постигната въпросната степен.
към текста >>
Така се открояват, например, човешките таланти и душевните способности, както и скритите сили и качества
на
природния
свят
.
Ако например изпитва известна антипатия към нещо и някого, той я обуздава и търси съзнателен отговор, обясняващ неговите чувства. По този начин в душевният му живот се намесват все по-малко несъзнателни елементи. 10листният лотосов цвят постига своята правилна форма, само чрез такава строга самодисциплина. Духовният живот на окултният ученик трябва да протича в атмосфера на непрекъснато внимание; нещата, към които не иска или не трябва да насочва своето внимание, остават встрани. Към подобна строга самодисциплина се прибави една или друга медитация, извлечена от указанията на Духовната Наука, лотосовият цвят в стомашната област постепенно узрява и това, което описаните свръхсетивни органи по-рано възприемаха само като форми и топлина сега се изпълва с духовна светлина и с цветове.
Така се открояват, например, човешките таланти и душевните способности, както и скритите сили и качества на природния свят.
По този начин цветната аура на живите същества става видима; околният свят се променя и ни показва своята душевна страна. Нека добавим, че тъкмо в този период от развитието е необходимо максимално внимание, защото намесата на несъзнателните спомени тук е особено дейна. Ако това не беше така, мнозина щяха да притежават въпросното сетиво, понеже то се проявява почти веднага, след като човек действително постави под свой пълен контрол всички впечатления, идващи от неговата съзнателно изграждана сетивно-свръхсетивна организация. А тя остава изцяло пасивна, ако надмощието е на страната на външните сетивни впечатления. Значително по-трудно е изграждането на "16-листния лотосов цвят" разположен в средата на тялото.
към текста >>
По този начин цветната аура
на
живите същества става видима; околният
свят
се променя и ни показва своята душевна страна.
По този начин в душевният му живот се намесват все по-малко несъзнателни елементи. 10листният лотосов цвят постига своята правилна форма, само чрез такава строга самодисциплина. Духовният живот на окултният ученик трябва да протича в атмосфера на непрекъснато внимание; нещата, към които не иска или не трябва да насочва своето внимание, остават встрани. Към подобна строга самодисциплина се прибави една или друга медитация, извлечена от указанията на Духовната Наука, лотосовият цвят в стомашната област постепенно узрява и това, което описаните свръхсетивни органи по-рано възприемаха само като форми и топлина сега се изпълва с духовна светлина и с цветове. Така се открояват, например, човешките таланти и душевните способности, както и скритите сили и качества на природния свят.
По този начин цветната аура на живите същества става видима; околният свят се променя и ни показва своята душевна страна.
Нека добавим, че тъкмо в този период от развитието е необходимо максимално внимание, защото намесата на несъзнателните спомени тук е особено дейна. Ако това не беше така, мнозина щяха да притежават въпросното сетиво, понеже то се проявява почти веднага, след като човек действително постави под свой пълен контрол всички впечатления, идващи от неговата съзнателно изграждана сетивно-свръхсетивна организация. А тя остава изцяло пасивна, ако надмощието е на страната на външните сетивни впечатления. Значително по-трудно е изграждането на "16-листния лотосов цвят" разположен в средата на тялото. За тази цел чрез своето себесъзнание окултният ученик трябва да постигне съвършена хармония между тяло, душа и Дух.
към текста >>
Изграждането
на
16-листния лотосов цвят позволява да общуваме със Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния
свят
.
Ако човек е измъчван от низши желания, независимо дали те са от телесно или от душевно естество, това винаги смущава неговото окултно обучение, дори и да им се противопоставя с всички сили. Ако например някой избягва една чувствена наслада, с цел да се пречисти, това лишение му помага само ако тялото не е принудено да страда. Оказа се, че тялото желае тази наслада и въздържанието е без никаква стойност. В последния случай може би е по-добре, ако човек временно се откаже от преследваната цел и изчака по-благоприятни обстоятелства, дори и това да стане в следващото му прераждане. Често пъти съзнателният отказ е много по-голямо постижение от напразните усилия да напреднем при явно неподходящи условия.
Изграждането на 16-листния лотосов цвят позволява да общуваме със Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния свят.
Обаче окултното обучение не препоръчва изграждането на този лотосов цвят, преди ученикът да е дотолкова напреднал, че да издига своя Дух в още по-висши области на духовния свят. Това проникване в същинския духовен свят по правило се съпровожда от лотосовите цветове. В противен случай ученикът изпада в объркване и несигурност. Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда. Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност.
към текста >>
Обаче окултното обучение не препоръчва изграждането
на
този лотосов цвят, преди ученикът да е дотолкова напреднал, че да издига своя Дух в още по-висши области
на
духовния
свят
.
Ако например някой избягва една чувствена наслада, с цел да се пречисти, това лишение му помага само ако тялото не е принудено да страда. Оказа се, че тялото желае тази наслада и въздържанието е без никаква стойност. В последния случай може би е по-добре, ако човек временно се откаже от преследваната цел и изчака по-благоприятни обстоятелства, дори и това да стане в следващото му прераждане. Често пъти съзнателният отказ е много по-голямо постижение от напразните усилия да напреднем при явно неподходящи условия. Изграждането на 16-листния лотосов цвят позволява да общуваме със Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния свят.
Обаче окултното обучение не препоръчва изграждането на този лотосов цвят, преди ученикът да е дотолкова напреднал, че да издига своя Дух в още по-висши области на духовния свят.
Това проникване в същинския духовен свят по правило се съпровожда от лотосовите цветове. В противен случай ученикът изпада в объркване и несигурност. Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда. Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност. Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът).
към текста >>
Това проникване в същинския духовен
свят
по правило се съпровожда от лотосовите цветове.
Оказа се, че тялото желае тази наслада и въздържанието е без никаква стойност. В последния случай може би е по-добре, ако човек временно се откаже от преследваната цел и изчака по-благоприятни обстоятелства, дори и това да стане в следващото му прераждане. Често пъти съзнателният отказ е много по-голямо постижение от напразните усилия да напреднем при явно неподходящи условия. Изграждането на 16-листния лотосов цвят позволява да общуваме със Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния свят. Обаче окултното обучение не препоръчва изграждането на този лотосов цвят, преди ученикът да е дотолкова напреднал, че да издига своя Дух в още по-висши области на духовния свят.
Това проникване в същинския духовен свят по правило се съпровожда от лотосовите цветове.
В противен случай ученикът изпада в объркване и несигурност. Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда. Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност. Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът). Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия.
към текста >>
Дори и да постигне виждането в духовния
свят
, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка
на
това, което вижда.
Често пъти съзнателният отказ е много по-голямо постижение от напразните усилия да напреднем при явно неподходящи условия. Изграждането на 16-листния лотосов цвят позволява да общуваме със Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния свят. Обаче окултното обучение не препоръчва изграждането на този лотосов цвят, преди ученикът да е дотолкова напреднал, че да издига своя Дух в още по-висши области на духовния свят. Това проникване в същинския духовен свят по правило се съпровожда от лотосовите цветове. В противен случай ученикът изпада в объркване и несигурност.
Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда.
Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност. Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът). Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия. За да притежава сигурност в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи. Тук сме длъжни да добавим още нещо относно формирането на т.н.
към текста >>
Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането
на
живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един
свят
, който е толкова различен от физическия.
Това проникване в същинския духовен свят по правило се съпровожда от лотосовите цветове. В противен случай ученикът изпада в объркване и несигурност. Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда. Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност. Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът).
Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия.
За да притежава сигурност в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи. Тук сме длъжни да добавим още нещо относно формирането на т.н. "душевно тяло"*.(*Изразът "душевно тяло" съдържа в себе си известно противоречие. И все пак този израз е подходящ, защото ясновиждащото познание се добира до такива изживявания в духовния свят, които са близки до възприемането на тялото във физическия свят). Формирането на "душевното тяло", което вече описахме, позволява на човека да възприема определени свръхсетивни явления.
към текста >>
За да притежава сигурност в свръхсетивния
свят
, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи.
В противен случай ученикът изпада в объркване и несигурност. Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда. Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност. Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът). Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия.
За да притежава сигурност в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи.
Тук сме длъжни да добавим още нещо относно формирането на т.н. "душевно тяло"*.(*Изразът "душевно тяло" съдържа в себе си известно противоречие. И все пак този израз е подходящ, защото ясновиждащото познание се добира до такива изживявания в духовния свят, които са близки до възприемането на тялото във физическия свят). Формирането на "душевното тяло", което вече описахме, позволява на човека да възприема определени свръхсетивни явления. Обаче този, който иска действително да се ориентира в по-висшите светове, не трябва да спира до тук.
към текста >>
И все пак този израз е подходящ, защото ясновиждащото познание се добира до такива изживявания в духовния
свят
, които са близки до възприемането
на
тялото във физическия
свят
).
Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът). Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия. За да притежава сигурност в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи. Тук сме длъжни да добавим още нещо относно формирането на т.н. "душевно тяло"*.(*Изразът "душевно тяло" съдържа в себе си известно противоречие.
И все пак този израз е подходящ, защото ясновиждащото познание се добира до такива изживявания в духовния свят, които са близки до възприемането на тялото във физическия свят).
Формирането на "душевното тяло", което вече описахме, позволява на човека да възприема определени свръхсетивни явления. Обаче този, който иска действително да се ориентира в по-висшите светове, не трябва да спира до тук. Обикновеното раздвижване на лотосовите цветове не е достатъчно. Човек трябва да е в състояние да регулира и контролира свободно и в пълно съзнание своите астрални органи. В противен случай той би се превърнал в играчка на външни сили и влияния.
към текста >>
Всеки, който пристъпва към неговото наблюдение, се убеждава, че подобен цвят просто не съществува в условията
на
физическия
свят
.
Етерното тяло има приблизителната големина и форма на физическото тяло, така че то изпълва почти същото физическо пространство. То е един изключителен нежен и фин организъм*. (* Моля физиците да не се смущават от израза "етерно тяло". В случая думата "етер" само загатва за извънредната "финост" на този организъм и няма нищо общо с "етера" от различните научни хипотези). Характерният му цвят се различава от основните 7 цвята на дъждовната дъга.
Всеки, който пристъпва към неговото наблюдение, се убеждава, че подобен цвят просто не съществува в условията на физическия свят.
Все пак най-добре можем да го сравним с цвета на току-що цъфналата праскова. Ако искаме да съсредоточим нашето наблюдение единствено върху етерното тяло, необходимо е да заглушим всякакъв вид душевни изживявания с помощта на гореописаното упражняване на вниманието. В противен случай изгледът на етерното тяло значително се променя поради проникващите въздействия на "душевното тяло". Впрочем съставните части на човешкото етерно тяло са в непрекъснато движение. Безброй течения го кръстосват във всички посоки.
към текста >>
Ако той още в началото би бил изместен в сърдечната област, ясновидецът би имал известни прозрения в свръхсетивните светове, обаче не би могъл да ги свързва по някакъв начин с нашия физически
свят
.
Благодарение на тях мисленето се освобождава от всички сетивни впечатления и опитности. То се съсредоточава, така да се каже, в една точка, която човек държи под пълен контрол. Така се изгражда един временен център за потоците на етерното тяло. Първоначално той е разположен не в сърдечната област, а в главата, и за ясновидеца се превръща в изходна точка за движенията на етерното тяло. Вероятност за успех има само онова окултно обучение, което започва тъкмо с този временен център.
Ако той още в началото би бил изместен в сърдечната област, ясновидецът би имал известни прозрения в свръхсетивните светове, обаче не би могъл да ги свързва по някакъв начин с нашия физически свят.
А за човека от съвременния етап на еволюцията, това е една безусловна необходимост. Ясновидецът не може да си позволи мечтателство; той е длъжен да запази здрава почва под нозете си. След период на укрепване, споменатият център се измества от главата в посока към ларинкса. Този процес настъпва в хода на медитацията. И тогава от тази област движенията на етерното тяло се насочват извън и осветяват цялото душевно пространство около човека.
към текста >>
Така човек прониква в духовния
свят
и се добира до съвършено ново разбиране за думите, произнесени от великите учител учители
на
човечеството.
Стига се до онази степен, при която човек се доближава до "вътрешното слово". Нещата добиват съвършено ново значение. Духовният слух прониква в тяхната най-дълбока същност; те започват да говорят на човека. Описаните етерни потоци се свързват с вечните закономерности на света, към който принадлежи и самия той. Човек започва да съизживява живота на своето обкръжение и може да го отразява в движенията на етерното си тяло.
Така човек прониква в духовния свят и се добира до съвършено ново разбиране за думите, произнесени от великите учител учители на човечеството.
Сега например словото на Буда и на Евангелията му въздействуват по съвсем нов начин и го пронизват с едно благочестие, каквото по-рано той изобщо не е изпитвал. Защото тяхното слово вече следва движенията и ритмите, които окултният ученик сам е изградил вътре в себе си. Сега той непосредствено знае, че хора като Буда или евангелисти поднасят на света не своите откровения, а онези, които се изливат в душите им от самата същност на нещата. Тук следва да обърнем внимание на един факт, който може да бъде разбран само с оглед на вече описаното. Хората, формирани според изискванията на съвременното образование, изобщо не могат да вникнат в многократните повторения, характерни за проповедите на Буда.
към текста >>
Първото Качество се състои в способността да разграничаваме
истината
от обикновеното мнение.
Но за окултния ученик, те се превръщат в едно чудно съответствие на неговия вътрешен усет за нещата. Защото тези повторения са в хармония с определени ритмични движения в етерното тяло. Отдавайки им се с пълно вътрешно спокойствие, човек постига и съзвучие с етерните движения. И понеже етерните движения са отражение на определени космически ритми, които закономерно се повтарят, вслушвайки се в стила на Буда, човек навлиза в тайните на света. В Антропософията се говори за четири качества, които трябва да бъдат постигнати по "пътят на изпитанието".
Първото Качество се състои в способността да разграничаваме истината от обикновеното мнение.
Второто Качество се състои в разграничаването между действителните факти и техните външни проявления. Третото Качество се състои в култивирането на онези шест други качества, за които стана дума в предната глава: Контрол над мислитеконтрол над действията, устойчивост, търпение, доверие, вътрешно равновесие. Четвъртото Качество изисква любов към осъществяването на вътрешната свобода. Чрез разсъдъчно обхващане на тези качества съвсем не е достатъчно. Те трябва да се въплътят в душата и то така, че да се превърнат във вътрешни навици.
към текста >>
Нека вземем Първото качество: Разграничаването
на
истината
от обикновеното мнение.
Второто Качество се състои в разграничаването между действителните факти и техните външни проявления. Третото Качество се състои в култивирането на онези шест други качества, за които стана дума в предната глава: Контрол над мислитеконтрол над действията, устойчивост, търпение, доверие, вътрешно равновесие. Четвъртото Качество изисква любов към осъществяването на вътрешната свобода. Чрез разсъдъчно обхващане на тези качества съвсем не е достатъчно. Те трябва да се въплътят в душата и то така, че да се превърнат във вътрешни навици.
Нека вземем Първото качество: Разграничаването на истината от обикновеното мнение.
Това трябва да става по най-естествен начин и човек да е в състояние спонтанно да прави разлика между същественото и несъщественото. Тази степен се постига само ако извършваме своите наблюдения над външния свят в пълно спокойствие и търпение. И накрая погледът се спира по съвсем естествен начин върху истинската стойност на нещата, докато по-рано се е задоволявал с техния външен и преходен смисъл. "Всичко преходно е само символ" тази истина сега се превръща в едно непоколебимо и естествено убеждение на душата. Така трябва да бъде и с останалите четири качества.
към текста >>
Тази степен се постига само ако извършваме своите наблюдения над външния
свят
в пълно спокойствие и търпение.
Четвъртото Качество изисква любов към осъществяването на вътрешната свобода. Чрез разсъдъчно обхващане на тези качества съвсем не е достатъчно. Те трябва да се въплътят в душата и то така, че да се превърнат във вътрешни навици. Нека вземем Първото качество: Разграничаването на истината от обикновеното мнение. Това трябва да става по най-естествен начин и човек да е в състояние спонтанно да прави разлика между същественото и несъщественото.
Тази степен се постига само ако извършваме своите наблюдения над външния свят в пълно спокойствие и търпение.
И накрая погледът се спира по съвсем естествен начин върху истинската стойност на нещата, докато по-рано се е задоволявал с техния външен и преходен смисъл. "Всичко преходно е само символ" тази истина сега се превръща в едно непоколебимо и естествено убеждение на душата. Така трябва да бъде и с останалите четири качества. Ето как финото етерно тяло действително се преобразява под влиянието на описаните четири душевни навици. Благодарение на първия от тях, "разграничаването на истината от обикновеното мнение", възниква етерният център в главата и се подготвя този в областта на ларинкса.
към текста >>
Благодарение
на
първия от тях, "разграничаването
на
истината
от обикновеното мнение", възниква етерният център в главата и се подготвя този в областта
на
ларинкса.
Тази степен се постига само ако извършваме своите наблюдения над външния свят в пълно спокойствие и търпение. И накрая погледът се спира по съвсем естествен начин върху истинската стойност на нещата, докато по-рано се е задоволявал с техния външен и преходен смисъл. "Всичко преходно е само символ" тази истина сега се превръща в едно непоколебимо и естествено убеждение на душата. Така трябва да бъде и с останалите четири качества. Ето как финото етерно тяло действително се преобразява под влиянието на описаните четири душевни навици.
Благодарение на първия от тях, "разграничаването на истината от обикновеното мнение", възниква етерният център в главата и се подготвя този в областта на ларинкса.
Действителното му изграждане става в хода на упражненията за средоточаване, за които вече стана дума. По този начин напредва и развитието на четирите душевни качества. След като центърът в областта на ларинкса е вече готов, човек свободно може да контролира етерното тяло, включително и споменатата етерна мрежа, осъществявайки точното разграничаване между вечното и преходното. И ако човек постигне това разграничаване, той постепенно започва да възприема духовните явления и факти. Но той съвсем не бива да смята, че решаващи са само онези действия, които са оправдани от формална и логична гледна точка.
към текста >>
Тайните
на
духовния
свят
започват да проникват навътре в него и това всъщност е истинското освобождаване.
Към него, както споменахме, трябва да се насочат жизнения поток на етерното тяло. Четвъртото качество; стремежът към освобождаване, спомага за узряването на етерния орган в близост до сърцето. Когато това качество се превърне в душевен навик, човек се освобождава от всичко, което е свързано единствено с неговите лични особености. Той престава да съди за нещата от своя гледна точка. Ограничаващите рамки на неговия Аз изчезват.
Тайните на духовния свят започват да проникват навътре в него и това всъщност е истинското освобождаване.
Защото тези ограничаващи рамки непрекъснато ни принуждават да се отнасяме към нещата и съществата единствено от личната гледна точка. Окултният ученик трябва да се освободи от нея на всяка цена. Ясно става, че произтичащите от Духовната Наука предписания оказват дълбоко въздействие върху човека. Това се отнася и до предписанията, свързани с изграждането на споменатите четири качества. Под една или друга форма те присъствуват във всички мирогледи, които са извлечени от духовния свят.
към текста >>
Под една или друга форма те присъствуват във всички мирогледи, които са извлечени от духовния
свят
.
Тайните на духовния свят започват да проникват навътре в него и това всъщност е истинското освобождаване. Защото тези ограничаващи рамки непрекъснато ни принуждават да се отнасяме към нещата и съществата единствено от личната гледна точка. Окултният ученик трябва да се освободи от нея на всяка цена. Ясно става, че произтичащите от Духовната Наука предписания оказват дълбоко въздействие върху човека. Това се отнася и до предписанията, свързани с изграждането на споменатите четири качества.
Под една или друга форма те присъствуват във всички мирогледи, които са извлечени от духовния свят.
Техните създатели съвсем на са били вдъхновявани от някакво смътно чувство за истина, а единствено от своето Посвещение. Своите нравствени закони те черпят от познанието. Те добре знаят, че тези закони оказват въздействие върху по-фините съставни части на човешката природа. Да живееш според нравствените закони, означава да работиш над своето духовно усъвършенствуване. Друг начин да служиш на Космоса, не съществува.
към текста >>
Наред с човечеството, напредва и целия
свят
.
Защото несъвършеният човек служи по несъвършен начин на човечеството и Космоса. Колкото по-напреднал си, толкова по-добре служиш на другите. "когато розата краси себе си, тя украсява и цялата градина". Основателите на великите учения и религии са именно най-големите Посветени. Това, което идва от тях, се влива в човешките души.
Наред с човечеството, напредва и целия свят.
Посветените работят напълно съзнателно в името на този еволюционен процес. Смисълът на техните указания може да бъде разбран само ако знаем, че идва от най-големите дълбини на човешката природа. Великите Посветени бяха хора на познанието и от него те изковаха идеалите на човечеството. Но човек се приближава до тези предводители, само когато вземе собственото си развитие в свои ръце. След като човек изгради етерното си тяло според описания начин, пред него се открива един съвършено нов живот.
към текста >>
Благодарение
на
16-листния лотосов цвят например, той съзира определени духовни форми, принадлежащи
на
един по-висш
свят
.
Смисълът на техните указания може да бъде разбран само ако знаем, че идва от най-големите дълбини на човешката природа. Великите Посветени бяха хора на познанието и от него те изковаха идеалите на човечеството. Но човек се приближава до тези предводители, само когато вземе собственото си развитие в свои ръце. След като човек изгради етерното си тяло според описания начин, пред него се открива един съвършено нов живот. Сега окултното обучение трябва да му осигури съвсем точно подбрани напътствия, за да се ориентира в новите условия.
Благодарение на 16-листния лотосов цвят например, той съзира определени духовни форми, принадлежащи на един по-висш свят.
Но той трябва да си даде ясна сметка за техните различия с оглед на конкретните предмети или Същества, които са го породили. Първото обстоятелство, което той може да констатира, е че в известен смисъл някои от тези форми се намират под силното влияние на неговите собствени мисли и усещания, докато други форми изобщо не се влияят, или се влияят твърде слабо. Някои форми се променят веднага, щом наблюдателя, разглеждайки ги, си мисли: "ето, това е красиво", а после в хода на съзерцанието, си казва: "а сега, това е нещо полезно". Формите, произлизащи от минерали или от изкуствено изработени предмети имат особено свойство да се променят спрямо всяка нова мисъл и всяко ново чувство на духовния изследовател. В много по-слаба степен това е валидно за формите, съответствуващи на животните.
към текста >>
Всред целия този
свят
от образи и форми, има такива, които първоначално не допускат каквито и да е въздействия от страна
на
човека.
Някои форми се променят веднага, щом наблюдателя, разглеждайки ги, си мисли: "ето, това е красиво", а после в хода на съзерцанието, си казва: "а сега, това е нещо полезно". Формите, произлизащи от минерали или от изкуствено изработени предмети имат особено свойство да се променят спрямо всяка нова мисъл и всяко ново чувство на духовния изследовател. В много по-слаба степен това е валидно за формите, съответствуващи на животните. Тези духовно възприемаеми форми са подвижни и пълни с живот. От една страна тази подвижност се дължи на влиянията, идващи от човешките мисли и чувства, а от друга на причини, върху които човек няма никакво влияние.
Всред целия този свят от образи и форми, има такива, които първоначално не допускат каквито и да е въздействия от страна на човека.
Окултният ученик може да се убеди, че тези образи не произлизат нито от минералите, нито от изкуствено изработени предмети, нито пък от растенията и животните. Той трябва да ги разгледа като произлизащи от чувствата, инстинктите и страстите на другите хора. Но дори и спрямо тях, той лесно може да установи известно, макар и незначително, въздействие от страна на своите собствени мисли и чувства. И все пак, всред този свят от образи, винаги остава една част, която не се поддава на човешките въздействия. Да, за едва прохождащия окултен ученик, тази остатъчна част представлява една огромна област от всичко, което той изобщо вижда.
към текста >>
И все пак, всред този
свят
от образи, винаги остава една част, която не се поддава
на
човешките въздействия.
От една страна тази подвижност се дължи на влиянията, идващи от човешките мисли и чувства, а от друга на причини, върху които човек няма никакво влияние. Всред целия този свят от образи и форми, има такива, които първоначално не допускат каквито и да е въздействия от страна на човека. Окултният ученик може да се убеди, че тези образи не произлизат нито от минералите, нито от изкуствено изработени предмети, нито пък от растенията и животните. Той трябва да ги разгледа като произлизащи от чувствата, инстинктите и страстите на другите хора. Но дори и спрямо тях, той лесно може да установи известно, макар и незначително, въздействие от страна на своите собствени мисли и чувства.
И все пак, всред този свят от образи, винаги остава една част, която не се поддава на човешките въздействия.
Да, за едва прохождащия окултен ученик, тази остатъчна част представлява една огромна област от всичко, което той изобщо вижда. Той може да вникне в естеството на тази остатъчна част, само ако наблюдава себе си. И тогава той открива, кои образи се пораждат чрез самия него. В тях намират израз неговите желания, неговите действия и т. н. Един или друг негов инстинкт, едно или друго негово желание, намерение всички те се проектират в съответни образи.
към текста >>
Следователно, за окултното познание, вътрешният живот
на
човека, целият
свят
на
неговите инстинкти, желания и представи, се манифестира във външни образи и форми, подобно
на
другите предмети и същества.
И тогава той открива, кои образи се пораждат чрез самия него. В тях намират израз неговите желания, неговите действия и т. н. Един или друг негов инстинкт, едно или друго негово желание, намерение всички те се проектират в съответни образи. Да, целият му характер се отпечатва в тези образи. Ето как чрез своите съзнателни мисли и чувства, човек може да разпростира влиянието си дори и върху образите, които не произлизат от самия него; обаче върху образите и формите, породени от него в по-висшите светове, той няма никакво въздействие.
Следователно, за окултното познание, вътрешният живот на човека, целият свят на неговите инстинкти, желания и представи, се манифестира във външни образи и форми, подобно на другите предмети и същества.
За окултното познание вътрешният свят се превръща в част от външния свят. Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата на образ. Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост. Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива. Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят.
към текста >>
За окултното познание вътрешният
свят
се превръща в част от външния
свят
.
В тях намират израз неговите желания, неговите действия и т. н. Един или друг негов инстинкт, едно или друго негово желание, намерение всички те се проектират в съответни образи. Да, целият му характер се отпечатва в тези образи. Ето как чрез своите съзнателни мисли и чувства, човек може да разпростира влиянието си дори и върху образите, които не произлизат от самия него; обаче върху образите и формите, породени от него в по-висшите светове, той няма никакво въздействие. Следователно, за окултното познание, вътрешният живот на човека, целият свят на неговите инстинкти, желания и представи, се манифестира във външни образи и форми, подобно на другите предмети и същества.
За окултното познание вътрешният свят се превръща в част от външния свят.
Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата на образ. Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост. Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива. Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят. Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка.
към текста >>
Както в условията
на
физическия
свят
даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата
на
образ.
Един или друг негов инстинкт, едно или друго негово желание, намерение всички те се проектират в съответни образи. Да, целият му характер се отпечатва в тези образи. Ето как чрез своите съзнателни мисли и чувства, човек може да разпростира влиянието си дори и върху образите, които не произлизат от самия него; обаче върху образите и формите, породени от него в по-висшите светове, той няма никакво въздействие. Следователно, за окултното познание, вътрешният живот на човека, целият свят на неговите инстинкти, желания и представи, се манифестира във външни образи и форми, подобно на другите предмети и същества. За окултното познание вътрешният свят се превръща в част от външния свят.
Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата на образ.
Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост. Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива. Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят. Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка. Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки.
към текста >>
Сега той може да наблюдава вътрешните проявления
на
своята личност, както по-рано е наблюдавал външния
свят
със своите физически сетива.
Ето как чрез своите съзнателни мисли и чувства, човек може да разпростира влиянието си дори и върху образите, които не произлизат от самия него; обаче върху образите и формите, породени от него в по-висшите светове, той няма никакво въздействие. Следователно, за окултното познание, вътрешният живот на човека, целият свят на неговите инстинкти, желания и представи, се манифестира във външни образи и форми, подобно на другите предмети и същества. За окултното познание вътрешният свят се превръща в част от външния свят. Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата на образ. Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост.
Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива.
Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят. Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка. Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки. Наистина, животинските форми не приличат на никое от животните във физическия свят, но все пак известно далечно сходство е налице, макар че за неопитния изследовател разликите могат да са и съвсем незначителни. След като пристъпи в тези нови области, човек трябва да си наложи и нов начин на мислене.
към текста >>
Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го
свят
.
Следователно, за окултното познание, вътрешният живот на човека, целият свят на неговите инстинкти, желания и представи, се манифестира във външни образи и форми, подобно на другите предмети и същества. За окултното познание вътрешният свят се превръща в част от външния свят. Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата на образ. Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост. Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива.
Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят.
Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка. Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки. Наистина, животинските форми не приличат на никое от животните във физическия свят, но все пак известно далечно сходство е налице, макар че за неопитния изследовател разликите могат да са и съвсем незначителни. След като пристъпи в тези нови области, човек трябва да си наложи и нов начин на мислене. Защото, дори и проявленията на душевния живот да се манифестира като част от външния свят, те са в същото време и отражение на това, което те действително представляват.
към текста >>
Наистина, животинските форми не приличат
на
никое от животните във физическия
свят
, но все пак известно далечно сходство е налице, макар че за неопитния изследовател разликите могат да са и съвсем незначителни.
Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост. Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива. Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят. Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка. Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки.
Наистина, животинските форми не приличат на никое от животните във физическия свят, но все пак известно далечно сходство е налице, макар че за неопитния изследовател разликите могат да са и съвсем незначителни.
След като пристъпи в тези нови области, човек трябва да си наложи и нов начин на мислене. Защото, дори и проявленията на душевния живот да се манифестира като част от външния свят, те са в същото време и отражение на това, което те действително представляват. Ако например в астралния свят различим едно число, трябва да го четем обратно: Ако там то е 265, в действителност то е 562. Ако там разчитаме една сфера, ние я виждаме сякаш се намираме в нейния център. Тези вътрешни възприятия трябва да бъдат предавани съвсем точно.
към текста >>
Защото, дори и проявленията
на
душевния живот да се манифестира като част от външния
свят
, те са в същото време и отражение
на
това, което те действително представляват.
Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят. Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка. Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки. Наистина, животинските форми не приличат на никое от животните във физическия свят, но все пак известно далечно сходство е налице, макар че за неопитния изследовател разликите могат да са и съвсем незначителни. След като пристъпи в тези нови области, човек трябва да си наложи и нов начин на мислене.
Защото, дори и проявленията на душевния живот да се манифестира като част от външния свят, те са в същото време и отражение на това, което те действително представляват.
Ако например в астралния свят различим едно число, трябва да го четем обратно: Ако там то е 265, в действителност то е 562. Ако там разчитаме една сфера, ние я виждаме сякаш се намираме в нейния център. Тези вътрешни възприятия трябва да бъдат предавани съвсем точно. Душевните качества също изглеждат като отразени в обратна форма. Едно желание, отправено към външния свят, се проявява като образ, който се придвижва към лицето, изпитващо това желание.
към текста >>
Ако например в астралния
свят
различим едно число, трябва да го четем обратно: Ако там то е 265, в действителност то е 562.
Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка. Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки. Наистина, животинските форми не приличат на никое от животните във физическия свят, но все пак известно далечно сходство е налице, макар че за неопитния изследовател разликите могат да са и съвсем незначителни. След като пристъпи в тези нови области, човек трябва да си наложи и нов начин на мислене. Защото, дори и проявленията на душевния живот да се манифестира като част от външния свят, те са в същото време и отражение на това, което те действително представляват.
Ако например в астралния свят различим едно число, трябва да го четем обратно: Ако там то е 265, в действителност то е 562.
Ако там разчитаме една сфера, ние я виждаме сякаш се намираме в нейния център. Тези вътрешни възприятия трябва да бъдат предавани съвсем точно. Душевните качества също изглеждат като отразени в обратна форма. Едно желание, отправено към външния свят, се проявява като образ, който се придвижва към лицето, изпитващо това желание. Желания и страсти, произлизащи от низшата природа на човека, могат да приемат животински образи, които се нахвърлят върху човека.
към текста >>
Едно желание, отправено към външния
свят
, се проявява като образ, който се придвижва към лицето, изпитващо това желание.
Защото, дори и проявленията на душевния живот да се манифестира като част от външния свят, те са в същото време и отражение на това, което те действително представляват. Ако например в астралния свят различим едно число, трябва да го четем обратно: Ако там то е 265, в действителност то е 562. Ако там разчитаме една сфера, ние я виждаме сякаш се намираме в нейния център. Тези вътрешни възприятия трябва да бъдат предавани съвсем точно. Душевните качества също изглеждат като отразени в обратна форма.
Едно желание, отправено към външния свят, се проявява като образ, който се придвижва към лицето, изпитващо това желание.
Желания и страсти, произлизащи от низшата природа на човека, могат да приемат животински образи, които се нахвърлят върху човека. В действителност тези страсти са насочени навън, за да намерят там начин за своето освобождаване. Обаче в този свой напор към външния свят, те се проявяват като един вид нападение върху човека, подхранващ страстните желания. Още преди да се е издигнал до ясновидството, окултният ученик е в състояние да изучава своите душевни качества чрез спокойно и съсредоточено самонаблюдение. Ето защо, в мига, когато неговия вътрешен свят го пресрещне под формата на един вътрешен образ, той лесно намира необходимите сили и смелост за своята ответна реакция.
към текста >>
Обаче в този свой напор към външния
свят
, те се проявяват като един вид нападение върху човека, подхранващ страстните желания.
Тези вътрешни възприятия трябва да бъдат предавани съвсем точно. Душевните качества също изглеждат като отразени в обратна форма. Едно желание, отправено към външния свят, се проявява като образ, който се придвижва към лицето, изпитващо това желание. Желания и страсти, произлизащи от низшата природа на човека, могат да приемат животински образи, които се нахвърлят върху човека. В действителност тези страсти са насочени навън, за да намерят там начин за своето освобождаване.
Обаче в този свой напор към външния свят, те се проявяват като един вид нападение върху човека, подхранващ страстните желания.
Още преди да се е издигнал до ясновидството, окултният ученик е в състояние да изучава своите душевни качества чрез спокойно и съсредоточено самонаблюдение. Ето защо, в мига, когато неговия вътрешен свят го пресрещне под формата на един вътрешен образ, той лесно намира необходимите сили и смелост за своята ответна реакция. Хора, които нямат достатъчно подготовка, за да се ориентират в своя собствен душевен свят, няма да познаят самите себе си и ще се отнасят към астралните образи като към чужда враждебна действителност. Вглеждайки се в нея, те ще изпаднат в пристъп на страх и понеже не биха могли да понесат гледката ще се убеждават сами, че всичко това е само едно фантастично въображение, което не води доникъде. И в двата случая човек се натъква на съдбоносни пречки по пътя на своето израстване.
към текста >>
Ето защо, в мига, когато неговия вътрешен
свят
го пресрещне под формата
на
един вътрешен образ, той лесно намира необходимите сили и смелост за своята ответна реакция.
Едно желание, отправено към външния свят, се проявява като образ, който се придвижва към лицето, изпитващо това желание. Желания и страсти, произлизащи от низшата природа на човека, могат да приемат животински образи, които се нахвърлят върху човека. В действителност тези страсти са насочени навън, за да намерят там начин за своето освобождаване. Обаче в този свой напор към външния свят, те се проявяват като един вид нападение върху човека, подхранващ страстните желания. Още преди да се е издигнал до ясновидството, окултният ученик е в състояние да изучава своите душевни качества чрез спокойно и съсредоточено самонаблюдение.
Ето защо, в мига, когато неговия вътрешен свят го пресрещне под формата на един вътрешен образ, той лесно намира необходимите сили и смелост за своята ответна реакция.
Хора, които нямат достатъчно подготовка, за да се ориентират в своя собствен душевен свят, няма да познаят самите себе си и ще се отнасят към астралните образи като към чужда враждебна действителност. Вглеждайки се в нея, те ще изпаднат в пристъп на страх и понеже не биха могли да понесат гледката ще се убеждават сами, че всичко това е само едно фантастично въображение, което не води доникъде. И в двата случая човек се натъква на съдбоносни пречки по пътя на своето израстване. За окултния ученик е абсолютно необходимо да проучи с духовен поглед своята душа, преди да проникне във висшите светове. Защото тъкмо в нея той може да открие онези духовно-душевни факти, които ще е в състояние да прецени по най-добър начин.
към текста >>
Хора, които нямат достатъчно подготовка, за да се ориентират в своя собствен душевен
свят
, няма да познаят самите себе си и ще се отнасят към астралните образи като към чужда враждебна действителност.
Желания и страсти, произлизащи от низшата природа на човека, могат да приемат животински образи, които се нахвърлят върху човека. В действителност тези страсти са насочени навън, за да намерят там начин за своето освобождаване. Обаче в този свой напор към външния свят, те се проявяват като един вид нападение върху човека, подхранващ страстните желания. Още преди да се е издигнал до ясновидството, окултният ученик е в състояние да изучава своите душевни качества чрез спокойно и съсредоточено самонаблюдение. Ето защо, в мига, когато неговия вътрешен свят го пресрещне под формата на един вътрешен образ, той лесно намира необходимите сили и смелост за своята ответна реакция.
Хора, които нямат достатъчно подготовка, за да се ориентират в своя собствен душевен свят, няма да познаят самите себе си и ще се отнасят към астралните образи като към чужда враждебна действителност.
Вглеждайки се в нея, те ще изпаднат в пристъп на страх и понеже не биха могли да понесат гледката ще се убеждават сами, че всичко това е само едно фантастично въображение, което не води доникъде. И в двата случая човек се натъква на съдбоносни пречки по пътя на своето израстване. За окултния ученик е абсолютно необходимо да проучи с духовен поглед своята душа, преди да проникне във висшите светове. Защото тъкмо в нея той може да открие онези духовно-душевни факти, които ще е в състояние да прецени по най-добър начин. Ако в условията на физическия свят е успял да постигне задълбочено познание на своята личност и когато после в духовния свят нейния образ се изправи най-напред пред него, той ще може да ги сравни внимателно и спокойно.
към текста >>
Ако в условията
на
физическия
свят
е успял да постигне задълбочено познание
на
своята личност и когато после в духовния
свят
нейния образ се изправи най-напред пред него, той ще може да ги сравни внимателно и спокойно.
Хора, които нямат достатъчно подготовка, за да се ориентират в своя собствен душевен свят, няма да познаят самите себе си и ще се отнасят към астралните образи като към чужда враждебна действителност. Вглеждайки се в нея, те ще изпаднат в пристъп на страх и понеже не биха могли да понесат гледката ще се убеждават сами, че всичко това е само едно фантастично въображение, което не води доникъде. И в двата случая човек се натъква на съдбоносни пречки по пътя на своето израстване. За окултния ученик е абсолютно необходимо да проучи с духовен поглед своята душа, преди да проникне във висшите светове. Защото тъкмо в нея той може да открие онези духовно-душевни факти, които ще е в състояние да прецени по най-добър начин.
Ако в условията на физическия свят е успял да постигне задълбочено познание на своята личност и когато после в духовния свят нейния образ се изправи най-напред пред него, той ще може да ги сравни внимателно и спокойно.
Той ще може да отнесе по-висшата опитност към нещо познато и ще си осигури здрава почва за следващите стъпки. Обратно, ако срещне други, непознати духовни Същества, той няма да може да прецени тяхната истинска природа и съвсем скоро ще усети, как здравата почва се изплъзва под краката му. Ето защо отново ще подчертаем, че най-сигурния път към висшите светове минава през суровото и строго себепознание. Духовните образи, следователно, са първото, което човек среща по своя път към висшите светове. Защото действителността, която съответствува на тези образи е на самия него.
към текста >>
Но всред този образен
свят
, той скоро започва да различава нещо ново.
Обратно, ако срещне други, непознати духовни Същества, той няма да може да прецени тяхната истинска природа и съвсем скоро ще усети, как здравата почва се изплъзва под краката му. Ето защо отново ще подчертаем, че най-сигурния път към висшите светове минава през суровото и строго себепознание. Духовните образи, следователно, са първото, което човек среща по своя път към висшите светове. Защото действителността, която съответствува на тези образи е на самия него. Ето защо окултният ученик трябва да прояви зрелост и на тази първа степен да не се увлича в търсене на други постижения, а да спре своето внимание върху образите.
Но всред този образен свят, той скоро започва да различава нещо ново.
Неговият низш Аз застава пред него като едно бегло отражение, в което е загатната реалността на неговия висш Аз. От тесните очертания на низшата личност израства видимия облик на духовния Аз. Само от него тръгват нишките към другите, по-висши духовни светове. Сега идва времето да пристъпим към употребата на двулистния лотосов цвят в областта на очите. Когато той започне да се движи, човекът е вече в състояние да свърже своя висш Аз с още по-висшите духовни Същества.
към текста >>
Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния
свят
.
Етерните потоци от този лотосов цвят се отправят към духовните светове по такъв начин, че съответствуващите им движения в човешкото тяло стават напълно достъпни за човешкото съзнание. Както светлината прави физическите предмети видими за окото, така и тези потоци правят духовните Същества видими във висшите светове. Задълбочаването в представите, които дава Антропософията, позволява на окултния ученик да поставя 2-листния лотосов цвят в движение. В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и ясна логика. Висшият Аз, който досега е бил в зародишно състояние и напълно неосъзнат, се ражда за съзнателен живот.
Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят.
За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби. Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности. А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят. Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба.
към текста >>
А законите, гарантиращи изграждането
на
висшите духовни органи, са идентични със здравите закони
на
разума и нравствеността, които са валидни за физическия
свят
.
В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и ясна логика. Висшият Аз, който досега е бил в зародишно състояние и напълно неосъзнат, се ражда за съзнателен живот. Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят. За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби. Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности.
А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят.
Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот. Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят. Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие.
към текста >>
Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия
свят
.
Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности. А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят. Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот.
Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят.
Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие. Както детето още в майчината утроба живее според природните сили, които след раждането си то започва да възприема със своите сетивни органи, така и висшия Аз на човека живее според законите на духовния свят още по време на физическото съществувание. Както детето инстинктивно извлича необходимите за живота сили, така и човекът може да извлече необходимите сили от духовния свят, още преди раждането на своя висш Аз. Да, той трябва да постигне това, ако иска неговият Аз да се появи в нормален и добре развит вид. Погрешно би било някой да казва: "Аз не мога да приема антропософската наука за духа, преди сам да съм прогледнал в духовния свят".
към текста >>
Както детето още в майчината утроба живее според природните сили, които след раждането си то започва да възприема със своите сетивни органи, така и висшия Аз
на
човека живее според законите
на
духовния
свят
още по време
на
физическото съществувание.
Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот. Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят. Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие.
Както детето още в майчината утроба живее според природните сили, които след раждането си то започва да възприема със своите сетивни органи, така и висшия Аз на човека живее според законите на духовния свят още по време на физическото съществувание.
Както детето инстинктивно извлича необходимите за живота сили, така и човекът може да извлече необходимите сили от духовния свят, още преди раждането на своя висш Аз. Да, той трябва да постигне това, ако иска неговият Аз да се появи в нормален и добре развит вид. Погрешно би било някой да казва: "Аз не мога да приема антропософската наука за духа, преди сам да съм прогледнал в духовния свят". Защото без задълбочаване в духовните изследване, никой не може да се издигне до свръхсетивното познание. В противен случай той би приличал на едно дете в майчината утроба, което отказва да приеме силите, идващи към него от майчиния организъм, с намерението да си ги достави самостоятелно.
към текста >>
Както детето инстинктивно извлича необходимите за живота сили, така и човекът може да извлече необходимите сили от духовния
свят
, още преди раждането
на
своя висш Аз.
Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот. Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят. Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие. Както детето още в майчината утроба живее според природните сили, които след раждането си то започва да възприема със своите сетивни органи, така и висшия Аз на човека живее според законите на духовния свят още по време на физическото съществувание.
Както детето инстинктивно извлича необходимите за живота сили, така и човекът може да извлече необходимите сили от духовния свят, още преди раждането на своя висш Аз.
Да, той трябва да постигне това, ако иска неговият Аз да се появи в нормален и добре развит вид. Погрешно би било някой да казва: "Аз не мога да приема антропософската наука за духа, преди сам да съм прогледнал в духовния свят". Защото без задълбочаване в духовните изследване, никой не може да се издигне до свръхсетивното познание. В противен случай той би приличал на едно дете в майчината утроба, което отказва да приеме силите, идващи към него от майчиния организъм, с намерението да си ги достави самостоятелно. Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа.
към текста >>
Погрешно би било някой да казва: "Аз не мога да приема антропософската наука за духа, преди сам да съм прогледнал в духовния
свят
".
Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят. Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие. Както детето още в майчината утроба живее според природните сили, които след раждането си то започва да възприема със своите сетивни органи, така и висшия Аз на човека живее според законите на духовния свят още по време на физическото съществувание. Както детето инстинктивно извлича необходимите за живота сили, така и човекът може да извлече необходимите сили от духовния свят, още преди раждането на своя висш Аз. Да, той трябва да постигне това, ако иска неговият Аз да се появи в нормален и добре развит вид.
Погрешно би било някой да казва: "Аз не мога да приема антропософската наука за духа, преди сам да съм прогледнал в духовния свят".
Защото без задълбочаване в духовните изследване, никой не може да се издигне до свръхсетивното познание. В противен случай той би приличал на едно дете в майчината утроба, което отказва да приеме силите, идващи към него от майчиния организъм, с намерението да си ги достави самостоятелно. Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа. Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности. Човек първо трябва да овладее мистичното познание и едва после да напредва към ясновидството.
към текста >>
Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния
свят
може да приеме истините
на
антропософската Наука за Духа.
Както детето инстинктивно извлича необходимите за живота сили, така и човекът може да извлече необходимите сили от духовния свят, още преди раждането на своя висш Аз. Да, той трябва да постигне това, ако иска неговият Аз да се появи в нормален и добре развит вид. Погрешно би било някой да казва: "Аз не мога да приема антропософската наука за духа, преди сам да съм прогледнал в духовния свят". Защото без задълбочаване в духовните изследване, никой не може да се издигне до свръхсетивното познание. В противен случай той би приличал на едно дете в майчината утроба, което отказва да приеме силите, идващи към него от майчиния организъм, с намерението да си ги достави самостоятелно.
Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа.
Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности. Човек първо трябва да овладее мистичното познание и едва после да напредва към ясновидството. И ако той промени тази последователност, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък. Дори пред него да се простират светове от багри и звуци, той не би знаел как да пристъпи в тях. Следователно, това което усетът към истината и здравият разум осветляват по пътя на окултното обучение, за ученика се превръща в лична опитност.
към текста >>
Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за
истината
и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности.
Да, той трябва да постигне това, ако иска неговият Аз да се появи в нормален и добре развит вид. Погрешно би било някой да казва: "Аз не мога да приема антропософската наука за духа, преди сам да съм прогледнал в духовния свят". Защото без задълбочаване в духовните изследване, никой не може да се издигне до свръхсетивното познание. В противен случай той би приличал на едно дете в майчината утроба, което отказва да приеме силите, идващи към него от майчиния организъм, с намерението да си ги достави самостоятелно. Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа.
Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности.
Човек първо трябва да овладее мистичното познание и едва после да напредва към ясновидството. И ако той промени тази последователност, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък. Дори пред него да се простират светове от багри и звуци, той не би знаел как да пристъпи в тях. Следователно, това което усетът към истината и здравият разум осветляват по пътя на окултното обучение, за ученика се превръща в лична опитност. Сега той има вече непосредствено знание за своя висш Аз и се убеждава, че този висш Аз е във връзка с духовни Същества от още по-висок ранг, изграждайки с тях една общност.
към текста >>
Следователно, това което усетът към
истината
и здравият разум осветляват по пътя
на
окултното обучение, за ученика се превръща в лична опитност.
Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа. Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности. Човек първо трябва да овладее мистичното познание и едва после да напредва към ясновидството. И ако той промени тази последователност, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък. Дори пред него да се простират светове от багри и звуци, той не би знаел как да пристъпи в тях.
Следователно, това което усетът към истината и здравият разум осветляват по пътя на окултното обучение, за ученика се превръща в лична опитност.
Сега той има вече непосредствено знание за своя висш Аз и се убеждава, че този висш Аз е във връзка с духовни Същества от още по-висок ранг, изграждайки с тях една общност. Сега той разбира, че в известен смисъл низшият Аз произлиза от висшия Аз. Разбира още, че неговата висша природа надживява низшата. Сега вече той може да различава в самия себе си преходното от вечното. А това означава не друго, а че от личен опит човек се убеждава в идеята за въплъщението /инкарнацията/ на Азът в по-низшите структури на човешкото тяло.
към текста >>
Всичко това той дължи
на
своя пръв поглед в свръхсетивния
свят
.
Той вижда, че неговия низш Аз, както е поставен в настоящия живот, е само една от формите, които може да приеме неговия висш Аз. И сега той открива чудната възможност да работи върху себе си от гледна точка на своя висш Аз, така че да става все по-съвършен и по-съвършен. Той забелязва вече и големите различия между хората, дължащи се на различните им еволюционни степени. Над себе си той открива личности, отдавна овладели степените, за които той тепърва ще воюва. Той вижда, че ученията и действията им са инспирирани от висшите светове.
Всичко това той дължи на своя пръв поглед в свръхсетивния свят.
"Великите Посветени" започват да се превръщат за него в живи факти. Ето даровете, които окултния ученик дължи на тази степен от обучението си: поглед в своя висш Аз, приемане на учението за инкарнацията и кармата, и накрая доближаване до живота на великите посветени. Ето защо ученика, който е постигнал тази степен, се казва че от него е изчезнало всяко съмнение. Ако по-рано той можеше да поддържа своята вяра с помощта на разума и логичното мислене, сега вместо вярата, той разполага с точни знания и непоклатими възгледи за нещата. В своите обреди, тайнства и ритуали, религиите предлагат външните и видими символи на висши духовни процеси и Същества.
към текста >>
И тогава религиозната служба става за него един вид гарант за връзката му с духовния
свят
.
Ето защо ученика, който е постигнал тази степен, се казва че от него е изчезнало всяко съмнение. Ако по-рано той можеше да поддържа своята вяра с помощта на разума и логичното мислене, сега вместо вярата, той разполага с точни знания и непоклатими възгледи за нещата. В своите обреди, тайнства и ритуали, религиите предлагат външните и видими символи на висши духовни процеси и Същества. Този факт биха отрекли само хора, които не са проникнали достатъчно дълбоко в религиозния живот. Ако обаче човек сам прогледне в духовната действителност, веднага ще разбере огромното значение на видимите религиозни символи.
И тогава религиозната служба става за него един вид гарант за връзката му с духовния свят.
След всичко казано до тук се вижда по какъв начин окултния ученик действително се превръща в един нов човек. Сега той постепенно може да се издигне до онази степен, при която чрез потоците на своето етерно тяло ще управлява един още по-висш елемент на живота, постигайки пълна свобода спрямо своето физическо тяло.
към текста >>
50.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да позволява
на
външния
свят
да му говори с умерен и спокоен глас.
Всяка човешка дейност може да е от полза на човечеството; и за човешката душа е много по-достойно да вникне в необходимостта от една незначителна, дори отблъскваща, но полезна за обществото работа, отколкото да смята: "Тази работа е неподходяща за мен, аз съм призвана за нещо по-добро" Особено важен за окултния ученик е стремежът към пълно духовно здраве. Нездравият чувствен и мисловен живот във всички случаи ни отдалечава от пътищата към висшето познание. Тук решаващи са ясното, спокойно мислене, както и верният усет за нещата. Нищо не трябва да бъде толкова чуждо за окултния ученик, както склонността към мечтателство, лесна възбудимост, нервност, екзалтация и фанатизъм.
Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да позволява на външния свят да му говори с умерен и спокоен глас.
Навсякъде, където е необходимо, той трябва да изгражда справедливо отношение към живота. Той трябва да избягва всяка едностранчивост и всяко напрежение в своите разсъждения и чувства. Ако окултният ученик не изпълни това условие, вместо във висшите светове, той ще попадне в света на своето собствено въображение. За него меродавно става не истината, а общоприетото мнение. За окултния ученик е по-добре да бъде "трезв", отколкото екзалтиран и фанатичен.
към текста >>
За него меродавно става не
истината
, а общоприетото мнение.
Нищо не трябва да бъде толкова чуждо за окултния ученик, както склонността към мечтателство, лесна възбудимост, нервност, екзалтация и фанатизъм. Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да позволява на външния свят да му говори с умерен и спокоен глас. Навсякъде, където е необходимо, той трябва да изгражда справедливо отношение към живота. Той трябва да избягва всяка едностранчивост и всяко напрежение в своите разсъждения и чувства. Ако окултният ученик не изпълни това условие, вместо във висшите светове, той ще попадне в света на своето собствено въображение.
За него меродавно става не истината, а общоприетото мнение.
За окултния ученик е по-добре да бъде "трезв", отколкото екзалтиран и фанатичен. Второто Условие предполага, окултният ученик да изживява себе си като една част от цялостния живот. От изпълнението на това условие зависи изключително много. Разбира се, всеки може да го изпълнява по свой индивидуален начин. Ако например съм възпитател и моят възпитаник не се развива според желаният от мен идеал, не трябва да се настройвам срещу детето, а срещу самия себе си.
към текста >>
Следователно, когато работя за моето лично усъвършенствуване, аз допринасям нещо не само за себе си, а за целия
свят
.
Ето защо би било напълно погрешно ако това изискване на окултния учител се свърже по чисто механичен начин с една или друга политическа пропаганда, с която окултното обучение, естествено, няма нищо общо. По правило политическите агитатори "знаят" какво да искат от другите; но за изисквания към самите себе си те избягват да говорят. С всичко това е непосредствено свързано и Третото Условие на окултното обучение. ученикът трябва да се издигне до убеждението, че неговите мисли и чувства имат за света същото значение, каквото имат и неговите действия. Той трябва да разбере, че еднакво вредно е да мразиш своя ближен, както и да го удариш.
Следователно, когато работя за моето лично усъвършенствуване, аз допринасям нещо не само за себе си, а за целия свят.
От моите чисти чувства и мисли светът извлича същата полза, както и от моето образцово поведение. Докато не се убедя в космическото значение на моя вътрешен живот, аз не съм годен за окултно обучение. Аз се изпълвам с истинско разбиране за значението на моя вътрешен душевен живот само тогава, когато се отнасям към него, както към целия външен свят. Аз трябва да призная, че моите чувства предизвикват същото въздействие, както и движенията на моята ръка. Ето че всъщност стигаме и до Четвъртото Условие: убеждението, че истинската същност на човека е вложена в неговия вътрешен свят.
към текста >>
Аз се изпълвам с истинско разбиране за значението
на
моя вътрешен душевен живот само тогава, когато се отнасям към него, както към целия външен
свят
.
ученикът трябва да се издигне до убеждението, че неговите мисли и чувства имат за света същото значение, каквото имат и неговите действия. Той трябва да разбере, че еднакво вредно е да мразиш своя ближен, както и да го удариш. Следователно, когато работя за моето лично усъвършенствуване, аз допринасям нещо не само за себе си, а за целия свят. От моите чисти чувства и мисли светът извлича същата полза, както и от моето образцово поведение. Докато не се убедя в космическото значение на моя вътрешен живот, аз не съм годен за окултно обучение.
Аз се изпълвам с истинско разбиране за значението на моя вътрешен душевен живот само тогава, когато се отнасям към него, както към целия външен свят.
Аз трябва да призная, че моите чувства предизвикват същото въздействие, както и движенията на моята ръка. Ето че всъщност стигаме и до Четвъртото Условие: убеждението, че истинската същност на човека е вложена в неговия вътрешен свят. Който разглежда себе си единствено като продукт на външния свят, като резултат от чисто физическите закономерности, не може да напредва в окултното обучение. За тази цел е необходимо усещането за нашата душевно-духовна същност. Всеки, който развива у себе си усещане, след време започва ясно да различава своя вътрешен дълг от изискванията на външната среда.
към текста >>
Ето че всъщност стигаме и до Четвъртото Условие: убеждението, че истинската същност
на
човека е вложена в неговия вътрешен
свят
.
Следователно, когато работя за моето лично усъвършенствуване, аз допринасям нещо не само за себе си, а за целия свят. От моите чисти чувства и мисли светът извлича същата полза, както и от моето образцово поведение. Докато не се убедя в космическото значение на моя вътрешен живот, аз не съм годен за окултно обучение. Аз се изпълвам с истинско разбиране за значението на моя вътрешен душевен живот само тогава, когато се отнасям към него, както към целия външен свят. Аз трябва да призная, че моите чувства предизвикват същото въздействие, както и движенията на моята ръка.
Ето че всъщност стигаме и до Четвъртото Условие: убеждението, че истинската същност на човека е вложена в неговия вътрешен свят.
Който разглежда себе си единствено като продукт на външния свят, като резултат от чисто физическите закономерности, не може да напредва в окултното обучение. За тази цел е необходимо усещането за нашата душевно-духовна същност. Всеки, който развива у себе си усещане, след време започва ясно да различава своя вътрешен дълг от изискванията на външната среда. Той проумява, че едното не може да се измерва непосредствено с другото. Окултният ученик е длъжен да намери златната среда между онова, което налагат външните условия и това, което той сам намира за правилно в своето поведение.
към текста >>
Който разглежда себе си единствено като продукт
на
външния
свят
, като резултат от чисто физическите закономерности, не може да напредва в окултното обучение.
От моите чисти чувства и мисли светът извлича същата полза, както и от моето образцово поведение. Докато не се убедя в космическото значение на моя вътрешен живот, аз не съм годен за окултно обучение. Аз се изпълвам с истинско разбиране за значението на моя вътрешен душевен живот само тогава, когато се отнасям към него, както към целия външен свят. Аз трябва да призная, че моите чувства предизвикват същото въздействие, както и движенията на моята ръка. Ето че всъщност стигаме и до Четвъртото Условие: убеждението, че истинската същност на човека е вложена в неговия вътрешен свят.
Който разглежда себе си единствено като продукт на външния свят, като резултат от чисто физическите закономерности, не може да напредва в окултното обучение.
За тази цел е необходимо усещането за нашата душевно-духовна същност. Всеки, който развива у себе си усещане, след време започва ясно да различава своя вътрешен дълг от изискванията на външната среда. Той проумява, че едното не може да се измерва непосредствено с другото. Окултният ученик е длъжен да намери златната среда между онова, което налагат външните условия и това, което той сам намира за правилно в своето поведение. Той не трябва да натоварва обкръжението си с неща, които не са по неговите сили; но от друга страна той трябва да е напълно свободен от задължението да изпълнява само изискванията на другите.
към текста >>
От едната им страна стои едно "открито сърце" за потребностите
на
външния
свят
, а от другата "вътрешна увереност и непоколебимата твърдост".
Окултният ученик е длъжен да намери златната среда между онова, което налагат външните условия и това, което той сам намира за правилно в своето поведение. Той не трябва да натоварва обкръжението си с неща, които не са по неговите сили; но от друга страна той трябва да е напълно свободен от задължението да изпълнява само изискванията на другите. Признаването на своите истини той трябва да търси единствено в гласа на искрената си и воюваща за познание душа. Обаче от своето обкръжение той трябва да извлече максималното, за да вникне в това, което го формира и е полезно за другите. Така той ще изгради в себе си това, което Духовната Наука нарича "духовни везни".
От едната им страна стои едно "открито сърце" за потребностите на външния свят, а от другата "вътрешна увереност и непоколебимата твърдост".
Ето че стигаме и до Петото Условие: постоянството в преследване на веднъж взетото решение. Нищо не трябва да отклонява окултният ученик от неговото решение освен сигурното убеждение, че е на грешен път. Всяко решение е една сила, и дори когато тя не дава непосредствен резултат в областта, където е насочена, все пак тя продължава да действува. Резултатът е решаващ само когато мотивът за действие се корени в желанието. Обаче всички действия, извършени под влияния на желанията нямат стойност за висшите светове.
към текста >>
Шестото Условие изисква от ученика да развие чувството
на
благодарност спрямо всичко, което му се случва във физическия
свят
.
В тази любов трябва да бъде изживяно всичко, което тласка окултния ученик към едно или друго действие. И тогава нищо не може да го спре, когато той реши да превръща своите решения в действия, колкото и чести да са външните неуспехи. Така той стига до там, че независимо от външните резултати, намира удовлетворение в самите действия. Той ще се научи да принася в жертва на света своите действия и цялата своя същност; независимо от това как светът гледа на тези жертви. За тази жертвена служба трябва да е готов всеки, който поема пътя на окултното обучение.
Шестото Условие изисква от ученика да развие чувството на благодарност спрямо всичко, което му се случва във физическия свят.
Той трябва да гледа своя личен живот като дар от целия Космос. Колко много неща са необходими, за да може всеки от нас да получи и поддържа своя живот! Колко много дължим на природата и другите хора! Към такива мисли трябва да е склонен всеки окултен ученик. Без тях човек не може да развие у себе си онази всемирна любов, която е необходима за постигане на висшите познания.
към текста >>
А всяко търсене
на
истината
се гради върху доверието и истинската любов към човека.
Обаче всеки вътрешен порив трябва да има своя външен еквивалент. Както една картина не е нещо реално, ако съществува само в главата на художника, така и не може да има окултно обучение без съответните външни признаци. Вярно е, че същността на нещата е в духа, а не във формата, но както формата, лишена от Дух, е безлична и жалка, така и Духът би останал инертен, ако не съумее да създаде за себе си подходящите форми. Посочените условия правят окултния ученик достатъчно силен, за да изпълни и по-нататъшните изисквания на окултното обучение. Ако тези условия останат неизпълнени, той ще застава безпомощен пред всяко ново предизвикателство на живота и няма да постигне необходимото доверие към хората.
А всяко търсене на истината се гради върху доверието и истинската любов към човека.
Това търсене трябва да бъде изградено тъкмо на тази основа; дори и да няма никакви видими последици, важното е че то може да се опре на собствените душевни сили. Любовта към човека постепенно трябва да се разшири до любов към всички същества, към цялото битие. Който пренебрегва посочените условия, не може да изпитва любов към съзиданието, към всякакъв вид творчество, нито пък ще се противопоставя на склонността към разрушение и унищожаване. Окултният ученик никога не трябва да унищожава нищо заради самото унищожаване и то не само в сферата на конкретните действия, но и в сферата на думите, чувствата и мислите. В него трябва да гори радостта от съзиданието, от възраждането и той не бива да прибягва към разрушителни действия, освен ако чрез тях ще бликнат нови форми на живот.
към текста >>
В духовния
свят
всяко познание, всеки вид действие и всяка форма
на
живот са несравнимо по-нежни от техните съответствия във физическия
свят
.
А в окултното обучение става дума именно за учене. Там човек трябва да е проникнат от твърдата воля да бъде ученик. Ако не разбира нещо, по-добре е да не съди за него, отколкото да съди погрешно. Разбирането ще дойде по-късно. Колкото по-нагоре се издига човек по стъпалата на познанието, толкова по-необходимо става за него онова спокойно, съзерцателно вслушване, за което вече става дума.
В духовния свят всяко познание, всеки вид действие и всяка форма на живот са несравнимо по-нежни от техните съответствия във физическия свят.
Колкото повече разширява кръга на своите действия толкова по-фини стават те. Тъкмо поради тази причина хората стигат до толкова различни "гледища" и "становища" относно висшите светове. Но в действителност за висшите истини е валидно само едно мнение. И човек може да стигне до това мнение, само ако чрез работа и молитвено смирение се издигне до там, откъдето вижда истината с несъмнена точност. До погрешни изводи стигат само тези, които не са достатъчно подготвени и съдят за нещата според своите рутинни представи и мисли.
към текста >>
И човек може да стигне до това мнение, само ако чрез работа и молитвено смирение се издигне до там, откъдето вижда
истината
с несъмнена точност.
Колкото по-нагоре се издига човек по стъпалата на познанието, толкова по-необходимо става за него онова спокойно, съзерцателно вслушване, за което вече става дума. В духовния свят всяко познание, всеки вид действие и всяка форма на живот са несравнимо по-нежни от техните съответствия във физическия свят. Колкото повече разширява кръга на своите действия толкова по-фини стават те. Тъкмо поради тази причина хората стигат до толкова различни "гледища" и "становища" относно висшите светове. Но в действителност за висшите истини е валидно само едно мнение.
И човек може да стигне до това мнение, само ако чрез работа и молитвено смирение се издигне до там, откъдето вижда истината с несъмнена точност.
До погрешни изводи стигат само тези, които не са достатъчно подготвени и съдят за нещата според своите рутинни представи и мисли. Както математическата теорема може да има само едно мнение, така е и за нещата, които се отнасят до висшите светове. Но за да стигне до това "мнение", до този "възглед", човек трябва да се подготви. И ако се замислим върху всичко това, условията на окултния учител не би трябвало да ни изненадват с нищо. Вярно е, че истината и висшия живот са стаени във всяка човешка душа и че всеки може и трябва да ги има в себе си.
към текста >>
Вярно е, че
истината
и висшия живот са стаени във всяка човешка душа и че всеки може и трябва да ги има в себе си.
И човек може да стигне до това мнение, само ако чрез работа и молитвено смирение се издигне до там, откъдето вижда истината с несъмнена точност. До погрешни изводи стигат само тези, които не са достатъчно подготвени и съдят за нещата според своите рутинни представи и мисли. Както математическата теорема може да има само едно мнение, така е и за нещата, които се отнасят до висшите светове. Но за да стигне до това "мнение", до този "възглед", човек трябва да се подготви. И ако се замислим върху всичко това, условията на окултния учител не би трябвало да ни изненадват с нищо.
Вярно е, че истината и висшия живот са стаени във всяка човешка душа и че всеки може и трябва да ги има в себе си.
Обаче те са заровени дълбоко и могат да бъдат изведени от там, само ако бъдат премахнати всевъзможните пречки и препятствия. Как да се постигне това, можем да научим само от човек с опитности в областта на Тайната Наука. Тайната Наука не налага никому една или друга истина, тя не си служи с някакви догми; но тя посочва един път. Всеки би могъл вероятно след много прераждания сам да намери този път, който окултното обучение е в състояние значително да съкрати. А така човек стига много по-рано до степента, когато може да действува във висшите светове, където духовните усилия се превръщат в истинска помощ за човешката еволюция.
към текста >>
51.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим
свят
по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията
на
видимия
свят
.
Сполетяват го удари на съдбата: сега той знае тяхната причина. Постепенно той проумява, защо в един случай обича, а в друг мрази, защо веднъж е щастлив, а друг път нещастен. Видимият живот става за него разбираем с помощта на невидимите причини. Пред погледа му се разкриват и големите събития на човешкия живот, болестта и здравето, раждането и смъртта. Той забелязва, че още преди раждането, сам е изтъкал причините, които по необходимост отново ще го потопят във физическия живот.
Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим свят по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят.
Защото в другите светове просто не съществува никаква възможност за подобно развитие. А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят. Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде. Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят".
към текста >>
А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния
свят
.
Видимият живот става за него разбираем с помощта на невидимите причини. Пред погледа му се разкриват и големите събития на човешкия живот, болестта и здравето, раждането и смъртта. Той забелязва, че още преди раждането, сам е изтъкал причините, които по необходимост отново ще го потопят във физическия живот. Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим свят по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят. Защото в другите светове просто не съществува никаква възможност за подобно развитие.
А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят.
Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде. Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят". Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят.
към текста >>
Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох
на
този
свят
, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде.
Пред погледа му се разкриват и големите събития на човешкия живот, болестта и здравето, раждането и смъртта. Той забелязва, че още преди раждането, сам е изтъкал причините, които по необходимост отново ще го потопят във физическия живот. Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим свят по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят. Защото в другите светове просто не съществува никаква възможност за подобно развитие. А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят.
Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде.
Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят". Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят.
към текста >>
Аз ще остана свързан с този
свят
, докато не извлека от него и последната възможност за развитие.
Той забелязва, че още преди раждането, сам е изтъкал причините, които по необходимост отново ще го потопят във физическия живот. Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим свят по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят. Защото в другите светове просто не съществува никаква възможност за подобно развитие. А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят. Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде.
Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие.
Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят". Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области.
към текста >>
Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен
свят
".
Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим свят по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят. Защото в другите светове просто не съществува никаква възможност за подобно развитие. А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят. Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде. Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие.
Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят".
Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности.
към текста >>
Една от най-важните опитности
на
посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини
на
видимия сетивен
свят
много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение.
Защото в другите светове просто не съществува никаква възможност за подобно развитие. А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят. Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде. Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят".
Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение.
Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят.
към текста >>
Това той постига благодарение
на
виждането си в свръхсетивния
свят
.
А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят. Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде. Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят". Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение.
Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят.
Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно.
към текста >>
Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически
свят
.
Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде. Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят". Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят.
Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят.
Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно. Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят.
към текста >>
Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния
свят
, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области.
Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят". Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят.
Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области.
И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно. Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят. Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба.
към текста >>
Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния
свят
.
Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности.
Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят.
За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно. Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят. Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба. От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач". Недопустимо е да се позволи на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества.
към текста >>
За да проникне съзнателно в невидимия
свят
, той трябва да вижда духовно.
Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят.
За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно.
Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят. Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба. От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач". Недопустимо е да се позволи на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества. Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия свят, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе.
към текста >>
Само че "зрителната острота" за "висшия"
свят
се развива постепенно чрез опитности в "низшия"
свят
.
Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно.
Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят.
Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба. От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач". Недопустимо е да се позволи на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества. Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия свят, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе. След като окултният ученик навлезе в свръхсетивния свят, животът придобива за него съвършено нов смисъл; в сетивния свят той вижда зародишните кълнове на един по-висш живот.
към текста >>
Човек не може да се роди в духовния
свят
с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията
на
физическия
свят
, както и новороденото дете не би могло да се появи
на
бял
свят
с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба.
Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно. Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят.
Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба.
От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач". Недопустимо е да се позволи на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества. Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия свят, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе. След като окултният ученик навлезе в свръхсетивния свят, животът придобива за него съвършено нов смисъл; в сетивния свят той вижда зародишните кълнове на един по-висш живот. В известен смисъл, "висшия" свят започва да му изглежда непълен без "низшия".
към текста >>
От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния
свят
трябва да се охранява от един "пазач".
И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно. Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят. Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба.
От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач".
Недопустимо е да се позволи на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества. Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия свят, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе. След като окултният ученик навлезе в свръхсетивния свят, животът придобива за него съвършено нов смисъл; в сетивния свят той вижда зародишните кълнове на един по-висш живот. В известен смисъл, "висшия" свят започва да му изглежда непълен без "низшия". Сега пред погледа му се откриват две възможности.
към текста >>
Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия
свят
, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе.
За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно. Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят. Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба. От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач". Недопустимо е да се позволи на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества.
Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия свят, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе.
След като окултният ученик навлезе в свръхсетивния свят, животът придобива за него съвършено нов смисъл; в сетивния свят той вижда зародишните кълнове на един по-висш живот. В известен смисъл, "висшия" свят започва да му изглежда непълен без "низшия". Сега пред погледа му се откриват две възможности. Едната е насочена към миналото, другата към бъдещето. Да, човек се обръща към един отделен период от миналото, когато сетивния свят все още не е съществувал.
към текста >>
След като окултният ученик навлезе в свръхсетивния
свят
, животът придобива за него съвършено нов смисъл; в сетивния
свят
той вижда зародишните кълнове
на
един по-висш живот.
Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят. Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба. От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач". Недопустимо е да се позволи на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества. Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия свят, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе.
След като окултният ученик навлезе в свръхсетивния свят, животът придобива за него съвършено нов смисъл; в сетивния свят той вижда зародишните кълнове на един по-висш живот.
В известен смисъл, "висшия" свят започва да му изглежда непълен без "низшия". Сега пред погледа му се откриват две възможности. Едната е насочена към миналото, другата към бъдещето. Да, човек се обръща към един отделен период от миналото, когато сетивния свят все още не е съществувал. Защото той отдавна е отхвърлил предразсъдъка, че свръхсетивния свят произлиза от сетивния.
към текста >>
В известен смисъл, "висшия"
свят
започва да му изглежда непълен без "низшия".
Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба. От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач". Недопустимо е да се позволи на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества. Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия свят, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе. След като окултният ученик навлезе в свръхсетивния свят, животът придобива за него съвършено нов смисъл; в сетивния свят той вижда зародишните кълнове на един по-висш живот.
В известен смисъл, "висшия" свят започва да му изглежда непълен без "низшия".
Сега пред погледа му се откриват две възможности. Едната е насочена към миналото, другата към бъдещето. Да, човек се обръща към един отделен период от миналото, когато сетивния свят все още не е съществувал. Защото той отдавна е отхвърлил предразсъдъка, че свръхсетивния свят произлиза от сетивния. Той знае: най-напред е съществувал свръхсетивния свят и едва по-късно от него се произлезли всички сетивни процеси и явления.
към текста >>
Да, човек се обръща към един отделен период от миналото, когато сетивния
свят
все още не е съществувал.
Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия свят, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе. След като окултният ученик навлезе в свръхсетивния свят, животът придобива за него съвършено нов смисъл; в сетивния свят той вижда зародишните кълнове на един по-висш живот. В известен смисъл, "висшия" свят започва да му изглежда непълен без "низшия". Сега пред погледа му се откриват две възможности. Едната е насочена към миналото, другата към бъдещето.
Да, човек се обръща към един отделен период от миналото, когато сетивния свят все още не е съществувал.
Защото той отдавна е отхвърлил предразсъдъка, че свръхсетивния свят произлиза от сетивния. Той знае: най-напред е съществувал свръхсетивния свят и едва по-късно от него се произлезли всички сетивни процеси и явления. Той вижда, че още преди първото си появяване в сетивния свят, вече е принадлежал на свръхсетивните области. Обаче този някогашен свръхсетивен свят се нуждаеше от едно "преминаване" през сетивния свят, защото в противен случай по-нататъшното му развитие би било невъзможно. Едва след като съществата изградят определени качества в условията на сетивния свят, те могат да се развиват и в свръхсетивния свят.
към текста >>
Защото той отдавна е отхвърлил предразсъдъка, че свръхсетивния
свят
произлиза от сетивния.
След като окултният ученик навлезе в свръхсетивния свят, животът придобива за него съвършено нов смисъл; в сетивния свят той вижда зародишните кълнове на един по-висш живот. В известен смисъл, "висшия" свят започва да му изглежда непълен без "низшия". Сега пред погледа му се откриват две възможности. Едната е насочена към миналото, другата към бъдещето. Да, човек се обръща към един отделен период от миналото, когато сетивния свят все още не е съществувал.
Защото той отдавна е отхвърлил предразсъдъка, че свръхсетивния свят произлиза от сетивния.
Той знае: най-напред е съществувал свръхсетивния свят и едва по-късно от него се произлезли всички сетивни процеси и явления. Той вижда, че още преди първото си появяване в сетивния свят, вече е принадлежал на свръхсетивните области. Обаче този някогашен свръхсетивен свят се нуждаеше от едно "преминаване" през сетивния свят, защото в противен случай по-нататъшното му развитие би било невъзможно. Едва след като съществата изградят определени качества в условията на сетивния свят, те могат да се развиват и в свръхсетивния свят. Тези същества са човеците.
към текста >>
Той знае: най-напред е съществувал свръхсетивния
свят
и едва по-късно от него се произлезли всички сетивни процеси и явления.
В известен смисъл, "висшия" свят започва да му изглежда непълен без "низшия". Сега пред погледа му се откриват две възможности. Едната е насочена към миналото, другата към бъдещето. Да, човек се обръща към един отделен период от миналото, когато сетивния свят все още не е съществувал. Защото той отдавна е отхвърлил предразсъдъка, че свръхсетивния свят произлиза от сетивния.
Той знае: най-напред е съществувал свръхсетивния свят и едва по-късно от него се произлезли всички сетивни процеси и явления.
Той вижда, че още преди първото си появяване в сетивния свят, вече е принадлежал на свръхсетивните области. Обаче този някогашен свръхсетивен свят се нуждаеше от едно "преминаване" през сетивния свят, защото в противен случай по-нататъшното му развитие би било невъзможно. Едва след като съществата изградят определени качества в условията на сетивния свят, те могат да се развиват и в свръхсетивния свят. Тези същества са човеците. Такива, каквито днес, те отговарят на една несъвършена степен от духовната еволюция и тъкмо в нея трябва да постигнат онова съвършенство, което ще им позволи да се намесят в развитието на висшите светове.
към текста >>
Той вижда, че още преди първото си появяване в сетивния
свят
, вече е принадлежал
на
свръхсетивните области.
Сега пред погледа му се откриват две възможности. Едната е насочена към миналото, другата към бъдещето. Да, човек се обръща към един отделен период от миналото, когато сетивния свят все още не е съществувал. Защото той отдавна е отхвърлил предразсъдъка, че свръхсетивния свят произлиза от сетивния. Той знае: най-напред е съществувал свръхсетивния свят и едва по-късно от него се произлезли всички сетивни процеси и явления.
Той вижда, че още преди първото си появяване в сетивния свят, вече е принадлежал на свръхсетивните области.
Обаче този някогашен свръхсетивен свят се нуждаеше от едно "преминаване" през сетивния свят, защото в противен случай по-нататъшното му развитие би било невъзможно. Едва след като съществата изградят определени качества в условията на сетивния свят, те могат да се развиват и в свръхсетивния свят. Тези същества са човеците. Такива, каквито днес, те отговарят на една несъвършена степен от духовната еволюция и тъкмо в нея трябва да постигнат онова съвършенство, което ще им позволи да се намесят в развитието на висшите светове. А сега се открива и изгледът към бъдещето.
към текста >>
Обаче този някогашен свръхсетивен
свят
се нуждаеше от едно "преминаване" през сетивния
свят
, защото в противен случай по-нататъшното му развитие би било невъзможно.
Едната е насочена към миналото, другата към бъдещето. Да, човек се обръща към един отделен период от миналото, когато сетивния свят все още не е съществувал. Защото той отдавна е отхвърлил предразсъдъка, че свръхсетивния свят произлиза от сетивния. Той знае: най-напред е съществувал свръхсетивния свят и едва по-късно от него се произлезли всички сетивни процеси и явления. Той вижда, че още преди първото си появяване в сетивния свят, вече е принадлежал на свръхсетивните области.
Обаче този някогашен свръхсетивен свят се нуждаеше от едно "преминаване" през сетивния свят, защото в противен случай по-нататъшното му развитие би било невъзможно.
Едва след като съществата изградят определени качества в условията на сетивния свят, те могат да се развиват и в свръхсетивния свят. Тези същества са човеците. Такива, каквито днес, те отговарят на една несъвършена степен от духовната еволюция и тъкмо в нея трябва да постигнат онова съвършенство, което ще им позволи да се намесят в развитието на висшите светове. А сега се открива и изгледът към бъдещето. Той насочва към една по-висша степен на свръхсетивния свят.
към текста >>
Едва след като съществата изградят определени качества в условията
на
сетивния
свят
, те могат да се развиват и в свръхсетивния
свят
.
Да, човек се обръща към един отделен период от миналото, когато сетивния свят все още не е съществувал. Защото той отдавна е отхвърлил предразсъдъка, че свръхсетивния свят произлиза от сетивния. Той знае: най-напред е съществувал свръхсетивния свят и едва по-късно от него се произлезли всички сетивни процеси и явления. Той вижда, че още преди първото си появяване в сетивния свят, вече е принадлежал на свръхсетивните области. Обаче този някогашен свръхсетивен свят се нуждаеше от едно "преминаване" през сетивния свят, защото в противен случай по-нататъшното му развитие би било невъзможно.
Едва след като съществата изградят определени качества в условията на сетивния свят, те могат да се развиват и в свръхсетивния свят.
Тези същества са човеците. Такива, каквито днес, те отговарят на една несъвършена степен от духовната еволюция и тъкмо в нея трябва да постигнат онова съвършенство, което ще им позволи да се намесят в развитието на висшите светове. А сега се открива и изгледът към бъдещето. Той насочва към една по-висша степен на свръхсетивния свят. Там ще узреят плодовете, отгледани в сетивния свят.
към текста >>
Той насочва към една по-висша степен
на
свръхсетивния
свят
.
Обаче този някогашен свръхсетивен свят се нуждаеше от едно "преминаване" през сетивния свят, защото в противен случай по-нататъшното му развитие би било невъзможно. Едва след като съществата изградят определени качества в условията на сетивния свят, те могат да се развиват и в свръхсетивния свят. Тези същества са човеците. Такива, каквито днес, те отговарят на една несъвършена степен от духовната еволюция и тъкмо в нея трябва да постигнат онова съвършенство, което ще им позволи да се намесят в развитието на висшите светове. А сега се открива и изгледът към бъдещето.
Той насочва към една по-висша степен на свръхсетивния свят.
Там ще узреят плодовете, отгледани в сетивния свят. Рано или късно, този свят ще бъде преодолян; обаче последиците от него ще бъдат включени в един по-висш свят. Ето как човек постига и истинско разбиране за болестта и смъртта в сетивния свят. Смъртта не е нищо друго, освен израз на това, че някогашния свръхсетивен свят стига до определена точка, след която той не може да напредва чрез самия себе си. Той по необходимост би бил сполетян от всеобща гибел, ако не би получил нов прилив на живот.
към текста >>
Там ще узреят плодовете, отгледани в сетивния
свят
.
Едва след като съществата изградят определени качества в условията на сетивния свят, те могат да се развиват и в свръхсетивния свят. Тези същества са човеците. Такива, каквито днес, те отговарят на една несъвършена степен от духовната еволюция и тъкмо в нея трябва да постигнат онова съвършенство, което ще им позволи да се намесят в развитието на висшите светове. А сега се открива и изгледът към бъдещето. Той насочва към една по-висша степен на свръхсетивния свят.
Там ще узреят плодовете, отгледани в сетивния свят.
Рано или късно, този свят ще бъде преодолян; обаче последиците от него ще бъдат включени в един по-висш свят. Ето как човек постига и истинско разбиране за болестта и смъртта в сетивния свят. Смъртта не е нищо друго, освен израз на това, че някогашния свръхсетивен свят стига до определена точка, след която той не може да напредва чрез самия себе си. Той по необходимост би бил сполетян от всеобща гибел, ако не би получил нов прилив на живот. Новият живот прераства в истинска борба срещу всеобщата гибел.
към текста >>
Рано или късно, този
свят
ще бъде преодолян; обаче последиците от него ще бъдат включени в един по-висш
свят
.
Тези същества са човеците. Такива, каквито днес, те отговарят на една несъвършена степен от духовната еволюция и тъкмо в нея трябва да постигнат онова съвършенство, което ще им позволи да се намесят в развитието на висшите светове. А сега се открива и изгледът към бъдещето. Той насочва към една по-висша степен на свръхсетивния свят. Там ще узреят плодовете, отгледани в сетивния свят.
Рано или късно, този свят ще бъде преодолян; обаче последиците от него ще бъдат включени в един по-висш свят.
Ето как човек постига и истинско разбиране за болестта и смъртта в сетивния свят. Смъртта не е нищо друго, освен израз на това, че някогашния свръхсетивен свят стига до определена точка, след която той не може да напредва чрез самия себе си. Той по необходимост би бил сполетян от всеобща гибел, ако не би получил нов прилив на живот. Новият живот прераства в истинска борба срещу всеобщата гибел. От развалините на умиращия и затворен в себе си свят израстват кълнове на един нов свят.
към текста >>
Ето как човек постига и истинско разбиране за болестта и смъртта в сетивния
свят
.
Такива, каквито днес, те отговарят на една несъвършена степен от духовната еволюция и тъкмо в нея трябва да постигнат онова съвършенство, което ще им позволи да се намесят в развитието на висшите светове. А сега се открива и изгледът към бъдещето. Той насочва към една по-висша степен на свръхсетивния свят. Там ще узреят плодовете, отгледани в сетивния свят. Рано или късно, този свят ще бъде преодолян; обаче последиците от него ще бъдат включени в един по-висш свят.
Ето как човек постига и истинско разбиране за болестта и смъртта в сетивния свят.
Смъртта не е нищо друго, освен израз на това, че някогашния свръхсетивен свят стига до определена точка, след която той не може да напредва чрез самия себе си. Той по необходимост би бил сполетян от всеобща гибел, ако не би получил нов прилив на живот. Новият живот прераства в истинска борба срещу всеобщата гибел. От развалините на умиращия и затворен в себе си свят израстват кълнове на един нов свят. Ето защо ние се движим между живота и смъртта.
към текста >>
Смъртта не е нищо друго, освен израз
на
това, че някогашния свръхсетивен
свят
стига до определена точка, след която той не може да напредва чрез самия себе си.
А сега се открива и изгледът към бъдещето. Той насочва към една по-висша степен на свръхсетивния свят. Там ще узреят плодовете, отгледани в сетивния свят. Рано или късно, този свят ще бъде преодолян; обаче последиците от него ще бъдат включени в един по-висш свят. Ето как човек постига и истинско разбиране за болестта и смъртта в сетивния свят.
Смъртта не е нищо друго, освен израз на това, че някогашния свръхсетивен свят стига до определена точка, след която той не може да напредва чрез самия себе си.
Той по необходимост би бил сполетян от всеобща гибел, ако не би получил нов прилив на живот. Новият живот прераства в истинска борба срещу всеобщата гибел. От развалините на умиращия и затворен в себе си свят израстват кълнове на един нов свят. Ето защо ние се движим между живота и смъртта. Тези две състояния непрекъснато преминават едно в друго.
към текста >>
От развалините
на
умиращия и затворен в себе си
свят
израстват кълнове
на
един нов
свят
.
Рано или късно, този свят ще бъде преодолян; обаче последиците от него ще бъдат включени в един по-висш свят. Ето как човек постига и истинско разбиране за болестта и смъртта в сетивния свят. Смъртта не е нищо друго, освен израз на това, че някогашния свръхсетивен свят стига до определена точка, след която той не може да напредва чрез самия себе си. Той по необходимост би бил сполетян от всеобща гибел, ако не би получил нов прилив на живот. Новият живот прераства в истинска борба срещу всеобщата гибел.
От развалините на умиращия и затворен в себе си свят израстват кълнове на един нов свят.
Ето защо ние се движим между живота и смъртта. Тези две състояния непрекъснато преминават едно в друго. Умиращите части на стария свят продължават да са свързани с кълновете на новия живот. Този факт е най-ясно подчертан при човека. Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество.
към текста >>
Умиращите части
на
стария
свят
продължават да са свързани с кълновете
на
новия живот.
Той по необходимост би бил сполетян от всеобща гибел, ако не би получил нов прилив на живот. Новият живот прераства в истинска борба срещу всеобщата гибел. От развалините на умиращия и затворен в себе си свят израстват кълнове на един нов свят. Ето защо ние се движим между живота и смъртта. Тези две състояния непрекъснато преминават едно в друго.
Умиращите части на стария свят продължават да са свързани с кълновете на новия живот.
Този факт е най-ясно подчертан при човека. Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество. Оттук идва и неговата двойственост той е едновременно и смъртен, и безсмъртен. Смъртният елемент е краен стадий от едно непрекъснато развитие. Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието.
към текста >>
Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария
свят
, но всред тях пониква зародишния кълн
на
едно бъдещо същество.
От развалините на умиращия и затворен в себе си свят израстват кълнове на един нов свят. Ето защо ние се движим между живота и смъртта. Тези две състояния непрекъснато преминават едно в друго. Умиращите части на стария свят продължават да са свързани с кълновете на новия живот. Този факт е най-ясно подчертан при човека.
Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество.
Оттук идва и неговата двойственост той е едновременно и смъртен, и безсмъртен. Смъртният елемент е краен стадий от едно непрекъснато развитие. Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието. Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят плодовете на безсмъртието. Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот".
към текста >>
Обаче само в рамките
на
тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия
свят
, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света
на
безсмъртието.
Умиращите части на стария свят продължават да са свързани с кълновете на новия живот. Този факт е най-ясно подчертан при човека. Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество. Оттук идва и неговата двойственост той е едновременно и смъртен, и безсмъртен. Смъртният елемент е краен стадий от едно непрекъснато развитие.
Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието.
Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят плодовете на безсмъртието. Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот". Ето как е прокаран човешкия път от смъртта към живота. Ако в мига на своята смърт той би могъл да се обърне към себе си в ясно и пълно съзнание, би трябвало да си каже: "Това, което умира в мен, е моят велик учител. Моята смърт е последица от онова минало, с което бях здраво свързан.
към текста >>
Да, неговата задача е да извлече от преходния физически
свят
плодовете
на
безсмъртието.
Този факт е най-ясно подчертан при човека. Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество. Оттук идва и неговата двойственост той е едновременно и смъртен, и безсмъртен. Смъртният елемент е краен стадий от едно непрекъснато развитие. Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието.
Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят плодовете на безсмъртието.
Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот". Ето как е прокаран човешкия път от смъртта към живота. Ако в мига на своята смърт той би могъл да се обърне към себе си в ясно и пълно съзнание, би трябвало да си каже: "Това, което умира в мен, е моят велик учител. Моята смърт е последица от онова минало, с което бях здраво свързан. Обаче в процесите на смъртта покълнаха зародишите на безсмъртието и сега аз ги отнасям в един друг свят.
към текста >>
Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода
на
миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите
на
едни умиращ
свят
и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи
на
едни нов и безсмъртен живот".
Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество. Оттук идва и неговата двойственост той е едновременно и смъртен, и безсмъртен. Смъртният елемент е краен стадий от едно непрекъснато развитие. Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието. Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят плодовете на безсмъртието.
Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот".
Ето как е прокаран човешкия път от смъртта към живота. Ако в мига на своята смърт той би могъл да се обърне към себе си в ясно и пълно съзнание, би трябвало да си каже: "Това, което умира в мен, е моят велик учител. Моята смърт е последица от онова минало, с което бях здраво свързан. Обаче в процесите на смъртта покълнаха зародишите на безсмъртието и сега аз ги отнасям в един друг свят. Ако нещата зависиха от миналото, аз никога не бих могъл да се родя животът от миналото се прекъсва в мига на раждането.
към текста >>
Обаче в процесите
на
смъртта покълнаха зародишите
на
безсмъртието и сега аз ги отнасям в един друг
свят
.
Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят плодовете на безсмъртието. Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот". Ето как е прокаран човешкия път от смъртта към живота. Ако в мига на своята смърт той би могъл да се обърне към себе си в ясно и пълно съзнание, би трябвало да си каже: "Това, което умира в мен, е моят велик учител. Моята смърт е последица от онова минало, с което бях здраво свързан.
Обаче в процесите на смъртта покълнаха зародишите на безсмъртието и сега аз ги отнасям в един друг свят.
Ако нещата зависиха от миналото, аз никога не бих могъл да се родя животът от миналото се прекъсва в мига на раждането. Животът в сетивния свят е изтръгнат от универсалната смърт чрез новите си зародишни кълнове. Времето между раждането и смъртта е само израз на това, доколко новият живот побеждава силите на миналото. А болестта не е нищо друго, освен удълженото действие на умиращото минало". Ето как стигаме и до отговора на въпроса, защо човекът само бавно и постепенно може да извърви пътя от заблужденията и несъвършенството до истината и доброто.
към текста >>
Животът в сетивния
свят
е изтръгнат от универсалната смърт чрез новите си зародишни кълнове.
Ето как е прокаран човешкия път от смъртта към живота. Ако в мига на своята смърт той би могъл да се обърне към себе си в ясно и пълно съзнание, би трябвало да си каже: "Това, което умира в мен, е моят велик учител. Моята смърт е последица от онова минало, с което бях здраво свързан. Обаче в процесите на смъртта покълнаха зародишите на безсмъртието и сега аз ги отнасям в един друг свят. Ако нещата зависиха от миналото, аз никога не бих могъл да се родя животът от миналото се прекъсва в мига на раждането.
Животът в сетивния свят е изтръгнат от универсалната смърт чрез новите си зародишни кълнове.
Времето между раждането и смъртта е само израз на това, доколко новият живот побеждава силите на миналото. А болестта не е нищо друго, освен удълженото действие на умиращото минало". Ето как стигаме и до отговора на въпроса, защо човекът само бавно и постепенно може да извърви пътя от заблужденията и несъвършенството до истината и доброто. Първоначално неговите действия, чувства и мисли са напълно подчинени на преходния, умиращ свят, от който се формират и неговите сетивно-физически органи. Поради тази причина посочените органи, както и всичко, което действува върху тях, е обречено на смърт.
към текста >>
Ето как стигаме и до отговора
на
въпроса, защо човекът само бавно и постепенно може да извърви пътя от заблужденията и несъвършенството до
истината
и доброто.
Обаче в процесите на смъртта покълнаха зародишите на безсмъртието и сега аз ги отнасям в един друг свят. Ако нещата зависиха от миналото, аз никога не бих могъл да се родя животът от миналото се прекъсва в мига на раждането. Животът в сетивния свят е изтръгнат от универсалната смърт чрез новите си зародишни кълнове. Времето между раждането и смъртта е само израз на това, доколко новият живот побеждава силите на миналото. А болестта не е нищо друго, освен удълженото действие на умиращото минало".
Ето как стигаме и до отговора на въпроса, защо човекът само бавно и постепенно може да извърви пътя от заблужденията и несъвършенството до истината и доброто.
Първоначално неговите действия, чувства и мисли са напълно подчинени на преходния, умиращ свят, от който се формират и неговите сетивно-физически органи. Поради тази причина посочените органи, както и всичко, което действува върху тях, е обречено на смърт. Безсмъртни са не инстинктите, нагоните страстите и т.н., както и съответствуващите им органи, а само резултатът от тяхната дейност. Едва след като човекът извлече от преходния свят всичко, което може да послужи за неговия напредък, той ще бъде в състояние да премахне основите на сетивно-физическия свят, от който е израснал самия той. Ето как първият "Пазач на прага" застава пред нас като образ на човек и неговата двойствена природа, съчетаваща елементите на преходност и безсмъртие.
към текста >>
Първоначално неговите действия, чувства и мисли са напълно подчинени
на
преходния, умиращ
свят
, от който се формират и неговите сетивно-физически органи.
Ако нещата зависиха от миналото, аз никога не бих могъл да се родя животът от миналото се прекъсва в мига на раждането. Животът в сетивния свят е изтръгнат от универсалната смърт чрез новите си зародишни кълнове. Времето между раждането и смъртта е само израз на това, доколко новият живот побеждава силите на миналото. А болестта не е нищо друго, освен удълженото действие на умиращото минало". Ето как стигаме и до отговора на въпроса, защо човекът само бавно и постепенно може да извърви пътя от заблужденията и несъвършенството до истината и доброто.
Първоначално неговите действия, чувства и мисли са напълно подчинени на преходния, умиращ свят, от който се формират и неговите сетивно-физически органи.
Поради тази причина посочените органи, както и всичко, което действува върху тях, е обречено на смърт. Безсмъртни са не инстинктите, нагоните страстите и т.н., както и съответствуващите им органи, а само резултатът от тяхната дейност. Едва след като човекът извлече от преходния свят всичко, което може да послужи за неговия напредък, той ще бъде в състояние да премахне основите на сетивно-физическия свят, от който е израснал самия той. Ето как първият "Пазач на прага" застава пред нас като образ на човек и неговата двойствена природа, съчетаваща елементите на преходност и безсмъртие. И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен свят.
към текста >>
Едва след като човекът извлече от преходния
свят
всичко, което може да послужи за неговия напредък, той ще бъде в състояние да премахне основите
на
сетивно-физическия
свят
, от който е израснал самия той.
А болестта не е нищо друго, освен удълженото действие на умиращото минало". Ето как стигаме и до отговора на въпроса, защо човекът само бавно и постепенно може да извърви пътя от заблужденията и несъвършенството до истината и доброто. Първоначално неговите действия, чувства и мисли са напълно подчинени на преходния, умиращ свят, от който се формират и неговите сетивно-физически органи. Поради тази причина посочените органи, както и всичко, което действува върху тях, е обречено на смърт. Безсмъртни са не инстинктите, нагоните страстите и т.н., както и съответствуващите им органи, а само резултатът от тяхната дейност.
Едва след като човекът извлече от преходния свят всичко, което може да послужи за неговия напредък, той ще бъде в състояние да премахне основите на сетивно-физическия свят, от който е израснал самия той.
Ето как първият "Пазач на прага" застава пред нас като образ на човек и неговата двойствена природа, съчетаваща елементите на преходност и безсмъртие. И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен свят. Чрез "Пазачът на прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия свят. Тя се изразява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма. Тя намира израз още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н.
към текста >>
И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен
свят
.
Първоначално неговите действия, чувства и мисли са напълно подчинени на преходния, умиращ свят, от който се формират и неговите сетивно-физически органи. Поради тази причина посочените органи, както и всичко, което действува върху тях, е обречено на смърт. Безсмъртни са не инстинктите, нагоните страстите и т.н., както и съответствуващите им органи, а само резултатът от тяхната дейност. Едва след като човекът извлече от преходния свят всичко, което може да послужи за неговия напредък, той ще бъде в състояние да премахне основите на сетивно-физическия свят, от който е израснал самия той. Ето как първият "Пазач на прага" застава пред нас като образ на човек и неговата двойствена природа, съчетаваща елементите на преходност и безсмъртие.
И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен свят.
Чрез "Пазачът на прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия свят. Тя се изразява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма. Тя намира израз още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н. Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество. Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят.
към текста >>
Чрез "Пазачът
на
прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия
свят
.
Поради тази причина посочените органи, както и всичко, което действува върху тях, е обречено на смърт. Безсмъртни са не инстинктите, нагоните страстите и т.н., както и съответствуващите им органи, а само резултатът от тяхната дейност. Едва след като човекът извлече от преходния свят всичко, което може да послужи за неговия напредък, той ще бъде в състояние да премахне основите на сетивно-физическия свят, от който е израснал самия той. Ето как първият "Пазач на прага" застава пред нас като образ на човек и неговата двойствена природа, съчетаваща елементите на преходност и безсмъртие. И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен свят.
Чрез "Пазачът на прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия свят.
Тя се изразява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма. Тя намира израз още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н. Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество. Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят. В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този начин се включва и в един велик процес на освобождение.
към текста >>
Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния
свят
.
И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен свят. Чрез "Пазачът на прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия свят. Тя се изразява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма. Тя намира израз още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н. Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество.
Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят.
В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този начин се включва и в един велик процес на освобождение. Накрая той трябва да постигне своето пълно съвършенство. По сходен начин човек се издига и до все по-чисти нравствени и религиозни убеждения. Защото всяка нравствена степен, наред с идеалите на бъдещето, съдържа и копнежа по преходните стойности. Описаните изживявания, свързани с "Пазачът на прага" са свързани само с опитностите от досегашното развитие на човека.
към текста >>
Но в бъдеще свръхсетивния
свят
, човек трябва да пренесе всичко, което може да извлече от сетивния
свят
.
Накрая той трябва да постигне своето пълно съвършенство. По сходен начин човек се издига и до все по-чисти нравствени и религиозни убеждения. Защото всяка нравствена степен, наред с идеалите на бъдещето, съдържа и копнежа по преходните стойности. Описаните изживявания, свързани с "Пазачът на прага" са свързани само с опитностите от досегашното развитие на човека. Дори и в зародишните кълнове на бъдещите съществувания се съдържа само един вид екстракт от миналото.
Но в бъдеще свръхсетивния свят, човек трябва да пренесе всичко, което може да извлече от сетивния свят.
Ако обаче той би искал да пренесе само еквивалентния образ на миналото, би изпълнил земната си задача само отчасти. Ето защо след известно време към "малкият пазач на прага" се присъединява и "Големият пазач". Отново ще пребегнем до алегоричната форма на разказа, за да опишем срещата с втория "Пазач на прага". Сега като човек разбере от какви пречки трябва да се освободи, на пътя му застава един величествен образ, изтъкан от светлина. Изключително трудно е да опишем красотата му с думите на обикновения език.
към текста >>
Тази среща настъпва, когато органите
на
мислене, чувства и воля се освобождават също и от физическото тяло до такава степен, че взаимното им регулиране се осъществява вече не от самите тях, а от по-висшето съзнание, което е напълно отделено от условията
на
физическия
свят
.
Ако обаче той би искал да пренесе само еквивалентния образ на миналото, би изпълнил земната си задача само отчасти. Ето защо след известно време към "малкият пазач на прага" се присъединява и "Големият пазач". Отново ще пребегнем до алегоричната форма на разказа, за да опишем срещата с втория "Пазач на прага". Сега като човек разбере от какви пречки трябва да се освободи, на пътя му застава един величествен образ, изтъкан от светлина. Изключително трудно е да опишем красотата му с думите на обикновения език.
Тази среща настъпва, когато органите на мислене, чувства и воля се освобождават също и от физическото тяло до такава степен, че взаимното им регулиране се осъществява вече не от самите тях, а от по-висшето съзнание, което е напълно отделено от условията на физическия свят.
Тогава органите на мислене, чувства и воля се превръщат в послушни инструменти на човешката душа, която упражнява своята власт над тях от свръхсетивния свят. И сега, срещу тази душа, освободена от всякакви сетивни връзки, се задава втория "Пазач на прага" и се обръща към нея с приблизително следните думи: "Да, ти наистина се освободи от сетивния свят. Твоето поданство в свръхсетивния факт е извоювано от самия теб. Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло. Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят.
към текста >>
Тогава органите
на
мислене, чувства и воля се превръщат в послушни инструменти
на
човешката душа, която упражнява своята власт над тях от свръхсетивния
свят
.
Ето защо след известно време към "малкият пазач на прага" се присъединява и "Големият пазач". Отново ще пребегнем до алегоричната форма на разказа, за да опишем срещата с втория "Пазач на прага". Сега като човек разбере от какви пречки трябва да се освободи, на пътя му застава един величествен образ, изтъкан от светлина. Изключително трудно е да опишем красотата му с думите на обикновения език. Тази среща настъпва, когато органите на мислене, чувства и воля се освобождават също и от физическото тяло до такава степен, че взаимното им регулиране се осъществява вече не от самите тях, а от по-висшето съзнание, което е напълно отделено от условията на физическия свят.
Тогава органите на мислене, чувства и воля се превръщат в послушни инструменти на човешката душа, която упражнява своята власт над тях от свръхсетивния свят.
И сега, срещу тази душа, освободена от всякакви сетивни връзки, се задава втория "Пазач на прага" и се обръща към нея с приблизително следните думи: "Да, ти наистина се освободи от сетивния свят. Твоето поданство в свръхсетивния факт е извоювано от самия теб. Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло. Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят. Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си.
към текста >>
И сега, срещу тази душа, освободена от всякакви сетивни връзки, се задава втория "Пазач
на
прага" и се обръща към нея с приблизително следните думи: "Да, ти наистина се освободи от сетивния
свят
.
Отново ще пребегнем до алегоричната форма на разказа, за да опишем срещата с втория "Пазач на прага". Сега като човек разбере от какви пречки трябва да се освободи, на пътя му застава един величествен образ, изтъкан от светлина. Изключително трудно е да опишем красотата му с думите на обикновения език. Тази среща настъпва, когато органите на мислене, чувства и воля се освобождават също и от физическото тяло до такава степен, че взаимното им регулиране се осъществява вече не от самите тях, а от по-висшето съзнание, което е напълно отделено от условията на физическия свят. Тогава органите на мислене, чувства и воля се превръщат в послушни инструменти на човешката душа, която упражнява своята власт над тях от свръхсетивния свят.
И сега, срещу тази душа, освободена от всякакви сетивни връзки, се задава втория "Пазач на прага" и се обръща към нея с приблизително следните думи: "Да, ти наистина се освободи от сетивния свят.
Твоето поданство в свръхсетивния факт е извоювано от самия теб. Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло. Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят. Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си. Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят.
към текста >>
Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния
свят
и не се нуждаеш повече от сегашната форма
на
твоето физическо тяло.
Изключително трудно е да опишем красотата му с думите на обикновения език. Тази среща настъпва, когато органите на мислене, чувства и воля се освобождават също и от физическото тяло до такава степен, че взаимното им регулиране се осъществява вече не от самите тях, а от по-висшето съзнание, което е напълно отделено от условията на физическия свят. Тогава органите на мислене, чувства и воля се превръщат в послушни инструменти на човешката душа, която упражнява своята власт над тях от свръхсетивния свят. И сега, срещу тази душа, освободена от всякакви сетивни връзки, се задава втория "Пазач на прага" и се обръща към нея с приблизително следните думи: "Да, ти наистина се освободи от сетивния свят. Твоето поданство в свръхсетивния факт е извоювано от самия теб.
Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло.
Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят. Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си. Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят. Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят. Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят.
към текста >>
Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния
свят
, ти можеш и да не се връщаш в сетивния
свят
.
Тази среща настъпва, когато органите на мислене, чувства и воля се освобождават също и от физическото тяло до такава степен, че взаимното им регулиране се осъществява вече не от самите тях, а от по-висшето съзнание, което е напълно отделено от условията на физическия свят. Тогава органите на мислене, чувства и воля се превръщат в послушни инструменти на човешката душа, която упражнява своята власт над тях от свръхсетивния свят. И сега, срещу тази душа, освободена от всякакви сетивни връзки, се задава втория "Пазач на прага" и се обръща към нея с приблизително следните думи: "Да, ти наистина се освободи от сетивния свят. Твоето поданство в свръхсетивния факт е извоювано от самия теб. Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло.
Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят.
Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си. Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят. Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят. Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят. До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия свят, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите.
към текста >>
Ти стигна до сегашната степен
на
твоето съвършенство благодарение
на
способности, които можа да развиеш в сетивния
свят
.
И сега, срещу тази душа, освободена от всякакви сетивни връзки, се задава втория "Пазач на прага" и се обръща към нея с приблизително следните думи: "Да, ти наистина се освободи от сетивния свят. Твоето поданство в свръхсетивния факт е извоювано от самия теб. Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло. Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят. Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си.
Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят.
Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят. Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят. До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия свят, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите. Ще дойде време, когато ти ще можеш да се съединиш с мен, обаче аз не мога да бъда щастлив докато все още има нещастни създания! Като индивидуално освободен, ти би искал още днес да влезнеш в свръхсетивното царство.
към текста >>
Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния
свят
.
Твоето поданство в свръхсетивния факт е извоювано от самия теб. Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло. Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят. Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си. Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят.
Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят.
Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят. До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия свят, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите. Ще дойде време, когато ти ще можеш да се съединиш с мен, обаче аз не мога да бъда щастлив докато все още има нещастни създания! Като индивидуално освободен, ти би искал още днес да влезнеш в свръхсетивното царство. И тогава ти би трябвало да се вгледаш надолу към все още неизбавените същества от сетивния свят.
към текста >>
Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването
на
всички създания в сетивния
свят
.
Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло. Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят. Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си. Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят. Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят.
Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят.
До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия свят, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите. Ще дойде време, когато ти ще можеш да се съединиш с мен, обаче аз не мога да бъда щастлив докато все още има нещастни създания! Като индивидуално освободен, ти би искал още днес да влезнеш в свръхсетивното царство. И тогава ти би трябвало да се вгледаш надолу към все още неизбавените същества от сетивния свят. Твоята съдба ще изглежда различна от тяхната.
към текста >>
До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия
свят
, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите.
Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят. Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си. Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят. Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят. Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят.
До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия свят, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите.
Ще дойде време, когато ти ще можеш да се съединиш с мен, обаче аз не мога да бъда щастлив докато все още има нещастни създания! Като индивидуално освободен, ти би искал още днес да влезнеш в свръхсетивното царство. И тогава ти би трябвало да се вгледаш надолу към все още неизбавените същества от сетивния свят. Твоята съдба ще изглежда различна от тяхната. Обаче всички вие сте здраво свързани в едно цяло.
към текста >>
И тогава ти би трябвало да се вгледаш надолу към все още неизбавените същества от сетивния
свят
.
Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят. Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят. До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия свят, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите. Ще дойде време, когато ти ще можеш да се съединиш с мен, обаче аз не мога да бъда щастлив докато все още има нещастни създания! Като индивидуално освободен, ти би искал още днес да влезнеш в свръхсетивното царство.
И тогава ти би трябвало да се вгледаш надолу към все още неизбавените същества от сетивния свят.
Твоята съдба ще изглежда различна от тяхната. Обаче всички вие сте здраво свързани в едно цяло. Всички вие трябваше да слизате в сетивния свят, за да извличате от него сили за висшите светове. Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност. Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание.
към текста >>
Всички вие трябваше да слизате в сетивния
свят
, за да извличате от него сили за висшите светове.
Ще дойде време, когато ти ще можеш да се съединиш с мен, обаче аз не мога да бъда щастлив докато все още има нещастни създания! Като индивидуално освободен, ти би искал още днес да влезнеш в свръхсетивното царство. И тогава ти би трябвало да се вгледаш надолу към все още неизбавените същества от сетивния свят. Твоята съдба ще изглежда различна от тяхната. Обаче всички вие сте здраво свързани в едно цяло.
Всички вие трябваше да слизате в сетивния свят, за да извличате от него сили за висшите светове.
Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност. Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание. Силите, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях. Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят. С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят.
към текста >>
Ако те не бяха слезли в сетивния
свят
, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание.
И тогава ти би трябвало да се вгледаш надолу към все още неизбавените същества от сетивния свят. Твоята съдба ще изглежда различна от тяхната. Обаче всички вие сте здраво свързани в едно цяло. Всички вие трябваше да слизате в сетивния свят, за да извличате от него сили за висшите светове. Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност.
Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание.
Силите, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях. Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят. С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят. Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега. Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие.
към текста >>
Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението
на
целия сетивен
свят
.
Обаче всички вие сте здраво свързани в едно цяло. Всички вие трябваше да слизате в сетивния свят, за да извличате от него сили за висшите светове. Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност. Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание. Силите, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях.
Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят.
С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят. Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега. Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път". Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач".
към текста >>
С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области
на
свръхсетивния
свят
; обаче пред портата
на
висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението
на
сетивния
свят
.
Всички вие трябваше да слизате в сетивния свят, за да извличате от него сили за висшите светове. Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност. Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание. Силите, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях. Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят.
С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят.
Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега. Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път". Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач". Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят.
към текста >>
Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен
свят
ще е събрал всички плодове
на
сетивния
свят
; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва,
на
която си стоял досега.
Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност. Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание. Силите, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях. Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят. С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят.
Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега.
Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път". Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач". Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят. Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа.
към текста >>
Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде
на
изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния
свят
.
С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят. Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега. Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път". Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач".
Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят.
Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа. Но от друга страна душата е сигурна, че това съединяване ще настъпи едва тогава, когато посветеният ще е изразходвал за освобождаването и спасението на физическия свят всички сили, които е извоювал с негова помощ. Ако реши да следва изискванията на свръхсетивната светлинна фигура, той ще остави своя собствен принос в освобождаването на човешкия род. Той принася своите дарове в жертвения олтар на човечеството. Но ако предпочете личното си и преждевременно извисяване в свръхсетивните сфери, той остава извън хода на човешката еволюция.
към текста >>
Но от друга страна душата е сигурна, че това съединяване ще настъпи едва тогава, когато посветеният ще е изразходвал за освобождаването и спасението
на
физическия
свят
всички сили, които е извоювал с негова помощ.
Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път". Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач". Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят. Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа.
Но от друга страна душата е сигурна, че това съединяване ще настъпи едва тогава, когато посветеният ще е изразходвал за освобождаването и спасението на физическия свят всички сили, които е извоювал с негова помощ.
Ако реши да следва изискванията на свръхсетивната светлинна фигура, той ще остави своя собствен принос в освобождаването на човешкия род. Той принася своите дарове в жертвения олтар на човечеството. Но ако предпочете личното си и преждевременно извисяване в свръхсетивните сфери, той остава извън хода на човешката еволюция. След своето спасение той не може да черпи от сетивния свят никакви нови сили. И ако заработи в името на общата еволюция и отхвърли своите егоистични цели, тогава той ще може да черпи нови импулси за себе си от местата на своите бъдещи действия.
към текста >>
След своето спасение той не може да черпи от сетивния
свят
никакви нови сили.
Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа. Но от друга страна душата е сигурна, че това съединяване ще настъпи едва тогава, когато посветеният ще е изразходвал за освобождаването и спасението на физическия свят всички сили, които е извоювал с негова помощ. Ако реши да следва изискванията на свръхсетивната светлинна фигура, той ще остави своя собствен принос в освобождаването на човешкия род. Той принася своите дарове в жертвения олтар на човечеството. Но ако предпочете личното си и преждевременно извисяване в свръхсетивните сфери, той остава извън хода на човешката еволюция.
След своето спасение той не може да черпи от сетивния свят никакви нови сили.
И ако заработи в името на общата еволюция и отхвърли своите егоистични цели, тогава той ще може да черпи нови импулси за себе си от местата на своите бъдещи действия. Далеч не трябва да смятаме, че е нещо напълно естествено, човек да избере белия път. Това изцяло зависи от обстоятелството, дали при вземането на решението е до такава степен пречистен, че да не се изкушава от каквито и да е егоистични цели. В тази област изкушенията са невъобразимо силни. Тук изобщо не може да се говори за егоизъм.
към текста >>
Това, което човек постига в свръхсетивния
свят
не му се доставя отвън, а трябва да произлезе от самия него: Любовта към целия
свят
.
И ако заработи в името на общата еволюция и отхвърли своите егоистични цели, тогава той ще може да черпи нови импулси за себе си от местата на своите бъдещи действия. Далеч не трябва да смятаме, че е нещо напълно естествено, човек да избере белия път. Това изцяло зависи от обстоятелството, дали при вземането на решението е до такава степен пречистен, че да не се изкушава от каквито и да е егоистични цели. В тази област изкушенията са невъобразимо силни. Тук изобщо не може да се говори за егоизъм.
Това, което човек постига в свръхсетивния свят не му се доставя отвън, а трябва да произлезе от самия него: Любовта към целия свят.
Напротив който тръгва по черния път, няма да се лиши от нищо. Крайната цел на този път се състои в безогледното задоволяване на всички егоистични желания. И ако някой се бори само за своето щастие, той трябва да избере тъкмо черния, единствения подходящ за него път. Никой не може да очаква от истинския окултист указания и съвети за развитието на собствения, егоистичен Аз. Щастието на отделния индивид съвсем не го интересува.
към текста >>
разбере изискванията
на
Големия Пазач след като е преминал през прага
на
духовния
свят
.
Безкористната им всеотдайност и жертвоготовност изпъкват пред всички други качества. Те не отблъскват никого, защото и най-егоистичното същество подлежи на развитие. Ако обаче някой потърси изгода само за себе си, при окултистите няма да намери нищо. Те съвсем не му отказват своята помощ; напротив, той, търсещият, сам се отказва от тяхната мъдрост и подкрепа. Но ако някой следва указанията и съветите на истинските окултни учители, лесно ще
разбере изискванията на Големия Пазач след като е преминал през прага на духовния свят.
В случай, че не се съобразява с тях, изобщо не трябва да се надява, че може да се приближи до този праг. Указанията и съветите на окултните учители водят или към доброто, или никъде. Защото подпомагането на егоистичното щастие и домогването до свръхсетивния свят просто не влиза в техните задачи. Те са предварително замислени по такъв начин, че да държат окултния ученик далеч от свръхсетивния свят дотогава, докато той може да пристъпи в него с твърдата воля за безкористна и съвместна работа.
към текста >>
Защото подпомагането
на
егоистичното щастие и домогването до свръхсетивния
свят
просто не влиза в техните задачи.
Те съвсем не му отказват своята помощ; напротив, той, търсещият, сам се отказва от тяхната мъдрост и подкрепа. Но ако някой следва указанията и съветите на истинските окултни учители, лесно ще разбере изискванията на Големия Пазач след като е преминал през прага на духовния свят. В случай, че не се съобразява с тях, изобщо не трябва да се надява, че може да се приближи до този праг. Указанията и съветите на окултните учители водят или към доброто, или никъде.
Защото подпомагането на егоистичното щастие и домогването до свръхсетивния свят просто не влиза в техните задачи.
Те са предварително замислени по такъв начин, че да държат окултния ученик далеч от свръхсетивния свят дотогава, докато той може да пристъпи в него с твърдата воля за безкористна и съвместна работа.
към текста >>
Те са предварително замислени по такъв начин, че да държат окултния ученик далеч от свръхсетивния
свят
дотогава, докато той може да пристъпи в него с твърдата воля за безкористна и съвместна работа.
Но ако някой следва указанията и съветите на истинските окултни учители, лесно ще разбере изискванията на Големия Пазач след като е преминал през прага на духовния свят. В случай, че не се съобразява с тях, изобщо не трябва да се надява, че може да се приближи до този праг. Указанията и съветите на окултните учители водят или към доброто, или никъде. Защото подпомагането на егоистичното щастие и домогването до свръхсетивния свят просто не влиза в техните задачи.
Те са предварително замислени по такъв начин, че да държат окултния ученик далеч от свръхсетивния свят дотогава, докато той може да пристъпи в него с твърдата воля за безкористна и съвместна работа.
към текста >>
52.
ИЗ ХРОНИКАТА АКАША ПРЕДГОВОР
GA_11 Из Хрониката Акаша
Всичко, което принадлежи
на
външния сетивен
свят
, подлежи
на
времето.
Историческите документи хвърлят светлина само върху няколко хилядолетия. А също и това, което науката за старите култури, палеонтологията, археологията и геологията могат да ни научат, е съвсем ограничено. И към тази ограниченост се прибавя също и несигурността на всичко, което е изградено върху външни свидетелства. Нека само помислим, как се изменя картината на нещо, намиращо се недалеч назад в миналото, или картината на един народ, когато са намерени нови исторически документи. Нека само сравним описанията, които различни историци дават върху едно и също нещо и ние скоро ще видим, на каква несигурна почва се стои в това отношение.
Всичко, което принадлежи на външния сетивен свят, подлежи на времето.
А времето също и разрушава това, което се е родило във времето. Официалната история обаче е заставена да ползва това, което е било запазено от времето. Никой не може да каже, когато се задоволява само с външните документи, дали това, което е запазено, е било същественото. Но всичко, което се ражда във времето, има своя произход във вечното. Само че вечното не е достъпно за сетивното възприятие.
към текста >>
Защото нашият език е нагоден към сетивния
свят
.
Тогава той ще може да вижда това, което не е сетивно възприемаемо при събитията, което никакво време не може да разруши. От преходната история той ще премине към една непреходна история. Но тази история е написана с други букви, различни от обикновените. В гнозиса, в теософията тя се нарича “Акашова летопис”. На нашия език можем да дадем само една слаба представа за тази летопис.
Защото нашият език е нагоден към сетивния свят.
И това, което обозначаваме с него, приема веднага характера на този сетивен свят. Поради това пред един непосветен, който не може още чрез собствена опитност да се убеди в действителността на един особен духовен свят, човек лесно може да си създаде впечатлението, че е фантазьор или нещо по-лошо. Който си е изработил способността да възприема в духовния свят, той опознава там миналите процеси и събития в техния вечен характер. Те стоят пред него не както мъртвите исторически документи, а изпълнени с живот. Пред него по определен начин се разиграва това, което е станало.
към текста >>
И това, което обозначаваме с него, приема веднага характера
на
този сетивен
свят
.
От преходната история той ще премине към една непреходна история. Но тази история е написана с други букви, различни от обикновените. В гнозиса, в теософията тя се нарича “Акашова летопис”. На нашия език можем да дадем само една слаба представа за тази летопис. Защото нашият език е нагоден към сетивния свят.
И това, което обозначаваме с него, приема веднага характера на този сетивен свят.
Поради това пред един непосветен, който не може още чрез собствена опитност да се убеди в действителността на един особен духовен свят, човек лесно може да си създаде впечатлението, че е фантазьор или нещо по-лошо. Който си е изработил способността да възприема в духовния свят, той опознава там миналите процеси и събития в техния вечен характер. Те стоят пред него не както мъртвите исторически документи, а изпълнени с живот. Пред него по определен начин се разиграва това, което е станало. Тези, които са посветени в четенето на тази жива писменост, могат да надникнат в едно много по-далечно минало, отколкото в онова, което описва официалната история; и те могат също – изхождайки от непосредственото духовно възприятие – да опишат нещата, за които съобщава историята, по един много по-сигурен начин, отколкото на нея й е възможно.
към текста >>
Поради това пред един непосветен, който не може още чрез собствена опитност да се убеди в действителността
на
един особен духовен
свят
, човек лесно може да си създаде впечатлението, че е фантазьор или нещо по-лошо.
Но тази история е написана с други букви, различни от обикновените. В гнозиса, в теософията тя се нарича “Акашова летопис”. На нашия език можем да дадем само една слаба представа за тази летопис. Защото нашият език е нагоден към сетивния свят. И това, което обозначаваме с него, приема веднага характера на този сетивен свят.
Поради това пред един непосветен, който не може още чрез собствена опитност да се убеди в действителността на един особен духовен свят, човек лесно може да си създаде впечатлението, че е фантазьор или нещо по-лошо.
Който си е изработил способността да възприема в духовния свят, той опознава там миналите процеси и събития в техния вечен характер. Те стоят пред него не както мъртвите исторически документи, а изпълнени с живот. Пред него по определен начин се разиграва това, което е станало. Тези, които са посветени в четенето на тази жива писменост, могат да надникнат в едно много по-далечно минало, отколкото в онова, което описва официалната история; и те могат също – изхождайки от непосредственото духовно възприятие – да опишат нещата, за които съобщава историята, по един много по-сигурен начин, отколкото на нея й е възможно. За да предотвратим възможно заблуждение, веднага тук ще кажем, че също и духовното виждане не е защитено от грешки, че то не е напълно непогрешимо.
към текста >>
Който си е изработил способността да възприема в духовния
свят
, той опознава там миналите процеси и събития в техния вечен характер.
В гнозиса, в теософията тя се нарича “Акашова летопис”. На нашия език можем да дадем само една слаба представа за тази летопис. Защото нашият език е нагоден към сетивния свят. И това, което обозначаваме с него, приема веднага характера на този сетивен свят. Поради това пред един непосветен, който не може още чрез собствена опитност да се убеди в действителността на един особен духовен свят, човек лесно може да си създаде впечатлението, че е фантазьор или нещо по-лошо.
Който си е изработил способността да възприема в духовния свят, той опознава там миналите процеси и събития в техния вечен характер.
Те стоят пред него не както мъртвите исторически документи, а изпълнени с живот. Пред него по определен начин се разиграва това, което е станало. Тези, които са посветени в четенето на тази жива писменост, могат да надникнат в едно много по-далечно минало, отколкото в онова, което описва официалната история; и те могат също – изхождайки от непосредственото духовно възприятие – да опишат нещата, за които съобщава историята, по един много по-сигурен начин, отколкото на нея й е възможно. За да предотвратим възможно заблуждение, веднага тук ще кажем, че също и духовното виждане не е защитено от грешки, че то не е напълно непогрешимо. Това виждане също може да се заблуди, може да види нещата неточно, криво, изопачено.
към текста >>
Затова не трябва непременно да мислим, че съобщения, произхождащи от такива духовни източници, винаги отговарят
на
истината
.
Пред него по определен начин се разиграва това, което е станало. Тези, които са посветени в четенето на тази жива писменост, могат да надникнат в едно много по-далечно минало, отколкото в онова, което описва официалната история; и те могат също – изхождайки от непосредственото духовно възприятие – да опишат нещата, за които съобщава историята, по един много по-сигурен начин, отколкото на нея й е възможно. За да предотвратим възможно заблуждение, веднага тук ще кажем, че също и духовното виждане не е защитено от грешки, че то не е напълно непогрешимо. Това виждане също може да се заблуди, може да види нещата неточно, криво, изопачено. Също и в тази област никой човек, колкото и високо да стои, не е предпазен от грешки.
Затова не трябва непременно да мислим, че съобщения, произхождащи от такива духовни източници, винаги отговарят на истината.
Но сигурността на наблюдението тук е далеч по-голяма отколкото във външния сетивен свят. И това, което различни посветени могат да съобщят относно историята и предисторията, по същество ще съвпада с истината. Фактически такава история и предистория съществува във всички окултни школи. И тук от хилядолетия царува такова съвпадение, че с него не може да се сравни съгласуваността между официалните историци даже и по отношение на едно столетие. Посветените във всички времена и на всички места описват по същество едно и също нещо.
към текста >>
Но сигурността
на
наблюдението тук е далеч по-голяма отколкото във външния сетивен
свят
.
Тези, които са посветени в четенето на тази жива писменост, могат да надникнат в едно много по-далечно минало, отколкото в онова, което описва официалната история; и те могат също – изхождайки от непосредственото духовно възприятие – да опишат нещата, за които съобщава историята, по един много по-сигурен начин, отколкото на нея й е възможно. За да предотвратим възможно заблуждение, веднага тук ще кажем, че също и духовното виждане не е защитено от грешки, че то не е напълно непогрешимо. Това виждане също може да се заблуди, може да види нещата неточно, криво, изопачено. Също и в тази област никой човек, колкото и високо да стои, не е предпазен от грешки. Затова не трябва непременно да мислим, че съобщения, произхождащи от такива духовни източници, винаги отговарят на истината.
Но сигурността на наблюдението тук е далеч по-голяма отколкото във външния сетивен свят.
И това, което различни посветени могат да съобщят относно историята и предисторията, по същество ще съвпада с истината. Фактически такава история и предистория съществува във всички окултни школи. И тук от хилядолетия царува такова съвпадение, че с него не може да се сравни съгласуваността между официалните историци даже и по отношение на едно столетие. Посветените във всички времена и на всички места описват по същество едно и също нещо. След тези предварителни забележки тук ще опишем някои наблюдения от Хрониката Акаша.
към текста >>
И това, което различни посветени могат да съобщят относно историята и предисторията, по същество ще съвпада с
истината
.
За да предотвратим възможно заблуждение, веднага тук ще кажем, че също и духовното виждане не е защитено от грешки, че то не е напълно непогрешимо. Това виждане също може да се заблуди, може да види нещата неточно, криво, изопачено. Също и в тази област никой човек, колкото и високо да стои, не е предпазен от грешки. Затова не трябва непременно да мислим, че съобщения, произхождащи от такива духовни източници, винаги отговарят на истината. Но сигурността на наблюдението тук е далеч по-голяма отколкото във външния сетивен свят.
И това, което различни посветени могат да съобщят относно историята и предисторията, по същество ще съвпада с истината.
Фактически такава история и предистория съществува във всички окултни школи. И тук от хилядолетия царува такова съвпадение, че с него не може да се сравни съгласуваността между официалните историци даже и по отношение на едно столетие. Посветените във всички времена и на всички места описват по същество едно и също нещо. След тези предварителни забележки тук ще опишем някои наблюдения от Хрониката Акаша. Началото ще бъде направено с описание на онези факти, които са се разиграли, когато между Европа и Америка още е съществувал така нареченият Атлантски континент.
към текста >>
53.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Но докато естествената наука се ограничава с този начин
на
изследване и
на
мислене в областта
на
сетивния
свят
, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния
свят
като един вид самовъзпитание
на
душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта
на
несетивния
свят
.
Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност. А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно". Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления. Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло. Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия начин, както естествената наука обхваща сетивните.
Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят.
Стремежът на Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен свят, и то по същия начин, по който естественикът обяснява сетивните явления. От естественонаучната методика тя запазва самото душевно настроение, с други думи тъкмо това, чрез което природознанието се превръща в истинска наука. Ето защо и Тайната Наука може с пълно право да се на рече наука. Който размишлява върху значението на науката за човешкия живот, ще открие, че то далеч не се изчерпва с придобиването на познания за природата. Защото тези познания никога не могат да ни отведат до нещо друго, освен до едно изживяване на това, което няма нищо общо с човешката душа.
към текста >>
Стремежът
на
Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен
свят
, и то по същия начин, по който естественикът обяснява сетивните явления.
А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно". Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления. Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло. Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия начин, както естествената наука обхваща сетивните. Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят.
Стремежът на Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен свят, и то по същия начин, по който естественикът обяснява сетивните явления.
От естественонаучната методика тя запазва самото душевно настроение, с други думи тъкмо това, чрез което природознанието се превръща в истинска наука. Ето защо и Тайната Наука може с пълно право да се на рече наука. Който размишлява върху значението на науката за човешкия живот, ще открие, че то далеч не се изчерпва с придобиването на познания за природата. Защото тези познания никога не могат да ни отведат до нещо друго, освен до едно изживяване на това, което няма нищо общо с човешката душа. Душевният свят на човека се проявява не в това, което той опознава от природата, а в самия процес на познанието.
към текста >>
Душевният
свят
на
човека се проявява не в това, което той опознава от природата, а в самия процес
на
познанието.
Стремежът на Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен свят, и то по същия начин, по който естественикът обяснява сетивните явления. От естественонаучната методика тя запазва самото душевно настроение, с други думи тъкмо това, чрез което природознанието се превръща в истинска наука. Ето защо и Тайната Наука може с пълно право да се на рече наука. Който размишлява върху значението на науката за човешкия живот, ще открие, че то далеч не се изчерпва с придобиването на познания за природата. Защото тези познания никога не могат да ни отведат до нещо друго, освен до едно изживяване на това, което няма нищо общо с човешката душа.
Душевният свят на човека се проявява не в това, което той опознава от природата, а в самия процес на познанието.
Душата изживява себе си тъкмо в своята ангажираност спрямо природата. Това, което в този случай душата постига за се бе си като едно оживотворяващо въздействие, е нещо съвсем различно от самото знание за природата. То е, с други думи, саморазвитието, осъществено чрез акта на природознанието. Една от целите на Тайната Наука е да включи напредъка от това саморазвитие в онези области, които се простират над обикновената природа. Последователят на Тайната Наука не само не подценява стойността на естествената наука, а се стреми към още по-пълното и признаване, каквото не може да си позволи дори самият естествоизпитател.
към текста >>
Докато наблюдава природния
свят
, душата се ръководи от наблюдавания обект в много по-голяма степен, отколкото при изследването
на
несетивни явления.
Една от целите на Тайната Наука е да включи напредъка от това саморазвитие в онези области, които се простират над обикновената природа. Последователят на Тайната Наука не само не подценява стойността на естествената наука, а се стреми към още по-пълното и признаване, каквото не може да си позволи дори самият естествоизпитател. Той добре знае, че без строгия начин на мислене, характерен за естествената наука, не може да съществува никаква друга научна дисциплина. Но той знае също, че когато тази яснота и строгост са постигнати чрез истинско проникване в духа на естественонаучното мислене, тогава те могат да бъдат съхранени чрез силата на душата и приложени в други области. Впрочем тук се поражда и нещо, което може да причини известни съмнения.
Докато наблюдава природния свят, душата се ръководи от наблюдавания обект в много по-голяма степен, отколкото при изследването на несетивни явления.
Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния начин на мислене. Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способност може да се запази единствено, ако се опираме върху закономерностите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщност един постулат: ако физическите закономерности изгубят своята валидност, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания. Такива хора просто не съзнават характерните особености на научната методология. Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят. Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления.
към текста >>
Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния
свят
.
Впрочем тук се поражда и нещо, което може да причини известни съмнения. Докато наблюдава природния свят, душата се ръководи от наблюдавания обект в много по-голяма степен, отколкото при изследването на несетивни явления. Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния начин на мислене. Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способност може да се запази единствено, ако се опираме върху закономерностите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщност един постулат: ако физическите закономерности изгубят своята валидност, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания. Такива хора просто не съзнават характерните особености на научната методология.
Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят.
Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления. И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят. Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да говори за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се говори без подобаващото научно светоусещане. Едва ли би било уместно, ако сега, още в самото начало на нашето изложение, се спираме на всички възможни заблуждения. В душите на много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират на действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен свят е нещо неоправдано.
към текста >>
И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния
свят
.
Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния начин на мислене. Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способност може да се запази единствено, ако се опираме върху закономерностите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщност един постулат: ако физическите закономерности изгубят своята валидност, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания. Такива хора просто не съзнават характерните особености на научната методология. Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят. Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления.
И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят.
Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да говори за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се говори без подобаващото научно светоусещане. Едва ли би било уместно, ако сега, още в самото начало на нашето изложение, се спираме на всички възможни заблуждения. В душите на много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират на действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен свят е нещо неоправдано. И понеже много често отхвърлянето на Тайната Наука от страна на учените, или от страна на научно настроените критици, става под влияние на горното заключение, а позоваването на заблуждения в повечето случаи несъзнателно е само един претекст, считам всеки спор с такива противници, поне засега, за нещо ненужно. Нищо не им пречи да направят напълно оправданото възражение, че а priori изобщо не може да се установи дали този, който смята другите за заблудени, сам разполага с посочените верни критерии.
към текста >>
В душите
на
много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират
на
действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен
свят
е нещо неоправдано.
Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят. Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления. И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят. Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да говори за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се говори без подобаващото научно светоусещане. Едва ли би било уместно, ако сега, още в самото начало на нашето изложение, се спираме на всички възможни заблуждения.
В душите на много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират на действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен свят е нещо неоправдано.
И понеже много често отхвърлянето на Тайната Наука от страна на учените, или от страна на научно настроените критици, става под влияние на горното заключение, а позоваването на заблуждения в повечето случаи несъзнателно е само един претекст, считам всеки спор с такива противници, поне засега, за нещо ненужно. Нищо не им пречи да направят напълно оправданото възражение, че а priori изобщо не може да се установи дали този, който смята другите за заблудени, сам разполага с посочените верни критерии. Ето защо, устременият към Тайната Наука човек може да изнесе само това, което той сам смята за необходимо. Дали има право да стори това, могат да преженят само лица, които без всякакви предразсъдъци и внушения са в състояние да проникнат в характера на подобни послания, засягащи явните тайни на света. Впрочем той се задължава да покаже също и това, в какви отношения влизат неговите послания с постиженията на науката и на живота, какви противници са възможни и доколко външната сетивна действителност потвърждава неговите наблюдения.
към текста >>
При естествената наука фактите се намират в полето
на
сетивния
свят
; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес
на
сетивните факти и тяхната закономерност.
Относно данните на Тайната Наука, често се чува следното възражение: Добре, но тя съвсем не доказва това, което изнася пред нас; тя само изнася едно или друго твърдение и заявява: Тайната Наука „установява"! И ако някой смята, че описанията в тази книга са извлечени по такъв начин, той допуска съществена грешка. Задачата на тази книга е да развие душевните сили и качества, придобити в хода на природопознанието, и да обърне внимание, че при такова развитие душата рано или късно идва в допир със свръхсетивните факти. Естествено, предполага се, че и всеки читател, който успее да вникне в изложението, по необходимост се натъква на тези факти. Впрочем една разлика спрямо естественонаучния подход настъпва още в мига, когато се пристъпва в областта на Духовната Наука (Geheimwissenschaft).
При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност.
Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дейност. Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност. Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти. Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука. Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят.
към текста >>
Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта
на
свръхсетивния
свят
.
При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност. Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дейност. Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност. Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти. Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука.
Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят.
След като човек навлезе в тази област, той скоро ще забележи, че с помощта на Тайната Наука добива представи и идеи, каквито по-рано не е имал. Така човек стига до ново обяснение също и на това, което преди е смятал за основна същност на „доказателството". За естественонаучния подход към явленията „доказателството" е нещо, което се прибавя към тях от външния свят. При духовнонаучното мислене обаче, душевната дейност, която се развива в хода на естественонаучното мислене върху целите на доказателството, лежи в самото търсене на фактите. Те изобщо не могат да бъдат намерени, ако самият път към тях не е доказателствен.
към текста >>
За естественонаучния подход към явленията „доказателството" е нещо, което се прибавя към тях от външния
свят
.
Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти. Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука. Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят. След като човек навлезе в тази област, той скоро ще забележи, че с помощта на Тайната Наука добива представи и идеи, каквито по-рано не е имал. Така човек стига до ново обяснение също и на това, което преди е смятал за основна същност на „доказателството".
За естественонаучния подход към явленията „доказателството" е нещо, което се прибавя към тях от външния свят.
При духовнонаучното мислене обаче, душевната дейност, която се развива в хода на естественонаучното мислене върху целите на доказателството, лежи в самото търсене на фактите. Те изобщо не могат да бъдат намерени, ако самият път към тях не е доказателствен. Който действително е преминал по този път, вече е изживял неговата доказателствена сила. В тази област чрез прибавянето на някакво външно доказателство не може да бъде постигнато нищо. И ако не се държи сметка за тази особеност на Тайната Наука, недоразуменията са неизбежни.
към текста >>
Първата от тези две мисли е, че зад видимия
свят
съществува един друг, невидим
свят
, който засега остава скрит както за сетивата, така и за свързаното с тях мислене.
В тази област чрез прибавянето на някакво външно доказателство не може да бъде постигнато нищо. И ако не се държи сметка за тази особеност на Тайната Наука, недоразуменията са неизбежни. Цялата Тайна Наука израства от две основни мисли, които могат да се породят у всеки човек. За духовния изследовател, така както го разбираме тук, тези две мисли са крайният израз от определени събития, които човек може да изживее, ако си послужи с подходящите за това средства. За мнозина тези мисли означават твърде спорни твърдения, върху които може да се дискутира, а дори и да се „докаже" техният пълен абсурд.
Първата от тези две мисли е, че зад видимия свят съществува един друг, невидим свят, който засега остава скрит както за сетивата, така и за свързаното с тях мислене.
Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят. Но такъв скрит свят не съществува! ще кажат някои. Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него.
към текста >>
Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит
свят
.
И ако не се държи сметка за тази особеност на Тайната Наука, недоразуменията са неизбежни. Цялата Тайна Наука израства от две основни мисли, които могат да се породят у всеки човек. За духовния изследовател, така както го разбираме тук, тези две мисли са крайният израз от определени събития, които човек може да изживее, ако си послужи с подходящите за това средства. За мнозина тези мисли означават твърде спорни твърдения, върху които може да се дискутира, а дори и да се „докаже" техният пълен абсурд. Първата от тези две мисли е, че зад видимия свят съществува един друг, невидим свят, който засега остава скрит както за сетивата, така и за свързаното с тях мислене.
Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят.
Но такъв скрит свят не съществува! ще кажат някои. Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него. Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори.
към текста >>
Но такъв скрит
свят
не съществува!
Цялата Тайна Наука израства от две основни мисли, които могат да се породят у всеки човек. За духовния изследовател, така както го разбираме тук, тези две мисли са крайният израз от определени събития, които човек може да изживее, ако си послужи с подходящите за това средства. За мнозина тези мисли означават твърде спорни твърдения, върху които може да се дискутира, а дори и да се „докаже" техният пълен абсурд. Първата от тези две мисли е, че зад видимия свят съществува един друг, невидим свят, който засега остава скрит както за сетивата, така и за свързаното с тях мислене. Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят.
Но такъв скрит свят не съществува!
ще кажат някои. Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него. Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори. Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него.
към текста >>
Единственият съществуващ
свят
е този, който човек възприема чрез сетивата си.
За мнозина тези мисли означават твърде спорни твърдения, върху които може да се дискутира, а дори и да се „докаже" техният пълен абсурд. Първата от тези две мисли е, че зад видимия свят съществува един друг, невидим свят, който засега остава скрит както за сетивата, така и за свързаното с тях мислене. Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят. Но такъв скрит свят не съществува! ще кажат някои.
Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си.
Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него. Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори. Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него. Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати. Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят.
към текста >>
Загадките
на
този
свят
могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него.
Първата от тези две мисли е, че зад видимия свят съществува един друг, невидим свят, който засега остава скрит както за сетивата, така и за свързаното с тях мислене. Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят. Но такъв скрит свят не съществува! ще кажат някои. Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си.
Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него.
Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори. Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него. Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати. Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят. Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата".
към текста >>
Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия
свят
не съществува един скрит
свят
; обаче познавателните сили
на
човека не могат да проникнат в него.
Но такъв скрит свят не съществува! ще кажат някои. Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него. Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори.
Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него.
Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати. Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят. Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата". Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост. Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния свят е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния свят идва в съображение само личното мнение на отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина.
към текста >>
Тези два
свят
а просто имат граници, които не могат да бъдат преминати.
ще кажат някои. Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него. Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори. Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него.
Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати.
Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят. Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата". Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост. Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния свят е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния свят идва в съображение само личното мнение на отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина. Разбира се, твърдят се и ред други неща.
към текста >>
Потребността
на
човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен
свят
: истинската наука обаче, която се опира
на
сигурни факти, не би могла да се занимава с този
свят
.
Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него. Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори. Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него. Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати.
Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят.
Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата". Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост. Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния свят е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния свят идва в съображение само личното мнение на отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина. Разбира се, твърдят се и ред други неща. Впрочем ясно е, че опознаването на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти на този свят.
към текста >>
Подобни хора окачествяват стремежа
на
безпомощния човек да проникне в един
свят
, който би могъл да принадлежи единствено
на
религиозния живот, като голяма несправедливост.
Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори. Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него. Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати. Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят. Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата".
Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост.
Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния свят е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния свят идва в съображение само личното мнение на отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина. Разбира се, твърдят се и ред други неща. Впрочем ясно е, че опознаването на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти на този свят. Те не ще могат да бъдат разрешени по този начин, дори и когато научното обяснение напредне до своите крайни предели на развитие. Защото, чрез своята вътрешна същност, видимите факти ясно загатват за един друг, скрит свят.
към текста >>
Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния
свят
е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния
свят
идва в съображение само личното мнение
на
отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина.
Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него. Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати. Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят. Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата". Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост.
Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния свят е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния свят идва в съображение само личното мнение на отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина.
Разбира се, твърдят се и ред други неща. Впрочем ясно е, че опознаването на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти на този свят. Те не ще могат да бъдат разрешени по този начин, дори и когато научното обяснение напредне до своите крайни предели на развитие. Защото, чрез своята вътрешна същност, видимите факти ясно загатват за един друг, скрит свят. И ако някой не вниква в това, той сам затваря ума си пред загадките, които на всяка крачка изникват от страна на сетивния свят.
към текста >>
Впрочем ясно е, че опознаването
на
видимия
свят
поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти
на
този
свят
.
Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят. Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата". Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост. Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния свят е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния свят идва в съображение само личното мнение на отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина. Разбира се, твърдят се и ред други неща.
Впрочем ясно е, че опознаването на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти на този свят.
Те не ще могат да бъдат разрешени по този начин, дори и когато научното обяснение напредне до своите крайни предели на развитие. Защото, чрез своята вътрешна същност, видимите факти ясно загатват за един друг, скрит свят. И ако някой не вниква в това, той сам затваря ума си пред загадките, които на всяка крачка изникват от страна на сетивния свят. Той просто не иска да види определени загадки; затова и вярва, че с помощта на сетивните факти може да се отговори на всички въпроси. Въпросите, които той иска да постави, действително могат да бъдат разрешени и то без изключение с помощта на онези факти, за които той си обещава, че ще бъдат разкрити в хода на времето.
към текста >>
Защото, чрез своята вътрешна същност, видимите факти ясно загатват за един друг, скрит
свят
.
Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост. Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния свят е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния свят идва в съображение само личното мнение на отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина. Разбира се, твърдят се и ред други неща. Впрочем ясно е, че опознаването на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти на този свят. Те не ще могат да бъдат разрешени по този начин, дори и когато научното обяснение напредне до своите крайни предели на развитие.
Защото, чрез своята вътрешна същност, видимите факти ясно загатват за един друг, скрит свят.
И ако някой не вниква в това, той сам затваря ума си пред загадките, които на всяка крачка изникват от страна на сетивния свят. Той просто не иска да види определени загадки; затова и вярва, че с помощта на сетивните факти може да се отговори на всички въпроси. Въпросите, които той иска да постави, действително могат да бъдат разрешени и то без изключение с помощта на онези факти, за които той си обещава, че ще бъдат разкрити в хода на времето. Това може да се допусне. Но защо някой трябва да очаква отговори, след като той изобщо не задава въпроси?
към текста >>
И ако някой не вниква в това, той сам затваря ума си пред загадките, които
на
всяка крачка изникват от страна
на
сетивния
свят
.
Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния свят е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния свят идва в съображение само личното мнение на отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина. Разбира се, твърдят се и ред други неща. Впрочем ясно е, че опознаването на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти на този свят. Те не ще могат да бъдат разрешени по този начин, дори и когато научното обяснение напредне до своите крайни предели на развитие. Защото, чрез своята вътрешна същност, видимите факти ясно загатват за един друг, скрит свят.
И ако някой не вниква в това, той сам затваря ума си пред загадките, които на всяка крачка изникват от страна на сетивния свят.
Той просто не иска да види определени загадки; затова и вярва, че с помощта на сетивните факти може да се отговори на всички въпроси. Въпросите, които той иска да постави, действително могат да бъдат разрешени и то без изключение с помощта на онези факти, за които той си обещава, че ще бъдат разкрити в хода на времето. Това може да се допусне. Но защо някой трябва да очаква отговори, след като той изобщо не задава въпроси? Докато за човека, устремен към Тайната Наука, подобни въпроси са нещо напълно естествено и би трябвало да се приемат като напълно оправдан копнеж на човешката душа.
към текста >>
Относно мнението, че в своето познание човек се натъква
на
граници, които той не би могъл да прекрачи, и че те го заставят да спре пред входа
на
невидимия
свят
, трябва да възразим: Несъмнено, за обикновеното познание, невидимият
свят
е недостъпен.
Въпросите, които той иска да постави, действително могат да бъдат разрешени и то без изключение с помощта на онези факти, за които той си обещава, че ще бъдат разкрити в хода на времето. Това може да се допусне. Но защо някой трябва да очаква отговори, след като той изобщо не задава въпроси? Докато за човека, устремен към Тайната Наука, подобни въпроси са нещо напълно естествено и би трябвало да се приемат като напълно оправдан копнеж на човешката душа. Науката не може да бъде вкарана в определени рамки, само поради това, че се забраняват смелите и непредубедени въпроси.
Относно мнението, че в своето познание човек се натъква на граници, които той не би могъл да прекрачи, и че те го заставят да спре пред входа на невидимия свят, трябва да възразим: Несъмнено, за обикновеното познание, невидимият свят е недостъпен.
И който счита това познание за единствено възможно, той не може да стигне до друг възглед, освен до този, че в крайна сметка на човека не е позволено да проникне в един по- висш свят. Ще добавим и следното: ако все пак е възможно да бъде развито и друго познание, то вече може да въведе човека в свръхсетивния свят. Ако смятаме подобен вид познание за невъзможно, ние логично стигаме до извода, че всякакви разисквания върху някакъв свръхсетивен свят са чиста безсмислица. За непредубедения човек, изправен пред този извод, съществува не по-малко логичното възражение, че въпросните опоненти чисто и просто не са стигнали до другото познание. Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава?
към текста >>
И който счита това познание за единствено възможно, той не може да стигне до друг възглед, освен до този, че в крайна сметка
на
човека не е позволено да проникне в един по- висш
свят
.
Това може да се допусне. Но защо някой трябва да очаква отговори, след като той изобщо не задава въпроси? Докато за човека, устремен към Тайната Наука, подобни въпроси са нещо напълно естествено и би трябвало да се приемат като напълно оправдан копнеж на човешката душа. Науката не може да бъде вкарана в определени рамки, само поради това, че се забраняват смелите и непредубедени въпроси. Относно мнението, че в своето познание човек се натъква на граници, които той не би могъл да прекрачи, и че те го заставят да спре пред входа на невидимия свят, трябва да възразим: Несъмнено, за обикновеното познание, невидимият свят е недостъпен.
И който счита това познание за единствено възможно, той не може да стигне до друг възглед, освен до този, че в крайна сметка на човека не е позволено да проникне в един по- висш свят.
Ще добавим и следното: ако все пак е възможно да бъде развито и друго познание, то вече може да въведе човека в свръхсетивния свят. Ако смятаме подобен вид познание за невъзможно, ние логично стигаме до извода, че всякакви разисквания върху някакъв свръхсетивен свят са чиста безсмислица. За непредубедения човек, изправен пред този извод, съществува не по-малко логичното възражение, че въпросните опоненти чисто и просто не са стигнали до другото познание. Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава? Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да говори само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава.
към текста >>
Ще добавим и следното: ако все пак е възможно да бъде развито и друго познание, то вече може да въведе човека в свръхсетивния
свят
.
допусне. Но защо някой трябва да очаква отговори, след като той изобщо не задава въпроси? Докато за човека, устремен към Тайната Наука, подобни въпроси са нещо напълно естествено и би трябвало да се приемат като напълно оправдан копнеж на човешката душа. Науката не може да бъде вкарана в определени рамки, само поради това, че се забраняват смелите и непредубедени въпроси. Относно мнението, че в своето познание човек се натъква на граници, които той не би могъл да прекрачи, и че те го заставят да спре пред входа на невидимия свят, трябва да възразим: Несъмнено, за обикновеното познание, невидимият свят е недостъпен. И който счита това познание за единствено възможно, той не може да стигне до друг възглед, освен до този, че в крайна сметка на човека не е позволено да проникне в един по- висш свят.
Ще добавим и следното: ако все пак е възможно да бъде развито и друго познание, то вече може да въведе човека в свръхсетивния свят.
Ако смятаме подобен вид познание за невъзможно, ние логично стигаме до извода, че всякакви разисквания върху някакъв свръхсетивен свят са чиста безсмислица. За непредубедения човек, изправен пред този извод, съществува не по-малко логичното възражение, че въпросните опоненти чисто и просто не са стигнали до другото познание. Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава? Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да говори само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава. Подобно мислене признава само правото, че всеки може да говори за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае.
към текста >>
Ако смятаме подобен вид познание за невъзможно, ние логично стигаме до извода, че всякакви разисквания върху някакъв свръхсетивен
свят
са чиста безсмислица.
Докато за човека, устремен към Тайната Наука, подобни въпроси са нещо напълно естествено и би трябвало да се приемат като напълно оправдан копнеж на човешката душа. Науката не може да бъде вкарана в определени рамки, само поради това, че се забраняват смелите и непредубедени въпроси. Относно мнението, че в своето познание човек се натъква на граници, които той не би могъл да прекрачи, и че те го заставят да спре пред входа на невидимия свят, трябва да възразим: Несъмнено, за обикновеното познание, невидимият свят е недостъпен. И който счита това познание за единствено възможно, той не може да стигне до друг възглед, освен до този, че в крайна сметка на човека не е позволено да проникне в един по- висш свят. Ще добавим и следното: ако все пак е възможно да бъде развито и друго познание, то вече може да въведе човека в свръхсетивния свят.
Ако смятаме подобен вид познание за невъзможно, ние логично стигаме до извода, че всякакви разисквания върху някакъв свръхсетивен свят са чиста безсмислица.
За непредубедения човек, изправен пред този извод, съществува не по-малко логичното възражение, че въпросните опоненти чисто и просто не са стигнали до другото познание. Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава? Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да говори само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава. Подобно мислене признава само правото, че всеки може да говори за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае. Никому не може да се оспори правото да не се интересува за свръхсетивния свят.
към текста >>
Никому не може да се оспори правото да не се интересува за свръхсетивния
свят
.
Ако смятаме подобен вид познание за невъзможно, ние логично стигаме до извода, че всякакви разисквания върху някакъв свръхсетивен свят са чиста безсмислица. За непредубедения човек, изправен пред този извод, съществува не по-малко логичното възражение, че въпросните опоненти чисто и просто не са стигнали до другото познание. Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава? Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да говори само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава. Подобно мислене признава само правото, че всеки може да говори за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае.
Никому не може да се оспори правото да не се интересува за свръхсетивния свят.
Абсурдно е обаче, когато даден човек се счита за капацитет не само за това, което той може да разбира, но и за всичко онова, което „човекът" не може да разбере. На онези, които считат, че човешкият стремеж към свръхсетивния свят е само една дързост, духовнонаучният мироглед трябва да отговори: Не, човек има право на този стремеж и той ще извърши тежко престъпление спрямо вложените в него способности, ако вместо да ги развие и си служи с тях, ги остави да замрат. Ако обаче някой мисли, че възгледите за свръхсетивния свят са нещо субективно и лично, той отрича самия обединяващ принцип на всички човешки същества. Напълно вярно е, че всеки човек открива свръхсетивния свят чрез самия себе си, но и неоспорим факт е, че всички хора, които са достатъчно напреднали в тази област, стигат не до различни, а до еднакви изводи. Различия се проявяват само доколкото хората се отпра вят към висшите истини не по един сигурен и научно издържан път, а по пътя на своя личен произвол.
към текста >>
На
онези, които считат, че човешкият стремеж към свръхсетивния
свят
е само една дързост, духовнонаучният мироглед трябва да отговори: Не, човек има право
на
този стремеж и той ще извърши тежко престъпление спрямо вложените в него способности, ако вместо да ги развие и си служи с тях, ги остави да замрат.
Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава? Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да говори само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава. Подобно мислене признава само правото, че всеки може да говори за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае. Никому не може да се оспори правото да не се интересува за свръхсетивния свят. Абсурдно е обаче, когато даден човек се счита за капацитет не само за това, което той може да разбира, но и за всичко онова, което „човекът" не може да разбере.
На онези, които считат, че човешкият стремеж към свръхсетивния свят е само една дързост, духовнонаучният мироглед трябва да отговори: Не, човек има право на този стремеж и той ще извърши тежко престъпление спрямо вложените в него способности, ако вместо да ги развие и си служи с тях, ги остави да замрат.
Ако обаче някой мисли, че възгледите за свръхсетивния свят са нещо субективно и лично, той отрича самия обединяващ принцип на всички човешки същества. Напълно вярно е, че всеки човек открива свръхсетивния свят чрез самия себе си, но и неоспорим факт е, че всички хора, които са достатъчно напреднали в тази област, стигат не до различни, а до еднакви изводи. Различия се проявяват само доколкото хората се отпра вят към висшите истини не по един сигурен и научно издържан път, а по пътя на своя личен произвол. Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същност. Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си.
към текста >>
Ако обаче някой мисли, че възгледите за свръхсетивния
свят
са нещо субективно и лично, той отрича самия обединяващ принцип
на
всички човешки същества.
Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да говори само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава. Подобно мислене признава само правото, че всеки може да говори за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае. Никому не може да се оспори правото да не се интересува за свръхсетивния свят. Абсурдно е обаче, когато даден човек се счита за капацитет не само за това, което той може да разбира, но и за всичко онова, което „човекът" не може да разбере. На онези, които считат, че човешкият стремеж към свръхсетивния свят е само една дързост, духовнонаучният мироглед трябва да отговори: Не, човек има право на този стремеж и той ще извърши тежко престъпление спрямо вложените в него способности, ако вместо да ги развие и си служи с тях, ги остави да замрат.
Ако обаче някой мисли, че възгледите за свръхсетивния свят са нещо субективно и лично, той отрича самия обединяващ принцип на всички човешки същества.
Напълно вярно е, че всеки човек открива свръхсетивния свят чрез самия себе си, но и неоспорим факт е, че всички хора, които са достатъчно напреднали в тази област, стигат не до различни, а до еднакви изводи. Различия се проявяват само доколкото хората се отпра вят към висшите истини не по един сигурен и научно издържан път, а по пътя на своя личен произвол. Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същност. Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си. Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят.
към текста >>
Напълно вярно е, че всеки човек открива свръхсетивния
свят
чрез самия себе си, но и неоспорим факт е, че всички хора, които са достатъчно напреднали в тази област, стигат не до различни, а до еднакви изводи.
Подобно мислене признава само правото, че всеки може да говори за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае. Никому не може да се оспори правото да не се интересува за свръхсетивния свят. Абсурдно е обаче, когато даден човек се счита за капацитет не само за това, което той може да разбира, но и за всичко онова, което „човекът" не може да разбере. На онези, които считат, че човешкият стремеж към свръхсетивния свят е само една дързост, духовнонаучният мироглед трябва да отговори: Не, човек има право на този стремеж и той ще извърши тежко престъпление спрямо вложените в него способности, ако вместо да ги развие и си служи с тях, ги остави да замрат. Ако обаче някой мисли, че възгледите за свръхсетивния свят са нещо субективно и лично, той отрича самия обединяващ принцип на всички човешки същества.
Напълно вярно е, че всеки човек открива свръхсетивния свят чрез самия себе си, но и неоспорим факт е, че всички хора, които са достатъчно напреднали в тази област, стигат не до различни, а до еднакви изводи.
Различия се проявяват само доколкото хората се отпра вят към висшите истини не по един сигурен и научно издържан път, а по пътя на своя личен произвол. Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същност. Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си. Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят. За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота.
към текста >>
Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването
на
един друг
свят
, скрит зад видимия
свят
, или поне да го предчувствува в сърцето си.
На онези, които считат, че човешкият стремеж към свръхсетивния свят е само една дързост, духовнонаучният мироглед трябва да отговори: Не, човек има право на този стремеж и той ще извърши тежко престъпление спрямо вложените в него способности, ако вместо да ги развие и си служи с тях, ги остави да замрат. Ако обаче някой мисли, че възгледите за свръхсетивния свят са нещо субективно и лично, той отрича самия обединяващ принцип на всички човешки същества. Напълно вярно е, че всеки човек открива свръхсетивния свят чрез самия себе си, но и неоспорим факт е, че всички хора, които са достатъчно напреднали в тази област, стигат не до различни, а до еднакви изводи. Различия се проявяват само доколкото хората се отпра вят към висшите истини не по един сигурен и научно издържан път, а по пътя на своя личен произвол. Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същност.
Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си.
Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят. За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота. А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт. Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние. Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука.
към текста >>
Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия
свят
.
Ако обаче някой мисли, че възгледите за свръхсетивния свят са нещо субективно и лично, той отрича самия обединяващ принцип на всички човешки същества. Напълно вярно е, че всеки човек открива свръхсетивния свят чрез самия себе си, но и неоспорим факт е, че всички хора, които са достатъчно напреднали в тази област, стигат не до различни, а до еднакви изводи. Различия се проявяват само доколкото хората се отпра вят към висшите истини не по един сигурен и научно издържан път, а по пътя на своя личен произвол. Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същност. Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си.
Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят.
За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота. А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт. Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние. Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука. И те се появяват винаги, когато човек изчерпи своята вътрешна сила.
към текста >>
А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния
свят
, би означавало за човека едно безсилие
на
живота, една душевна смърт.
Различия се проявяват само доколкото хората се отпра вят към висшите истини не по един сигурен и научно издържан път, а по пътя на своя личен произвол. Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същност. Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си. Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят. За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота.
А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт.
Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние. Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука. И те се появяват винаги, когато човек изчерпи своята вътрешна сила. Тогава цялата жизнена сила трябва да бъде внасяна отвън, ако въобще подобен човек може да се сдобие с такава сила. В тези случаи човек възприема нещата, процесите и Съществата (die Wesenheiten), които застават пред неговите сетива като ги разграничава с помощта на своята умствена дейност.
към текста >>
Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният
свят
може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние.
Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същност. Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си. Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят. За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота. А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт.
Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние.
Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука. И те се появяват винаги, когато човек изчерпи своята вътрешна сила. Тогава цялата жизнена сила трябва да бъде внасяна отвън, ако въобще подобен човек може да се сдобие с такава сила. В тези случаи човек възприема нещата, процесите и Съществата (die Wesenheiten), които застават пред неговите сетива като ги разграничава с помощта на своята умствена дейност. Те му доставят радост или болка, подтикват го към определени действия.
към текста >>
Тъкмо чрез истинските духовнонаучни прозрения, човек стига до убеждението, че от една по-висша гледна точка, щастието и нещастието
на
индивида са дълбоко свързани с благото или гибелта
на
целия
свят
.
Защото всичко онова, което може да се извлече от света, е вече изчерпано. И това не е твърдение, взето от личните опитности на един човек, а нещо, което се установява при непредубеденото разглеждане на всеки човешки живот. Само скритите сили, които дремят в дълбините на нещата, могат да ни предпазят от това изчерпване. Ако замре нашият устрем към дълбините, от където непрекъснато черпим все нови и нови жизнени сили, най-после и външната страна на нещата престава да служи на живота. Тук не става дума за отделния човек, за неговото щастие или нещастие.
Тъкмо чрез истинските духовнонаучни прозрения, човек стига до убеждението, че от една по-висша гледна точка, щастието и нещастието на индивида са дълбоко свързани с благото или гибелта на целия свят.
Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен начин своите сили, той нанася вреда на целия свят и на всички живи същества. Когато изгубва връзките със свръхсетивните сили и опустошава своя живот, човек разрушава не само своя вътрешен свят, което го довежда до скръб и отчаяние но чрез своята слабост създава пречки за развитието на целия свят, в който той живее. Но човек може да се измами. Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини.
към текста >>
Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен начин своите сили, той нанася вреда
на
целия
свят
и
на
всички живи същества.
И това не е твърдение, взето от личните опитности на един човек, а нещо, което се установява при непредубеденото разглеждане на всеки човешки живот. Само скритите сили, които дремят в дълбините на нещата, могат да ни предпазят от това изчерпване. Ако замре нашият устрем към дълбините, от където непрекъснато черпим все нови и нови жизнени сили, най-после и външната страна на нещата престава да служи на живота. Тук не става дума за отделния човек, за неговото щастие или нещастие. Тъкмо чрез истинските духовнонаучни прозрения, човек стига до убеждението, че от една по-висша гледна точка, щастието и нещастието на индивида са дълбоко свързани с благото или гибелта на целия свят.
Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен начин своите сили, той нанася вреда на целия свят и на всички живи същества.
Когато изгубва връзките със свръхсетивните сили и опустошава своя живот, човек разрушава не само своя вътрешен свят, което го довежда до скръб и отчаяние но чрез своята слабост създава пречки за развитието на целия свят, в който той живее. Но човек може да се измами. Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра.
към текста >>
Когато изгубва връзките със свръхсетивните сили и опустошава своя живот, човек разрушава не само своя вътрешен
свят
, което го довежда до скръб и отчаяние но чрез своята слабост създава пречки за развитието
на
целия
свят
, в който той живее.
Само скритите сили, които дремят в дълбините на нещата, могат да ни предпазят от това изчерпване. Ако замре нашият устрем към дълбините, от където непрекъснато черпим все нови и нови жизнени сили, най-после и външната страна на нещата престава да служи на живота. Тук не става дума за отделния човек, за неговото щастие или нещастие. Тъкмо чрез истинските духовнонаучни прозрения, човек стига до убеждението, че от една по-висша гледна точка, щастието и нещастието на индивида са дълбоко свързани с благото или гибелта на целия свят. Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен начин своите сили, той нанася вреда на целия свят и на всички живи същества.
Когато изгубва връзките със свръхсетивните сили и опустошава своя живот, човек разрушава не само своя вътрешен свят, което го довежда до скръб и отчаяние но чрез своята слабост създава пречки за развитието на целия свят, в който той живее.
Но човек може да се измами. Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата.
към текста >>
Но едно познание, което прониква до скрития
свят
на
нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията
на
света.
Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата. И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние.
Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света.
Този е прекрасният плод на духовно-научното познание че то не само задоволява жаждата за знание,а предава на живота крепкост и сила. Изворът,от които това познание черпи сила за работа и доверие в живота, е неизчерпаем. Нито един човек, който поне веднъж е пристъпил към този извор, не ще остане неподкрепен, когато и да се обърне към него. Има хора, които не искат да знаят нищо за такъв род познание, понеже съзират в него нещо нездравословно. От една повърхностна гледна точка те са прави.
към текста >>
Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит
свят
, който за тях е равнозначен
на
нещо фантастично и нереално.
Нито един човек, който поне веднъж е пристъпил към този извор, не ще остане неподкрепен, когато и да се обърне към него. Има хора, които не искат да знаят нищо за такъв род познание, понеже съзират в него нещо нездравословно. От една повърхностна гледна точка те са прави. Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага. т.н. действителност.
Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално.
Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани. Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата. Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение. Но и по отношение на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно. Тайната Наука разкрива своите стойности пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея.
към текста >>
Защото те се основават
на
едно здраво съждение, което обаче стига само до част от
истината
и не потъва в дълбочините
на
нещата.
От една повърхностна гледна точка те са прави. Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага. т.н. действителност. Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално. Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани.
Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата.
Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение. Но и по отношение на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно. Тайната Наука разкрива своите стойности пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея. Тя не може да отчужди човека и да го превърне в мечтател; тя храни човека от онзи жизнен извор, от който произлиза и неговата духовно-душевна същност. Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата.
към текста >>
По принцип е вярно, че в изложението
на
Тайната Наука читателят намира едно описание
на
душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния
свят
.
Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение. Но и по отношение на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно. Тайната Наука разкрива своите стойности пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея. Тя не може да отчужди човека и да го превърне в мечтател; тя храни човека от онзи жизнен извор, от който произлиза и неговата духовно-душевна същност. Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата.
По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят.
Практически обаче, това е само един вид идеал. На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди. Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него. Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството. На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с характера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет.
към текста >>
Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността
на
човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния
свят
след смъртта, по време
на
които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието
на
Земята и
на
човечеството.
Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата. По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят. Практически обаче, това е само един вид идеал. На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди. Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него.
Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството.
На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с характера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет. Но това не е така. Всичко, което може да се узнае за свръхсетивните истини, живее в този, който го описва, като жива опитност на неговата душа; и ако човек се вживее в тази душевна опитност, тя запалва в собствената му душа импулсите, които водят към съответните свръхсетивни факти. Когато четем описанията на Тайната Наука, ние имаме по-различни изживявания, отколкото при четенето на описания, свързани със сетивните факти. В последния случай ние просто четем нещо за тях.
към текста >>
Мнозина си представят навлизането си в духовния
свят
като едно събитие, твърде сходно с някакво сетивно изживяване и смятат, че това, което човек изпитва при четенето за този
свят
, има определено мисловен характер.
Когато четем описанията на Тайната Наука, ние имаме по-различни изживявания, отколкото при четенето на описания, свързани със сетивните факти. В последния случай ние просто четем нещо за тях. А когато четем описания на свръхсетивни факти, ние направо се включваме в определен поток на духовното Битие. Възприемайки последиците от духовното изследване, ние откриваме и нашия собствен вътрешен път на развитие. Вярно е, че на първо време читателят не винаги може да забележи подобно нещо.
Мнозина си представят навлизането си в духовния свят като едно събитие, твърде сходно с някакво сетивно изживяване и смятат, че това, което човек изпитва при четенето за този свят, има определено мисловен характер.
Обаче при истинското приемане на тези истини дори когато те са под формата на мисли човек е вече вътре в този свят и му остава само да разбере, че той, макар и незабелязано, вече е изживял това, което погрешно е смятал за обикновено предаване на мисли. Истинската същност на това изживяване ще можем да си изясним едва, когато практически осъществим това, което във втората част на тази книга е описано като „път" към свръхсетивното познание. Някой твърде лесно би могъл да повярва, че трябва да е точно обратното: Че най-напред трябва да е описан тъкмо този „път". Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос.
към текста >>
Обаче при истинското приемане
на
тези истини дори когато те са под формата
на
мисли човек е вече вътре в този
свят
и му остава само да разбере, че той, макар и незабелязано, вече е изживял това, което погрешно е смятал за обикновено предаване
на
мисли.
В последния случай ние просто четем нещо за тях. А когато четем описания на свръхсетивни факти, ние направо се включваме в определен поток на духовното Битие. Възприемайки последиците от духовното изследване, ние откриваме и нашия собствен вътрешен път на развитие. Вярно е, че на първо време читателят не винаги може да забележи подобно нещо. Мнозина си представят навлизането си в духовния свят като едно събитие, твърде сходно с някакво сетивно изживяване и смятат, че това, което човек изпитва при четенето за този свят, има определено мисловен характер.
Обаче при истинското приемане на тези истини дори когато те са под формата на мисли човек е вече вътре в този свят и му остава само да разбере, че той, макар и незабелязано, вече е изживял това, което погрешно е смятал за обикновено предаване на мисли.
Истинската същност на това изживяване ще можем да си изясним едва, когато практически осъществим това, което във втората част на тази книга е описано като „път" към свръхсетивното познание. Някой твърде лесно би могъл да повярва, че трябва да е точно обратното: Че най-напред трябва да е описан тъкмо този „път". Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос. Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение.
към текста >>
За човек, който е отдаден само
на
„упражненията", целящи проникване в свръхсетивния
свят
, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този
свят
остава един неясен, объркан хаос.
Мнозина си представят навлизането си в духовния свят като едно събитие, твърде сходно с някакво сетивно изживяване и смятат, че това, което човек изпитва при четенето за този свят, има определено мисловен характер. Обаче при истинското приемане на тези истини дори когато те са под формата на мисли човек е вече вътре в този свят и му остава само да разбере, че той, макар и незабелязано, вече е изживял това, което погрешно е смятал за обикновено предаване на мисли. Истинската същност на това изживяване ще можем да си изясним едва, когато практически осъществим това, което във втората част на тази книга е описано като „път" към свръхсетивното познание. Някой твърде лесно би могъл да повярва, че трябва да е точно обратното: Че най-напред трябва да е описан тъкмо този „път". Но това не е така.
За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос.
Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение. След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този. Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно. Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия. Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род.
към текста >>
Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този
свят
, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение.
Обаче при истинското приемане на тези истини дори когато те са под формата на мисли човек е вече вътре в този свят и му остава само да разбере, че той, макар и незабелязано, вече е изживял това, което погрешно е смятал за обикновено предаване на мисли. Истинската същност на това изживяване ще можем да си изясним едва, когато практически осъществим това, което във втората част на тази книга е описано като „път" към свръхсетивното познание. Някой твърде лесно би могъл да повярва, че трябва да е точно обратното: Че най-напред трябва да е описан тъкмо този „път". Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос.
Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение.
След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този. Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно. Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия. Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род. И така, след приемането на съобщенията за духовния свят, според както те са дадени в първата част на тази книга, човек става съпознавач (Mitеrkenner) на свръхсетивния свят; а чрез практическото прилагане на описаните във втората част душевни упражнения, той става самостоятелен познавач на този свят.
към текста >>
Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния
свят
, това не се дължи
на
сугестивно повлияване, а
на
финия и необикновен характер, присъщ
на
изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род.
За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос. Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение. След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този. Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно. Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия.
Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род.
И така, след приемането на съобщенията за духовния свят, според както те са дадени в първата част на тази книга, човек става съпознавач (Mitеrkenner) на свръхсетивния свят; а чрез практическото прилагане на описаните във втората част душевни упражнения, той става самостоятелен познавач на този свят. Според духа и истинския смисъл на нещата, нито един истински учен не ще открие противоречие между своя та наука, изградена върху фактите от сетивния свят и начина, по който се изследва свръхсетивният свят. Такъв учен си служи с определени инструменти и методи. Той изобретява и построява инструментите чрез преработка на веществата, които му дава „природата". Свръхсетивното познание също има свой инструмент.
към текста >>
И така, след приемането
на
съобщенията за духовния
свят
, според както те са дадени в първата част
на
тази книга, човек става съпознавач (Mitеrkenner)
на
свръхсетивния
свят
; а чрез практическото прилагане
на
описаните във втората част душевни упражнения, той става самостоятелен познавач
на
този
свят
.
Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение. След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този. Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно. Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия. Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род.
И така, след приемането на съобщенията за духовния свят, според както те са дадени в първата част на тази книга, човек става съпознавач (Mitеrkenner) на свръхсетивния свят; а чрез практическото прилагане на описаните във втората част душевни упражнения, той става самостоятелен познавач на този свят.
Според духа и истинския смисъл на нещата, нито един истински учен не ще открие противоречие между своя та наука, изградена върху фактите от сетивния свят и начина, по който се изследва свръхсетивният свят. Такъв учен си служи с определени инструменти и методи. Той изобретява и построява инструментите чрез преработка на веществата, които му дава „природата". Свръхсетивното познание също има свой инструмент. Само че този инструмент е самият човек.
към текста >>
Според духа и истинския смисъл
на
нещата, нито един истински учен не ще открие противоречие между своя та наука, изградена върху фактите от сетивния
свят
и начина, по който се изследва свръхсетивният
свят
.
След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този. Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно. Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия. Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род. И така, след приемането на съобщенията за духовния свят, според както те са дадени в първата част на тази книга, човек става съпознавач (Mitеrkenner) на свръхсетивния свят; а чрез практическото прилагане на описаните във втората част душевни упражнения, той става самостоятелен познавач на този свят.
Според духа и истинския смисъл на нещата, нито един истински учен не ще открие противоречие между своя та наука, изградена върху фактите от сетивния свят и начина, по който се изследва свръхсетивният свят.
Такъв учен си служи с определени инструменти и методи. Той изобретява и построява инструментите чрез преработка на веществата, които му дава „природата". Свръхсетивното познание също има свой инструмент. Само че този инструмент е самият човек. Но и този инструмент трябва да бъде нагласен с оглед на едно по-висше изследване.
към текста >>
Така човек сам може да превърне себе си в инструмент за изследване
на
свръхсетивния
свят
.
Той изобретява и построява инструментите чрез преработка на веществата, които му дава „природата". Свръхсетивното познание също има свой инструмент. Само че този инструмент е самият човек. Но и този инструмент трябва да бъде нагласен с оглед на едно по-висше изследване. Първоначално и без участието на човека „природата" е вложила в него определени способности и сили; сега те трябва да прераснат в по-висши способности и сили.
Така човек сам може да превърне себе си в инструмент за изследване на свръхсетивния свят.
към текста >>
54.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения
на
живота без това, което получава от свръхсетивния
свят
.
Отричайки едната вярна четвърт, ние създаваме недоверие у този, който ясно вниква именно в тази четвърт, но няма никакво предчувствие за останалите три четвърти. Разбира се, безусловно трябва да се съгласим, че обсъждането на това, което забулва съня и смъртта, е нещо болестно, ако то води до слабост и отдръпване от живота. Напълно съгласни трябва да сме и с обстоятелството, че голяма част от това, което отдавна носи името „Тайна Наука" и което днес се разпространява под това име, носи отпечатъка на нещо нездраво и дори враждебно спрямо живота. Обаче този нездравословен елемент не е свързан с истинското свръхестествено познание. Напротив, истинското състояние на нещата е следното.
Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения на живота без това, което получава от свръхсетивния свят.
Животът продължава по време на съня и силите, които работят и творят по време на будността, черпят своята бодрост и мощ именно от него. Така стоят нещата с това, което човек наблюдава във видимия свят. Светът обаче далеч надхвърля рамките на това наблюдение. Ето защо всичко, което човекът познава във видимия свят, трябва да бъде допълнено и оплодено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния свят. Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво.
към текста >>
Така стоят нещата с това, което човек наблюдава във видимия
свят
.
Напълно съгласни трябва да сме и с обстоятелството, че голяма част от това, което отдавна носи името „Тайна Наука" и което днес се разпространява под това име, носи отпечатъка на нещо нездраво и дори враждебно спрямо живота. Обаче този нездравословен елемент не е свързан с истинското свръхестествено познание. Напротив, истинското състояние на нещата е следното. Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения на живота без това, което получава от свръхсетивния свят. Животът продължава по време на съня и силите, които работят и творят по време на будността, черпят своята бодрост и мощ именно от него.
Така стоят нещата с това, което човек наблюдава във видимия свят.
Светът обаче далеч надхвърля рамките на това наблюдение. Ето защо всичко, което човекът познава във видимия свят, трябва да бъде допълнено и оплодено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния свят. Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво. Така е и със „смъртта". Живите същества умират, само за да се роди живот.
към текста >>
Ето защо всичко, което човекът познава във видимия
свят
, трябва да бъде допълнено и оплодено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния
свят
.
Напротив, истинското състояние на нещата е следното. Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения на живота без това, което получава от свръхсетивния свят. Животът продължава по време на съня и силите, които работят и творят по време на будността, черпят своята бодрост и мощ именно от него. Така стоят нещата с това, което човек наблюдава във видимия свят. Светът обаче далеч надхвърля рамките на това наблюдение.
Ето защо всичко, което човекът познава във видимия свят, трябва да бъде допълнено и оплодено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния свят.
Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво. Така е и със „смъртта". Живите същества умират, само за да се роди живот. И тъкмо свръх сетивното може да хвърли ясна светлина върху прекрасните думи на Гьоте: „Природата е изнамерила смъртта, само за да осигури изобилие от живот." Както без смъртта не може да има никакъв живот, така и не може да съществува истинско познание за видимия свят без проникването в свръхсетивния свят. За да напредва, всяко познание за видимото трябва винаги, отново и отново да се потопява в невидимото.
към текста >>
Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия
свят
, би се превърнал в нещо мъртво.
Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения на живота без това, което получава от свръхсетивния свят. Животът продължава по време на съня и силите, които работят и творят по време на будността, черпят своята бодрост и мощ именно от него. Така стоят нещата с това, което човек наблюдава във видимия свят. Светът обаче далеч надхвърля рамките на това наблюдение. Ето защо всичко, което човекът познава във видимия свят, трябва да бъде допълнено и оплодено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния свят.
Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво.
Така е и със „смъртта". Живите същества умират, само за да се роди живот. И тъкмо свръх сетивното може да хвърли ясна светлина върху прекрасните думи на Гьоте: „Природата е изнамерила смъртта, само за да осигури изобилие от живот." Както без смъртта не може да има никакъв живот, така и не може да съществува истинско познание за видимия свят без проникването в свръхсетивния свят. За да напредва, всяко познание за видимото трябва винаги, отново и отново да се потопява в невидимото. Единствено науката за свръхсетивния свят прави възможно съществуването на познание за видимия свят; и ако тя се издига до своите истински форми, не само че не подкопава живота, а непрекъснато го укрепва и оздравява.
към текста >>
И тъкмо свръх сетивното може да хвърли ясна светлина върху прекрасните думи
на
Гьоте: „Природата е изнамерила смъртта, само за да осигури изобилие от живот." Както без смъртта не може да има никакъв живот, така и не може да съществува истинско познание за видимия
свят
без проникването в свръхсетивния
свят
.
Светът обаче далеч надхвърля рамките на това наблюдение. Ето защо всичко, което човекът познава във видимия свят, трябва да бъде допълнено и оплодено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния свят. Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво. Така е и със „смъртта". Живите същества умират, само за да се роди живот.
И тъкмо свръх сетивното може да хвърли ясна светлина върху прекрасните думи на Гьоте: „Природата е изнамерила смъртта, само за да осигури изобилие от живот." Както без смъртта не може да има никакъв живот, така и не може да съществува истинско познание за видимия свят без проникването в свръхсетивния свят.
За да напредва, всяко познание за видимото трябва винаги, отново и отново да се потопява в невидимото. Единствено науката за свръхсетивния свят прави възможно съществуването на познание за видимия свят; и ако тя се издига до своите истински форми, не само че не подкопава живота, а непрекъснато го укрепва и оздравява. Предоставен сам на себе си, животът отслабва и заболява. Когато човек се потопи в съня, взаимодействието между неговите съставни части се променя. Това, което остава в леглото от спящия човек, съдържа физическото и етерното тяло, но не и астралното тяло, нито Аза.
към текста >>
Единствено науката за свръхсетивния
свят
прави възможно съществуването
на
познание за видимия
свят
; и ако тя се издига до своите истински форми, не само че не подкопава живота, а непрекъснато го укрепва и оздравява.
Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво. Така е и със „смъртта". Живите същества умират, само за да се роди живот. И тъкмо свръх сетивното може да хвърли ясна светлина върху прекрасните думи на Гьоте: „Природата е изнамерила смъртта, само за да осигури изобилие от живот." Както без смъртта не може да има никакъв живот, така и не може да съществува истинско познание за видимия свят без проникването в свръхсетивния свят. За да напредва, всяко познание за видимото трябва винаги, отново и отново да се потопява в невидимото.
Единствено науката за свръхсетивния свят прави възможно съществуването на познание за видимия свят; и ако тя се издига до своите истински форми, не само че не подкопава живота, а непрекъснато го укрепва и оздравява.
Предоставен сам на себе си, животът отслабва и заболява. Когато човек се потопи в съня, взаимодействието между неговите съставни части се променя. Това, което остава в леглото от спящия човек, съдържа физическото и етерното тяло, но не и астралното тяло, нито Аза. Тъкмо поради тази причина, че по време на сън етерното тяло остава свързано с физическото, жизнените процеси продължават. Защото от мига, когато физическото тяло би било предоставено на самото себе си, то би трябвало да се разпадне.
към текста >>
Защото процесите
на
скрития
свят
винаги проявяват своите действия във видимия
свят
.
В последния случай астралното тяло се отделя от физическото и етерно тяло и приема една друга форма, различна от тази, която му е свойствена докато трае връзката му с физическото и етерното тяло. И задача на свръхсетивното познание е тъкмо да изучи тази друга форма на съществувание. За сетивното наблюдение астралното тяло изчезва веднага след заспиване. Свръхсетивното наблюдение обаче може да го проследи даже и в периода преди то отново да е завладяло физическото и етерното тяло по време на събуждането. Както във всички случаи, където става дума за познание на скрити процеси и явления, така и тук за свръхсетивното познание е необходимо точното установяване на всички факти, свързани със съня; веднъж установени и формулирани обаче, те стават напълно разбираеми за всяко непредубедено мислене.
Защото процесите на скрития свят винаги проявяват своите действия във видимия свят.
Всяко вникване в резултатите от свръхсетивното наблюдение прави понятни и всички физически процеси и такова потвърждение е винаги нещо желателно. Ако някой отказва да си служи с дадените по-нататък в книгата средства за свръх сетивно наблюдение, той може да направи следното. Първоначално той може да приеме наготово данните от свръхсетивното познание и да ги приложи в своето разбиране на видимите процеси и явления. Така той ще открие, че сега животът става вече ясен и разбираем. Колкото по-подробно и точно наблюдава обикновения живот, толкова по-бързо ще стигне до това убеждение.
към текста >>
Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите
на
тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния
свят
.
Колкото по-подробно и точно наблюдава обикновения живот, толкова по-бързо ще стигне до това убеждение. Дори и по време на сън астралното тяло да не изживява никакви представи, удоволствия, болки и т.н., то не остава бездейно. Точно тогава астралното тяло на спящия човек е ангажирано с една бърза и подвижна дейност. В нея то встъпва по един ритмичен начин винаги, след като известно време е работило заедно с физическото и етерното тяло. Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка.
Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят.
Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно. Душевно-духовната организация на човека възприема тази необходимост от навлизането в безсъзнание като умора. Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса. Тази несъзнавана градивна дейност и това, което става в човешкото същество по време на съзнателното състояние, са противоположности и те се редуват в ритмична последователност. Формата на човешкото физическо тяло може да бъде поддържана само от човешкото етерно тяло.
към текста >>
Ако човек насочи своите сетива към околния
свят
, чрез възприятията той създава в своите представи такива образи, които са копия
на
околния
свят
.
Етерното тяло е ваятелят, архитектът на физическото тяло. Обаче то може да гради правилно, само ако получава импулсите за този вид дейност от астралното тяло. В астралното тяло се намират първообразите (Vorbilder), според които етерното тяло формира облика на физическото тяло. Докато човек е буден, астралното тяло не е изпълнено с тези първообрази на физическото тяло, или е изпълнено с тях само до известна степен. През това време на мястото на тези първообрази душата поставя свои собствени образи.
Ако човек насочи своите сетива към околния свят, чрез възприятията той създава в своите представи такива образи, които са копия на околния свят.
Тези копия обаче смущават онези образи, които подтикват етерното тяло да поддържа физическото тяло. Подобно смущение не би се получило, само ако чрез своята собствена дейност човек би могъл да внесе в астралното си тяло онези образи, които ще дадат по-нататък правилния подтик на етерното тяло. В човешкия живот това смущение играе голяма роля. Тя се изразява в това, че по време на будност първообразите на етерното тяло не разгръщат докрай своята пълна сила. По време на будност астралното тяло разгръща своята дейност вътре във физическото тяло; по време на сън то работи върху физическото тяло отвън.
към текста >>
За да приема една или друга храна, физическото тяло се обръща към външния
свят
, с който то е от едно естество; така стоят нещата и с астралното тяло.
Подобно смущение не би се получило, само ако чрез своята собствена дейност човек би могъл да внесе в астралното си тяло онези образи, които ще дадат по-нататък правилния подтик на етерното тяло. В човешкия живот това смущение играе голяма роля. Тя се изразява в това, че по време на будност първообразите на етерното тяло не разгръщат докрай своята пълна сила. По време на будност астралното тяло разгръща своята дейност вътре във физическото тяло; по време на сън то работи върху физическото тяло отвън. (Върху същността на умората виж заключителната глава „Подробности от областта на Духовната Наука")
За да приема една или друга храна, физическото тяло се обръща към външния свят, с който то е от едно естество; така стоят нещата и с астралното тяло.
Нека си представим едно човешко физическо тяло, което е откъснато от обкръжаващия го свят. То би трябвало да загине, физическото тяло не може да съществува без цялото си физическо обкръжение. Да, за да съществуват човешките физически тела, цялата Земя трябва да бъде тъкмо такава, каквато е. Всъщност човешкото физическо тяло е само една част от Земята, а в по-широк смисъл, част от цялата физическа Вселена. Така например се отнася и пръстът на ръката спрямо цялото тяло.
към текста >>
Нека си представим едно човешко физическо тяло, което е откъснато от обкръжаващия го
свят
.
В човешкия живот това смущение играе голяма роля. Тя се изразява в това, че по време на будност първообразите на етерното тяло не разгръщат докрай своята пълна сила. По време на будност астралното тяло разгръща своята дейност вътре във физическото тяло; по време на сън то работи върху физическото тяло отвън. (Върху същността на умората виж заключителната глава „Подробности от областта на Духовната Наука") За да приема една или друга храна, физическото тяло се обръща към външния свят, с който то е от едно естество; така стоят нещата и с астралното тяло.
Нека си представим едно човешко физическо тяло, което е откъснато от обкръжаващия го свят.
То би трябвало да загине, физическото тяло не може да съществува без цялото си физическо обкръжение. Да, за да съществуват човешките физически тела, цялата Земя трябва да бъде тъкмо такава, каквато е. Всъщност човешкото физическо тяло е само една част от Земята, а в по-широк смисъл, част от цялата физическа Вселена. Така например се отнася и пръстът на ръката спрямо цялото тяло. Отделим ли го от ръката, той престава да бъде такъв.
към текста >>
Както физическото тяло е поставено във физическия
свят
, комуто то принадлежи, така и астралното тяло принадлежи
на
свой собствен
свят
.
Той умира. Това би се случило и с човешкото тяло, ако бъде откъснато от онова друго тяло, от което то е само една част; от жизнените условия, които Земята му предлага. Ако го издигнем няколко километра над земната повърхност то загива, както умира и откъснатият от ръката пръст. В случая с пръста, зависимостта от цялото е очебийна пръстът не може да се разхожда из тялото. Но когато става дума за човешкото физическо тяло, малко хора проявяват необходимото разбиране.
Както физическото тяло е поставено във физическия свят, комуто то принадлежи, така и астралното тяло принадлежи на свой собствен свят.
Само че по време на бодърствуване, по време на будния живот, то е откъснато от този свят. Ще разберем какво става в този случай с помощта на едно сравнение. Нека да си представим един съд с вода. В тази водна маса една капка не представлява нещо изолирано. Нека сега вземем гъба и с нея всмукнем една капка от цялата водна маса.
към текста >>
Само че по време
на
бодърствуване, по време
на
будния живот, то е откъснато от този
свят
.
Това би се случило и с човешкото тяло, ако бъде откъснато от онова друго тяло, от което то е само една част; от жизнените условия, които Земята му предлага. Ако го издигнем няколко километра над земната повърхност то загива, както умира и откъснатият от ръката пръст. В случая с пръста, зависимостта от цялото е очебийна пръстът не може да се разхожда из тялото. Но когато става дума за човешкото физическо тяло, малко хора проявяват необходимото разбиране. Както физическото тяло е поставено във физическия свят, комуто то принадлежи, така и астралното тяло принадлежи на свой собствен свят.
Само че по време на бодърствуване, по време на будния живот, то е откъснато от този свят.
Ще разберем какво става в този случай с помощта на едно сравнение. Нека да си представим един съд с вода. В тази водна маса една капка не представлява нещо изолирано. Нека сега вземем гъба и с нея всмукнем една капка от цялата водна маса. Нещо подобно става и с астралното тяло в мига на пробуждането.
към текста >>
По време
на
съня то пребивава в един идентичен нему
свят
, където извършва определена дейност.
Ще разберем какво става в този случай с помощта на едно сравнение. Нека да си представим един съд с вода. В тази водна маса една капка не представлява нещо изолирано. Нека сега вземем гъба и с нея всмукнем една капка от цялата водна маса. Нещо подобно става и с астралното тяло в мига на пробуждането.
По време на съня то пребивава в един идентичен нему свят, където извършва определена дейност.
В мига на пробуждането физическото и етерното тяло го всмукват и се изпълват с него. Те притежават органите, чрез които то възприема външния свят. Обаче, за да осъществи тези възприятия, астралното тяло трябва да се отдели от своя собствен свят. А само от този свой свят то може да вземе първообразите, от които се нуждае заради етерното тяло. Както физическото тяло получава храната си от своето обкръжение, така по време на съня астралното тяло получава и образите от обкръжаващия го свят.
към текста >>
Те притежават органите, чрез които то възприема външния
свят
.
В тази водна маса една капка не представлява нещо изолирано. Нека сега вземем гъба и с нея всмукнем една капка от цялата водна маса. Нещо подобно става и с астралното тяло в мига на пробуждането. По време на съня то пребивава в един идентичен нему свят, където извършва определена дейност. В мига на пробуждането физическото и етерното тяло го всмукват и се изпълват с него.
Те притежават органите, чрез които то възприема външния свят.
Обаче, за да осъществи тези възприятия, астралното тяло трябва да се отдели от своя собствен свят. А само от този свой свят то може да вземе първообразите, от които се нуждае заради етерното тяло. Както физическото тяло получава храната си от своето обкръжение, така по време на съня астралното тяло получава и образите от обкръжаващия го свят. Всъщност то живее извън физическото и етерното тяло, в Космоса. В същия Космос, от който е роден целият човек.
към текста >>
Обаче, за да осъществи тези възприятия, астралното тяло трябва да се отдели от своя собствен
свят
.
Нека сега вземем гъба и с нея всмукнем една капка от цялата водна маса. Нещо подобно става и с астралното тяло в мига на пробуждането. По време на съня то пребивава в един идентичен нему свят, където извършва определена дейност. В мига на пробуждането физическото и етерното тяло го всмукват и се изпълват с него. Те притежават органите, чрез които то възприема външния свят.
Обаче, за да осъществи тези възприятия, астралното тяло трябва да се отдели от своя собствен свят.
А само от този свой свят то може да вземе първообразите, от които се нуждае заради етерното тяло. Както физическото тяло получава храната си от своето обкръжение, така по време на съня астралното тяло получава и образите от обкръжаващия го свят. Всъщност то живее извън физическото и етерното тяло, в Космоса. В същия Космос, от който е роден целият човек. В този Космос се намира източникът на образите, чрез който човек поддържа формата на своето тяло.
към текста >>
А само от този свой
свят
то може да вземе първообразите, от които се нуждае заради етерното тяло.
Нещо подобно става и с астралното тяло в мига на пробуждането. По време на съня то пребивава в един идентичен нему свят, където извършва определена дейност. В мига на пробуждането физическото и етерното тяло го всмукват и се изпълват с него. Те притежават органите, чрез които то възприема външния свят. Обаче, за да осъществи тези възприятия, астралното тяло трябва да се отдели от своя собствен свят.
А само от този свой свят то може да вземе първообразите, от които се нуждае заради етерното тяло.
Както физическото тяло получава храната си от своето обкръжение, така по време на съня астралното тяло получава и образите от обкръжаващия го свят. Всъщност то живее извън физическото и етерното тяло, в Космоса. В същия Космос, от който е роден целият човек. В този Космос се намира източникът на образите, чрез който човек поддържа формата на своето тяло. В този Космос той е включен напълно хармонично.
към текста >>
Както физическото тяло получава храната си от своето обкръжение, така по време
на
съня астралното тяло получава и образите от обкръжаващия го
свят
.
По време на съня то пребивава в един идентичен нему свят, където извършва определена дейност. В мига на пробуждането физическото и етерното тяло го всмукват и се изпълват с него. Те притежават органите, чрез които то възприема външния свят. Обаче, за да осъществи тези възприятия, астралното тяло трябва да се отдели от своя собствен свят. А само от този свой свят то може да вземе първообразите, от които се нуждае заради етерното тяло.
Както физическото тяло получава храната си от своето обкръжение, така по време на съня астралното тяло получава и образите от обкръжаващия го свят.
Всъщност то живее извън физическото и етерното тяло, в Космоса. В същия Космос, от който е роден целият човек. В този Космос се намира източникът на образите, чрез който човек поддържа формата на своето тяло. В този Космос той е включен напълно хармонично. В мига на пробуждането той се откъсва от тази всеобхватна хармония, за да стигне до външните възприятия.
към текста >>
По тази причина както ще стане ясно и по-нататък по време
на
съня той навлиза в един
свят
, към който освен Земята принадлежат и други светове.
По време на съня астралното тяло отново се връща в своята родина, за да внесе при събуждането нови сили в живота. Видимият израз на това, което астралното тяло донася със себе си при събуждането, е чувството за бодрост, което дава всеки здрав сън. От следващите описания на Тайната. Наука ще видим, че тази родина на астралното тяло е много по-обширна от всичко онова, което в по-тесен смисъл принадлежи на физическото тяло. Като физическо същество, човек е една съставна част от Земята, докато неговото астрално тяло принадлежи на светове, в които освен нашата Земя, се движат и други небесни тела.
По тази причина както ще стане ясно и по-нататък по време на съня той навлиза в един свят, към който освен Земята принадлежат и други светове.
Би било излишно да се спираме на едно елементарно недоразумение относно тези факти. Обаче в нашата епоха на материалистично мислене това има известен смисъл. Естествено, хора с такива материалистични представи, ще възразят, че тук единственият научен подход е да се изследват физическите процеси на съня. Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в основата на това явление лежат определени физически процеси. Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение.
към текста >>
Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването
на
скритите духовни причини, лежащи в основата
на
видимия
свят
, често прибягват до това сравнение.
Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение. То приема всички доводи на отсрещната страна; допуска например, че за физическото изграждане на една къща тухлите се поставят една върху друга и, че когато постройката е готова, нейната конструкция и форма могат да се обяснят по чисто механични закони. Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта. А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта. Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание.
Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение.
То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия. Междинното състояние между будността и съня е сънуването. Доколкото сънищата допускат някакво сетивно наблюдение, те представляват една пъстра и подвижна галерия от образи, която все пак крие в себе си известен ред и закономерност.
към текста >>
На
пръв поглед, този
свят
блика от възникващи и чезнещи образи, често пъти в объркана и абсурдна последователност.
То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия. Междинното състояние между будността и съня е сънуването. Доколкото сънищата допускат някакво сетивно наблюдение, те представляват една пъстра и подвижна галерия от образи, която все пак крие в себе си известен ред и закономерност.
На пръв поглед, този свят блика от възникващи и чезнещи образи, често пъти в объркана и абсурдна последователност.
В своите сънища, в своя сънищен живот, човек е напълно свободен от законите на будното съзнание, което го свързва със сетивните възприятия и със законите на неговата разсъдъчна способност. Въпреки това, сънищата крият в себе си някакви тайнствени закони, които винаги са привличали и възбуждали човешкото въображение; тук се крият и дълбоките причини да се сравнява винаги изящната игра на фантазията, лежаща в основата на художествения усет, с „мечтания сън". Достатъчно е само да си припомним някои забележителни сънища, за да открием потвърждение на казаното. Някой сънува например, че прогонва едно връхлитащо срещу него куче. Той се пробужда и открива, че несъзнателно е отхвърлил завивката от себе си, понеже тя е стояла на необичайно място върху тялото му и затова го е смущавала.
към текста >>
Произволът, и често пъти пълната безсмисленост
на
сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи
на
физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси
на
външния
свят
.
Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка. Обстоятелството, че процесите на астралното тяло могат да бъдат възприемани в образи, се обяснява тъкмо с тази негова връзка с етерното тяло. В мига, когато престане да съществува и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и настъпва спането, дълбокият сън без съновидения.
Произволът, и често пъти пълната безсмисленост на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси на външния свят.
Особено показателно в случая е разглеждането на сънища, при които Азът се раздвоява. Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител. Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи. Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло.
към текста >>
Всичко, което установява свръхсетивното наблюдение, може да бъде видяно в неговите действия, също и във външния
свят
, така че непредубеденото обективно мислене, "наблюдавайки външния живот, неизбежно стига до потвърждаване
на
данните, които изнася свръхсетивното познание.
Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи. Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло. Такива способности дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще говорим за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати. Смъртта също настъпва не по друг начин, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото същество.
Всичко, което установява свръхсетивното наблюдение, може да бъде видяно в неговите действия, също и във външния свят, така че непредубеденото обективно мислене, "наблюдавайки външния живот, неизбежно стига до потвърждаване на данните, които изнася свръхсетивното познание.
Обаче в тези факти, невидимите си ли не се проявяват така явно и човек може да срещне големи трудности, ако иска да усети реалната стойност на онези външни процеси, които потвърждават данните на свръхсетивното познание. Тук много по-лесно отколкото в предишните части на тази книга, човек може да вземе тези данни за плод на фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия свят. Докато при заспиването, астралното тяло се освобождава само от своите връзки с етерното и физическото тяло, при смъртта настъпва и отделяне на етерното тяло от физическото, физическото тяло е изоставено на своите собствени сили, вследствие на което то се разлага като труп. С настъпването на смъртта обаче, за етерното тяло настъпва едно състояние, в което то никога не се е намирало по времето между раждането и смъртта, като не смятаме някои изключителни състояния, за които ще стане дума по-нататък. Сега то е свързано със своето астрално тяло, но без участието на физическото тяло.
към текста >>
Тук много по-лесно отколкото в предишните части
на
тази книга, човек може да вземе тези данни за плод
на
фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия
свят
.
Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло. Такива способности дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще говорим за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати. Смъртта също настъпва не по друг начин, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото същество. Всичко, което установява свръхсетивното наблюдение, може да бъде видяно в неговите действия, също и във външния свят, така че непредубеденото обективно мислене, "наблюдавайки външния живот, неизбежно стига до потвърждаване на данните, които изнася свръхсетивното познание. Обаче в тези факти, невидимите си ли не се проявяват така явно и човек може да срещне големи трудности, ако иска да усети реалната стойност на онези външни процеси, които потвърждават данните на свръхсетивното познание.
Тук много по-лесно отколкото в предишните части на тази книга, човек може да вземе тези данни за плод на фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия свят.
Докато при заспиването, астралното тяло се освобождава само от своите връзки с етерното и физическото тяло, при смъртта настъпва и отделяне на етерното тяло от физическото, физическото тяло е изоставено на своите собствени сили, вследствие на което то се разлага като труп. С настъпването на смъртта обаче, за етерното тяло настъпва едно състояние, в което то никога не се е намирало по времето между раждането и смъртта, като не смятаме някои изключителни състояния, за които ще стане дума по-нататък. Сега то е свързано със своето астрално тяло, но без участието на физическото тяло. Защото след смъртта, етерното тяло не се отделя веднага от астралното тяло. Известно време те остават свързани благодарение на една сила, чието присъствие е лесно разбираемо.
към текста >>
Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите
на
човека във външния
свят
, че те остават неразбираеми, ако видимата форма
на
тяхната дейност не се вземе само като израз
на
една невидима дейност.
Обаче силата, която се употребява за тази цел, когато човек спи, остава и след смъртта, така че сега тя може да бъде употребена за друго, а именно за възприемането на собствените процеси на самото астрално тяло. Едно повърхностно наблюдение, което отчита само външната страна на нещата, ще възрази: Но всички тези твърдения са ясни само за надарения със свръхсетивни способности; за обикновения човек не съществува никаква възможност да проникне до тяхната истинност. Нещата обаче не стоят така. Всичко, което свръхсетивното познание наблюдава в тази толкова далечна за обикновените възприятия област след като е вече веднъж открито може да бъде разбрано и от обикновения ум. Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота.
Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност.
Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот. Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина. Както различаваме заобикалящите ни физически предмети само при наличието на светлина, така и това, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става ясно само чрез свръхсетивното познание. Докато човек е свързан със своето физическо тяло, външният свят прониква в неговото съзнание под формата на отражения. След като отхвърли това тяло и го положат в гроба, човек започва да възприема това, което изживява астралното тяло, след като вече никакви физически сетивни органи не го свързват с външния свят.
към текста >>
Докато човек е свързан със своето физическо тяло, външният
свят
прониква в неговото съзнание под формата
на
отражения.
Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота. Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност. Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот. Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина. Както различаваме заобикалящите ни физически предмети само при наличието на светлина, така и това, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става ясно само чрез свръхсетивното познание.
Докато човек е свързан със своето физическо тяло, външният свят прониква в неговото съзнание под формата на отражения.
След като отхвърли това тяло и го положат в гроба, човек започва да възприема това, което изживява астралното тяло, след като вече никакви физически сетивни органи не го свързват с външния свят. Първоначално той няма никакви изживявания. Връзката с етерното тяло му пречи да изживее нещо ново. Но това, което той притежава, е споменът за изминалия живот. Все още съществуващото етерно тяло позволява на този спомен да израсне като една жива и всеобхватна картина.
към текста >>
След като отхвърли това тяло и го положат в гроба, човек започва да възприема това, което изживява астралното тяло, след като вече никакви физически сетивни органи не го свързват с външния
свят
.
Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност. Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот. Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина. Както различаваме заобикалящите ни физически предмети само при наличието на светлина, така и това, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става ясно само чрез свръхсетивното познание. Докато човек е свързан със своето физическо тяло, външният свят прониква в неговото съзнание под формата на отражения.
След като отхвърли това тяло и го положат в гроба, човек започва да възприема това, което изживява астралното тяло, след като вече никакви физически сетивни органи не го свързват с външния свят.
Първоначално той няма никакви изживявания. Връзката с етерното тяло му пречи да изживее нещо ново. Но това, което той притежава, е споменът за изминалия живот. Все още съществуващото етерно тяло позволява на този спомен да израсне като една жива и всеобхватна картина. Това е първото изживяване на човека след смъртта.
към текста >>
(Разбира се, материалистичният начин
на
мислене и тук може да отрече действията
на
невидимия
свят
във видимия и да заяви: всичко това се дължи
на
продължителния натиск, който причинява физическото смущение.) В подобен случай свръхсетивното наблюдение може да установи как съответната част
на
етерното тяло се отделя от физическото.
То може да остане свързано с него само, докато трае неговата собствена, етерна форма, която е идентична с тази на физическото тяло. По време на живота между раждането и смъртта, отделяне на етерното тяло от физическото може да настъпи само в изключителни случаи и само за кратко време. Ако например човек продължително натовари един от крайниците си, тогава част от етерното тяло може да се отдели от физическото. В този случай казва ме, че крайникът е „изтръпнал". Особеното усещане, което изпитваме, произлиза от отделянето на етерното тяло.
(Разбира се, материалистичният начин на мислене и тук може да отрече действията на невидимия свят във видимия и да заяви: всичко това се дължи на продължителния натиск, който причинява физическото смущение.) В подобен случай свръхсетивното наблюдение може да установи как съответната част на етерното тяло се отделя от физическото.
Когато човек изживява необикновена уплаха или нещо подобно, може да последва отделянето на голяма част от етерното тяло. Това може да се случи, когато поради някаква причина човек внезапно се изправя пред смъртта: когато например се дави или когато по време на високо планински преход се подхлъзва и полита в пропастта. Това, което разказват хора, преживели нещо подобно, е близо до истината и може да бъде потвърдено от свръхсетивното наблюдение. Те разказват как в такива моменти целият им живот преминава пред техните очи като една величествена панорама от образи. От многото примери, които бихме могли да посочим тук, ще изберем само един, защото той засяга човек, чийто начин на мислене би окачествил всякакви подобни истории за празна фантастика.
към текста >>
Това, което разказват хора, преживели нещо подобно, е близо до
истината
и може да бъде потвърдено от свръхсетивното наблюдение.
В този случай казва ме, че крайникът е „изтръпнал". Особеното усещане, което изпитваме, произлиза от отделянето на етерното тяло. (Разбира се, материалистичният начин на мислене и тук може да отрече действията на невидимия свят във видимия и да заяви: всичко това се дължи на продължителния натиск, който причинява физическото смущение.) В подобен случай свръхсетивното наблюдение може да установи как съответната част на етерното тяло се отделя от физическото. Когато човек изживява необикновена уплаха или нещо подобно, може да последва отделянето на голяма част от етерното тяло. Това може да се случи, когато поради някаква причина човек внезапно се изправя пред смъртта: когато например се дави или когато по време на високо планински преход се подхлъзва и полита в пропастта.
Това, което разказват хора, преживели нещо подобно, е близо до истината и може да бъде потвърдено от свръхсетивното наблюдение.
Те разказват как в такива моменти целият им живот преминава пред техните очи като една величествена панорама от образи. От многото примери, които бихме могли да посочим тук, ще изберем само един, защото той засяга човек, чийто начин на мислене би окачествил всякакви подобни истории за празна фантастика. За всеки, който прави определени крачки в свръхсетивното наблюдение, е винаги твърде полезно да се запознае с показанията на тези, които смятат Тайната Наука за нещо фантастично. Защото такива показания не могат да бъдат обвинени в пристрастност. (Изследователите на духовния свят могат да научат твърде много от хората, които смятат техните стремежи за чисто безумие.
към текста >>
(Изследователите
на
духовния
свят
могат да научат твърде много от хората, които смятат техните стремежи за чисто безумие.
Това, което разказват хора, преживели нещо подобно, е близо до истината и може да бъде потвърдено от свръхсетивното наблюдение. Те разказват как в такива моменти целият им живот преминава пред техните очи като една величествена панорама от образи. От многото примери, които бихме могли да посочим тук, ще изберем само един, защото той засяга човек, чийто начин на мислене би окачествил всякакви подобни истории за празна фантастика. За всеки, който прави определени крачки в свръхсетивното наблюдение, е винаги твърде полезно да се запознае с показанията на тези, които смятат Тайната Наука за нещо фантастично. Защото такива показания не могат да бъдат обвинени в пристрастност.
(Изследователите на духовния свят могат да научат твърде много от хората, които смятат техните стремежи за чисто безумие.
Те не бива да се заблуждават от това, че подобни хора се от насят нелюбезно с тях. Макар че свръхсетивното наблюдение не се нуждае от подобни неща за потвърждение на своите резултати. С подобни примери то иска да обясни, а не да доказва нещата.) Отличният антрополог-криминалист Мориц Бенедикт, известен изследовател в много области на естествознанието, разказва в своите спомени за случай, изживян от самия него: Веднъж, когато се къпел и без малко да се удави, той видял в една единствена картина целия си дотогавашен живот. Когато в подобни случаи други лица описват изживените образи по коренно различен начин, сякаш те нямат много общо със събитията на тяхното минало, това съвсем не противоречи на казаното. Защото образи те, които възникват в това необикновено състояние когато етерното тяло се отделя от физическото не винаги са в ясна и непосредствена връзка със събитията на живота.
към текста >>
По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен
свят
и не може да долови откровенията
на
духовния
свят
в неговите непосредствени форми.
Той не се нуждае също така и от никакви външни органи, за да остане в притежание на това, което вече е съединил със себе си. Някой би могъл да възрази: А защо по време на сън нямаме никакво възприятие за това развито Духовно Себе, за Духа-Живот и Човека-Дух? Такова възприятие липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло. Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло.
По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми.
Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло. В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност. Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят. В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка. Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество.
към текста >>
В същия миг пред душата може да просветне един друг
свят
, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време
на
живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност.
Такова възприятие липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло. Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло. По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми. Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло.
В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност.
Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят. В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка. Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество. Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията. Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва.
към текста >>
Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват
на
човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен
свят
.
Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло. По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми. Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло. В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност.
Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят.
В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка. Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество. Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията. Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва. Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен.
към текста >>
Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките
на
външния
свят
; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията.
Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло. В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност. Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят. В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка. Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество.
Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията.
Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва. Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен. Обаче животът му е подготвил и други желания. Той е вложил в него и стремеж към наслади, които могат да бъдат постигнати само чрез физическите органи, въпреки че подобни наслади изобщо не произхождат от същността на тези органи. Не само, че трите тела се борят за задоволяване чрез физическия свят, но и самият Аз намира в него такива наслади, за чието задоволяване не съществуват никакви обекти в духовния свят.
към текста >>
Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването
на
смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния
свят
, в който е потопен.
Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят. В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка. Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество. Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията. Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва.
Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен.
Обаче животът му е подготвил и други желания. Той е вложил в него и стремеж към наслади, които могат да бъдат постигнати само чрез физическите органи, въпреки че подобни наслади изобщо не произхождат от същността на тези органи. Не само, че трите тела се борят за задоволяване чрез физическия свят, но и самият Аз намира в него такива наслади, за чието задоволяване не съществуват никакви обекти в духовния свят. Два вида желания има в живота на Аза. Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задоволени вътре в телата.
към текста >>
Не само, че трите тела се борят за задоволяване чрез физическия
свят
, но и самият Аз намира в него такива наслади, за чието задоволяване не съществуват никакви обекти в духовния
свят
.
Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията. Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва. Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен. Обаче животът му е подготвил и други желания. Той е вложил в него и стремеж към наслади, които могат да бъдат постигнати само чрез физическите органи, въпреки че подобни наслади изобщо не произхождат от същността на тези органи.
Не само, че трите тела се борят за задоволяване чрез физическия свят, но и самият Аз намира в него такива наслади, за чието задоволяване не съществуват никакви обекти в духовния свят.
Два вида желания има в живота на Аза. Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задоволени вътре в телата. С разпадането на телата те угасват. Но има и такива желания, които произлизат от духовната природа на Аза. Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи.
към текста >>
Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен
свят
.
Два вида желания има в живота на Аза. Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задоволени вътре в телата. С разпадането на телата те угасват. Но има и такива желания, които произлизат от духовната природа на Аза. Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи.
Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят.
Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата. Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма. Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват. Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят. Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент.
към текста >>
Част от този духовен
свят
се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата.
Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задоволени вътре в телата. С разпадането на телата те угасват. Но има и такива желания, които произлизат от духовната природа на Аза. Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи. Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят.
Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата.
Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма. Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват. Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят. Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа.
към текста >>
Този духовен
свят
съществува и след смъртта, макар и под друга форма.
С разпадането на телата те угасват. Но има и такива желания, които произлизат от духовната природа на Аза. Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи. Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят. Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата.
Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма.
Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват. Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят. Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа. Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа.
към текста >>
Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния
свят
, остава дори тогава, когато сетивата изчезват.
Но има и такива желания, които произлизат от духовната природа на Аза. Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи. Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят. Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата. Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма.
Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват.
Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят. Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа. Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа. Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива.
към текста >>
Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния
свят
.
Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи. Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят. Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата. Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма. Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват.
Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят.
Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа. Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа. Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива. Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага.
към текста >>
Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време
на
своя живот в сетивния
свят
, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент.
Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят. Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата. Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма. Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват. Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят.
Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент.
И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа. Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа. Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива. Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага. Той може да покаже предпочитания към пикантни ястия, съвсем независимо от ползата, която приемането на храната оказва на Духа.
към текста >>
Защото с приемането
на
храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният
свят
не би могъл да се развива.
Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват. Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят. Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа. Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа.
Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива.
Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага. Той може да покаже предпочитания към пикантни ястия, съвсем независимо от ползата, която приемането на храната оказва на Духа. Същото може да се случи и с други неща в сетивния свят. Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него. Но от самата духовна същност на Аза, такива желания не могат да възникнат.
към текста >>
Същото може да се случи и с други неща в сетивния
свят
.
И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа. Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа. Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива. Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага. Той може да покаже предпочитания към пикантни ястия, съвсем независимо от ползата, която приемането на храната оказва на Духа.
Същото може да се случи и с други неща в сетивния свят.
Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него. Но от самата духовна същност на Аза, такива желания не могат да възникнат. Макар и да е от духовно естество, докато живее в тялото, Азът трябва да има сетивни наслади, защото в сетивната област се проявява Духът, а Азът не се радва на нищо друго освен на Духа, когато в сетивния свят той се отдава на това, чрез което просветва светлината на Духа. И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа. Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта.
към текста >>
Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния
свят
, ако човешкият Аз не беше включен в него.
Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа. Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива. Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага. Той може да покаже предпочитания към пикантни ястия, съвсем независимо от ползата, която приемането на храната оказва на Духа. Същото може да се случи и с други неща в сетивния свят.
Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него.
Но от самата духовна същност на Аза, такива желания не могат да възникнат. Макар и да е от духовно естество, докато живее в тялото, Азът трябва да има сетивни наслади, защото в сетивната област се проявява Духът, а Азът не се радва на нищо друго освен на Духа, когато в сетивния свят той се отдава на това, чрез което просветва светлината на Духа. И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа. Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта. Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания.
към текста >>
Макар и да е от духовно естество, докато живее в тялото, Азът трябва да има сетивни наслади, защото в сетивната област се проявява Духът, а Азът не се радва
на
нищо друго освен
на
Духа, когато в сетивния
свят
той се отдава
на
това, чрез което просветва светлината
на
Духа.
Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага. Той може да покаже предпочитания към пикантни ястия, съвсем независимо от ползата, която приемането на храната оказва на Духа. Същото може да се случи и с други неща в сетивния свят. Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него. Но от самата духовна същност на Аза, такива желания не могат да възникнат.
Макар и да е от духовно естество, докато живее в тялото, Азът трябва да има сетивни наслади, защото в сетивната област се проявява Духът, а Азът не се радва на нищо друго освен на Духа, когато в сетивния свят той се отдава на това, чрез което просветва светлината на Духа.
И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа. Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта. Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания. Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н. След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи.
към текста >>
Обаче в духовния
свят
не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния
свят
преди смъртта.
Същото може да се случи и с други неща в сетивния свят. Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него. Но от самата духовна същност на Аза, такива желания не могат да възникнат. Макар и да е от духовно естество, докато живее в тялото, Азът трябва да има сетивни наслади, защото в сетивната област се проявява Духът, а Азът не се радва на нищо друго освен на Духа, когато в сетивния свят той се отдава на това, чрез което просветва светлината на Духа. И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа.
Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта.
Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания. Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н. След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи. И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена. Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи.
към текста >>
Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния
свят
, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи.
След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи. И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена. Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено. Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода.
Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи.
Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност. Следващото състояние на Аза изисква той да се освободи от връзките, които с такава сила го привързват към външния сетивен свят. В това отношение Азът трябва да мине през един процес на вътрешно пречистване и освобождаване. От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право на поданство в духовния свят. Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният свят на желанията ще бъде напълно разрушен.
към текста >>
Следващото състояние
на
Аза изисква той да се освободи от връзките, които с такава сила го привързват към външния сетивен
свят
.
Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено. Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода. Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи. Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност.
Следващото състояние на Аза изисква той да се освободи от връзките, които с такава сила го привързват към външния сетивен свят.
В това отношение Азът трябва да мине през един процес на вътрешно пречистване и освобождаване. От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право на поданство в духовния свят. Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният свят на желанията ще бъде напълно разрушен. Свръхсетивното познание ни открива малка част от този нов свят и го описва като „пояждащия огън на Духа". Този огън обхваща онези сетивни желания, при които сетивният елемент не е израз на Духа.
към текста >>
От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право
на
поданство в духовния
свят
.
Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода. Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи. Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност. Следващото състояние на Аза изисква той да се освободи от връзките, които с такава сила го привързват към външния сетивен свят. В това отношение Азът трябва да мине през един процес на вътрешно пречистване и освобождаване.
От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право на поданство в духовния свят.
Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният свят на желанията ще бъде напълно разрушен. Свръхсетивното познание ни открива малка част от този нов свят и го описва като „пояждащия огън на Духа". Този огън обхваща онези сетивни желания, при които сетивният елемент не е израз на Духа. Някой би могъл да сметне, че подобни представи, каквито свръхсетивното познание предлага за тези процеси, са страшни и безутешни. Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение.
към текста >>
Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният
свят
на
желанията ще бъде напълно разрушен.
Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи. Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност. Следващото състояние на Аза изисква той да се освободи от връзките, които с такава сила го привързват към външния сетивен свят. В това отношение Азът трябва да мине през един процес на вътрешно пречистване и освобождаване. От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право на поданство в духовния свят.
Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният свят на желанията ще бъде напълно разрушен.
Свръхсетивното познание ни открива малка част от този нов свят и го описва като „пояждащия огън на Духа". Този огън обхваща онези сетивни желания, при които сетивният елемент не е израз на Духа. Някой би могъл да сметне, че подобни представи, каквито свръхсетивното познание предлага за тези процеси, са страшни и безутешни. Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение. На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили.
към текста >>
Свръхсетивното познание ни открива малка част от този нов
свят
и го описва като „пояждащия огън
на
Духа".
Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност. Следващото състояние на Аза изисква той да се освободи от връзките, които с такава сила го привързват към външния сетивен свят. В това отношение Азът трябва да мине през един процес на вътрешно пречистване и освобождаване. От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право на поданство в духовния свят. Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният свят на желанията ще бъде напълно разрушен.
Свръхсетивното познание ни открива малка част от този нов свят и го описва като „пояждащия огън на Духа".
Този огън обхваща онези сетивни желания, при които сетивният елемент не е израз на Духа. Някой би могъл да сметне, че подобни представи, каквито свръхсетивното познание предлага за тези процеси, са страшни и безутешни. Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение. На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае.
към текста >>
Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия
свят
, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение.
От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право на поданство в духовния свят. Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният свят на желанията ще бъде напълно разрушен. Свръхсетивното познание ни открива малка част от този нов свят и го описва като „пояждащия огън на Духа". Този огън обхваща онези сетивни желания, при които сетивният елемент не е израз на Духа. Някой би могъл да сметне, че подобни представи, каквито свръхсетивното познание предлага за тези процеси, са страшни и безутешни.
Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение.
На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят. Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят. Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света.
към текста >>
Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния
свят
много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този
свят
всичко, от което се нуждае.
Свръхсетивното познание ни открива малка част от този нов свят и го описва като „пояждащия огън на Духа". Този огън обхваща онези сетивни желания, при които сетивният елемент не е израз на Духа. Някой би могъл да сметне, че подобни представи, каквито свръхсетивното познание предлага за тези процеси, са страшни и безутешни. Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение. На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили.
Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае.
Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят. Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят. Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света. Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза. Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава.
към текста >>
Този сетивен
свят
е едно откровение
на
скрития зад него духовен
свят
.
Този огън обхваща онези сетивни желания, при които сетивният елемент не е израз на Духа. Някой би могъл да сметне, че подобни представи, каквито свръхсетивното познание предлага за тези процеси, са страшни и безутешни. Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение. На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае.
Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят.
Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят. Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света. Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза. Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава. Само че преди смъртта това разрушително спрямо Аза въздействие не се вижда.
към текста >>
Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването
на
духовните качества в сетивния
свят
.
Някой би могъл да сметне, че подобни представи, каквито свръхсетивното познание предлага за тези процеси, са страшни и безутешни. Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение. На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят.
Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят.
Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света. Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза. Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава. Само че преди смъртта това разрушително спрямо Аза въздействие не се вижда. Ето защо по време на живота сетивните желания непрекъснато раждат нови желания.
към текста >>
Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния
свят
, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност
на
света.
Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение. На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят. Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят.
Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света.
Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза. Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава. Само че преди смъртта това разрушително спрямо Аза въздействие не се вижда. Ето защо по време на живота сетивните желания непрекъснато раждат нови желания. И човек просто не забелязва, че той сам се обвива в един „пояждащ огън".
към текста >>
Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния
свят
, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава.
Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят. Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят. Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света. Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза.
Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава.
Само че преди смъртта това разрушително спрямо Аза въздействие не се вижда. Ето защо по време на живота сетивните желания непрекъснато раждат нови желания. И човек просто не забелязва, че той сам се обвива в един „пояждащ огън". Едва след смъртта се вижда ясно какво го е обгръщало още, докато е бил жив; а с виждането на този огън става ясно, че той носи в себе си нещо изцеляващо и благотворно. Който обича един човек, се чувствува привлечен към него не само от това, което може да усети чрез физическите органи.
към текста >>
От горното може да се види също, че след смъртта мъчително се изживява само онази част от събитията, която произлиза от желанията
на
Аза, обвързани единствено с външния физически
свят
.
Но сега започва от събитията, разиграли се не посредствено преди смъртта и изживява повторно всичко, само че в обратен ред. Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина. Само че всичко това човек изживява в обратен ред. Например един човек, който е починал на шестдесетгодишна възраст, и който в своята четиридесета година в пристъп на гняв е причинил някому телесна или душевна болка, ще изживее това събитие още веднъж, когато в своя обратен път от смъртта към детството, стигне до своята четиридесета година. Само че сега той ще изживее не удоволствието, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил.
От горното може да се види също, че след смъртта мъчително се изживява само онази част от събитията, която произлиза от желанията на Аза, обвързани единствено с външния физически свят.
В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо. След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота. Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили. И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят. Сега той навлиза в нова степен на съществуванието.
към текста >>
След смъртта целият този разрушителен
свят
на
желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота.
Само че всичко това човек изживява в обратен ред. Например един човек, който е починал на шестдесетгодишна възраст, и който в своята четиридесета година в пристъп на гняв е причинил някому телесна или душевна болка, ще изживее това събитие още веднъж, когато в своя обратен път от смъртта към детството, стигне до своята четиридесета година. Само че сега той ще изживее не удоволствието, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил. От горното може да се види също, че след смъртта мъчително се изживява само онази част от събитията, която произлиза от желанията на Аза, обвързани единствено с външния физически свят. В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо.
След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота.
Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили. И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят. Сега той навлиза в нова степен на съществуванието. Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически свят трупа: физическият, етерният и астралният. Моментът, когато човек отхвърля и последния труп, означава, че времето на пречистване е продължило приблизително една трета от живота между раждането и смъртта.
към текста >>
И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента
на
раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло
на
духовния,
свят
.
Само че сега той ще изживее не удоволствието, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил. От горното може да се види също, че след смъртта мъчително се изживява само онази част от събитията, която произлиза от желанията на Аза, обвързани единствено с външния физически свят. В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо. След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота. Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили.
И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят.
Сега той навлиза в нова степен на съществуванието. Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически свят трупа: физическият, етерният и астралният. Моментът, когато човек отхвърля и последния труп, означава, че времето на пречистване е продължило приблизително една трета от живота между раждането и смъртта. Едва по-късно, когато ще разгледаме човешкия живот от гледна точка на Тайната Наука, ще станат ясни и причините за това. За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание.
към текста >>
Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически
свят
трупа: физическият, етерният и астралният.
В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо. След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота. Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили. И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят. Сега той навлиза в нова степен на съществуванието.
Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически свят трупа: физическият, етерният и астралният.
Моментът, когато човек отхвърля и последния труп, означава, че времето на пречистване е продължило приблизително една трета от живота между раждането и смъртта. Едва по-късно, когато ще разгледаме човешкия живот от гледна точка на Тайната Наука, ще станат ясни и причините за това. За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание. Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите. След пречистването, за Аза настъпва съвършено ново състояние на съзнанието.
към текста >>
За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни
свят
непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние
на
пречистване в едно по-висше съществувание.
И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят. Сега той навлиза в нова степен на съществуванието. Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически свят трупа: физическият, етерният и астралният. Моментът, когато човек отхвърля и последния труп, означава, че времето на пречистване е продължило приблизително една трета от живота между раждането и смъртта. Едва по-късно, когато ще разгледаме човешкия живот от гледна точка на Тайната Наука, ще станат ясни и причините за това.
За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание.
Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите. След пречистването, за Аза настъпва съвършено ново състояние на съзнанието. Докато преди смъртта, външните възприятия трябваше да се вливат в него, за да падне върху тях светлината на съзнанието, сега отвътре, от самия него струи един свят, който стига до съзнанието. Наистина, Азът живее в този свят и тогава, когато се намира между раждането и смъртта. Само че тогава този свят е облечен в откровенията на сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на сетивата.
към текста >>
Докато преди смъртта, външните възприятия трябваше да се вливат в него, за да падне върху тях светлината
на
съзнанието, сега отвътре, от самия него струи един
свят
, който стига до съзнанието.
Моментът, когато човек отхвърля и последния труп, означава, че времето на пречистване е продължило приблизително една трета от живота между раждането и смъртта. Едва по-късно, когато ще разгледаме човешкия живот от гледна точка на Тайната Наука, ще станат ясни и причините за това. За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание. Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите. След пречистването, за Аза настъпва съвършено ново състояние на съзнанието.
Докато преди смъртта, външните възприятия трябваше да се вливат в него, за да падне върху тях светлината на съзнанието, сега отвътре, от самия него струи един свят, който стига до съзнанието.
Наистина, Азът живее в този свят и тогава, когато се намира между раждането и смъртта. Само че тогава този свят е облечен в откровенията на сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на сетивата. Както преди смъртта възприемането на Аза става вътре в душата, така след смъртта и след пречистването, духовният свят се проявява отвътре навън. Впрочем това откровение е налице и веднага след отхвърлянето на етерното тяло; обаче пред него застава като тъмен облак светът на онези желания, които все още са обърнати към външния свят. Сякаш в един блажен духовен свят към чистите духовни изживявания се примесват черните и демонични сенки на желанията, възникващи в „пояждащия огън".
към текста >>
Наистина, Азът живее в този
свят
и тогава, когато се намира между раждането и смъртта.
Едва по-късно, когато ще разгледаме човешкия живот от гледна точка на Тайната Наука, ще станат ясни и причините за това. За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание. Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите. След пречистването, за Аза настъпва съвършено ново състояние на съзнанието. Докато преди смъртта, външните възприятия трябваше да се вливат в него, за да падне върху тях светлината на съзнанието, сега отвътре, от самия него струи един свят, който стига до съзнанието.
Наистина, Азът живее в този свят и тогава, когато се намира между раждането и смъртта.
Само че тогава този свят е облечен в откровенията на сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на сетивата. Както преди смъртта възприемането на Аза става вътре в душата, така след смъртта и след пречистването, духовният свят се проявява отвътре навън. Впрочем това откровение е налице и веднага след отхвърлянето на етерното тяло; обаче пред него застава като тъмен облак светът на онези желания, които все още са обърнати към външния свят. Сякаш в един блажен духовен свят към чистите духовни изживявания се примесват черните и демонични сенки на желанията, възникващи в „пояждащия огън". Само че сега тези желания са не просто сенки, а действителни Същества.
към текста >>
Само че тогава този
свят
е облечен в откровенията
на
сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик
на
това, което иначе се проявява само в булото
на
сетивата.
За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание. Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите. След пречистването, за Аза настъпва съвършено ново състояние на съзнанието. Докато преди смъртта, външните възприятия трябваше да се вливат в него, за да падне върху тях светлината на съзнанието, сега отвътре, от самия него струи един свят, който стига до съзнанието. Наистина, Азът живее в този свят и тогава, когато се намира между раждането и смъртта.
Само че тогава този свят е облечен в откровенията на сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на сетивата.
Както преди смъртта възприемането на Аза става вътре в душата, така след смъртта и след пречистването, духовният свят се проявява отвътре навън. Впрочем това откровение е налице и веднага след отхвърлянето на етерното тяло; обаче пред него застава като тъмен облак светът на онези желания, които все още са обърнати към външния свят. Сякаш в един блажен духовен свят към чистите духовни изживявания се примесват черните и демонични сенки на желанията, възникващи в „пояждащия огън". Само че сега тези желания са не просто сенки, а действителни Същества. Това става ясно веднага щом физическите органи са отстранени от Аза и той може да възприема това, което е от духовно естество.
към текста >>
Както преди смъртта възприемането
на
Аза става вътре в душата, така след смъртта и след пречистването, духовният
свят
се проявява отвътре навън.
Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите. След пречистването, за Аза настъпва съвършено ново състояние на съзнанието. Докато преди смъртта, външните възприятия трябваше да се вливат в него, за да падне върху тях светлината на съзнанието, сега отвътре, от самия него струи един свят, който стига до съзнанието. Наистина, Азът живее в този свят и тогава, когато се намира между раждането и смъртта. Само че тогава този свят е облечен в откровенията на сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на сетивата.
Както преди смъртта възприемането на Аза става вътре в душата, така след смъртта и след пречистването, духовният свят се проявява отвътре навън.
Впрочем това откровение е налице и веднага след отхвърлянето на етерното тяло; обаче пред него застава като тъмен облак светът на онези желания, които все още са обърнати към външния свят. Сякаш в един блажен духовен свят към чистите духовни изживявания се примесват черните и демонични сенки на желанията, възникващи в „пояждащия огън". Само че сега тези желания са не просто сенки, а действителни Същества. Това става ясно веднага щом физическите органи са отстранени от Аза и той може да възприема това, което е от духовно естество. Тези Същества се явяват като гротескни образи и карикатури на всичко, което преди това човек е имал като сетивно познание.
към текста >>
Впрочем това откровение е налице и веднага след отхвърлянето
на
етерното тяло; обаче пред него застава като тъмен облак светът
на
онези желания, които все още са обърнати към външния
свят
.
След пречистването, за Аза настъпва съвършено ново състояние на съзнанието. Докато преди смъртта, външните възприятия трябваше да се вливат в него, за да падне върху тях светлината на съзнанието, сега отвътре, от самия него струи един свят, който стига до съзнанието. Наистина, Азът живее в този свят и тогава, когато се намира между раждането и смъртта. Само че тогава този свят е облечен в откровенията на сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на сетивата. Както преди смъртта възприемането на Аза става вътре в душата, така след смъртта и след пречистването, духовният свят се проявява отвътре навън.
Впрочем това откровение е налице и веднага след отхвърлянето на етерното тяло; обаче пред него застава като тъмен облак светът на онези желания, които все още са обърнати към външния свят.
Сякаш в един блажен духовен свят към чистите духовни изживявания се примесват черните и демонични сенки на желанията, възникващи в „пояждащия огън". Само че сега тези желания са не просто сенки, а действителни Същества. Това става ясно веднага щом физическите органи са отстранени от Аза и той може да възприема това, което е от духовно естество. Тези Същества се явяват като гротескни образи и карикатури на всичко, което преди това човек е имал като сетивно познание. За свръхсетивното наблюдение светът на пречистващия огън е населен с такива Същества, чийто изглед е ужасяващ и поражда истинска болка; тяхната радост се състои в това, да унищожават, страстта им е насочена към такова зло, пред което злото на сетивния свят е съвсем незначително.
към текста >>
Сякаш в един блажен духовен
свят
към чистите духовни изживявания се примесват черните и демонични сенки
на
желанията, възникващи в „пояждащия огън".
Докато преди смъртта, външните възприятия трябваше да се вливат в него, за да падне върху тях светлината на съзнанието, сега отвътре, от самия него струи един свят, който стига до съзнанието. Наистина, Азът живее в този свят и тогава, когато се намира между раждането и смъртта. Само че тогава този свят е облечен в откровенията на сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на сетивата. Както преди смъртта възприемането на Аза става вътре в душата, така след смъртта и след пречистването, духовният свят се проявява отвътре навън. Впрочем това откровение е налице и веднага след отхвърлянето на етерното тяло; обаче пред него застава като тъмен облак светът на онези желания, които все още са обърнати към външния свят.
Сякаш в един блажен духовен свят към чистите духовни изживявания се примесват черните и демонични сенки на желанията, възникващи в „пояждащия огън".
Само че сега тези желания са не просто сенки, а действителни Същества. Това става ясно веднага щом физическите органи са отстранени от Аза и той може да възприема това, което е от духовно естество. Тези Същества се явяват като гротескни образи и карикатури на всичко, което преди това човек е имал като сетивно познание. За свръхсетивното наблюдение светът на пречистващия огън е населен с такива Същества, чийто изглед е ужасяващ и поражда истинска болка; тяхната радост се състои в това, да унищожават, страстта им е насочена към такова зло, пред което злото на сетивния свят е съвсем незначително. Всичко, което човек внася в света под формата на тези горещи желания, се явява като храна за тези Същества, от която тяхната мощ непрекъснато расте и укрепва.
към текста >>
За свръхсетивното наблюдение светът
на
пречистващия огън е населен с такива Същества, чийто изглед е ужасяващ и поражда истинска болка; тяхната радост се състои в това, да унищожават, страстта им е насочена към такова зло, пред което злото
на
сетивния
свят
е съвсем незначително.
Впрочем това откровение е налице и веднага след отхвърлянето на етерното тяло; обаче пред него застава като тъмен облак светът на онези желания, които все още са обърнати към външния свят. Сякаш в един блажен духовен свят към чистите духовни изживявания се примесват черните и демонични сенки на желанията, възникващи в „пояждащия огън". Само че сега тези желания са не просто сенки, а действителни Същества. Това става ясно веднага щом физическите органи са отстранени от Аза и той може да възприема това, което е от духовно естество. Тези Същества се явяват като гротескни образи и карикатури на всичко, което преди това човек е имал като сетивно познание.
За свръхсетивното наблюдение светът на пречистващия огън е населен с такива Същества, чийто изглед е ужасяващ и поражда истинска болка; тяхната радост се състои в това, да унищожават, страстта им е насочена към такова зло, пред което злото на сетивния свят е съвсем незначително.
Всичко, което човек внася в света под формата на тези горещи желания, се явява като храна за тези Същества, от която тяхната мощ непрекъснато расте и укрепва. Картината на целия този недостъпен за сетивата свят ще изглежда по-малко невероятна, ако човек надникне с непредубеден поглед в една малка част от животинския свят. Какво представлява за духовния поглед един свиреп, скитащ вълк? Какво възприемат я духовните сетива в случая? Нищо друго, освен една душа, която живее и действува всред горещи страсти и желания.
към текста >>
Картината
на
целия този недостъпен за сетивата
свят
ще изглежда по-малко невероятна, ако човек надникне с непредубеден поглед в една малка част от животинския
свят
.
Само че сега тези желания са не просто сенки, а действителни Същества. Това става ясно веднага щом физическите органи са отстранени от Аза и той може да възприема това, което е от духовно естество. Тези Същества се явяват като гротескни образи и карикатури на всичко, което преди това човек е имал като сетивно познание. За свръхсетивното наблюдение светът на пречистващия огън е населен с такива Същества, чийто изглед е ужасяващ и поражда истинска болка; тяхната радост се състои в това, да унищожават, страстта им е насочена към такова зло, пред което злото на сетивния свят е съвсем незначително. Всичко, което човек внася в света под формата на тези горещи желания, се явява като храна за тези Същества, от която тяхната мощ непрекъснато расте и укрепва.
Картината на целия този недостъпен за сетивата свят ще изглежда по-малко невероятна, ако човек надникне с непредубеден поглед в една малка част от животинския свят.
Какво представлява за духовния поглед един свиреп, скитащ вълк? Какво възприемат я духовните сетива в случая? Нищо друго, освен една душа, която живее и действува всред горещи страсти и желания. Можем да наречем външната форма на вълка едно въплъщение на тези горещи желания. Дори да не притежаваше органи за възприемането на това животно, човек пак би трябвало да приеме неговото съществувание; да, дори и когато тези горещи желания биха били невидими в своите, действия, дори и когато една невидима за очите сила би се промъкнала наоколо, за да причини всичко, което става чрез видимия физически вълк.
към текста >>
Животното изпитва влечение само към онези страни
на
външния
свят
, с които са свързани неговите три тела.
Можем да наречем външната форма на вълка едно въплъщение на тези горещи желания. Дори да не притежаваше органи за възприемането на това животно, човек пак би трябвало да приеме неговото съществувание; да, дори и когато тези горещи желания биха били невидими в своите, действия, дори и когато една невидима за очите сила би се промъкнала наоколо, за да причини всичко, което става чрез видимия физически вълк. Съществата на пречистващия огън съществуват не само за сетивното, но и за свръхсетивното съзнание; техните действия обаче са явни: те се изразяват в разрушаването на Аза, ако последният им доставя храна. Тези действия стават пределно ясни, когато насладите прераснат в невъздържаност и необуздани пориви. Това което сетивата възприемат, би възбудило и Аза, само доколкото в насладата има известен смисъл.
Животното изпитва влечение само към онези страни на външния свят, с които са свързани неговите три тела.
Човекът има по-висши наслади, понеже към трите тела се прибавя и Азът. Когато обаче Азът се стреми към такова задоволяване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за сетивата. Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях. Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле. Ето защо за духовния поглед, формите на такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида на най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния свят.
към текста >>
Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния
свят
, а се промъкват в духовното устройство
на
човека и го смъкват долу в сетивното поле.
Това което сетивата възприемат, би възбудило и Аза, само доколкото в насладата има известен смисъл. Животното изпитва влечение само към онези страни на външния свят, с които са свързани неговите три тела. Човекът има по-висши наслади, понеже към трите тела се прибавя и Азът. Когато обаче Азът се стреми към такова задоволяване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за сетивата. Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях.
Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле.
Ето защо за духовния поглед, формите на такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида на най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния свят. Разрушителните сили на тези Същества безкрайно надвишават всяка разрушителна ярост, която можем да наблюдаваме у земните животни. По този начин свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид. Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят. Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен свят.
към текста >>
Ето защо за духовния поглед, формите
на
такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида
на
най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния
свят
.
Животното изпитва влечение само към онези страни на външния свят, с които са свързани неговите три тела. Човекът има по-висши наслади, понеже към трите тела се прибавя и Азът. Когато обаче Азът се стреми към такова задоволяване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за сетивата. Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях. Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле.
Ето защо за духовния поглед, формите на такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида на най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния свят.
Разрушителните сили на тези Същества безкрайно надвишават всяка разрушителна ярост, която можем да наблюдаваме у земните животни. По този начин свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид. Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят. Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен свят. Изживяванията всред това обкръжение нахлуват в не го така, както пребивавайки в тялото, в него нахлуваше възприемането на неговия собствен Аз.
към текста >>
По този начин свръхсетивното познание насочва погледа
на
човека към един
свят
от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид.
Когато обаче Азът се стреми към такова задоволяване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за сетивата. Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях. Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле. Ето защо за духовния поглед, формите на такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида на най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния свят. Разрушителните сили на тези Същества безкрайно надвишават всяка разрушителна ярост, която можем да наблюдаваме у земните животни.
По този начин свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид.
Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят. Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен свят. Изживяванията всред това обкръжение нахлуват в не го така, както пребивавайки в тялото, в него нахлуваше възприемането на неговия собствен Аз. Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят говори на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела, говорът на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза. Сега цялото обкръжение на човека е изпълнено от Същества, които са родствено близки с неговия Аз, защото само един Аз може да има достъп до друг Аз.
към текста >>
Когато след смъртта човек е преминал през този
свят
, той застава пред един друг
свят
, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния
свят
.
Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях. Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле. Ето защо за духовния поглед, формите на такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида на най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния свят. Разрушителните сили на тези Същества безкрайно надвишават всяка разрушителна ярост, която можем да наблюдаваме у земните животни. По този начин свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид.
Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят.
Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен свят. Изживяванията всред това обкръжение нахлуват в не го така, както пребивавайки в тялото, в него нахлуваше възприемането на неговия собствен Аз. Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят говори на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела, говорът на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза. Сега цялото обкръжение на човека е изпълнено от Същества, които са родствено близки с неговия Аз, защото само един Аз може да има достъп до друг Аз. Както минералите, растенията и животните обкръжават човека в сетивният свят и изграждат този свят, така и след смъртта, той е обкръжен от духовни Същества, които формират един духовен свят.
към текста >>
Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен
свят
.
Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле. Ето защо за духовния поглед, формите на такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида на най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния свят. Разрушителните сили на тези Същества безкрайно надвишават всяка разрушителна ярост, която можем да наблюдаваме у земните животни. По този начин свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид. Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят.
Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен свят.
Изживяванията всред това обкръжение нахлуват в не го така, както пребивавайки в тялото, в него нахлуваше възприемането на неговия собствен Аз. Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят говори на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела, говорът на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза. Сега цялото обкръжение на човека е изпълнено от Същества, които са родствено близки с неговия Аз, защото само един Аз може да има достъп до друг Аз. Както минералите, растенията и животните обкръжават човека в сетивният свят и изграждат този свят, така и след смъртта, той е обкръжен от духовни Същества, които формират един духовен свят. Но в този свят човек внася и нещо по-различно, а именно това, което Азът е изживял в сетивния свят.
към текста >>
Следователно, по време
на
живота между раждането и смъртта, обкръжаващият
свят
говори
на
човека чрез органите
на
неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела, говорът
на
новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище"
на
Аза.
Разрушителните сили на тези Същества безкрайно надвишават всяка разрушителна ярост, която можем да наблюдаваме у земните животни. По този начин свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид. Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят. Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен свят. Изживяванията всред това обкръжение нахлуват в не го така, както пребивавайки в тялото, в него нахлуваше възприемането на неговия собствен Аз.
Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят говори на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела, говорът на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза.
Сега цялото обкръжение на човека е изпълнено от Същества, които са родствено близки с неговия Аз, защото само един Аз може да има достъп до друг Аз. Както минералите, растенията и животните обкръжават човека в сетивният свят и изграждат този свят, така и след смъртта, той е обкръжен от духовни Същества, които формират един духовен свят. Но в този свят човек внася и нещо по-различно, а именно това, което Азът е изживял в сетивния свят. Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно.
към текста >>
Както минералите, растенията и животните обкръжават човека в сетивният
свят
и изграждат този
свят
, така и след смъртта, той е обкръжен от духовни Същества, които формират един духовен
свят
.
Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят. Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен свят. Изживяванията всред това обкръжение нахлуват в не го така, както пребивавайки в тялото, в него нахлуваше възприемането на неговия собствен Аз. Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят говори на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела, говорът на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза. Сега цялото обкръжение на човека е изпълнено от Същества, които са родствено близки с неговия Аз, защото само един Аз може да има достъп до друг Аз.
Както минералите, растенията и животните обкръжават човека в сетивният свят и изграждат този свят, така и след смъртта, той е обкръжен от духовни Същества, които формират един духовен свят.
Но в този свят човек внася и нещо по-различно, а именно това, което Азът е изживял в сетивния свят. Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно. Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота.
към текста >>
Но в този
свят
човек внася и нещо по-различно, а именно това, което Азът е изживял в сетивния
свят
.
Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен свят. Изживяванията всред това обкръжение нахлуват в не го така, както пребивавайки в тялото, в него нахлуваше възприемането на неговия собствен Аз. Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят говори на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела, говорът на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза. Сега цялото обкръжение на човека е изпълнено от Същества, които са родствено близки с неговия Аз, защото само един Аз може да има достъп до друг Аз. Както минералите, растенията и животните обкръжават човека в сетивният свят и изграждат този свят, така и след смъртта, той е обкръжен от духовни Същества, които формират един духовен свят.
Но в този свят човек внася и нещо по-различно, а именно това, което Азът е изживял в сетивния свят.
Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно. Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата.
към текста >>
Обаче без живота в сетивния
свят
, този духовен плод не би могъл да узрее.
Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно. Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата.
Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее.
След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта. Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност. Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят.
към текста >>
След смъртта, Азът усеща духовния плод
на
сетивния
свят
като един свой, вътрешен
свят
, и с него той пристъпва в новия
свят
, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини.
Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно. Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата. Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее.
След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини.
Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта. Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност. Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят. Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния.
към текста >>
Както семето
на
едно растение е екстракт
на
цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг
свят
, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния
свят
като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение
на
човека след смъртта.
Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата. Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини.
Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта.
Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност. Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят. Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния. Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество.
към текста >>
Ако науката за свръхсетивния
свят
реши да опише какво става в тази „родина
на
Духовете", тя може да прибегне само до определени образи.
Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата. Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта.
Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи.
Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност. Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят. Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния. Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество. Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини.
към текста >>
Описанията
на
тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията
на
сетивния
свят
.
Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта. Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност.
Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят.
Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния. Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество. Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини. Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ. Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят.
към текста >>
Защото, макар и от духовно естество, този нов
свят
в известно отношение показва сходство със сетивния.
След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта. Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност. Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят.
Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния.
Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество. Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини. Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ. Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят. Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат характер, различен от този на сетивните цветове.
към текста >>
Така всички Същества в духовното обкръжение
на
Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете
свят
.
Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят. Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния. Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество. Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини. Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ.
Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят.
Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат характер, различен от този на сетивните цветове. Същото трябва да се каже и за други впечатления, които човек получава от сетивния свят. Най-близки до впечатленията от сетивния свят обаче са звуците, тоновете на духовния свят. И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност. Само че той не чувствува звуците като нещо, което се приближава към него отвън, а като една сила, която тръгва от неговия Аз и се развива на вън в света.
към текста >>
Същото трябва да се каже и за други впечатления, които човек получава от сетивния
свят
.
Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество. Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини. Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ. Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят. Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат характер, различен от този на сетивните цветове.
Същото трябва да се каже и за други впечатления, които човек получава от сетивния свят.
Най-близки до впечатленията от сетивния свят обаче са звуците, тоновете на духовния свят. И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност. Само че той не чувствува звуците като нещо, което се приближава към него отвън, а като една сила, която тръгва от неговия Аз и се развива на вън в света. Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него. Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово".
към текста >>
Най-близки до впечатленията от сетивния
свят
обаче са звуците, тоновете
на
духовния
свят
.
Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини. Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ. Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят. Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат характер, различен от този на сетивните цветове. Същото трябва да се каже и за други впечатления, които човек получава от сетивния свят.
Най-близки до впечатленията от сетивния свят обаче са звуците, тоновете на духовния свят.
И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност. Само че той не чувствува звуците като нещо, което се приближава към него отвън, а като една сила, която тръгва от неговия Аз и се развива на вън в света. Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него. Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово". Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същност.
към текста >>
И колкото повече човек се вживява в този
свят
, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност.
Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ. Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят. Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат характер, различен от този на сетивните цветове. Същото трябва да се каже и за други впечатления, които човек получава от сетивния свят. Най-близки до впечатленията от сетивния свят обаче са звуците, тоновете на духовния свят.
И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност.
Само че той не чувствува звуците като нещо, което се приближава към него отвън, а като една сила, която тръгва от неговия Аз и се развива на вън в света. Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него. Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово". Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същност. И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите на всяко съжителство в сетивния свят раздробеност и липса на единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло.
към текста >>
Той чувствува тоновете, както в сетивния
свят
чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния
свят
той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления
на
други Същества, които се разливат из света чрез него.
Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат характер, различен от този на сетивните цветове. Същото трябва да се каже и за други впечатления, които човек получава от сетивния свят. Най-близки до впечатленията от сетивния свят обаче са звуците, тоновете на духовния свят. И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност. Само че той не чувствува звуците като нещо, което се приближава към него отвън, а като една сила, която тръгва от неговия Аз и се развива на вън в света.
Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него.
Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово". Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същност. И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите на всяко съжителство в сетивния свят раздробеност и липса на единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло. Така живее Азът с другите Същества след смъртта. Свръхсетивното съзнание различава три области в „родината на Духовете", които могат да бъдат сравнени с три от частите на физическия сетивен свят.
към текста >>
И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите
на
всяко съжителство в сетивния
свят
раздробеност и липса
на
единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло.
И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност. Само че той не чувствува звуците като нещо, което се приближава към него отвън, а като една сила, която тръгва от неговия Аз и се развива на вън в света. Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него. Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово". Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същност.
И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите на всяко съжителство в сетивния свят раздробеност и липса на единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло.
Така живее Азът с другите Същества след смъртта. Свръхсетивното съзнание различава три области в „родината на Духовете", които могат да бъдат сравнени с три от частите на физическия сетивен свят. Първата област е един вид „твърдата земя" на духовния свят, втората е „областта на моретата и реките" и третата е „атмосферата". Това, което на Земята приема физически форми и може да бъде възприемано от физическите органи, според своето духовно естество, може да бъде възприемано в първата област от „родината на Духовете". Там например може да се види силата, която създава формата на един кристал.
към текста >>
Свръхсетивното съзнание различава три области в „родината
на
Духовете", които могат да бъдат сравнени с три от частите
на
физическия сетивен
свят
.
Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него. Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово". Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същност. И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите на всяко съжителство в сетивния свят раздробеност и липса на единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло. Така живее Азът с другите Същества след смъртта.
Свръхсетивното съзнание различава три области в „родината на Духовете", които могат да бъдат сравнени с три от частите на физическия сетивен свят.
Първата област е един вид „твърдата земя" на духовния свят, втората е „областта на моретата и реките" и третата е „атмосферата". Това, което на Земята приема физически форми и може да бъде възприемано от физическите органи, според своето духовно естество, може да бъде възприемано в първата област от „родината на Духовете". Там например може да се види силата, която създава формата на един кристал. Само че проявеното там, е като една противоположност на проявеното в сетивния свят. Докато пространството в сетивния свят е изпълнено с масата и обема на минерала, за духовния поглед то изглежда празно; обаче около това празно пространство се вижда силата, която създава формата на минерала.
към текста >>
Първата област е един вид „твърдата земя"
на
духовния
свят
, втората е „областта
на
моретата и реките" и третата е „атмосферата".
Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово". Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същност. И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите на всяко съжителство в сетивния свят раздробеност и липса на единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло. Така живее Азът с другите Същества след смъртта. Свръхсетивното съзнание различава три области в „родината на Духовете", които могат да бъдат сравнени с три от частите на физическия сетивен свят.
Първата област е един вид „твърдата земя" на духовния свят, втората е „областта на моретата и реките" и третата е „атмосферата".
Това, което на Земята приема физически форми и може да бъде възприемано от физическите органи, според своето духовно естество, може да бъде възприемано в първата област от „родината на Духовете". Там например може да се види силата, която създава формата на един кристал. Само че проявеното там, е като една противоположност на проявеното в сетивния свят. Докато пространството в сетивния свят е изпълнено с масата и обема на минерала, за духовния поглед то изглежда празно; обаче около това празно пространство се вижда силата, която създава формата на минерала. Цветът на един камък в сетивния свят се явява в духовния свят като изживяване на контрастния му цвят, т.е.
към текста >>
Само че проявеното там, е като една противоположност
на
проявеното в сетивния
свят
.
Така живее Азът с другите Същества след смъртта. Свръхсетивното съзнание различава три области в „родината на Духовете", които могат да бъдат сравнени с три от частите на физическия сетивен свят. Първата област е един вид „твърдата земя" на духовния свят, втората е „областта на моретата и реките" и третата е „атмосферата". Това, което на Земята приема физически форми и може да бъде възприемано от физическите органи, според своето духовно естество, може да бъде възприемано в първата област от „родината на Духовете". Там например може да се види силата, която създава формата на един кристал.
Само че проявеното там, е като една противоположност на проявеното в сетивния свят.
Докато пространството в сетивния свят е изпълнено с масата и обема на минерала, за духовния поглед то изглежда празно; обаче около това празно пространство се вижда силата, която създава формата на минерала. Цветът на един камък в сетивния свят се явява в духовния свят като изживяване на контрастния му цвят, т.е. един червено оцветен камък ще бъде възприет в духовния свят в зелено, един зелено оцветен камък в червено и т.н. Другите качества също се проявяват в своята противоположност. Както камъните, земната маса и т.н.
към текста >>
Докато пространството в сетивния
свят
е изпълнено с масата и обема
на
минерала, за духовния поглед то изглежда празно; обаче около това празно пространство се вижда силата, която създава формата
на
минерала.
Свръхсетивното съзнание различава три области в „родината на Духовете", които могат да бъдат сравнени с три от частите на физическия сетивен свят. Първата област е един вид „твърдата земя" на духовния свят, втората е „областта на моретата и реките" и третата е „атмосферата". Това, което на Земята приема физически форми и може да бъде възприемано от физическите органи, според своето духовно естество, може да бъде възприемано в първата област от „родината на Духовете". Там например може да се види силата, която създава формата на един кристал. Само че проявеното там, е като една противоположност на проявеното в сетивния свят.
Докато пространството в сетивния свят е изпълнено с масата и обема на минерала, за духовния поглед то изглежда празно; обаче около това празно пространство се вижда силата, която създава формата на минерала.
Цветът на един камък в сетивния свят се явява в духовния свят като изживяване на контрастния му цвят, т.е. един червено оцветен камък ще бъде възприет в духовния свят в зелено, един зелено оцветен камък в червено и т.н. Другите качества също се проявяват в своята противоположност. Както камъните, земната маса и т.н. образуват сушата или континентите в сетивният свят, така и описаните горе формации изграждат „твърдата земя" на духовния свят.
към текста >>
Цветът
на
един камък в сетивния
свят
се явява в духовния
свят
като изживяване
на
контрастния му цвят, т.е.
Първата област е един вид „твърдата земя" на духовния свят, втората е „областта на моретата и реките" и третата е „атмосферата". Това, което на Земята приема физически форми и може да бъде възприемано от физическите органи, според своето духовно естество, може да бъде възприемано в първата област от „родината на Духовете". Там например може да се види силата, която създава формата на един кристал. Само че проявеното там, е като една противоположност на проявеното в сетивния свят. Докато пространството в сетивния свят е изпълнено с масата и обема на минерала, за духовния поглед то изглежда празно; обаче около това празно пространство се вижда силата, която създава формата на минерала.
Цветът на един камък в сетивния свят се явява в духовния свят като изживяване на контрастния му цвят, т.е.
един червено оцветен камък ще бъде възприет в духовния свят в зелено, един зелено оцветен камък в червено и т.н. Другите качества също се проявяват в своята противоположност. Както камъните, земната маса и т.н. образуват сушата или континентите в сетивният свят, така и описаните горе формации изграждат „твърдата земя" на духовния свят. Всичко, което в сетивния свят можем да определим като „живот", в духовния свят то изгражда областта на морето.
към текста >>
един червено оцветен камък ще бъде възприет в духовния
свят
в зелено, един зелено оцветен камък в червено и т.н.
Това, което на Земята приема физически форми и може да бъде възприемано от физическите органи, според своето духовно естество, може да бъде възприемано в първата област от „родината на Духовете". Там например може да се види силата, която създава формата на един кристал. Само че проявеното там, е като една противоположност на проявеното в сетивния свят. Докато пространството в сетивния свят е изпълнено с масата и обема на минерала, за духовния поглед то изглежда празно; обаче около това празно пространство се вижда силата, която създава формата на минерала. Цветът на един камък в сетивния свят се явява в духовния свят като изживяване на контрастния му цвят, т.е.
един червено оцветен камък ще бъде възприет в духовния свят в зелено, един зелено оцветен камък в червено и т.н.
Другите качества също се проявяват в своята противоположност. Както камъните, земната маса и т.н. образуват сушата или континентите в сетивният свят, така и описаните горе формации изграждат „твърдата земя" на духовния свят. Всичко, което в сетивния свят можем да определим като „живот", в духовния свят то изгражда областта на морето. За сетивния поглед, животът проявява своите действия в растенията, животните и човека.
към текста >>
образуват сушата или континентите в сетивният
свят
, така и описаните горе формации изграждат „твърдата земя"
на
духовния
свят
.
Докато пространството в сетивния свят е изпълнено с масата и обема на минерала, за духовния поглед то изглежда празно; обаче около това празно пространство се вижда силата, която създава формата на минерала. Цветът на един камък в сетивния свят се явява в духовния свят като изживяване на контрастния му цвят, т.е. един червено оцветен камък ще бъде възприет в духовния свят в зелено, един зелено оцветен камък в червено и т.н. Другите качества също се проявяват в своята противоположност. Както камъните, земната маса и т.н.
образуват сушата или континентите в сетивният свят, така и описаните горе формации изграждат „твърдата земя" на духовния свят.
Всичко, което в сетивния свят можем да определим като „живот", в духовния свят то изгражда областта на морето. За сетивния поглед, животът проявява своите действия в растенията, животните и човека. За духовния поглед, животът е една проникваща сила, която кръстосва духовния свят като потоци, реки и морета. Още по-добро е сравнението с кръвната циркулация в човешкото тяло. Защото ако в сетивния свят реките и моретата са разпределени неравномерно, в „родината на Духовете" потоците на живота са подчинени на определена закономерност, както е кръвообращението.
към текста >>
Всичко, което в сетивния
свят
можем да определим като „живот", в духовния
свят
то изгражда областта
на
морето.
Цветът на един камък в сетивния свят се явява в духовния свят като изживяване на контрастния му цвят, т.е. един червено оцветен камък ще бъде възприет в духовния свят в зелено, един зелено оцветен камък в червено и т.н. Другите качества също се проявяват в своята противоположност. Както камъните, земната маса и т.н. образуват сушата или континентите в сетивният свят, така и описаните горе формации изграждат „твърдата земя" на духовния свят.
Всичко, което в сетивния свят можем да определим като „живот", в духовния свят то изгражда областта на морето.
За сетивния поглед, животът проявява своите действия в растенията, животните и човека. За духовния поглед, животът е една проникваща сила, която кръстосва духовния свят като потоци, реки и морета. Още по-добро е сравнението с кръвната циркулация в човешкото тяло. Защото ако в сетивния свят реките и моретата са разпределени неравномерно, в „родината на Духовете" потоците на живота са подчинени на определена закономерност, както е кръвообращението. Тъкмо този „бликащ живот" се възприема същевременно и като духовен тътен, като духовно звучене.
към текста >>
За духовния поглед, животът е една проникваща сила, която кръстосва духовния
свят
като потоци, реки и морета.
Другите качества също се проявяват в своята противоположност. Както камъните, земната маса и т.н. образуват сушата или континентите в сетивният свят, така и описаните горе формации изграждат „твърдата земя" на духовния свят. Всичко, което в сетивния свят можем да определим като „живот", в духовния свят то изгражда областта на морето. За сетивния поглед, животът проявява своите действия в растенията, животните и човека.
За духовния поглед, животът е една проникваща сила, която кръстосва духовния свят като потоци, реки и морета.
Още по-добро е сравнението с кръвната циркулация в човешкото тяло. Защото ако в сетивния свят реките и моретата са разпределени неравномерно, в „родината на Духовете" потоците на живота са подчинени на определена закономерност, както е кръвообращението. Тъкмо този „бликащ живот" се възприема същевременно и като духовен тътен, като духовно звучене. Третата област от „родината на Духовете" е нейната "атмосфера". Това, което в сетивния свят се явява като усещане, в духовната област то е нещо, което прониква навсякъде и във всичко, както и въздухът прониква навсякъде в природния свят.
към текста >>
Защото ако в сетивния
свят
реките и моретата са разпределени неравномерно, в „родината
на
Духовете" потоците
на
живота са подчинени
на
определена закономерност, както е кръвообращението.
образуват сушата или континентите в сетивният свят, така и описаните горе формации изграждат „твърдата земя" на духовния свят. Всичко, което в сетивния свят можем да определим като „живот", в духовния свят то изгражда областта на морето. За сетивния поглед, животът проявява своите действия в растенията, животните и човека. За духовния поглед, животът е една проникваща сила, която кръстосва духовния свят като потоци, реки и морета. Още по-добро е сравнението с кръвната циркулация в човешкото тяло.
Защото ако в сетивния свят реките и моретата са разпределени неравномерно, в „родината на Духовете" потоците на живота са подчинени на определена закономерност, както е кръвообращението.
Тъкмо този „бликащ живот" се възприема същевременно и като духовен тътен, като духовно звучене. Третата област от „родината на Духовете" е нейната "атмосфера". Това, което в сетивния свят се явява като усещане, в духовната област то е нещо, което прониква навсякъде и във всичко, както и въздухът прониква навсякъде в природния свят. Нека да си представим едно море от подвижни и струящи навсякъде усещания. Страдания и болки, радости и копнежи струят в тази област, както вятърът и бурята в атмосферата на сетивния свят.
към текста >>
Това, което в сетивния
свят
се явява като усещане, в духовната област то е нещо, което прониква навсякъде и във всичко, както и въздухът прониква навсякъде в природния
свят
.
За духовния поглед, животът е една проникваща сила, която кръстосва духовния свят като потоци, реки и морета. Още по-добро е сравнението с кръвната циркулация в човешкото тяло. Защото ако в сетивния свят реките и моретата са разпределени неравномерно, в „родината на Духовете" потоците на живота са подчинени на определена закономерност, както е кръвообращението. Тъкмо този „бликащ живот" се възприема същевременно и като духовен тътен, като духовно звучене. Третата област от „родината на Духовете" е нейната "атмосфера".
Това, което в сетивния свят се явява като усещане, в духовната област то е нещо, което прониква навсякъде и във всичко, както и въздухът прониква навсякъде в природния свят.
Нека да си представим едно море от подвижни и струящи навсякъде усещания. Страдания и болки, радости и копнежи струят в тази област, както вятърът и бурята в атмосферата на сетивния свят. Да си представим още, една битка, която се води на Земята. Там едни срещу други са застана ли не само човешките тела, които сетивното око може да види, но там връхлитат и страсти срещу страсти, чувства срещу чувства; болки изпълват полесражението също както го изпълват и човешките тела. Всичко, което на бойното поле се носи като страдания, болки и ликуване от победата, съществува не само в сетивни те си прояви; за свръхсетивното познание то се явява като определени процеси в „атмосферата" на духовния свят.
към текста >>
Страдания и болки, радости и копнежи струят в тази област, както вятърът и бурята в атмосферата
на
сетивния
свят
.
Защото ако в сетивния свят реките и моретата са разпределени неравномерно, в „родината на Духовете" потоците на живота са подчинени на определена закономерност, както е кръвообращението. Тъкмо този „бликащ живот" се възприема същевременно и като духовен тътен, като духовно звучене. Третата област от „родината на Духовете" е нейната "атмосфера". Това, което в сетивния свят се явява като усещане, в духовната област то е нещо, което прониква навсякъде и във всичко, както и въздухът прониква навсякъде в природния свят. Нека да си представим едно море от подвижни и струящи навсякъде усещания.
Страдания и болки, радости и копнежи струят в тази област, както вятърът и бурята в атмосферата на сетивния свят.
Да си представим още, една битка, която се води на Земята. Там едни срещу други са застана ли не само човешките тела, които сетивното око може да види, но там връхлитат и страсти срещу страсти, чувства срещу чувства; болки изпълват полесражението също както го изпълват и човешките тела. Всичко, което на бойното поле се носи като страдания, болки и ликуване от победата, съществува не само в сетивни те си прояви; за свръхсетивното познание то се явява като определени процеси в „атмосферата" на духовния свят. Едно такова събитие в духовния свят е като ураганната буря във физическия свят. А възприема нето на тези събития бихме могли да сравним с чуването на думите във физическия свят.
към текста >>
Всичко, което
на
бойното поле се носи като страдания, болки и ликуване от победата, съществува не само в сетивни те си прояви; за свръхсетивното познание то се явява като определени процеси в „атмосферата"
на
духовния
свят
.
Това, което в сетивния свят се явява като усещане, в духовната област то е нещо, което прониква навсякъде и във всичко, както и въздухът прониква навсякъде в природния свят. Нека да си представим едно море от подвижни и струящи навсякъде усещания. Страдания и болки, радости и копнежи струят в тази област, както вятърът и бурята в атмосферата на сетивния свят. Да си представим още, една битка, която се води на Земята. Там едни срещу други са застана ли не само човешките тела, които сетивното око може да види, но там връхлитат и страсти срещу страсти, чувства срещу чувства; болки изпълват полесражението също както го изпълват и човешките тела.
Всичко, което на бойното поле се носи като страдания, болки и ликуване от победата, съществува не само в сетивни те си прояви; за свръхсетивното познание то се явява като определени процеси в „атмосферата" на духовния свят.
Едно такова събитие в духовния свят е като ураганната буря във физическия свят. А възприема нето на тези събития бихме могли да сравним с чуването на думите във физическия свят. Ето защо се казва: както въздухът обгръща и прониква в земните същества, така и „духовното Слово" прави това с процесите и Съществата на духовния свят. В този духовен свят могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия. Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят.
към текста >>
Едно такова събитие в духовния
свят
е като ураганната буря във физическия
свят
.
Нека да си представим едно море от подвижни и струящи навсякъде усещания. Страдания и болки, радости и копнежи струят в тази област, както вятърът и бурята в атмосферата на сетивния свят. Да си представим още, една битка, която се води на Земята. Там едни срещу други са застана ли не само човешките тела, които сетивното око може да види, но там връхлитат и страсти срещу страсти, чувства срещу чувства; болки изпълват полесражението също както го изпълват и човешките тела. Всичко, което на бойното поле се носи като страдания, болки и ликуване от победата, съществува не само в сетивни те си прояви; за свръхсетивното познание то се явява като определени процеси в „атмосферата" на духовния свят.
Едно такова събитие в духовния свят е като ураганната буря във физическия свят.
А възприема нето на тези събития бихме могли да сравним с чуването на думите във физическия свят. Ето защо се казва: както въздухът обгръща и прониква в земните същества, така и „духовното Слово" прави това с процесите и Съществата на духовния свят. В този духовен свят могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия. Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят. Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния свят то представлява самият свят на мислите.
към текста >>
А възприема нето
на
тези събития бихме могли да сравним с чуването
на
думите във физическия
свят
.
Страдания и болки, радости и копнежи струят в тази област, както вятърът и бурята в атмосферата на сетивния свят. Да си представим още, една битка, която се води на Земята. Там едни срещу други са застана ли не само човешките тела, които сетивното око може да види, но там връхлитат и страсти срещу страсти, чувства срещу чувства; болки изпълват полесражението също както го изпълват и човешките тела. Всичко, което на бойното поле се носи като страдания, болки и ликуване от победата, съществува не само в сетивни те си прояви; за свръхсетивното познание то се явява като определени процеси в „атмосферата" на духовния свят. Едно такова събитие в духовния свят е като ураганната буря във физическия свят.
А възприема нето на тези събития бихме могли да сравним с чуването на думите във физическия свят.
Ето защо се казва: както въздухът обгръща и прониква в земните същества, така и „духовното Слово" прави това с процесите и Съществата на духовния свят. В този духовен свят могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия. Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят. Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния свят то представлява самият свят на мислите. Само че тук трябва да си представим мислите като живи и самостоятелни Същества.
към текста >>
Ето защо се казва: както въздухът обгръща и прониква в земните същества, така и „духовното Слово" прави това с процесите и Съществата
на
духовния
свят
.
Да си представим още, една битка, която се води на Земята. Там едни срещу други са застана ли не само човешките тела, които сетивното око може да види, но там връхлитат и страсти срещу страсти, чувства срещу чувства; болки изпълват полесражението също както го изпълват и човешките тела. Всичко, което на бойното поле се носи като страдания, болки и ликуване от победата, съществува не само в сетивни те си прояви; за свръхсетивното познание то се явява като определени процеси в „атмосферата" на духовния свят. Едно такова събитие в духовния свят е като ураганната буря във физическия свят. А възприема нето на тези събития бихме могли да сравним с чуването на думите във физическия свят.
Ето защо се казва: както въздухът обгръща и прониква в земните същества, така и „духовното Слово" прави това с процесите и Съществата на духовния свят.
В този духовен свят могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия. Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят. Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния свят то представлява самият свят на мислите. Само че тук трябва да си представим мислите като живи и самостоятелни Същества. Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят.
към текста >>
В този духовен
свят
могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия.
Там едни срещу други са застана ли не само човешките тела, които сетивното око може да види, но там връхлитат и страсти срещу страсти, чувства срещу чувства; болки изпълват полесражението също както го изпълват и човешките тела. Всичко, което на бойното поле се носи като страдания, болки и ликуване от победата, съществува не само в сетивни те си прояви; за свръхсетивното познание то се явява като определени процеси в „атмосферата" на духовния свят. Едно такова събитие в духовния свят е като ураганната буря във физическия свят. А възприема нето на тези събития бихме могли да сравним с чуването на думите във физическия свят. Ето защо се казва: както въздухът обгръща и прониква в земните същества, така и „духовното Слово" прави това с процесите и Съществата на духовния свят.
В този духовен свят могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия.
Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят. Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния свят то представлява самият свят на мислите. Само че тук трябва да си представим мислите като живи и самостоятелни Същества. Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят. Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот.
към текста >>
Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината
на
физическия
свят
.
Всичко, което на бойното поле се носи като страдания, болки и ликуване от победата, съществува не само в сетивни те си прояви; за свръхсетивното познание то се явява като определени процеси в „атмосферата" на духовния свят. Едно такова събитие в духовния свят е като ураганната буря във физическия свят. А възприема нето на тези събития бихме могли да сравним с чуването на думите във физическия свят. Ето защо се казва: както въздухът обгръща и прониква в земните същества, така и „духовното Слово" прави това с процесите и Съществата на духовния свят. В този духовен свят могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия.
Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят.
Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния свят то представлява самият свят на мислите. Само че тук трябва да си представим мислите като живи и самостоятелни Същества. Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят. Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот. Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят.
към текста >>
Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния
свят
то представлява самият
свят
на
мислите.
Едно такова събитие в духовния свят е като ураганната буря във физическия свят. А възприема нето на тези събития бихме могли да сравним с чуването на думите във физическия свят. Ето защо се казва: както въздухът обгръща и прониква в земните същества, така и „духовното Слово" прави това с процесите и Съществата на духовния свят. В този духовен свят могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия. Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят.
Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния свят то представлява самият свят на мислите.
Само че тук трябва да си представим мислите като живи и самостоятелни Същества. Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят. Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот. Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят. Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото.
към текста >>
Това, което човек схваща като мисли във видимия
свят
, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния
свят
.
Ето защо се казва: както въздухът обгръща и прониква в земните същества, така и „духовното Слово" прави това с процесите и Съществата на духовния свят. В този духовен свят могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия. Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят. Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния свят то представлява самият свят на мислите. Само че тук трябва да си представим мислите като живи и самостоятелни Същества.
Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят.
Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот. Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят. Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото. Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят. Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят.
към текста >>
Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област
на
духовния
свят
.
Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят. Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния свят то представлява самият свят на мислите. Само че тук трябва да си представим мислите като живи и самостоятелни Същества. Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят. Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот.
Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят.
Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото. Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят. Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят. Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят. Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина.
към текста >>
Това, което човек възприема като мисли в своя физически
свят
между раждането и смъртта, е само откровение
на
мисловния
свят
, доколкото то може да възникне чрез физическите органи
на
тялото.
Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния свят то представлява самият свят на мислите. Само че тук трябва да си представим мислите като живи и самостоятелни Същества. Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят. Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот. Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят.
Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото.
Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят. Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят. Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят. Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост.
към текста >>
Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване
на
физическия
свят
, имат своя произход точно в тази област
на
духовния
свят
.
Само че тук трябва да си представим мислите като живи и самостоятелни Същества. Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят. Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот. Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят. Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото.
Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят.
Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят. Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят. Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети.
към текста >>
Тук не трябва да имаме предвид само идеите
на
великите откриватели,
на
гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния
свят
, но които позволяват
на
човека да променя и преобразява този външен
свят
.
Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят. Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот. Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят. Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото. Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят.
Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят.
Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят. Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети. Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината.
към текста >>
Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния
свят
, трябва да бъдат отнесени към третата област
на
духовния
свят
; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния
свят
действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле
на
духовния
свят
.
Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот. Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят. Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото. Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят. Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят.
Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят.
Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети. Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината. Има и още по-висши области в духовния свят, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга.
към текста >>
Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния
свят
, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината.
Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят. Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят. Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети.
Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината.
Има и още по-висши области в духовния свят, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга. След смъртта Азът е потопен в този свят заедно с духовния плод, който той носи със себе си от сетивния свят. Този плод е все още свързан с онази част от астралното тяло, която е останала след периода на пречистването. От астралното тяло отпада само онази част, която след смъртта насочва своите желания и страсти към физическия живот. Потопяването на Аза в духовния свят заедно с това, което той е извлякъл от сетивния свят може да се сравни със заравянето на едно семе в плодородната почва.
към текста >>
Има и още по-висши области в духовния
свят
, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга.
Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят. Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети. Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината.
Има и още по-висши области в духовния свят, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга.
След смъртта Азът е потопен в този свят заедно с духовния плод, който той носи със себе си от сетивния свят. Този плод е все още свързан с онази част от астралното тяло, която е останала след периода на пречистването. От астралното тяло отпада само онази част, която след смъртта насочва своите желания и страсти към физическия живот. Потопяването на Аза в духовния свят заедно с това, което той е извлякъл от сетивния свят може да се сравни със заравянето на едно семе в плодородната почва. Както това семе привлича различни вещества и сили от своята околна среда, за да се развие в едно ново растение, така и Азът израства и се развива в духовния свят.
към текста >>
След смъртта Азът е потопен в този
свят
заедно с духовния плод, който той носи със себе си от сетивния
свят
.
Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети. Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината. Има и още по-висши области в духовния свят, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга.
След смъртта Азът е потопен в този свят заедно с духовния плод, който той носи със себе си от сетивния свят.
Този плод е все още свързан с онази част от астралното тяло, която е останала след периода на пречистването. От астралното тяло отпада само онази част, която след смъртта насочва своите желания и страсти към физическия живот. Потопяването на Аза в духовния свят заедно с това, което той е извлякъл от сетивния свят може да се сравни със заравянето на едно семе в плодородната почва. Както това семе привлича различни вещества и сили от своята околна среда, за да се развие в едно ново растение, така и Азът израства и се развива в духовния свят. В това, което един сетивен орган възприема, е скрита и силата, чрез която е образуван този орган.
към текста >>
Потопяването
на
Аза в духовния
свят
заедно с това, което той е извлякъл от сетивния
свят
може да се сравни със заравянето
на
едно семе в плодородната почва.
Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината. Има и още по-висши области в духовния свят, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга. След смъртта Азът е потопен в този свят заедно с духовния плод, който той носи със себе си от сетивния свят. Този плод е все още свързан с онази част от астралното тяло, която е останала след периода на пречистването. От астралното тяло отпада само онази част, която след смъртта насочва своите желания и страсти към физическия живот.
Потопяването на Аза в духовния свят заедно с това, което той е извлякъл от сетивния свят може да се сравни със заравянето на едно семе в плодородната почва.
Както това семе привлича различни вещества и сили от своята околна среда, за да се развие в едно ново растение, така и Азът израства и се развива в духовния свят. В това, което един сетивен орган възприема, е скрита и силата, чрез която е образуван този орган. Окото възприема светлината. Обаче без светлина не би съществувало никакво око. Същества, които живеят в тъмнина, не изграждат никакви зрителни органи.
към текста >>
Както това семе привлича различни вещества и сили от своята околна среда, за да се развие в едно ново растение, така и Азът израства и се развива в духовния
свят
.
Има и още по-висши области в духовния свят, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга. След смъртта Азът е потопен в този свят заедно с духовния плод, който той носи със себе си от сетивния свят. Този плод е все още свързан с онази част от астралното тяло, която е останала след периода на пречистването. От астралното тяло отпада само онази част, която след смъртта насочва своите желания и страсти към физическия живот. Потопяването на Аза в духовния свят заедно с това, което той е извлякъл от сетивния свят може да се сравни със заравянето на едно семе в плодородната почва.
Както това семе привлича различни вещества и сили от своята околна среда, за да се развие в едно ново растение, така и Азът израства и се развива в духовния свят.
В това, което един сетивен орган възприема, е скрита и силата, чрез която е образуван този орган. Окото възприема светлината. Обаче без светлина не би съществувало никакво око. Същества, които живеят в тъмнина, не изграждат никакви зрителни органи. Така целият телесен човек е създаден от скритите сили на това, което неговите телесни органи са в състояние да възприемат, физическо то тяло е изградено от силите на физическия свят, етерното тяло от тези на етерния свят, астралното тяло от силите на астралния свят.
към текста >>
Така целият телесен човек е създаден от скритите сили
на
това, което неговите телесни органи са в състояние да възприемат, физическо то тяло е изградено от силите
на
физическия
свят
, етерното тяло от тези
на
етерния
свят
, астралното тяло от силите
на
астралния
свят
.
Както това семе привлича различни вещества и сили от своята околна среда, за да се развие в едно ново растение, така и Азът израства и се развива в духовния свят. В това, което един сетивен орган възприема, е скрита и силата, чрез която е образуван този орган. Окото възприема светлината. Обаче без светлина не би съществувало никакво око. Същества, които живеят в тъмнина, не изграждат никакви зрителни органи.
Така целият телесен човек е създаден от скритите сили на това, което неговите телесни органи са в състояние да възприемат, физическо то тяло е изградено от силите на физическия свят, етерното тяло от тези на етерния свят, астралното тяло от силите на астралния свят.
Когато Азът пристъпи в духовния свят, той се оказва всред онези сили, които са останали скрити и недостъпни за физическото възприятие. Това, което се вижда най-напред в първата област на духовния свят, са онези духовни Същества, които непрекъснато са около човека и които изграждат неговото физическо тяло. Следователно, във физическия свят човек не възприема нищо друго, освен откровенията на онези духовни сили, които изграждат неговото физическо тяло. След смъртта той попада тъкмо всред тези формиращи сили, които сега му се откриват в своята истинска, скрита по-рано форма. Минавайки през втората област, той попада всред силите, от които е изградено неговото етерно тяло; в третата област го заливат силите, от които е изградено неговото астрално тяло.
към текста >>
Когато Азът пристъпи в духовния
свят
, той се оказва всред онези сили, които са останали скрити и недостъпни за физическото възприятие.
В това, което един сетивен орган възприема, е скрита и силата, чрез която е образуван този орган. Окото възприема светлината. Обаче без светлина не би съществувало никакво око. Същества, които живеят в тъмнина, не изграждат никакви зрителни органи. Така целият телесен човек е създаден от скритите сили на това, което неговите телесни органи са в състояние да възприемат, физическо то тяло е изградено от силите на физическия свят, етерното тяло от тези на етерния свят, астралното тяло от силите на астралния свят.
Когато Азът пристъпи в духовния свят, той се оказва всред онези сили, които са останали скрити и недостъпни за физическото възприятие.
Това, което се вижда най-напред в първата област на духовния свят, са онези духовни Същества, които непрекъснато са около човека и които изграждат неговото физическо тяло. Следователно, във физическия свят човек не възприема нищо друго, освен откровенията на онези духовни сили, които изграждат неговото физическо тяло. След смъртта той попада тъкмо всред тези формиращи сили, които сега му се откриват в своята истинска, скрита по-рано форма. Минавайки през втората област, той попада всред силите, от които е изградено неговото етерно тяло; в третата област го заливат силите, от които е изградено неговото астрално тяло. Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта.
към текста >>
Това, което се вижда най-напред в първата област
на
духовния
свят
, са онези духовни Същества, които непрекъснато са около човека и които изграждат неговото физическо тяло.
Окото възприема светлината. Обаче без светлина не би съществувало никакво око. Същества, които живеят в тъмнина, не изграждат никакви зрителни органи. Така целият телесен човек е създаден от скритите сили на това, което неговите телесни органи са в състояние да възприемат, физическо то тяло е изградено от силите на физическия свят, етерното тяло от тези на етерния свят, астралното тяло от силите на астралния свят. Когато Азът пристъпи в духовния свят, той се оказва всред онези сили, които са останали скрити и недостъпни за физическото възприятие.
Това, което се вижда най-напред в първата област на духовния свят, са онези духовни Същества, които непрекъснато са около човека и които изграждат неговото физическо тяло.
Следователно, във физическия свят човек не възприема нищо друго, освен откровенията на онези духовни сили, които изграждат неговото физическо тяло. След смъртта той попада тъкмо всред тези формиращи сили, които сега му се откриват в своята истинска, скрита по-рано форма. Минавайки през втората област, той попада всред силите, от които е изградено неговото етерно тяло; в третата област го заливат силите, от които е изградено неговото астрално тяло. Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта. Тези Същества от духовния свят работят заедно с това, което човек е донесъл като плод от предишния си живот и което сега се превръща в един зародиш.
към текста >>
Следователно, във физическия
свят
човек не възприема нищо друго, освен откровенията
на
онези духовни сили, които изграждат неговото физическо тяло.
Обаче без светлина не би съществувало никакво око. Същества, които живеят в тъмнина, не изграждат никакви зрителни органи. Така целият телесен човек е създаден от скритите сили на това, което неговите телесни органи са в състояние да възприемат, физическо то тяло е изградено от силите на физическия свят, етерното тяло от тези на етерния свят, астралното тяло от силите на астралния свят. Когато Азът пристъпи в духовния свят, той се оказва всред онези сили, които са останали скрити и недостъпни за физическото възприятие. Това, което се вижда най-напред в първата област на духовния свят, са онези духовни Същества, които непрекъснато са около човека и които изграждат неговото физическо тяло.
Следователно, във физическия свят човек не възприема нищо друго, освен откровенията на онези духовни сили, които изграждат неговото физическо тяло.
След смъртта той попада тъкмо всред тези формиращи сили, които сега му се откриват в своята истинска, скрита по-рано форма. Минавайки през втората област, той попада всред силите, от които е изградено неговото етерно тяло; в третата област го заливат силите, от които е изградено неговото астрално тяло. Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта. Тези Същества от духовния свят работят заедно с това, което човек е донесъл като плод от предишния си живот и което сега се превръща в един зародиш. И благодарение на това съвместно действие човек отново израства, този път като едно духовно Същество.
към текста >>
Също и от по-висшите сфери
на
духовния
свят
, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта.
Когато Азът пристъпи в духовния свят, той се оказва всред онези сили, които са останали скрити и недостъпни за физическото възприятие. Това, което се вижда най-напред в първата област на духовния свят, са онези духовни Същества, които непрекъснато са около човека и които изграждат неговото физическо тяло. Следователно, във физическия свят човек не възприема нищо друго, освен откровенията на онези духовни сили, които изграждат неговото физическо тяло. След смъртта той попада тъкмо всред тези формиращи сили, които сега му се откриват в своята истинска, скрита по-рано форма. Минавайки през втората област, той попада всред силите, от които е изградено неговото етерно тяло; в третата област го заливат силите, от които е изградено неговото астрално тяло.
Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта.
Тези Същества от духовния свят работят заедно с това, което човек е донесъл като плод от предишния си живот и което сега се превръща в един зародиш. И благодарение на това съвместно действие човек отново израства, този път като едно духовно Същество. По време на сън, физическото и етерното тяло продължават да съществуват; астралното тяло и Азът са наистина вън от тях, но продължават да са свързани с тези две тела. Това, което астралното тяло и Азът приемат сега от духовния свят, може да послужи само за възстановяване на изчерпаните по време на будното състояние сили. Обаче след като човек се освободи от физическото и етерното тяло по време на смъртта, и след като в периода на пречистването се освободи и от онези части на астралното тяло, които чрез своите желания продължават да са зависими от физическия свят, тогава вече всичко, което нахлува от духовния свят към Аза, не само го подобрява, но го и преизгражда.
към текста >>
Тези Същества от духовния
свят
работят заедно с това, което човек е донесъл като плод от предишния си живот и което сега се превръща в един зародиш.
Това, което се вижда най-напред в първата област на духовния свят, са онези духовни Същества, които непрекъснато са около човека и които изграждат неговото физическо тяло. Следователно, във физическия свят човек не възприема нищо друго, освен откровенията на онези духовни сили, които изграждат неговото физическо тяло. След смъртта той попада тъкмо всред тези формиращи сили, които сега му се откриват в своята истинска, скрита по-рано форма. Минавайки през втората област, той попада всред силите, от които е изградено неговото етерно тяло; в третата област го заливат силите, от които е изградено неговото астрално тяло. Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта.
Тези Същества от духовния свят работят заедно с това, което човек е донесъл като плод от предишния си живот и което сега се превръща в един зародиш.
И благодарение на това съвместно действие човек отново израства, този път като едно духовно Същество. По време на сън, физическото и етерното тяло продължават да съществуват; астралното тяло и Азът са наистина вън от тях, но продължават да са свързани с тези две тела. Това, което астралното тяло и Азът приемат сега от духовния свят, може да послужи само за възстановяване на изчерпаните по време на будното състояние сили. Обаче след като човек се освободи от физическото и етерното тяло по време на смъртта, и след като в периода на пречистването се освободи и от онези части на астралното тяло, които чрез своите желания продължават да са зависими от физическия свят, тогава вече всичко, което нахлува от духовния свят към Аза, не само го подобрява, но го и преизгражда. И след определено време, върху което ще говорим по-нататък в тази книга, около Аза се формира едно астрално тяло, което отново може да живее в такова физическо и етерно тяло, каквито са присъщи на човека между раждането и смъртта.
към текста >>
Това, което астралното тяло и Азът приемат сега от духовния
свят
, може да послужи само за възстановяване
на
изчерпаните по време
на
будното състояние сили.
Минавайки през втората област, той попада всред силите, от които е изградено неговото етерно тяло; в третата област го заливат силите, от които е изградено неговото астрално тяло. Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта. Тези Същества от духовния свят работят заедно с това, което човек е донесъл като плод от предишния си живот и което сега се превръща в един зародиш. И благодарение на това съвместно действие човек отново израства, този път като едно духовно Същество. По време на сън, физическото и етерното тяло продължават да съществуват; астралното тяло и Азът са наистина вън от тях, но продължават да са свързани с тези две тела.
Това, което астралното тяло и Азът приемат сега от духовния свят, може да послужи само за възстановяване на изчерпаните по време на будното състояние сили.
Обаче след като човек се освободи от физическото и етерното тяло по време на смъртта, и след като в периода на пречистването се освободи и от онези части на астралното тяло, които чрез своите желания продължават да са зависими от физическия свят, тогава вече всичко, което нахлува от духовния свят към Аза, не само го подобрява, но го и преизгражда. И след определено време, върху което ще говорим по-нататък в тази книга, около Аза се формира едно астрално тяло, което отново може да живее в такова физическо и етерно тяло, каквито са присъщи на човека между раждането и смъртта. Човекът може отново да мине през едно раждане и да се появи в ново земно съществуване, което ще съдържа в себе си и плода на предишния земен живот. До новообразуването на астралното тяло, човек е свидетел на своето ново изграждане. Понеже силите на духовния свят му се явяват не чрез външни органи, а отвътре, както собствения Аз в акта на себесъзнанието, той може да възприема тяхното откровение дотогава, докато стремежът му не е насочен към един външно възприемаем свят.
към текста >>
Обаче след като човек се освободи от физическото и етерното тяло по време
на
смъртта, и след като в периода
на
пречистването се освободи и от онези части
на
астралното тяло, които чрез своите желания продължават да са зависими от физическия
свят
, тогава вече всичко, което нахлува от духовния
свят
към Аза, не само го подобрява, но го и преизгражда.
Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта. Тези Същества от духовния свят работят заедно с това, което човек е донесъл като плод от предишния си живот и което сега се превръща в един зародиш. И благодарение на това съвместно действие човек отново израства, този път като едно духовно Същество. По време на сън, физическото и етерното тяло продължават да съществуват; астралното тяло и Азът са наистина вън от тях, но продължават да са свързани с тези две тела. Това, което астралното тяло и Азът приемат сега от духовния свят, може да послужи само за възстановяване на изчерпаните по време на будното състояние сили.
Обаче след като човек се освободи от физическото и етерното тяло по време на смъртта, и след като в периода на пречистването се освободи и от онези части на астралното тяло, които чрез своите желания продължават да са зависими от физическия свят, тогава вече всичко, което нахлува от духовния свят към Аза, не само го подобрява, но го и преизгражда.
И след определено време, върху което ще говорим по-нататък в тази книга, около Аза се формира едно астрално тяло, което отново може да живее в такова физическо и етерно тяло, каквито са присъщи на човека между раждането и смъртта. Човекът може отново да мине през едно раждане и да се появи в ново земно съществуване, което ще съдържа в себе си и плода на предишния земен живот. До новообразуването на астралното тяло, човек е свидетел на своето ново изграждане. Понеже силите на духовния свят му се явяват не чрез външни органи, а отвътре, както собствения Аз в акта на себесъзнанието, той може да възприема тяхното откровение дотогава, докато стремежът му не е насочен към един външно възприемаем свят. От мига, когато астралното тяло е отново образувано, този стремеж се насочва навън.
към текста >>
Понеже силите
на
духовния
свят
му се явяват не чрез външни органи, а отвътре, както собствения Аз в акта
на
себесъзнанието, той може да възприема тяхното откровение дотогава, докато стремежът му не е насочен към един външно възприемаем
свят
.
Това, което астралното тяло и Азът приемат сега от духовния свят, може да послужи само за възстановяване на изчерпаните по време на будното състояние сили. Обаче след като човек се освободи от физическото и етерното тяло по време на смъртта, и след като в периода на пречистването се освободи и от онези части на астралното тяло, които чрез своите желания продължават да са зависими от физическия свят, тогава вече всичко, което нахлува от духовния свят към Аза, не само го подобрява, но го и преизгражда. И след определено време, върху което ще говорим по-нататък в тази книга, около Аза се формира едно астрално тяло, което отново може да живее в такова физическо и етерно тяло, каквито са присъщи на човека между раждането и смъртта. Човекът може отново да мине през едно раждане и да се появи в ново земно съществуване, което ще съдържа в себе си и плода на предишния земен живот. До новообразуването на астралното тяло, човек е свидетел на своето ново изграждане.
Понеже силите на духовния свят му се явяват не чрез външни органи, а отвътре, както собствения Аз в акта на себесъзнанието, той може да възприема тяхното откровение дотогава, докато стремежът му не е насочен към един външно възприемаем свят.
От мига, когато астралното тяло е отново образувано, този стремеж се насочва навън. Сега астралното тяло жадно търси друго етерно и друго физическо тяло.То вече отблъсква откровенията,които бликат отвътре. Ето защо сега възниква такова междинно състояние, при което човек потъва в безсъзнание. Съзнанието може да се появи отново едва във физическия свят, когато ще са изградени органите, необходими за физическото възприятие. През времето, когато озареното от вътрешни възприятия съзнание е прекратено, към астралното тяло започва присъединяването на ново етерно тяло и така то отново може да се вмъкне в ново физическо тяло.
към текста >>
Съзнанието може да се появи отново едва във физическия
свят
, когато ще са изградени органите, необходими за физическото възприятие.
До новообразуването на астралното тяло, човек е свидетел на своето ново изграждане. Понеже силите на духовния свят му се явяват не чрез външни органи, а отвътре, както собствения Аз в акта на себесъзнанието, той може да възприема тяхното откровение дотогава, докато стремежът му не е насочен към един външно възприемаем свят. От мига, когато астралното тяло е отново образувано, този стремеж се насочва навън. Сега астралното тяло жадно търси друго етерно и друго физическо тяло.То вече отблъсква откровенията,които бликат отвътре. Ето защо сега възниква такова междинно състояние, при което човек потъва в безсъзнание.
Съзнанието може да се появи отново едва във физическия свят, когато ще са изградени органите, необходими за физическото възприятие.
През времето, когато озареното от вътрешни възприятия съзнание е прекратено, към астралното тяло започва присъединяването на ново етерно тяло и така то отново може да се вмъкне в ново физическо тяло. В тези два присъединителни процеса би могъл съзнателно да участвува само такъв Аз, който поражда в самия себе си скритите във физическото и етерното тяло творчески сили, насочени към изграждането на Духа-Живот и Човека-Дух. Но след като човек не е стигнал до тази степен, това присъединяване трябва да се ръководи от Същества, които са по-напреднали в своето развитие. Тези Същества насочват астралното тяло към определена родителска двойка, за да му бъдат осигурени съответствуващите етерно и физическо тяло. Преди да се осъществи присъединяването на етерното тяло, за всеки човек, който отново влиза във физическото съществувание, става нещо изключително важно.
към текста >>
Докато продължава това изграждане, човек живее вън от физическия
свят
.
По този начин предишният живот действува детерминиращо върху новия. Човешките действия през този нов живот са предизвикани по определен начин от действията през миналия живот. Тази закономерна връзка между предишния и следващия живот, можем да определим като закон на съдбата. Нарича се още „Карма" израз, който е взет от източната мъдрост. Изграждането на ново тяло не е единствената дейност, която предстои на човека между смъртта и поредното ново раждане.
Докато продължава това изграждане, човек живее вън от физическия свят.
Но през този период, физическият свят напредва в своето развитие. В относително кратки периоди от време, Земята също променя своя облик. Как са изглеждали преди няколко хилядолетия областите, които днес са заети например от Германия? Когато човек влиза в едно ново физическо съществувание, по правило Земята никога не изглежда така, както е изглеждала по време на последния му живот. Докато човек е отсъствувал от Земята, всичко се е променило.
към текста >>
Но през този период, физическият
свят
напредва в своето развитие.
Човешките действия през този нов живот са предизвикани по определен начин от действията през миналия живот. Тази закономерна връзка между предишния и следващия живот, можем да определим като закон на съдбата. Нарича се още „Карма" израз, който е взет от източната мъдрост. Изграждането на ново тяло не е единствената дейност, която предстои на човека между смъртта и поредното ново раждане. Докато продължава това изграждане, човек живее вън от физическия свят.
Но през този период, физическият свят напредва в своето развитие.
В относително кратки периоди от време, Земята също променя своя облик. Как са изглеждали преди няколко хилядолетия областите, които днес са заети например от Германия? Когато човек влиза в едно ново физическо съществувание, по правило Земята никога не изглежда така, както е изглеждала по време на последния му живот. Докато човек е отсъствувал от Земята, всичко се е променило. В тази промяна на земния облик също действуват скрити сили.
към текста >>
А те действуват от същия
свят
, в който човек се намира след смъртта.
В относително кратки периоди от време, Земята също променя своя облик. Как са изглеждали преди няколко хилядолетия областите, които днес са заети например от Германия? Когато човек влиза в едно ново физическо съществувание, по правило Земята никога не изглежда така, както е изглеждала по време на последния му живот. Докато човек е отсъствувал от Земята, всичко се е променило. В тази промяна на земния облик също действуват скрити сили.
А те действуват от същия свят, в който човек се намира след смъртта.
И той сам трябва да съдействува за преобразяването на Земята. Докато не породи в себе си Духа-Живот и Човека-Дух и не постигне ясно съзнание за връзката между духовните сили и техния видим израз във физическия свят, човек не може сам да упражнява това съдействие; той може това само под ръководството на по-висши Същества. И все пак той участвува наравно в преобразяването на земните условия. Може да се каже, че по времето между смъртта и новото раждане, хората преобразяват Земята по такъв начин, че новите и условия да отговарят на това, което се е променило в самите тях. Когато разглеждаме определен ландшафт в даден момент и после отново след продължителен период от време, довел до коренни промени, установяваме, че силите които са предизвикали тези промени, се намират у мъртвите.
към текста >>
Докато не породи в себе си Духа-Живот и Човека-Дух и не постигне ясно съзнание за връзката между духовните сили и техния видим израз във физическия
свят
, човек не може сам да упражнява това съдействие; той може това само под ръководството
на
по-висши Същества.
Когато човек влиза в едно ново физическо съществувание, по правило Земята никога не изглежда така, както е изглеждала по време на последния му живот. Докато човек е отсъствувал от Земята, всичко се е променило. В тази промяна на земния облик също действуват скрити сили. А те действуват от същия свят, в който човек се намира след смъртта. И той сам трябва да съдействува за преобразяването на Земята.
Докато не породи в себе си Духа-Живот и Човека-Дух и не постигне ясно съзнание за връзката между духовните сили и техния видим израз във физическия свят, човек не може сам да упражнява това съдействие; той може това само под ръководството на по-висши Същества.
И все пак той участвува наравно в преобразяването на земните условия. Може да се каже, че по времето между смъртта и новото раждане, хората преобразяват Земята по такъв начин, че новите и условия да отговарят на това, което се е променило в самите тях. Когато разглеждаме определен ландшафт в даден момент и после отново след продължителен период от време, довел до коренни промени, установяваме, че силите които са предизвикали тези промени, се намират у мъртвите. По този начин мъртвите са свързани със Земята дори и по времето между смъртта и едно ново раждане. Във всеки физически процес, свръхсетивното съзнание се добира до едно или друго откровение на скрития духовен свят.
към текста >>
Във всеки физически процес, свръхсетивното съзнание се добира до едно или друго откровение
на
скрития духовен
свят
.
Докато не породи в себе си Духа-Живот и Човека-Дух и не постигне ясно съзнание за връзката между духовните сили и техния видим израз във физическия свят, човек не може сам да упражнява това съдействие; той може това само под ръководството на по-висши Същества. И все пак той участвува наравно в преобразяването на земните условия. Може да се каже, че по времето между смъртта и новото раждане, хората преобразяват Земята по такъв начин, че новите и условия да отговарят на това, което се е променило в самите тях. Когато разглеждаме определен ландшафт в даден момент и после отново след продължителен период от време, довел до коренни промени, установяваме, че силите които са предизвикали тези промени, се намират у мъртвите. По този начин мъртвите са свързани със Земята дори и по времето между смъртта и едно ново раждане.
Във всеки физически процес, свръхсетивното съзнание се добира до едно или друго откровение на скрития духовен свят.
Според обикновеното наблюдение, промените в земния ландшафт се дължат на климата, слънчевата светлина и т.н. За свръхсетивното съзнание обаче, в светлинния лъч, който идва от Слънцето и пада върху растението, бушува силата на мъртвите хора. Свръхсетивното наблюдение вижда как човешки души витаят над растенията, как те променят почвата и т.н. След смъртта човек не е ангажиран само със себе си и с подготовката за своето предстоящо земно съществувание. Не, той е призован да работи и да преизгражда в духовен смисъл външния свят, също как то в живота между раждането и смъртта е призован да променя физическия свят.
към текста >>
Не, той е призован да работи и да преизгражда в духовен смисъл външния
свят
, също как то в живота между раждането и смъртта е призован да променя физическия
свят
.
Във всеки физически процес, свръхсетивното съзнание се добира до едно или друго откровение на скрития духовен свят. Според обикновеното наблюдение, промените в земния ландшафт се дължат на климата, слънчевата светлина и т.н. За свръхсетивното съзнание обаче, в светлинния лъч, който идва от Слънцето и пада върху растението, бушува силата на мъртвите хора. Свръхсетивното наблюдение вижда как човешки души витаят над растенията, как те променят почвата и т.н. След смъртта човек не е ангажиран само със себе си и с подготовката за своето предстоящо земно съществувание.
Не, той е призован да работи и да преизгражда в духовен смисъл външния свят, също как то в живота между раждането и смъртта е призован да променя физическия свят.
Обаче нещата стоят така, че не само човешкият живот в духовния свят действува върху условията на Земята, но и обратно: Действията във физическия свят имат последици за отношенията в духовния свят. Нека да си послужим с един пример. Силна любовна връзка свързва майката и детето. Това силно привличане има своите корени в сетивния свят. В хода на времето обаче любовта се променя.
към текста >>
Обаче нещата стоят така, че не само човешкият живот в духовния
свят
действува върху условията
на
Земята, но и обратно: Действията във физическия
свят
имат последици за отношенията в духовния
свят
.
Според обикновеното наблюдение, промените в земния ландшафт се дължат на климата, слънчевата светлина и т.н. За свръхсетивното съзнание обаче, в светлинния лъч, който идва от Слънцето и пада върху растението, бушува силата на мъртвите хора. Свръхсетивното наблюдение вижда как човешки души витаят над растенията, как те променят почвата и т.н. След смъртта човек не е ангажиран само със себе си и с подготовката за своето предстоящо земно съществувание. Не, той е призован да работи и да преизгражда в духовен смисъл външния свят, също как то в живота между раждането и смъртта е призован да променя физическия свят.
Обаче нещата стоят така, че не само човешкият живот в духовния свят действува върху условията на Земята, но и обратно: Действията във физическия свят имат последици за отношенията в духовния свят.
Нека да си послужим с един пример. Силна любовна връзка свързва майката и детето. Това силно привличане има своите корени в сетивния свят. В хода на времето обаче любовта се променя. Сетивната връзка все повече се превръща в духовна.
към текста >>
Това силно привличане има своите корени в сетивния
свят
.
След смъртта човек не е ангажиран само със себе си и с подготовката за своето предстоящо земно съществувание. Не, той е призован да работи и да преизгражда в духовен смисъл външния свят, също как то в живота между раждането и смъртта е призован да променя физическия свят. Обаче нещата стоят така, че не само човешкият живот в духовния свят действува върху условията на Земята, но и обратно: Действията във физическия свят имат последици за отношенията в духовния свят. Нека да си послужим с един пример. Силна любовна връзка свързва майката и детето.
Това силно привличане има своите корени в сетивния свят.
В хода на времето обаче любовта се променя. Сетивната връзка все повече се превръща в духовна. Тази връзка е изтъкана не само за физическия свят, но и за духовния свят. Този пример е валиден и в много други отношения. Това, което духовните Същества изплитат във физическия свят, остава да съществува и в духовния.
към текста >>
Тази връзка е изтъкана не само за физическия
свят
, но и за духовния
свят
.
Нека да си послужим с един пример. Силна любовна връзка свързва майката и детето. Това силно привличане има своите корени в сетивния свят. В хода на времето обаче любовта се променя. Сетивната връзка все повече се превръща в духовна.
Тази връзка е изтъкана не само за физическия свят, но и за духовния свят.
Този пример е валиден и в много други отношения. Това, което духовните Същества изплитат във физическия свят, остава да съществува и в духовния. Приятели, които са били дълбоко свързани в живота, ще си принадлежат и в духовния свят. След отхвърлянето на телата, те се оказват в една много по-дълбока връзка, отколкото по време на физическия живот. Като Духове, те представляват нещо много повече един за друг; откровенията им, изявявани вътрешно, вече описахме.
към текста >>
Това, което духовните Същества изплитат във физическия
свят
, остава да съществува и в духовния.
Това силно привличане има своите корени в сетивния свят. В хода на времето обаче любовта се променя. Сетивната връзка все повече се превръща в духовна. Тази връзка е изтъкана не само за физическия свят, но и за духовния свят. Този пример е валиден и в много други отношения.
Това, което духовните Същества изплитат във физическия свят, остава да съществува и в духовния.
Приятели, които са били дълбоко свързани в живота, ще си принадлежат и в духовния свят. След отхвърлянето на телата, те се оказват в една много по-дълбока връзка, отколкото по време на физическия живот. Като Духове, те представляват нещо много повече един за друг; откровенията им, изявявани вътрешно, вече описахме. Връзката изтъкана между двама души, ги среща отново и в следващия живот. Ето защо напълно вярно е да се говори, че след смъртта хората се срещат отново.
към текста >>
Приятели, които са били дълбоко свързани в живота, ще си принадлежат и в духовния
свят
.
В хода на времето обаче любовта се променя. Сетивната връзка все повече се превръща в духовна. Тази връзка е изтъкана не само за физическия свят, но и за духовния свят. Този пример е валиден и в много други отношения. Това, което духовните Същества изплитат във физическия свят, остава да съществува и в духовния.
Приятели, които са били дълбоко свързани в живота, ще си принадлежат и в духовния свят.
След отхвърлянето на телата, те се оказват в една много по-дълбока връзка, отколкото по време на физическия живот. Като Духове, те представляват нещо много повече един за друг; откровенията им, изявявани вътрешно, вече описахме. Връзката изтъкана между двама души, ги среща отново и в следващия живот. Ето защо напълно вярно е да се говори, че след смъртта хората се срещат отново. Това, което става с човека от раждането до смъртта и после отново до следващото раждане, се повтаря.
към текста >>
Човек винаги се връща
на
Земята, но не и преди плодът от физическия живот да е узрял в духовния
свят
.
След отхвърлянето на телата, те се оказват в една много по-дълбока връзка, отколкото по време на физическия живот. Като Духове, те представляват нещо много повече един за друг; откровенията им, изявявани вътрешно, вече описахме. Връзката изтъкана между двама души, ги среща отново и в следващия живот. Ето защо напълно вярно е да се говори, че след смъртта хората се срещат отново. Това, което става с човека от раждането до смъртта и после отново до следващото раждане, се повтаря.
Човек винаги се връща на Земята, но не и преди плодът от физическия живот да е узрял в духовния свят.
И все пак не съществува едно непрекъснато повторение без начало и край; от определени форми на съществувание човек преминава в такива, каквито описваме сега, докато в бъдеще той ще премине към съвсем други форми на съществувание. Представа за тези преходни степени ние ще получим най-вече ако проследим от свръхсетивна гледна точка развитието на Вселената и свързаната с него еволюция на човека. Естествено, за сетивното наблюдение процесите между смъртта и новото раждане са много по-скрити, отколкото духовните причини, лежащи в основата на живота между раждането и смъртта. Сетивното наблюдение може да се произнесе само върху тази част от скрития свят, чиито действия се проявяват във видимия физически свят.
към текста >>
Сетивното наблюдение може да се произнесе само върху тази част от скрития
свят
, чиито действия се проявяват във видимия физически
свят
.
Човек винаги се връща на Земята, но не и преди плодът от физическия живот да е узрял в духовния свят. И все пак не съществува едно непрекъснато повторение без начало и край; от определени форми на съществувание човек преминава в такива, каквито описваме сега, докато в бъдеще той ще премине към съвсем други форми на съществувание. Представа за тези преходни степени ние ще получим най-вече ако проследим от свръхсетивна гледна точка развитието на Вселената и свързаната с него еволюция на човека. Естествено, за сетивното наблюдение процесите между смъртта и новото раждане са много по-скрити, отколкото духовните причини, лежащи в основата на живота между раждането и смъртта.
Сетивното наблюдение може да се произнесе само върху тази част от скрития свят, чиито действия се проявяват във видимия физически свят.
Но пред сетивното наблюдение трябва да възникне въпросът, дали след като навлиза чрез раждането в земния си живот, човек не донася със себе си и нещо от това, което свръхсетивното познание описва като процеси между смъртта и новото раждане. Ако някой намери охлювна черупка, в която няма и следа от живия охлюв, все пак ще признае, че черупката е възникнала в резултат от действията на един жив организъм, а не че тя е изградена само от физически сили. По същия начин, ако някой наблюдава човека в живота и открие нещо, което е невъзможно да води своето начало от този живот, би било разумно да допусне, че то води началото си от това, което описва Тайната Наука, стига нейните описания да хвърлят известна светлина върху иначе неразбираемите факти и събития от живота. В този случай сетивно-ориентираното наблюдение също би могло да вникне в невидимите причини, лежащи в основата на видимите действия. С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във верността на свръхсетивното познание.
към текста >>
Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата
на
физическия
свят
.
Но пред сетивното наблюдение трябва да възникне въпросът, дали след като навлиза чрез раждането в земния си живот, човек не донася със себе си и нещо от това, което свръхсетивното познание описва като процеси между смъртта и новото раждане. Ако някой намери охлювна черупка, в която няма и следа от живия охлюв, все пак ще признае, че черупката е възникнала в резултат от действията на един жив организъм, а не че тя е изградена само от физически сили. По същия начин, ако някой наблюдава човека в живота и открие нещо, което е невъзможно да води своето начало от този живот, би било разумно да допусне, че то води началото си от това, което описва Тайната Наука, стига нейните описания да хвърлят известна светлина върху иначе неразбираемите факти и събития от живота. В този случай сетивно-ориентираното наблюдение също би могло да вникне в невидимите причини, лежащи в основата на видимите действия. С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във верността на свръхсетивното познание.
Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата на физическия свят.
Къде например са скрити процесите, описани като периоди на пречистване? Какви са и как протичат опитностите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване? При всяко сериозно и дълбоко изследване в тази област, възникват загадка след загадка. Виждаме например как един човек е роден в бедност и нищета, с незначителни дарби, така че при тези условия, още от раждането си, той е сякаш предопределен да води жалък и нещастен живот. А друг още от първия миг на раждането си, е поет от грижливи ръце и любещи сърца; у него се развиват блестящи способности; предопределен е за плодотворен и щастлив живот.
към текста >>
То ще възрази: в нито една точка
на
този
свят
не се случва нищо без да са налице съответните причини.
Според това становище, обстоятелството,че единият се ражда в щастие, а другият в нещастие, изобщо не трябва да се превръща в проблем. Ако не желае да си послужи с думата „случайност", този начин на мислене ще потърси някаква друга закономерност, за да обясни нещата. Колкото до способностите и заложбите, причините се търсят в „унаследените" качества от родители, деди и т.н. Отхвърля се всеки опит, търсещ причинни връзки в духовните процеси, през които човек, независимо от наследствената линия, преминава преди своето раждане, и благодарение на които той формира своите способности и заложби. Другото становище ще намери тези обяснения за крайно незадоволителни.
То ще възрази: в нито една точка на този свят не се случва нищо без да са налице съответните причини.
Макар и в много случаи тези причини да не са изследвани от човека, те съществуват. Едно алпийско цвете не расте в полето. В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина. Така и в човека трябва да имай нещо, което го кара да се роди в определена среда. В този случай причините не могат да бъдат търсени всред физическия свят.
към текста >>
В този случай причините не могат да бъдат търсени всред физическия
свят
.
То ще възрази: в нито една точка на този свят не се случва нищо без да са налице съответните причини. Макар и в много случаи тези причини да не са изследвани от човека, те съществуват. Едно алпийско цвете не расте в полето. В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина. Така и в човека трябва да имай нещо, което го кара да се роди в определена среда.
В този случай причините не могат да бъдат търсени всред физическия свят.
За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е равносилно на следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на ръката му. Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността". А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии.
към текста >>
За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия
свят
е равносилно
на
следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата
на
първия, а в анатомичното устройство
на
ръката му.
Макар и в много случаи тези причини да не са изследвани от човека, те съществуват. Едно алпийско цвете не расте в полето. В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина. Така и в човека трябва да имай нещо, което го кара да се роди в определена среда. В този случай причините не могат да бъдат търсени всред физическия свят.
За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е равносилно на следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на ръката му.
Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността". А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия.
към текста >>
Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния
свят
.
А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия. По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби.
Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят.
Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната личност, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника. А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува. Едно непоследователно мислене може да внесе в тази област голяма обърканост. Най-лошото настъпва, когато представителите на първото становище обявят своите опоненти за истински врагове на това, което се опира на „сигурните факти". Обаче последните даже и не мислят да оспорват истинността или значението на тези факти.
към текста >>
От друга страна, много твърдения за духовния
свят
, по принцип не се различават от следното изказване:
Ако личните качества се наследяваха, би трябвало те да стоят в началото на кръвното родство и от тук да се предават на потомците. Обстоятелството, че стоят в края на потомствената верига, говори, че те не се наследяват. Не трябва да се отрича, че от страна на тези, които говорят за духовни причини в живота, се внася не по-малко объркване по този въпрос. Често те говорят прекалено неясно и твърде общо. Несъмнено, когато твърдим, че металните части на часовника се сглобяват сами и се превръщат в часовник, означава също и друго: Че личността на един човек е просто сбор от наследствени признаци.
От друга страна, много твърдения за духовния свят, по принцип не се различават от следното изказване:
Металните части на часовника не могат сами да се сглобят, така че от това да произлезе движението на стрелките, следователно някъде там трябва да има нещо духовно, което да се грижи за движението на стрелките. Спрямо подобно изказване, за предпочитане е да се вслушаме в гласа на този, който казва: О, аз не искам да се тревожа повече за такива „мистични" същества, които движат стрелките; аз се стремя да изуча механичните връзки, чрез които това става възможно. Следователно, важно е не само да знаем, че зад един механизъм, например часовника, стои нещо духовно (часовникарят); важно е да вникнем в мислите, които са съществували в духа на часовникаря преди изработването на часовника. Тези мисли могат после да бъдат отново открити в механичното устройство на часовника. Всяко мечтателство и фантазиране за свръхсетивните сили внася само объркване.
към текста >>
Тук обаче ще припомним как действуват скритите духовни причини във видимия
свят
.
Следователно, важно е не само да знаем, че зад един механизъм, например часовника, стои нещо духовно (часовникарят); важно е да вникнем в мислите, които са съществували в духа на часовникаря преди изработването на часовника. Тези мисли могат после да бъдат отново открити в механичното устройство на часовника. Всяко мечтателство и фантазиране за свръхсетивните сили внася само объркване. То не може да задоволи противниковата страна, чиито възражения са напълно основателни: Общо взето, такова позоваване на свръхсетивни Същества, не спомага с нищо за разбирането на фактите. Естествено, подобни противници могат да кажат същото и за точно определени данни на Духовната Наука.
Тук обаче ще припомним как действуват скритите духовни причини във видимия свят.
Нека предположим, че духовното изследване е напълно вярно, когато то установява: След смъртта човек минава през един период на пречистване, по време на който той изживява душевно, каква пречка представлява за неговото по-нататъшно развитие определена постъпка, извършена в предишния живот. Докато изживява това, в него се ражда подтикът да изправи последиците от тази постъпка. С този подтик той влиза в своя нов живот. Присъствието на този подтик изгражда и онази черта в неговия характер, която след време ще му позволи да поправи своята грешка. Една жива общност от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек.
към текста >>
Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш
на
човека и че духовният
свят
, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот.
Нека предположим, че духовното изследване е напълно вярно, когато то установява: След смъртта човек минава през един период на пречистване, по време на който той изживява душевно, каква пречка представлява за неговото по-нататъшно развитие определена постъпка, извършена в предишния живот. Докато изживява това, в него се ражда подтикът да изправи последиците от тази постъпка. С този подтик той влиза в своя нов живот. Присъствието на този подтик изгражда и онази черта в неговия характер, която след време ще му позволи да поправи своята грешка. Една жива общност от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек.
Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот.
Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят. И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти. Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение. Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено.
към текста >>
Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия
на
всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния
свят
.
Докато изживява това, в него се ражда подтикът да изправи последиците от тази постъпка. С този подтик той влиза в своя нов живот. Присъствието на този подтик изгражда и онази черта в неговия характер, която след време ще му позволи да поправи своята грешка. Една жива общност от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек. Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот.
Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят.
И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти. Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение. Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено. Несъмнено, за този, който познава съответните факти от свръхсетивния свят, подобно възражение е без особено значение.
към текста >>
Съвестният търсач
на
истината
, който макар и без лични опитности в свръхсетивния
свят
, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение.
Една жива общност от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек. Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот. Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят. И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти.
Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение.
Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено. Несъмнено, за този, който познава съответните факти от свръхсетивния свят, подобно възражение е без особено значение. В следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който чрез лични опитности човек може да опознае не само други духовни факти, описани тук, но и самия закон на духовната причинност. Горното възражение може да има стойност само за човек, който не желае да върви по този Път. А това, което може да се каже против него, има стойност също и за този, който сам е взел решение да тръгне по посочения път.
към текста >>
Несъмнено, за този, който познава съответните факти от свръхсетивния
свят
, подобно възражение е без особено значение.
Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят. И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти. Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение. Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено.
Несъмнено, за този, който познава съответните факти от свръхсетивния свят, подобно възражение е без особено значение.
В следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който чрез лични опитности човек може да опознае не само други духовни факти, описани тук, но и самия закон на духовната причинност. Горното възражение може да има стойност само за човек, който не желае да върви по този Път. А това, което може да се каже против него, има стойност също и за този, който сам е взел решение да тръгне по посочения път. Напълно вярно е, че не трябва да се приема нещо, за чието съществуване нямаме никакво познание, само затова, че чрез него си обясняваме други неща, които иначе биха останали необясними. Обаче в случая с духовните факти, работите не стоят точно така.
към текста >>
В мислите
на
второто лице се усеща как от един скрит
свят
бликва една непозната сила, бликва един факт.
Едното лице се отдава на интелектуални размишления върху „вътрешното естество" на пръчката. Тези размишления могат да са много мъдри; но след като това „вътрешно естество" не се подкрепя с нищо друго, някой спокойно може да възрази: Всичко до тук е празно мечтателство. Другото лице обаче натрива восъка с парче плат и установява, че пръч ката започва да привлича някои дребни предмети. Има огромна разлика между мислите на двамата. В първия случай мислите нямат никакви фактически последствия.
В мислите на второто лице се усеща как от един скрит свят бликва една непозната сила, бликва един факт.
Така е също и с мислите на човек, който си представя, че в един предишен живот той сам е посял в себе си силата, която сега го среща с това събитие. Тази елементарна представа пробужда в него една реална сила, благодарение на която той може да се изправи пред събитието по съвършено друг начин, отколкото ако не беше подхранвал тази представа. Така той получава светлина, която му открива самата необходимост на събитието, което иначе би сметнал за чиста случайност. И тогава той ще има непосредствената убеденост: Моята мисъл беше правилна, защото тя ми даде силата да разгадая фактите. Ако човек отново и отново повтаря подобни вътрешни процеси, те се превръщат в средство, чрез което той започва да създава нови вътрешни сили; тези процеси доказват своя смисъл чрез своята плодотворност.
към текста >>
За човек с усет към всичко това, тези дискретни доводи имат по-голяма доказателствена сила дори от очевидния материален
свят
.
Външните въздействия се поемат и преработват от човека. Възпитателят знае, че подобни въздействия по раждат в човешката душа определени сили; ако това не беше така, обучението и възпитанието нямаше да имат никаква стойност. Ето защо умният възпитател поставя ясна граница между наследствените заложби и онези вътрешни сили на човека, бликащи от минали съществувания, които само леко просветват през наследените от предци те качества и способности. Разбира се, подобни факти не подлежат на „точни" доказателства, каквито например везните могат да представят за определени физически процеси. Ето защо, тези неща спадат към най-интимните области на живота.
За човек с усет към всичко това, тези дискретни доводи имат по-голяма доказателствена сила дори от очевидния материален свят.
Обстоятелството, че и животните могат да бъдат дресирани, т.е. чрез възпитание да заучават известни качества и способности, не представлява сериозно възражение за този, който е успял да вникне в същественото. Вярно е, че навсякъде по света има преходи, но все пак резултатите от една дресура в никакъв случай не могат да бъдат сравнявани с резултатите от обучението при човека. Твърди се още, че онези способности, които домашните животни придобиват при съвместния им живот с човека, се унаследяват, т.е., че веднага започват да се проявяват като нещо присъщо на вида, а не на индивида. Дарвин описва как някои кучета донасят хвърления предмет, без да са обучавани на това.
към текста >>
Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения
свят
се отделя определена духовна същност при всяко раждане.
Те предлагат органическите вещества, но не само тях, а в същото време и нещо средно, сетивно-душевно, което се проявява в темперамента, в особения душевен колорит, в известна нюансировка на инстинктите и т.н., все неща, чийто общ източник се оказва фантазията в онзи по-широк и посочен от мен смисъл. Във всички тези елементи на личността смесването и своеобразното съчетаване на родителските душевни качества е несъмнено. Ето защо напълно основателно е те да бъдат считани като резултат на зачатието, още повече, ако решим да приемем зачатието за един действителен душевен процес. Обаче същинският и обединяващ център на личността тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни, идеални заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532). Тези мисли обаче стигат само до там, че допускат присъствието на една духовна същност във физическото тяло на човека.
Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същност при всяко раждане.
Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възможност за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда. По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко същество който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот. А това не би било така и такова е фактическото положение на нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния свят и ако е пребивавало там и друг път досега. Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт. Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество.
към текста >>
По този начин средоточието, душевният център
на
всяко човешко същество който води началото си от божествения
свят
би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията
на
земния живот.
Ето защо напълно основателно е те да бъдат считани като резултат на зачатието, още повече, ако решим да приемем зачатието за един действителен душевен процес. Обаче същинският и обединяващ център на личността тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни, идеални заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532). Тези мисли обаче стигат само до там, че допускат присъствието на една духовна същност във физическото тяло на човека. Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същност при всяко раждане. Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възможност за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда.
По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко същество който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот.
А това не би било така и такова е фактическото положение на нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния свят и ако е пребивавало там и друг път досега. Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт. Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество. Тук нарочно изтъкваме: На „съвременното" човечество. Защото духовното изследване показва, че в началото, когато е започнал кръговратът на земните съществувания, е имало други условия за инкарниране на духовните сили, коренно различни от условията, при които се инкарнира днешният човек.
към текста >>
А това не би било така и такова е фактическото положение
на
нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния
свят
и ако е пребивавало там и друг път досега.
Обаче същинският и обединяващ център на личността тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни, идеални заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532). Тези мисли обаче стигат само до там, че допускат присъствието на една духовна същност във физическото тяло на човека. Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същност при всяко раждане. Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възможност за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда. По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко същество който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот.
А това не би било така и такова е фактическото положение на нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния свят и ако е пребивавало там и друг път досега.
Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт. Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество. Тук нарочно изтъкваме: На „съвременното" човечество. Защото духовното изследване показва, че в началото, когато е започнал кръговратът на земните съществувания, е имало други условия за инкарниране на духовните сили, коренно различни от условията, при които се инкарнира днешният човек. В следващите глави ще се върнем към тези първични състояния на човешкото същество.
към текста >>
55.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Духовното изследване стига до един период от далечното минало, когато духовната същност
на
човека за пръв път навлиза във външния физически
свят
.
Тя посочва такива състояния от планетарната еволюция, по време на които човекът, в неговата днешна форма, още не е съществувал на нашата Земя. Тази наука показва как от елементарното културно равнище, човечеството бавно и постепенно се издига до днешните отношения. Следователно, дори официалната наука стига до убеждението, че съществува връзка между човека и него вия небесен дом, Земята. Науката за Духа както още бихме могли да наричаме свръхсетивното познание или „Тайната Наука" проследява тази връзка с помощта на познание, което черпи своите данни от един по-различен вид възприятия, допълнително изострени чрез духовните органи. Тя проследява човека в хода на неговото развитие, само че в обратната посока и установява, че истинската духовна същност на човека минава през цяла поредица от съществувания на тази Земя.
Духовното изследване стига до един период от далечното минало, когато духовната същност на човека за пръв път навлиза във външния физически свят.
Още от първото земно въплъщение „Азът" започва своята дейност в трите тела астралното, жизненото и физическото. След това Азът пренася плодовете от тази си работа в следващия живот. Когато в хода на ретроспективното наблюдение стигаме до този момент, виждаме, че при своето идване „Азът" заварва определено състояние на Земята, при което астралното, жизненото и физическото тяло са вече развити и се намират в сложни взаимни връзки. Така „Азът" за пръв път се свързва с едно същество, което се състои от тези три тела. От сега нататък той участвува в развитието на трите тела.
към текста >>
В своето ретроспективно изследване
на
Земята и нейния живот, този човек стига до една точка от развитието, когато материалният
свят
се появява за пръв път.
Ако имаме пред себе си човек, който повдига едната си ръка, това движение може да пробуди два вида размишления. В единия случай ще бъде проучен механизма на ръката и на целия организъм, за да бъде описан процесът от чисто физическа гледна точка. В другия случай, наред с това, движението на ръката може да бъде обхванато и с духовен поглед, който прониква в самите душевни предпоставки за посоченото действие. По същия начин обученият духовен изследовател вижда зад сетивно-физическите процеси на света съвсем други, духовни процеси. За него всички метаморфози на материята са откровения на духовни сили, скрити зад веществата.
В своето ретроспективно изследване на Земята и нейния живот, този човек стига до една точка от развитието, когато материалният свят се появява за пръв път.
Тук той вижда как материалният свят възниква от духовния свят. Зад тази точка от развитието, духовното изследване открива само духовни процеси, които в хода на времето един вид бавно се сгъстяват. Все едно, че имаме съд с вода, в който след постепенно изкуствено охлаждане, започват да се образуват парченца лед. Виждаме как от това, което преди беше само вода, сега се сгъсти ледът; по сходен начин но на една по-висока степен духовното наблюдение може да проследи как от едно предхождащо духовно състояние, като че ли се сгъстяват материалните неща, процеси и същества. Физическата планета Земя се е развила от една мирова, космическа духовна същност; и всичко, което е материално свързано със Земята, възниква като един вид сгъстяване на тази духовна същност.
към текста >>
Тук той вижда как материалният
свят
възниква от духовния
свят
.
В единия случай ще бъде проучен механизма на ръката и на целия организъм, за да бъде описан процесът от чисто физическа гледна точка. В другия случай, наред с това, движението на ръката може да бъде обхванато и с духовен поглед, който прониква в самите душевни предпоставки за посоченото действие. По същия начин обученият духовен изследовател вижда зад сетивно-физическите процеси на света съвсем други, духовни процеси. За него всички метаморфози на материята са откровения на духовни сили, скрити зад веществата. В своето ретроспективно изследване на Земята и нейния живот, този човек стига до една точка от развитието, когато материалният свят се появява за пръв път.
Тук той вижда как материалният свят възниква от духовния свят.
Зад тази точка от развитието, духовното изследване открива само духовни процеси, които в хода на времето един вид бавно се сгъстяват. Все едно, че имаме съд с вода, в който след постепенно изкуствено охлаждане, започват да се образуват парченца лед. Виждаме как от това, което преди беше само вода, сега се сгъсти ледът; по сходен начин но на една по-висока степен духовното наблюдение може да проследи как от едно предхождащо духовно състояние, като че ли се сгъстяват материалните неща, процеси и същества. Физическата планета Земя се е развила от една мирова, космическа духовна същност; и всичко, което е материално свързано със Земята, възниква като един вид сгъстяване на тази духовна същност. Обаче не трябва да си представяме, че на времето целият духовен свят се е превърнал в материален; а че в последния винаги могат да се от крият само метаморфозирали части от първичния духовен свят.
към текста >>
Обаче не трябва да си представяме, че
на
времето целият духовен
свят
се е превърнал в материален; а че в последния винаги могат да се от крият само метаморфозирали части от първичния духовен
свят
.
Тук той вижда как материалният свят възниква от духовния свят. Зад тази точка от развитието, духовното изследване открива само духовни процеси, които в хода на времето един вид бавно се сгъстяват. Все едно, че имаме съд с вода, в който след постепенно изкуствено охлаждане, започват да се образуват парченца лед. Виждаме как от това, което преди беше само вода, сега се сгъсти ледът; по сходен начин но на една по-висока степен духовното наблюдение може да проследи как от едно предхождащо духовно състояние, като че ли се сгъстяват материалните неща, процеси и същества. Физическата планета Земя се е развила от една мирова, космическа духовна същност; и всичко, което е материално свързано със Земята, възниква като един вид сгъстяване на тази духовна същност.
Обаче не трябва да си представяме, че на времето целият духовен свят се е превърнал в материален; а че в последния винаги могат да се от крият само метаморфозирали части от първичния духовен свят.
Духовният принцип остава решаващ дори и по време на физическите периоди от развитието. Естествено, онзи начин на мислене, който се опира само на сетивните физически процеси и на логично произтичащи те от тях следствия, не е в състояние да се произнесе по въпросите на Духа. Нека да си представим, че едно същество би имало само такива сетива, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът. За подобно същество водата не би съществувала; то ще възприеме водата едва тогава, когато тя се превърне в лед. Така и за един човек, разчитащ само на физическите сетива, духовните сили зад планетарните процеси остават невидими и скрити.
към текста >>
Когато такъв човек тръгва от физическите факти и разсъждава логически за древните състояния
на
Земята, той стига само до онази точка от развитието, при която духовният
свят
вече се е сгъстил и материята е вече налице.
Духовният принцип остава решаващ дори и по време на физическите периоди от развитието. Естествено, онзи начин на мислене, който се опира само на сетивните физически процеси и на логично произтичащи те от тях следствия, не е в състояние да се произнесе по въпросите на Духа. Нека да си представим, че едно същество би имало само такива сетива, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът. За подобно същество водата не би съществувала; то ще възприеме водата едва тогава, когато тя се превърне в лед. Така и за един човек, разчитащ само на физическите сетива, духовните сили зад планетарните процеси остават невидими и скрити.
Когато такъв човек тръгва от физическите факти и разсъждава логически за древните състояния на Земята, той стига само до онази точка от развитието, при която духовният свят вече се е сгъстил и материята е вече налице.
Споменатият начин на мислене не вижда нито предхождащия духовен свят, нито скритите в материята духовни сили. За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга. Тук само ще споменем, че за духовното изследване не са изчезнали дори и събитията от най-далечното минало. Когато едно същество стига до телесно съществуване и настъпи физическата смърт, тогава с тялото изчезва и материята, веществата. Не по същия начин „изчезват" и духовните сили, които са изградили това тяло.
към текста >>
Споменатият начин
на
мислене не вижда нито предхождащия духовен
свят
, нито скритите в материята духовни сили.
Естествено, онзи начин на мислене, който се опира само на сетивните физически процеси и на логично произтичащи те от тях следствия, не е в състояние да се произнесе по въпросите на Духа. Нека да си представим, че едно същество би имало само такива сетива, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът. За подобно същество водата не би съществувала; то ще възприеме водата едва тогава, когато тя се превърне в лед. Така и за един човек, разчитащ само на физическите сетива, духовните сили зад планетарните процеси остават невидими и скрити. Когато такъв човек тръгва от физическите факти и разсъждава логически за древните състояния на Земята, той стига само до онази точка от развитието, при която духовният свят вече се е сгъстил и материята е вече налице.
Споменатият начин на мислене не вижда нито предхождащия духовен свят, нито скритите в материята духовни сили.
За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга. Тук само ще споменем, че за духовното изследване не са изчезнали дори и събитията от най-далечното минало. Когато едно същество стига до телесно съществуване и настъпи физическата смърт, тогава с тялото изчезва и материята, веществата. Не по същия начин „изчезват" и духовните сили, които са изградили това тяло. Техните следи, техните точни отражения остават в духовните основи на Космоса.
към текста >>
Ако човек постигне онази степен, която му позволява зад външния, да възприема и невидимия
свят
, най-после той се изправя пред една величествена духовна панорама, в която са отбелязани всички минали събития
на
света.
За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга. Тук само ще споменем, че за духовното изследване не са изчезнали дори и събитията от най-далечното минало. Когато едно същество стига до телесно съществуване и настъпи физическата смърт, тогава с тялото изчезва и материята, веществата. Не по същия начин „изчезват" и духовните сили, които са изградили това тяло. Техните следи, техните точни отражения остават в духовните основи на Космоса.
Ако човек постигне онази степен, която му позволява зад външния, да възприема и невидимия свят, най-после той се изправя пред една величествена духовна панорама, в която са отбелязани всички минали събития на света.
Тези непреходни следи от всички духовни процеси ще наричаме "Акашова хроника", като в случая „Акаша" означава трайната духовна същност на мировите събития, за разлика от преходните форми на видимите процеси и събития. Отново ще повторим, че изследвания в свръхсетивните области на съществуването могат да се правят само с помощта на духовните възприятия, в случая само с „четенето" в „Акашовата хроника". Тук важи същото, което вече казахме за подобни неща в тази книга. Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост. В следващите страници ще опишем състоянията през които според свръхсетивното познание е минала Земята в хода на своето развитие.
към текста >>
Когато човек разглежда видимия
свят
с помощта
на
сетивните възприятия, и после се запознава с данните
на
свръхсетивното познание, простиращи се до най-далечното минало, при едно наистина безпристрастно и обективно мислене, той може да заяви: Най-напред това, което свръх сетивното познание съобщава, е напълно логично; второ, ако приема свръхсетивното изследване за вярно, аз мога да разбера защо външният
свят
е стигнал до формите, които има днес.
Отново ще повторим, че изследвания в свръхсетивните области на съществуването могат да се правят само с помощта на духовните възприятия, в случая само с „четенето" в „Акашовата хроника". Тук важи същото, което вече казахме за подобни неща в тази книга. Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост. В следващите страници ще опишем състоянията през които според свръхсетивното познание е минала Земята в хода на своето развитие. Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес.
Когато човек разглежда видимия свят с помощта на сетивните възприятия, и после се запознава с данните на свръхсетивното познание, простиращи се до най-далечното минало, при едно наистина безпристрастно и обективно мислене, той може да заяви: Най-напред това, което свръх сетивното познание съобщава, е напълно логично; второ, ако приема свръхсетивното изследване за вярно, аз мога да разбера защо външният свят е стигнал до формите, които има днес.
В този смисъл, когато говорим за „логика" не смятаме, че едно описание на свръхсетивното изследване не би могло да съдържа логически грешки. За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят. Както тук изискваме логика при едно описание, въпреки че отделен автор лесно може да изпадне в логическа грешка, така стоят нещата и при свръхсетивното изследване. Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способността за здраво мислене. Обаче по принцип, срещу правилната логика, приложена в свръхсетивното изследване, не може да има никакви възражения.
към текста >>
За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот
на
физическия
свят
.
Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост. В следващите страници ще опишем състоянията през които според свръхсетивното познание е минала Земята в хода на своето развитие. Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес. Когато човек разглежда видимия свят с помощта на сетивните възприятия, и после се запознава с данните на свръхсетивното познание, простиращи се до най-далечното минало, при едно наистина безпристрастно и обективно мислене, той може да заяви: Най-напред това, което свръх сетивното познание съобщава, е напълно логично; второ, ако приема свръхсетивното изследване за вярно, аз мога да разбера защо външният свят е стигнал до формите, които има днес. В този смисъл, когато говорим за „логика" не смятаме, че едно описание на свръхсетивното изследване не би могло да съдържа логически грешки.
За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят.
Както тук изискваме логика при едно описание, въпреки че отделен автор лесно може да изпадне в логическа грешка, така стоят нещата и при свръхсетивното изследване. Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способността за здраво мислене. Обаче по принцип, срещу правилната логика, приложена в свръхсетивното изследване, не може да има никакви възражения. Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане.
към текста >>
Както в областта
на
физическия
свят
никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане.
За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят. Както тук изискваме логика при едно описание, въпреки че отделен автор лесно може да изпадне в логическа грешка, така стоят нещата и при свръхсетивното изследване. Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способността за здраво мислене. Обаче по принцип, срещу правилната логика, приложена в свръхсетивното изследване, не може да има никакви възражения. Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения.
Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане.
Тук следва да имаме предвид още нещо: изследователят на свръхсетивните области, преди да се приближи до духовните светове, трябва да си изгради цялостен възглед за тези светове тъкмо с помощта на логиката; и не на последно място като се убеждава, че приемайки данните на Тайната Наука за достоверни, целият сетивно-възприемаем свят става за него напълно разбираем. Ако се пренебрегне споменатата подготовка, всяко изживяване в свръхсетивния свят се превръща в едно несигурно или дори опасно напипване. Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се говори за пътя, към свръхсетивното познание. Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо събитие, без да може да го види. Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дейност.
към текста >>
Тук следва да имаме предвид още нещо: изследователят
на
свръхсетивните области, преди да се приближи до духовните светове, трябва да си изгради цялостен възглед за тези светове тъкмо с помощта
на
логиката; и не
на
последно място като се убеждава, че приемайки данните
на
Тайната Наука за достоверни, целият сетивно-възприемаем
свят
става за него напълно разбираем.
Както тук изискваме логика при едно описание, въпреки че отделен автор лесно може да изпадне в логическа грешка, така стоят нещата и при свръхсетивното изследване. Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способността за здраво мислене. Обаче по принцип, срещу правилната логика, приложена в свръхсетивното изследване, не може да има никакви възражения. Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане.
Тук следва да имаме предвид още нещо: изследователят на свръхсетивните области, преди да се приближи до духовните светове, трябва да си изгради цялостен възглед за тези светове тъкмо с помощта на логиката; и не на последно място като се убеждава, че приемайки данните на Тайната Наука за достоверни, целият сетивно-възприемаем свят става за него напълно разбираем.
Ако се пренебрегне споменатата подготовка, всяко изживяване в свръхсетивния свят се превръща в едно несигурно или дори опасно напипване. Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се говори за пътя, към свръхсетивното познание. Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо събитие, без да може да го види. Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дейност. Един сетивен факт не може чрез самия себе си да ни въведе в свръхсетивните процеси.
към текста >>
Ако се пренебрегне споменатата подготовка, всяко изживяване в свръхсетивния
свят
се превръща в едно несигурно или дори опасно напипване.
Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способността за здраво мислене. Обаче по принцип, срещу правилната логика, приложена в свръхсетивното изследване, не може да има никакви възражения. Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане. Тук следва да имаме предвид още нещо: изследователят на свръхсетивните области, преди да се приближи до духовните светове, трябва да си изгради цялостен възглед за тези светове тъкмо с помощта на логиката; и не на последно място като се убеждава, че приемайки данните на Тайната Наука за достоверни, целият сетивно-възприемаем свят става за него напълно разбираем.
Ако се пренебрегне споменатата подготовка, всяко изживяване в свръхсетивния свят се превръща в едно несигурно или дори опасно напипване.
Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се говори за пътя, към свръхсетивното познание. Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо събитие, без да може да го види. Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дейност. Един сетивен факт не може чрез самия себе си да ни въведе в свръхсетивните процеси. Ако обаче мисленето бъде приложено върху описанията на свръхсетивните процеси, тогава то чрез самото себе си просто враства в свръхсетивния свят.
към текста >>
Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния
свят
, в никакъв случай не е в положението
на
друг, който слуша описанието
на
дадено физическо събитие, без да може да го види.
Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане. Тук следва да имаме предвид още нещо: изследователят на свръхсетивните области, преди да се приближи до духовните светове, трябва да си изгради цялостен възглед за тези светове тъкмо с помощта на логиката; и не на последно място като се убеждава, че приемайки данните на Тайната Наука за достоверни, целият сетивно-възприемаем свят става за него напълно разбираем. Ако се пренебрегне споменатата подготовка, всяко изживяване в свръхсетивния свят се превръща в едно несигурно или дори опасно напипване. Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се говори за пътя, към свръхсетивното познание.
Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо събитие, без да може да го види.
Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дейност. Един сетивен факт не може чрез самия себе си да ни въведе в свръхсетивните процеси. Ако обаче мисленето бъде приложено върху описанията на свръхсетивните процеси, тогава то чрез самото себе си просто враства в свръхсетивния свят. Ето защо най-добрият път за постигане на свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с мисълта това, което свръхсетивното познание изнася за висшия свят. Такова мисловно проникване в свръхсетивния свят е свързано с най-голяма яснота.
към текста >>
Ако обаче мисленето бъде приложено върху описанията
на
свръхсетивните процеси, тогава то чрез самото себе си просто враства в свръхсетивния
свят
.
Ако се пренебрегне споменатата подготовка, всяко изживяване в свръхсетивния свят се превръща в едно несигурно или дори опасно напипване. Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се говори за пътя, към свръхсетивното познание. Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо събитие, без да може да го види. Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дейност. Един сетивен факт не може чрез самия себе си да ни въведе в свръхсетивните процеси.
Ако обаче мисленето бъде приложено върху описанията на свръхсетивните процеси, тогава то чрез самото себе си просто враства в свръхсетивния свят.
Ето защо най-добрият път за постигане на свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с мисълта това, което свръхсетивното познание изнася за висшия свят. Такова мисловно проникване в свръхсетивния свят е свързано с най-голяма яснота. Дори има направление в духовнонаучния подход към света, според което това мислене е най-здравото и естествено начало на всяко духовнонаучно обучение. Разбира се, в тази книга не се посочват всички подробности, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята. Далеч от подобно намерение бяхме още, когато споменахме, че скритите сили могат да бъдат издирени навсякъде в техните видими действия.
към текста >>
Ето защо най-добрият път за постигане
на
свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с мисълта това, което свръхсетивното познание изнася за висшия
свят
.
Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се говори за пътя, към свръхсетивното познание. Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо събитие, без да може да го види. Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дейност. Един сетивен факт не може чрез самия себе си да ни въведе в свръхсетивните процеси. Ако обаче мисленето бъде приложено върху описанията на свръхсетивните процеси, тогава то чрез самото себе си просто враства в свръхсетивния свят.
Ето защо най-добрият път за постигане на свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с мисълта това, което свръхсетивното познание изнася за висшия свят.
Такова мисловно проникване в свръхсетивния свят е свързано с най-голяма яснота. Дори има направление в духовнонаучния подход към света, според което това мислене е най-здравото и естествено начало на всяко духовнонаучно обучение. Разбира се, в тази книга не се посочват всички подробности, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята. Далеч от подобно намерение бяхме още, когато споменахме, че скритите сили могат да бъдат издирени навсякъде в техните видими действия. Напротив, всичко в света може да стане ясно и понятно, само ако човек го разглежда в светлината на Тайната Наука.
към текста >>
Такова мисловно проникване в свръхсетивния
свят
е свързано с най-голяма яснота.
Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо събитие, без да може да го види. Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дейност. Един сетивен факт не може чрез самия себе си да ни въведе в свръхсетивните процеси. Ако обаче мисленето бъде приложено върху описанията на свръхсетивните процеси, тогава то чрез самото себе си просто враства в свръхсетивния свят. Ето защо най-добрият път за постигане на свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с мисълта това, което свръхсетивното познание изнася за висшия свят.
Такова мисловно проникване в свръхсетивния свят е свързано с най-голяма яснота.
Дори има направление в духовнонаучния подход към света, според което това мислене е най-здравото и естествено начало на всяко духовнонаучно обучение. Разбира се, в тази книга не се посочват всички подробности, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята. Далеч от подобно намерение бяхме още, когато споменахме, че скритите сили могат да бъдат издирени навсякъде в техните видими действия. Напротив, всичко в света може да стане ясно и понятно, само ако човек го разглежда в светлината на Тайната Наука. В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили.
към текста >>
В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически
свят
и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили.
Такова мисловно проникване в свръхсетивния свят е свързано с най-голяма яснота. Дори има направление в духовнонаучния подход към света, според което това мислене е най-здравото и естествено начало на всяко духовнонаучно обучение. Разбира се, в тази книга не се посочват всички подробности, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята. Далеч от подобно намерение бяхме още, когато споменахме, че скритите сили могат да бъдат издирени навсякъде в техните видими действия. Напротив, всичко в света може да стане ясно и понятно, само ако човек го разглежда в светлината на Тайната Наука.
В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили.
* * * * * Ретроспективното духовно-научно изследване на Земното развитие ни отвежда към едно чисто духовно състояние на нашата планета. Ако обаче проследим развитието още по-назад, ще открием, че това духовно състояние вече е преминало един период на физическо въплъщение. Така ние стигаме до едно предишно физическо въплъщение на нашата планета, което по-късно преминава в духовно състояние, а след това отново добива материална форма и се превръща в сегашната Земя. Следователно нашата Земя е една преродена древна планета.
към текста >>
Следва да припомним, че за този, който съумява да вникне в днешните скрити зад сетивния
свят
духовни сили, живото обгръщане
на
дори така безкрайно отдалечените еволюционни периоди, не е нещо невъзможно.
Обаче Тайната Наука може да стигне още по-нататък. И тогава тя открива, че целият този процес се е повторил още два пъти. С други думи, нашата Земя е минала през три планетарни състояния,разделени от междинни периоди на чисто духовно съществувание. И колкото по-назад във времето проследяваме поредните въплъщения на Земята, толкова по-фина и по-фина става материята. Спрямо следващите описания лесно може да се възрази: как може един здрав разум да приеме толкова безкрайно отдалечени планетарни състояния, за които се говори тук?
Следва да припомним, че за този, който съумява да вникне в днешните скрити зад сетивния свят духовни сили, живото обгръщане на дори така безкрайно отдалечените еволюционни периоди, не е нещо невъзможно.
Разбира се, ако човек отхвърля присъствието на духовни сили във видимия физически свят, разискването за каквото и да е развитие, е нещо безсмислено. Ако обаче ги приема, той може да погледне от съвременната епоха към предишните планетарни състояния, също както в изгледа на петдесетгодишния човек ние откриваме нещо от едногодишното дете. Но, може да се възрази, между петдесетгодишния човек и едногодишното дете има всевъзможни междинни степени. Това е вярно, но то е вярно и за развитието на духовните сили. Ако човек стигне до правилни изводи в тази област, той вижда също, че сега разбира: За прецизното наблюдение на съвременния свят, включващ в себе си и духовните сили, наред с постигнатите вече степени на съществуванието, са запазени и периоди на развитието, характерни за миналото.
към текста >>
Разбира се, ако човек отхвърля присъствието
на
духовни сили във видимия физически
свят
, разискването за каквото и да е развитие, е нещо безсмислено.
И тогава тя открива, че целият този процес се е повторил още два пъти. С други думи, нашата Земя е минала през три планетарни състояния,разделени от междинни периоди на чисто духовно съществувание. И колкото по-назад във времето проследяваме поредните въплъщения на Земята, толкова по-фина и по-фина става материята. Спрямо следващите описания лесно може да се възрази: как може един здрав разум да приеме толкова безкрайно отдалечени планетарни състояния, за които се говори тук? Следва да припомним, че за този, който съумява да вникне в днешните скрити зад сетивния свят духовни сили, живото обгръщане на дори така безкрайно отдалечените еволюционни периоди, не е нещо невъзможно.
Разбира се, ако човек отхвърля присъствието на духовни сили във видимия физически свят, разискването за каквото и да е развитие, е нещо безсмислено.
Ако обаче ги приема, той може да погледне от съвременната епоха към предишните планетарни състояния, също както в изгледа на петдесетгодишния човек ние откриваме нещо от едногодишното дете. Но, може да се възрази, между петдесетгодишния човек и едногодишното дете има всевъзможни междинни степени. Това е вярно, но то е вярно и за развитието на духовните сили. Ако човек стигне до правилни изводи в тази област, той вижда също, че сега разбира: За прецизното наблюдение на съвременния свят, включващ в себе си и духовните сили, наред с постигнатите вече степени на съществуванието, са запазени и периоди на развитието, характерни за миналото. Така в нашия пример наред с петдесетгодишния човек съществуват и едногодишни деца.
към текста >>
Ако човек стигне до правилни изводи в тази област, той вижда също, че сега разбира: За прецизното наблюдение
на
съвременния
свят
, включващ в себе си и духовните сили, наред с постигнатите вече степени
на
съществуванието, са запазени и периоди
на
развитието, характерни за миналото.
Следва да припомним, че за този, който съумява да вникне в днешните скрити зад сетивния свят духовни сили, живото обгръщане на дори така безкрайно отдалечените еволюционни периоди, не е нещо невъзможно. Разбира се, ако човек отхвърля присъствието на духовни сили във видимия физически свят, разискването за каквото и да е развитие, е нещо безсмислено. Ако обаче ги приема, той може да погледне от съвременната епоха към предишните планетарни състояния, също както в изгледа на петдесетгодишния човек ние откриваме нещо от едногодишното дете. Но, може да се възрази, между петдесетгодишния човек и едногодишното дете има всевъзможни междинни степени. Това е вярно, но то е вярно и за развитието на духовните сили.
Ако човек стигне до правилни изводи в тази област, той вижда също, че сега разбира: За прецизното наблюдение на съвременния свят, включващ в себе си и духовните сили, наред с постигнатите вече степени на съществуванието, са запазени и периоди на развитието, характерни за миналото.
Така в нашия пример наред с петдесетгодишния човек съществуват и едногодишни деца. Ако човек успее да разграничи в качествен и хронологичен смисъл отделните периоди от развитието на Земята в съвременните събития, той ще може да вижда и събитията от прадалечното минало. Човекът е развил формата, в която го виждаме днес, едва през четвъртото планетарно въплъщение на нашата Земя. Най-същественото в тази форма е, че човекът е изграден от четири съставни части: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. Тази форма не би могла да се появи, ако не би била подготвена в хода на едно продължително развитие.
към текста >>
Те могат да бъдат описани с представите, взети от съвременния
свят
.
Тогава ще научим и защо са избрани точно тези имена. Описанието на посочените планетарни въплъщения може да бъде направено само в кратко и стегнато резюме. Защото събитията, Съществата и техните съдби на Сатурн, Слънцето и Луната са в действителност също толкова разнообразни и сложни, както и на самата Земя. При това, в описанията могат да бъдат посочени само отделни и характерни черти на тогавашните отношения, за да си представим нагледно как са възникнали поредните въплъщения на Земята. Нека помним, че колкото по-назад се връщаме в миналото, толкова по-различни стават тези състояния и все по-малко приличат на това, което имаме днес.
Те могат да бъдат описани с представите, взети от съвременния свят.
И все пак, когато например говорим за светлина, топлина и други, при тези далечни епохи, да не изпускаме предвид, че това далеч не са онези явления, които днес определяме като светлина и топлина. Въпреки това, подобно наименование е правилно, защото пред изследователя на духовния свят се изправя нещо от миналите периоди на развитие, от което са произлезли съвременната светлина, топлина и т.н. А този, който вниква в нашите описания, ще съумее да извлече от самите връзки между тези неща, онези представи, с които да си изгради характерните образи и символи за събитията, разиграли се в прадалечното минало. Впрочем тази трудност значително нараства за описанията на онези планетарни състояния, които предхождат Лунното въплъщение. По време на Лунното въплъщение бяха в сила все пак такива отношения, които са подобни на земните.
към текста >>
Въпреки това, подобно наименование е правилно, защото пред изследователя
на
духовния
свят
се изправя нещо от миналите периоди
на
развитие, от което са произлезли съвременната светлина, топлина и т.н.
Защото събитията, Съществата и техните съдби на Сатурн, Слънцето и Луната са в действителност също толкова разнообразни и сложни, както и на самата Земя. При това, в описанията могат да бъдат посочени само отделни и характерни черти на тогавашните отношения, за да си представим нагледно как са възникнали поредните въплъщения на Земята. Нека помним, че колкото по-назад се връщаме в миналото, толкова по-различни стават тези състояния и все по-малко приличат на това, което имаме днес. Те могат да бъдат описани с представите, взети от съвременния свят. И все пак, когато например говорим за светлина, топлина и други, при тези далечни епохи, да не изпускаме предвид, че това далеч не са онези явления, които днес определяме като светлина и топлина.
Въпреки това, подобно наименование е правилно, защото пред изследователя на духовния свят се изправя нещо от миналите периоди на развитие, от което са произлезли съвременната светлина, топлина и т.н.
А този, който вниква в нашите описания, ще съумее да извлече от самите връзки между тези неща, онези представи, с които да си изгради характерните образи и символи за събитията, разиграли се в прадалечното минало. Впрочем тази трудност значително нараства за описанията на онези планетарни състояния, които предхождат Лунното въплъщение. По време на Лунното въплъщение бяха в сила все пак такива отношения, които са подобни на земните. И който се опитва да опише тези отношения, в тяхното сходство със съвременните земни отношения, ще открие сигурни опорни точки, за да изрази в ясни представи своите свръхсетивни възприятия. Обаче не е така, когато описваме развитието на Сатурн и на Слънцето.
към текста >>
В природния
свят
топлината действително е състояние
на
твърдите, течните и газообразни вещества, обаче това състояние е само външната страна
на
топлината или нейното действие, физиците говорят само за това действие
на
топлината, а не за нейната вътрешна природа.
За топлината той говори по същия начин, както и за газове, течни и твърди тела. За него тя е само една по-фина субстанция отколкото даден газ. А газообразното вещество за него е сгъстена топлина, както приблизително течността е сгъстена пара, а твърдото тяло сгъстена течност. Духовният изследовател говори за топлинни тела, както говори за газообразни, парообразни тела и т.н. Ако искаме да вървим след духовния изследовател, необходимо е само да допуснем, че съществуват духовни възприемателни органи.
В природния свят топлината действително е състояние на твърдите, течните и газообразни вещества, обаче това състояние е само външната страна на топлината или нейното действие, физиците говорят само за това действие на топлината, а не за нейната вътрешна природа.
Нека да се абстрахираме от всяко външно топлинно усещане и да си представим онова вътрешно изживяване, което имаме при думите: „Чувствувам се топъл", „чувствувам се студен". Само това вътрешно изживяване може да ни даде представа за това, което е представлявал Сатурн в горепосочения период от неговото развитие. Бихме могли да пребродим цялото заемано от Сатурн пространство и никъде не бихме открили никакъв газ, който би упражнил някакво налягане, никакво твърдо или течно тяло, което да остави някакво светлинно впечатление. Но във всяка точка от това пространство и без никакъв външен източник на топлина, ние бихме имали вътрешното усещане: тук е налице тази или онази топлинна степен. В едно небесно тяло с подобни качества няма никакви условия за представителите на днешното животинско, растително и минерално царство.
към текста >>
Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията
на
човешката индивидуалност в съвременния
свят
.
За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца. В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества. В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки „Аз". Чрез тези Същества „Азът" свежда поглед от мировите пространства към самия Сатурн. „Азът" предоставя своята природа на отделните Сатурнови Същества.
Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията на човешката индивидуалност в съвременния свят.
Съществата, които причиняват това, означаваме като „Духове на Индивидуалността" или „Духове на Личността". (Според езотеричното християнство: „Архаи", т.е. „Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, личностен характер. Не че личността се намира на Сатурн, а по-скоро нейното отражение, обвивката на личността. „Духовете на Личността" имат своята действителна „личност" в обкръжението на Сатурн.
към текста >>
Органите, чрез които човек възприема днес физическия
свят
, проблясват в своите първи етерни заложби.
Можем да го определим като образно съзнание. То може да се сравни още със „сънищното" съзнание, т.е. с онова съзнание, което човек има по време на сънуването; само че в случая образите са много по-живи и подвижни, отколкото са в човешките сънища. При този вид образно съзнание нямаме работа с нереалните и призрачни, възникващи и изчезващи образи на човешките сънища, а с образи, които са в една действителна връзка с описаните светлинни явления на Сатурн. И точно в това взаимодействие между Духовете на Огъня и Сатурновите топлинни тела възникват зародишите на човешките сетивни органи.
Органите, чрез които човек възприема днес физическия свят, проблясват в своите първи етерни заложби.
Сега вече свръхсетивният поглед започва да възприема на Сатурн човеци-фантоми, които не притежават още нищо друго, освен светлинните първообрази на сетивните органи. Следователно тези сетивни органи са резултат от дейността на „Духовете на Огъня"; обаче в тяхното възникване участвуват не само те. Заедно с тях на Сатурн се появяват и други Същества. Те са толкова напреднали в своето развитие, че могат да си служат със споменатите зародиши на сетивата и да наблюдават процесите, които стават в живота на Сатурн. Те носят името „Духове на Любовта" (В езотеричното християнство „Серафими".) Без тях Духовете на Огъня не биха имали горепосоченото съзнание.
към текста >>
Въпреки че не предлага
на
човека никакви външни възприятия, то регулира жизнените процеси и ги поставя в хармония с външния
свят
.
То е още по-смътно и по-неопределено, отколкото сънищното съзнание на днешния човек и се приближава до неговото съзнание по време на дълбокия сън, лишен от сънища*. То е от толкова низша степен, че така да се каже, човек няма „никакво съзнание" за него. Въпреки това то съществува. От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено отношение. Днес такова „лишено от сънища" съзнание, характерно за спящия човек, притежават също и растенията.
Въпреки че не предлага на човека никакви външни възприятия, то регулира жизнените процеси и ги поставя в хармония с външния свят.
На въпросната степен от Сатурновото развитие „Синовете на Живота" не могат да възприемат това регулиране на жизнените процеси, но „Духовете на Хармонията" го възприемат; те впрочем са истинските „регулатори". Целият този живот се отразява в споменатите по-горе „човеци- фантоми". Ето защо пред духовния поглед те за стават като живи, обаче техният живот е само привиден. Това е животът на „Синовете на живота", които, един вид, си служат с „човеците-фантоми", за да изживеят себе си. Нека насочим вниманието си към човеците-фантоми.
към текста >>
То довежда вътрешната им природа в съзвучие с външния физически
свят
.
В хода на по-нататъшното развитие формите стават по-определени и донякъде трайни. Това се дължи на обстоятелството, че сега те са проникнати от действията на Духовете, за които ставаше дума още, когато разглеждахме началото на Сатурновото развитие, а именно „Духовете на Волята" („Престолите"). В резултат на това самите човеци-фантоми постигнаха най-простата и смътна форма на съзнание. Трябва да си представим тази форма на съзнание още по-смътна от тази при спането без сънища. При днешните условия такова съзнание имат минералите.
То довежда вътрешната им природа в съзвучие с външния физически свят.
На Сатурн регулатори на това съзвучие са „Духовете на Волята". По този начин човекът се явява като един отпечатък от самия Сатурнов живот. Ако от едната страна имаме величието на Сатурновия живот, от другата страна имаме само загатването за човека. С това е даден първият зародиш на „Човекът-Дух" (Атма), една степен, която човек ще развие едва в далечното бъдеще. В дълбините на Сатурн свръх-сетивното изследване открива тази смътна човешка воля в определени действия, които могат да бъдат сравнени с „миризмите".
към текста >>
Ако обобщим казаното дотук, става ясно, че започвайки от средната епоха
на
Сатурновото развитие, степените
на
това развитие можаха да бъдат онагледени чрез сравняването
на
техните действия със сетивните усещания, характерни за съвременния
свят
.
Ако от едната страна имаме величието на Сатурновия живот, от другата страна имаме само загатването за човека. С това е даден първият зародиш на „Човекът-Дух" (Атма), една степен, която човек ще развие едва в далечното бъдеще. В дълбините на Сатурн свръх-сетивното изследване открива тази смътна човешка воля в определени действия, които могат да бъдат сравнени с „миризмите". А навън в небесното пространство същото явление наподобява една „личност", която не се ръководи от вътрешния Аз, а се регулира отвън като машина. Регулаторите са „Духовете на Волята".
Ако обобщим казаното дотук, става ясно, че започвайки от средната епоха на Сатурновото развитие, степените на това развитие можаха да бъдат онагледени чрез сравняването на техните действия със сетивните усещания, характерни за съвременния свят.
Вече казахме: Сатурновото развитие се проявява като топлина, после се прибавят светлинни явления, и след тях вкусовите и звуковите явления. Накрая настъпва нещо, което в дълбините на Сатурн се проявява като мирисни усещания, а навън като механично действуващ човешки Аз. Но как се отнасят тези прояви на Сатурн към епохата преди топлинното състояние? Тези отношения не могат да се сравнят с нещо, което е достъпно за външните възприятия. Топлинното състояние се предхожда от такова, което днес човек може да изживее само вътре в себе си.
към текста >>
Човешкото съзнание през Слънчевия период можем да сравним още и с онази низша степен
на
съзнание, в която днес е потопен и дреме днешният растителен
свят
.
* * * * * Вторият колосален период от развитието е този на т.нар. „Слънце". През „Слънчевия период" човешкото същество се издига до едно по-висше състояние на съзнанието, отколкото притежаваше по времето на Сатурн. Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на „Слънцето" носят по-скоро белезите на „безсъзнанието". А то е налице, когато човек спи и е напълно лишен от сънища.
Човешкото съзнание през Слънчевия период можем да сравним още и с онази низша степен на съзнание, в която днес е потопен и дреме днешният растителен свят.
От свръхсетивна гледна точка „безсъзнание" не съществува; има само различни степени на съзнание. Всичко в света е съзнателно. В хода на Слънчевото развитие човешкото същество постига по-висша степен на съзнание благодарение на това, че там то получава етерното или жизнено тяло. Преди да стане това, трябваше да се повторят по описания начин отделните Сатурнови състояния. Това повторение има точно определен смисъл.
към текста >>
И точно този отразен
свят
, в хода
на
определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот.
Подобни процеси стават и в двете по-низши царства. Отделянето на Лунното тяло от Слънчевото променя техните съотношения. Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова еволюция. Тялото на Сатурн беше образувано от „Духовете на Волята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло. Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото пространство всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн.
И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот.
Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие. Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло. Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент. Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот като един вид огледален образ отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно.
към текста >>
Тези образи се намират в много по-интимна връзка с действителната природа
на
обкръжаващия ги
свят
, отколкото съвременните сетивни възприятия, защото последните ни показват чрез цветове, звуци, миризми и т.н.
Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото същество, се поражда един вид удоволствие. А когато се приемат вредни вещества, както и ако те са в непосредствена близост, поражда се неудоволствие. По време на Лунното развитие родствено близки са не само дихателният и хранителният процес, но и други два вида процеси образуването на представите и размножението. Нещата и Съществата от обкръжението на Лунния човек не упражняват преки въздействия върху едни или други сетива. Напротив, представите се пораждат в смътно то и сумрачно съзнание чрез присъствието на тези неща и Същества.
Тези образи се намират в много по-интимна връзка с действителната природа на обкръжаващия ги свят, отколкото съвременните сетивни възприятия, защото последните ни показват чрез цветове, звуци, миризми и т.н.
само външната страна на нещата. За да си изковем едно по-ясно понятие за съзнанието на Лунните хора, нека си представим, че те са като потопени в гореописаното парообразно обкръжение. Там се разиграват най-разнообразни процеси. Едни вещества се свързват, други се разделят. Едни части се сгъстяват, други се разреждат.
към текста >>
Например в елементите
на
растително-животинското царство стават видими самите „Духове
на
Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете
на
Огъня"; а „Синовете
на
Живота" се явяват
на
човека без никаква връзка с физическия
свят
, като един вид етерно-душевни образи.
Само че образите на лунното съзнание не са произволни като тези на съвременните човешки сънища; те са един вид символи и съответстват на външните процеси. Определен външен процес се съпровожда от точно определен образ. По този начин Лунният човек е в състояние да насочва своето поведение според възникващите в неговото съзнание образи, както съвременният човек прави това според своите възприятия. Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен волев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик. Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия.
Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи.
Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия. Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество. Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили. Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили.
към текста >>
Въпреки че представите
на
лунното съзнание са само символи
на
външният
свят
, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния
свят
на
човешкото същество, отколкото съвременните представи
на
човека, които се изграждат въз основа
на
сетивните възприятия.
Определен външен процес се съпровожда от точно определен образ. По този начин Лунният човек е в състояние да насочва своето поведение според възникващите в неговото съзнание образи, както съвременният човек прави това според своите възприятия. Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен волев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик. Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия. Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи.
Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия.
Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество. Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили. Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили. То се превръщаше в един вид отражение на процесите, разиграващи се в неговото собствено съзнание.
към текста >>
Представите
на
лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен
свят
на
човешкото същество.
По този начин Лунният човек е в състояние да насочва своето поведение според възникващите в неговото съзнание образи, както съвременният човек прави това според своите възприятия. Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен волев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик. Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия. Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи. Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия.
Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество.
Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили. Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили. То се превръщаше в един вид отражение на процесите, разиграващи се в неговото собствено съзнание. Колкото по-напред отиваше така описаното развитие, толкова по-дълбоки промени настъпваха в човешкото същество.
към текста >>
Първото състояние е по-смътно, но в замяна
на
това по-безкористно: Човекът е отдаден
на
външния
свят
,
на
отразения в Слънцето Космос.
За сметка на това съзнанието отстъпва на заден план. Когато в своя живот човешкото същество се отвръща от Слънцето, тогава то се заема със своята собствена природа. Точно в този момент започва и едно вътрешно раздвижване в астрално то тяло. Напротив, външната форма изостава в своето развитие. И така, по време на Лунното развитие са налице две характерни, ясно разграничени състояния на съзнанието, които непрекъснато се редуват: Едно по-смътно по време на Слънчевото действие, и друго по-ясно, свързано с епохите, през които животът е насочен предимно към самия себе си.
Първото състояние е по-смътно, но в замяна на това по-безкористно: Човекът е отдаден на външния свят, на отразения в Слънцето Космос.
Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и будността при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане. Пробуждането на човека върху Луната, след като Слънчевият период постепенно престава, би могло да се охарактеризира като нещо средно между пробуждането на съвременния човек всяка сутрин и състоянието му в мига на раждането. Постепенното затъмняване на съзнанието при наближаването на Слънчевия период прилича на нещо средно между заспиването и умирането. Защото на Луната не съществуваше такова съзнание за раждането и смъртта, каквото е присъщо на съвременния човек. С настъпването на Слънчевия период, човек се отдаваше на бликащата от този вид живот наслада.
към текста >>
Основното ядро
на
неговата същност не минаваше нито през едно истинско раждане, нито през истинска смърт; то само преминаваше от едно духовно звуково съзнание при което оставаше отдадено
на
външния
свят
към едно друго съзнание, при което беше обърнато предимно към своя вътрешен
свят
.
Напротив, другите части на човешкото същество, върху които формиращите сили на Слънцето сега не действуваха, изпитваха един вид втвърдяване и изсъхване. Когато после Слънчевият цикъл отново настъпваше, старите тела отпаднаха; те се отделяха от човешкото същество и така, като от гроба на старото тяло, възникваше новосъздаденият човек, макар и твърде неясен в своите форми. По този начин настъпваше едно обновление на жизнения процес. Слънчевите Същества и техните хармонии формираха новороденото тяло, то постигаше известно съвършенство и после целият този процес се повтаряше. Човекът усещаше това обновление като обличането в нова дреха.
Основното ядро на неговата същност не минаваше нито през едно истинско раждане, нито през истинска смърт; то само преминаваше от едно духовно звуково съзнание при което оставаше отдадено на външния свят към едно друго съзнание, при което беше обърнато предимно към своя вътрешен свят.
Човек сякаш сменяше своята кожа. Старото тяло ставаше неизползваемо; то беше изхвърляно, а после обновявано. Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече охарактеризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите. Така човешкото същество възпроизвежда свои подобия по отношение на определени части от физическото и етерно тяло. Съвсем не трябва да смятаме, че от родителското тяло произлизат нови дъщерни форми; просто ядрото на човешкото същество преминава от едното състояние в другото.
към текста >>
Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдайност, а в притихналия му вътрешен
свят
прозвучават хармониите
на
Космоса.
Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече охарактеризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите. Така човешкото същество възпроизвежда свои подобия по отношение на определени части от физическото и етерно тяло. Съвсем не трябва да смятаме, че от родителското тяло произлизат нови дъщерни форми; просто ядрото на човешкото същество преминава от едното състояние в другото. Родителското тяло не произвежда ново същество; то възпроизвежда самото себе си в нова форма. Така лунният човек изпитва една смяна на съзнанието.
Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдайност, а в притихналия му вътрешен свят прозвучават хармониите на Космоса.
Към края на този цикъл образите в астралното тяло оживяват; то започва все повече и повече да усеща себе си. Човекът изживява един вид пробуждане от тихото блаженство и покоя, в които беше потопен през Слънчевия цикъл. Но сега идва ред на друго важно изживяване. С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество. И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа.
към текста >>
Но свръхсетивното съзнание, което може да наблюдава такива неща, установява как едно такова етеризирано тяло е проникнато не от законите
на
етерния, а от тези
на
физическия
свят
.
Важното е да познаваме физическото състояние не само там, където то се проявява под външна физическа форма, физическото може да съществува и под етерна, дори под астрална форма. Трябва да правим разлика между външното явление и вътрешната закономерност. Едно физическо явление може да се етеризира, да се астрализира и въпреки това да запази своите физически закономерности. Точно такъв е случаят, когато на Луната физическото тяло на човека достигна определена степен от своето съвършенство. То добива етерна форма.
Но свръхсетивното съзнание, което може да наблюдава такива неща, установява как едно такова етеризирано тяло е проникнато не от законите на етерния, а от тези на физическия свят.
Сега физическите процеси са потопени в етерните и почиват там като в сигурна майчина утроба. По-късно те отново се явяват във физическа форма, но на една по-висша степен. Ако на Луната човешките същества биха запазили своето физическо тяло в неговата груба физическа форма, Луната никога не би могла да се съедини със Слънцето. Чрез приемането на етерната форма, физическото тяло става много по-сродно с етерното тяло и по този на чин то може да се проникне по-дълбоко с онези части на етерното и астралното тяло, които по времето на слънчевите цикли от Лунното развитие трябваше да се отделят от него. Човекът, който по времето докато Слънцето и Луната бяха разделени, изглеждаше като едно двойствено същество, сега отново става едно цяло.
към текста >>
Какво учудване може да пробуди у нас мъдростта
на
всеки лист от растителния
свят
, мъдростта във всяка животинска и човешка кост, в чудното устройство
на
мозъка и сърцето.
Но понеже са етеризирани, „Духовете на Мъдростта" могат да разпростират своето действие и върху тях. Всичко, което е преминало от Луната в Слънцето, е проникнато от силите на „Духовете на Мъдростта". Ето защо това, което се получава от съединението Слънце-Луна може да се нарече в този период от развитието „Космос на Мъдростта". И когато после, след поредния почивен период, нашата Земя изниква като един потомък на този „Космос на Мъдростта", всички живи същества, които се раждат отново от своите лунни зародиши, са преизпълнени с мъдрост. Ето причината, поради която земният човек, съзерцаващ нещата около себе си, открива толкова много мъдрост в тях.
Какво учудване може да пробуди у нас мъдростта на всеки лист от растителния свят, мъдростта във всяка животинска и човешка кост, в чудното устройство на мозъка и сърцето.
Когато човек се нуждае от мъдрост, за да проумее нещата, оказва се, че тя е вложена в самите тях. Защото колкото и да би се старал човек да проумее нещата със своите мъдри представи, той не би могъл да извлече от тях никаква мъдрост, ако тя не беше предварително вложена в нещата. Който иска да обхване нещата с мъдрост, а си въобразява, че тя не е вече в тях, е все едно да си мисли, че би могъл да черпи вода от един съд без тя да е предварително налята в него. Както ще видим по-нататък в тази книга, Земята не е нищо друго, освен преродената „Стара Луна". И тя се явява като една преизпълнена с мъдрост планета, защото през описаната епоха беше проникната от „Духовете на Мъдростта" и от техните сили.
към текста >>
Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането
на
образното съзнание;
на
тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един
свят
от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен.
В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности. Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло.
Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен.
Както новото растение развива само това, което е вложено в семето от старото растение, така и в началото на новата еволюционна степен трите съставни части на човешката природа се явяват в такива органи и форми, с каквито те могат да проявят единствено образното съзнание. За навлизане в една по-висока степен на съзнание, те трябва да бъдат предварително подготвени. Тази подготовка минава през три степени. В хода на първата степен, физическото тяло се издига до такава висота, че вече може да приеме необходимото преобразяване, лежащо в основата на едно обективно, „предметно" съзнание.
към текста >>
Преди да започне физическото Земно развитие, те са слезли вече толкова ниско, че техните най-низши проявления могат да бъдат виждани в астралния или душевен
свят
.
Всички Същества и сили отново се намират в едно чисто духовно състояние. Те се издигат в по-висшите светове. А най-низшият от световете, в който може да се възприеме нещо от тях по време на това чисто духовно състояние, е този, в който съвременният човек пребивава между смъртта и едно ново раждане. Това са области от царството на Духа. После Съществата отново слизат в по-низшите светове.
Преди да започне физическото Земно развитие, те са слезли вече толкова ниско, че техните най-низши проявления могат да бъдат виждани в астралния или душевен свят.
Всичко, което съществува от човека през този период, се намира още в астрална форма. За да вникнем в тогавашното състояние на човечеството, трябва да обърнем внимание на факта, че макар и човек да притежава физическо, етерно и астрално тяло, физическото и етерното тяло не са съответно във физическа и етерна, а в астрална форма. Това, което придава физическа характеристика на физическото тяло е не физическата форма, а фактът, че наред с астралните си качества, то съдържа в себе си и физическите закони. В случая става дума за физически закономерности в душевна форма. Същото се отнася и за етерното тяло.
към текста >>
От духовния
свят
той поглежда
на
долу като към земна собственост и усеща: „Сега това ти принадлежи."
В него възниква първата заложба на това, което по-късно ще се развие в т.н. Сетивна Душа. Бихме могли да кажем, че на тази степен човекът се състои от Сетивна Душа, астрално тяло, етерно тяло и от изтъканото от огън физическо тяло. В астралното тяло работят духовните Същества, като са ангажирани в самото съществувание на човека; чрез Сетивната Душа той се чувствува свързан с тялото на Земята. Следователно през този период човекът има едно предимно образно съзнание, в което се изявяват онези духовни Същества, в чието лоно той е приютен; и само в една точка всред това съзнание се поражда усещането за собственото тяло.
От духовния свят той поглежда на долу като към земна собственост и усеща: „Сега това ти принадлежи."
Сгъстяването на Земята напредва и с това описаната, структура на човешкото тяло става все по-отчетлива. След определен момент от планетарната еволюция, Земята е толкова сгъстена, че огнена е само една част от нея. Друга част приема субстанциалната форма на това, което можем да наречем „газ" или „въздух". Променя се и човекът. Сега вече той е не само в съприкосновение със Земната топлина, но към неговото огнено тяло се включва и въздушната субстанция.
към текста >>
Така
на
тогавашната степен се образуват човешки форми, които съвременното съзнание не би могло да наблюдава в никакъв външен
свят
.
Тогава тя изпитва нещо, което може да се изрази с думите: „Това е моята форма". Докато трае нейната връзка с физическо тяло, в душата просветва също и това, което бихме нарекли „изгряващото усещане за Аза". Обаче процесът, свързан с приемането на въздуха, се възприема от душата само под душевно-духовна форма, само образно. Този процес се разиграва под формата на възникващи и замиращи звукови образи, които извайват облика на изграждащия се зародиш. Душата се чувствува отвсякъде обгърната от образи и усеща как чрез тези звукови сили тя си изгражда съответното тяло.
Така на тогавашната степен се образуват човешки форми, които съвременното съзнание не би могло да наблюдава в никакъв външен свят.
Те изглеждат като неясни форми на растения и цветя, изтъкани от най-нежни субстанции; те са вътрешно подвижни и приличат на пърхащи цветя. При изграждането на своето тяло в подобни форми по време на Земния период, човек изпитва чувство на върховно щастие. Приемането на водните части се усеща като приток на сили, като вътрешно укрепване. Външно погледнато, то изглежда като израстване на физическата човешка форма. Но с прекратяването на прякото Слънчево действие, човешката душа изгубва силата да владее тези процеси.
към текста >>
След като телесният човек става самостоятелен, предишната силна връзка между Земния човек и духовно-душевния
свят
в известен смисъл се разхлабва.
Защото земните елементи бяха примесени към тях в най-фино състояние, подобно на разпръснатите във въздуха микроскопични частици от даден предмет, които днешният човек може да долови само с обонянието. Човешките тела бяха подобни на сенки. Но понеже бяха разпространени навсякъде, те попадаха под въздействията на Земята, които в различните и части имаха коренно различен характер. Докато по-рано телесните копия съответстваха на оживотворяващите ги човешки души и затова бяха общо взето почти еднакви по цялата Земя, сега между човешките форми настъпиха различия. С това се подготвя настъпилото по-късно различие между расите.
След като телесният човек става самостоятелен, предишната силна връзка между Земния човек и духовно-душевния свят в известен смисъл се разхлабва.
Сега, когато душата напуска тялото, то развиваше в себе си един вид продължение на живота. Ако развитието би продължило по същия начин, Земята би се втвърдила под влиянието на своя земен елемент. Когато свръхсетивното познание разглежда тези отношения, то установява как напуснатите от душите човешки тела все повече се втвърдяват. И след известно време, завръщащите се на Земята човешки души не биха намира ли никакъв употребим материал, за да се съединят с него. Всички употребими от човека вещества биха били използвани, за да изпълнят Земята с втвърдените остатъци от въплъщенията.
към текста >>
В едната потомствена група действува предимно зародишната сила
на
духовно-душевния
свят
, в другата група предимно оживотворяващата зародишна сила.
Висшите Същества, от които зависи формообразуването, решиха да упражняват своите действия не от вътрешността на Земята, а отвън. Тъкмо поради тази причина, в човешките тела настъпва една разлика, която трябва да приемем като начало на половата диференциация; като обособяването на мъжкия и женски пол. В онези човешки форми, изградени от фини субстанции, които населяваха по-рано Земята, си взаимодействуват два вида сили: Силата на зародиша и оживотворяващата сила. Сега от тези форми произлизат нови човешки форми, техните потомци. Тези потомци също започват да се променят.
В едната потомствена група действува предимно зародишната сила на духовно-душевния свят, в другата група предимно оживотворяващата зародишна сила.
Това се получи поради факта, че с излизането на Луната от Земята, силата на земния елемент рязко отслабна. Сега взаимодействието между двете сили стана много по-нежно, отколкото когато ставаше само в едно тяло. В резултат на това, по-нежен и фин ставаше и потомъкът. Той идваше на Земята в едно фино състояние и постепенно привличаше към себе си по-твърдите части. С това завръщащата се на Земята човешка душа отново намираше възможност да се съедини с тялото.
към текста >>
Следователно, в онези далечни времена човек поддържаше своята връзка с външния
свят
чрез топлината и въздуха.
Но в негова власт остава онази част от действуващите в проникващия въздух сили, която му принадлежи поради образуваните от по-рано етерни сили. Той е господар на една част от тези топлинни потоци. По този начин в неговото изграждане са ангажирани не само висшите Същества, но и самия той. Човек моделира в себе си въздушните формации според образите на своето астрално тяло. Когато въздухът нахлува в неговото тяло, и полагаше основите на дихателния процес, част от приетия въздух се обособяваше в един организъм, с който пък се полагаха основите на бъдещата нервна система.
Следователно, в онези далечни времена човек поддържаше своята връзка с външния свят чрез топлината и въздуха.
Напротив, когато в него навлизаше твърдият елемент на Земята, той не усещаше нищо; този елемент подпомагаше неговото въплъщение на Земята, но човек не можеше непосредствено да възприема навлизането на твърдите субстанции. Това той постигаше единствено в рамките на едно смътно съзнание, т.е. в образите на висшите Същества, които действуваха в този елемент. И по-рано човек възприемаше в подобна образна форма вливането на течните Земни елементи като израз на издигнатите над него Същества. Поради сгъстяването на земната форма на човека, тези образи в неговото съзнание претърпяха известна промяна.
към текста >>
В своите отношения към външния
свят
, човекът беше насочван и направляван.
Той се чувствува потомък на предците благодарение на течащия през поколенията живот. Той диша и усеща това като действие на описаните висши Същества, които са „Духовете на Формата". Той им се подчинява, включително и на техните външни импулси, които му осигуряват храната. Най-загадъчен остава за него произходът на неговата собствена индивидуалност. Той само усеща, че „Духовете на Формата" проникват в Земните сили и по този начин упражняват върху него определено въздействие.
В своите отношения към външния свят, човекът беше насочван и направляван.
Това намира израз във факта, че човек имаше съзнание за духовно-душевните процеси, разиграващи се зад физическия свят. Естествено, той не възприема духовните Същества в тяхната истинска форма, но изживява в душата си звуци, цветове и т. н. Той знае, че този свят от представи е населен с духовни Същества. И това, което те му съобщават, се носи като звукова вълна срещу него; техните откровения му се явяват под формата на светлинни образи. Земният човек потъва в своите дълбини най-вече с помощта на представите, които той получава чрез елемента на огъня или топлината.
към текста >>
Това намира израз във факта, че човек имаше съзнание за духовно-душевните процеси, разиграващи се зад физическия
свят
.
Той диша и усеща това като действие на описаните висши Същества, които са „Духовете на Формата". Той им се подчинява, включително и на техните външни импулси, които му осигуряват храната. Най-загадъчен остава за него произходът на неговата собствена индивидуалност. Той само усеща, че „Духовете на Формата" проникват в Земните сили и по този начин упражняват върху него определено въздействие. В своите отношения към външния свят, човекът беше насочван и направляван.
Това намира израз във факта, че човек имаше съзнание за духовно-душевните процеси, разиграващи се зад физическия свят.
Естествено, той не възприема духовните Същества в тяхната истинска форма, но изживява в душата си звуци, цветове и т. н. Той знае, че този свят от представи е населен с духовни Същества. И това, което те му съобщават, се носи като звукова вълна срещу него; техните откровения му се явяват под формата на светлинни образи. Земният човек потъва в своите дълбини най-вече с помощта на представите, които той получава чрез елемента на огъня или топлината. Той вече различава своята вътрешна топлина от топлинните течения на обкръжаващата го земна среда.
към текста >>
Той знае, че този
свят
от представи е населен с духовни Същества.
Най-загадъчен остава за него произходът на неговата собствена индивидуалност. Той само усеща, че „Духовете на Формата" проникват в Земните сили и по този начин упражняват върху него определено въздействие. В своите отношения към външния свят, човекът беше насочван и направляван. Това намира израз във факта, че човек имаше съзнание за духовно-душевните процеси, разиграващи се зад физическия свят. Естествено, той не възприема духовните Същества в тяхната истинска форма, но изживява в душата си звуци, цветове и т. н.
Той знае, че този свят от представи е населен с духовни Същества.
И това, което те му съобщават, се носи като звукова вълна срещу него; техните откровения му се явяват под формата на светлинни образи. Земният човек потъва в своите дълбини най-вече с помощта на представите, които той получава чрез елемента на огъня или топлината. Той вече различава своята вътрешна топлина от топлинните течения на обкръжаващата го земна среда. В последните се изявяват „Духовете на Личността". Но човек има все още едно смътно съзнание за това, което става зад външните топлинни течения.
към текста >>
Когато около човека възникват мощни топлинни процеси, душата усеща: сега духовните Същества разпалват обкръжението
на
Земята; една искра литва от там и сгрява моя вътрешен
свят
.
Земният човек потъва в своите дълбини най-вече с помощта на представите, които той получава чрез елемента на огъня или топлината. Той вече различава своята вътрешна топлина от топлинните течения на обкръжаващата го земна среда. В последните се изявяват „Духовете на Личността". Но човек има все още едно смътно съзнание за това, което става зад външните топлинни течения. Тъкмо в тези течения той усеща влиянието, идващо от „Духовете на Формата".
Когато около човека възникват мощни топлинни процеси, душата усеща: сега духовните Същества разпалват обкръжението на Земята; една искра литва от там и сгрява моя вътрешен свят.
В светлинните процеси човек все още не различава по същия начин тяхната външна и вътрешна характеристика. Когато около него възникват светлинни образи, те не винаги пораждат в душата на Земния човек същото чувство. Имаше времена, когато той усещаше тези светлинни образи като нещо външно. Това ставаше, когато от чисто духовното си, безплътно състояние той се спускаше към въплъщение. Това беше и периодът на неговото израства не в условията на Земята.
към текста >>
Те се явяваха
на
човека като служители
на
топлинните Същества, които бяха внесли огнената искра в неговия вътрешен
свят
.
Това ставаше, когато от чисто духовното си, безплътно състояние той се спускаше към въплъщение. Това беше и периодът на неговото израства не в условията на Земята. А когато наближава времето, през което от зародиша започваше изграждането на новия Земен човек, тогава образите избледняваха. От тях човек запазваше само нещо като свои вътрешни паметови представи. Тези светлинни образи носеха в себе си делата на „Огнените Духове" (Архангели).
Те се явяваха на човека като служители на топлинните Същества, които бяха внесли огнената искра в неговия вътрешен свят.
Когато техните външни проявления угасваха, вътре в себе си човекът ги изживяваше като представи (спомени). Той се чувствуваше свързан с техните сили. А така беше и в действителност. Защото чрез това, което получаваше от тях, той можеше да въздействува върху обкръжаващата го атмосфера. Под неговото въздействие тя започна да свети.
към текста >>
Там където човеците бяха прекомерно вплетени в земния
свят
, придатъците изпъкваха
на
преден план.
Другите органи изглеждаха само като придатъци. Те бяха недиференцирани и подобни на сенки. И все пак Земните човеци се различаваха по своята форма. Имаше например такива, които според земните условия, всред които живееха, притежаваха повече или по-малко развити придатъци. Тези части бяха различни в зависимост от местата, които човеците обитаваха.
Там където човеците бяха прекомерно вплетени в земния свят, придатъците изпъкваха на преден план.
Онези човеци, които в началото на физическото Земно развитие бяха най-напреднали и узрели благодарение на своето предишно развитие, имаха известни особености. По-рано, когато Земята не беше сгъстена до въздухообразното състояние, те изживяваха съприкосновението с огнения елемент. Сега те можеха да изградят началните заложби на главата в най-съвършен вид. Те бяха най-хармоничните в себе си човеци. Други бяха готови за среща с огнения елемент едва, когато Земята беше образувала въздуха.
към текста >>
Вторият вид човеци нямаше толкова ясен спомен за своето чисто духовно, безплътно състояние; те усещаха връзката си с духовния
свят
предимно чрез светлинните действия
на
„Огнените Духове" (Архангели).
Те бяха най-хармоничните в себе си човеци. Други бяха готови за среща с огнения елемент едва, когато Земята беше образувала въздуха. Последните зависеха в по-голяма степен от външните условия отколкото първите. Благодарение на топлината първите човеци ясно усещаха „Духовете на Формата". През своя земен живот те чувствуваха как са запазили спомена, че са били едно цяло с тези Духове и че са били свързани с тях в своето безплътно състояние.
Вторият вид човеци нямаше толкова ясен спомен за своето чисто духовно, безплътно състояние; те усещаха връзката си с духовния свят предимно чрез светлинните действия на „Огнените Духове" (Архангели).
Трети вид човеци беше още по-дълбоко вплетен в Земните условия. Те бяха онези, които можаха да се срещнат с огнения елемент едва след като Земята се бе отделила от Слънцето и бе приела в себе си водния елемент. Усещането им за взаимна връзка с духовния свят, особено в началото на Земния живот, беше твърде ограничено. Те се добраха до тази връзка, едва когато действията на Архангелите, и по-специално на Ангелите, проникнаха във вътрешния живот на техните представи. Затова пък в началото на Земния период те бяха преизпълнени с мощни импулси за такъв род действия, които са осъществими именно в земни условия.
към текста >>
Усещането им за взаимна връзка с духовния
свят
, особено в началото
на
Земния живот, беше твърде ограничено.
Благодарение на топлината първите човеци ясно усещаха „Духовете на Формата". През своя земен живот те чувствуваха как са запазили спомена, че са били едно цяло с тези Духове и че са били свързани с тях в своето безплътно състояние. Вторият вид човеци нямаше толкова ясен спомен за своето чисто духовно, безплътно състояние; те усещаха връзката си с духовния свят предимно чрез светлинните действия на „Огнените Духове" (Архангели). Трети вид човеци беше още по-дълбоко вплетен в Земните условия. Те бяха онези, които можаха да се срещнат с огнения елемент едва след като Земята се бе отделила от Слънцето и бе приела в себе си водния елемент.
Усещането им за взаимна връзка с духовния свят, особено в началото на Земния живот, беше твърде ограничено.
Те се добраха до тази връзка, едва когато действията на Архангелите, и по-специално на Ангелите, проникнаха във вътрешния живот на техните представи. Затова пък в началото на Земния период те бяха преизпълнени с мощни импулси за такъв род действия, които са осъществими именно в земни условия. При тях придатъчните органи бяха особено силно развити. Когато преди отделянето на Луната от Земята, Лунните сили в Земята водеха до все по-силно втвърдяване, настъпи една важна промяна. Под действието на тези сили, от оставените човешки зародиши се развиваха такива потомци, в които завръщащите се от духовния свят човешки души не можеха да се въплътят.
към текста >>
Под действието
на
тези сили, от оставените човешки зародиши се развиваха такива потомци, в които завръщащите се от духовния
свят
човешки души не можеха да се въплътят.
Усещането им за взаимна връзка с духовния свят, особено в началото на Земния живот, беше твърде ограничено. Те се добраха до тази връзка, едва когато действията на Архангелите, и по-специално на Ангелите, проникнаха във вътрешния живот на техните представи. Затова пък в началото на Земния период те бяха преизпълнени с мощни импулси за такъв род действия, които са осъществими именно в земни условия. При тях придатъчните органи бяха особено силно развити. Когато преди отделянето на Луната от Земята, Лунните сили в Земята водеха до все по-силно втвърдяване, настъпи една важна промяна.
Под действието на тези сили, от оставените човешки зародиши се развиваха такива потомци, в които завръщащите се от духовния свят човешки души не можеха да се въплътят.
Формата на тези потомци беше прекалено втвърдена и вследствие Лунните сили беше станала негодна да приеме облика на човешкото същество. Ето защо при тези условия отделни човешки души не намираха вече възможност да се върнат на Земята. Само най-зрелите, най-силните от тях се усещаха достатъчно израснали, за да преобразуват земното тяло, така, че то да се устреми към човешката форма. Само част от телесните потомци на човека станаха носители на земни човеци. Друга част, поради втвърдената форма, можеше да приеме само такива души, които стояха по-ниско от тези на човеците.
към текста >>
Произнасяйки имената „Земя" и „Слънце", наблюдателят
на
свръхсетивния
свят
няма предвид съответно физическата планета и физическата звезда.
С оглед на тяхното по-нататъшно развитие, те бяха изтеглени на една друга планета, която беше отделена от общото небесно тяло, с което при възникването на физическата Земя тя бе едно цяло; от него пък на свой ред се отдели Слънцето. Всичко това се извърши под ръководството на космически Същества, физическият корелат на тази планета е познат на официалната наука под името „Юпитер". (Тук говорим за небесни тела, планети и техните имена според смисъла на една по-древна наука. Обяснението на нещата произтича от техните взаимни връзки. Както физическата Земя е само физически израз на един духовно-душевен организъм, такъв е случаят и при всяко друго небесно тяло.
Произнасяйки имената „Земя" и „Слънце", наблюдателят на свръхсетивния свят няма предвид съответно физическата планета и физическата звезда.
По същия начин, когато говори за „Марс", „Юпитер" и т.н., той обхваща чисто духовни отношения. Естествено, в хода на времето небесните тела са променили своя външен облик, и в известно отношение своето място в небесното пространство. Връзката между съвременните планети и техните предшественици може да бъде доловена само с помощта на свръхсетивното познание). На „Юпитер" описаните души продължиха своето развитие. Но по-късно, когато Земята се втвърди още повече, трябваше да се създаде друго обиталище за онези души, които макар и да имаха възможност да живеят известно време във втвърдени тела, се оказаха нежизнеспособни в условията на растящото втвърдяване.
към текста >>
Те можеха да приемат само такива влияния от астралния
свят
, които действуваха отвън.
Така че животните, произлизащи от една форма, имаха една обща душа. Само когато поради особени влияния от страна на предците, потомъкът се отличаваше твърде много от родителската двойка, се въплъщаваше една нова животинска душа. В този смисъл Науката за Духа твърди, че животните притежават видова (родова) или групова душа. Нещо подобно стана и при отделянето на Слънцето от Земята. От водния елемент произлязоха форми, които в своето развитие не бяха по-далеч, отколкото се намираше човек на Старата Луна.
Те можеха да приемат само такива влияния от астралния свят, които действуваха отвън.
Това можа да стане едва след отделянето на Слънцето от Земята. Винаги когато на Земята настъпваше слънчевият период, астралната част на Слънцето стимулираше тези форми по такъв начин, че от етерния свят на Земята те започваха да си изграждат свое етерно тяло. А когато Слънцето се отвръщаше от Земята, това етерно тяло отново се разтваряше в общата маса на Земята. И в резултат на взаимодействието между астралния свят на Слънцето и етерния свят на Земята, от водния елемент се по явиха онези физически форми, които са предшествениците на съвременните растения. На Земята човек се превръща в едно индивидуализирано душевно същество.
към текста >>
Винаги когато
на
Земята настъпваше слънчевият период, астралната част
на
Слънцето стимулираше тези форми по такъв начин, че от етерния
свят
на
Земята те започваха да си изграждат свое етерно тяло.
В този смисъл Науката за Духа твърди, че животните притежават видова (родова) или групова душа. Нещо подобно стана и при отделянето на Слънцето от Земята. От водния елемент произлязоха форми, които в своето развитие не бяха по-далеч, отколкото се намираше човек на Старата Луна. Те можеха да приемат само такива влияния от астралния свят, които действуваха отвън. Това можа да стане едва след отделянето на Слънцето от Земята.
Винаги когато на Земята настъпваше слънчевият период, астралната част на Слънцето стимулираше тези форми по такъв начин, че от етерния свят на Земята те започваха да си изграждат свое етерно тяло.
А когато Слънцето се отвръщаше от Земята, това етерно тяло отново се разтваряше в общата маса на Земята. И в резултат на взаимодействието между астралния свят на Слънцето и етерния свят на Земята, от водния елемент се по явиха онези физически форми, които са предшествениците на съвременните растения. На Земята човек се превръща в едно индивидуализирано душевно същество. Неговото астрално тяло, което „Духовете на Движението" бяха влели в него на Луната, се организира на Земята в Сетивна, Разсъдъчна и Съзнаваща Душа. И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава „Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън.
към текста >>
И в резултат
на
взаимодействието между астралния
свят
на
Слънцето и етерния
свят
на
Земята, от водния елемент се по явиха онези физически форми, които са предшествениците
на
съвременните растения.
От водния елемент произлязоха форми, които в своето развитие не бяха по-далеч, отколкото се намираше човек на Старата Луна. Те можеха да приемат само такива влияния от астралния свят, които действуваха отвън. Това можа да стане едва след отделянето на Слънцето от Земята. Винаги когато на Земята настъпваше слънчевият период, астралната част на Слънцето стимулираше тези форми по такъв начин, че от етерния свят на Земята те започваха да си изграждат свое етерно тяло. А когато Слънцето се отвръщаше от Земята, това етерно тяло отново се разтваряше в общата маса на Земята.
И в резултат на взаимодействието между астралния свят на Слънцето и етерния свят на Земята, от водния елемент се по явиха онези физически форми, които са предшествениците на съвременните растения.
На Земята човек се превръща в едно индивидуализирано душевно същество. Неговото астрално тяло, което „Духовете на Движението" бяха влели в него на Луната, се организира на Земята в Сетивна, Разсъдъчна и Съзнаваща Душа. И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава „Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън. „Азът" пламва в човека. И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния свят, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента на Земята.
към текста >>
И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния
свят
, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента
на
Земята.
И в резултат на взаимодействието между астралния свят на Слънцето и етерния свят на Земята, от водния елемент се по явиха онези физически форми, които са предшествениците на съвременните растения. На Земята човек се превръща в едно индивидуализирано душевно същество. Неговото астрално тяло, което „Духовете на Движението" бяха влели в него на Луната, се организира на Земята в Сетивна, Разсъдъчна и Съзнаваща Душа. И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава „Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън. „Азът" пламва в човека.
И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния свят, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента на Земята.
Но откакто в Земния живот пламна искрата на „Аза", настъпи промяна и в чисто духовния, безплътния живот. Преди този момент от своето развитие, човекът нямаше никаква самостоятелност спрямо духовния свят. Всред него той се усещаше не като отделно същество, а като подчинена частица от един величествен организъм, изграден от стоящи над него духовни Същества. Извоюваното на Земята „Азовото изживяване" се отрази също и в духовния свят. Сега вече човек не чувствува в известен смисъл като отделна единица в този свят.
към текста >>
Преди този момент от своето развитие, човекът нямаше никаква самостоятелност спрямо духовния
свят
.
Неговото астрално тяло, което „Духовете на Движението" бяха влели в него на Луната, се организира на Земята в Сетивна, Разсъдъчна и Съзнаваща Душа. И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава „Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън. „Азът" пламва в човека. И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния свят, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента на Земята. Но откакто в Земния живот пламна искрата на „Аза", настъпи промяна и в чисто духовния, безплътния живот.
Преди този момент от своето развитие, човекът нямаше никаква самостоятелност спрямо духовния свят.
Всред него той се усещаше не като отделно същество, а като подчинена частица от един величествен организъм, изграден от стоящи над него духовни Същества. Извоюваното на Земята „Азовото изживяване" се отрази също и в духовния свят. Сега вече човек не чувствува в известен смисъл като отделна единица в този свят. Но наред с това усеща, че е непрекъснато свързан с него. В своето безплътно състояние той отново намира „Духовете на Формата", но в една по-висша форма отколкото преди, на Земята, когато възприемаше техните откровения чрез искрата на своя „Аз".
към текста >>
Извоюваното
на
Земята „Азовото изживяване" се отрази също и в духовния
свят
.
„Азът" пламва в човека. И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния свят, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента на Земята. Но откакто в Земния живот пламна искрата на „Аза", настъпи промяна и в чисто духовния, безплътния живот. Преди този момент от своето развитие, човекът нямаше никаква самостоятелност спрямо духовния свят. Всред него той се усещаше не като отделно същество, а като подчинена частица от един величествен организъм, изграден от стоящи над него духовни Същества.
Извоюваното на Земята „Азовото изживяване" се отрази също и в духовния свят.
Сега вече човек не чувствува в известен смисъл като отделна единица в този свят. Но наред с това усеща, че е непрекъснато свързан с него. В своето безплътно състояние той отново намира „Духовете на Формата", но в една по-висша форма отколкото преди, на Земята, когато възприемаше техните откровения чрез искрата на своя „Аз". С отделянето на Луната от Земята, за обитаващата извън тялото човешка душа, т.е. в нейния духовен свят, настъпиха друг вид изживявания.
към текста >>
Сега вече човек не чувствува в известен смисъл като отделна единица в този
свят
.
И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния свят, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента на Земята. Но откакто в Земния живот пламна искрата на „Аза", настъпи промяна и в чисто духовния, безплътния живот. Преди този момент от своето развитие, човекът нямаше никаква самостоятелност спрямо духовния свят. Всред него той се усещаше не като отделно същество, а като подчинена частица от един величествен организъм, изграден от стоящи над него духовни Същества. Извоюваното на Земята „Азовото изживяване" се отрази също и в духовния свят.
Сега вече човек не чувствува в известен смисъл като отделна единица в този свят.
Но наред с това усеща, че е непрекъснато свързан с него. В своето безплътно състояние той отново намира „Духовете на Формата", но в една по-висша форма отколкото преди, на Земята, когато възприемаше техните откровения чрез искрата на своя „Аз". С отделянето на Луната от Земята, за обитаващата извън тялото човешка душа, т.е. в нейния духовен свят, настъпиха друг вид изживявания. Те бяха свързани с това отделяне.
към текста >>
в нейния духовен
свят
, настъпиха друг вид изживявания.
Извоюваното на Земята „Азовото изживяване" се отрази също и в духовния свят. Сега вече човек не чувствува в известен смисъл като отделна единица в този свят. Но наред с това усеща, че е непрекъснато свързан с него. В своето безплътно състояние той отново намира „Духовете на Формата", но в една по-висша форма отколкото преди, на Земята, когато възприемаше техните откровения чрез искрата на своя „Аз". С отделянето на Луната от Земята, за обитаващата извън тялото човешка душа, т.е.
в нейния духовен свят, настъпиха друг вид изживявания.
Те бяха свързани с това отделяне. На Земята стана възможно изграждането на човешки форми, които са в състояние да приемат индивидуалността на душата и това бе постигнато, само защото една част от формиращите сили бяха пренесени от Земята на Луната. По този начин човешката индивидуалност по падна в областта на Лунните Същества. Дори и в чисто духовно, безплътно състояние, отзвукът върху земната индивидуалност можеше да съществува само поради това, че душата оставаше в сферата на могъщите Духове, които осъществиха отделянето на Луната. При този процес установяваме, че непосредствено след напускане на земното тяло, душата можеше да вижда висшите Слънчеви Същества само като в един отразен от Лунните Същества отблясък.
към текста >>
Към тези форми се усещаше привличана само онази част от душевния
свят
, която беше изостанала
на
Сатурновата степен, следователно тази,
на
която беше присъщо да образува физически форми.
Дори и в чисто духовно, безплътно състояние, отзвукът върху земната индивидуалност можеше да съществува само поради това, че душата оставаше в сферата на могъщите Духове, които осъществиха отделянето на Луната. При този процес установяваме, че непосредствено след напускане на земното тяло, душата можеше да вижда висшите Слънчеви Същества само като в един отразен от Лунните Същества отблясък. Едва когато чрез съзерцаването на този отблясък душата беше достатъчно подготвена, тя можеше да отправи взор към самите Слънчеви Същества. Минералното царство на Земята също възникна чрез отделяне в хода на човешкото развитие. Минералните, форми са онези, които останаха втвърдени, след като Луната се отдели от Земята.
Към тези форми се усещаше привличана само онази част от душевния свят, която беше изостанала на Сатурновата степен, следователно тази, на която беше присъщо да образува физически форми.
Всички събития, за които става дума тук и на следващите страници, се разиграват в течение на огромни периоди от време. Тук не можем да обсъждаме подробности, свързани с определянето на тези периоди. Описаните процеси дават представа за външната страна от Земното развитие; от духовна гледна точка нещата стоят по следния начин. Духовните Същества, които отделиха Луната от Земята и свързаха собствения си живот с Луната т.е. Земно-Лунните Същества разполагаха с определени сили, изпращани от тях в посока от Луната към Земята.
към текста >>
Чрез тази противоположност човекът изпадна в невъзможност да разпознава физическите действия
на
Слънцето като такива; за него те оставаха скрити зад земните впечатления
на
външния
свят
.
За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от свободна воля, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества „Луциферически Духове". Те донесоха на човека възможността да разгръща собствена активност в своето съзнание, но наред с това и възможността да греши, възможността да върши зло. В резултат на тези събития човек встъпи в нови отношения спрямо Слънчевите Същества, различни от тези, които му бяха предопределили Земно-Лунните Духове. Последните искаха да изградят огледалото на неговото съзнание така, че Слънчевите Духове да доминират в целия душевен живот на човека. Тези процеси се кръстосаха и в човешкото същество възникна противоположността между влиянието на Слънчевия Дух и влиянието на Духовете с неправилно лунно развитие.
Чрез тази противоположност човекът изпадна в невъзможност да разпознава физическите действия на Слънцето като такива; за него те оставаха скрити зад земните впечатления на външния свят.
Наситената с тези впечатления астрална част на човека беше привлечена към областта на „Аза". Този „Аз", който иначе би долавял само дарената му от „Духовете на Формата" огнена искра във всичко, което се отнасяше до външния огън, и би се подчинил пред повелите на тези Духове, сега вече действуваше върху външните топлинни явления чрез вложения в самия него елемент. Така се създаде силно привличане между него и земния огън. Поради тази причина човекът беше вплетен в земната материя повече, отколкото бе предвидено. Докато по-рано той имаше физическо тяло, което в основните си части се състоеше от огън, въздух и вода, а земната субстанция бе прибавена към него само като бегла сянка, сега земното тяло стана по-гъсто.
към текста >>
Понеже човекът се намираше под влиянието
на
външния
свят
според собствени и често пъти погрешни представи, понеже живееше в страсти и необуздани желания, които той не допускаше да бъдат регулирани от по-висши духовни влияния, у него се появи възможността да боледува.
Докато по-рано той имаше физическо тяло, което в основните си части се състоеше от огън, въздух и вода, а земната субстанция бе прибавена към него само като бегла сянка, сега земното тяло стана по-гъсто. И докато по-рано, като фино организирано същество, човек се носеше над твърдата земна почва като плуващ облак, сега той трябваше да слезе от „обкръжението на Земята" и да проникне в онези нейни части, които междувременно бяха повече или по-малко втвърдени. Фактът, че можаха да настъпят такива физически действия в резултат на описаните духовни влияния, се обяснява с особеното естество на тези духовни влияния, за което вече стана дума. Те не могат да се сравняват нито с природните явления, нито с душевните взаимодействия, разиграващи се между един и друг човек. В последния случай въздействията не проникват толкова дълбоко в тялото, както правят това разглежданите тук духовни сили.
Понеже човекът се намираше под влиянието на външния свят според собствени и често пъти погрешни представи, понеже живееше в страсти и необуздани желания, които той не допускаше да бъдат регулирани от по-висши духовни влияния, у него се появи възможността да боледува.
Друга важна подробност на луциферическото влияние беше тази, че отсега нататък той не можеше да чувствува своя отделен земен живот като продължение на чисто духовното, безплътно съществувание. Сега той започна да приема от Земята такива впечатления, които можеха да бъдат изживени чрез вложения в него астрален елемент и които се свързваха с разрушителни за физическото тяло сили. Всичко това човек усещаше като угасване на своя земен живот. Така се появи и „смъртта", като процес, предизвикан от самата човешка природа. С това загатваме и една важна тайна на човешката природа, а именно връзката между човешкото астрално тяло от една страна, и болестите и смъртта от друга.
към текста >>
Това помрачаваше погледа за духовния
свят
, който през периода между смъртта и раждането започна да се скрива под плътна завеса.
Всичко това беше отклонено поради онзи процес в етерното тяло, който бе предизвикан от Земно-Лунните Същества. По същата причина, същинският индивидуален Аз беше освободен от земния Аз и по време на земния живот се чувствуваше индивидуален Аз само отчасти, сякаш неговият земен Аз беше едно продължение на земния Аз на неговите предшественици в хода на поколенията. В земния живот душата чувствуваше един вид „групов Аз", простиращ се до далечните прадеди, а самият човек се чувствуваше като член от групата. Само в безплътното състояние индивидуалният Аз можеше да се чувствува като самостоятелно същество. Обаче това уединяване беше нарушавано от обстоятелството, че Азът запазваше спомените от земното съзнание (земния Аз).
Това помрачаваше погледа за духовния свят, който през периода между смъртта и раждането започна да се скрива под плътна завеса.
Физическият израз на всички промени, които ставаха в духовния свят, докато развитието на човека напредваше по описания начин, беше съсредоточен в постепенното регулиране на взаимните отношения между Слънцето, Луната и Земята (а в по-широк смисъл и на другите небесни тела). Като едно от последствията на тези нови отношения ще посочим ритмичната смяна между деня и нощта. Движенията на небесните тела се регулират от обитаващите ги Същества. Движението на Земята, чрез което възникват денят и нощта, беше предизвикано от взаимодействията на различни Духове, стоящи над човека. Движението на Луната става дума за времето след отделянето на Луната от Земята също бе замислено с целта, че при нейното въртене около Земята „Духовете на Формата" ще могат да действуват правилно и ритмично върху физическото тяло на човека.
към текста >>
Физическият израз
на
всички промени, които ставаха в духовния
свят
, докато развитието
на
човека напредваше по описания начин, беше съсредоточен в постепенното регулиране
на
взаимните отношения между Слънцето, Луната и Земята (а в по-широк смисъл и
на
другите небесни тела).
По същата причина, същинският индивидуален Аз беше освободен от земния Аз и по време на земния живот се чувствуваше индивидуален Аз само отчасти, сякаш неговият земен Аз беше едно продължение на земния Аз на неговите предшественици в хода на поколенията. В земния живот душата чувствуваше един вид „групов Аз", простиращ се до далечните прадеди, а самият човек се чувствуваше като член от групата. Само в безплътното състояние индивидуалният Аз можеше да се чувствува като самостоятелно същество. Обаче това уединяване беше нарушавано от обстоятелството, че Азът запазваше спомените от земното съзнание (земния Аз). Това помрачаваше погледа за духовния свят, който през периода между смъртта и раждането започна да се скрива под плътна завеса.
Физическият израз на всички промени, които ставаха в духовния свят, докато развитието на човека напредваше по описания начин, беше съсредоточен в постепенното регулиране на взаимните отношения между Слънцето, Луната и Земята (а в по-широк смисъл и на другите небесни тела).
Като едно от последствията на тези нови отношения ще посочим ритмичната смяна между деня и нощта. Движенията на небесните тела се регулират от обитаващите ги Същества. Движението на Земята, чрез което възникват денят и нощта, беше предизвикано от взаимодействията на различни Духове, стоящи над човека. Движението на Луната става дума за времето след отделянето на Луната от Земята също бе замислено с целта, че при нейното въртене около Земята „Духовете на Формата" ще могат да действуват правилно и ритмично върху физическото тяло на човека. През деня Азът и астралното тяло на човека действуваха във физическото и етерното тяло.
към текста >>
Като души, първите сваляха в земния живот само онези условия,
на
които те бяха подчинени в духовния
свят
, както и своите опитности, натрупани в сферите извън Земята.
В хода на Земното развитие, броят на младите души, слизащи за пръв път на Земята, ставаше все по-малък, а броят на превъплътените души непрекъснато растеше. За дълги периоди от време човешкият род се състоеше от тези два човешки вида. А на Земята човек продължаваше да се усеща свързан със своите предци чрез общия групов Аз. Докато индивидуалният Аз беше изживяван предимно в безплътното състояние между смъртта и едно ново раждане. Онези души, които слизаха от небесното пространство и се вмъкваха в човешките тела, не бяха в същото положение, както тези, които имаха зад себе си един или повече земни живота.
Като души, първите сваляха в земния живот само онези условия, на които те бяха подчинени в духовния свят, както и своите опитности, натрупани в сферите извън Земята.
Другите прибавяха към споменатите условия и тези от своите предишни съществувания на Земята. Съдбата на първите души се определяше само от факти, лежащи извън новите земни отношения. Съдбата на превъплътените души, на душите минали през различен брой прераждания, се определяше също и от онова, което те бяха извършили в предишните си земни съществувания. Заедно с прераждането идва и индивидуалната човешка Карма. Поради обстоятелството, че човешкото етерно тяло беше предпазено от влиянията на астралното тяло, размножителните процеси не попаднаха в обсега на човешкото съзнание, а останаха под властта на духовния свят.
към текста >>
Поради обстоятелството, че човешкото етерно тяло беше предпазено от влиянията
на
астралното тяло, размножителните процеси не попаднаха в обсега
на
човешкото съзнание, а останаха под властта
на
духовния
свят
.
Като души, първите сваляха в земния живот само онези условия, на които те бяха подчинени в духовния свят, както и своите опитности, натрупани в сферите извън Земята. Другите прибавяха към споменатите условия и тези от своите предишни съществувания на Земята. Съдбата на първите души се определяше само от факти, лежащи извън новите земни отношения. Съдбата на превъплътените души, на душите минали през различен брой прераждания, се определяше също и от онова, което те бяха извършили в предишните си земни съществувания. Заедно с прераждането идва и индивидуалната човешка Карма.
Поради обстоятелството, че човешкото етерно тяло беше предпазено от влиянията на астралното тяло, размножителните процеси не попаднаха в обсега на човешкото съзнание, а останаха под властта на духовния свят.
Когато една душа трябваше да се спусне на Земята, тогава в земния човек се пробуждаха размножителните импулси. До известна степен целият процес беше скрит от земното съзнание и забулен в тайнствен мрак. Последствията от частичното отделяне на етерното тяло от физическото се проявиха и по време на земния живот. Поради духовните влияния способностите на етерното тяло особено нараснаха. В душевния живот това пролича най-вече в усилването на паметта.
към текста >>
В библейското предание времето преди проявленията
на
Луциферическите Същества е означено като „Рай", а слизането върху Земята и вплитането
на
, човека в сетивния
свят
като „изгонване от Рая".)
Духовната Наука нарича тази област, която е съществувала между днешна Европа, Африка и Америка, с името „Атлантида". (В съответната литература можем да намерим описание на епохите преди атлантското развитие на човечеството. Епохата непосредствено преди Атлантида е позната под името „Лемурия". А епохата преди още Лунните сили да бяха проявили своите основни качества, наричаме „хиперборейска". Тя се предхожда от друга, която съвпада със самото начало от физическото развитие на Земята.
В библейското предание времето преди проявленията на Луциферическите Същества е означено като „Рай", а слизането върху Земята и вплитането на, човека в сетивния свят като „изгонване от Рая".)
Развитието върху Атлантида фактически беше времето, когато човеците се разделиха на сатурнови, слънчеви, юпитерови и марсови. Преди бяха налице само предпоставките за това разделяне. Разграничаването на будното и сънно състояние у човека имаше особени последствия за атлантското човечество. Нощно време астралното тяло и Азът на човека се намираха в сферата на по-високо издигнатите Същества, стигайки нагоре до „Духовете на Личността". Благодарение на онази част от своето етерно тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да възприема „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Огъня" (Архангели).
към текста >>
Ето защо те трябваше да останат в душевно- духовния
свят
.
Разграничаването на будното и сънно състояние у човека имаше особени последствия за атлантското човечество. Нощно време астралното тяло и Азът на човека се намираха в сферата на по-високо издигнатите Същества, стигайки нагоре до „Духовете на Личността". Благодарение на онази част от своето етерно тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да възприема „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Огъня" (Архангели). Защото по време на съня той можеше да остане свързан тъкмо с тази част на етерното тяло. Впрочем „Духовете на Личността" не бяха ясно доловими точно поради луциферическото влияние, В това състояние обаче, заедно с Ангелите и Архангелите, за човека станаха видими и онези Същества, които поради своята изостаналост на Слънцето и Луната, не можеха да участвуват в развитието на Земята.
Ето защо те трябваше да останат в душевно- духовния свят.
Но чрез луциферическата същност, човекът ги привлече в областта на своята отделена от физическото тяло душа. По този начин той влезе в допир с такива сили, които действуваха върху него във висша степен изкушаващо. Те увеличиха неговата склонност към грешки и заблуждения, и най-вече към злоупотреба с растежните и размножителни сили, които поради отделянето на етерното от физическото тяло, минаха в негова власт. През Атлантската епоха само отделни човеци можаха да се предпазят от прекалено силното навлизане в сетивния свят. Благодарение на тях луциферическото влияние беше превърнато от пречка, в средство за по-нататъшен напредък.
към текста >>
През Атлантската епоха само отделни човеци можаха да се предпазят от прекалено силното навлизане в сетивния
свят
.
Впрочем „Духовете на Личността" не бяха ясно доловими точно поради луциферическото влияние, В това състояние обаче, заедно с Ангелите и Архангелите, за човека станаха видими и онези Същества, които поради своята изостаналост на Слънцето и Луната, не можеха да участвуват в развитието на Земята. Ето защо те трябваше да останат в душевно- духовния свят. Но чрез луциферическата същност, човекът ги привлече в областта на своята отделена от физическото тяло душа. По този начин той влезе в допир с такива сили, които действуваха върху него във висша степен изкушаващо. Те увеличиха неговата склонност към грешки и заблуждения, и най-вече към злоупотреба с растежните и размножителни сили, които поради отделянето на етерното от физическото тяло, минаха в негова власт.
През Атлантската епоха само отделни човеци можаха да се предпазят от прекалено силното навлизане в сетивния свят.
Благодарение на тях луциферическото влияние беше превърнато от пречка, в средство за по-нататъшен напредък. С помощта на това влияние те бяха в състояние да развият познанието за земните неща по-рано, отколкото това би било възможно иначе. При това тези човеци се стремяха да премахнат грешките от своите представи и да вникнат в първоначалните цели на духовните Същества. Те бяха свободни от насочените към сетивния свят инстинкти и страсти на астралното тяло. Така те все повече се освобождаваха от своите заблуждения.
към текста >>
Те бяха свободни от насочените към сетивния
свят
инстинкти и страсти
на
астралното тяло.
Те увеличиха неговата склонност към грешки и заблуждения, и най-вече към злоупотреба с растежните и размножителни сили, които поради отделянето на етерното от физическото тяло, минаха в негова власт. През Атлантската епоха само отделни човеци можаха да се предпазят от прекалено силното навлизане в сетивния свят. Благодарение на тях луциферическото влияние беше превърнато от пречка, в средство за по-нататъшен напредък. С помощта на това влияние те бяха в състояние да развият познанието за земните неща по-рано, отколкото това би било възможно иначе. При това тези човеци се стремяха да премахнат грешките от своите представи и да вникнат в първоначалните цели на духовните Същества.
Те бяха свободни от насочените към сетивния свят инстинкти и страсти на астралното тяло.
Така те все повече се освобождаваха от своите заблуждения. Всичко това ги доведе до такива състояния, при които можеха да възприемат предимно с онази част от етерното тяло, която според описания начин беше отделена от физическото тяло. При тези състояния, възприемателната способност на физическото тяло беше като угаснала, а самото то като мъртво. За това пък чрез етерното тяло те бяха дълбоко свързани с „Духовете на формата" и от тях можеха да научават как са направлявани от онова висше Същество, което пое водачеството при отделянето на Слънцето и чрез което по-късно хората стигнаха до разбирането за „Христос". Тези хора бяха Посветени.
към текста >>
Меркуриевите Посветени основаха науката за свръхсетивния
свят
; а в още по-голяма степен това направиха Посветените
на
Венера.
Определена категория хора, които бяха засегнати най-силно от луциферическото влияние, можа де се издигне само до едно Същество, което заедно със своите сподвижници беше най-рано отхвърлено от Слънчевото развитие. За него няма определена планета в пространството; то живее в обкръжението на Земята, с която отново се съедини след завръщането си от Слънцето. Хората, на които това Същество се изяви като „висш Аз", могат да бъдат наречени последователи на Вулкановия оракул. Техният поглед беше обърнат към земните явления повече от този на останалите Посветени. Те положиха първите основи на това, което по-късно хората развиха като наука и изкуства.
Меркуриевите Посветени основаха науката за свръхсетивния свят; а в още по-голяма степен това направиха Посветените на Венера.
Посветените на Вулкан, Меркурий и Венера се различаваха от тези на Сатурн, Юпитер и Марс по това, че последните стигаха до своите тайни по-скоро чрез едно откровение „от горе", и то в завършен вид, докато първите стигаха до познание чрез собствените си мисли и идеи. По средата се намираха Христовите Посветени. Наред с откровението, те притежаваха и способността да обличат своите тайни в човешки понятия. Сатурновите, Юпитерови и Марсови Посветени трябваше да се изразяват предимно в символи; Посветените на Христос, Венера, Меркурий и Вулкан можеха да се изразяват в представи. Постиженията на атлантското човечество идваха по околни пътища и главно чрез Посветените.
към текста >>
Споменът за този или онзи предшественик се появяваше само в съноподобни състояния, когато хората влизаха в допир с духовния
свят
.
Една такава способност е говорът. Той стана достояние на човека отчасти поради слизането му в гъстата физическа материя и поради отделянето на част от етерното тяло от физическото тяло. Първоначално след отделянето на Луната, човекът се усещаше свързан с физическите си предшественици чрез груповия Аз. Но в хода на поколенията това общо съзнание, което свързваше потомци с прадеди, постепенно изчезна. По-късните поколения можеха да си спомнят само за близките прадеди, но не и за далечните.
Споменът за този или онзи предшественик се появяваше само в съноподобни състояния, когато хората влизаха в допир с духовния свят.
И тогава те се смятаха за едно цяло с този предшественик, за когото вярваха, че се е преродил в тях. Това беше една погрешна идея за прераждането, която се разпростирани през последните времена на Атлантида. Истинското учение за прераждането можеше да се намери само в школите на Посветените. Посветени те виждаха как след безплътното състояние, душата минава от едно въплъщение в друго. Само те можеха да предадат на своите ученици истината по този въпрос.
към текста >>
Само те можеха да предадат
на
своите ученици
истината
по този въпрос.
Споменът за този или онзи предшественик се появяваше само в съноподобни състояния, когато хората влизаха в допир с духовния свят. И тогава те се смятаха за едно цяло с този предшественик, за когото вярваха, че се е преродил в тях. Това беше една погрешна идея за прераждането, която се разпростирани през последните времена на Атлантида. Истинското учение за прераждането можеше да се намери само в школите на Посветените. Посветени те виждаха как след безплътното състояние, душата минава от едно въплъщение в друго.
Само те можеха да предадат на своите ученици истината по този въпрос.
През тези далечни епохи, за които става дума тук, физическият облик на човека беше твърде различен от днешния. До голяма степен този облик беше израз на душевните качества. Тогавашният човек беше изграден от една по-фина и нежна материя. Ако днешните му органи са плътни и втвърдени, тогава те бяха все още меки, гъвкави и пластични. Човек с по-душевна и с по-духовна същност, притежаваше по-нежно, по подвижно и по-изразително тяло.
към текста >>
Душевната изостаналост и вплитането в сетивния
свят
водеха до великански размери.
Тогавашният човек беше изграден от една по-фина и нежна материя. Ако днешните му органи са плътни и втвърдени, тогава те бяха все още меки, гъвкави и пластични. Човек с по-душевна и с по-духовна същност, притежаваше по-нежно, по подвижно и по-изразително тяло. По-слабо развитите в духовно отношение имаха груби и неподвижни телесни форми. Душевното усъвършенстване свиваше телесните органи; обема на тялото оставаше малък.
Душевната изостаналост и вплитането в сетивния свят водеха до великански размери.
Когато човекът се намираше в период на растеж, тялото се оформяше според душевното му съдържание по начин, който би изглеждал приказен и фантастичен за съвременните представи. Покварата в човешките страсти и инстинкти водеше до разрастване на тялото, което стигаше до колосални размери. Съвременната конфигурация на човешкото физическо тяло е получена чрез свиването, сгъстяването и втвърдяването на атлантския човек. И докато преди Атлантската епоха човек представляваше един верен образ на своята душевна същност, тъкмо процесите на атлантското развитие носеха в себе си причините, довели до следатлантския човек, който в твърдата си физическа конфигурация беше относително слабо зависим от своите душевни качества, (формите при животинското царство се втвърдиха много по-рано отколкото при човека.) Изобщо законите, които днес обясняват формообразуването в природните царства, са неприложими спрямо по-далечното минало. Към средата на Атлантската епоха всред човечеството постепенно се очерта едно голямо нещастие.
към текста >>
За тази цел те търсеха сподвижници всред непосветените, от които също изискваха едно недопустимо прилагане
на
свръхсетивните тайни в природния
свят
.
Опасността нарасна, защото, както вече посочихме, хората попаднаха в областта на низши духов ни Същества, които не можеха да следват нормалното развитие на Земята и му противодействуваха. Те постоянно влияеха на човека и му внушаваха интереси, противни на благото на човечеството. Хората притежаваха още и способността да си служат с растежните и размножителни сили както на животинската, така и на човешка та природа. В изкушенията на низшите духовни Същества попадаха не само обикновени хора, но и част от Посветените. Те употребяваха споменатите свръхсетивни сили по неправилен начин и смущаваха развитието на човечеството.
За тази цел те търсеха сподвижници всред непосветените, от които също изискваха едно недопустимо прилагане на свръхсетивните тайни в природния свят.
Човечеството изпадна в невиждана поквара. Злото настъпваше по всички посоки. И понеже растителните и размножителни сили ако се откъснат от тяхната естествена среда и се приложат самоцелно влизат в тайнствена връзка с други сили, които действуват във въздуха и водата, се стигна до там, че делата на хората отприщиха могъщи и разрушителни природни сили. Така чрез въздушни и водни катастрофи постепенно настъпи гибелта на Атлантида. Атлантското човечество, доколкото успя да се спаси от тези катастрофи, трябваше да се изсели на други места.
към текста >>
Поради това предателство човечеството изпадна в зависимост от духовни Същества, които вследствие
на
своето предходно развитие се опълчваха срещу всичко, което идваше от духовният
свят
, произлязъл чрез отделянето
на
Земята от Слънцето.
Те се намираха на различни степени от развитието, както и на различни степени в покварата. Заедно с тях вървяха и Посветените, пазителите на оракулските тайни. На различни места те основаха светилища, където служенето на Юпитер, Венера и т. н. се практикуваше както в добър, така и в лош смисъл. Особено неблагоприятно въздействие имаше издаването на Вулкановите тайни, защото погледът на неговите последователи беше насочен предимно към земните отношения.
Поради това предателство човечеството изпадна в зависимост от духовни Същества, които вследствие на своето предходно развитие се опълчваха срещу всичко, което идваше от духовният свят, произлязъл чрез отделянето на Земята от Слънцето.
В съответствие с така развитите у тях качества, те действуваха в онзи човешки елемент, изграден в душите на следатлантските хора чрез способността им да имат такива сетивни възприятия, зад които е скрит духовния свят. Тези Същества постигнаха голямо влияние над много от земните жители. То се прояви на първо място във факта, че хората все повече изгубваха чувството за духовния свят. Понеже през тези времена размерите, конфигурацията и пластичността на човешкото физическо тяло все още зависеха до голяма степен от душевните качества, последствията от споменатото издаване на Вулкановите тайни се проявиха в някои изменения на човешкото тяло. Там, където покварата на хората се изразяваше най-вече в заробване на свръхсетивните сили от страна на низшите инстинкти, желания и страсти, възникваха безформени и гротескни човешки тела.
към текста >>
В съответствие с така развитите у тях качества, те действуваха в онзи човешки елемент, изграден в душите
на
следатлантските хора чрез способността им да имат такива сетивни възприятия, зад които е скрит духовния
свят
.
Заедно с тях вървяха и Посветените, пазителите на оракулските тайни. На различни места те основаха светилища, където служенето на Юпитер, Венера и т. н. се практикуваше както в добър, така и в лош смисъл. Особено неблагоприятно въздействие имаше издаването на Вулкановите тайни, защото погледът на неговите последователи беше насочен предимно към земните отношения. Поради това предателство човечеството изпадна в зависимост от духовни Същества, които вследствие на своето предходно развитие се опълчваха срещу всичко, което идваше от духовният свят, произлязъл чрез отделянето на Земята от Слънцето.
В съответствие с така развитите у тях качества, те действуваха в онзи човешки елемент, изграден в душите на следатлантските хора чрез способността им да имат такива сетивни възприятия, зад които е скрит духовния свят.
Тези Същества постигнаха голямо влияние над много от земните жители. То се прояви на първо място във факта, че хората все повече изгубваха чувството за духовния свят. Понеже през тези времена размерите, конфигурацията и пластичността на човешкото физическо тяло все още зависеха до голяма степен от душевните качества, последствията от споменатото издаване на Вулкановите тайни се проявиха в някои изменения на човешкото тяло. Там, където покварата на хората се изразяваше най-вече в заробване на свръхсетивните сили от страна на низшите инстинкти, желания и страсти, възникваха безформени и гротескни човешки тела. Впрочем те не издържаха в условията на Атлантида и загинаха.
към текста >>
То се прояви
на
първо място във факта, че хората все повече изгубваха чувството за духовния
свят
.
се практикуваше както в добър, така и в лош смисъл. Особено неблагоприятно въздействие имаше издаването на Вулкановите тайни, защото погледът на неговите последователи беше насочен предимно към земните отношения. Поради това предателство човечеството изпадна в зависимост от духовни Същества, които вследствие на своето предходно развитие се опълчваха срещу всичко, което идваше от духовният свят, произлязъл чрез отделянето на Земята от Слънцето. В съответствие с така развитите у тях качества, те действуваха в онзи човешки елемент, изграден в душите на следатлантските хора чрез способността им да имат такива сетивни възприятия, зад които е скрит духовния свят. Тези Същества постигнаха голямо влияние над много от земните жители.
То се прояви на първо място във факта, че хората все повече изгубваха чувството за духовния свят.
Понеже през тези времена размерите, конфигурацията и пластичността на човешкото физическо тяло все още зависеха до голяма степен от душевните качества, последствията от споменатото издаване на Вулкановите тайни се проявиха в някои изменения на човешкото тяло. Там, където покварата на хората се изразяваше най-вече в заробване на свръхсетивните сили от страна на низшите инстинкти, желания и страсти, възникваха безформени и гротескни човешки тела. Впрочем те не издържаха в условията на Атлантида и загинаха. Следатлантското човечество погледнато физически се разви от онези атлантски предшественици, при които настъпи такова втвърдява не на телесната конфигурация, че тя не се поддаваше вече на деформираните душевни сили. През Атлантската епоха имаше определен отрязък от време, когато действуващите в и около Земята закони създадоха необходимите условия за втвърдяване на човешкото тяло.
към текста >>
През втората половина
на
Атлантската епоха в развитието
на
човечеството се намесиха Същества, които принуждаваха човека да възприема сетивно-физическия
свят
по един бездуховен начин.
През Атлантската епоха имаше определен отрязък от време, когато действуващите в и около Земята закони създадоха необходимите условия за втвърдяване на човешкото тяло. Онези човешки раси, чиито форми бяха втвърдени преди този отрязък от време, продължиха да се размножават, но въплътените в тях души постепенно започнаха да се чувствуват толкова стеснени, че тези раси също трябваше да загинат. Впрочем някои от тези расови форми се запазиха и в следатлантските времена, а достатъчно подвижните, макар и доста променени, продължиха да съществуват още дълго време. Онези човешки форми, които останаха пластични и след споменатата епоха, станаха тела тъкмо на онези души, които изпитаха върху себе си вредното влияние на описаното предателство. Те също бяха обречени на скорошно загиване.
През втората половина на Атлантската епоха в развитието на човечеството се намесиха Същества, които принуждаваха човека да възприема сетивно-физическия свят по един бездуховен начин.
Това стигна дотам, че вместо истинското лице на нещата от този свят, той започна да вижда лъжливи образи, призраци и илюзии от всякакъв вид. Сега човекът беше изложен не само на луциферическото влияние, но и на това, идващо от други Същества, за които загатнахме по-горе и чиито водач можем да наречем, според наименованието запазено по-късно в персийската култура, Ариман. (Мефистофел е друго име на същото Същество.) След смъртта си, намирайки се под това влияние, човек става зависим от такива сили, които го превръщат в същество, чийто поглед е отправен единствено към сетивния земен свят. Тези сили постепенно отнемат свободния му взор в процесите на духовния свят.
към текста >>
Това стигна дотам, че вместо истинското лице
на
нещата от този
свят
, той започна да вижда лъжливи образи, призраци и илюзии от всякакъв вид.
Онези човешки раси, чиито форми бяха втвърдени преди този отрязък от време, продължиха да се размножават, но въплътените в тях души постепенно започнаха да се чувствуват толкова стеснени, че тези раси също трябваше да загинат. Впрочем някои от тези расови форми се запазиха и в следатлантските времена, а достатъчно подвижните, макар и доста променени, продължиха да съществуват още дълго време. Онези човешки форми, които останаха пластични и след споменатата епоха, станаха тела тъкмо на онези души, които изпитаха върху себе си вредното влияние на описаното предателство. Те също бяха обречени на скорошно загиване. През втората половина на Атлантската епоха в развитието на човечеството се намесиха Същества, които принуждаваха човека да възприема сетивно-физическия свят по един бездуховен начин.
Това стигна дотам, че вместо истинското лице на нещата от този свят, той започна да вижда лъжливи образи, призраци и илюзии от всякакъв вид.
Сега човекът беше изложен не само на луциферическото влияние, но и на това, идващо от други Същества, за които загатнахме по-горе и чиито водач можем да наречем, според наименованието запазено по-късно в персийската култура, Ариман. (Мефистофел е друго име на същото Същество.) След смъртта си, намирайки се под това влияние, човек става зависим от такива сили, които го превръщат в същество, чийто поглед е отправен единствено към сетивния земен свят. Тези сили постепенно отнемат свободния му взор в процесите на духовния свят. Човек се усещаше като попаднал във властта на Ариман и в определена степен изключен от общуването с духовния свят.
към текста >>
(Мефистофел е друго име
на
същото Същество.) След смъртта си, намирайки се под това влияние, човек става зависим от такива сили, които го превръщат в същество, чийто поглед е отправен единствено към сетивния земен
свят
.
Те също бяха обречени на скорошно загиване. През втората половина на Атлантската епоха в развитието на човечеството се намесиха Същества, които принуждаваха човека да възприема сетивно-физическия свят по един бездуховен начин. Това стигна дотам, че вместо истинското лице на нещата от този свят, той започна да вижда лъжливи образи, призраци и илюзии от всякакъв вид. Сега човекът беше изложен не само на луциферическото влияние, но и на това, идващо от други Същества, за които загатнахме по-горе и чиито водач можем да наречем, според наименованието запазено по-късно в персийската култура, Ариман.
(Мефистофел е друго име на същото Същество.) След смъртта си, намирайки се под това влияние, човек става зависим от такива сили, които го превръщат в същество, чийто поглед е отправен единствено към сетивния земен свят.
Тези сили постепенно отнемат свободния му взор в процесите на духовния свят. Човек се усещаше като попаднал във властта на Ариман и в определена степен изключен от общуването с духовния свят. От особено значение беше едно светилище, което всред всеобщия упадък успя да запази в най-чист вид старите свещенодействия. То принадлежеше на Христовите оракули и можа да съхрани не само тайната на Христос, но и тайните на другите оракули. Защото в откровенията на най-висшия Слънчев Дух се разбулваха също и силите на Сатурн, Юпитер и т.н.
към текста >>
Тези сили постепенно отнемат свободния му взор в процесите
на
духовния
свят
.
През втората половина на Атлантската епоха в развитието на човечеството се намесиха Същества, които принуждаваха човека да възприема сетивно-физическия свят по един бездуховен начин. Това стигна дотам, че вместо истинското лице на нещата от този свят, той започна да вижда лъжливи образи, призраци и илюзии от всякакъв вид. Сега човекът беше изложен не само на луциферическото влияние, но и на това, идващо от други Същества, за които загатнахме по-горе и чиито водач можем да наречем, според наименованието запазено по-късно в персийската култура, Ариман. (Мефистофел е друго име на същото Същество.) След смъртта си, намирайки се под това влияние, човек става зависим от такива сили, които го превръщат в същество, чийто поглед е отправен единствено към сетивния земен свят.
Тези сили постепенно отнемат свободния му взор в процесите на духовния свят.
Човек се усещаше като попаднал във властта на Ариман и в определена степен изключен от общуването с духовния свят. От особено значение беше едно светилище, което всред всеобщия упадък успя да запази в най-чист вид старите свещенодействия. То принадлежеше на Христовите оракули и можа да съхрани не само тайната на Христос, но и тайните на другите оракули. Защото в откровенията на най-висшия Слънчев Дух се разбулваха също и силите на Сатурн, Юпитер и т.н. В това светилище познаваха тайната да изграждат у един или друг човек такива етерни тела, каквито притежаваха най-добрите Посветени на Юпитер, Меркурий и т.н.
към текста >>
Човек се усещаше като попаднал във властта
на
Ариман и в определена степен изключен от общуването с духовния
свят
.
Това стигна дотам, че вместо истинското лице на нещата от този свят, той започна да вижда лъжливи образи, призраци и илюзии от всякакъв вид. Сега човекът беше изложен не само на луциферическото влияние, но и на това, идващо от други Същества, за които загатнахме по-горе и чиито водач можем да наречем, според наименованието запазено по-късно в персийската култура, Ариман. (Мефистофел е друго име на същото Същество.) След смъртта си, намирайки се под това влияние, човек става зависим от такива сили, които го превръщат в същество, чийто поглед е отправен единствено към сетивния земен свят. Тези сили постепенно отнемат свободния му взор в процесите на духовния свят.
Човек се усещаше като попаднал във властта на Ариман и в определена степен изключен от общуването с духовния свят.
От особено значение беше едно светилище, което всред всеобщия упадък успя да запази в най-чист вид старите свещенодействия. То принадлежеше на Христовите оракули и можа да съхрани не само тайната на Христос, но и тайните на другите оракули. Защото в откровенията на най-висшия Слънчев Дух се разбулваха също и силите на Сатурн, Юпитер и т.н. В това светилище познаваха тайната да изграждат у един или друг човек такива етерни тела, каквито притежаваха най-добрите Посветени на Юпитер, Меркурий и т.н. С определени средства, за които тук не можем да говорим с подробности, те умееха да запазват отпечатъците от най-добрите етерни тела на старите Посветени и да ги пренасят по-късно в подходящи хора.
към текста >>
Духовният
свят
все повече се затваряше за тях.
А чрез Посветените на Венера, Меркурий и Вулкан, тези процеси можеха да обхванат и астралните тела. В определен момент водачът на Христовите Посветени се оказа заедно с твърде малко от своите последователи, на които можеше да предава мировите тайни само в ограничена степен. В тези последователи естествената тенденция за отделяне на етерното от физическото тяло беше най-слабо застъпена. А през тази епоха тъкмо такива хора бяха най-подходящи за по-нататъшния напредък на човечеството. Техните изживявания по време на съня непрекъснато намаляваха.
Духовният свят все повече се затваряше за тях.
Ето защо им липсваше и разбиране за духовни те процеси, разиграващи се през миналите епохи, когато човек се намираше не в своето физическо, а само в своето етерно тяло. Хората в непосредствена близост до водача на Христовия оракул бяха най-напреднали относно съединението между физическото тяло и отделената от него част на етерното тяло. Това съединение настъпи вследствие на промените в Атлантида и цялата Земя. То засегна всички хора, физическото и етерното тяло на човека се покриха едно с друго. По този начин предишните неограничени паметови възможности престанаха да съществуват; започна човешкият мисловен живот.
към текста >>
Ето защо те имаха и непосредствени опитности от свръхсетивния
свят
.
Онази част от етерното тяло, която беше съединена с физическото тяло, преобрази физическия мозък и го превърна в инструмент на мисленето. Практически едва сега човек усети своя „Аз" във физическото тяло. Едва сега се пробуди себесъзнанието. На първо време това се случи само с ограничен брой хора и предимно с последователи на водача на Христовия оракул. Останалите човешки маси, разпръснати из Европа, Азия и Африка запазиха в различна степен остатъци от старите състояния на съзнанието.
Ето защо те имаха и непосредствени опитности от свръхсетивния свят.
Последователите на Христовия Посветен бяха хора с високо развит ум, но за разлика от всички други хора по това време, бяха с най-ограничени опитности от свръхсетивния свят. С тях споменатият Посветен се отправи от запад на изток, към една област във вътрешността на Азия. Той искаше да ги предпази, доколкото това е възможно, от срещи с хора, чието съзнание бе останало на по-ниско равнище. За това възпита своите ученици в смисъла на тайните, които му бяха открити; съответно той действуваше и върху техните потомци. Така той изгради около себе си група хора, които приеха в сърцата си импулсите, съответстващи на Христовото Посвещение.
към текста >>
Последователите
на
Христовия Посветен бяха хора с високо развит ум, но за разлика от всички други хора по това време, бяха с най-ограничени опитности от свръхсетивния
свят
.
Практически едва сега човек усети своя „Аз" във физическото тяло. Едва сега се пробуди себесъзнанието. На първо време това се случи само с ограничен брой хора и предимно с последователи на водача на Христовия оракул. Останалите човешки маси, разпръснати из Европа, Азия и Африка запазиха в различна степен остатъци от старите състояния на съзнанието. Ето защо те имаха и непосредствени опитности от свръхсетивния свят.
Последователите на Христовия Посветен бяха хора с високо развит ум, но за разлика от всички други хора по това време, бяха с най-ограничени опитности от свръхсетивния свят.
С тях споменатият Посветен се отправи от запад на изток, към една област във вътрешността на Азия. Той искаше да ги предпази, доколкото това е възможно, от срещи с хора, чието съзнание бе останало на по-ниско равнище. За това възпита своите ученици в смисъла на тайните, които му бяха открити; съответно той действуваше и върху техните потомци. Така той изгради около себе си група хора, които приеха в сърцата си импулсите, съответстващи на Христовото Посвещение. От тях избра най-добрите седем, чиито етерни и астрални тела съответствуваха на отпечатъците от онези етерни тела, кои то притежаваха седемте най-добри атлантски Посветени.
към текста >>
По това време в Индия живееха и хора, които бяха запазили извънредно жив спомен за древните душевни състояния
на
атлантеца, позволяващи му непосредствена връзка с духовния
свят
.
Тези седем Посветени станаха Учители и водачи на онези хора, които през след атлантската епоха населиха Южна Азия и по-точно древна Индия. Понеже тези велики Учители бяха надарени с отпечатъците от етерните тела на своите духовни предшественици, изграденото от самите тях познание в чиято основа е залегнало астралното тяло не стигаше до това, което им се откриваше в техните етерни тела. Ако тези откровения искаха да проговорят в тях, тяхното собствено познание трябваше да замлъкне. Тогава от и чрез тях говореха висшите Същества; истините които те откриваха, се отнасяха и за техните духовни предшественици. Когато тези Същества не говореха чрез тях, те бяха обикновени хора, с разум и чувства, каквито те сами бяха развили в себе си.
По това време в Индия живееха и хора, които бяха запазили извънредно жив спомен за древните душевни състояния на атлантеца, позволяващи му непосредствена връзка с духовния свят.
При много от тези хора сърцето и душата се стремяха към подобни свръхсетивни опитности. Всъщност мъдрото ръководство на съдбата доведе тук, в Южна Азия, поколенията от най-добрата част на атлантското население. Друга част от жителите бяха дошли тук през други периоди от време. За тази човешка общност споменатият Христов Посветен определи като Учители своите седем избрани ученици. Те предадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди.
към текста >>
Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способности за наблюдение в свръхсетивния
свят
.
При много от тези хора сърцето и душата се стремяха към подобни свръхсетивни опитности. Всъщност мъдрото ръководство на съдбата доведе тук, в Южна Азия, поколенията от най-добрата част на атлантското население. Друга част от жителите бяха дошли тук през други периоди от време. За тази човешка общност споменатият Христов Посветен определи като Учители своите седем избрани ученици. Те предадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди.
Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способности за наблюдение в свръхсетивния свят.
Защото копнежът по този свят беше основно настроение на индийската душа. В този свят, така усещаха те, е прародината на човешкия род. От този свят те са пренесени долу, където са валидни сетивните възприятия и свързания с тях разум. За истински, те приемаха свръхсетивния свят, а сетивният свят за тях беше измама за човешките възприятия, една илюзия (Майя). И древните индийци се стремяха с всички средства да проникнат отново в истинския свят.
към текста >>
Защото копнежът по този
свят
беше основно настроение
на
индийската душа.
Всъщност мъдрото ръководство на съдбата доведе тук, в Южна Азия, поколенията от най-добрата част на атлантското население. Друга част от жителите бяха дошли тук през други периоди от време. За тази човешка общност споменатият Христов Посветен определи като Учители своите седем избрани ученици. Те предадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди. Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способности за наблюдение в свръхсетивния свят.
Защото копнежът по този свят беше основно настроение на индийската душа.
В този свят, така усещаха те, е прародината на човешкия род. От този свят те са пренесени долу, където са валидни сетивните възприятия и свързания с тях разум. За истински, те приемаха свръхсетивния свят, а сетивният свят за тях беше измама за човешките възприятия, една илюзия (Майя). И древните индийци се стремяха с всички средства да проникнат отново в истинския свят. Те не изпитваха никакъв интерес към илюзорния сетивен свят или само дотолкова, доколкото той се явяваше като едно було пред свръхсетивния свят.
към текста >>
В този
свят
, така усещаха те, е прародината
на
човешкия род.
Друга част от жителите бяха дошли тук през други периоди от време. За тази човешка общност споменатият Христов Посветен определи като Учители своите седем избрани ученици. Те предадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди. Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способности за наблюдение в свръхсетивния свят. Защото копнежът по този свят беше основно настроение на индийската душа.
В този свят, така усещаха те, е прародината на човешкия род.
От този свят те са пренесени долу, където са валидни сетивните възприятия и свързания с тях разум. За истински, те приемаха свръхсетивния свят, а сетивният свят за тях беше измама за човешките възприятия, една илюзия (Майя). И древните индийци се стремяха с всички средства да проникнат отново в истинския свят. Те не изпитваха никакъв интерес към илюзорния сетивен свят или само дотолкова, доколкото той се явяваше като едно було пред свръхсетивния свят. Влиянието, което седемте велики Учители можеха да упражняват върху тези хора, беше огромно.
към текста >>
От този
свят
те са пренесени долу, където са валидни сетивните възприятия и свързания с тях разум.
За тази човешка общност споменатият Христов Посветен определи като Учители своите седем избрани ученици. Те предадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди. Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способности за наблюдение в свръхсетивния свят. Защото копнежът по този свят беше основно настроение на индийската душа. В този свят, така усещаха те, е прародината на човешкия род.
От този свят те са пренесени долу, където са валидни сетивните възприятия и свързания с тях разум.
За истински, те приемаха свръхсетивния свят, а сетивният свят за тях беше измама за човешките възприятия, една илюзия (Майя). И древните индийци се стремяха с всички средства да проникнат отново в истинския свят. Те не изпитваха никакъв интерес към илюзорния сетивен свят или само дотолкова, доколкото той се явяваше като едно було пред свръхсетивния свят. Влиянието, което седемте велики Учители можеха да упражняват върху тези хора, беше огромно. Всичко, което те им откриваха, попадаше дълбоко в индийските души.
към текста >>
За истински, те приемаха свръхсетивния
свят
, а сетивният
свят
за тях беше измама за човешките възприятия, една илюзия (Майя).
Те предадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди. Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способности за наблюдение в свръхсетивния свят. Защото копнежът по този свят беше основно настроение на индийската душа. В този свят, така усещаха те, е прародината на човешкия род. От този свят те са пренесени долу, където са валидни сетивните възприятия и свързания с тях разум.
За истински, те приемаха свръхсетивния свят, а сетивният свят за тях беше измама за човешките възприятия, една илюзия (Майя).
И древните индийци се стремяха с всички средства да проникнат отново в истинския свят. Те не изпитваха никакъв интерес към илюзорния сетивен свят или само дотолкова, доколкото той се явяваше като едно було пред свръхсетивния свят. Влиянието, което седемте велики Учители можеха да упражняват върху тези хора, беше огромно. Всичко, което те им откриваха, попадаше дълбоко в индийските души. Те можеха да действуват дори магически върху своите ученици, защото чрез притежаваните от тях етерни и астрални тела, те поемаха в себе си висши сили.
към текста >>
И древните индийци се стремяха с всички средства да проникнат отново в истинския
свят
.
Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способности за наблюдение в свръхсетивния свят. Защото копнежът по този свят беше основно настроение на индийската душа. В този свят, така усещаха те, е прародината на човешкия род. От този свят те са пренесени долу, където са валидни сетивните възприятия и свързания с тях разум. За истински, те приемаха свръхсетивния свят, а сетивният свят за тях беше измама за човешките възприятия, една илюзия (Майя).
И древните индийци се стремяха с всички средства да проникнат отново в истинския свят.
Те не изпитваха никакъв интерес към илюзорния сетивен свят или само дотолкова, доколкото той се явяваше като едно було пред свръхсетивния свят. Влиянието, което седемте велики Учители можеха да упражняват върху тези хора, беше огромно. Всичко, което те им откриваха, попадаше дълбоко в индийските души. Те можеха да действуват дори магически върху своите ученици, защото чрез притежаваните от тях етерни и астрални тела, те поемаха в себе си висши сили. Всъщност те не поучаваха, а действуваха като с вълшебни сили от една личност на друга.
към текста >>
Те не изпитваха никакъв интерес към илюзорния сетивен
свят
или само дотолкова, доколкото той се явяваше като едно було пред свръхсетивния
свят
.
Защото копнежът по този свят беше основно настроение на индийската душа. В този свят, така усещаха те, е прародината на човешкия род. От този свят те са пренесени долу, където са валидни сетивните възприятия и свързания с тях разум. За истински, те приемаха свръхсетивния свят, а сетивният свят за тях беше измама за човешките възприятия, една илюзия (Майя). И древните индийци се стремяха с всички средства да проникнат отново в истинския свят.
Те не изпитваха никакъв интерес към илюзорния сетивен свят или само дотолкова, доколкото той се явяваше като едно було пред свръхсетивния свят.
Влиянието, което седемте велики Учители можеха да упражняват върху тези хора, беше огромно. Всичко, което те им откриваха, попадаше дълбоко в индийските души. Те можеха да действуват дори магически върху своите ученици, защото чрез притежаваните от тях етерни и астрални тела, те поемаха в себе си висши сили. Всъщност те не поучаваха, а действуваха като с вълшебни сили от една личност на друга. Така възникна една култура, изцяло проникната от свръхсетивна мъдрост.
към текста >>
Така от единението
на
седемте Учители се получаваше величественият образ
на
едно познание, което беше насочено към свръхсетивния
свят
.
Наистина, онзи Учител, който беше духовен последовател на Христовия Посветен, не изнасяше пред другите това, което можеше да разкрие самият Христов Посветен. Последният оставаше зад кулисите на развитието. На първо време той не можеше да предаде своята отговорност на нито един следатлантец. Христовият Посветен се различаваше от него по това, че можеше да преработи в човешки представи всичко, което виждаше от Христовата тайна, докато индийският Христов Посветен можеше да представи тази тайна само като отражение в символи и знаци. Защото неговият начин на мислене, основан на представите, не можеше да се добере до тази тайна.
Така от единението на седемте Учители се получаваше величественият образ на едно познание, което беше насочено към свръхсетивния свят.
За това познание, в древния атлантски оракул можеха да говорят само отделни Посветени. Те съзираха ръководните принципи на космическия свят и дискретно загатваха за великия Слънчев Дух, засега скрит, властвуващ над онези, които се откриваха на седемте Учители. Това, което разбираме под думите „древни индийци" не съвпада с общоприетото мнение. Официални документи за тази епоха не съществуват. Народът, назовавай обикновено с името „индийски", отговаря на една много по-късна степен от историческото му развитие.
към текста >>
Те съзираха ръководните принципи
на
космическия
свят
и дискретно загатваха за великия Слънчев Дух, засега скрит, властвуващ над онези, които се откриваха
на
седемте Учители.
На първо време той не можеше да предаде своята отговорност на нито един следатлантец. Христовият Посветен се различаваше от него по това, че можеше да преработи в човешки представи всичко, което виждаше от Христовата тайна, докато индийският Христов Посветен можеше да представи тази тайна само като отражение в символи и знаци. Защото неговият начин на мислене, основан на представите, не можеше да се добере до тази тайна. Така от единението на седемте Учители се получаваше величественият образ на едно познание, което беше насочено към свръхсетивния свят. За това познание, в древния атлантски оракул можеха да говорят само отделни Посветени.
Те съзираха ръководните принципи на космическия свят и дискретно загатваха за великия Слънчев Дух, засега скрит, властвуващ над онези, които се откриваха на седемте Учители.
Това, което разбираме под думите „древни индийци" не съвпада с общоприетото мнение. Официални документи за тази епоха не съществуват. Народът, назовавай обикновено с името „индийски", отговаря на една много по-късна степен от историческото му развитие. Тук трябва да посочим първата следатлантска епоха на Земята, когато споменаваната сега „индийска" култура беше господстваща; после се разви втората следатлантска епоха, която в тази книга ще означаваме като „древно-персийска", а още по-късно се разви „египетско-халдейската" култура, за която също ще стане дума. По времето на тази втора и трета следатлантски култури, „древна" Индия също минава през една втора и трета епоха.
към текста >>
Както по време
на
сън атлантците навлизаха в духовния
свят
, така и техните потомци изживяваха този духовен
свят
в абнормни междинни състояния между будността и съня.
Подобно разбиране на свръхсетивните учения се улесняваше и от това, че у много хора можеше да се пробуди вътрешният спомен за прадедите, което впрочем лесно водеше до напълно погрешна идея за прераждането. Както през Атлантската епоха в правилната идея за прераждането можеха да вникнат само Посветените, така и в древна Индия за тази цел беше необходим допирът с великите Учители. Споменатата по-горе погрешна идея за прераждането намери възможно най-голямото разпространение всред народите, които след загиването на Атлантида се бяха разпръснали из Европа, Азия и Африка. И понеже част от атлантските Посветени се отклониха от верните пътища и издадоха тайните на неподготвени ученици, хората все повече смесваха истинската идея с погрешната. В голяма част от хората, като наследство от Атлантската епоха, остана един вид сумрачно ясновидство.
Както по време на сън атлантците навлизаха в духовния свят, така и техните потомци изживяваха този духовен свят в абнормни междинни състояния между будността и съня.
Тогава в тях възникваха образи от миналите епохи, в които бяха живели техните прародители. Ето защо те смятаха, че техните далечни прадеди са отново преродени в тях самите. По цялата Земя се разпространяваха учения за прераждането, които бяха в противоречие с истинските идеи на Посветените. В резултат на продължителните преселения от запад на изток, започнали от началото на атлантската катастрофа, в областите на предна Азия се установи един народ, чиито потомци историята познава под името персийци и сродните с тях племена. Обаче свръхсетивното познание трябва да се върне назад към много по-далечни епохи.
към текста >>
Техните влечения и копнежи не бяха обърнати само към свръхсетивния
свят
; те бяха предразположени и към физическия сетивен
свят
.
В резултат на продължителните преселения от запад на изток, започнали от началото на атлантската катастрофа, в областите на предна Азия се установи един народ, чиито потомци историята познава под името персийци и сродните с тях племена. Обаче свръхсетивното познание трябва да се върне назад към много по-далечни епохи. Тук става дума за много по-ранни предшественици на по-късните персийци. Те изградиха втората културна епоха на следатлантското развитие. Народите от тази втора културна епоха имаха различни задачи от тези на индийците.
Техните влечения и копнежи не бяха обърнати само към свръхсетивния свят; те бяха предразположени и към физическия сетивен свят.
Обикнаха Земята и ценяха това, което човек може да извоюва на тази Земя, както и това, което може да се постигне чрез нейните сили. Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от богатствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност. Те не бяха застрашени от опасността да отблъснат „илюзията" на физическия сетивен свят; напротив, поради копнежа си към този свят, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния свят. Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида, носеха по свой начин нещо от характера на този народ. Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опитности; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол.
към текста >>
Те не бяха застрашени от опасността да отблъснат „илюзията"
на
физическия сетивен
свят
; напротив, поради копнежа си към този
свят
, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния
свят
.
Те изградиха втората културна епоха на следатлантското развитие. Народите от тази втора културна епоха имаха различни задачи от тези на индийците. Техните влечения и копнежи не бяха обърнати само към свръхсетивния свят; те бяха предразположени и към физическия сетивен свят. Обикнаха Земята и ценяха това, което човек може да извоюва на тази Земя, както и това, което може да се постигне чрез нейните сили. Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от богатствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност.
Те не бяха застрашени от опасността да отблъснат „илюзията" на физическия сетивен свят; напротив, поради копнежа си към този свят, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния свят.
Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида, носеха по свой начин нещо от характера на този народ. Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опитности; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол. Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние. Пазителите на светилищата разполагаха с вътрешни сили, които бяха във връзка с огъня и с другите елементи.
към текста >>
Също и онези представители
на
този народ, които все още притежаваха остатъци от старото сумрачно ясновидство, проявяващо се в гореописаното междинно състояние между будността и съня, се чувствуваха силно привлечени към низшите Същества от духовния
свят
.
Можем да ги наречем магове. Това, което те бяха запазили като свръхсетивно познание и свръхсетивни сили от старите епохи, беше твърде незначително в сравнение със свръхсетивните възможности на човека от прадалечното минало. Обаче то приемаше всевъзможни форми, като се започне от благородните изкуства, имащи за цел само доброто на хората и се стигне до най-осъдителни практики. Луциферическият принцип беше застъпен в тези хора по твърде особен начин. Те бяха свързани с всичко, което отклонява човек от намеренията на висшите Същества, които сами биха ръководили човечестното, ако не беше се намесил Луцифер.
Също и онези представители на този народ, които все още притежаваха остатъци от старото сумрачно ясновидство, проявяващо се в гореописаното междинно състояние между будността и съня, се чувствуваха силно привлечени към низшите Същества от духовния свят.
Този народ имаше нужда от духовен тласък, който да го отклони от споменатите тенденции. И той получи своя предводител от същия източник, от който беше възникнал и духовният живот на индийците, а именно от пазителя на тайните на Слънчевия оракул. Водачът на древно-персийската духовна култура, който бе даден на този народ от пазителя на Слънчевия оракул, е познат в историята като Заратустра или Зороастър. Трябва само да изтъкнем, че личността, за която става дума, принадлежи към много по-древни епохи, отколкото тези, които историята сочи за носителя на това име. Тук става дума не за официална историческа версия, а за истинско духовно-научно изследване.
към текста >>
Подтикът, който Заратустра трябваше да даде
на
своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен
свят
не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек.
И той получи своя предводител от същия източник, от който беше възникнал и духовният живот на индийците, а именно от пазителя на тайните на Слънчевия оракул. Водачът на древно-персийската духовна култура, който бе даден на този народ от пазителя на Слънчевия оракул, е познат в историята като Заратустра или Зороастър. Трябва само да изтъкнем, че личността, за която става дума, принадлежи към много по-древни епохи, отколкото тези, които историята сочи за носителя на това име. Тук става дума не за официална историческа версия, а за истинско духовно-научно изследване. Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере: носителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение.
Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек.
На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества. Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност. Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество.
към текста >>
Поради неговата склонност към физическия сетивен
свят
, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност.
Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере: носителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение. Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек. На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества.
Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност.
Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество. Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло. Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент. За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер. Накратко: трябваше да се появи такъв човек, който отново да преобрази своето астрално тяло до онази предишна степен (средата на Атлантската епоха), до която то би достигнало без намесата на Луцифер.
към текста >>
И той възвестяваше
на
своя народ същността
на
тези сили, които през онова време можеха да бъдат намерени само в духовния
свят
, и които по-късно трябваше да слязат
на
Земята.
Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятелност и без възможност да развие свободата. А сега, въпреки тези качества, той отново трябваше да постигне това равнище. В своите ясновидски състояния Заратустра предвиждаше, че занапред всред човечеството е възможно да се появи една личност, която ще притежава подобно астрално тяло. Но той знаеше и това, че преди този момент, духовните сили на Слънцето не можеха да бъдат намерени на Земята; ясновиждащото съзнание можеше да ги открие само в духовната част на Слънцето. Той можеше да вижда тези сили, ако насочеше своя духовен поглед към Слънцето.
И той възвестяваше на своя народ същността на тези сили, които през онова време можеха да бъдат намерени само в духовния свят, и които по-късно трябваше да слязат на Земята.
Това беше учението за великия Дух на Слънцето, или Духа на Светлината (Слънчевата Аура, Аура-Маздао, Ормузд). Този Дух на Светлината се открива на Заратустра и неговите последователи като Духа, който от духовния свят обръща своя лик към човека и подготвя бъдещето на цялото човечество. Духът на Светлината, възвестявай от Заратустра, е всъщност Христос преди неговата поява на Земята. Напротив, за него Ариман (Анграмайню) олицетворяваше онази сила, която изпълва с поквара човешката душа, ако последната се устреми единствено към нея. Това е същата сила, която вече описахме и която след издаването на Вулкановите тайни постигна особена власт на Земята.
към текста >>
Този Дух
на
Светлината се открива
на
Заратустра и неговите последователи като Духа, който от духовния
свят
обръща своя лик към човека и подготвя бъдещето
на
цялото човечество.
В своите ясновидски състояния Заратустра предвиждаше, че занапред всред човечеството е възможно да се появи една личност, която ще притежава подобно астрално тяло. Но той знаеше и това, че преди този момент, духовните сили на Слънцето не можеха да бъдат намерени на Земята; ясновиждащото съзнание можеше да ги открие само в духовната част на Слънцето. Той можеше да вижда тези сили, ако насочеше своя духовен поглед към Слънцето. И той възвестяваше на своя народ същността на тези сили, които през онова време можеха да бъдат намерени само в духовния свят, и които по-късно трябваше да слязат на Земята. Това беше учението за великия Дух на Слънцето, или Духа на Светлината (Слънчевата Аура, Аура-Маздао, Ормузд).
Този Дух на Светлината се открива на Заратустра и неговите последователи като Духа, който от духовния свят обръща своя лик към човека и подготвя бъдещето на цялото човечество.
Духът на Светлината, възвестявай от Заратустра, е всъщност Христос преди неговата поява на Земята. Напротив, за него Ариман (Анграмайню) олицетворяваше онази сила, която изпълва с поквара човешката душа, ако последната се устреми единствено към нея. Това е същата сила, която вече описахме и която след издаването на Вулкановите тайни постигна особена власт на Земята. Наред с посланията от Духа на Светлината, Заратустра известява и ученията на онези духовни Същества, които за пречистения поглед на ясновидеца се явяват като сподвижници на Духа на Светлината, докато пред хората с непречистените остатъци от старото сумрачно ясновидство, заставаха образите на „изкусителите". На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро.
към текста >>
На
древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически
свят
се разиграва една борба между Бога
на
Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро.
Този Дух на Светлината се открива на Заратустра и неговите последователи като Духа, който от духовния свят обръща своя лик към човека и подготвя бъдещето на цялото човечество. Духът на Светлината, възвестявай от Заратустра, е всъщност Христос преди неговата поява на Земята. Напротив, за него Ариман (Анграмайню) олицетворяваше онази сила, която изпълва с поквара човешката душа, ако последната се устреми единствено към нея. Това е същата сила, която вече описахме и която след издаването на Вулкановите тайни постигна особена власт на Земята. Наред с посланията от Духа на Светлината, Заратустра известява и ученията на онези духовни Същества, които за пречистения поглед на ясновидеца се явяват като сподвижници на Духа на Светлината, докато пред хората с непречистените остатъци от старото сумрачно ясновидство, заставаха образите на „изкусителите".
На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро.
Третата културна епоха на следатлантския период възникна всред народите, които се установиха в Предна Азия и Северна Африка. Там откриваме халдеи, вавилонци и асирийци от една страна, и египтяни от друга. У тези народи усетът към физическия сетивен свят беше изграден по-различно, отколкото при древните перси. Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека. Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят.
към текста >>
У тези народи усетът към физическия сетивен
свят
беше изграден по-различно, отколкото при древните перси.
Това е същата сила, която вече описахме и която след издаването на Вулкановите тайни постигна особена власт на Земята. Наред с посланията от Духа на Светлината, Заратустра известява и ученията на онези духовни Същества, които за пречистения поглед на ясновидеца се явяват като сподвижници на Духа на Светлината, докато пред хората с непречистените остатъци от старото сумрачно ясновидство, заставаха образите на „изкусителите". На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро. Третата културна епоха на следатлантския период възникна всред народите, които се установиха в Предна Азия и Северна Африка. Там откриваме халдеи, вавилонци и асирийци от една страна, и египтяни от друга.
У тези народи усетът към физическия сетивен свят беше изграден по-различно, отколкото при древните перси.
Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека. Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят. Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество. Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят.
към текста >>
Задачата
на
следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат
на
преки въздействия от духовния
свят
, а с пробуждането
на
собствени мисловни и чувствени сили, с проникването
на
човека в сетивния
свят
.
На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро. Третата културна епоха на следатлантския период възникна всред народите, които се установиха в Предна Азия и Северна Африка. Там откриваме халдеи, вавилонци и асирийци от една страна, и египтяни от друга. У тези народи усетът към физическия сетивен свят беше изграден по-различно, отколкото при древните перси. Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека.
Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят.
Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество. Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят. В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят.
към текста >>
Завладяването
на
сетивния физически
свят
чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия
на
следатлантското човечество.
Третата културна епоха на следатлантския период възникна всред народите, които се установиха в Предна Азия и Северна Африка. Там откриваме халдеи, вавилонци и асирийци от една страна, и египтяни от друга. У тези народи усетът към физическия сетивен свят беше изграден по-различно, отколкото при древните перси. Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека. Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят.
Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество.
Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят. В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят. Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени.
към текста >>
Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния
свят
.
У тези народи усетът към физическия сетивен свят беше изграден по-различно, отколкото при древните перси. Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека. Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят. Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество. Това завладяване напредва крачка по крачка.
Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят.
Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят. В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят. Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени. Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък. Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства.
към текста >>
Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния
свят
.
Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека. Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят. Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество. Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят.
Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят.
В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят. Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени. Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък. Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества.
към текста >>
В противоположност
на
това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване
на
физическия сетивен
свят
; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния
свят
.
Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят. Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество. Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят.
В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят.
Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени. Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък. Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества.
към текста >>
Те трябваше да изследват откровенията
на
духовния
свят
в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение
на
извличаните от сетивния
свят
културни импулси, да се развиват по-нататък.
Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят. В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят. Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени.
Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък.
Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества. За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия. От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от оракула на Меркурий, но имаше и други, например оракули на Венера.
към текста >>
Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите
на
духовния
свят
, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства.
Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят. В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят. Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени. Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък.
Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства.
За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества. За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия. От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от оракула на Меркурий, но имаше и други, например оракули на Венера. Благодарение на тези светилища, в египетския народ можаха да се положат семената на една нова култура.
към текста >>
За човека
на
халдео- вавилонските народи, сетивният
свят
не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този
свят
се превърна в едно откровение
на
стоящите зад тях духовни Същества.
Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят. В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят. Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени. Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък. Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства.
За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества.
Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества. За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия. От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от оракула на Меркурий, но имаше и други, например оракули на Венера. Благодарение на тези светилища, в египетския народ можаха да се положат семената на една нова култура. Тези семена бяха донесени от един велик предводител, който премина своето обучение в персийските Мистерии на Заратустра.
към текста >>
В хода
на
земния живот, между раждането и смъртта, този народ имаше така изграден усет за физическия сетивен
свят
, че непосредственият му поглед в скритите зад видимия
свят
свръхсетивни отношения беше значително ограничен.
От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от оракула на Меркурий, но имаше и други, например оракули на Венера. Благодарение на тези светилища, в египетския народ можаха да се положат семената на една нова култура. Тези семена бяха донесени от един велик предводител, който премина своето обучение в персийските Мистерии на Заратустра. (Той беше един от преродените ученици на великия Заратустра.) Позовавайки се на едно историческо име, ще го наречем „Хермес". С приемането на Заратустровите тайни, той можа да намери правилния път, по който да води египетския народ.
В хода на земния живот, между раждането и смъртта, този народ имаше така изграден усет за физическия сетивен свят, че непосредственият му поглед в скритите зад видимия свят свръхсетивни отношения беше значително ограничен.
Затова пък във физическия свят той виждаше законите на духовния. За този народ духовният свят беше нещо, което той би могъл да усвои в рамките на земния живот. Обаче Посветените можеха да му покажат, как след смъртта, освободен от тялото, човек живее в света на Духовете, които тук на Земята му се явяват чрез своите метаморфози в областта на физическия свят. Хермес учеше: Когато на Земята човек употребява своите сили, за да действува съобразно целите на духовните Същества, след смъртта той се оказва способен да се съедини с тях. Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис.
към текста >>
Затова пък във физическия
свят
той виждаше законите
на
духовния.
Благодарение на тези светилища, в египетския народ можаха да се положат семената на една нова култура. Тези семена бяха донесени от един велик предводител, който премина своето обучение в персийските Мистерии на Заратустра. (Той беше един от преродените ученици на великия Заратустра.) Позовавайки се на едно историческо име, ще го наречем „Хермес". С приемането на Заратустровите тайни, той можа да намери правилния път, по който да води египетския народ. В хода на земния живот, между раждането и смъртта, този народ имаше така изграден усет за физическия сетивен свят, че непосредственият му поглед в скритите зад видимия свят свръхсетивни отношения беше значително ограничен.
Затова пък във физическия свят той виждаше законите на духовния.
За този народ духовният свят беше нещо, което той би могъл да усвои в рамките на земния живот. Обаче Посветените можеха да му покажат, как след смъртта, освободен от тялото, човек живее в света на Духовете, които тук на Земята му се явяват чрез своите метаморфози в областта на физическия свят. Хермес учеше: Когато на Земята човек употребява своите сили, за да действува съобразно целите на духовните Същества, след смъртта той се оказва способен да се съедини с тях. Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис. За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят.
към текста >>
За този народ духовният
свят
беше нещо, което той би могъл да усвои в рамките
на
земния живот.
Тези семена бяха донесени от един велик предводител, който премина своето обучение в персийските Мистерии на Заратустра. (Той беше един от преродените ученици на великия Заратустра.) Позовавайки се на едно историческо име, ще го наречем „Хермес". С приемането на Заратустровите тайни, той можа да намери правилния път, по който да води египетския народ. В хода на земния живот, между раждането и смъртта, този народ имаше така изграден усет за физическия сетивен свят, че непосредственият му поглед в скритите зад видимия свят свръхсетивни отношения беше значително ограничен. Затова пък във физическия свят той виждаше законите на духовния.
За този народ духовният свят беше нещо, което той би могъл да усвои в рамките на земния живот.
Обаче Посветените можеха да му покажат, как след смъртта, освободен от тялото, човек живее в света на Духовете, които тук на Земята му се явяват чрез своите метаморфози в областта на физическия свят. Хермес учеше: Когато на Земята човек употребява своите сили, за да действува съобразно целите на духовните Същества, след смъртта той се оказва способен да се съедини с тях. Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис. За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят. Те изследваха законите на този свят и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази.
към текста >>
Обаче Посветените можеха да му покажат, как след смъртта, освободен от тялото, човек живее в света
на
Духовете, които тук
на
Земята му се явяват чрез своите метаморфози в областта
на
физическия
свят
.
(Той беше един от преродените ученици на великия Заратустра.) Позовавайки се на едно историческо име, ще го наречем „Хермес". С приемането на Заратустровите тайни, той можа да намери правилния път, по който да води египетския народ. В хода на земния живот, между раждането и смъртта, този народ имаше така изграден усет за физическия сетивен свят, че непосредственият му поглед в скритите зад видимия свят свръхсетивни отношения беше значително ограничен. Затова пък във физическия свят той виждаше законите на духовния. За този народ духовният свят беше нещо, което той би могъл да усвои в рамките на земния живот.
Обаче Посветените можеха да му покажат, как след смъртта, освободен от тялото, човек живее в света на Духовете, които тук на Земята му се явяват чрез своите метаморфози в областта на физическия свят.
Хермес учеше: Когато на Земята човек употребява своите сили, за да действува съобразно целите на духовните Същества, след смъртта той се оказва способен да се съедини с тях. Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис. За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят. Те изследваха законите на този свят и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази. И все пак в много отношения народът остана прикован към физическия свят.
към текста >>
За разлика от египтяните, душевната нагласа
на
халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен
свят
.
Затова пък във физическия свят той виждаше законите на духовния. За този народ духовният свят беше нещо, което той би могъл да усвои в рамките на земния живот. Обаче Посветените можеха да му покажат, как след смъртта, освободен от тялото, човек живее в света на Духовете, които тук на Земята му се явяват чрез своите метаморфози в областта на физическия свят. Хермес учеше: Когато на Земята човек употребява своите сили, за да действува съобразно целите на духовните Същества, след смъртта той се оказва способен да се съедини с тях. Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис.
За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят.
Те изследваха законите на този свят и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази. И все пак в много отношения народът остана прикован към физическия свят. Вместо звездните Духове, на преден план изпъкваха самите звезди, вместо духовните Същества техните земни аналози. Само Посветените стигаха до истински и дълбоки познания относно законите на свръхестествения свят и тяхното взаимодействие с физическите закони. Тук противоположността между знанието на Посветените и погрешната вяра на народа, се проявяваше по-силно откъдето и да е другаде.
към текста >>
Те изследваха законите
на
този
свят
и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази.
За този народ духовният свят беше нещо, което той би могъл да усвои в рамките на земния живот. Обаче Посветените можеха да му покажат, как след смъртта, освободен от тялото, човек живее в света на Духовете, които тук на Земята му се явяват чрез своите метаморфози в областта на физическия свят. Хермес учеше: Когато на Земята човек употребява своите сили, за да действува съобразно целите на духовните Същества, след смъртта той се оказва способен да се съедини с тях. Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис. За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят.
Те изследваха законите на този свят и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази.
И все пак в много отношения народът остана прикован към физическия свят. Вместо звездните Духове, на преден план изпъкваха самите звезди, вместо духовните Същества техните земни аналози. Само Посветените стигаха до истински и дълбоки познания относно законите на свръхестествения свят и тяхното взаимодействие с физическите закони. Тук противоположността между знанието на Посветените и погрешната вяра на народа, се проявяваше по-силно откъдето и да е другаде. Съвсем други бяха отношенията в Южна Европа и Западна Азия, където процъфтя четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската.
към текста >>
И все пак в много отношения народът остана прикован към физическия
свят
.
Обаче Посветените можеха да му покажат, как след смъртта, освободен от тялото, човек живее в света на Духовете, които тук на Земята му се явяват чрез своите метаморфози в областта на физическия свят. Хермес учеше: Когато на Земята човек употребява своите сили, за да действува съобразно целите на духовните Същества, след смъртта той се оказва способен да се съедини с тях. Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис. За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят. Те изследваха законите на този свят и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази.
И все пак в много отношения народът остана прикован към физическия свят.
Вместо звездните Духове, на преден план изпъкваха самите звезди, вместо духовните Същества техните земни аналози. Само Посветените стигаха до истински и дълбоки познания относно законите на свръхестествения свят и тяхното взаимодействие с физическите закони. Тук противоположността между знанието на Посветените и погрешната вяра на народа, се проявяваше по-силно откъдето и да е другаде. Съвсем други бяха отношенията в Южна Европа и Западна Азия, където процъфтя четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската. В тези области се установиха потомци на хора от най-различни краища на стария свят.
към текста >>
Само Посветените стигаха до истински и дълбоки познания относно законите
на
свръхестествения
свят
и тяхното взаимодействие с физическите закони.
Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис. За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят. Те изследваха законите на този свят и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази. И все пак в много отношения народът остана прикован към физическия свят. Вместо звездните Духове, на преден план изпъкваха самите звезди, вместо духовните Същества техните земни аналози.
Само Посветените стигаха до истински и дълбоки познания относно законите на свръхестествения свят и тяхното взаимодействие с физическите закони.
Тук противоположността между знанието на Посветените и погрешната вяра на народа, се проявяваше по-силно откъдето и да е другаде. Съвсем други бяха отношенията в Южна Европа и Западна Азия, където процъфтя четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската. В тези области се установиха потомци на хора от най-различни краища на стария свят. Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение.
към текста >>
В тези области се установиха потомци
на
хора от най-различни краища
на
стария
свят
.
И все пак в много отношения народът остана прикован към физическия свят. Вместо звездните Духове, на преден план изпъкваха самите звезди, вместо духовните Същества техните земни аналози. Само Посветените стигаха до истински и дълбоки познания относно законите на свръхестествения свят и тяхното взаимодействие с физическите закони. Тук противоположността между знанието на Посветените и погрешната вяра на народа, се проявяваше по-силно откъдето и да е другаде. Съвсем други бяха отношенията в Южна Европа и Западна Азия, където процъфтя четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската.
В тези области се установиха потомци на хора от най-различни краища на стария свят.
Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение. На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени. Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин. Гръцкото изкуство е само част от последиците на този инстинкт.
към текста >>
Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния
свят
те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин.
Съвсем други бяха отношенията в Южна Европа и Западна Азия, където процъфтя четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската. В тези области се установиха потомци на хора от най-различни краища на стария свят. Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение. На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени.
Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин.
Гръцкото изкуство е само част от последиците на този инстинкт. Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз на духовния свят. Гръцкият храм е „дом на Духа". От неговите форми се носи нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът. Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи.
към текста >>
Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение
на
изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз
на
духовния
свят
.
Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение. На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени. Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин. Гръцкото изкуство е само част от последиците на този инстинкт.
Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз на духовния свят.
Гръцкият храм е „дом на Духа". От неговите форми се носи нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът. Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи. И така е с всяко от гръцките изкуства. По тайнствени пътища мъдростта на Посветените се вливаше в поети, художници, мислители.
към текста >>
Там се подготвиха ученици, които можеха да бъдат привеждани в онези състояния
на
съзнанието, позволяващи съзерцателния достъп в духовния
свят
.
В светогледите на древните гръцки философи също откриваме тайните на Посветените, но под формата на понятия и идеи. Влиянията от духовния живот, както и тайните на азиатските и африканските светилища се вливаха в тези народи и техните водачи. Великите индийски Учители, учениците на Заратустра, последователите на Хермес, всички те бяха възпитали свои ученици. Едни или други от тях основаха светилища, където древните учения отново оживяха в една нова форма. Това са Мистериите на древността.
Там се подготвиха ученици, които можеха да бъдат привеждани в онези състояния на съзнанието, позволяващи съзерцателния достъп в духовния свят.
(По-големи подробности за тези Мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия. (В Гърция възникнаха орфическите и елевзински Мистерии. В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността. По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.) През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта.
към текста >>
Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен
свят
, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време
на
земния живот и да за пази своята власт и след смъртта.
(По-големи подробности за тези Мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия. (В Гърция възникнаха орфическите и елевзински Мистерии. В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността. По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.) През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта.
Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта.
При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят.
към текста >>
Защото по време
на
земния живот те усещаха физическия
свят
като една илюзия.
В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността. По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.) През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта. Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта. При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна.
Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия.
Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят. И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот.
към текста >>
През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен
свят
.
Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта. При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи.
През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят.
И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот. По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят. В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си. Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти.
към текста >>
И биха попаднали до голяма степен в мрежите
на
Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога
на
Светлината, как зад физическия
свят
стои самият той светът
на
Светлинния Бог.
При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят.
И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог.
Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот. По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят. В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си. Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти. Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно.
към текста >>
По време
на
земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния
свят
.
Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят. И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот.
По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят.
В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си. Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти. Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно. Така го описва авторът на тази книга и в други свои съчинения, както и в първите глави на това издание. Така и трябва да бъде описан той, ако искаме да онагледим какво може да изживее човек в тази форма на съществуванието, когато той сам е постигнал пречистен духовен поглед спрямо действителните отношения в света.
към текста >>
В духовния
свят
властта
на
Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си.
Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят. И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот. По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят.
В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си.
Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти. Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно. Така го описва авторът на тази книга и в други свои съчинения, както и в първите глави на това издание. Така и трябва да бъде описан той, ако искаме да онагледим какво може да изживее човек в тази форма на съществуванието, когато той сам е постигнал пречистен духовен поглед спрямо действителните отношения в света. А доколко той изживява това, зависи от победата му над Ариман.
към текста >>
Човек все повече се приближава до това, което той може да представлява в духовния
свят
.
Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти. Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно. Така го описва авторът на тази книга и в други свои съчинения, както и в първите глави на това издание. Така и трябва да бъде описан той, ако искаме да онагледим какво може да изживее човек в тази форма на съществуванието, когато той сам е постигнал пречистен духовен поглед спрямо действителните отношения в света. А доколко той изживява това, зависи от победата му над Ариман.
Човек все повече се приближава до това, което той може да представлява в духовния свят.
Разбира се, налице са и многобройни влияния, които ще го спъват в този устрем; всяко сериозно обсъждане на човешкото развитие следва да ги има предвид. При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с Бога на Светлината. Но понеже през тази епоха интересите на хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото на сетивния свят ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта. Възприятията за светлинния свят оставаха смътни. Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура.
към текста >>
Но понеже през тази епоха интересите
на
хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото
на
сетивния
свят
ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта.
Така и трябва да бъде описан той, ако искаме да онагледим какво може да изживее човек в тази форма на съществуванието, когато той сам е постигнал пречистен духовен поглед спрямо действителните отношения в света. А доколко той изживява това, зависи от победата му над Ариман. Човек все повече се приближава до това, което той може да представлява в духовния свят. Разбира се, налице са и многобройни влияния, които ще го спъват в този устрем; всяко сериозно обсъждане на човешкото развитие следва да ги има предвид. При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с Бога на Светлината.
Но понеже през тази епоха интересите на хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото на сетивния свят ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта.
Възприятията за светлинния свят оставаха смътни. Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка.
към текста >>
Възприятията за светлинния
свят
оставаха смътни.
А доколко той изживява това, зависи от победата му над Ариман. Човек все повече се приближава до това, което той може да представлява в духовния свят. Разбира се, налице са и многобройни влияния, които ще го спъват в този устрем; всяко сериозно обсъждане на човешкото развитие следва да ги има предвид. При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с Бога на Светлината. Но понеже през тази епоха интересите на хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото на сетивния свят ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта.
Възприятията за светлинния свят оставаха смътни.
Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка. И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината.
към текста >>
Затъмнението
на
духовния
свят
след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния
свят
именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура.
Човек все повече се приближава до това, което той може да представлява в духовния свят. Разбира се, налице са и многобройни влияния, които ще го спъват в този устрем; всяко сериозно обсъждане на човешкото развитие следва да ги има предвид. При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с Бога на Светлината. Но понеже през тази епоха интересите на хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото на сетивния свят ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта. Възприятията за светлинния свят оставаха смътни.
Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура.
В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка. И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината. Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази.
към текста >>
И когато отдаденият
на
сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк
на
Земята, отколкото цар в царството
на
сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане
на
истината
.
Възприятията за светлинния свят оставаха смътни. Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка.
И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината.
Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази. По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние. Виждаме как мисията на следатлантския човек, състояща се в завладяване на физическия сетивен свят, по необходимост трябваше да го доведе до отчуждаване от духовния свят. Така величието от една страна, е по необходимост свързано с упадъка от друга. Връзката между човека и духовния свят се култивираше в Мистериите.
към текста >>
Виждаме как мисията
на
следатлантския човек, състояща се в завладяване
на
физическия сетивен
свят
, по необходимост трябваше да го доведе до отчуждаване от духовния
свят
.
С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка. И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината. Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази. По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние.
Виждаме как мисията на следатлантския човек, състояща се в завладяване на физическия сетивен свят, по необходимост трябваше да го доведе до отчуждаване от духовния свят.
Така величието от една страна, е по необходимост свързано с упадъка от друга. Връзката между човека и духовния свят се култивираше в Мистериите. Намирайки се в особени душевни съотношения, Посветените можеха да приемат откровения от този свят. Малко или много, те бяха приемници на Атлантските оракули. Пред тях беше открито всичко, което Луцифер и Ариман скриха за обикновените хора.
към текста >>
Връзката между човека и духовния
свят
се култивираше в Мистериите.
И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината. Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази. По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние. Виждаме как мисията на следатлантския човек, състояща се в завладяване на физическия сетивен свят, по необходимост трябваше да го доведе до отчуждаване от духовния свят. Така величието от една страна, е по необходимост свързано с упадъка от друга.
Връзката между човека и духовния свят се култивираше в Мистериите.
Намирайки се в особени душевни съотношения, Посветените можеха да приемат откровения от този свят. Малко или много, те бяха приемници на Атлантските оракули. Пред тях беше открито всичко, което Луцифер и Ариман скриха за обикновените хора. Луцифер скри за човека онази част от духовния свят, която се бе вливала в човешкото астрално тяло до средата на Атлантската епоха без намесата на това астрално тяло. Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение.
към текста >>
Намирайки се в особени душевни съотношения, Посветените можеха да приемат откровения от този
свят
.
Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази. По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние. Виждаме как мисията на следатлантския човек, състояща се в завладяване на физическия сетивен свят, по необходимост трябваше да го доведе до отчуждаване от духовния свят. Така величието от една страна, е по необходимост свързано с упадъка от друга. Връзката между човека и духовния свят се култивираше в Мистериите.
Намирайки се в особени душевни съотношения, Посветените можеха да приемат откровения от този свят.
Малко или много, те бяха приемници на Атлантските оракули. Пред тях беше открито всичко, което Луцифер и Ариман скриха за обикновените хора. Луцифер скри за човека онази част от духовния свят, която се бе вливала в човешкото астрално тяло до средата на Атлантската епоха без намесата на това астрално тяло. Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение. Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата.
към текста >>
Луцифер скри за човека онази част от духовния
свят
, която се бе вливала в човешкото астрално тяло до средата
на
Атлантската епоха без намесата
на
това астрално тяло.
Така величието от една страна, е по необходимост свързано с упадъка от друга. Връзката между човека и духовния свят се култивираше в Мистериите. Намирайки се в особени душевни съотношения, Посветените можеха да приемат откровения от този свят. Малко или много, те бяха приемници на Атлантските оракули. Пред тях беше открито всичко, което Луцифер и Ариман скриха за обикновените хора.
Луцифер скри за човека онази част от духовния свят, която се бе вливала в човешкото астрално тяло до средата на Атлантската епоха без намесата на това астрално тяло.
Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение. Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата. И тогава пред него се откриваше един духовен свят в дрехата на астралното. Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили. След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг.
към текста >>
Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област
на
духовния
свят
като едно вътрешно душевно откровение.
Връзката между човека и духовния свят се култивираше в Мистериите. Намирайки се в особени душевни съотношения, Посветените можеха да приемат откровения от този свят. Малко или много, те бяха приемници на Атлантските оракули. Пред тях беше открито всичко, което Луцифер и Ариман скриха за обикновените хора. Луцифер скри за човека онази част от духовния свят, която се бе вливала в човешкото астрално тяло до средата на Атлантската епоха без намесата на това астрално тяло.
Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение.
Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата. И тогава пред него се откриваше един духовен свят в дрехата на астралното. Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили. След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг. Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка.
към текста >>
И тогава пред него се откриваше един духовен
свят
в дрехата
на
астралното.
Малко или много, те бяха приемници на Атлантските оракули. Пред тях беше открито всичко, което Луцифер и Ариман скриха за обикновените хора. Луцифер скри за човека онази част от духовния свят, която се бе вливала в човешкото астрално тяло до средата на Атлантската епоха без намесата на това астрално тяло. Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение. Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата.
И тогава пред него се откриваше един духовен свят в дрехата на астралното.
Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили. След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг. Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка. Благодарение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления. Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата.
към текста >>
Ариман беше забулил онази част от духовния
свят
, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата
на
Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия
свят
, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка.
Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение. Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата. И тогава пред него се откриваше един духовен свят в дрехата на астралното. Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили. След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг.
Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка.
Благодарение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления. Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата. На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят. Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман.
към текста >>
На
тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен
свят
.
Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили. След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг. Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка. Благодарение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления. Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата.
На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят.
Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния. А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота.
към текста >>
Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода
на
времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният
свят
на
Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния.
Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата. На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят. Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни.
Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния.
А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота. В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия. Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили. Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос. Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския.
към текста >>
А физическото тяло
на
този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния
свят
, която Ариман скриваше, включително и процесите
на
смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота
на
това човешко същество, тя няма никаква власт над живота.
На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят. Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния.
А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота.
В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия. Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили. Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос. Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския. Това беше Мойсей.
към текста >>
Отсега нататък мистерийната мъдрост пое друга мисия: да възпита човека така, че той да познае Христос в неговия човешки облик, и от този център
на
всяка мъдрост, да вникне както в природния, така и в духовния
свят
.
Наред с това обаче, върху душата му действуваше и другият вид мистерийни тайни, така че в астралните видения той долавяше как чрез „Аза" свръхчовешкият елемент се преобразява в чисто човешки. Така пред Мойсей се откри и то от две различни страни онзи, който трябваше да дойде като най-висш израз на „Аза". В „Христос" доби човешки облик това, което висшият Слънчев Дух беше подготвил като величествен образец на Земния човек. С неговото появяване цялата мистерийна мъдрост трябваше в известен смисъл да приеме нова форма. По-рано тази мъдрост имаше преди всичко задачата, да пренесе човека в такова душевно състояние, че да съзерцава царството на Слънчевия Дух извън Земята.
Отсега нататък мистерийната мъдрост пое друга мисия: да възпита човека така, че той да познае Христос в неговия човешки облик, и от този център на всяка мъдрост, да вникне както в природния, така и в духовния свят.
От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята. В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто. Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът.
към текста >>
Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата
на
смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния
свят
.
По-рано тази мъдрост имаше преди всичко задачата, да пренесе човека в такова душевно състояние, че да съзерцава царството на Слънчевия Дух извън Земята. Отсега нататък мистерийната мъдрост пое друга мисия: да възпита човека така, че той да познае Христос в неговия човешки облик, и от този център на всяка мъдрост, да вникне както в природния, така и в духовния свят. От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята. В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто.
Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят.
Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят. До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят.
към текста >>
И когато се извърши „Мистерията
на
Голгота" и бе понесена „смъртта
на
кръста", Христос озари най-напред онзи
свят
, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата
на
Ариман.
От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята. В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто. Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът.
И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман.
От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят. До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят. В същото време то се оказа упадък за духовния свят. Всичко, което се вливаше в сетивния свят, от пра древни времена извираше от духовния свят.
към текста >>
Това, което беше постигнато чрез „Мистерията
на
Голгота" за физическия
свят
, хвърли своята светлина и в духовния
свят
.
В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто. Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там.
Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят.
До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят. В същото време то се оказа упадък за духовния свят. Всичко, което се вливаше в сетивния свят, от пра древни времена извираше от духовния свят. След Христовото Събитие хората, издигнали се до Христовата тайна, могат да пренесат това, което са постигнали, от сетивния свят в духовния. И тогава то отново се връща в земния сетивен свят, когато при своето прераждане хората донасят със себе си онова, което Христовият Импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и едно ново раждане.
към текста >>
До това събитие, следатлантското развитие
на
човечеството представляваше един възход за физическия активен
свят
.
Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят.
До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят.
В същото време то се оказа упадък за духовния свят. Всичко, което се вливаше в сетивния свят, от пра древни времена извираше от духовния свят. След Христовото Събитие хората, издигнали се до Христовата тайна, могат да пренесат това, което са постигнали, от сетивния свят в духовния. И тогава то отново се връща в земния сетивен свят, когато при своето прераждане хората донасят със себе си онова, което Христовият Импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и едно ново раждане. Появяването на Христос донесе на човечеството нещо, което започна да действува като заровено в земята семе.
към текста >>
В същото време то се оказа упадък за духовния
свят
.
Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят. До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят.
В същото време то се оказа упадък за духовния свят.
Всичко, което се вливаше в сетивния свят, от пра древни времена извираше от духовния свят. След Христовото Събитие хората, издигнали се до Христовата тайна, могат да пренесат това, което са постигнали, от сетивния свят в духовния. И тогава то отново се връща в земния сетивен свят, когато при своето прераждане хората донасят със себе си онова, което Христовият Импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и едно ново раждане. Появяването на Христос донесе на човечеството нещо, което започна да действува като заровено в земята семе. Семето може да израсне само постепенно.
към текста >>
Всичко, което се вливаше в сетивния
свят
, от пра древни времена извираше от духовния
свят
.
И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят. До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят. В същото време то се оказа упадък за духовния свят.
Всичко, което се вливаше в сетивния свят, от пра древни времена извираше от духовния свят.
След Христовото Събитие хората, издигнали се до Христовата тайна, могат да пренесат това, което са постигнали, от сетивния свят в духовния. И тогава то отново се връща в земния сетивен свят, когато при своето прераждане хората донасят със себе си онова, което Христовият Импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и едно ново раждане. Появяването на Христос донесе на човечеството нещо, което започна да действува като заровено в земята семе. Семето може да израсне само постепенно. И само твърде малка част от новата мъдрост е влята днес в потока на физическото съществувание.
към текста >>
След Христовото Събитие хората, издигнали се до Христовата тайна, могат да пренесат това, което са постигнали, от сетивния
свят
в духовния.
От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят. До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят. В същото време то се оказа упадък за духовния свят. Всичко, което се вливаше в сетивния свят, от пра древни времена извираше от духовния свят.
След Христовото Събитие хората, издигнали се до Христовата тайна, могат да пренесат това, което са постигнали, от сетивния свят в духовния.
И тогава то отново се връща в земния сетивен свят, когато при своето прераждане хората донасят със себе си онова, което Христовият Импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и едно ново раждане. Появяването на Христос донесе на човечеството нещо, което започна да действува като заровено в земята семе. Семето може да израсне само постепенно. И само твърде малка част от новата мъдрост е влята днес в потока на физическото съществувание. То се намира едва в началото на християнското развитие.
към текста >>
И тогава то отново се връща в земния сетивен
свят
, когато при своето прераждане хората донасят със себе си онова, което Христовият Импулс е станал за тях в духовния
свят
между смъртта и едно ново раждане.
Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят. До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят. В същото време то се оказа упадък за духовния свят. Всичко, което се вливаше в сетивния свят, от пра древни времена извираше от духовния свят. След Христовото Събитие хората, издигнали се до Христовата тайна, могат да пренесат това, което са постигнали, от сетивния свят в духовния.
И тогава то отново се връща в земния сетивен свят, когато при своето прераждане хората донасят със себе си онова, което Христовият Импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и едно ново раждане.
Появяването на Христос донесе на човечеството нещо, което започна да действува като заровено в земята семе. Семето може да израсне само постепенно. И само твърде малка част от новата мъдрост е влята днес в потока на физическото съществувание. То се намира едва в началото на християнското развитие. И в епохите след появява нето на Христос, това християнско развитие можа да разкрие от вътрешната си същност само толкова, колкото хората и народите бяха способни да приемат в своите представи.
към текста >>
Такива хора имаха собствени опитности от духовния
свят
и можеха да описват духовните процеси
на
своите себеподобни.
Това е петата следатлантска културна епоха. Народите, които след различни преселения и превратности на съдбата станаха носители на тази епоха, бяха потомци на онези атлантци, които останаха най-незасегнати от събитията, разиграли се през четирите предхождащи културни епохи. Те не бяха проникнали до областите, където се кореняха посочените култури. Напротив, те продължаваха да култивират атлантските култури по свой собствен начин. Между тях имаше много хора, които до висока степен бяха съхранили наследството от древното сумрачно ясновидство, изразяващо се в междинно състояние между будността и съня.
Такива хора имаха собствени опитности от духовния свят и можеха да описват духовните процеси на своите себеподобни.
Така възникна един цял свят от предания за духовни събития и духовни Същества. Първоначалният източник на съкровището от народни приказки и сказания, се корени точно в такива духовни изживявания. Защото сумрачното ясновидство у много хора продължи до времена, които не са твърде далеч от нашето съвремие. Имаше и други хора, които наистина изгубиха ясновидството, но изградиха такива способности за овладяване на сетивно-физическия свят, съответствуващи на присъщите за ясновидството чувства и усещания. Атлантските оракули имаха и тук свои последователи.
към текста >>
Така възникна един цял
свят
от предания за духовни събития и духовни Същества.
Народите, които след различни преселения и превратности на съдбата станаха носители на тази епоха, бяха потомци на онези атлантци, които останаха най-незасегнати от събитията, разиграли се през четирите предхождащи културни епохи. Те не бяха проникнали до областите, където се кореняха посочените култури. Напротив, те продължаваха да култивират атлантските култури по свой собствен начин. Между тях имаше много хора, които до висока степен бяха съхранили наследството от древното сумрачно ясновидство, изразяващо се в междинно състояние между будността и съня. Такива хора имаха собствени опитности от духовния свят и можеха да описват духовните процеси на своите себеподобни.
Така възникна един цял свят от предания за духовни събития и духовни Същества.
Първоначалният източник на съкровището от народни приказки и сказания, се корени точно в такива духовни изживявания. Защото сумрачното ясновидство у много хора продължи до времена, които не са твърде далеч от нашето съвремие. Имаше и други хора, които наистина изгубиха ясновидството, но изградиха такива способности за овладяване на сетивно-физическия свят, съответствуващи на присъщите за ясновидството чувства и усещания. Атлантските оракули имаха и тук свои последователи. Навсякъде имаше Мистерии.
към текста >>
Имаше и други хора, които наистина изгубиха ясновидството, но изградиха такива способности за овладяване
на
сетивно-физическия
свят
, съответствуващи
на
присъщите за ясновидството чувства и усещания.
Между тях имаше много хора, които до висока степен бяха съхранили наследството от древното сумрачно ясновидство, изразяващо се в междинно състояние между будността и съня. Такива хора имаха собствени опитности от духовния свят и можеха да описват духовните процеси на своите себеподобни. Така възникна един цял свят от предания за духовни събития и духовни Същества. Първоначалният източник на съкровището от народни приказки и сказания, се корени точно в такива духовни изживявания. Защото сумрачното ясновидство у много хора продължи до времена, които не са твърде далеч от нашето съвремие.
Имаше и други хора, които наистина изгубиха ясновидството, но изградиха такива способности за овладяване на сетивно-физическия свят, съответствуващи на присъщите за ясновидството чувства и усещания.
Атлантските оракули имаха и тук свои последователи. Навсякъде имаше Мистерии. Само че в тях се извършваше такъв вид посвещение, отвеждащо към разтварянето на онзи духовен свят, който Ариман скриваше. Духовните сили, скрити зад природните явления, ставаха достъпни за човека. В митологиите на европейските народи са запазени остатъци от това, което Посветените в тези Мистерии можеха да предадат на другите хора.
към текста >>
Само че в тях се извършваше такъв вид посвещение, отвеждащо към разтварянето
на
онзи духовен
свят
, който Ариман скриваше.
Първоначалният източник на съкровището от народни приказки и сказания, се корени точно в такива духовни изживявания. Защото сумрачното ясновидство у много хора продължи до времена, които не са твърде далеч от нашето съвремие. Имаше и други хора, които наистина изгубиха ясновидството, но изградиха такива способности за овладяване на сетивно-физическия свят, съответствуващи на присъщите за ясновидството чувства и усещания. Атлантските оракули имаха и тук свои последователи. Навсякъде имаше Мистерии.
Само че в тях се извършваше такъв вид посвещение, отвеждащо към разтварянето на онзи духовен свят, който Ариман скриваше.
Духовните сили, скрити зад природните явления, ставаха достъпни за човека. В митологиите на европейските народи са запазени остатъци от това, което Посветените в тези Мистерии можеха да предадат на другите хора. Тези митологии съдържат също и другата тайна, само че в по-несъвършен вид, отколкото в южните и източни Мистерии. Свръхчовешките Същества бяха познати и в Европа. Там ние ги виждаме в непрекъсната борба с войнството на Луцифер.
към текста >>
Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо
на
древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния
свят
.
Но и тези Мистерии бяха озарени от бъдещия образ на Христос. За него се предвещаваше, че царството му ще замени царството на другия Бог на Светлината. (Всички предания за „залеза на Боговете" и други подобни произлизат от тези европейски Мистерии). Под тези влияния в хората от петата културна епоха възникна едно душевно раздвоение, което продължава и днес. То се проявява в живота по най-различен начин.
Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо на древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния свят.
Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят. Затова пък погледът на човека беше все повече насочван към сетивния свят и неговото завладяване. Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване. В човека се развиха, така да се каже, два свята. Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда.
към текста >>
Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния
свят
.
За него се предвещаваше, че царството му ще замени царството на другия Бог на Светлината. (Всички предания за „залеза на Боговете" и други подобни произлизат от тези европейски Мистерии). Под тези влияния в хората от петата културна епоха възникна едно душевно раздвоение, което продължава и днес. То се проявява в живота по най-различен начин. Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо на древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния свят.
Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят.
Затова пък погледът на човека беше все повече насочван към сетивния свят и неговото завладяване. Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване. В човека се развиха, така да се каже, два свята. Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда. Зародишите на това душевно разцепление бяха вече налице, когато Христовото учение се вля в земите на Европа.
към текста >>
Затова пък погледът
на
човека беше все повече насочван към сетивния
свят
и неговото завладяване.
(Всички предания за „залеза на Боговете" и други подобни произлизат от тези европейски Мистерии). Под тези влияния в хората от петата културна епоха възникна едно душевно раздвоение, което продължава и днес. То се проявява в живота по най-различен начин. Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо на древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния свят. Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят.
Затова пък погледът на човека беше все повече насочван към сетивния свят и неговото завладяване.
Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване. В човека се развиха, така да се каже, два свята. Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда. Зародишите на това душевно разцепление бяха вече налице, когато Христовото учение се вля в земите на Европа. Хората приеха в сърцата си това послание от Духа; то проникна в техните усещания и чувства.
към текста >>
Пробудените през последните периоди
на
Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед
на
физическия
свят
и неговото завладяване.
Под тези влияния в хората от петата културна епоха възникна едно душевно раздвоение, което продължава и днес. То се проявява в живота по най-различен начин. Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо на древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния свят. Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят. Затова пък погледът на човека беше все повече насочван към сетивния свят и неговото завладяване.
Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване.
В човека се развиха, така да се каже, два свята. Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда. Зародишите на това душевно разцепление бяха вече налице, когато Христовото учение се вля в земите на Европа. Хората приеха в сърцата си това послание от Духа; то проникна в техните усещания и чувства. Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се на сетивата разум и неговите постижения в областта на физически-сетивния свят.
към текста >>
В човека се развиха, така да се каже, два
свят
а.
То се проявява в живота по най-различен начин. Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо на древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния свят. Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят. Затова пък погледът на човека беше все повече насочван към сетивния свят и неговото завладяване. Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване.
В човека се развиха, така да се каже, два свята.
Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда. Зародишите на това душевно разцепление бяха вече налице, когато Христовото учение се вля в земите на Европа. Хората приеха в сърцата си това послание от Духа; то проникна в техните усещания и чувства. Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се на сетивата разум и неговите постижения в областта на физически-сетивния свят. Това, което виждаме днес като противоположност между официална наука и духовно познание, е само следствие от този факт.
към текста >>
Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията
на
духовния
свят
, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда.
Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо на древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния свят. Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят. Затова пък погледът на човека беше все повече насочван към сетивния свят и неговото завладяване. Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване. В човека се развиха, така да се каже, два свята.
Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда.
Зародишите на това душевно разцепление бяха вече налице, когато Христовото учение се вля в земите на Европа. Хората приеха в сърцата си това послание от Духа; то проникна в техните усещания и чувства. Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се на сетивата разум и неговите постижения в областта на физически-сетивния свят. Това, което виждаме днес като противоположност между официална наука и духовно познание, е само следствие от този факт. Християнската мистика (на Екхард, Таулер и т.
към текста >>
Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се
на
сетивата разум и неговите постижения в областта
на
физически-сетивния
свят
.
Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване. В човека се развиха, така да се каже, два свята. Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда. Зародишите на това душевно разцепление бяха вече налице, когато Христовото учение се вля в земите на Европа. Хората приеха в сърцата си това послание от Духа; то проникна в техните усещания и чувства.
Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се на сетивата разум и неговите постижения в областта на физически-сетивния свят.
Това, което виждаме днес като противоположност между официална наука и духовно познание, е само следствие от този факт. Християнската мистика (на Екхард, Таулер и т. н.) е резултат от проникването на християнството в човешките усещания и чувства. А науката, опираща се на сетивния свят, и нейните постижения, са резултат от другата страна на душевния живот. Постиженията в областта на външната материална култура дължим точно на тази душевна диференциация.
към текста >>
А науката, опираща се
на
сетивния
свят
, и нейните постижения, са резултат от другата страна
на
душевния живот.
Хората приеха в сърцата си това послание от Духа; то проникна в техните усещания и чувства. Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се на сетивата разум и неговите постижения в областта на физически-сетивния свят. Това, което виждаме днес като противоположност между официална наука и духовно познание, е само следствие от този факт. Християнската мистика (на Екхард, Таулер и т. н.) е резултат от проникването на християнството в човешките усещания и чувства.
А науката, опираща се на сетивния свят, и нейните постижения, са резултат от другата страна на душевния живот.
Постиженията в областта на външната материална култура дължим точно на тази душевна диференциация. Само благодарение на това, че тези човешки способности, имащи за инструмент мозъка, бяха едностранно приложени в областта на физическия свят, те можаха да се развият до такава степен, която направи възможна днешната наука, техника и т.н. Материалната култура можеше да се роди само всред европейските народи. Защото те са далечните наследници на онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния свят в продуктивна способност, едва когато то бе стигнало до определена зрелост. Докато по-рано това влечение само дремеше в тях, а те живееха от наследените остатъци на атлантското ясновидство и от съобщенията на Посветените.
към текста >>
Само благодарение
на
това, че тези човешки способности, имащи за инструмент мозъка, бяха едностранно приложени в областта
на
физическия
свят
, те можаха да се развият до такава степен, която направи възможна днешната наука, техника и т.н.
Това, което виждаме днес като противоположност между официална наука и духовно познание, е само следствие от този факт. Християнската мистика (на Екхард, Таулер и т. н.) е резултат от проникването на християнството в човешките усещания и чувства. А науката, опираща се на сетивния свят, и нейните постижения, са резултат от другата страна на душевния живот. Постиженията в областта на външната материална култура дължим точно на тази душевна диференциация.
Само благодарение на това, че тези човешки способности, имащи за инструмент мозъка, бяха едностранно приложени в областта на физическия свят, те можаха да се развият до такава степен, която направи възможна днешната наука, техника и т.н.
Материалната култура можеше да се роди само всред европейските народи. Защото те са далечните наследници на онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния свят в продуктивна способност, едва когато то бе стигнало до определена зрелост. Докато по-рано това влечение само дремеше в тях, а те живееха от наследените остатъци на атлантското ясновидство и от съобщенията на Посветените. И докато духовната култура беше обърната единствено към тези влияния, всред човечеството бавно се пробуждаше усетът за материалното завладяване на света. Обаче в нашето столетие вече напира зората на шестата следатлантска културна епоха.
към текста >>
Защото те са далечните наследници
на
онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния
свят
в продуктивна способност, едва когато то бе стигнало до определена зрелост.
н.) е резултат от проникването на християнството в човешките усещания и чувства. А науката, опираща се на сетивния свят, и нейните постижения, са резултат от другата страна на душевния живот. Постиженията в областта на външната материална култура дължим точно на тази душевна диференциация. Само благодарение на това, че тези човешки способности, имащи за инструмент мозъка, бяха едностранно приложени в областта на физическия свят, те можаха да се развият до такава степен, която направи възможна днешната наука, техника и т.н. Материалната култура можеше да се роди само всред европейските народи.
Защото те са далечните наследници на онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния свят в продуктивна способност, едва когато то бе стигнало до определена зрелост.
Докато по-рано това влечение само дремеше в тях, а те живееха от наследените остатъци на атлантското ясновидство и от съобщенията на Посветените. И докато духовната култура беше обърната единствено към тези влияния, всред човечеството бавно се пробуждаше усетът за материалното завладяване на света. Обаче в нашето столетие вече напира зората на шестата следатлантска културна епоха. Защото това, което трябва да възникне в определено време от развитието на човечеството, то съзрява бавно още в предходните епохи. Това, което можем да развием в неговите наченки още днес, е всъщност да открием свързващата нишка между двете страни на човешката душа: Материалната култура и животът в духовния свят.
към текста >>
Това, което можем да развием в неговите наченки още днес, е всъщност да открием свързващата нишка между двете страни
на
човешката душа: Материалната култура и животът в духовния
свят
.
Защото те са далечните наследници на онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния свят в продуктивна способност, едва когато то бе стигнало до определена зрелост. Докато по-рано това влечение само дремеше в тях, а те живееха от наследените остатъци на атлантското ясновидство и от съобщенията на Посветените. И докато духовната култура беше обърната единствено към тези влияния, всред човечеството бавно се пробуждаше усетът за материалното завладяване на света. Обаче в нашето столетие вече напира зората на шестата следатлантска културна епоха. Защото това, което трябва да възникне в определено време от развитието на човечеството, то съзрява бавно още в предходните епохи.
Това, което можем да развием в неговите наченки още днес, е всъщност да открием свързващата нишка между двете страни на човешката душа: Материалната култура и животът в духовния свят.
За тази цел е необходимо от една страна да бъдат обхванати с понятия образите, които човек открива при духовното виждане, а от друга в наблюденията и изживяванията, свързани със сетивния свят, да се доберем до откровенията на Духа. Шестата културна епоха ще доведе хармонията между двете сфери до пълно съвършенство. Ето че нашето изложение в тази книга стигна до онази точка, от която то може да насочи своя поглед от миналото към бъдещето. Но по-добре е, ако преди това разгледаме познанието на висшите светове и Посвещението. После ще преминем към кратко описание на бъдещето, доколкото е възможно в рамките на този труд.
към текста >>
За тази цел е необходимо от една страна да бъдат обхванати с понятия образите, които човек открива при духовното виждане, а от друга в наблюденията и изживяванията, свързани със сетивния
свят
, да се доберем до откровенията
на
Духа.
Докато по-рано това влечение само дремеше в тях, а те живееха от наследените остатъци на атлантското ясновидство и от съобщенията на Посветените. И докато духовната култура беше обърната единствено към тези влияния, всред човечеството бавно се пробуждаше усетът за материалното завладяване на света. Обаче в нашето столетие вече напира зората на шестата следатлантска културна епоха. Защото това, което трябва да възникне в определено време от развитието на човечеството, то съзрява бавно още в предходните епохи. Това, което можем да развием в неговите наченки още днес, е всъщност да открием свързващата нишка между двете страни на човешката душа: Материалната култура и животът в духовния свят.
За тази цел е необходимо от една страна да бъдат обхванати с понятия образите, които човек открива при духовното виждане, а от друга в наблюденията и изживяванията, свързани със сетивния свят, да се доберем до откровенията на Духа.
Шестата културна епоха ще доведе хармонията между двете сфери до пълно съвършенство. Ето че нашето изложение в тази книга стигна до онази точка, от която то може да насочи своя поглед от миналото към бъдещето. Но по-добре е, ако преди това разгледаме познанието на висшите светове и Посвещението. После ще преминем към кратко описание на бъдещето, доколкото е възможно в рамките на този труд.
към текста >>
56.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Тогава спрямо външния
свят
душата би се намирала като в сън; и все пак тя няма да спи, а би пребивавала като будна в един действителен
свят
.
В този случай би липсвал също и споменът за дневните изживявания. Ще се намира ли тогава душата в едно нищо? Не би ли могла да има тя някакви изживявания? Отговор на тези въпроси е възможен само ако действително бъде постигнато състояние, което е идентично или близко до гореописаното. А именно, когато душата може да изживее нещо, дори и ако в нея липсват спомени и сетивни усещания.
Тогава спрямо външния свят душата би се намирала като в сън; и все пак тя няма да спи, а би пребивавала като будна в един действителен свят.
Такова състояние на съзнанието може да се постигне, ако човек се потопи в онези душевни изживявания, които му предлага Духовната Наука. И всичко, което тя съобщава за областите, разположени над сетивния свят, е изследвано и проверено с помощта на такова състояние на съзнанието. В предходните глави бяха направени някои съобщения върху висшите светове. В следващите страници доколкото това е възможно в тази книга трябва да говорим и за средствата, чрез които може да се постигне необходимото за този вид изследване състояние на съзнанието. Само в едно отношение това състояние на съзнанието прилича на съня, а именно че то прекъсва всякакви външни сетивни усещания; отстранени са и всички мисли, които се пораждат от сетивните впечатления.
към текста >>
И всичко, което тя съобщава за областите, разположени над сетивния
свят
, е изследвано и проверено с помощта
на
такова състояние
на
съзнанието.
Не би ли могла да има тя някакви изживявания? Отговор на тези въпроси е възможен само ако действително бъде постигнато състояние, което е идентично или близко до гореописаното. А именно, когато душата може да изживее нещо, дори и ако в нея липсват спомени и сетивни усещания. Тогава спрямо външния свят душата би се намирала като в сън; и все пак тя няма да спи, а би пребивавала като будна в един действителен свят. Такова състояние на съзнанието може да се постигне, ако човек се потопи в онези душевни изживявания, които му предлага Духовната Наука.
И всичко, което тя съобщава за областите, разположени над сетивния свят, е изследвано и проверено с помощта на такова състояние на съзнанието.
В предходните глави бяха направени някои съобщения върху висшите светове. В следващите страници доколкото това е възможно в тази книга трябва да говорим и за средствата, чрез които може да се постигне необходимото за този вид изследване състояние на съзнанието. Само в едно отношение това състояние на съзнанието прилича на съня, а именно че то прекъсва всякакви външни сетивни усещания; отстранени са и всички мисли, които се пораждат от сетивните впечатления. Докато обаче в съня душата не разполага с никаква сила за съзнателни изживявания, чрез това ново състояние на съзнанието, тя се добира до тази сила. Следователно чрез него в душата се пробужда такава способност за изживяване, каквато в обикновеното съществувание се поражда само от сетивните усещания.
към текста >>
От духовния
свят
в неговата воля се вливат сили, доверие и сигурност в живота.
Но може да възникне и такъв случай, когато в определен момент от своя живот, без особена подготовка, даден човек открива, че в него се пробуждат тези по-висши органи. Настъпва един вид неволно себепробуждане. Подобен човек открива, че е преобразен в цялата си същност. Душевните му изживявания стават безкрайно богати. И той открива, че при никакво сетивно познание не може да усети такова щастие, такова умиротворение и вътрешна топлина, както при онова познание, което е недостъпно за физическите очи.
От духовния свят в неговата воля се вливат сили, доверие и сигурност в живота.
Такива случаи на самопосвещение наистина съществуват. Те обаче не трябва да ни карат да мислим, че единствено правилното е да изчакваме такъв вид Посвещение и да не правим нищо, за да го постигнем чрез усърдно обучение. Тук няма да говорим за самопосвещението, понеже то може да настъпи независимо от някои правила. Ще се спрем върху начините, чрез които съответното обучение може да пробуди дремещите в душата духовни възприемателни органи. Хора, които не изпитват в себе си никакъв подтик да направят нещо за своето развитие, лесно ще кажат: Човешкият живот се направлява от духовни сили, в чието ръководство не трябва да се намесваме; трябва спокойно да изчакаме момента, когато тези сили ще намерят за подходящо да открият пред душата един друг свят.
към текста >>
Хора, които не изпитват в себе си никакъв подтик да направят нещо за своето развитие, лесно ще кажат: Човешкият живот се направлява от духовни сили, в чието ръководство не трябва да се намесваме; трябва спокойно да изчакаме момента, когато тези сили ще намерят за подходящо да открият пред душата един друг
свят
.
От духовния свят в неговата воля се вливат сили, доверие и сигурност в живота. Такива случаи на самопосвещение наистина съществуват. Те обаче не трябва да ни карат да мислим, че единствено правилното е да изчакваме такъв вид Посвещение и да не правим нищо, за да го постигнем чрез усърдно обучение. Тук няма да говорим за самопосвещението, понеже то може да настъпи независимо от някои правила. Ще се спрем върху начините, чрез които съответното обучение може да пробуди дремещите в душата духовни възприемателни органи.
Хора, които не изпитват в себе си никакъв подтик да направят нещо за своето развитие, лесно ще кажат: Човешкият живот се направлява от духовни сили, в чието ръководство не трябва да се намесваме; трябва спокойно да изчакаме момента, когато тези сили ще намерят за подходящо да открият пред душата един друг свят.
Подобни хора преценяват намесата в мъдростта на духовното ръководство като един вид дързост, или като едно неоправдано желание. Хора с такъв начин на мислене, ще променят мнението си едва, когато даде на идея ги порази със своята сила. Ако например те си кажат: Мъдрото ръководство на духовния свят ми е дало определени способности; но то не ми ги е поверило, за да стоят неизползвани, а за да си послужа с тях. Мъдростта на ръководството се състои в това, че то е вложило в мен зародишните възможности за едно по-висше съзнание. И аз разбирам това ръководство само тогава, когато усещам пробуждането на тази зародишна възможност като свой личен дълг; възможността, която обещава да открие пред човека всичко, което може да му бъде откри то чрез неговите собствени духовни сили.
към текста >>
Ако например те си кажат: Мъдрото ръководство
на
духовния
свят
ми е дало определени способности; но то не ми ги е поверило, за да стоят неизползвани, а за да си послужа с тях.
Тук няма да говорим за самопосвещението, понеже то може да настъпи независимо от някои правила. Ще се спрем върху начините, чрез които съответното обучение може да пробуди дремещите в душата духовни възприемателни органи. Хора, които не изпитват в себе си никакъв подтик да направят нещо за своето развитие, лесно ще кажат: Човешкият живот се направлява от духовни сили, в чието ръководство не трябва да се намесваме; трябва спокойно да изчакаме момента, когато тези сили ще намерят за подходящо да открият пред душата един друг свят. Подобни хора преценяват намесата в мъдростта на духовното ръководство като един вид дързост, или като едно неоправдано желание. Хора с такъв начин на мислене, ще променят мнението си едва, когато даде на идея ги порази със своята сила.
Ако например те си кажат: Мъдрото ръководство на духовния свят ми е дало определени способности; но то не ми ги е поверило, за да стоят неизползвани, а за да си послужа с тях.
Мъдростта на ръководството се състои в това, че то е вложило в мен зародишните възможности за едно по-висше съзнание. И аз разбирам това ръководство само тогава, когато усещам пробуждането на тази зародишна възможност като свой личен дълг; възможността, която обещава да открие пред човека всичко, което може да му бъде откри то чрез неговите собствени духовни сили. Когато подобна мисъл упражни достатъчно силно въздействие върху душата, опасенията срещу обучение, насочено към постигането на по-висше съзнание, отпадат. Срещу подобно обучение съществуват и други доводи. Някой може да каже: „Развитието на вътрешните душевни способности обхваща най-скритата светиня на човека.
към текста >>
Как се навлиза в един по-висш
свят
, знае само този, който познава пътя от своя лична опитност.
Когато подобна мисъл упражни достатъчно силно въздействие върху душата, опасенията срещу обучение, насочено към постигането на по-висше съзнание, отпадат. Срещу подобно обучение съществуват и други доводи. Някой може да каже: „Развитието на вътрешните душевни способности обхваща най-скритата светиня на човека. То включва в себе си преобразяване на цялото човешко същество. Обикновено човек не може сам да си измисли средствата за подобно преобразяване.
Как се навлиза в един по-висш свят, знае само този, който познава пътя от своя лична опитност.
И когато се обръщаме. Към такава личност, ние й позволяваме да се намесва в най-скритата светиня на душата." За човек с подобно мислене, изложените в една книга средства за постигане на по-висше съзнание не представляват утеха. Защото не става дума за това, дали някому се съобщава нещо устно, или пък че определена личност, разполагаща с тези средства, ги описва в дадена книга, за да ги научи от там друго лице. Има личности, които действително познават правилата за развитието на духовните възприемателни органи и застъпват мнението, че тези правила изобщо не трябва да се публикуват.
към текста >>
Подобни лица в повечето случаи смятат за недопустимо разгласяването
на
определени истини за духовния
свят
.
И когато се обръщаме. Към такава личност, ние й позволяваме да се намесва в най-скритата светиня на душата." За човек с подобно мислене, изложените в една книга средства за постигане на по-висше съзнание не представляват утеха. Защото не става дума за това, дали някому се съобщава нещо устно, или пък че определена личност, разполагаща с тези средства, ги описва в дадена книга, за да ги научи от там друго лице. Има личности, които действително познават правилата за развитието на духовните възприемателни органи и застъпват мнението, че тези правила изобщо не трябва да се публикуват.
Подобни лица в повечето случаи смятат за недопустимо разгласяването на определени истини за духовния свят.
Що се отнася до съвременната епоха от развитието на човечеството, подобен възглед трябва да се разглежда като остарял. Вярно е, че разгласяването на подобни правила може да става само до определена граница. Но след като ги приложи в своя духовен живот, те действуват по такъв начин, че човек успява сам да намери пътя за по-нататъшното си развитие. Този път се оказва правилен, само ако човек вникне с безпогрешен поглед в изминатите досега степени. Подобни факти могат да предизвикат опасения срещу духовния път на познание.
към текста >>
Обаче тук нещата не опират до това, да се дадат общи предписания за живота, а да се опишат определени душевни процеси, които ако човек култивира в себе си му дават възможност да наблюдава свръхсетивния
свят
.
Понякога определена степен от духовното развитие може да остане скрита, и да се появи в една или друга възраст. Тъкмо обучението е истинското средство, което довежда до нейната поява. Ако в този случай; даден човек се затвори за обучението, неговите способности могат да останат непроявени и да напомнят за себе си в един следващ живот. Във връзка с обучението за свръхсетивно познание, за което става дума тук, важно е да се избегнат евентуални недоразумения. Едно от тях може да възникне, ако някой сметне, че обучението има за цел да направи от човека някакво друго същество, и то във всеки миг от неговия живот.
Обаче тук нещата не опират до това, да се дадат общи предписания за живота, а да се опишат определени душевни процеси, които ако човек култивира в себе си му дават възможност да наблюдава свръхсетивния свят.
Духовното обучение няма никакво непосредствено влияние върху онази част от социалната дейност на човека, която остава извън въпросното наблюдение на свръхсетивния свят. Но постепенно човек добива свръхсетивен поглед също и върху обикновената си житейска и социална дейност. При това свръхсетивното наблюдение е така отделено от обикновената житейска дейност, както състоянието на будност е отделено от съня. Едното ни най-малко не смущава другото. Ако например някой би искал да вмъкне свръхсетивните впечатления в делничния ред на живота, той би приличал на един болен човек, чийто сън постепенно е прекъсван от мъчително и вредно пробуждане.
към текста >>
Духовното обучение няма никакво непосредствено влияние върху онази част от социалната дейност
на
човека, която остава извън въпросното наблюдение
на
свръхсетивния
свят
.
Тъкмо обучението е истинското средство, което довежда до нейната поява. Ако в този случай; даден човек се затвори за обучението, неговите способности могат да останат непроявени и да напомнят за себе си в един следващ живот. Във връзка с обучението за свръхсетивно познание, за което става дума тук, важно е да се избегнат евентуални недоразумения. Едно от тях може да възникне, ако някой сметне, че обучението има за цел да направи от човека някакво друго същество, и то във всеки миг от неговия живот. Обаче тук нещата не опират до това, да се дадат общи предписания за живота, а да се опишат определени душевни процеси, които ако човек култивира в себе си му дават възможност да наблюдава свръхсетивния свят.
Духовното обучение няма никакво непосредствено влияние върху онази част от социалната дейност на човека, която остава извън въпросното наблюдение на свръхсетивния свят.
Но постепенно човек добива свръхсетивен поглед също и върху обикновената си житейска и социална дейност. При това свръхсетивното наблюдение е така отделено от обикновената житейска дейност, както състоянието на будност е отделено от съня. Едното ни най-малко не смущава другото. Ако например някой би искал да вмъкне свръхсетивните впечатления в делничния ред на живота, той би приличал на един болен човек, чийто сън постепенно е прекъсван от мъчително и вредно пробуждане. Напредналият може да се пренася в съзнанието на свръхсетивно наблюдение по своя собствена воля.
към текста >>
Духовното обучение е само косвено свързано с определени предписания за живот дотолкова, доколкото без етично поведение в живота, погледът в свръхсетивния
свят
е невъзможен или вреден.
Но постепенно човек добива свръхсетивен поглед също и върху обикновената си житейска и социална дейност. При това свръхсетивното наблюдение е така отделено от обикновената житейска дейност, както състоянието на будност е отделено от съня. Едното ни най-малко не смущава другото. Ако например някой би искал да вмъкне свръхсетивните впечатления в делничния ред на живота, той би приличал на един болен човек, чийто сън постепенно е прекъсван от мъчително и вредно пробуждане. Напредналият може да се пренася в съзнанието на свръхсетивно наблюдение по своя собствена воля.
Духовното обучение е само косвено свързано с определени предписания за живот дотолкова, доколкото без етично поведение в живота, погледът в свръхсетивния свят е невъзможен или вреден.
Ето защо определени неща, които отварят свръхсетивния поглед на човека, в същото време са и средства за облагородяване на поведението в живота. От друга страна, чрез преглеждането в свръхсетивния свят, човек се изправя пред по-висши морални импулси, които са валидни и за сетивния физически свят. Определени морални императиви, определени морални необходимости, могат да бъдат познати едва в условията на свръхсетивния свят. Второ недоразумение би възникнало, ако някой повярва, че душевните усилия, свързани с постигането на свръхсетивното познание, имат нещо общо с изменения във физическия организъм. Напротив, подобни душевни усилия ни най-малко не са свързани с онези факти, които се разглеждат от физиологията или която и да е друга дисциплина от естествените науки.
към текста >>
От друга страна, чрез преглеждането в свръхсетивния
свят
, човек се изправя пред по-висши морални импулси, които са валидни и за сетивния физически
свят
.
Едното ни най-малко не смущава другото. Ако например някой би искал да вмъкне свръхсетивните впечатления в делничния ред на живота, той би приличал на един болен човек, чийто сън постепенно е прекъсван от мъчително и вредно пробуждане. Напредналият може да се пренася в съзнанието на свръхсетивно наблюдение по своя собствена воля. Духовното обучение е само косвено свързано с определени предписания за живот дотолкова, доколкото без етично поведение в живота, погледът в свръхсетивния свят е невъзможен или вреден. Ето защо определени неща, които отварят свръхсетивния поглед на човека, в същото време са и средства за облагородяване на поведението в живота.
От друга страна, чрез преглеждането в свръхсетивния свят, човек се изправя пред по-висши морални импулси, които са валидни и за сетивния физически свят.
Определени морални императиви, определени морални необходимости, могат да бъдат познати едва в условията на свръхсетивния свят. Второ недоразумение би възникнало, ако някой повярва, че душевните усилия, свързани с постигането на свръхсетивното познание, имат нещо общо с изменения във физическия организъм. Напротив, подобни душевни усилия ни най-малко не са свързани с онези факти, които се разглеждат от физиологията или която и да е друга дисциплина от естествените науки. Тези духовно-душевни процеси, също както и здравото мислене, не протичат в рамките на физическия свят. Според самото естество на тези душевни усилия, те предизвикват в душата същите процеси, през които тя преминава, когато си служи по един здрав начин с представи и съждения.
към текста >>
Определени морални императиви, определени морални необходимости, могат да бъдат познати едва в условията
на
свръхсетивния
свят
.
Ако например някой би искал да вмъкне свръхсетивните впечатления в делничния ред на живота, той би приличал на един болен човек, чийто сън постепенно е прекъсван от мъчително и вредно пробуждане. Напредналият може да се пренася в съзнанието на свръхсетивно наблюдение по своя собствена воля. Духовното обучение е само косвено свързано с определени предписания за живот дотолкова, доколкото без етично поведение в живота, погледът в свръхсетивния свят е невъзможен или вреден. Ето защо определени неща, които отварят свръхсетивния поглед на човека, в същото време са и средства за облагородяване на поведението в живота. От друга страна, чрез преглеждането в свръхсетивния свят, човек се изправя пред по-висши морални импулси, които са валидни и за сетивния физически свят.
Определени морални императиви, определени морални необходимости, могат да бъдат познати едва в условията на свръхсетивния свят.
Второ недоразумение би възникнало, ако някой повярва, че душевните усилия, свързани с постигането на свръхсетивното познание, имат нещо общо с изменения във физическия организъм. Напротив, подобни душевни усилия ни най-малко не са свързани с онези факти, които се разглеждат от физиологията или която и да е друга дисциплина от естествените науки. Тези духовно-душевни процеси, също както и здравото мислене, не протичат в рамките на физическия свят. Според самото естество на тези душевни усилия, те предизвикват в душата същите процеси, през които тя преминава, когато си служи по един здрав начин с представи и съждения. Доколкото здравото мислене е свързано малко или много с тялото, дотолкова са свързани с него и процесите на истинското духовно обучение.
към текста >>
Тези духовно-душевни процеси, също както и здравото мислене, не протичат в рамките
на
физическия
свят
.
Ето защо определени неща, които отварят свръхсетивния поглед на човека, в същото време са и средства за облагородяване на поведението в живота. От друга страна, чрез преглеждането в свръхсетивния свят, човек се изправя пред по-висши морални импулси, които са валидни и за сетивния физически свят. Определени морални императиви, определени морални необходимости, могат да бъдат познати едва в условията на свръхсетивния свят. Второ недоразумение би възникнало, ако някой повярва, че душевните усилия, свързани с постигането на свръхсетивното познание, имат нещо общо с изменения във физическия организъм. Напротив, подобни душевни усилия ни най-малко не са свързани с онези факти, които се разглеждат от физиологията или която и да е друга дисциплина от естествените науки.
Тези духовно-душевни процеси, също както и здравото мислене, не протичат в рамките на физическия свят.
Според самото естество на тези душевни усилия, те предизвикват в душата същите процеси, през които тя преминава, когато си служи по един здрав начин с представи и съждения. Доколкото здравото мислене е свързано малко или много с тялото, дотолкова са свързани с него и процесите на истинското духовно обучение. Всичко, което в тази област се отнася по друг начин към човека, е не духовно обучение, а негова пародия. Следващото изложение трябва да се разбира в смисъла на казаното тук. Само защото свръхсетивното познание извира от цялата душа на човека, то изглежда така, сякаш обучението изисква неща, които се стремят да направят от човека друго същество.
към текста >>
В действителност става дума за наставления относно такива процеси, които позволяват
на
душата, в хода
на
нейния живот, да се добира до мигове, гарантиращи и наблюдения в свръхсетивния
свят
.
Според самото естество на тези душевни усилия, те предизвикват в душата същите процеси, през които тя преминава, когато си служи по един здрав начин с представи и съждения. Доколкото здравото мислене е свързано малко или много с тялото, дотолкова са свързани с него и процесите на истинското духовно обучение. Всичко, което в тази област се отнася по друг начин към човека, е не духовно обучение, а негова пародия. Следващото изложение трябва да се разбира в смисъла на казаното тук. Само защото свръхсетивното познание извира от цялата душа на човека, то изглежда така, сякаш обучението изисква неща, които се стремят да направят от човека друго същество.
В действителност става дума за наставления относно такива процеси, които позволяват на душата, в хода на нейния живот, да се добира до мигове, гарантиращи и наблюдения в свръхсетивния свят.
* * * * * Скокът към свръхсетивното съзнание може да се осъществи само от равнището на обикновеното будно съзнание. Преди своето издигане до новото съзнание, душата живее именно в него. В хода на обучението, и се дават средствата, за да извърши този преход. Едни от първите средства, които обучението дава, са валидни и за обикновеното дневно съзнание.
към текста >>
Ето защо символните представи са по-добри от тези, които отразяват външни предмети или процеси, защото последните имат своята опорна точка във външния
свят
, така че душата се уповава
на
себе си в по-малка степен, отколкото при символните, които са образувани от собствената душевна енергия.
В този смисъл, най-добри са символните представи. Разбира се, могат да се използуват и други представи. Защото съвсем не е важно съдържанието на представите; важно е душата да насочи всичките си сили върху това, да не допусне в съзнанието нищо друго, освен съответната представа. Докато в обикновения живот, духовните сили са разпръснати върху много неща и представите бързо се сменят, при духовното обучение съществена е концентрацията на целия душевен живот върху една представа. И тази представа трябва да бъде поставена в центъра на съзнанието според свободната воля на ученика.
Ето защо символните представи са по-добри от тези, които отразяват външни предмети или процеси, защото последните имат своята опорна точка във външния свят, така че душата се уповава на себе си в по-малка степен, отколкото при символните, които са образувани от собствената душевна енергия.
Важното е не какво си представяме, не съдържанието на представата, а това че поради самото естество на представния процес, душевните сили се освобождават от всякаква връзка с физическия свят. До истинско разбиране на това вглъбяване в една представа, можем да стигнем само ако пробудим в душата си понятието за спомена. Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благодарение на спомена. Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото. Нека да си представим, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата да почива върху представата-спомен и се стремим да изключим от съзнанието всички други представи.
към текста >>
Важното е не какво си представяме, не съдържанието
на
представата, а това че поради самото естество
на
представния процес, душевните сили се освобождават от всякаква връзка с физическия
свят
.
Разбира се, могат да се използуват и други представи. Защото съвсем не е важно съдържанието на представите; важно е душата да насочи всичките си сили върху това, да не допусне в съзнанието нищо друго, освен съответната представа. Докато в обикновения живот, духовните сили са разпръснати върху много неща и представите бързо се сменят, при духовното обучение съществена е концентрацията на целия душевен живот върху една представа. И тази представа трябва да бъде поставена в центъра на съзнанието според свободната воля на ученика. Ето защо символните представи са по-добри от тези, които отразяват външни предмети или процеси, защото последните имат своята опорна точка във външния свят, така че душата се уповава на себе си в по-малка степен, отколкото при символните, които са образувани от собствената душевна енергия.
Важното е не какво си представяме, не съдържанието на представата, а това че поради самото естество на представния процес, душевните сили се освобождават от всякаква връзка с физическия свят.
До истинско разбиране на това вглъбяване в една представа, можем да стигнем само ако пробудим в душата си понятието за спомена. Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благодарение на спомена. Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото. Нека да си представим, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата да почива върху представата-спомен и се стремим да изключим от съзнанието всички други представи. Тогава душата е потопена в представата-спомен за дървото.
към текста >>
Такива мисли наред с теоретичните представи за нещата от външния
свят
също имат своето значение, и то не по-малко важно.
Да си представим един черен кръст. Той идва като символ на унищожените низши сили в човешките инстинкти и страсти, а там където гредите на кръста се пресичат, да си представим седем червени, грейнали рози, подредени в кръг. Тези рози да бъдат символ на една кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти. Тук не е важно, дали и доколко дадена естественонаучна представа намира горните мисли за оправдани. За щото става дума за развитието на такива мисли относно растението и човека, които, без никаква теория, могат да бъдат постигнати чрез едно просто и непосредствено съзерцание.
Такива мисли наред с теоретичните представи за нещата от външния свят също имат своето значение, и то не по-малко важно.
В случая мислите са тук не за научното потвърждение на даден факт, а за да послужат в изграждането на един символ, който променя и засилва душевната активност, независимо от възраженията, които биха хрумнали на една или друга личност при изграждането на този символ. Подобно на посочения пример с представата-спомен, сега пред душата си трябва да поставим една такава символна представа. Подобна представа когато вътрешно се вглъбим в нея има сили, които пробуждат душата. По време на вглъбяването се стремим да изключим всяка друга представа. Само посоченият символ трябва да витае духом пред душата, и то колкото е възможно по-живо.
към текста >>
Този синтез не възпроизвежда нещо, което съществува в сетивния
свят
.
Такъв символ, какъвто описахме тук, не изобразява никакъв външен предмет или процес, който може да се наблюдава в природата. Но тъкмо поради това той притежава пробуждаща сила за определени чисто душевни способности. Впрочем някой би възразил: Несъмнено, „цялото", като символ, не съществува в природата, обаче всички негови подробности са взети от природата черният цвят, розата и т. н. Всичко това възприемаме именно със сетивата. Ако човек бъде смутен от подобно възражение, нека да се замисли, че пробуждането на по-висшите душевни способности идва не от възпроизвеждането на сетивните възприятия, а изключително от начина на свързване, който прилагаме относно отделните подробности.
Този синтез не възпроизвежда нещо, което съществува в сетивния свят.
Процесът на душевното вглъбяване трябваше да бъде онагледен, като пример, с един символ. В духовното обучение могат да бъдат прилагани най-разнообразни образи от този род, а самите образи могат да бъдат изграждани по всевъзможни начини, могат да бъдат посочени също определени изречения, формули и отделни думи, в които ученикът да се вглъбява. Във всеки случай тези средства за медитиране имат за цел да откъснат душата от сетивните възприятия и да я подтикнат към такава дейност, при която впечатленията от физическите сетива остават без значение. Истинската задача е да бъде даден тласък в развитието на дремещите душевни способности. Медитациите могат да се съсредоточат и само върху определени чувства, усещания и т.н.
към текста >>
Това е радост, свързана не с един или друг процес от сетивния
свят
, а радост от една идея като такава.
Но тя може да продължи да размишлява върху подобно действие и да си каже: Едно действие, което блика от добротата на сърцето, е нещо, при което извършителят не преследва своя собствен интерес, а интереса на друг човек. Такова действие може да се нарече добро от морална гледна точка. Сега размишляващата душа може напълно да се освободи от конкретния случай, създал предпоставките за радост, и сама да си изгради всеобхватната идея за добротата на сърцето. Тя може на пример да се замисли, как сърдечната доброта възниква благодарение на това, че една душа като че ли всмуква интереса на другите и го превръща в свой собствен интерес. И сега душата може да изпита радост от тази морална идея за добротата на сърцето.
Това е радост, свързана не с един или друг процес от сетивния свят, а радост от една идея като такава.
Когато се опитаме да оживим и задържим по-дълго подобна радост в душата си, ние стигаме до медитацията върху определено чувство, върху определено усещане. В този случай действуващата сила за пробуждането на вътрешните душевни способности е не идеята, а проявеното в душата чувство, което е поддържано в значителен период от време, при това без да е предизвикано от някакво външно впечатление. Понеже свръхсетивното познание прониква по-дълбоко в същността на нещата-отколкото обикновеното мислене, от неговите опитности могат да се извлекат такива усещания, които ако бъдат приложени за вътрешно вглъбява не ускоряват в много по-висока степен разгръщането на душевните способности. Колкото и да е необходимо това за по-висшите степени на обучение, трябва да се има предвид, че едно енергично вглъбяване в такова чувство, каквото е например съзерцанието на сърдечната доброта, може да ни отведе твърде далеч. Понеже хората са различно устроени, за отделния човек резултатни могат да бъдат най-различни от средствата за обучение.
към текста >>
Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени символи или „имагинации", можем да наречем и съответстващия му
свят
„имагинативен", а познанието, което се отнася до него „имагинативно".
Познанието, което се гради върху сетивните възприятия и тяхната преработка чрез свързания със сетивата разум, може да бъде наречено смисъла на Духовната Наука „предметно познание". Над него се разполагат по-висшите степени на познание, та от които е именно имагинативното познание. Ако под „имагинация" се разбира само една „въображенна" представа, която няма нищо общо с действителността, изразът „имагинативен" би могъл да предизвика у някого сериозни съмнения. В Духовната Наука обаче, „имагинативното" познание трябва да се разбира като такова, познание, което се проявява при точно определено свръхсетивно състояние на съзнанието. Всичко, което човек възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и Същества, до които сетивата нямат никакъв достъп.
Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени символи или „имагинации", можем да наречем и съответстващия му свят „имагинативен", а познанието, което се отнася до него „имагинативно".
Следователно, „имагинативно" означава нещо, което в един по-друг смисъл е „действително", както действителни са фактите и съществата от физическия свят. Тук не става дума за съдържанието на представите, което изпълва имагинативното изживяване; всичко се свежда до душевната способност, която се изгражда в хода на това изживяване. Едно близко до ума възражение срещу използването на посочените символни представи е, че тяхното образуване произлиза от едно мечтателно мислене и от произволно въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни. Обаче спрямо онези символи, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано. Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди.
към текста >>
Следователно, „имагинативно" означава нещо, което в един по-друг смисъл е „действително", както действителни са фактите и съществата от физическия
свят
.
Над него се разполагат по-висшите степени на познание, та от които е именно имагинативното познание. Ако под „имагинация" се разбира само една „въображенна" представа, която няма нищо общо с действителността, изразът „имагинативен" би могъл да предизвика у някого сериозни съмнения. В Духовната Наука обаче, „имагинативното" познание трябва да се разбира като такова, познание, което се проявява при точно определено свръхсетивно състояние на съзнанието. Всичко, което човек възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и Същества, до които сетивата нямат никакъв достъп. Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени символи или „имагинации", можем да наречем и съответстващия му свят „имагинативен", а познанието, което се отнася до него „имагинативно".
Следователно, „имагинативно" означава нещо, което в един по-друг смисъл е „действително", както действителни са фактите и съществата от физическия свят.
Тук не става дума за съдържанието на представите, което изпълва имагинативното изживяване; всичко се свежда до душевната способност, която се изгражда в хода на това изживяване. Едно близко до ума възражение срещу използването на посочените символни представи е, че тяхното образуване произлиза от едно мечтателно мислене и от произволно въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни. Обаче спрямо онези символи, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано. Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди. Процесът на медитация та става най-нагледен, когато го сравним със съня.
към текста >>
Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния
свят
, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди.
Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени символи или „имагинации", можем да наречем и съответстващия му свят „имагинативен", а познанието, което се отнася до него „имагинативно". Следователно, „имагинативно" означава нещо, което в един по-друг смисъл е „действително", както действителни са фактите и съществата от физическия свят. Тук не става дума за съдържанието на представите, което изпълва имагинативното изживяване; всичко се свежда до душевната способност, която се изгражда в хода на това изживяване. Едно близко до ума възражение срещу използването на посочените символни представи е, че тяхното образуване произлиза от едно мечтателно мислене и от произволно въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни. Обаче спрямо онези символи, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано.
Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди.
Процесът на медитация та става най-нагледен, когато го сравним със съня. От една страна този процес е близък до съня, но от друга е напълно различен. Медитацията е като един сън, който спрямо дневното съзнание представлява по-висша будност. Работата е там, че концентрирайки се върху съответната представа или образ, душата е принудена да извлича много по-могъщи сили от собствените си дълбини, отколкото и са нужни в обикновения живот и при обикновеното познание. Така нейната вътрешна подвижност нараства неимоверно.
към текста >>
Тя се освобождава от тялото, както се освобождава от него по време
на
сън; само че тя не потъва в характерното за съня безсъзнание, а се издига в един
свят
, който по-рано не е изживявала.
Процесът на медитация та става най-нагледен, когато го сравним със съня. От една страна този процес е близък до съня, но от друга е напълно различен. Медитацията е като един сън, който спрямо дневното съзнание представлява по-висша будност. Работата е там, че концентрирайки се върху съответната представа или образ, душата е принудена да извлича много по-могъщи сили от собствените си дълбини, отколкото и са нужни в обикновения живот и при обикновеното познание. Така нейната вътрешна подвижност нараства неимоверно.
Тя се освобождава от тялото, както се освобождава от него по време на сън; само че тя не потъва в характерното за съня безсъзнание, а се издига в един свят, който по-рано не е изживявала.
Макар че от една страна, що се отнася до освобождаването и от тялото, нейното състояние може да се сравни със съня, то все пак е такова, че в сравнение с обикновеното дневно съзнание може да се означи като повишена будност. По този начин душата изживява себе си в своята вътрешна и независима същност, докато в обикновената дневна будност когато поради по-слабото разгръщане на своите сили тя осъзнава себе си само с помощта на тялото тя не изживява себе си, а само долавя образа, като един вид огледално отражение на това, което тялото (всъщност неговите процеси) загатва пред нея. Символите, изградени според описания начин, естествено, още не се отнасят към някакви реалности в духовния свят. Те само улесняват душата, в стремежа и да се откъсне от сетивните възприятия и от мозъка като инструмент, с който засега е свързан разумът. Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благодарение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите сетива и моя мозък.
към текста >>
Символите, изградени според описания начин, естествено, още не се отнасят към някакви реалности в духовния
свят
.
Работата е там, че концентрирайки се върху съответната представа или образ, душата е принудена да извлича много по-могъщи сили от собствените си дълбини, отколкото и са нужни в обикновения живот и при обикновеното познание. Така нейната вътрешна подвижност нараства неимоверно. Тя се освобождава от тялото, както се освобождава от него по време на сън; само че тя не потъва в характерното за съня безсъзнание, а се издига в един свят, който по-рано не е изживявала. Макар че от една страна, що се отнася до освобождаването и от тялото, нейното състояние може да се сравни със съня, то все пак е такова, че в сравнение с обикновеното дневно съзнание може да се означи като повишена будност. По този начин душата изживява себе си в своята вътрешна и независима същност, докато в обикновената дневна будност когато поради по-слабото разгръщане на своите сили тя осъзнава себе си само с помощта на тялото тя не изживява себе си, а само долавя образа, като един вид огледално отражение на това, което тялото (всъщност неговите процеси) загатва пред нея.
Символите, изградени според описания начин, естествено, още не се отнасят към някакви реалности в духовния свят.
Те само улесняват душата, в стремежа и да се откъсне от сетивните възприятия и от мозъка като инструмент, с който засега е свързан разумът. Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благодарение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите сетива и моя мозък. Първото, което човек, тръгвайки по този път, изживява, е освобождаване от физическите органи. Тогава той може да потвърди: когато пренебрегна сетивните възприятия и обикновеното мислене, моето съзнание не угасва; аз мога да се изтръгна от това мислене и да се усетя като едно същество редом с предишната си личност. Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно Азово Същество.
към текста >>
Ако бихме могли да се освободим от сетивния
свят
, от света
на
разума но без медитирането бихме потънали в „нищото"
на
безсъзнанието.
Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благодарение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите сетива и моя мозък. Първото, което човек, тръгвайки по този път, изживява, е освобождаване от физическите органи. Тогава той може да потвърди: когато пренебрегна сетивните възприятия и обикновеното мислене, моето съзнание не угасва; аз мога да се изтръгна от това мислене и да се усетя като едно същество редом с предишната си личност. Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно Азово Същество. То се отделя като ново „Себе" от онова „Себе", което е свързано единствено с физическите сетива и физическия разум.
Ако бихме могли да се освободим от сетивния свят, от света на разума но без медитирането бихме потънали в „нищото" на безсъзнанието.
Естествено, душевно-духовната ни същност е била налице и преди медитациите. Обаче тя още не е притежавала никакви инструменти за наблюдение на духовния свят. Тя е представлявала нещо като физическо тяло, лишено от очи за виждане и от уши за чуване. По-рано душевно-духовната същност е била неорганизирана. Едва сега, след медитациите и благодарение на силата, вложена в тях, тя изгражда от тази неорганизирана същност споменатите душевно-духовни органи.
към текста >>
Обаче тя още не е притежавала никакви инструменти за наблюдение
на
духовния
свят
.
Тогава той може да потвърди: когато пренебрегна сетивните възприятия и обикновеното мислене, моето съзнание не угасва; аз мога да се изтръгна от това мислене и да се усетя като едно същество редом с предишната си личност. Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно Азово Същество. То се отделя като ново „Себе" от онова „Себе", което е свързано единствено с физическите сетива и физическия разум. Ако бихме могли да се освободим от сетивния свят, от света на разума но без медитирането бихме потънали в „нищото" на безсъзнанието. Естествено, душевно-духовната ни същност е била налице и преди медитациите.
Обаче тя още не е притежавала никакви инструменти за наблюдение на духовния свят.
Тя е представлявала нещо като физическо тяло, лишено от очи за виждане и от уши за чуване. По-рано душевно-духовната същност е била неорганизирана. Едва сега, след медитациите и благодарение на силата, вложена в тях, тя изгражда от тази неорганизирана същност споменатите душевно-духовни органи. Най-напред възприемаме това, което сами сме създали по този начин. В известен смисъл първото изживява не се свежда до едно себевъзприятие.
към текста >>
Наистина, тези образи изникват като живи в един нов
свят
; но душата трябва да разбере, че все пак първоначално те не са нищо друго, освен отражението
на
нейната собствена същност, подсилена от упражненията.
По-рано душевно-духовната същност е била неорганизирана. Едва сега, след медитациите и благодарение на силата, вложена в тях, тя изгражда от тази неорганизирана същност споменатите душевно-духовни органи. Най-напред възприемаме това, което сами сме създали по този начин. В известен смисъл първото изживява не се свежда до едно себевъзприятие. За духовното обучение е характерно, че поради проведеното самовъзпитание, в този момент от своето развитие душата има ясното съзнание: Преди всичко аз възприемам самата себе си в света на образите (имагинации), които се появяват в резултат на описаните упражнения.
Наистина, тези образи изникват като живи в един нов свят; но душата трябва да разбере, че все пак първоначално те не са нищо друго, освен отражението на нейната собствена същност, подсилена от упражненията.
И тя трябва не само ясно да осмисли този факт, но и да развие волята си до такава степен, че да е в състояние по всяко време да отстрани образите от съзнанието и да ги заличи. Намирайки се всред тези образи, душата трябва да остане съвършено свободна. Тази подробност е част от истинското духовно обучение. Ако душата не успее да постигне това, в областта на духовните опитности тя би попаднала в същото положение, при което една душа в рамките на физическия свят, отправя поглед към даден предмет и е така прикована към него, че не може да погледне встрани. При постигането на определена степен от духовното обучение, възникват вътрешни образни изживявания, които не подлежат на заличаване, и в този смисъл те представляват изключение.
към текста >>
Ако душата не успее да постигне това, в областта
на
духовните опитности тя би попаднала в същото положение, при което една душа в рамките
на
физическия
свят
, отправя поглед към даден предмет и е така прикована към него, че не може да погледне встрани.
За духовното обучение е характерно, че поради проведеното самовъзпитание, в този момент от своето развитие душата има ясното съзнание: Преди всичко аз възприемам самата себе си в света на образите (имагинации), които се появяват в резултат на описаните упражнения. Наистина, тези образи изникват като живи в един нов свят; но душата трябва да разбере, че все пак първоначално те не са нищо друго, освен отражението на нейната собствена същност, подсилена от упражненията. И тя трябва не само ясно да осмисли този факт, но и да развие волята си до такава степен, че да е в състояние по всяко време да отстрани образите от съзнанието и да ги заличи. Намирайки се всред тези образи, душата трябва да остане съвършено свободна. Тази подробност е част от истинското духовно обучение.
Ако душата не успее да постигне това, в областта на духовните опитности тя би попаднала в същото положение, при което една душа в рамките на физическия свят, отправя поглед към даден предмет и е така прикована към него, че не може да погледне встрани.
При постигането на определена степен от духовното обучение, възникват вътрешни образни изживявания, които не подлежат на заличаване, и в този смисъл те представляват изключение. Те съответстват на най-дълбоката ни душевна същност; и в тези образи духовният ученик разпознава в себе си онова, което преминава като негова основна и неунищожима същност от едно прераждане в друго. От този момент предчувствието за повтарящите се земни съществувания се превръща в действително изживяване. Спрямо всичко останало трябва да властва споменатата свобода на изживяванията. Едва след като ученикът постигне способността да заличава съответните образи, той навлиза в реалния духовен свят.
към текста >>
Едва след като ученикът постигне способността да заличава съответните образи, той навлиза в реалния духовен
свят
.
Ако душата не успее да постигне това, в областта на духовните опитности тя би попаднала в същото положение, при което една душа в рамките на физическия свят, отправя поглед към даден предмет и е така прикована към него, че не може да погледне встрани. При постигането на определена степен от духовното обучение, възникват вътрешни образни изживявания, които не подлежат на заличаване, и в този смисъл те представляват изключение. Те съответстват на най-дълбоката ни душевна същност; и в тези образи духовният ученик разпознава в себе си онова, което преминава като негова основна и неунищожима същност от едно прераждане в друго. От този момент предчувствието за повтарящите се земни съществувания се превръща в действително изживяване. Спрямо всичко останало трябва да властва споменатата свобода на изживяванията.
Едва след като ученикът постигне способността да заличава съответните образи, той навлиза в реалния духовен свят.
На мястото на заличените образи идва нещо ново и в него той разпознава истинската духовна действителност. Той чувствува как от цялата неопределеност израства нещо конкретно. От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят. То настъпва, когато ученикът е организирал своите вътрешни изживявания по начина, който ще бъде описан в следващите страници. Отначало душата на окултния ученик е твърде слаба спрямо всичко онова, което той може да възприема в душевно-духовния свят.
към текста >>
От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение
на
външния душевно-духовен
свят
.
От този момент предчувствието за повтарящите се земни съществувания се превръща в действително изживяване. Спрямо всичко останало трябва да властва споменатата свобода на изживяванията. Едва след като ученикът постигне способността да заличава съответните образи, той навлиза в реалния духовен свят. На мястото на заличените образи идва нещо ново и в него той разпознава истинската духовна действителност. Той чувствува как от цялата неопределеност израства нещо конкретно.
От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят.
То настъпва, когато ученикът е организирал своите вътрешни изживявания по начина, който ще бъде описан в следващите страници. Отначало душата на окултния ученик е твърде слаба спрямо всичко онова, което той може да възприема в душевно-духовния свят. Отсега нататък му е необходима огромна вътрешна енергия, за да укроти и задържи в рамките на медитациите онези символи или представи, които е изградил с помощта на сетивния свят. Но ако освен това иска да стигне до истинско наблюдение в един по-висш свят, той трябва да се придържа не само към тези представи. След като е постигнал това, той трябва да напредне до ново състояние, при което върху душата му не могат да действуват никакви дразнители от външния сетивен свят.
към текста >>
Отначало душата
на
окултния ученик е твърде слаба спрямо всичко онова, което той може да възприема в душевно-духовния
свят
.
Едва след като ученикът постигне способността да заличава съответните образи, той навлиза в реалния духовен свят. На мястото на заличените образи идва нещо ново и в него той разпознава истинската духовна действителност. Той чувствува как от цялата неопределеност израства нещо конкретно. От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят. То настъпва, когато ученикът е организирал своите вътрешни изживявания по начина, който ще бъде описан в следващите страници.
Отначало душата на окултния ученик е твърде слаба спрямо всичко онова, което той може да възприема в душевно-духовния свят.
Отсега нататък му е необходима огромна вътрешна енергия, за да укроти и задържи в рамките на медитациите онези символи или представи, които е изградил с помощта на сетивния свят. Но ако освен това иска да стигне до истинско наблюдение в един по-висш свят, той трябва да се придържа не само към тези представи. След като е постигнал това, той трябва да напредне до ново състояние, при което върху душата му не могат да действуват никакви дразнители от външния сетивен свят. В това състояние трябва да бъдат заличени от съзнанието също и описаните имагинативни представи. Едва тогава в съзнанието може да се появи това, което душата е постигнала чрез имагинациите.
към текста >>
Отсега нататък му е необходима огромна вътрешна енергия, за да укроти и задържи в рамките
на
медитациите онези символи или представи, които е изградил с помощта
на
сетивния
свят
.
На мястото на заличените образи идва нещо ново и в него той разпознава истинската духовна действителност. Той чувствува как от цялата неопределеност израства нещо конкретно. От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят. То настъпва, когато ученикът е организирал своите вътрешни изживявания по начина, който ще бъде описан в следващите страници. Отначало душата на окултния ученик е твърде слаба спрямо всичко онова, което той може да възприема в душевно-духовния свят.
Отсега нататък му е необходима огромна вътрешна енергия, за да укроти и задържи в рамките на медитациите онези символи или представи, които е изградил с помощта на сетивния свят.
Но ако освен това иска да стигне до истинско наблюдение в един по-висш свят, той трябва да се придържа не само към тези представи. След като е постигнал това, той трябва да напредне до ново състояние, при което върху душата му не могат да действуват никакви дразнители от външния сетивен свят. В това състояние трябва да бъдат заличени от съзнанието също и описаните имагинативни представи. Едва тогава в съзнанието може да се появи това, което душата е постигнала чрез имагинациите. Сега същественото е, душата да разполага с достатъчно вътрешни сили, за да вижда по действително духовен начин изграденото от самата нея и да не позволява то да се изплъзва от вниманието.
към текста >>
Но ако освен това иска да стигне до истинско наблюдение в един по-висш
свят
, той трябва да се придържа не само към тези представи.
Той чувствува как от цялата неопределеност израства нещо конкретно. От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят. То настъпва, когато ученикът е организирал своите вътрешни изживявания по начина, който ще бъде описан в следващите страници. Отначало душата на окултния ученик е твърде слаба спрямо всичко онова, което той може да възприема в душевно-духовния свят. Отсега нататък му е необходима огромна вътрешна енергия, за да укроти и задържи в рамките на медитациите онези символи или представи, които е изградил с помощта на сетивния свят.
Но ако освен това иска да стигне до истинско наблюдение в един по-висш свят, той трябва да се придържа не само към тези представи.
След като е постигнал това, той трябва да напредне до ново състояние, при което върху душата му не могат да действуват никакви дразнители от външния сетивен свят. В това състояние трябва да бъдат заличени от съзнанието също и описаните имагинативни представи. Едва тогава в съзнанието може да се появи това, което душата е постигнала чрез имагинациите. Сега същественото е, душата да разполага с достатъчно вътрешни сили, за да вижда по действително духовен начин изграденото от самата нея и да не позволява то да се изплъзва от вниманието. Това често се случва при ниско равнище на вътрешната енергия.
към текста >>
След като е постигнал това, той трябва да напредне до ново състояние, при което върху душата му не могат да действуват никакви дразнители от външния сетивен
свят
.
От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят. То настъпва, когато ученикът е организирал своите вътрешни изживявания по начина, който ще бъде описан в следващите страници. Отначало душата на окултния ученик е твърде слаба спрямо всичко онова, което той може да възприема в душевно-духовния свят. Отсега нататък му е необходима огромна вътрешна енергия, за да укроти и задържи в рамките на медитациите онези символи или представи, които е изградил с помощта на сетивния свят. Но ако освен това иска да стигне до истинско наблюдение в един по-висш свят, той трябва да се придържа не само към тези представи.
След като е постигнал това, той трябва да напредне до ново състояние, при което върху душата му не могат да действуват никакви дразнители от външния сетивен свят.
В това състояние трябва да бъдат заличени от съзнанието също и описаните имагинативни представи. Едва тогава в съзнанието може да се появи това, което душата е постигнала чрез имагинациите. Сега същественото е, душата да разполага с достатъчно вътрешни сили, за да вижда по действително духовен начин изграденото от самата нея и да не позволява то да се изплъзва от вниманието. Това често се случва при ниско равнище на вътрешната енергия. Това, което първоначално се образува като душевно-духовен организъм и което трябва да бъде обхванато в акта на себевъзприятието, е съвсем нежно и бегло.
към текста >>
А смущенията от страна
на
външния сетивен
свят
, както и техните последствия проявяващи се като спомени са големи, независимо от усилията, които човек полага, за да ги отстрани.
В това състояние трябва да бъдат заличени от съзнанието също и описаните имагинативни представи. Едва тогава в съзнанието може да се появи това, което душата е постигнала чрез имагинациите. Сега същественото е, душата да разполага с достатъчно вътрешни сили, за да вижда по действително духовен начин изграденото от самата нея и да не позволява то да се изплъзва от вниманието. Това често се случва при ниско равнище на вътрешната енергия. Това, което първоначално се образува като душевно-духовен организъм и което трябва да бъде обхванато в акта на себевъзприятието, е съвсем нежно и бегло.
А смущенията от страна на външния сетивен свят, както и техните последствия проявяващи се като спомени са големи, независимо от усилията, които човек полага, за да ги отстрани.
Тук следва да се имат предвид не само смущенията, които човек забелязва, но преди всичко смущенията, които в обикновения живот остават незабелязани. Впрочем поради самата природа на човека е възможно постигането на едно Преходно състояние. Това, което поради смущенията от страна на физическия свят душата не може да ръководи в своето будно състояние, тя извършва в състоянието на сън. Ако човек се отдаде на медитиране, при подходящо внимание, той ще забележи нещо в своя сън. Той ще по чувствува, че по време на съня „не спи напълно" и че за душата му настъпват моменти, когато макар и спя ща, в известен смисъл тя вече действува.
към текста >>
Това, което поради смущенията от страна
на
физическия
свят
душата не може да ръководи в своето будно състояние, тя извършва в състоянието
на
сън.
Това често се случва при ниско равнище на вътрешната енергия. Това, което първоначално се образува като душевно-духовен организъм и което трябва да бъде обхванато в акта на себевъзприятието, е съвсем нежно и бегло. А смущенията от страна на външния сетивен свят, както и техните последствия проявяващи се като спомени са големи, независимо от усилията, които човек полага, за да ги отстрани. Тук следва да се имат предвид не само смущенията, които човек забелязва, но преди всичко смущенията, които в обикновения живот остават незабелязани. Впрочем поради самата природа на човека е възможно постигането на едно Преходно състояние.
Това, което поради смущенията от страна на физическия свят душата не може да ръководи в своето будно състояние, тя извършва в състоянието на сън.
Ако човек се отдаде на медитиране, при подходящо внимание, той ще забележи нещо в своя сън. Той ще по чувствува, че по време на съня „не спи напълно" и че за душата му настъпват моменти, когато макар и спя ща, в известен смисъл тя вече действува. При такива състояния естествените процеси задържат влиянията на външния свят, докато в будност душата сама не може да се справи с тях. Обаче след като медитативните упражнения са оказали своето въздействие, душата отхвърля безсъзнанието по време на съня и влиза в съприкосновение с душевно-духовния свят. Това може да настъпи по два начина.
към текста >>
При такива състояния естествените процеси задържат влиянията
на
външния
свят
, докато в будност душата сама не може да се справи с тях.
Тук следва да се имат предвид не само смущенията, които човек забелязва, но преди всичко смущенията, които в обикновения живот остават незабелязани. Впрочем поради самата природа на човека е възможно постигането на едно Преходно състояние. Това, което поради смущенията от страна на физическия свят душата не може да ръководи в своето будно състояние, тя извършва в състоянието на сън. Ако човек се отдаде на медитиране, при подходящо внимание, той ще забележи нещо в своя сън. Той ще по чувствува, че по време на съня „не спи напълно" и че за душата му настъпват моменти, когато макар и спя ща, в известен смисъл тя вече действува.
При такива състояния естествените процеси задържат влиянията на външния свят, докато в будност душата сама не може да се справи с тях.
Обаче след като медитативните упражнения са оказали своето въздействие, душата отхвърля безсъзнанието по време на съня и влиза в съприкосновение с душевно-духовния свят. Това може да настъпи по два начина. Сега по време на съня за човека е ясно: Ето, аз се намирам в друг свят; или пък след пробуждането си той може да си спомни: Аз бях в един друг свят. В първия случай е необходима много по-голяма енергия, отколкото във втория. Ето защо при начинаещите в духовното обучение, вторият случай е по-често срещан.
към текста >>
Обаче след като медитативните упражнения са оказали своето въздействие, душата отхвърля безсъзнанието по време
на
съня и влиза в съприкосновение с душевно-духовния
свят
.
Впрочем поради самата природа на човека е възможно постигането на едно Преходно състояние. Това, което поради смущенията от страна на физическия свят душата не може да ръководи в своето будно състояние, тя извършва в състоянието на сън. Ако човек се отдаде на медитиране, при подходящо внимание, той ще забележи нещо в своя сън. Той ще по чувствува, че по време на съня „не спи напълно" и че за душата му настъпват моменти, когато макар и спя ща, в известен смисъл тя вече действува. При такива състояния естествените процеси задържат влиянията на външния свят, докато в будност душата сама не може да се справи с тях.
Обаче след като медитативните упражнения са оказали своето въздействие, душата отхвърля безсъзнанието по време на съня и влиза в съприкосновение с душевно-духовния свят.
Това може да настъпи по два начина. Сега по време на съня за човека е ясно: Ето, аз се намирам в друг свят; или пък след пробуждането си той може да си спомни: Аз бях в един друг свят. В първия случай е необходима много по-голяма енергия, отколкото във втория. Ето защо при начинаещите в духовното обучение, вторият случай е по-често срещан. Постепенно това може да стигне дотам, че след пробуждането ученикът да е вече сигурен: през цялото времетраене на съня аз бях в един друг свят и сега, с пробуждането, го напускам.
към текста >>
Сега по време
на
съня за човека е ясно: Ето, аз се намирам в друг
свят
; или пък след пробуждането си той може да си спомни: Аз бях в един друг
свят
.
Ако човек се отдаде на медитиране, при подходящо внимание, той ще забележи нещо в своя сън. Той ще по чувствува, че по време на съня „не спи напълно" и че за душата му настъпват моменти, когато макар и спя ща, в известен смисъл тя вече действува. При такива състояния естествените процеси задържат влиянията на външния свят, докато в будност душата сама не може да се справи с тях. Обаче след като медитативните упражнения са оказали своето въздействие, душата отхвърля безсъзнанието по време на съня и влиза в съприкосновение с душевно-духовния свят. Това може да настъпи по два начина.
Сега по време на съня за човека е ясно: Ето, аз се намирам в друг свят; или пък след пробуждането си той може да си спомни: Аз бях в един друг свят.
В първия случай е необходима много по-голяма енергия, отколкото във втория. Ето защо при начинаещите в духовното обучение, вторият случай е по-често срещан. Постепенно това може да стигне дотам, че след пробуждането ученикът да е вече сигурен: през цялото времетраене на съня аз бях в един друг свят и сега, с пробуждането, го напускам. Спомените му за Съществата и фактите от този друг свят ще стават все по-ясни и определени. И тогава, под една или друга форма, за ученика настъпва нещо, което можем да наречем непрекъснатост на съзнанието (т. е.
към текста >>
Постепенно това може да стигне дотам, че след пробуждането ученикът да е вече сигурен: през цялото времетраене
на
съня аз бях в един друг
свят
и сега, с пробуждането, го напускам.
Обаче след като медитативните упражнения са оказали своето въздействие, душата отхвърля безсъзнанието по време на съня и влиза в съприкосновение с душевно-духовния свят. Това може да настъпи по два начина. Сега по време на съня за човека е ясно: Ето, аз се намирам в друг свят; или пък след пробуждането си той може да си спомни: Аз бях в един друг свят. В първия случай е необходима много по-голяма енергия, отколкото във втория. Ето защо при начинаещите в духовното обучение, вторият случай е по-често срещан.
Постепенно това може да стигне дотам, че след пробуждането ученикът да е вече сигурен: през цялото времетраене на съня аз бях в един друг свят и сега, с пробуждането, го напускам.
Спомените му за Съществата и фактите от този друг свят ще стават все по-ясни и определени. И тогава, под една или друга форма, за ученика настъпва нещо, което можем да наречем непрекъснатост на съзнанието (т. е. съзнанието продължава и през времетраенето на съня). Това обаче не означава, че например човек винаги запазва своето съзнание по време на съня. Първите степени от тази непрекъснатост на съзнанието са вече постигнати, когато човек, който иначе е потънал в сън, както и другите, се добира до определени интервали от съня, през който е в състояние да се взира – съзнателно!
към текста >>
Спомените му за Съществата и фактите от този друг
свят
ще стават все по-ясни и определени.
Това може да настъпи по два начина. Сега по време на съня за човека е ясно: Ето, аз се намирам в друг свят; или пък след пробуждането си той може да си спомни: Аз бях в един друг свят. В първия случай е необходима много по-голяма енергия, отколкото във втория. Ето защо при начинаещите в духовното обучение, вторият случай е по-често срещан. Постепенно това може да стигне дотам, че след пробуждането ученикът да е вече сигурен: през цялото времетраене на съня аз бях в един друг свят и сега, с пробуждането, го напускам.
Спомените му за Съществата и фактите от този друг свят ще стават все по-ясни и определени.
И тогава, под една или друга форма, за ученика настъпва нещо, което можем да наречем непрекъснатост на съзнанието (т. е. съзнанието продължава и през времетраенето на съня). Това обаче не означава, че например човек винаги запазва своето съзнание по време на съня. Първите степени от тази непрекъснатост на съзнанието са вече постигнати, когато човек, който иначе е потънал в сън, както и другите, се добира до определени интервали от съня, през който е в състояние да се взира – съзнателно! В духовно-душевния свят, или когато в будност той може отново да погледне в тези краткотрайни състояния на съзнанието.
към текста >>
В духовно-душевния
свят
, или когато в будност той може отново да погледне в тези краткотрайни състояния
на
съзнанието.
Спомените му за Съществата и фактите от този друг свят ще стават все по-ясни и определени. И тогава, под една или друга форма, за ученика настъпва нещо, което можем да наречем непрекъснатост на съзнанието (т. е. съзнанието продължава и през времетраенето на съня). Това обаче не означава, че например човек винаги запазва своето съзнание по време на съня. Първите степени от тази непрекъснатост на съзнанието са вече постигнати, когато човек, който иначе е потънал в сън, както и другите, се добира до определени интервали от съня, през който е в състояние да се взира – съзнателно!
В духовно-душевния свят, или когато в будност той може отново да погледне в тези краткотрайни състояния на съзнанието.
Не бива да подминаваме обстоятелството, че описаните епизоди трябва да се схващат само като части от едно преходно състояние. За целите на обучението, добре е човек да мине през това преходно състояние; обаче съвсем не трябва да вярваме, че от него може да се извлече цялостна и завършена идея за духовно-душевния свят. В описаното състояние душата е твърде несигурна и не може лесно да се отдели от това, което възприема. Но с помощта на такива изживявания, тя събира все повече сили, за да може после, докато е будна, да отстранява от себе си смущаващите влияния на физическия външен и вътрешен свят, постигайки такова духовно-душевно наблюдение, при което липсват всякакви сетивни впечатления; свързаният с физическия мозък разум е замлъкнал; от съзнанието са заличени дори необходимите за медитирането представи, понеже те имаха задачата, само да подготвят духовното виждане. Това, което се публикува под една или друга форма с убеждението, че произлиза от Духовната Наука, никога не трябва да се опира на друг вид духовно наблюдение, освен такова, протичащо при ясно и будно съзнание.
към текста >>
За целите
на
обучението, добре е човек да мине през това преходно състояние; обаче съвсем не трябва да вярваме, че от него може да се извлече цялостна и завършена идея за духовно-душевния
свят
.
съзнанието продължава и през времетраенето на съня). Това обаче не означава, че например човек винаги запазва своето съзнание по време на съня. Първите степени от тази непрекъснатост на съзнанието са вече постигнати, когато човек, който иначе е потънал в сън, както и другите, се добира до определени интервали от съня, през който е в състояние да се взира – съзнателно! В духовно-душевния свят, или когато в будност той може отново да погледне в тези краткотрайни състояния на съзнанието. Не бива да подминаваме обстоятелството, че описаните епизоди трябва да се схващат само като части от едно преходно състояние.
За целите на обучението, добре е човек да мине през това преходно състояние; обаче съвсем не трябва да вярваме, че от него може да се извлече цялостна и завършена идея за духовно-душевния свят.
В описаното състояние душата е твърде несигурна и не може лесно да се отдели от това, което възприема. Но с помощта на такива изживявания, тя събира все повече сили, за да може после, докато е будна, да отстранява от себе си смущаващите влияния на физическия външен и вътрешен свят, постигайки такова духовно-душевно наблюдение, при което липсват всякакви сетивни впечатления; свързаният с физическия мозък разум е замлъкнал; от съзнанието са заличени дори необходимите за медитирането представи, понеже те имаха задачата, само да подготвят духовното виждане. Това, което се публикува под една или друга форма с убеждението, че произлиза от Духовната Наука, никога не трябва да се опира на друг вид духовно наблюдение, освен такова, протичащо при ясно и будно съзнание. В хода на духовното обучение настъпват две особено важни душевни изживявания. При едното от тях човек си казва: ако сега игнорирам всичко, което е свързано с външния физически свят и отправя поглед към моята вътрешна същност, аз не откривам едно същество, което е преустановило всякакъв род дейност, а същество, което има съзнание за себе си в един свят, за който доколкото се ръководя от сетивни впечатления и общоприети мисли аз не зная нищо.
към текста >>
Но с помощта
на
такива изживявания, тя събира все повече сили, за да може после, докато е будна, да отстранява от себе си смущаващите влияния
на
физическия външен и вътрешен
свят
, постигайки такова духовно-душевно наблюдение, при което липсват всякакви сетивни впечатления; свързаният с физическия мозък разум е замлъкнал; от съзнанието са заличени дори необходимите за медитирането представи, понеже те имаха задачата, само да подготвят духовното виждане.
Първите степени от тази непрекъснатост на съзнанието са вече постигнати, когато човек, който иначе е потънал в сън, както и другите, се добира до определени интервали от съня, през който е в състояние да се взира – съзнателно! В духовно-душевния свят, или когато в будност той може отново да погледне в тези краткотрайни състояния на съзнанието. Не бива да подминаваме обстоятелството, че описаните епизоди трябва да се схващат само като части от едно преходно състояние. За целите на обучението, добре е човек да мине през това преходно състояние; обаче съвсем не трябва да вярваме, че от него може да се извлече цялостна и завършена идея за духовно-душевния свят. В описаното състояние душата е твърде несигурна и не може лесно да се отдели от това, което възприема.
Но с помощта на такива изживявания, тя събира все повече сили, за да може после, докато е будна, да отстранява от себе си смущаващите влияния на физическия външен и вътрешен свят, постигайки такова духовно-душевно наблюдение, при което липсват всякакви сетивни впечатления; свързаният с физическия мозък разум е замлъкнал; от съзнанието са заличени дори необходимите за медитирането представи, понеже те имаха задачата, само да подготвят духовното виждане.
Това, което се публикува под една или друга форма с убеждението, че произлиза от Духовната Наука, никога не трябва да се опира на друг вид духовно наблюдение, освен такова, протичащо при ясно и будно съзнание. В хода на духовното обучение настъпват две особено важни душевни изживявания. При едното от тях човек си казва: ако сега игнорирам всичко, което е свързано с външния физически свят и отправя поглед към моята вътрешна същност, аз не откривам едно същество, което е преустановило всякакъв род дейност, а същество, което има съзнание за себе си в един свят, за който доколкото се ръководя от сетивни впечатления и общоприети мисли аз не зная нищо. В този миг душата има усещането, че е родила в себе си едно ново същество, сродно с онази основна и неунищожима същност, която вече описахме. То притежава коренно различни качества от тези, които по-рано бяха присъщи на душата.
към текста >>
При едното от тях човек си казва: ако сега игнорирам всичко, което е свързано с външния физически
свят
и отправя поглед към моята вътрешна същност, аз не откривам едно същество, което е преустановило всякакъв род дейност, а същество, което има съзнание за себе си в един
свят
, за който доколкото се ръководя от сетивни впечатления и общоприети мисли аз не зная нищо.
За целите на обучението, добре е човек да мине през това преходно състояние; обаче съвсем не трябва да вярваме, че от него може да се извлече цялостна и завършена идея за духовно-душевния свят. В описаното състояние душата е твърде несигурна и не може лесно да се отдели от това, което възприема. Но с помощта на такива изживявания, тя събира все повече сили, за да може после, докато е будна, да отстранява от себе си смущаващите влияния на физическия външен и вътрешен свят, постигайки такова духовно-душевно наблюдение, при което липсват всякакви сетивни впечатления; свързаният с физическия мозък разум е замлъкнал; от съзнанието са заличени дори необходимите за медитирането представи, понеже те имаха задачата, само да подготвят духовното виждане. Това, което се публикува под една или друга форма с убеждението, че произлиза от Духовната Наука, никога не трябва да се опира на друг вид духовно наблюдение, освен такова, протичащо при ясно и будно съзнание. В хода на духовното обучение настъпват две особено важни душевни изживявания.
При едното от тях човек си казва: ако сега игнорирам всичко, което е свързано с външния физически свят и отправя поглед към моята вътрешна същност, аз не откривам едно същество, което е преустановило всякакъв род дейност, а същество, което има съзнание за себе си в един свят, за който доколкото се ръководя от сетивни впечатления и общоприети мисли аз не зная нищо.
В този миг душата има усещането, че е родила в себе си едно ново същество, сродно с онази основна и неунищожима същност, която вече описахме. То притежава коренно различни качества от тези, които по-рано бяха присъщи на душата. Другото изживяване се състои в това, че отсега нататък човек има до себе си едно второ същество. Онова, в което той досега беше затворен, се превръща в нещо, спрямо което човек се усеща в известен смисъл противопоставен. В определени периоди от време той се чувствува извън това, което иначе смяташе за своя собствена същност, за свой „Аз".
към текста >>
Защото благодарение
на
него човек знае какво означава да живее в онзи
свят
, към който той се стреми чрез обучението.
Сега нещата изглеждат така, сякаш човек живее в два „Аза" без ни най-малко да губи своето само обладание. Единият е този, когото той е познавал досега. Другият стои над първия като едно новородено същество. И човек чувствува как първият постига известна самостоятелност спрямо втория; както например човешкото тяло има известна самостоятелност спрямо първия Аз. Това изживяване e от огромно значение.
Защото благодарение на него човек знае какво означава да живее в онзи свят, към който той се стреми чрез обучението.
Вторият, новородения Аз, сега може да осъществи възприятия в духовния свят. В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен свят, каквото имат сетивните органи за сетивно- физическия свят. Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите сетива възпприема физическия свят. И това е третото значително изживяване. За да може напълно да се справи с тази степен на духовното обучение, човек трябва да помни това, че с укрепването на душевните сили настъпва такъв подем на себелюбието и егоизма, какъвто обикновеният душевен живот изобщо не познава.
към текста >>
Вторият, новородения Аз, сега може да осъществи възприятия в духовния
свят
.
Единият е този, когото той е познавал досега. Другият стои над първия като едно новородено същество. И човек чувствува как първият постига известна самостоятелност спрямо втория; както например човешкото тяло има известна самостоятелност спрямо първия Аз. Това изживяване e от огромно значение. Защото благодарение на него човек знае какво означава да живее в онзи свят, към който той се стреми чрез обучението.
Вторият, новородения Аз, сега може да осъществи възприятия в духовния свят.
В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен свят, каквото имат сетивните органи за сетивно- физическия свят. Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите сетива възпприема физическия свят. И това е третото значително изживяване. За да може напълно да се справи с тази степен на духовното обучение, човек трябва да помни това, че с укрепването на душевните сили настъпва такъв подем на себелюбието и егоизма, какъвто обикновеният душевен живот изобщо не познава. Ако някой смята, че в този момент може да се говори само за обикновеното себелюбие, би означавало да допусне сериозна грешка.
към текста >>
В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен
свят
, каквото имат сетивните органи за сетивно- физическия
свят
.
Другият стои над първия като едно новородено същество. И човек чувствува как първият постига известна самостоятелност спрямо втория; както например човешкото тяло има известна самостоятелност спрямо първия Аз. Това изживяване e от огромно значение. Защото благодарение на него човек знае какво означава да живее в онзи свят, към който той се стреми чрез обучението. Вторият, новородения Аз, сега може да осъществи възприятия в духовния свят.
В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен свят, каквото имат сетивните органи за сетивно- физическия свят.
Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите сетива възпприема физическия свят. И това е третото значително изживяване. За да може напълно да се справи с тази степен на духовното обучение, човек трябва да помни това, че с укрепването на душевните сили настъпва такъв подем на себелюбието и егоизма, какъвто обикновеният душевен живот изобщо не познава. Ако някой смята, че в този момент може да се говори само за обикновеното себелюбие, би означавало да допусне сериозна грешка. На тази степен от развитието, себелюбието израства до такива размери, че приема облика на природна сила в собствената душа и само една здраво обучена воля може да победи този егоизъм.
към текста >>
Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите сетива възпприема физическия
свят
.
И човек чувствува как първият постига известна самостоятелност спрямо втория; както например човешкото тяло има известна самостоятелност спрямо първия Аз. Това изживяване e от огромно значение. Защото благодарение на него човек знае какво означава да живее в онзи свят, към който той се стреми чрез обучението. Вторият, новородения Аз, сега може да осъществи възприятия в духовния свят. В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен свят, каквото имат сетивните органи за сетивно- физическия свят.
Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите сетива възпприема физическия свят.
И това е третото значително изживяване. За да може напълно да се справи с тази степен на духовното обучение, човек трябва да помни това, че с укрепването на душевните сили настъпва такъв подем на себелюбието и егоизма, какъвто обикновеният душевен живот изобщо не познава. Ако някой смята, че в този момент може да се говори само за обикновеното себелюбие, би означавало да допусне сериозна грешка. На тази степен от развитието, себелюбието израства до такива размери, че приема облика на природна сила в собствената душа и само една здраво обучена воля може да победи този егоизъм. Въпросният егоизъм не се поражда от духовното обучение; той винаги е съществувал, но чрез духовните опитности той бива осъзнат.
към текста >>
В постигнатия имагинативен
свят
човек трябва да за личи себе си.
На тази степен от развитието, себелюбието израства до такива размери, че приема облика на природна сила в собствената душа и само една здраво обучена воля може да победи този егоизъм. Въпросният егоизъм не се поражда от духовното обучение; той винаги е съществувал, но чрез духовните опитности той бива осъзнат. Ето защо обучението на волята трябва да бъде включено в цялостното духовно обучение. За човека съществува силен стремеж към блаженство в света, който той сам си е създал. Човек трябва, така да се каже, да може да заличава по гореспоменатия начин това, за което първоначално се е старал с всички сили.
В постигнатия имагинативен свят човек трябва да за личи себе си.
Срещу това обаче се борят най-яростните инстинкти на егоизма. Лесно може да възникне убеждението, че упражненията за духовното обучение са нещо странично, което не държи сметка за моралното развитие на душата. Срещу подобно убеждение трябва да изтъкнем, че моралната сила, необходима за победата над егоизма, не може да бъде постигната без моралната стойност на душата да бъде издигната до определена степен на развитие. Напредък в духовното обучение е немислим, ако в същото време човек не усети необходимостта от морално извисяване. Без морална сила, победата над егоизма е невъзможна.
към текста >>
Всяко твърдение, че духовното обучение не е в същото време и морално обучение, не отговаря
на
истината
.
Срещу това обаче се борят най-яростните инстинкти на егоизма. Лесно може да възникне убеждението, че упражненията за духовното обучение са нещо странично, което не държи сметка за моралното развитие на душата. Срещу подобно убеждение трябва да изтъкнем, че моралната сила, необходима за победата над егоизма, не може да бъде постигната без моралната стойност на душата да бъде издигната до определена степен на развитие. Напредък в духовното обучение е немислим, ако в същото време човек не усети необходимостта от морално извисяване. Без морална сила, победата над егоизма е невъзможна.
Всяко твърдение, че духовното обучение не е в същото време и морално обучение, не отговаря на истината.
Само ако подобни изживявания са напълно непознати за даден човек, той може да повдигне възражението: А как може човек да е сигурен, че когато вярва в своите духовни възприятия, той има работа с реални процеси, а не с внушения (видения, халюцинации и т.н.)? Нещата обаче стоят така, че онзи, който е постигнал описаната степен в духовното обучение, може да различава своята собствена представа от духовната реалност, също както здравомислещият човек може да различи представата за едно нагорещено желязо от действително нагорещеното желязо, което докосва с ръката си. Разликата се установява не от нещо друго, а от нормалното изживяване. Също и в духовния свят, пробният камък идва от самия живот. Както всеки знае, че в сетивния свят представата за един железен предмет, колкото и нагорещен да си го представяме, не изгаря пръстите, така и обученият окултен ученик знае дали изживява духовен факт само в своето въображение, или пробудените му духовни възприемателни органи долавят реални факти или Същества.
към текста >>
Също и в духовния
свят
, пробният камък идва от самия живот.
Без морална сила, победата над егоизма е невъзможна. Всяко твърдение, че духовното обучение не е в същото време и морално обучение, не отговаря на истината. Само ако подобни изживявания са напълно непознати за даден човек, той може да повдигне възражението: А как може човек да е сигурен, че когато вярва в своите духовни възприятия, той има работа с реални процеси, а не с внушения (видения, халюцинации и т.н.)? Нещата обаче стоят така, че онзи, който е постигнал описаната степен в духовното обучение, може да различава своята собствена представа от духовната реалност, също както здравомислещият човек може да различи представата за едно нагорещено желязо от действително нагорещеното желязо, което докосва с ръката си. Разликата се установява не от нещо друго, а от нормалното изживяване.
Също и в духовния свят, пробният камък идва от самия живот.
Както всеки знае, че в сетивния свят представата за един железен предмет, колкото и нагорещен да си го представяме, не изгаря пръстите, така и обученият окултен ученик знае дали изживява духовен факт само в своето въображение, или пробудените му духовни възприемателни органи долавят реални факти или Същества. За да не стане окултният ученик жертва на една или друга измама в това отношение, предстои ни да разгледаме правилата, които трябва да се съблюдават в хода на духовното обучение. От изключително важно значение е сега, когато в окултния ученик възниква съзнанието за новородения Аз, той да постигне едно точно определено състояние на душата. Защото чрез своя Аз човек се разпорежда със своите усещания, чувства, представи, със своите инстинкти, желания и страсти. В душата възприятията и представите не могат да бъдат предоставени сами на себе си.
към текста >>
Както всеки знае, че в сетивния
свят
представата за един железен предмет, колкото и нагорещен да си го представяме, не изгаря пръстите, така и обученият окултен ученик знае дали изживява духовен факт само в своето въображение, или пробудените му духовни възприемателни органи долавят реални факти или Същества.
Всяко твърдение, че духовното обучение не е в същото време и морално обучение, не отговаря на истината. Само ако подобни изживявания са напълно непознати за даден човек, той може да повдигне възражението: А как може човек да е сигурен, че когато вярва в своите духовни възприятия, той има работа с реални процеси, а не с внушения (видения, халюцинации и т.н.)? Нещата обаче стоят така, че онзи, който е постигнал описаната степен в духовното обучение, може да различава своята собствена представа от духовната реалност, също както здравомислещият човек може да различи представата за едно нагорещено желязо от действително нагорещеното желязо, което докосва с ръката си. Разликата се установява не от нещо друго, а от нормалното изживяване. Също и в духовния свят, пробният камък идва от самия живот.
Както всеки знае, че в сетивния свят представата за един железен предмет, колкото и нагорещен да си го представяме, не изгаря пръстите, така и обученият окултен ученик знае дали изживява духовен факт само в своето въображение, или пробудените му духовни възприемателни органи долавят реални факти или Същества.
За да не стане окултният ученик жертва на една или друга измама в това отношение, предстои ни да разгледаме правилата, които трябва да се съблюдават в хода на духовното обучение. От изключително важно значение е сега, когато в окултния ученик възниква съзнанието за новородения Аз, той да постигне едно точно определено състояние на душата. Защото чрез своя Аз човек се разпорежда със своите усещания, чувства, представи, със своите инстинкти, желания и страсти. В душата възприятията и представите не могат да бъдат предоставени сами на себе си. Те трябва да бъдат насочвани от мисленето.
към текста >>
И понеже при такава личност новороденият Аз също може да се окаже твърде слаб, дезорганизираният низш Аз ще вземе надмощие в процесите
на
свръхсетивното виждане и съответният човек няма да може да прояви точната си способност за съждение спрямо свръхсетивния
свят
.
Когато от своя обикновен Аз човек извлича един по-висш Аз, първият става в известен смисъл самостоятелен. От него се отнема толкова жизнена сила, колкото се влага в израстването на по-висшия Аз. Може да възникне и следният случай: даден човек все още не е изградил в себе си най-добрата разсъдъчна способност и най-точните закони на мисленето, и въпреки това иска да роди своя висш Аз. На своя обикновен Аз, той ще предостави толкова от разсъдъчната способност, колкото е развил до сега. И ако мисленето, общо взето е неподредено, тогава в обикновения Аз който междувременно е станал самостоятелен ще се появи неподредено, объркано и фантастно мислене.
И понеже при такава личност новороденият Аз също може да се окаже твърде слаб, дезорганизираният низш Аз ще вземе надмощие в процесите на свръхсетивното виждане и съответният човек няма да може да прояви точната си способност за съждение спрямо свръхсетивния свят.
Но ако би развил в достатъчна степен способността за логическо мислене, той би могъл спокойно да предостави своя обикновен Аз на неговата самостоятелност. Така стоят нещата и в моралната област. Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили. Може да се случи така, че в проверката на свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за истината, какъвто проявява спрямо физическия свят. И при такъв „разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод на неговата фантазия.
към текста >>
Може да се случи така, че в проверката
на
свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за
истината
, какъвто проявява спрямо физическия
свят
.
И ако мисленето, общо взето е неподредено, тогава в обикновения Аз който междувременно е станал самостоятелен ще се появи неподредено, объркано и фантастно мислене. И понеже при такава личност новороденият Аз също може да се окаже твърде слаб, дезорганизираният низш Аз ще вземе надмощие в процесите на свръхсетивното виждане и съответният човек няма да може да прояви точната си способност за съждение спрямо свръхсетивния свят. Но ако би развил в достатъчна степен способността за логическо мислене, той би могъл спокойно да предостави своя обикновен Аз на неговата самостоятелност. Така стоят нещата и в моралната област. Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили.
Може да се случи така, че в проверката на свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за истината, какъвто проявява спрямо физическия свят.
И при такъв „разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод на неговата фантазия. В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното съждение, сигурността на характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание. Това не трябва да се превръща в някакво застрашително предупреждение срещу обучението, но все пак на него трябва да се погледне напълно сериозно. Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение. Само трябва да има предвид, че самоизмамата застрашава човек тъкмо тогава, когато сметне себе си за „узрял" в дадена област.
към текста >>
И при такъв „разхлабен" усет за
истината
, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод
на
неговата фантазия.
И понеже при такава личност новороденият Аз също може да се окаже твърде слаб, дезорганизираният низш Аз ще вземе надмощие в процесите на свръхсетивното виждане и съответният човек няма да може да прояви точната си способност за съждение спрямо свръхсетивния свят. Но ако би развил в достатъчна степен способността за логическо мислене, той би могъл спокойно да предостави своя обикновен Аз на неговата самостоятелност. Така стоят нещата и в моралната област. Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили. Може да се случи така, че в проверката на свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за истината, какъвто проявява спрямо физическия свят.
И при такъв „разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод на неговата фантазия.
В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното съждение, сигурността на характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание. Това не трябва да се превръща в някакво застрашително предупреждение срещу обучението, но все пак на него трябва да се погледне напълно сериозно. Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение. Само трябва да има предвид, че самоизмамата застрашава човек тъкмо тогава, когато сметне себе си за „узрял" в дадена област. В духовното обучение, за което говорим тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в заблуждение, както често се предполага.
към текста >>
В този специфичен усет за
истината
трябва да действуват здравината
на
моралното съждение, сигурността
на
характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание.
Но ако би развил в достатъчна степен способността за логическо мислене, той би могъл спокойно да предостави своя обикновен Аз на неговата самостоятелност. Така стоят нещата и в моралната област. Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили. Може да се случи така, че в проверката на свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за истината, какъвто проявява спрямо физическия свят. И при такъв „разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод на неговата фантазия.
В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното съждение, сигурността на характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание.
Това не трябва да се превръща в някакво застрашително предупреждение срещу обучението, но все пак на него трябва да се погледне напълно сериозно. Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение. Само трябва да има предвид, че самоизмамата застрашава човек тъкмо тогава, когато сметне себе си за „узрял" в дадена област. В духовното обучение, за което говорим тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в заблуждение, както често се предполага. Това равнище на мисленето позволява на всички вътрешни изживявания да се проявят свободно, но те протичат без да са съпроводени от вредните заблуждения на фантазията.
към текста >>
Подчертаният тук метод помага
на
човека напълно да опознава своите изживявания, както прави това и с възприятията от физическия
свят
при едно здраво устройство
на
душата.
Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение. Само трябва да има предвид, че самоизмамата застрашава човек тъкмо тогава, когато сметне себе си за „узрял" в дадена област. В духовното обучение, за което говорим тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в заблуждение, както често се предполага. Това равнище на мисленето позволява на всички вътрешни изживявания да се проявят свободно, но те протичат без да са съпроводени от вредните заблуждения на фантазията. Без съответното развитие на мисленето, изживяванията могат да предизвикат голяма душевна несигурност.
Подчертаният тук метод помага на човека напълно да опознава своите изживявания, както прави това и с възприятията от физическия свят при едно здраво устройство на душата.
Чрез развитието на мисловния живот, чо век става по-скоро наблюдател на това, което изживява в себе си, докато иначе е така поставен в изживяването, че е лишен от възможността да разсъждава върху него. Истинското обучение винаги посочва на окултния ученик определени качества, които той трябва да развие с помощта на съответните упражнения. Но преди всичко: Власт на душата върху нейните мисли, чувства и воля. Начинът, според който се постига тази власт, има двойна цел. От една страна в душата трябва да се вложат до такава степен здравина, сигурност и равновесие, че тя да съхрани тези качества дори тогава, когато от нея се ражда вторият Аз.
към текста >>
В условията
на
физическия
свят
, животът е най-големият учител
на
човешкия Аз, що се отнася до неговото възпитание в дух
на
яснота и обективност.
Но преди всичко: Власт на душата върху нейните мисли, чувства и воля. Начинът, според който се постига тази власт, има двойна цел. От една страна в душата трябва да се вложат до такава степен здравина, сигурност и равновесие, че тя да съхрани тези качества дори тогава, когато от нея се ражда вторият Аз. От друга страна и вторият Аз трябва да получи крепкост и вътрешна сигурност още в началото на своя път. В духовното обучение, за човешкото мислене преди всичко са необходими яснота и обективност.
В условията на физическия свят, животът е най-големият учител на човешкия Аз, що се отнася до неговото възпитание в дух на яснота и обективност.
Душата би могла да остави мислите си да бродят произволно насам-натам, но ако не иска да влезе в конфликт с живота, тя трябва по възможно най-бърз начин да се съобрази с неговите корекции. Душата трябва да мисли в съответствие с динамичните процеси на живота. Ако човек отклони вниманието си от физическия сетивен свят, той се лишава и от принудителната му корекция. И ако в този случай неговото мислене не е в състояние да се превърне в свой собствен коректор, тогава човек е застрашен от грешки и заблуждения. Ето защо ученикът е длъжен така да упражнява мисленето си, че то само да определя своята посока и цел.
към текста >>
Ако човек отклони вниманието си от физическия сетивен
свят
, той се лишава и от принудителната му корекция.
От друга страна и вторият Аз трябва да получи крепкост и вътрешна сигурност още в началото на своя път. В духовното обучение, за човешкото мислене преди всичко са необходими яснота и обективност. В условията на физическия свят, животът е най-големият учител на човешкия Аз, що се отнася до неговото възпитание в дух на яснота и обективност. Душата би могла да остави мислите си да бродят произволно насам-натам, но ако не иска да влезе в конфликт с живота, тя трябва по възможно най-бърз начин да се съобрази с неговите корекции. Душата трябва да мисли в съответствие с динамичните процеси на живота.
Ако човек отклони вниманието си от физическия сетивен свят, той се лишава и от принудителната му корекция.
И ако в този случай неговото мислене не е в състояние да се превърне в свой собствен коректор, тогава човек е застрашен от грешки и заблуждения. Ето защо ученикът е длъжен така да упражнява мисленето си, че то само да определя своята посока и цел. Мисленето трябва да възпита в себе си вътрешна устойчивост и способността да се придържа строго към определен предмет. Ето защо съответните „мисловни упражнения" трябва да се предприемат не с далечни и сложни предмети, а с прости и близкостоящи. Ако човек си наложи месеци наред да насочва мислите си поне пет минути дневно към един най-обикновен предмет (например игла, молив и т.н.) и през това време да изключва всички мисли, които не са свързани с този предмет, той вече е постигнал твърде много.
към текста >>
След като човек е възпитал в себе си чувството
на
обективност спрямо един лесно обозрим сетивно-физически процес, неговото мислене запазва стремежа си към обективност дори тогава, когато то не е под властта
на
физическия сетивен
свят
и неговите закони.
Как е станала предварителната подготовка на материалите? По какъв начин са сглобени те? Кога са били изнамерени моливите и т.н., т.н., такъв човек със сигурност нагажда своите представи към действителността много повече, отколкото онзи, който размишлява за произхода на човека, или за това какво представлява животът. За света на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие можем да научим много повече с помощта на прости мисловни упражнения, отколкото чрез сложни идеи. Защото първоначално става дума не за това човек да мисли върху едно или друго, а да мисли обективно чрез вътрешна сила.
След като човек е възпитал в себе си чувството на обективност спрямо един лесно обозрим сетивно-физически процес, неговото мислене запазва стремежа си към обективност дори тогава, когато то не е под властта на физическия сетивен свят и неговите закони.
И човек отвиква от всякакви блуждаещи и необективни мисли. Душата трябва да стане господар в областта на волята, така както тя е господар в света на мислите. И тук, в сетивно-физическия свят, решаващо значение има самият живот. В него възникват едни или други човешки стремежи, и волята започва да се бори за тяхното осъществяване. За целите на висшето обучение, човек трябва да изгради навика да се подчинява на своите собствени заповеди.
към текста >>
И тук, в сетивно-физическия
свят
, решаващо значение има самият живот.
За света на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие можем да научим много повече с помощта на прости мисловни упражнения, отколкото чрез сложни идеи. Защото първоначално става дума не за това човек да мисли върху едно или друго, а да мисли обективно чрез вътрешна сила. След като човек е възпитал в себе си чувството на обективност спрямо един лесно обозрим сетивно-физически процес, неговото мислене запазва стремежа си към обективност дори тогава, когато то не е под властта на физическия сетивен свят и неговите закони. И човек отвиква от всякакви блуждаещи и необективни мисли. Душата трябва да стане господар в областта на волята, така както тя е господар в света на мислите.
И тук, в сетивно-физическия свят, решаващо значение има самият живот.
В него възникват едни или други човешки стремежи, и волята започва да се бори за тяхното осъществяване. За целите на висшето обучение, човек трябва да изгради навика да се подчинява на своите собствени заповеди. Веднъж свикнал с това, все по-рядко ще му хрумва да се впуска в преследване на несъществените цели. Незадоволеният порив и колебанията в света на волята идват от стремежа към такива цели, за чието осъществяване човек няма ясни и точни понятия. И когато наближи раждането на по-висшия Аз, подобна незадоволеност може да внесе безпорядък в целия душевен живот.
към текста >>
В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния
свят
.
Но тъкмо в постигането на това качество могат да се появят известни предубеждения. Някой би могъл да по мисли, че ако изгуби способността „да ликува над радостното и да скърби над тъжното", ще потъне в безучастност и деградация. Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието.
В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят.
Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време. Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства. Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н. Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник. Някому може да се струва, че вече е постигнал определено спокойствие в обикновения живот и следователно не се нуждае от това упражнение.
към текста >>
Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен
свят
в продължение
на
доста време.
Някой би могъл да по мисли, че ако изгуби способността „да ликува над радостното и да скърби над тъжното", ще потъне в безучастност и деградация. Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието. В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят.
Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време.
Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства. Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н. Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник. Някому може да се струва, че вече е постигнал определено спокойствие в обикновения живот и следователно не се нуждае от това упражнение. Но точно на такъв човек то е необходимо по две причини.
към текста >>
Човек може да бъде много добре и хармонично поставен всред обикновения живот, но с навлизането в един по-висш
свят
да се появи неувереност, която досега е била подтискана.
Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства. Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н. Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник. Някому може да се струва, че вече е постигнал определено спокойствие в обикновения живот и следователно не се нуждае от това упражнение. Но точно на такъв човек то е необходимо по две причини.
Човек може да бъде много добре и хармонично поставен всред обикновения живот, но с навлизането в един по-висш свят да се появи неувереност, която досега е била подтискана.
Трябва да се знае, че за целите на духовното обучение е важно не това, което човек изглежда, че притежава като качества и способности, а това, от което се нуждае и постига в резултат на редовни упражнения. Колкото и противоречиво да изглежда това изречение, то отговаря на истината. Животът може да е възпитал в нас едни или други качества; за духовното обучение са решаващи способностите, които човек сам е възпитал в себе си. Ако животът изправи даден човек пред напрежения и конфликти, той трябва да се освободи от тях; ако обаче животът е отредил някому спокойствие, той трябва така да се самовъзпита и така да разтърси душата си, че да се проникне от необходимите нови впечатления. Който не може да се смее над нищо, е господар на живота си толкова малко, колкото и онзи, който е склонен към непрекъснат и немотивиран смях.
към текста >>
Колкото и противоречиво да изглежда това изречение, то отговаря
на
истината
.
Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник. Някому може да се струва, че вече е постигнал определено спокойствие в обикновения живот и следователно не се нуждае от това упражнение. Но точно на такъв човек то е необходимо по две причини. Човек може да бъде много добре и хармонично поставен всред обикновения живот, но с навлизането в един по-висш свят да се появи неувереност, която досега е била подтискана. Трябва да се знае, че за целите на духовното обучение е важно не това, което човек изглежда, че притежава като качества и способности, а това, от което се нуждае и постига в резултат на редовни упражнения.
Колкото и противоречиво да изглежда това изречение, то отговаря на истината.
Животът може да е възпитал в нас едни или други качества; за духовното обучение са решаващи способностите, които човек сам е възпитал в себе си. Ако животът изправи даден човек пред напрежения и конфликти, той трябва да се освободи от тях; ако обаче животът е отредил някому спокойствие, той трябва така да се самовъзпита и така да разтърси душата си, че да се проникне от необходимите нови впечатления. Който не може да се смее над нищо, е господар на живота си толкова малко, колкото и онзи, който е склонен към непрекъснат и немотивиран смях. Едно по-нататъшно средство за развитие на мисленето и чувствата се състои в постигането на друго качество, което ще наречем позитивност, положителност. Съществува една хубава легенда, която разказва как Христос Исус минал заедно с други лица покрай едно мъртво куче.
към текста >>
Човек не може да смята лошото за добро, погрешното за вярно, но той трябва да стигне до там, че лошото да не му пречи да вижда доброто, а грешките
истината
.
Човек трябва да се стреми към такова състояние на душата, каквото ни загатва тази легенда. Погрешното, лошото, грозното не трябва да пречат на душата в стремежа и към истинното, доброто и красивото. Тази положителност не бива да се смесва с липсата на критичност, с произволното затваряне на очите пред злото, фалша и непълноценното. След като човек се удивлява пред „красивите зъби" на едно мъртво животно, той вижда също и разложения труп. Но този труп не му пречи да спре вниманието си върху красивите зъби.
Човек не може да смята лошото за добро, погрешното за вярно, но той трябва да стигне до там, че лошото да не му пречи да вижда доброто, а грешките истината.
След като човек се стреми да поддържа непосредствена и жива възприемчивост към нови изживявания, мисленето, във връзка с волята, достига определена зрялост. За ученика изречението: „Това аз още не съм чувал, в това не вярвам" губи всякакъв смисъл. През определени периоди от време, той е длъжен да се възползва от всяка възможност да открие нещо ново в света около себе си. Стига да е готов за прилагането на нова гледна точка, той може да я открие във всеки полъх на вятъра, във всеки лист на дървото, във всеки неразбираем звук на бърборещото дете. В развитието на това качество може да се стигне твърде далеч.
към текста >>
Ако в съответните медитативни периоди човек се отдава
на
вътрешно спокойствие,
на
мир и тишина, от тези състояния бликват толкова могъщи сили и за задачите
на
външния
свят
, че благодарение
на
тях той изпълнява житейските си задачи не по-зле, а определено по-добре.
По време на тези периоди човек отстранява от Духа и душата си всичко онова, което напира от ежедневието като щастие и страдание, като грижи, задачи и изисквания. През такива моменти в душата трябва да се допусне единствено това, което самата тя иска да приеме в своите медитативни състояния. Впрочем тук лесно могат да се появят известни предразсъдъци. Някой може да възрази, че след като през определени мигове човек се откъсва духом и тялом от света, той се отчуждава от живота и неговите задачи. В действителност обаче това съвсем не е така.
Ако в съответните медитативни периоди човек се отдава на вътрешно спокойствие, на мир и тишина, от тези състояния бликват толкова могъщи сили и за задачите на външния свят, че благодарение на тях той изпълнява житейските си задачи не по-зле, а определено по-добре.
От голямо значение е, че когато в такива периоди човек се освобождава напълно от мислите за своите лични дела, той може да се извиси не само до това, което го засяга лично, а и до това, което засяга всички хора. И ако се окаже в състояние да изпълни душата си с посланията от висшия духовен свят, ако те ангажират неговия интерес до такава степен, сякаш са негова лична грижа, това се оказва едно особено богатство за душата. Който влага в душата си спокойствие и ред, той стига до възможността за един вид самонаблюдение, при което гледа на своите грижи с такова спокойствие, сякаш те са чужди. Да гледаш на собствените си изживявания, радости и страдания като на чужди, е добра подготовка за духовното обучение. Така човек постепенно стига до онази степен, когато всекидневно, след обичайните грижи и задължения, той започва да прекарва пред Духа си образите на своите изживявания, които е имал през деня.
към текста >>
И ако се окаже в състояние да изпълни душата си с посланията от висшия духовен
свят
, ако те ангажират неговия интерес до такава степен, сякаш са негова лична грижа, това се оказва едно особено богатство за душата.
Впрочем тук лесно могат да се появят известни предразсъдъци. Някой може да възрази, че след като през определени мигове човек се откъсва духом и тялом от света, той се отчуждава от живота и неговите задачи. В действителност обаче това съвсем не е така. Ако в съответните медитативни периоди човек се отдава на вътрешно спокойствие, на мир и тишина, от тези състояния бликват толкова могъщи сили и за задачите на външния свят, че благодарение на тях той изпълнява житейските си задачи не по-зле, а определено по-добре. От голямо значение е, че когато в такива периоди човек се освобождава напълно от мислите за своите лични дела, той може да се извиси не само до това, което го засяга лично, а и до това, което засяга всички хора.
И ако се окаже в състояние да изпълни душата си с посланията от висшия духовен свят, ако те ангажират неговия интерес до такава степен, сякаш са негова лична грижа, това се оказва едно особено богатство за душата.
Който влага в душата си спокойствие и ред, той стига до възможността за един вид самонаблюдение, при което гледа на своите грижи с такова спокойствие, сякаш те са чужди. Да гледаш на собствените си изживявания, радости и страдания като на чужди, е добра подготовка за духовното обучение. Така човек постепенно стига до онази степен, когато всекидневно, след обичайните грижи и задължения, той започва да прекарва пред Духа си образите на своите изживявания, които е имал през деня. Всред тези изживявания той трябва да вижда и самия себе си, следователно да гледа на себе си отвън. За да напредне в самонаблюдението, първоначално той трябва да започне като си представя само отделни и малки части от дневния живот.
към текста >>
При ретроспективното мислене човек изгражда съвсем точно своите представи, без при това да се придържа към закономерностите
на
сетивния
свят
.
Така човек постепенно стига до онази степен, когато всекидневно, след обичайните грижи и задължения, той започва да прекарва пред Духа си образите на своите изживявания, които е имал през деня. Всред тези изживявания той трябва да вижда и самия себе си, следователно да гледа на себе си отвън. За да напредне в самонаблюдението, първоначално той трябва да започне като си представя само отделни и малки части от дневния живот. Постепенно той става все по-опитен в ретроспективното съзерцаване, така че след по-продължителна практика е в състояние за кратко време да изгражда подвижна и жива верига от образи на събития, станали през изтеклия ден. Ретроспективното съзерцаване на изживяванията има особена стойност за духовното обучение, понеже освобождава душата от обичайния мисловен навик в изграждането на представите, следващ досега единствено хода на сетивните събития.
При ретроспективното мислене човек изгражда съвсем точно своите представи, без при това да се придържа към закономерностите на сетивния свят.
А за да пристъпи в свръхсетивните светове, той се нуждае тъкмо от това. Препоръчва се още, освен ежедневните събития, ретроспективното проследяване на дадена драма, на определен разказ, мелодия и т. н.. За окултния ученик идеалът се състои в следното: да посреща житейските събития с вътрешна увереност и душевно спокойствие, да съди за тях не според своята душевна нагласа, а според тяхното вътрешно значение, според тяхната вътрешна стойност. Обръщайки поглед към този идеал, той ще създаде и душевните предпоставки, за да може чрез символни и други мисли и чувства да се отдава на описаните медитации. Посочените тук условия трябва да бъдат изпълнени, защото свръхсетивната опитност се изгражда върху основата, на която човек стои в обикновения душевен живот преди да навлезе в свръхсетивния свят.
към текста >>
Посочените тук условия трябва да бъдат изпълнени, защото свръхсетивната опитност се изгражда върху основата,
на
която човек стои в обикновения душевен живот преди да навлезе в свръхсетивния
свят
.
При ретроспективното мислене човек изгражда съвсем точно своите представи, без при това да се придържа към закономерностите на сетивния свят. А за да пристъпи в свръхсетивните светове, той се нуждае тъкмо от това. Препоръчва се още, освен ежедневните събития, ретроспективното проследяване на дадена драма, на определен разказ, мелодия и т. н.. За окултния ученик идеалът се състои в следното: да посреща житейските събития с вътрешна увереност и душевно спокойствие, да съди за тях не според своята душевна нагласа, а според тяхното вътрешно значение, според тяхната вътрешна стойност. Обръщайки поглед към този идеал, той ще създаде и душевните предпоставки, за да може чрез символни и други мисли и чувства да се отдава на описаните медитации.
Посочените тук условия трябва да бъдат изпълнени, защото свръхсетивната опитност се изгражда върху основата, на която човек стои в обикновения душевен живот преди да навлезе в свръхсетивния свят.
Всяка свръхсетивна опитност е зависима и то по две причини от изходната душевна точка преди навлизането в свръхсетивния свят. Ако човек не се погрижи и не излее предварително фундамента на своето духовно обучение, ще развие в себе си такива свръхсетивни способности, чрез които ще възприеме духовния свят неточно и неправилно. Този фундамент се състои от здравата разсъдъчна способност на човека. В противен случай неговите духовни възприемателни органи ще се развият в погрешна посока. И както с едно дефектно или болно око не можем да виждаме правилно в сетивния свят, така и с духовни органи, които не са изградени върху фундамента на здравата разсъдъчна способност, ние ще имаме погрешни свръхсетивни възприятия.
към текста >>
Всяка свръхсетивна опитност е зависима и то по две причини от изходната душевна точка преди навлизането в свръхсетивния
свят
.
А за да пристъпи в свръхсетивните светове, той се нуждае тъкмо от това. Препоръчва се още, освен ежедневните събития, ретроспективното проследяване на дадена драма, на определен разказ, мелодия и т. н.. За окултния ученик идеалът се състои в следното: да посреща житейските събития с вътрешна увереност и душевно спокойствие, да съди за тях не според своята душевна нагласа, а според тяхното вътрешно значение, според тяхната вътрешна стойност. Обръщайки поглед към този идеал, той ще създаде и душевните предпоставки, за да може чрез символни и други мисли и чувства да се отдава на описаните медитации. Посочените тук условия трябва да бъдат изпълнени, защото свръхсетивната опитност се изгражда върху основата, на която човек стои в обикновения душевен живот преди да навлезе в свръхсетивния свят.
Всяка свръхсетивна опитност е зависима и то по две причини от изходната душевна точка преди навлизането в свръхсетивния свят.
Ако човек не се погрижи и не излее предварително фундамента на своето духовно обучение, ще развие в себе си такива свръхсетивни способности, чрез които ще възприеме духовния свят неточно и неправилно. Този фундамент се състои от здравата разсъдъчна способност на човека. В противен случай неговите духовни възприемателни органи ще се развият в погрешна посока. И както с едно дефектно или болно око не можем да виждаме правилно в сетивния свят, така и с духовни органи, които не са изградени върху фундамента на здравата разсъдъчна способност, ние ще имаме погрешни свръхсетивни възприятия. Ако човек поеме своя път от изходната точка на една неморална душевност, той се издига в духовните светове, но по такъв начин, че неговият духовен взор е като затъмнен, като помрачен.
към текста >>
Ако човек не се погрижи и не излее предварително фундамента
на
своето духовно обучение, ще развие в себе си такива свръхсетивни способности, чрез които ще възприеме духовния
свят
неточно и неправилно.
Препоръчва се още, освен ежедневните събития, ретроспективното проследяване на дадена драма, на определен разказ, мелодия и т. н.. За окултния ученик идеалът се състои в следното: да посреща житейските събития с вътрешна увереност и душевно спокойствие, да съди за тях не според своята душевна нагласа, а според тяхното вътрешно значение, според тяхната вътрешна стойност. Обръщайки поглед към този идеал, той ще създаде и душевните предпоставки, за да може чрез символни и други мисли и чувства да се отдава на описаните медитации. Посочените тук условия трябва да бъдат изпълнени, защото свръхсетивната опитност се изгражда върху основата, на която човек стои в обикновения душевен живот преди да навлезе в свръхсетивния свят. Всяка свръхсетивна опитност е зависима и то по две причини от изходната душевна точка преди навлизането в свръхсетивния свят.
Ако човек не се погрижи и не излее предварително фундамента на своето духовно обучение, ще развие в себе си такива свръхсетивни способности, чрез които ще възприеме духовния свят неточно и неправилно.
Този фундамент се състои от здравата разсъдъчна способност на човека. В противен случай неговите духовни възприемателни органи ще се развият в погрешна посока. И както с едно дефектно или болно око не можем да виждаме правилно в сетивния свят, така и с духовни органи, които не са изградени върху фундамента на здравата разсъдъчна способност, ние ще имаме погрешни свръхсетивни възприятия. Ако човек поеме своя път от изходната точка на една неморална душевност, той се издига в духовните светове, но по такъв начин, че неговият духовен взор е като затъмнен, като помрачен. Спрямо свръхсетивните светове, той се намира в същото състояние, в което изпада един упоен човек спрямо сетивния свят.
към текста >>
И както с едно дефектно или болно око не можем да виждаме правилно в сетивния
свят
, така и с духовни органи, които не са изградени върху фундамента
на
здравата разсъдъчна способност, ние ще имаме погрешни свръхсетивни възприятия.
Посочените тук условия трябва да бъдат изпълнени, защото свръхсетивната опитност се изгражда върху основата, на която човек стои в обикновения душевен живот преди да навлезе в свръхсетивния свят. Всяка свръхсетивна опитност е зависима и то по две причини от изходната душевна точка преди навлизането в свръхсетивния свят. Ако човек не се погрижи и не излее предварително фундамента на своето духовно обучение, ще развие в себе си такива свръхсетивни способности, чрез които ще възприеме духовния свят неточно и неправилно. Този фундамент се състои от здравата разсъдъчна способност на човека. В противен случай неговите духовни възприемателни органи ще се развият в погрешна посока.
И както с едно дефектно или болно око не можем да виждаме правилно в сетивния свят, така и с духовни органи, които не са изградени върху фундамента на здравата разсъдъчна способност, ние ще имаме погрешни свръхсетивни възприятия.
Ако човек поеме своя път от изходната точка на една неморална душевност, той се издига в духовните светове, но по такъв начин, че неговият духовен взор е като затъмнен, като помрачен. Спрямо свръхсетивните светове, той се намира в същото състояние, в което изпада един упоен човек спрямо сетивния свят. Само че последният не стига до никакви изводи, докато духовният наблюдател, дори в своето помрачение е по-буден, от всеки човек с обикновено съзнание. И все пак неговите изводи за духовния свят ще се окажат погрешни. * * * * *
към текста >>
Спрямо свръхсетивните светове, той се намира в същото състояние, в което изпада един упоен човек спрямо сетивния
свят
.
Ако човек не се погрижи и не излее предварително фундамента на своето духовно обучение, ще развие в себе си такива свръхсетивни способности, чрез които ще възприеме духовния свят неточно и неправилно. Този фундамент се състои от здравата разсъдъчна способност на човека. В противен случай неговите духовни възприемателни органи ще се развият в погрешна посока. И както с едно дефектно или болно око не можем да виждаме правилно в сетивния свят, така и с духовни органи, които не са изградени върху фундамента на здравата разсъдъчна способност, ние ще имаме погрешни свръхсетивни възприятия. Ако човек поеме своя път от изходната точка на една неморална душевност, той се издига в духовните светове, но по такъв начин, че неговият духовен взор е като затъмнен, като помрачен.
Спрямо свръхсетивните светове, той се намира в същото състояние, в което изпада един упоен човек спрямо сетивния свят.
Само че последният не стига до никакви изводи, докато духовният наблюдател, дори в своето помрачение е по-буден, от всеки човек с обикновено съзнание. И все пак неговите изводи за духовния свят ще се окажат погрешни. * * * * * Вътрешната устойчивост на имагинативното познание се постига благодарение на това, че описаните медитация се подкрепят от т.н. „освободено от сетивни впечатления мислене".
към текста >>
И все пак неговите изводи за духовния
свят
ще се окажат погрешни.
В противен случай неговите духовни възприемателни органи ще се развият в погрешна посока. И както с едно дефектно или болно око не можем да виждаме правилно в сетивния свят, така и с духовни органи, които не са изградени върху фундамента на здравата разсъдъчна способност, ние ще имаме погрешни свръхсетивни възприятия. Ако човек поеме своя път от изходната точка на една неморална душевност, той се издига в духовните светове, но по такъв начин, че неговият духовен взор е като затъмнен, като помрачен. Спрямо свръхсетивните светове, той се намира в същото състояние, в което изпада един упоен човек спрямо сетивния свят. Само че последният не стига до никакви изводи, докато духовният наблюдател, дори в своето помрачение е по-буден, от всеки човек с обикновено съзнание.
И все пак неговите изводи за духовния свят ще се окажат погрешни.
* * * * * Вътрешната устойчивост на имагинативното познание се постига благодарение на това, че описаните медитация се подкрепят от т.н. „освободено от сетивни впечатления мислене". Когато изграждаме една мисъл въз основа на физическо-сетивното наблюдение, тя, естествено, е свързана със сетивните впечатления. Обаче нещата стоят така, че човек може да изгражда не само такива мисли.
към текста >>
В самата мисъл вече е стаена една вътрешна същност, която е свързана със свръхсетивния
свят
.
Така че възражението: „Как мога да приема на доверие тези неща, след като не съм ги видял сам? " е съвсем неоснователно. Защото е напълно възможно, служейки си с обикновен размисъл, да стигнем до убеждението: Тези изводи са верни. И ако някой не може да стигне до това убеждение по този начин, причината не се свежда до обстоятелството, че той не може да „вярва" в нещо, което не вижда; бедата е там, че той все още не е постигнал техниката на всеобхватното и непредубедено мислене. За да сме ясни по този въпрос, трябва да посочим, че когато човешкото мислене енергично напрегне вътрешните сили, то може да разбере много повече, отколкото обикновено ни се струва.
В самата мисъл вече е стаена една вътрешна същност, която е свързана със свръхсетивния свят.
Обикновено душата не съзнава тази връзка, защото е свикнала да насочва мисленето само в посока към сетивния свят. Ето защо тя смята за непонятни всякакви послания от свръхсетивния свят. Те обаче са понятни не само за духовно обученото мислене, но за всяко мислене, което е наясно със своите сили и е решено да си служи с тях. Благодарение на това, че човек непрекъснато усвоява данните идващи от Духовната Наука, той възпитава в себе си мислене, което не черпи от сетивните наблюдения. Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения.
към текста >>
Обикновено душата не съзнава тази връзка, защото е свикнала да насочва мисленето само в посока към сетивния
свят
.
" е съвсем неоснователно. Защото е напълно възможно, служейки си с обикновен размисъл, да стигнем до убеждението: Тези изводи са верни. И ако някой не може да стигне до това убеждение по този начин, причината не се свежда до обстоятелството, че той не може да „вярва" в нещо, което не вижда; бедата е там, че той все още не е постигнал техниката на всеобхватното и непредубедено мислене. За да сме ясни по този въпрос, трябва да посочим, че когато човешкото мислене енергично напрегне вътрешните сили, то може да разбере много повече, отколкото обикновено ни се струва. В самата мисъл вече е стаена една вътрешна същност, която е свързана със свръхсетивния свят.
Обикновено душата не съзнава тази връзка, защото е свикнала да насочва мисленето само в посока към сетивния свят.
Ето защо тя смята за непонятни всякакви послания от свръхсетивния свят. Те обаче са понятни не само за духовно обученото мислене, но за всяко мислене, което е наясно със своите сили и е решено да си служи с тях. Благодарение на това, че човек непрекъснато усвоява данните идващи от Духовната Наука, той възпитава в себе си мислене, което не черпи от сетивните наблюдения. Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения. Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят.
към текста >>
Ето защо тя смята за непонятни всякакви послания от свръхсетивния
свят
.
Защото е напълно възможно, служейки си с обикновен размисъл, да стигнем до убеждението: Тези изводи са верни. И ако някой не може да стигне до това убеждение по този начин, причината не се свежда до обстоятелството, че той не може да „вярва" в нещо, което не вижда; бедата е там, че той все още не е постигнал техниката на всеобхватното и непредубедено мислене. За да сме ясни по този въпрос, трябва да посочим, че когато човешкото мислене енергично напрегне вътрешните сили, то може да разбере много повече, отколкото обикновено ни се струва. В самата мисъл вече е стаена една вътрешна същност, която е свързана със свръхсетивния свят. Обикновено душата не съзнава тази връзка, защото е свикнала да насочва мисленето само в посока към сетивния свят.
Ето защо тя смята за непонятни всякакви послания от свръхсетивния свят.
Те обаче са понятни не само за духовно обученото мислене, но за всяко мислене, което е наясно със своите сили и е решено да си служи с тях. Благодарение на това, че човек непрекъснато усвоява данните идващи от Духовната Наука, той възпитава в себе си мислене, което не черпи от сетивните наблюдения. Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения. Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо".
към текста >>
Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният
свят
има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл
на
думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен
свят
.
Обикновено душата не съзнава тази връзка, защото е свикнала да насочва мисленето само в посока към сетивния свят. Ето защо тя смята за непонятни всякакви послания от свръхсетивния свят. Те обаче са понятни не само за духовно обученото мислене, но за всяко мислене, което е наясно със своите сили и е решено да си служи с тях. Благодарение на това, че човек непрекъснато усвоява данните идващи от Духовната Наука, той възпитава в себе си мислене, което не черпи от сетивните наблюдения. Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения.
Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят.
И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо". Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие. Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати. По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм. Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене.
към текста >>
Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят
на
сетивния
свят
цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати.
Благодарение на това, че човек непрекъснато усвоява данните идващи от Духовната Наука, той възпитава в себе си мислене, което не черпи от сетивните наблюдения. Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения. Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо". Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие.
Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати.
По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм. Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене. Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него. Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло. За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване.
към текста >>
Съществува обаче разлика в усещанията
на
този, който застава като наблюдател в сетивния
свят
, и усещанията
на
окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене.
Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо". Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие. Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати. По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм.
Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене.
Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него. Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло. За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване. Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена воля, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята воля. В последния случай той може да заяви: Аз оставам напълно спокоен; не ръководя моите мисловни асоциации; отдавам се на това, което „мисли в мен".
към текста >>
Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден
на
освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален
свят
именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него.
И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо". Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие. Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати. По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм. Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене.
Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него.
Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло. За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване. Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена воля, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята воля. В последния случай той може да заяви: Аз оставам напълно спокоен; не ръководя моите мисловни асоциации; отдавам се на това, което „мисли в мен". Сега вече напълно оправдано е той да каже: в мен действува нещо субстанциално, нещо само по себе си действително, както е оправдано, от друга страна, да чуем: Върху мен действува розата, защото виждам определен червен цвят и усещам определен аромат.
към текста >>
Същественото тук е, че духовният изследовател пробужда в своите слушатели и читатели такива мисли, каквито те трябва да извлекат от себе си, докато онзи, който описва физически събития и факти, посочва нещо, което слушатели и читатели могат да наблюдават в сетивния
свят
.
Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена воля, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята воля. В последния случай той може да заяви: Аз оставам напълно спокоен; не ръководя моите мисловни асоциации; отдавам се на това, което „мисли в мен". Сега вече напълно оправдано е той да каже: в мен действува нещо субстанциално, нещо само по себе си действително, както е оправдано, от друга страна, да чуем: Върху мен действува розата, защото виждам определен червен цвят и усещам определен аромат. При това няма никакво противоречие във факта, че човек черпи своите мисли от данните на духовния изследовател. В този случай мислите са вече налице, преди още човек да се обърне към тях; и той не може да стигне до тях, ако при всеки подобен повод не ги пресъздава отново в своята душа.
Същественото тук е, че духовният изследовател пробужда в своите слушатели и читатели такива мисли, каквито те трябва да извлекат от себе си, докато онзи, който описва физически събития и факти, посочва нещо, което слушатели и читатели могат да наблюдават в сетивния свят.
(Пътят, който данните на Духовната Наука прокарват към свободното от сетивни впечатления мислене, е напълно сигурен. Но има и друг път, който е още по-сигурен и преди всичко по-точен, за сметка на това обаче, твърде труден за повечето хора. Той е описан в моите книги „Теория на познанието и Гьотевия светоглед" и „Философия на свободата". По същество тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си. Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния свят.
към текста >>
По същество тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен
свят
, а към самото себе си.
В този случай мислите са вече налице, преди още човек да се обърне към тях; и той не може да стигне до тях, ако при всеки подобен повод не ги пресъздава отново в своята душа. Същественото тук е, че духовният изследовател пробужда в своите слушатели и читатели такива мисли, каквито те трябва да извлекат от себе си, докато онзи, който описва физически събития и факти, посочва нещо, което слушатели и читатели могат да наблюдават в сетивния свят. (Пътят, който данните на Духовната Наука прокарват към свободното от сетивни впечатления мислене, е напълно сигурен. Но има и друг път, който е още по-сигурен и преди всичко по-точен, за сметка на това обаче, твърде труден за повечето хора. Той е описан в моите книги „Теория на познанието и Гьотевия светоглед" и „Философия на свободата".
По същество тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си.
Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния свят. Специално подчертавам, че тези книги нямат нищо общо с данните на самата Духовна Наука. И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене, може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека. Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят. Те предлагат онова, което мисленето може да извоюва след като се извиси над сетивното наблюдение, но все още не се осмелява да пристъпи към духовното изследване.
към текста >>
Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния
свят
.
Същественото тук е, че духовният изследовател пробужда в своите слушатели и читатели такива мисли, каквито те трябва да извлекат от себе си, докато онзи, който описва физически събития и факти, посочва нещо, което слушатели и читатели могат да наблюдават в сетивния свят. (Пътят, който данните на Духовната Наука прокарват към свободното от сетивни впечатления мислене, е напълно сигурен. Но има и друг път, който е още по-сигурен и преди всичко по-точен, за сметка на това обаче, твърде труден за повечето хора. Той е описан в моите книги „Теория на познанието и Гьотевия светоглед" и „Философия на свободата". По същество тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си.
Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния свят.
Специално подчертавам, че тези книги нямат нищо общо с данните на самата Духовна Наука. И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене, може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека. Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят. Те предлагат онова, което мисленето може да извоюва след като се извиси над сетивното наблюдение, но все още не се осмелява да пристъпи към духовното изследване. Ако човек поеме тези съчинения с цялата си душа, вече стои в духовния свят, само че той му се открива единствено под формата на мисловен свят.
към текста >>
Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния
свят
с това
на
духовния
свят
.
Той е описан в моите книги „Теория на познанието и Гьотевия светоглед" и „Философия на свободата". По същество тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си. Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния свят. Специално подчертавам, че тези книги нямат нищо общо с данните на самата Духовна Наука. И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене, може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека.
Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят.
Те предлагат онова, което мисленето може да извоюва след като се извиси над сетивното наблюдение, но все още не се осмелява да пристъпи към духовното изследване. Ако човек поеме тези съчинения с цялата си душа, вече стои в духовния свят, само че той му се открива единствено под формата на мисловен свят. Ако човек им позволи да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път; а спрямо по-висшия свят носи в себе едно чувство, което рано или късно ще го възнагради с най-прекрасни плодове.) * * * * * Точно казано, целта на медитациите чрез описаните символни представи и усещания се състои в изграждането на по-висшите възприемателни органи в астралното тяло на човека.
към текста >>
Ако човек поеме тези съчинения с цялата си душа, вече стои в духовния
свят
, само че той му се открива единствено под формата
на
мисловен
свят
.
Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния свят. Специално подчертавам, че тези книги нямат нищо общо с данните на самата Духовна Наука. И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене, може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека. Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят. Те предлагат онова, което мисленето може да извоюва след като се извиси над сетивното наблюдение, но все още не се осмелява да пристъпи към духовното изследване.
Ако човек поеме тези съчинения с цялата си душа, вече стои в духовния свят, само че той му се открива единствено под формата на мисловен свят.
Ако човек им позволи да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път; а спрямо по-висшия свят носи в себе едно чувство, което рано или късно ще го възнагради с най-прекрасни плодове.) * * * * * Точно казано, целта на медитациите чрез описаните символни представи и усещания се състои в изграждането на по-висшите възприемателни органи в астралното тяло на човека. Първоначално те се изграждат от субстанцията на астралното тяло. Тези нови познавателни органи ни разкриват един нов свят и в него човек се научава да познава себе си като нов Аз.
към текста >>
Ако човек им позволи да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път; а спрямо по-висшия
свят
носи в себе едно чувство, което рано или късно ще го възнагради с най-прекрасни плодове.)
Специално подчертавам, че тези книги нямат нищо общо с данните на самата Духовна Наука. И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене, може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека. Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят. Те предлагат онова, което мисленето може да извоюва след като се извиси над сетивното наблюдение, но все още не се осмелява да пристъпи към духовното изследване. Ако човек поеме тези съчинения с цялата си душа, вече стои в духовния свят, само че той му се открива единствено под формата на мисловен свят.
Ако човек им позволи да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път; а спрямо по-висшия свят носи в себе едно чувство, което рано или късно ще го възнагради с най-прекрасни плодове.)
* * * * * Точно казано, целта на медитациите чрез описаните символни представи и усещания се състои в изграждането на по-висшите възприемателни органи в астралното тяло на човека. Първоначално те се изграждат от субстанцията на астралното тяло. Тези нови познавателни органи ни разкриват един нов свят и в него човек се научава да познава себе си като нов Аз. Те се различават от обикновените сетивни органи по това, че са действени органи.
към текста >>
Тези нови познавателни органи ни разкриват един нов
свят
и в него човек се научава да познава себе си като нов Аз.
Ако човек поеме тези съчинения с цялата си душа, вече стои в духовния свят, само че той му се открива единствено под формата на мисловен свят. Ако човек им позволи да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път; а спрямо по-висшия свят носи в себе едно чувство, което рано или късно ще го възнагради с най-прекрасни плодове.) * * * * * Точно казано, целта на медитациите чрез описаните символни представи и усещания се състои в изграждането на по-висшите възприемателни органи в астралното тяло на човека. Първоначално те се изграждат от субстанцията на астралното тяло.
Тези нови познавателни органи ни разкриват един нов свят и в него човек се научава да познава себе си като нов Аз.
Те се различават от обикновените сетивни органи по това, че са действени органи. Докато окото и ухото се отнасят пасивно към светлината и звука, за духовно-душевните възприемателни органи може да се каже, че в акта на възприятието те са в непрекъсната деятелност, и че обхващат своите обекти в пълно съзнание. Така се поражда чувството, че духовно-душевното познание представлява едно съединяване със съответните факти, един „живот в тях самите". В съответствие с формата на, отделните духовно-душевни органи, до която свръхсетивното съзнание имагинативно се приближава; можем да ги сравним с „лотосовите цветове". (Естествено трябва да сме наясно, че подобно наименование се отнася към Действителния обект, както например израза „крило", когато говорим за „белодробните крила".) По точно определен начин на медитиране, върху астралното тяло се въздействува така, че се образува един или друг духовно-душевен орган, един или друг „лотосов цвят".
към текста >>
Макар че тази забележка беше излишна, тя трябваше да бъде направена, защото винаги се намират устремени към свръхсетивния
свят
хора, които не желаят да си го представят по друг, освен по сетивен начин; а и винаги се намират противници
на
свръхсетивното познание, които вярват, че духовният изследовател говори за „лотосови цветове" като за фини и достъпни за сетивата форми.
След всичко казано в тази книга, излишно е да се подчертава, че не трябва да си представяме тези „наблюдателни органи" като нещо, което е сетивен отпечатък на действителен обект. Тези органи са именно свръхсетивни и се състоят в точно определена душевна дейност. Те съществуват само дотолкова и до тогава, докато продължава тази душевна дейност. Въпросните органи не съществуват в човека като нещо, което може да се види по сетивен път, също както около човека няма никаква „мъгла", когато той например мисли. Който на всяка цена държи да си представи свръхсетивното по сетивен път, той неизбежно попада в недоразумения.
Макар че тази забележка беше излишна, тя трябваше да бъде направена, защото винаги се намират устремени към свръхсетивния свят хора, които не желаят да си го представят по друг, освен по сетивен начин; а и винаги се намират противници на свръхсетивното познание, които вярват, че духовният изследовател говори за „лотосови цветове" като за фини и достъпни за сетивата форми.
Всяка правилна медитация, която се практикува с оглед на имагинативното познание, оказва своето въздействие върху даден орган. (В моята книга „Как се постигат познания за висшите светове? " са описани начини на медитиране и упражнения, които действуват върху един или друг орган.) Истинското обучение насочва отделните упражнения на ученика по такъв начин, че органите могат да се образуват един след друг или заедно. За тяхното развитие се изисква много търпение и постоянство. Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много.
към текста >>
Защото трябва да измине дълго, много дълго време, докато органите бъдат така развити, че ученикът да получи с тях възприятия от духовния
свят
.
Всяка правилна медитация, която се практикува с оглед на имагинативното познание, оказва своето въздействие върху даден орган. (В моята книга „Как се постигат познания за висшите светове? " са описани начини на медитиране и упражнения, които действуват върху един или друг орган.) Истинското обучение насочва отделните упражнения на ученика по такъв начин, че органите могат да се образуват един след друг или заедно. За тяхното развитие се изисква много търпение и постоянство. Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много.
Защото трябва да измине дълго, много дълго време, докато органите бъдат така развити, че ученикът да получи с тях възприятия от духовния свят.
В този момент за него настъпва това, което наричаме озарение, за разлика от подготовката или пречистването, които се свеждат до редовни упражнения с цел изграждане на органите. (Говорим за „пречистване", защото чрез съоветните упражнения ученикът пречиства определена област на вътрешния живот от всичко онова, чиито източници са в сетивния свят.) Възможно е да се случи и така, че още преди истинското озарение, човек да има отделни „проблясъци" от по-висшия свят. Тях той трябва да приеме с благодарност. Те могат вече да го направят свидетел на духовния свят. Но той съвсем не бива да се разколебана, ако по време на неговата подготовка, колкото и продължителна да му се струва тя, това не се случи.
към текста >>
(Говорим за „пречистване", защото чрез съоветните упражнения ученикът пречиства определена област
на
вътрешния живот от всичко онова, чиито източници са в сетивния
свят
.) Възможно е да се случи и така, че още преди истинското озарение, човек да има отделни „проблясъци" от по-висшия
свят
.
" са описани начини на медитиране и упражнения, които действуват върху един или друг орган.) Истинското обучение насочва отделните упражнения на ученика по такъв начин, че органите могат да се образуват един след друг или заедно. За тяхното развитие се изисква много търпение и постоянство. Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много. Защото трябва да измине дълго, много дълго време, докато органите бъдат така развити, че ученикът да получи с тях възприятия от духовния свят. В този момент за него настъпва това, което наричаме озарение, за разлика от подготовката или пречистването, които се свеждат до редовни упражнения с цел изграждане на органите.
(Говорим за „пречистване", защото чрез съоветните упражнения ученикът пречиства определена област на вътрешния живот от всичко онова, чиито източници са в сетивния свят.) Възможно е да се случи и така, че още преди истинското озарение, човек да има отделни „проблясъци" от по-висшия свят.
Тях той трябва да приеме с благодарност. Те могат вече да го направят свидетел на духовния свят. Но той съвсем не бива да се разколебана, ако по време на неговата подготовка, колкото и продължителна да му се струва тя, това не се случи. Ако някой изобщо изпадне в нетърпение, че „не вижда още нищо", той не е изградил правилно отношение към висшите светове. Такова отношение постига само онзи, за когото упражненията са нещо като самоцел.
към текста >>
Те могат вече да го направят свидетел
на
духовния
свят
.
Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много. Защото трябва да измине дълго, много дълго време, докато органите бъдат така развити, че ученикът да получи с тях възприятия от духовния свят. В този момент за него настъпва това, което наричаме озарение, за разлика от подготовката или пречистването, които се свеждат до редовни упражнения с цел изграждане на органите. (Говорим за „пречистване", защото чрез съоветните упражнения ученикът пречиства определена област на вътрешния живот от всичко онова, чиито източници са в сетивния свят.) Възможно е да се случи и така, че още преди истинското озарение, човек да има отделни „проблясъци" от по-висшия свят. Тях той трябва да приеме с благодарност.
Те могат вече да го направят свидетел на духовния свят.
Но той съвсем не бива да се разколебана, ако по време на неговата подготовка, колкото и продължителна да му се струва тя, това не се случи. Ако някой изобщо изпадне в нетърпение, че „не вижда още нищо", той не е изградил правилно отношение към висшите светове. Такова отношение постига само онзи, за когото упражненията са нещо като самоцел. Тези упражнения са в действителност един вид работа над духовно-душевната същност на човека, а именно над неговото астрално тяло. И дори когато „не вижда нищо", човек усеща: „Сега аз работя в духовно-душевен смисъл".
към текста >>
Впрочем необходимо е внимателно да наблюдаваме всичко, което изпитваме по време
на
упражненията и което коренно се различава от всички изживявания в сетивния
свят
.
Такова отношение постига само онзи, за когото упражненията са нещо като самоцел. Тези упражнения са в действителност един вид работа над духовно-душевната същност на човека, а именно над неговото астрално тяло. И дори когато „не вижда нищо", човек усеща: „Сега аз работя в духовно-душевен смисъл". Подобно усещане няма да е налице, ако човек предварително си състави мнението, според което иска да „види" едно или друго. Тогава той просто ще подминава това, което всъщност има неизмеримо значение.
Впрочем необходимо е внимателно да наблюдаваме всичко, което изпитваме по време на упражненията и което коренно се различава от всички изживявания в сетивния свят.
И тогава ще забележим, че работим в нашето астрално тяло не като в неутрална субстанция, и че в него живее един съвършено различен свят, до който изобщо не можем да се доберем по сетивен път. Върху астралното тяло действуват висши Същества, както върху физическото тяло действува целият физически сетивен свят. И така, ако човек сам не се затваря пред тази възможност, той се „сблъсква" с по-висшия живот в своето собствено астрално тяло. Ако някой непрекъснато повтаря: „Аз не възприемам нищо", тогава нещата стоят така, че той си е внушил да получи дадено възприятие по някакъв начин, и след като това не се получи, той казва: „Аз не виждам нищо". Но който постигне истинско разбиране за упражненията и медитирането, там той открива нещо, което обиква заради самите тях.
към текста >>
И тогава ще забележим, че работим в нашето астрално тяло не като в неутрална субстанция, и че в него живее един съвършено различен
свят
, до който изобщо не можем да се доберем по сетивен път.
Тези упражнения са в действителност един вид работа над духовно-душевната същност на човека, а именно над неговото астрално тяло. И дори когато „не вижда нищо", човек усеща: „Сега аз работя в духовно-душевен смисъл". Подобно усещане няма да е налице, ако човек предварително си състави мнението, според което иска да „види" едно или друго. Тогава той просто ще подминава това, което всъщност има неизмеримо значение. Впрочем необходимо е внимателно да наблюдаваме всичко, което изпитваме по време на упражненията и което коренно се различава от всички изживявания в сетивния свят.
И тогава ще забележим, че работим в нашето астрално тяло не като в неутрална субстанция, и че в него живее един съвършено различен свят, до който изобщо не можем да се доберем по сетивен път.
Върху астралното тяло действуват висши Същества, както върху физическото тяло действува целият физически сетивен свят. И така, ако човек сам не се затваря пред тази възможност, той се „сблъсква" с по-висшия живот в своето собствено астрално тяло. Ако някой непрекъснато повтаря: „Аз не възприемам нищо", тогава нещата стоят така, че той си е внушил да получи дадено възприятие по някакъв начин, и след като това не се получи, той казва: „Аз не виждам нищо". Но който постигне истинско разбиране за упражненията и медитирането, там той открива нещо, което обиква заради самите тях. И тогава той знае, че чрез самото медитиране е поставен в един духовно-душевен свят, за да очаква с търпение и смирение какво ще се случи по-нататък.
към текста >>
Върху астралното тяло действуват висши Същества, както върху физическото тяло действува целият физически сетивен
свят
.
И дори когато „не вижда нищо", човек усеща: „Сега аз работя в духовно-душевен смисъл". Подобно усещане няма да е налице, ако човек предварително си състави мнението, според което иска да „види" едно или друго. Тогава той просто ще подминава това, което всъщност има неизмеримо значение. Впрочем необходимо е внимателно да наблюдаваме всичко, което изпитваме по време на упражненията и което коренно се различава от всички изживявания в сетивния свят. И тогава ще забележим, че работим в нашето астрално тяло не като в неутрална субстанция, и че в него живее един съвършено различен свят, до който изобщо не можем да се доберем по сетивен път.
Върху астралното тяло действуват висши Същества, както върху физическото тяло действува целият физически сетивен свят.
И така, ако човек сам не се затваря пред тази възможност, той се „сблъсква" с по-висшия живот в своето собствено астрално тяло. Ако някой непрекъснато повтаря: „Аз не възприемам нищо", тогава нещата стоят така, че той си е внушил да получи дадено възприятие по някакъв начин, и след като това не се получи, той казва: „Аз не виждам нищо". Но който постигне истинско разбиране за упражненията и медитирането, там той открива нещо, което обиква заради самите тях. И тогава той знае, че чрез самото медитиране е поставен в един духовно-душевен свят, за да очаква с търпение и смирение какво ще се случи по-нататък. Това усещане на окултния ученик може да бъде осъзнато най-добре, ако си послужим със следните думи: „Аз искам да правя всички упражнения, които са подходящи за мен, и зная, че в определеното време ще получа това, което е важно за мен.
към текста >>
И тогава той знае, че чрез самото медитиране е поставен в един духовно-душевен
свят
, за да очаква с търпение и смирение какво ще се случи по-нататък.
И тогава ще забележим, че работим в нашето астрално тяло не като в неутрална субстанция, и че в него живее един съвършено различен свят, до който изобщо не можем да се доберем по сетивен път. Върху астралното тяло действуват висши Същества, както върху физическото тяло действува целият физически сетивен свят. И така, ако човек сам не се затваря пред тази възможност, той се „сблъсква" с по-висшия живот в своето собствено астрално тяло. Ако някой непрекъснато повтаря: „Аз не възприемам нищо", тогава нещата стоят така, че той си е внушил да получи дадено възприятие по някакъв начин, и след като това не се получи, той казва: „Аз не виждам нищо". Но който постигне истинско разбиране за упражненията и медитирането, там той открива нещо, което обиква заради самите тях.
И тогава той знае, че чрез самото медитиране е поставен в един духовно-душевен свят, за да очаква с търпение и смирение какво ще се случи по-нататък.
Това усещане на окултния ученик може да бъде осъзнато най-добре, ако си послужим със следните думи: „Аз искам да правя всички упражнения, които са подходящи за мен, и зная, че в определеното време ще получа това, което е важно за мен. Аз не го изисквам с нетърпение, а винаги съм готов да го приема." Срещу подобно настроение не може да се отправи възражението: „Да, но това означава, че на окултния ученик се налага безкрайно дълго време да върви, напипвайки в мрака, защото дали медитациите му са на прав път, се разбира едва когато резултатът е налице". Обаче нещата не стоят така и не резултатът е меродавен за правилния ход на упражненията. Когато окултният ученик изгради верен подход към упражненията, тогава задоволството от самото медитиране, а не постигнатият резултат му показва, че е на прав път. Правилно провежданите упражнения в областта на духовното обучение са свързани именно със задоволство, което е не просто задоволство, а познание.
към текста >>
И печалбата, която постигаме с такова „надзърване" в духовния
свят
е привидна, защото то може да ни отведе не до
истината
, а само до неясни и измамни образи.
Ако не прилага това внимателно наблюдение, той минава покрай изживяванията както потъналият в мисли пешеходец не вижда дърветата от двете страни на пътя, макар че би ги видял, в случай, че обърне поглед към тях. Впрочем съвсем не е желателно ускореното настъпване на друг резултат, различен от този, който винаги се проявява в хода на правилното медитиране. Защото този резултат би могъл да бъде само незначителна част от това, което би трябвало да настъпи в действителност. В духовното развитие често пъти един частичен резултат става причина за голямо закъснение на пълния успех. Пребиваването всред такива разновидности на духовен живот, които отговарят на частичния резултат, лишава ученика от влиянието на силите, гарантиращи му много по-високи степени от развитието.
И печалбата, която постигаме с такова „надзърване" в духовния свят е привидна, защото то може да ни отведе не до истината, а само до неясни и измамни образи.
* * * * * Духовно-душевните органи, лотосовите цветове, се образуват по такъв начин, че за свръхсетивното съзнание на ученика те се явяват като в близост до определени телесни органи на физическото тяло. От поредицата на тези душевни органи тук ще споменем: този, който израства в близост до точката между двете вежди (т.нар. Двулистов лотосов цвят), този в областта на гръкляна (шестнадесетлистния лотосов цвят), третия в областта на сърцето (дванадесетлистния), и четвъртият в областта на коремната кухина. Други подобни органи възникват в близост до други части от физическото тяло.
към текста >>
Той чувствува, че може да си служи с тях и че употребявайки ги, прониква наистина в един по-висш
свят
.
Двулистов лотосов цвят), този в областта на гръкляна (шестнадесетлистния лотосов цвят), третия в областта на сърцето (дванадесетлистния), и четвъртият в областта на коремната кухина. Други подобни органи възникват в близост до други части от физическото тяло. (Използваме названията „дву-" или „шестнадесетлистен" защото съответните органи могат да бъдат сравнени с цветове, имащи съответен брой листа.) Постепенно астралното тяло стига до съзнанието за лотосовите цветове. В мига, когато човек е развил един или друг от тези органи, той знае, че ги притежава.
Той чувствува, че може да си служи с тях и че употребявайки ги, прониква наистина в един по-висш свят.
В известен смисъл, впечатленията му от този свят донякъде приличат на сетивните впечатления. Който навлиза в имагинативното познание, започва да говори за новия свят, назовавайки впечатленията си като топлинни или студови усещания, като звукови или словесни възприятия, светлинни или цветни действия. Защото ги изживява като такива. Обаче той добре знае, че в имагинативния свят тези възприятия изразяват нещо различно от това в сетивния действителен свят. Той знае, че зад тях стоят не физическо-материални, а душевно-духовни причини.
към текста >>
В известен смисъл, впечатленията му от този
свят
донякъде приличат
на
сетивните впечатления.
Други подобни органи възникват в близост до други части от физическото тяло. (Използваме названията „дву-" или „шестнадесетлистен" защото съответните органи могат да бъдат сравнени с цветове, имащи съответен брой листа.) Постепенно астралното тяло стига до съзнанието за лотосовите цветове. В мига, когато човек е развил един или друг от тези органи, той знае, че ги притежава. Той чувствува, че може да си служи с тях и че употребявайки ги, прониква наистина в един по-висш свят.
В известен смисъл, впечатленията му от този свят донякъде приличат на сетивните впечатления.
Който навлиза в имагинативното познание, започва да говори за новия свят, назовавайки впечатленията си като топлинни или студови усещания, като звукови или словесни възприятия, светлинни или цветни действия. Защото ги изживява като такива. Обаче той добре знае, че в имагинативния свят тези възприятия изразяват нещо различно от това в сетивния действителен свят. Той знае, че зад тях стоят не физическо-материални, а душевно-духовни причини. И когато има някакво топлинно впечатление, не го отдава например на парче горещо желязо, а го разглежда като отзвук от един душевен процес, на какъвто досега е бил свидетел само в своя вътрешен душевен живот.
към текста >>
Който навлиза в имагинативното познание, започва да говори за новия
свят
, назовавайки впечатленията си като топлинни или студови усещания, като звукови или словесни възприятия, светлинни или цветни действия.
(Използваме названията „дву-" или „шестнадесетлистен" защото съответните органи могат да бъдат сравнени с цветове, имащи съответен брой листа.) Постепенно астралното тяло стига до съзнанието за лотосовите цветове. В мига, когато човек е развил един или друг от тези органи, той знае, че ги притежава. Той чувствува, че може да си служи с тях и че употребявайки ги, прониква наистина в един по-висш свят. В известен смисъл, впечатленията му от този свят донякъде приличат на сетивните впечатления.
Който навлиза в имагинативното познание, започва да говори за новия свят, назовавайки впечатленията си като топлинни или студови усещания, като звукови или словесни възприятия, светлинни или цветни действия.
Защото ги изживява като такива. Обаче той добре знае, че в имагинативния свят тези възприятия изразяват нещо различно от това в сетивния действителен свят. Той знае, че зад тях стоят не физическо-материални, а душевно-духовни причини. И когато има някакво топлинно впечатление, не го отдава например на парче горещо желязо, а го разглежда като отзвук от един душевен процес, на какъвто досега е бил свидетел само в своя вътрешен душевен живот. Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят духовни факти и процеси, както зад физическите възприятия стоят материални факти.
към текста >>
Обаче той добре знае, че в имагинативния
свят
тези възприятия изразяват нещо различно от това в сетивния действителен
свят
.
В мига, когато човек е развил един или друг от тези органи, той знае, че ги притежава. Той чувствува, че може да си служи с тях и че употребявайки ги, прониква наистина в един по-висш свят. В известен смисъл, впечатленията му от този свят донякъде приличат на сетивните впечатления. Който навлиза в имагинативното познание, започва да говори за новия свят, назовавайки впечатленията си като топлинни или студови усещания, като звукови или словесни възприятия, светлинни или цветни действия. Защото ги изживява като такива.
Обаче той добре знае, че в имагинативния свят тези възприятия изразяват нещо различно от това в сетивния действителен свят.
Той знае, че зад тях стоят не физическо-материални, а душевно-духовни причини. И когато има някакво топлинно впечатление, не го отдава например на парче горещо желязо, а го разглежда като отзвук от един душевен процес, на какъвто досега е бил свидетел само в своя вътрешен душевен живот. Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят духовни факти и процеси, както зад физическите възприятия стоят материални факти. Обаче към тази прилика между имагинативния и физическия свят, се прибавя и съществена разлика. В условията на физическия свят може да се прояви нещо, което в имагинативния свят да изглежда съвсем различно.
към текста >>
Обаче към тази прилика между имагинативния и физическия
свят
, се прибавя и съществена разлика.
Защото ги изживява като такива. Обаче той добре знае, че в имагинативния свят тези възприятия изразяват нещо различно от това в сетивния действителен свят. Той знае, че зад тях стоят не физическо-материални, а душевно-духовни причини. И когато има някакво топлинно впечатление, не го отдава например на парче горещо желязо, а го разглежда като отзвук от един душевен процес, на какъвто досега е бил свидетел само в своя вътрешен душевен живот. Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят духовни факти и процеси, както зад физическите възприятия стоят материални факти.
Обаче към тази прилика между имагинативния и физическия свят, се прибавя и съществена разлика.
В условията на физическия свят може да се прояви нещо, което в имагинативния свят да изглежда съвсем различно. Всред физическия свят може да се наблюдава едно непрекъснато възникване и умиране на нещата, смяна между живот и смърт. На мястото на тези явления, в имагинативния свят наблюдаваме непрекъснато преобразява не на едно нещо в друго. В областта на физическия свят, човек вижда например как едно растение увяхва и умира. В имагинативния свят наблюдаваме, как наред с увяхването на растението, възниква друга формация, в която то постепенно се преобразява.
към текста >>
В условията
на
физическия
свят
може да се прояви нещо, което в имагинативния
свят
да изглежда съвсем различно.
Обаче той добре знае, че в имагинативния свят тези възприятия изразяват нещо различно от това в сетивния действителен свят. Той знае, че зад тях стоят не физическо-материални, а душевно-духовни причини. И когато има някакво топлинно впечатление, не го отдава например на парче горещо желязо, а го разглежда като отзвук от един душевен процес, на какъвто досега е бил свидетел само в своя вътрешен душевен живот. Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят духовни факти и процеси, както зад физическите възприятия стоят материални факти. Обаче към тази прилика между имагинативния и физическия свят, се прибавя и съществена разлика.
В условията на физическия свят може да се прояви нещо, което в имагинативния свят да изглежда съвсем различно.
Всред физическия свят може да се наблюдава едно непрекъснато възникване и умиране на нещата, смяна между живот и смърт. На мястото на тези явления, в имагинативния свят наблюдаваме непрекъснато преобразява не на едно нещо в друго. В областта на физическия свят, човек вижда например как едно растение увяхва и умира. В имагинативния свят наблюдаваме, как наред с увяхването на растението, възниква друга формация, в която то постепенно се преобразява. Тя не може да бъде възприета по физически път.
към текста >>
Всред физическия
свят
може да се наблюдава едно непрекъснато възникване и умиране
на
нещата, смяна между живот и смърт.
Той знае, че зад тях стоят не физическо-материални, а душевно-духовни причини. И когато има някакво топлинно впечатление, не го отдава например на парче горещо желязо, а го разглежда като отзвук от един душевен процес, на какъвто досега е бил свидетел само в своя вътрешен душевен живот. Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят духовни факти и процеси, както зад физическите възприятия стоят материални факти. Обаче към тази прилика между имагинативния и физическия свят, се прибавя и съществена разлика. В условията на физическия свят може да се прояви нещо, което в имагинативния свят да изглежда съвсем различно.
Всред физическия свят може да се наблюдава едно непрекъснато възникване и умиране на нещата, смяна между живот и смърт.
На мястото на тези явления, в имагинативния свят наблюдаваме непрекъснато преобразява не на едно нещо в друго. В областта на физическия свят, човек вижда например как едно растение увяхва и умира. В имагинативния свят наблюдаваме, как наред с увяхването на растението, възниква друга формация, в която то постепенно се преобразява. Тя не може да бъде възприета по физически път. И когато растението изчезне, на негово място идва тази напълно развита формация.
към текста >>
На
мястото
на
тези явления, в имагинативния
свят
наблюдаваме непрекъснато преобразява не
на
едно нещо в друго.
И когато има някакво топлинно впечатление, не го отдава например на парче горещо желязо, а го разглежда като отзвук от един душевен процес, на какъвто досега е бил свидетел само в своя вътрешен душевен живот. Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят духовни факти и процеси, както зад физическите възприятия стоят материални факти. Обаче към тази прилика между имагинативния и физическия свят, се прибавя и съществена разлика. В условията на физическия свят може да се прояви нещо, което в имагинативния свят да изглежда съвсем различно. Всред физическия свят може да се наблюдава едно непрекъснато възникване и умиране на нещата, смяна между живот и смърт.
На мястото на тези явления, в имагинативния свят наблюдаваме непрекъснато преобразява не на едно нещо в друго.
В областта на физическия свят, човек вижда например как едно растение увяхва и умира. В имагинативния свят наблюдаваме, как наред с увяхването на растението, възниква друга формация, в която то постепенно се преобразява. Тя не може да бъде възприета по физически път. И когато растението изчезне, на негово място идва тази напълно развита формация. Раждане и смърт са представи, които в имагинативния свят изгубват своето значение.
към текста >>
В областта
на
физическия
свят
, човек вижда например как едно растение увяхва и умира.
Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят духовни факти и процеси, както зад физическите възприятия стоят материални факти. Обаче към тази прилика между имагинативния и физическия свят, се прибавя и съществена разлика. В условията на физическия свят може да се прояви нещо, което в имагинативния свят да изглежда съвсем различно. Всред физическия свят може да се наблюдава едно непрекъснато възникване и умиране на нещата, смяна между живот и смърт. На мястото на тези явления, в имагинативния свят наблюдаваме непрекъснато преобразява не на едно нещо в друго.
В областта на физическия свят, човек вижда например как едно растение увяхва и умира.
В имагинативния свят наблюдаваме, как наред с увяхването на растението, възниква друга формация, в която то постепенно се преобразява. Тя не може да бъде възприета по физически път. И когато растението изчезне, на негово място идва тази напълно развита формация. Раждане и смърт са представи, които в имагинативния свят изгубват своето значение. Вместо тях на преден план идва понятието за превръщане, за преобразява не на едно нещо в друго.
към текста >>
В имагинативния
свят
наблюдаваме, как наред с увяхването
на
растението, възниква друга формация, в която то постепенно се преобразява.
Обаче към тази прилика между имагинативния и физическия свят, се прибавя и съществена разлика. В условията на физическия свят може да се прояви нещо, което в имагинативния свят да изглежда съвсем различно. Всред физическия свят може да се наблюдава едно непрекъснато възникване и умиране на нещата, смяна между живот и смърт. На мястото на тези явления, в имагинативния свят наблюдаваме непрекъснато преобразява не на едно нещо в друго. В областта на физическия свят, човек вижда например как едно растение увяхва и умира.
В имагинативния свят наблюдаваме, как наред с увяхването на растението, възниква друга формация, в която то постепенно се преобразява.
Тя не може да бъде възприета по физически път. И когато растението изчезне, на негово място идва тази напълно развита формация. Раждане и смърт са представи, които в имагинативния свят изгубват своето значение. Вместо тях на преден план идва понятието за превръщане, за преобразява не на едно нещо в друго. Тъкмо поради тази причина имагинативното познание разкрива и онези истини за същността на човека, които бяха описани в началото на книгата.
към текста >>
Раждане и смърт са представи, които в имагинативния
свят
изгубват своето значение.
На мястото на тези явления, в имагинативния свят наблюдаваме непрекъснато преобразява не на едно нещо в друго. В областта на физическия свят, човек вижда например как едно растение увяхва и умира. В имагинативния свят наблюдаваме, как наред с увяхването на растението, възниква друга формация, в която то постепенно се преобразява. Тя не може да бъде възприета по физически път. И когато растението изчезне, на негово място идва тази напълно развита формация.
Раждане и смърт са представи, които в имагинативния свят изгубват своето значение.
Вместо тях на преден план идва понятието за превръщане, за преобразява не на едно нещо в друго. Тъкмо поради тази причина имагинативното познание разкрива и онези истини за същността на човека, които бяха описани в началото на книгата. За физическо-сетивното възприятие са достъпни само процесите на физическото тяло. Те се разиграват в интервала между „раждането и смъртта". Другите съставни части на човека: етерно тяло, астрално тяло и Азът, са подчинени на закона на превръщането, на преобразяването; те могат да бъдат възприети само от имагинативното познание.
към текста >>
Обаче развитието не спира в имагинативния
свят
.
Тъкмо поради тази причина имагинативното познание разкрива и онези истини за същността на човека, които бяха описани в началото на книгата. За физическо-сетивното възприятие са достъпни само процесите на физическото тяло. Те се разиграват в интервала между „раждането и смъртта". Другите съставни части на човека: етерно тяло, астрално тяло и Азът, са подчинени на закона на превръщането, на преобразяването; те могат да бъдат възприети само от имагинативното познание. Ако някой е стигнал до това познание, той вижда, как след смъртта от физическото тяло се отделя онази част, която преминава в друга форма на съществувание.
Обаче развитието не спира в имагинативния свят.
Човек, който иска да остане в него, би могъл да възприема Съществата, обхванати от процесите на преобразяването; но не би могъл да тълкува тези процеси, не би могъл да се ориентира в новооткрития свят. Имагинативлият свят е една неспокойна област. Там няма отдих, всичко е погълнато от движение, превръщане, метаморфози. До такъв отдих човек стига, едва когато се издигне над имагинативното познание и овладее това, което ще наречем „познание чрез инспирация". За човека, устремен към познанието за свръхсетивния свят, далеч не е необходимо да обхване най-напред цялата област на имагинативното познание и едва после да пристъпи към „Инспирацията".
към текста >>
Човек, който иска да остане в него, би могъл да възприема Съществата, обхванати от процесите
на
преобразяването; но не би могъл да тълкува тези процеси, не би могъл да се ориентира в новооткрития
свят
.
За физическо-сетивното възприятие са достъпни само процесите на физическото тяло. Те се разиграват в интервала между „раждането и смъртта". Другите съставни части на човека: етерно тяло, астрално тяло и Азът, са подчинени на закона на превръщането, на преобразяването; те могат да бъдат възприети само от имагинативното познание. Ако някой е стигнал до това познание, той вижда, как след смъртта от физическото тяло се отделя онази част, която преминава в друга форма на съществувание. Обаче развитието не спира в имагинативния свят.
Човек, който иска да остане в него, би могъл да възприема Съществата, обхванати от процесите на преобразяването; но не би могъл да тълкува тези процеси, не би могъл да се ориентира в новооткрития свят.
Имагинативлият свят е една неспокойна област. Там няма отдих, всичко е погълнато от движение, превръщане, метаморфози. До такъв отдих човек стига, едва когато се издигне над имагинативното познание и овладее това, което ще наречем „познание чрез инспирация". За човека, устремен към познанието за свръхсетивния свят, далеч не е необходимо да обхване най-напред цялата област на имагинативното познание и едва после да пристъпи към „Инспирацията". Упражненията могат да бъдат така съставени, че едновременно да развиват това, което води към Имагинация, и това, което води към Инспирация.
към текста >>
Имагинативлият
свят
е една неспокойна област.
Те се разиграват в интервала между „раждането и смъртта". Другите съставни части на човека: етерно тяло, астрално тяло и Азът, са подчинени на закона на превръщането, на преобразяването; те могат да бъдат възприети само от имагинативното познание. Ако някой е стигнал до това познание, той вижда, как след смъртта от физическото тяло се отделя онази част, която преминава в друга форма на съществувание. Обаче развитието не спира в имагинативния свят. Човек, който иска да остане в него, би могъл да възприема Съществата, обхванати от процесите на преобразяването; но не би могъл да тълкува тези процеси, не би могъл да се ориентира в новооткрития свят.
Имагинативлият свят е една неспокойна област.
Там няма отдих, всичко е погълнато от движение, превръщане, метаморфози. До такъв отдих човек стига, едва когато се издигне над имагинативното познание и овладее това, което ще наречем „познание чрез инспирация". За човека, устремен към познанието за свръхсетивния свят, далеч не е необходимо да обхване най-напред цялата област на имагинативното познание и едва после да пристъпи към „Инспирацията". Упражненията могат да бъдат така съставени, че едновременно да развиват това, което води към Имагинация, и това, което води към Инспирация. След съответен период от време, човек ще навлезе в още по-висш свят, където не само ще възприема, но и ще се ориентира; свят, който той ще може да тълкува.
към текста >>
За човека, устремен към познанието за свръхсетивния
свят
, далеч не е необходимо да обхване най-напред цялата област
на
имагинативното познание и едва после да пристъпи към „Инспирацията".
Обаче развитието не спира в имагинативния свят. Човек, който иска да остане в него, би могъл да възприема Съществата, обхванати от процесите на преобразяването; но не би могъл да тълкува тези процеси, не би могъл да се ориентира в новооткрития свят. Имагинативлият свят е една неспокойна област. Там няма отдих, всичко е погълнато от движение, превръщане, метаморфози. До такъв отдих човек стига, едва когато се издигне над имагинативното познание и овладее това, което ще наречем „познание чрез инспирация".
За човека, устремен към познанието за свръхсетивния свят, далеч не е необходимо да обхване най-напред цялата област на имагинативното познание и едва после да пристъпи към „Инспирацията".
Упражненията могат да бъдат така съставени, че едновременно да развиват това, което води към Имагинация, и това, което води към Инспирация. След съответен период от време, човек ще навлезе в още по-висш свят, където не само ще възприема, но и ще се ориентира; свят, който той ще може да тълкува. По правило напредъкът е така замислен, че на ученика първо се предлагат отделни явления от имагинативния свят, така че след време да стигне до усещането: Сега вече аз мога и да се ориентирам. И все пак светът на Инспирацията е нещо съвършено ново в сравнение с този на Имагинацията. В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането.
към текста >>
След съответен период от време, човек ще навлезе в още по-висш
свят
, където не само ще възприема, но и ще се ориентира;
свят
, който той ще може да тълкува.
Имагинативлият свят е една неспокойна област. Там няма отдих, всичко е погълнато от движение, превръщане, метаморфози. До такъв отдих човек стига, едва когато се издигне над имагинативното познание и овладее това, което ще наречем „познание чрез инспирация". За човека, устремен към познанието за свръхсетивния свят, далеч не е необходимо да обхване най-напред цялата област на имагинативното познание и едва после да пристъпи към „Инспирацията". Упражненията могат да бъдат така съставени, че едновременно да развиват това, което води към Имагинация, и това, което води към Инспирация.
След съответен период от време, човек ще навлезе в още по-висш свят, където не само ще възприема, но и ще се ориентира; свят, който той ще може да тълкува.
По правило напредъкът е така замислен, че на ученика първо се предлагат отделни явления от имагинативния свят, така че след време да стигне до усещането: Сега вече аз мога и да се ориентирам. И все пак светът на Инспирацията е нещо съвършено ново в сравнение с този на Имагинацията. В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането. Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения.
към текста >>
По правило напредъкът е така замислен, че
на
ученика първо се предлагат отделни явления от имагинативния
свят
, така че след време да стигне до усещането: Сега вече аз мога и да се ориентирам.
Там няма отдих, всичко е погълнато от движение, превръщане, метаморфози. До такъв отдих човек стига, едва когато се издигне над имагинативното познание и овладее това, което ще наречем „познание чрез инспирация". За човека, устремен към познанието за свръхсетивния свят, далеч не е необходимо да обхване най-напред цялата област на имагинативното познание и едва после да пристъпи към „Инспирацията". Упражненията могат да бъдат така съставени, че едновременно да развиват това, което води към Имагинация, и това, което води към Инспирация. След съответен период от време, човек ще навлезе в още по-висш свят, където не само ще възприема, но и ще се ориентира; свят, който той ще може да тълкува.
По правило напредъкът е така замислен, че на ученика първо се предлагат отделни явления от имагинативния свят, така че след време да стигне до усещането: Сега вече аз мога и да се ориентирам.
И все пак светът на Инспирацията е нещо съвършено ново в сравнение с този на Имагинацията. В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането. Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер.
към текста >>
В последния случай човек възприема превръщането
на
един процес в друг, докато в инспиративния
свят
опознава вътрешните качества
на
Съществата, които участвуват в процесите
на
превръщането.
За човека, устремен към познанието за свръхсетивния свят, далеч не е необходимо да обхване най-напред цялата област на имагинативното познание и едва после да пристъпи към „Инспирацията". Упражненията могат да бъдат така съставени, че едновременно да развиват това, което води към Имагинация, и това, което води към Инспирация. След съответен период от време, човек ще навлезе в още по-висш свят, където не само ще възприема, но и ще се ориентира; свят, който той ще може да тълкува. По правило напредъкът е така замислен, че на ученика първо се предлагат отделни явления от имагинативния свят, така че след време да стигне до усещането: Сега вече аз мога и да се ориентирам. И все пак светът на Инспирацията е нещо съвършено ново в сравнение с този на Имагинацията.
В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането.
Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер. Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества. Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата.
към текста >>
В условията
на
физическия
свят
ние също срещаме множество различни" същества; в света
на
Инспирацията обаче това множество има друг характер.
По правило напредъкът е така замислен, че на ученика първо се предлагат отделни явления от имагинативния свят, така че след време да стигне до усещането: Сега вече аз мога и да се ориентирам. И все пак светът на Инспирацията е нещо съвършено ново в сравнение с този на Имагинацията. В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането. Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения.
В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер.
Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества. Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата. Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят. Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите. Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к.
към текста >>
Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия
свят
чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества.
И все пак светът на Инспирацията е нещо съвършено ново в сравнение с този на Имагинацията. В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането. Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер.
Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества.
Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата. Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят. Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите. Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к. Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от „ч" върху „о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа.
към текста >>
Когато възприемаме едно Същество в инспиративния
свят
, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия
свят
, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа
на
Съществата.
В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането. Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер. Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества.
Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата.
Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят. Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите. Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к. Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от „ч" върху „о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа. Ето защо наблюдението в света на Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този свят действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост.
към текста >>
Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия
свят
.
Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер. Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества. Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата.
Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят.
Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите. Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к. Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от „ч" върху „о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа. Ето защо наблюдението в света на Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този свят действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост. Тъкмо поради тази причина Духовната Наука сравнява инспиративното познание с „разчитането на скритата писменост".
към текста >>
Ето защо наблюдението в света
на
Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този
свят
действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост.
Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата. Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят. Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите. Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к. Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от „ч" върху „о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа.
Ето защо наблюдението в света на Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този свят действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост.
Тъкмо поради тази причина Духовната Наука сравнява инспиративното познание с „разчитането на скритата писменост". Как става разчитането на тази „скрита писменост" и как може да се съхрани и предаде прочетено то това ще изясним с примери от предходните глави на тази книга. Най-напред описахме съставните части, които изграждат човешкото същество. После показахме как Земята, върху която се развива днешният човек, е преминала през предишните еволюционни степени, означени като Сатурново, Слънчево и Лунно състояние. Възприятията, чрез които разпознаваме съставните части на човешкото същество, както и предходните планетарни въплъщения на Земята, са част от имагинативното познание.
към текста >>
Наистина, тогава бихме възприели, как при умирането душевно- духовната му същност се освобождава от това, което остава във физическия
свят
; обаче без да се ориентираме в самите имагинативни възприятия, ние не бихме могли да разберем връзките между това, което става след смъртта
на
човека, и предходните и следващи състояния, в които той навлиза.
По нататък трябваше да обобщим факторите, които се намесиха в развитието на цялото човечество през Атлантската епоха и по време на последователните периоди, описани като древноиндийска, древноперсийска, египетска и т.н. епохи. Описанието на тези отношения идва не от имагинативното възприятие, а от познанието чрез Инспирация, от разчитането на скритата писменост. За това „разчитане" или „четене", имагинативните възприятия са като букви или звуци. Но то е необходимо не само за горните уточнения. Ние не бихме могли да разберем цялостния човек, ако се обръщаме към него само с имагинативното познание.
Наистина, тогава бихме възприели, как при умирането душевно- духовната му същност се освобождава от това, което остава във физическия свят; обаче без да се ориентираме в самите имагинативни възприятия, ние не бихме могли да разберем връзките между това, което става след смъртта на човека, и предходните и следващи състояния, в които той навлиза.
Без инспиративното познание, имагинативният свят остава като един текст, в който се възприема, но не можем да разчетем. След като ученикът напредне от Имагинацията към Инспирацията, той скоро разбира, колко неправилно би било, ако се откаже от проучването на великите мирови явления и поиска да се ограничи само във фактите ,свързани с неговите непосредствени интереси. Който е непосветен в тези неща, може да попита: „За мен е важно само да узная съдбата на човешката душа след смъртта; достатъчно е да чуя подробности по този въпрос. Защо Духовната Наука трябва да ме занимава с толкова далечни неща като Сатурновото и Слънчевото състояние, като отделянето на Слънцето, Луната и т.н.? " Но който е добре запознат с тези неща, той е наясно, че истинското познание в тази област е недостижимо без вникването в това, което на пръв поглед изглежда толкова ненужно.
към текста >>
Без инспиративното познание, имагинативният
свят
остава като един текст, в който се възприема, но не можем да разчетем.
Описанието на тези отношения идва не от имагинативното възприятие, а от познанието чрез Инспирация, от разчитането на скритата писменост. За това „разчитане" или „четене", имагинативните възприятия са като букви или звуци. Но то е необходимо не само за горните уточнения. Ние не бихме могли да разберем цялостния човек, ако се обръщаме към него само с имагинативното познание. Наистина, тогава бихме възприели, как при умирането душевно- духовната му същност се освобождава от това, което остава във физическия свят; обаче без да се ориентираме в самите имагинативни възприятия, ние не бихме могли да разберем връзките между това, което става след смъртта на човека, и предходните и следващи състояния, в които той навлиза.
Без инспиративното познание, имагинативният свят остава като един текст, в който се възприема, но не можем да разчетем.
След като ученикът напредне от Имагинацията към Инспирацията, той скоро разбира, колко неправилно би било, ако се откаже от проучването на великите мирови явления и поиска да се ограничи само във фактите ,свързани с неговите непосредствени интереси. Който е непосветен в тези неща, може да попита: „За мен е важно само да узная съдбата на човешката душа след смъртта; достатъчно е да чуя подробности по този въпрос. Защо Духовната Наука трябва да ме занимава с толкова далечни неща като Сатурновото и Слънчевото състояние, като отделянето на Слънцето, Луната и т.н.? " Но който е добре запознат с тези неща, той е наясно, че истинското познание в тази област е недостижимо без вникването в това, което на пръв поглед изглежда толкова ненужно. Едно описание на човешките състояния след смъртта остава напълно неразбираемо и без всякаква стойност, ако не го обхванем с понятия, извлечени тъкмо от тези далечни епохи.
към текста >>
Дори най-простото наблюдение
на
даден човек в свръхсетивния
свят
, подсказва колко необходимо е да се познават тези неща.
След като ученикът напредне от Имагинацията към Инспирацията, той скоро разбира, колко неправилно би било, ако се откаже от проучването на великите мирови явления и поиска да се ограничи само във фактите ,свързани с неговите непосредствени интереси. Който е непосветен в тези неща, може да попита: „За мен е важно само да узная съдбата на човешката душа след смъртта; достатъчно е да чуя подробности по този въпрос. Защо Духовната Наука трябва да ме занимава с толкова далечни неща като Сатурновото и Слънчевото състояние, като отделянето на Слънцето, Луната и т.н.? " Но който е добре запознат с тези неща, той е наясно, че истинското познание в тази област е недостижимо без вникването в това, което на пръв поглед изглежда толкова ненужно. Едно описание на човешките състояния след смъртта остава напълно неразбираемо и без всякаква стойност, ако не го обхванем с понятия, извлечени тъкмо от тези далечни епохи.
Дори най-простото наблюдение на даден човек в свръхсетивния свят, подсказва колко необходимо е да се познават тези неща.
Когато например едно растение преминава от цъфтеж в плододаване, свръхсетивно наблюдаващият човек вижда, как пред него метаморфозира едно астрално Същество, което по време на цъфтежа обгръща растението отгоре като облак. Ако оплождането не би станало, астралното Същество би приело съвършено друга форма. След като сме вникнали в онзи величествен процес, разиграл се със Земята и всички нейни обитатели, а именно отделянето на Слънцето, вече разбираме по свръхсетивен начин и всички подробности от живота на растенията. Преди оплождането, растението се намира в такова състояние, в каквото се е намирала цялата Земя преди отделянето на Слънцето. След оплождането растителният цвят изглежда така, както е изглеждала Земята, съхраняваща и Лунните сили след отделянето на Слънцето от нея.
към текста >>
С помощта
на
Инспирацията започваме да разбираме отношенията между Съществата от по-висшия
свят
.
Всичко, което се разиграва в човека, е отражение на великите мирови процеси. Те са свързани с неговото съществуване. Ако искаме да вникнем в наблюденията на свръхсетивното съзнание относно явленията между раждането и смъртта, както и в тези между смъртта и едно ново раждане, ние трябва да постигнем способността да дешифрираме имагинативните изживявания чрез това, което сме усвоили като представи при разглеждането на великите мирови процеси. Тъкмо това разглеждане дава ключа за разбирането на човешкия живот. Ето защо в смисъла на Духовната Наука, наблюденията върху Сатурновия, Слънчев и Лунен период са в същото време и наблюдение върху човека.
С помощта на Инспирацията започваме да разбираме отношенията между Съществата от по-висшия свят.
А чрез следващата степен от познанието става възможно проникването в самата вътрешна природа на тези Същества. Тази степен означаваме като интуитивно познание. (С думата „Интуиция" в обикновения живот често се злоупотребява. До нея се прибягва в случаите, когато става дума за неясен и неопределен поглед в нещо, за един вид хрумване, което понякога съвпада в истината, но чиито аргументи по начало са недоказуеми. Естествено, тук не говорим за този вид „Интуиция".
към текста >>
До нея се прибягва в случаите, когато става дума за неясен и неопределен поглед в нещо, за един вид хрумване, което понякога съвпада в
истината
, но чиито аргументи по начало са недоказуеми.
Ето защо в смисъла на Духовната Наука, наблюденията върху Сатурновия, Слънчев и Лунен период са в същото време и наблюдение върху човека. С помощта на Инспирацията започваме да разбираме отношенията между Съществата от по-висшия свят. А чрез следващата степен от познанието става възможно проникването в самата вътрешна природа на тези Същества. Тази степен означаваме като интуитивно познание. (С думата „Интуиция" в обикновения живот често се злоупотребява.
До нея се прибягва в случаите, когато става дума за неясен и неопределен поглед в нещо, за един вид хрумване, което понякога съвпада в истината, но чиито аргументи по начало са недоказуеми.
Естествено, тук не говорим за този вид „Интуиция". Според нас Интуицията е познание, притежаващо най-висша и пълна яснота; познание, чиито основания и аргументи са достъпни до човешкото съзнание.) Да опознаем едно сетивно същество означава да стоим вън от него и да съдим за него според външни впечатления. Да познаем едно духовно Същество чрез Интуиция, означава да станем едно цяло с него и да се съединим с неговата вътрешна природа. До това познание ученикът се издига стъпка по стъпка.
към текста >>
Обаче докато при упражненията, водещи към Имагинация, има все пак връзка с впечатленията от сетивно- физическия
свят
, при упражненията за Инспирация тази връзка трябва да отпадне.
И ако човек иска да познае себе си в своята дълбока вътрешна същност, той може да стори това само чрез Интуицията. С нейна помощ той възприема онази част от себе си, която крачи напред от един земен живот в друг. * * * * * Човек може да постигне инспиративното и интуитивното познание също само чрез душевно-духовни упражнения. Те са подобни на онези медитативни упражнения, които вече бяха описани като средство за постигане на имагинативно познание.
Обаче докато при упражненията, водещи към Имагинация, има все пак връзка с впечатленията от сетивно- физическия свят, при упражненията за Инспирация тази връзка трябва да отпадне.
За яснота, нека отново да прибегнем до символа на кръста с розите. Когато медитираме върху него, пред себе си имаме образ, чиито части са взети от сетивния свят: черния цвят на кръста, розите и т.н. Обаче самото сглобяване на тези части в посочения символ не е взето от физическия свят. Ако сега ученикът се опита да премахне от своето съзнание черния кръст и червените рози като сетивни образи на материални предмети и да задържи в душата си само духовната дейност, която е „сглобила" тези части, той вече разполага със средство за такава медитация, която постепенно ще го доведе до Инспирация. Той задава в душата си приблизително следния въпрос: Какво направих аз в себе си, за да създам този символ от кръста и розите?
към текста >>
Когато медитираме върху него, пред себе си имаме образ, чиито части са взети от сетивния
свят
: черния цвят
на
кръста, розите и т.н.
* * * * * Човек може да постигне инспиративното и интуитивното познание също само чрез душевно-духовни упражнения. Те са подобни на онези медитативни упражнения, които вече бяха описани като средство за постигане на имагинативно познание. Обаче докато при упражненията, водещи към Имагинация, има все пак връзка с впечатленията от сетивно- физическия свят, при упражненията за Инспирация тази връзка трябва да отпадне. За яснота, нека отново да прибегнем до символа на кръста с розите.
Когато медитираме върху него, пред себе си имаме образ, чиито части са взети от сетивния свят: черния цвят на кръста, розите и т.н.
Обаче самото сглобяване на тези части в посочения символ не е взето от физическия свят. Ако сега ученикът се опита да премахне от своето съзнание черния кръст и червените рози като сетивни образи на материални предмети и да задържи в душата си само духовната дейност, която е „сглобила" тези части, той вече разполага със средство за такава медитация, която постепенно ще го доведе до Инспирация. Той задава в душата си приблизително следния въпрос: Какво направих аз в себе си, за да създам този символ от кръста и розите? Но сега аз искам да задържа в себе си точно това, което съм извършил (моя собствен душевен процес), самия образ него ще премахна. И тогава аз искам да почувствувам в себе си, какво е извършила душата ми, за да създаде образа, но самия образ не желая да си представям.
към текста >>
Обаче самото сглобяване
на
тези части в посочения символ не е взето от физическия
свят
.
Човек може да постигне инспиративното и интуитивното познание също само чрез душевно-духовни упражнения. Те са подобни на онези медитативни упражнения, които вече бяха описани като средство за постигане на имагинативно познание. Обаче докато при упражненията, водещи към Имагинация, има все пак връзка с впечатленията от сетивно- физическия свят, при упражненията за Инспирация тази връзка трябва да отпадне. За яснота, нека отново да прибегнем до символа на кръста с розите. Когато медитираме върху него, пред себе си имаме образ, чиито части са взети от сетивния свят: черния цвят на кръста, розите и т.н.
Обаче самото сглобяване на тези части в посочения символ не е взето от физическия свят.
Ако сега ученикът се опита да премахне от своето съзнание черния кръст и червените рози като сетивни образи на материални предмети и да задържи в душата си само духовната дейност, която е „сглобила" тези части, той вече разполага със средство за такава медитация, която постепенно ще го доведе до Инспирация. Той задава в душата си приблизително следния въпрос: Какво направих аз в себе си, за да създам този символ от кръста и розите? Но сега аз искам да задържа в себе си точно това, което съм извършил (моя собствен душевен процес), самия образ него ще премахна. И тогава аз искам да почувствувам в себе си, какво е извършила душата ми, за да създаде образа, но самия образ не желая да си представям. Сега искам да се потопя дълбоко в моята собствена дейност, която е създала образа.
към текста >>
Причината е там, че всеки човек, чийто вътрешен живот по навик се определя от външните впечатления, веднага изпада в колебание и пълна несигурност, когато трябва да разгърне в себе си и душевен живот, при който е отхвърлена всякаква връзка с външния
свят
.
Ако обаче искаме да стигнем до съответната Инспирация, трябва да променим упражнението. В този случай трябва да размислим върху собствената си душевна дейност, която от образа на растението извлича представата за раждане и умиране. Необходимо е напълно да отстраним растението от нашето съзнание и да се вглъбим само в това, което сме постигнали вътрешно. Единствено чрез такива упражнения е възможно издигането до Инспирацията. В началото за ученика никак не е лесно да разбере докрай как трябва да постъпва при този род упражнения.
Причината е там, че всеки човек, чийто вътрешен живот по навик се определя от външните впечатления, веднага изпада в колебание и пълна несигурност, когато трябва да разгърне в себе си и душевен живот, при който е отхвърлена всякаква връзка с външния свят.
Относно упражненията, водещи към Инспирация, ученикът трябва да е наясно, и то в много по-голяма степен отколкото при постигането на Имагинациите: той е длъжен да ги предприема, само когато наред с тях вземе и всички предварителни мерки за укрепването на разсъдъчната способност, чувствата и характера. Ако изпълни тези предварителни мерки, той получава двоен резултат. Първо, чрез упражненията, той няма да изгуби равновесието на своята личност в акта на свръхсетивното виждане; второ, наред с това той ще постигне способността действително да изпълнява изискванията на тези упражнения. Те ще ни се струват трудни само дотогава, докато постигнем точно определено състояние на душата, точно определени чувства и емоции. Разбиране и способност за упражненията, и то в скоро време, ще постигне този, който с търпение и постоянство развива в душата си подходящи качества за покълване на свръхсетивни познания.
към текста >>
След като например забелязва предимствата
на
дълбокия размисъл и вглъбяването в света
на
собствените представи, той така се привързва към тези състояния, че все повече започва да се затваря пред впечатленията от външния
свят
.
Ще установи до каква голяма степен може да напредва в новото не само с новите си впечатления и изживявания, но и като оставя старите да работят в него. Който оставя своите впечатления, дори своите мнения, да си взаимодействуват така, сякаш неговите симпатии и антипатии, неговите лични интереси и чувства изобщо не влияят върху тях, той подготвя особено добра почва за свръхсетивните познавателни сили. В действителност той изгражда това, което можем да наречем богат вътрешен живот. Но преди всичко, важен е балансът, равновесието на душевните качества. Човекът е твърде склонен, отдавайки се на определена душевна дейност, да изпадне в едностранчивост.
След като например забелязва предимствата на дълбокия размисъл и вглъбяването в света на собствените представи, той така се привързва към тези състояния, че все повече започва да се затваря пред впечатленията от външния свят.
Но това води до обедняване и нивелиране на вътрешния живот. Най-бързо напредва този, който наред със способността да се концентрира в себе си, запазва и пълна възприемчивост за всички впечатления от външния свят. Не трябва да предпочитаме т.н. „важни" житейски впечатления; всеки човек при всяко положение дори и затворен между четири голи стени може да изживее достатъчно, стига да съхрани жив усет за тези неща. Не е нужно да търсим изживяванията; те са навсякъде.
към текста >>
Най-бързо напредва този, който наред със способността да се концентрира в себе си, запазва и пълна възприемчивост за всички впечатления от външния
свят
.
В действителност той изгражда това, което можем да наречем богат вътрешен живот. Но преди всичко, важен е балансът, равновесието на душевните качества. Човекът е твърде склонен, отдавайки се на определена душевна дейност, да изпадне в едностранчивост. След като например забелязва предимствата на дълбокия размисъл и вглъбяването в света на собствените представи, той така се привързва към тези състояния, че все повече започва да се затваря пред впечатленията от външния свят. Но това води до обедняване и нивелиране на вътрешния живот.
Най-бързо напредва този, който наред със способността да се концентрира в себе си, запазва и пълна възприемчивост за всички впечатления от външния свят.
Не трябва да предпочитаме т.н. „важни" житейски впечатления; всеки човек при всяко положение дори и затворен между четири голи стени може да изживее достатъчно, стига да съхрани жив усет за тези неща. Не е нужно да търсим изживяванията; те са навсякъде. От особена важност е също, как се преработват изживяванията в човешката душа. Някой например може да има следната опитност: В даден момент той открива, че една твърде уважавана от него или други хора личност, има едно или друго качество, което той е принуден да признае за характеров недостатък.
към текста >>
Колкото по-голяма е способността
на
един човек да насочва вниманието си върху определени процеси и събития от живота които не са му познати от преди толкова по-голям шанс има да изгради в себе си предпоставки за издигане в духовния
свят
.
Който не иска да признае дадено явление в света, за него същността на нещата се затваря. Ако обаче човек се подлъже от чувството на преданост и преклонение, и умъртви здравото себесъзнание и доверието в своя Аз, той върши престъпление пред закона на равновесието. Окултният ученик трябва непрекъснато да работи над себе си, за да става все по-зрял; но наред с това той трябва да има и доверие в своята личност и да вярва, че нейните сили израстват с всеки час и ден. Който стигне до верния усет за тези неща, знае: В мен дремят скрити сили и аз мога да ги изнеса навън. Ето защо там, където намирам нещо, което се извисява над мен и е достойно за преклонение, аз трябва не само да го уважавам, а да се доверя на мен самия и да изградя в себе си всичко онова, което може да ме направи равен на уважаваната личност.
Колкото по-голяма е способността на един човек да насочва вниманието си върху определени процеси и събития от живота които не са му познати от преди толкова по-голям шанс има да изгради в себе си предпоставки за издигане в духовния свят.
Нека си послужим с друг пример. Даден човек стига до такава ситуация в живота, когато трябва да реши: да извърши или да не извърши определено действие. Разумът диктува: Направи го! Но нещо неуловимо в неговите чувства го спира. Възможно е човек да не обърне внимание на този необясним нюанс в своите чувства и просто да извърши действието според основанията на разума.
към текста >>
Съвсем не онзи прониква в духовния
свят
, който е радостен, че изживява нещо, което „не може да се побере в човешките представи".
Но и тук може да възникне някаква вредна едностранчивост. Ако някой просто свикне да изключва доводите на своя разум, понеже „предчувствията" му шепнат едно или друго, той лесно би могъл да се превърне в играчка на всевъзможни неопределени импулси. Само крачка дели подобна неспособност за преценка от суеверието. Впрочем всякакъв вид суеверие е фатален за окултния ученик. Верният път към областите на духовния живот изисква старателно предпазване от суеверие, мечтателство и фантастност.
Съвсем не онзи прониква в духовния свят, който е радостен, че изживява нещо, което „не може да се побере в човешките представи".
Предпочитания към „необяснимото" не правят от никого окултен ученик. Той трябва напълно да се освободи от предразсъдъка, че: „Мистик е този, който навсякъде в света вижда загадъчни и необясними явления". Верният усет на окултния ученик му подсказва да търси навсякъде скрити сили и Същества, но и да предпоставя също, че при наличието на необходимите сили, необяснимото може да бъде обяснено. Съществува една душевна нагласа, която е особено важна за ученика във всеки миг от неговото развитие. Тя се състои в това, да предпази неговия познавателен порив от едностранчивия въпрос: Как мога да си отговоря на това или онова?
към текста >>
Духовният
свят
се отваря пред познанието по един начин, който няма нищо общо с физическите свойства
на
сетивния
свят
.
Обаче това „нещо" е от съвсем особено естество. В сравнение с всички предишни опитности, то е действително нещо ново. Сега човек знае: Това е нещо напълно непознато за мен. То е като действителния тон, който ухото чува; само че то може да проникне в моето съзнание единствено чрез Интуицията, както тонът може да проникне там само чрез ухото. С Интуицията се премахва и последният остатък от сетивните впечатления на човека.
Духовният свят се отваря пред познанието по един начин, който няма нищо общо с физическите свойства на сетивния свят.
* * * * * Имагинативното познание се постига чрез изграждането на лотосовите цветове в астралното тяло. Благодарение на упражненията за добиване на Инспирация и Интуиция, в човешкото етерно или жизнено тяло настъпват особени движения, потоци и конфигурации, които по-рано не са съществували там. Те са именно органите, чрез които човек овладява способността да „разчита скритата писменост". Измененията в етерното тяло на човек, стигнал до Инспирация и Интуиция, изглеждат за свръхсетивното познание по следния начин.
към текста >>
В този случай съществува опасността вместо до спокоен и обективен поглед в свръх сетивния
свят
, човек да стигне до мечтателство и фантастност.
Колкото по-развит е даден човек, толкова по-голям е ореолът около него, в който тези потоци могат да бъдат възприемани. Дори при правилно обучение, центърът в областта на сърцето не се изгражда веднага. Той трябва да бъде подготвен. Най-напред се образува предварителен център в главата, той слиза в областта на гръкляна и накрая се разполага в близост до физическото сърце. При неправилно развитие въпросният орган би могъл да се образува от самото начало в областта на сърцето.
В този случай съществува опасността вместо до спокоен и обективен поглед в свръх сетивния свят, човек да стигне до мечтателство и фантастност.
По-нататък ученикът трябва да постигне независимост на особените етерни потоци и формации от физическото тяло, както и способност да си служи с тях самостоятелно. Така лотосовите цветове се превръщат за него в инструменти, с чиято помощ той привежда етерното тяло в движение. Преди да стане това, необходимо е в цялата сфера на етерното тяло да се образуват специални потоци и лъчения, които го обгръщат като в една фина мрежа, превръщайки го в самостоятелно същество. След този етап, осъществяваните в етерното тяло потоци и движения могат безпрепятствено да влязат в досег с външния духовно- душевен свят и да се свържат с него така, че външните духовно-душевни процеси да се слеят с вътрешните, с тези на човешкото етерно тяло. Сега настъпва и моментът, когато човек, започва да възприема света на Инспирацията напълно съзнателно.
към текста >>
След този етап, осъществяваните в етерното тяло потоци и движения могат безпрепятствено да влязат в досег с външния духовно- душевен
свят
и да се свържат с него така, че външните духовно-душевни процеси да се слеят с вътрешните, с тези
на
човешкото етерно тяло.
При неправилно развитие въпросният орган би могъл да се образува от самото начало в областта на сърцето. В този случай съществува опасността вместо до спокоен и обективен поглед в свръх сетивния свят, човек да стигне до мечтателство и фантастност. По-нататък ученикът трябва да постигне независимост на особените етерни потоци и формации от физическото тяло, както и способност да си служи с тях самостоятелно. Така лотосовите цветове се превръщат за него в инструменти, с чиято помощ той привежда етерното тяло в движение. Преди да стане това, необходимо е в цялата сфера на етерното тяло да се образуват специални потоци и лъчения, които го обгръщат като в една фина мрежа, превръщайки го в самостоятелно същество.
След този етап, осъществяваните в етерното тяло потоци и движения могат безпрепятствено да влязат в досег с външния духовно- душевен свят и да се свържат с него така, че външните духовно-душевни процеси да се слеят с вътрешните, с тези на човешкото етерно тяло.
Сега настъпва и моментът, когато човек, започва да възприема света на Инспирацията напълно съзнателно. Това познание идва по твърде различен път в сравнение с познанието за сетивно-физическия свят. В последния случай от сетивата човек получава възприятия и после върху тях изгражда представи и понятия. При инспиративното познание нещата не стоят така. Обектът на познанието тук идва непосредствено с възприятието, актът е един; след възприятието няма размисъл.
към текста >>
Това познание идва по твърде различен път в сравнение с познанието за сетивно-физическия
свят
.
По-нататък ученикът трябва да постигне независимост на особените етерни потоци и формации от физическото тяло, както и способност да си служи с тях самостоятелно. Така лотосовите цветове се превръщат за него в инструменти, с чиято помощ той привежда етерното тяло в движение. Преди да стане това, необходимо е в цялата сфера на етерното тяло да се образуват специални потоци и лъчения, които го обгръщат като в една фина мрежа, превръщайки го в самостоятелно същество. След този етап, осъществяваните в етерното тяло потоци и движения могат безпрепятствено да влязат в досег с външния духовно- душевен свят и да се свържат с него така, че външните духовно-душевни процеси да се слеят с вътрешните, с тези на човешкото етерно тяло. Сега настъпва и моментът, когато човек, започва да възприема света на Инспирацията напълно съзнателно.
Това познание идва по твърде различен път в сравнение с познанието за сетивно-физическия свят.
В последния случай от сетивата човек получава възприятия и после върху тях изгражда представи и понятия. При инспиративното познание нещата не стоят така. Обектът на познанието тук идва непосредствено с възприятието, актът е един; след възприятието няма размисъл. Това, което за сетивно-физическото познание се постига едва по-късно в понятието, при Инспирацията идва едновременно с възприятието. Ето защо, ако не сме създали гореописаната мрежа в етерното тяло, бихме се слели в едно цяло с душевно-духовния свят, без да сме в състояние да се разграничим от него.
към текста >>
Ето защо, ако не сме създали гореописаната мрежа в етерното тяло, бихме се слели в едно цяло с душевно-духовния
свят
, без да сме в състояние да се разграничим от него.
Това познание идва по твърде различен път в сравнение с познанието за сетивно-физическия свят. В последния случай от сетивата човек получава възприятия и после върху тях изгражда представи и понятия. При инспиративното познание нещата не стоят така. Обектът на познанието тук идва непосредствено с възприятието, актът е един; след възприятието няма размисъл. Това, което за сетивно-физическото познание се постига едва по-късно в понятието, при Инспирацията идва едновременно с възприятието.
Ето защо, ако не сме създали гореописаната мрежа в етерното тяло, бихме се слели в едно цяло с душевно-духовния свят, без да сме в състояние да се разграничим от него.
Когато се практикуват упражненията за Интуиция, те действуват не само върху етерното тяло, но и върху свръхсетивните сили на физическото тяло. Впрочем не трябва да си представяме, че в случая става дума за действия във физическото тяло, които са достъпни за обикновеното сетивно наблюдение. Те могат да бъдат преценени само от свръхсетивното познание. С външното познание те нямат нищо общо. Те възникват като резултат от зрелостта на съзнанието, когато в Интуицията то се добира до опитности, дори и когато от него са отстранени всички познати от по-рано външни и вътрешни изживявания.
към текста >>
Когато ученикът се издига по пътя към висшите светове
на
познанието,
на
определена степен той, забелязва, че взаимната връзка
на
силите, изграждащи неговата личност, приема по-друга форма от тази, която тя има в сетивно-физическия
свят
.
Но ако се практикуват с енергия, постоянство и с необходимото вътрешно спокойствие, накрая те сломяват силните препятствия на физическото тяло. Ученикът забеляза това от факта, че постепенно добива власт над определени прояви на физическото тяло, които до тогава са се изплъзвали от неговото съзнание. Той забелязва това и от обстоятелството, че за кратко време усеща стремежа да приведе на пример дишането (или други подобни функции) в един вид съзвучие или хармония с това, което душата постига по време на медитациите. Идеалът на развитието е чрез физическото тяло да не се правят никакви дори и дихателни упражнения, а всичко, което става с него, да идва само като една последица от чистите интуитивни упражнения. * * * * *
Когато ученикът се издига по пътя към висшите светове на познанието, на определена степен той, забелязва, че взаимната връзка на силите, изграждащи неговата личност, приема по-друга форма от тази, която тя има в сетивно-физическия свят.
В този свят Азът осигурява единно взаимодействие на душевните сили и преди всичко на мисли, чувства и воля. При обикновените ситуации от човешкия живот, тези душевни сили се намират в определени отношения. Виждаме например един предмет. Душата го харесва или не. Това означава, че по силата на известна необходимост, към представата за предмета, се прибавя и чувството на удоволствие или неудоволствие.
към текста >>
В този
свят
Азът осигурява единно взаимодействие
на
душевните сили и преди всичко
на
мисли, чувства и воля.
Ученикът забеляза това от факта, че постепенно добива власт над определени прояви на физическото тяло, които до тогава са се изплъзвали от неговото съзнание. Той забелязва това и от обстоятелството, че за кратко време усеща стремежа да приведе на пример дишането (или други подобни функции) в един вид съзвучие или хармония с това, което душата постига по време на медитациите. Идеалът на развитието е чрез физическото тяло да не се правят никакви дори и дихателни упражнения, а всичко, което става с него, да идва само като една последица от чистите интуитивни упражнения. * * * * * Когато ученикът се издига по пътя към висшите светове на познанието, на определена степен той, забелязва, че взаимната връзка на силите, изграждащи неговата личност, приема по-друга форма от тази, която тя има в сетивно-физическия свят.
В този свят Азът осигурява единно взаимодействие на душевните сили и преди всичко на мисли, чувства и воля.
При обикновените ситуации от човешкия живот, тези душевни сили се намират в определени отношения. Виждаме например един предмет. Душата го харесва или не. Това означава, че по силата на известна необходимост, към представата за предмета, се прибавя и чувството на удоволствие или неудоволствие. Ние или пожелаваме предмета, или получаваме импулса да го изменим в една или друга посока.
към текста >>
Защото, ако внесем тези качества във висшия
свят
, скоро ще видим, че Азът се оказва слаб и не може да координира мисленето, чувствата и волята.
Нещата стоят така, че в мислите си човек може да възприема нещо съвсем правилно, но за да стигне въобще до определено чувство или до определено решение на волята, той се нуждае от самостоятелен подтик, произлизащ от самия него. В хода на свръхсетивното съзерцание, мислене, чувства и воля престават да бъдат три сили, които се излъчват от общия Азов център на личността; те се превръщат в нещо като самостоятелни същества, превръщат се, така да се каже, в три личности. Ето защо човек трябва особено да укрепи своя собствен Аз, защото сега той внася не просто ред в три сили, а направлява и ръководи три отделни същества. Но това разделяне е добре да съществува само по време на свръхсетивното наблюдение. И тук отново става ясно, колко важно е наред с упражненията за висшето обучение, да се практикуват и тези, които придават сила и твърдост на разсъдъчната способност, чувствата и волята.
Защото, ако внесем тези качества във висшия свят, скоро ще видим, че Азът се оказва слаб и не може да координира мисленето, чувствата и волята.
Ако тази слабост остане непреодоляна, душата би се оказала като разкъсана в различни посоки от три определени личности и нейната вътрешна цялост би престанала да съществува. Ако обаче развитието на ученика протича правилно, описаната метаморфоза на душевните сили означава истински напредък; Азът остава господар над трите отделни същества, които изграждат неговата душа. В по-нататъшния ход на развитието този процес напредва още повече. След като мисленето е извоювало определена самостоятелност, то активира появата на една четвърта душевно-духовна същност; можем да я определим като едно непосредствено вливане на определени течения в човека, които са подобни на мислите. Сега целият свят прилича на мисловна сграда, която се изправя пред човека, както растенията и животните във физическия свят.
към текста >>
Сега целият
свят
прилича
на
мисловна сграда, която се изправя пред човека, както растенията и животните във физическия
свят
.
Защото, ако внесем тези качества във висшия свят, скоро ще видим, че Азът се оказва слаб и не може да координира мисленето, чувствата и волята. Ако тази слабост остане непреодоляна, душата би се оказала като разкъсана в различни посоки от три определени личности и нейната вътрешна цялост би престанала да съществува. Ако обаче развитието на ученика протича правилно, описаната метаморфоза на душевните сили означава истински напредък; Азът остава господар над трите отделни същества, които изграждат неговата душа. В по-нататъшния ход на развитието този процес напредва още повече. След като мисленето е извоювало определена самостоятелност, то активира появата на една четвърта душевно-духовна същност; можем да я определим като едно непосредствено вливане на определени течения в човека, които са подобни на мислите.
Сега целият свят прилича на мисловна сграда, която се изправя пред човека, както растенията и животните във физическия свят.
По същия начин; чувствата и волята след като също са станали самостоятелни активират две други душевни сили, които също се проявяват в нея като самостоятелни същества. Към всички тях,се присъединява и една седма сила, която е подобна на собствения Аз. Цялото това изживяване се свързва и с едно друго. Преди влизането в свръхсетивния свят, човек познаваше мислите, чувствата и волята само като вътрешни душевни изживявания. След попадането си в свръхсетивния свят, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път.
към текста >>
Преди влизането в свръхсетивния
свят
, човек познаваше мислите, чувствата и волята само като вътрешни душевни изживявания.
След като мисленето е извоювало определена самостоятелност, то активира появата на една четвърта душевно-духовна същност; можем да я определим като едно непосредствено вливане на определени течения в човека, които са подобни на мислите. Сега целият свят прилича на мисловна сграда, която се изправя пред човека, както растенията и животните във физическия свят. По същия начин; чувствата и волята след като също са станали самостоятелни активират две други душевни сили, които също се проявяват в нея като самостоятелни същества. Към всички тях,се присъединява и една седма сила, която е подобна на собствения Аз. Цялото това изживяване се свързва и с едно друго.
Преди влизането в свръхсетивния свят, човек познаваше мислите, чувствата и волята само като вътрешни душевни изживявания.
След попадането си в свръхсетивния свят, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път. Зад възприеманите от него качества на новия свят, сега стоят душевно-духовни Същества. И те му се явяват под формата на един външен свят, както в сетивно- физическата област пред неговите сетива застават минералите, растенията и животните. Само че окултният ученик прави съществена разлика между физическия и откриващия се пред него душевно-духовен свят. Едно растение например в областта на сетивния свят, остава такова, каквото е, независимо какво чувствува или мисли човешката душа за него.
към текста >>
След попадането си в свръхсетивния
свят
, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път.
Сега целият свят прилича на мисловна сграда, която се изправя пред човека, както растенията и животните във физическия свят. По същия начин; чувствата и волята след като също са станали самостоятелни активират две други душевни сили, които също се проявяват в нея като самостоятелни същества. Към всички тях,се присъединява и една седма сила, която е подобна на собствения Аз. Цялото това изживяване се свързва и с едно друго. Преди влизането в свръхсетивния свят, човек познаваше мислите, чувствата и волята само като вътрешни душевни изживявания.
След попадането си в свръхсетивния свят, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път.
Зад възприеманите от него качества на новия свят, сега стоят душевно-духовни Същества. И те му се явяват под формата на един външен свят, както в сетивно- физическата област пред неговите сетива застават минералите, растенията и животните. Само че окултният ученик прави съществена разлика между физическия и откриващия се пред него душевно-духовен свят. Едно растение например в областта на сетивния свят, остава такова, каквото е, независимо какво чувствува или мисли човешката душа за него. С образите от душевно-духовния свят, това съвсем не е така.
към текста >>
Зад възприеманите от него качества
на
новия
свят
, сега стоят душевно-духовни Същества.
По същия начин; чувствата и волята след като също са станали самостоятелни активират две други душевни сили, които също се проявяват в нея като самостоятелни същества. Към всички тях,се присъединява и една седма сила, която е подобна на собствения Аз. Цялото това изживяване се свързва и с едно друго. Преди влизането в свръхсетивния свят, човек познаваше мислите, чувствата и волята само като вътрешни душевни изживявания. След попадането си в свръхсетивния свят, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път.
Зад възприеманите от него качества на новия свят, сега стоят душевно-духовни Същества.
И те му се явяват под формата на един външен свят, както в сетивно- физическата област пред неговите сетива застават минералите, растенията и животните. Само че окултният ученик прави съществена разлика между физическия и откриващия се пред него душевно-духовен свят. Едно растение например в областта на сетивния свят, остава такова, каквото е, независимо какво чувствува или мисли човешката душа за него. С образите от душевно-духовния свят, това съвсем не е така. Те непрекъснато се променят според това, което човек мисли или чувствува.
към текста >>
И те му се явяват под формата
на
един външен
свят
, както в сетивно- физическата област пред неговите сетива застават минералите, растенията и животните.
Към всички тях,се присъединява и една седма сила, която е подобна на собствения Аз. Цялото това изживяване се свързва и с едно друго. Преди влизането в свръхсетивния свят, човек познаваше мислите, чувствата и волята само като вътрешни душевни изживявания. След попадането си в свръхсетивния свят, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път. Зад възприеманите от него качества на новия свят, сега стоят душевно-духовни Същества.
И те му се явяват под формата на един външен свят, както в сетивно- физическата област пред неговите сетива застават минералите, растенията и животните.
Само че окултният ученик прави съществена разлика между физическия и откриващия се пред него душевно-духовен свят. Едно растение например в областта на сетивния свят, остава такова, каквото е, независимо какво чувствува или мисли човешката душа за него. С образите от душевно-духовния свят, това съвсем не е така. Те непрекъснато се променят според това, което човек мисли или чувствува. По този начин човек им придава известен отпечатък, кой то зависи от неговата собствена личност.
към текста >>
Само че окултният ученик прави съществена разлика между физическия и откриващия се пред него душевно-духовен
свят
.
Цялото това изживяване се свързва и с едно друго. Преди влизането в свръхсетивния свят, човек познаваше мислите, чувствата и волята само като вътрешни душевни изживявания. След попадането си в свръхсетивния свят, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път. Зад възприеманите от него качества на новия свят, сега стоят душевно-духовни Същества. И те му се явяват под формата на един външен свят, както в сетивно- физическата област пред неговите сетива застават минералите, растенията и животните.
Само че окултният ученик прави съществена разлика между физическия и откриващия се пред него душевно-духовен свят.
Едно растение например в областта на сетивния свят, остава такова, каквото е, независимо какво чувствува или мисли човешката душа за него. С образите от душевно-духовния свят, това съвсем не е така. Те непрекъснато се променят според това, което човек мисли или чувствува. По този начин човек им придава известен отпечатък, кой то зависи от неговата собствена личност. Да си представим, че в имагинативния свят пред човека застава някакъв образ.
към текста >>
Едно растение например в областта
на
сетивния
свят
, остава такова, каквото е, независимо какво чувствува или мисли човешката душа за него.
Преди влизането в свръхсетивния свят, човек познаваше мислите, чувствата и волята само като вътрешни душевни изживявания. След попадането си в свръхсетивния свят, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път. Зад възприеманите от него качества на новия свят, сега стоят душевно-духовни Същества. И те му се явяват под формата на един външен свят, както в сетивно- физическата област пред неговите сетива застават минералите, растенията и животните. Само че окултният ученик прави съществена разлика между физическия и откриващия се пред него душевно-духовен свят.
Едно растение например в областта на сетивния свят, остава такова, каквото е, независимо какво чувствува или мисли човешката душа за него.
С образите от душевно-духовния свят, това съвсем не е така. Те непрекъснато се променят според това, което човек мисли или чувствува. По този начин човек им придава известен отпечатък, кой то зависи от неговата собствена личност. Да си представим, че в имагинативния свят пред човека застава някакъв образ. Ако човек се отнесе равнодушно към него, образът приема определена форма.
към текста >>
С образите от душевно-духовния
свят
, това съвсем не е така.
След попадането си в свръхсетивния свят, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път. Зад възприеманите от него качества на новия свят, сега стоят душевно-духовни Същества. И те му се явяват под формата на един външен свят, както в сетивно- физическата област пред неговите сетива застават минералите, растенията и животните. Само че окултният ученик прави съществена разлика между физическия и откриващия се пред него душевно-духовен свят. Едно растение например в областта на сетивния свят, остава такова, каквото е, независимо какво чувствува или мисли човешката душа за него.
С образите от душевно-духовния свят, това съвсем не е така.
Те непрекъснато се променят според това, което човек мисли или чувствува. По този начин човек им придава известен отпечатък, кой то зависи от неговата собствена личност. Да си представим, че в имагинативния свят пред човека застава някакъв образ. Ако човек се отнесе равнодушно към него, образът приема определена форма. Обаче в мига, когато той усети удоволствие или неудоволствие, образът променя своя облик.
към текста >>
Да си представим, че в имагинативния
свят
пред човека застава някакъв образ.
Само че окултният ученик прави съществена разлика между физическия и откриващия се пред него душевно-духовен свят. Едно растение например в областта на сетивния свят, остава такова, каквото е, независимо какво чувствува или мисли човешката душа за него. С образите от душевно-духовния свят, това съвсем не е така. Те непрекъснато се променят според това, което човек мисли или чувствува. По този начин човек им придава известен отпечатък, кой то зависи от неговата собствена личност.
Да си представим, че в имагинативния свят пред човека застава някакъв образ.
Ако човек се отнесе равнодушно към него, образът приема определена форма. Обаче в мига, когато той усети удоволствие или неудоволствие, образът променя своя облик. Първоначално образите изразяват не само нещо, което съществува независимо и вън от човека, а и това, което е самият човек. Те са изцяло проникнати от качествата на човешката личност. И тези качества се спускат като едно було пред Съществата.
към текста >>
Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния
свят
.
Те са изцяло проникнати от качествата на човешката личност. И тези качества се спускат като едно було пред Съществата. Дори и човек да е изправен пред едно действително Същество, той вижда не него, а своето собствено създание. Така той може да има пред себе си нещо истинно, и все пак да вижда, нещо измамно. И това е така не само по отношение на нещата, които човек забелязва в самия себе си; неговите собствени качества също оказват въздействие върху света.
Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят.
Независимо дали човек е наясно или не със своята същност, тя налага едни или други нюанси върху духовно- душевния свят. За да напредва още по-нататък в своето развитие, необходимо е човек да се научи да различава себе си от външния духовен свят. Налага се той да отстранява своите собствени въздействия върху обкръжаващия го душевно-духовен свят. А това не може се осъществи по друг начин, освен като вникне в това, което сам внася в новооткрития свят. Следователно, първо човек трябва да постигне истинско и всепроникващо себепознание и едва тогава ще може да възприема точно обкръжаващия го духовно- душевен свят.
към текста >>
Независимо дали човек е наясно или не със своята същност, тя налага едни или други нюанси върху духовно- душевния
свят
.
И тези качества се спускат като едно було пред Съществата. Дори и човек да е изправен пред едно действително Същество, той вижда не него, а своето собствено създание. Така той може да има пред себе си нещо истинно, и все пак да вижда, нещо измамно. И това е така не само по отношение на нещата, които човек забелязва в самия себе си; неговите собствени качества също оказват въздействие върху света. Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят.
Независимо дали човек е наясно или не със своята същност, тя налага едни или други нюанси върху духовно- душевния свят.
За да напредва още по-нататък в своето развитие, необходимо е човек да се научи да различава себе си от външния духовен свят. Налага се той да отстранява своите собствени въздействия върху обкръжаващия го душевно-духовен свят. А това не може се осъществи по друг начин, освен като вникне в това, което сам внася в новооткрития свят. Следователно, първо човек трябва да постигне истинско и всепроникващо себепознание и едва тогава ще може да възприема точно обкръжаващия го духовно- душевен свят. Определени факти от човешкото развитие допринасят за това, че подобно себепознание се явява при навлизането във висшите светове като нещо естествено и необходимо.
към текста >>
За да напредва още по-нататък в своето развитие, необходимо е човек да се научи да различава себе си от външния духовен
свят
.
Дори и човек да е изправен пред едно действително Същество, той вижда не него, а своето собствено създание. Така той може да има пред себе си нещо истинно, и все пак да вижда, нещо измамно. И това е така не само по отношение на нещата, които човек забелязва в самия себе си; неговите собствени качества също оказват въздействие върху света. Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят. Независимо дали човек е наясно или не със своята същност, тя налага едни или други нюанси върху духовно- душевния свят.
За да напредва още по-нататък в своето развитие, необходимо е човек да се научи да различава себе си от външния духовен свят.
Налага се той да отстранява своите собствени въздействия върху обкръжаващия го душевно-духовен свят. А това не може се осъществи по друг начин, освен като вникне в това, което сам внася в новооткрития свят. Следователно, първо човек трябва да постигне истинско и всепроникващо себепознание и едва тогава ще може да възприема точно обкръжаващия го духовно- душевен свят. Определени факти от човешкото развитие допринасят за това, че подобно себепознание се явява при навлизането във висшите светове като нещо естествено и необходимо. Човекът развива своя Аз и своето себесъзнание в обикновения сетивно-физически свят.
към текста >>
Налага се той да отстранява своите собствени въздействия върху обкръжаващия го душевно-духовен
свят
.
Така той може да има пред себе си нещо истинно, и все пак да вижда, нещо измамно. И това е така не само по отношение на нещата, които човек забелязва в самия себе си; неговите собствени качества също оказват въздействие върху света. Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят. Независимо дали човек е наясно или не със своята същност, тя налага едни или други нюанси върху духовно- душевния свят. За да напредва още по-нататък в своето развитие, необходимо е човек да се научи да различава себе си от външния духовен свят.
Налага се той да отстранява своите собствени въздействия върху обкръжаващия го душевно-духовен свят.
А това не може се осъществи по друг начин, освен като вникне в това, което сам внася в новооткрития свят. Следователно, първо човек трябва да постигне истинско и всепроникващо себепознание и едва тогава ще може да възприема точно обкръжаващия го духовно- душевен свят. Определени факти от човешкото развитие допринасят за това, че подобно себепознание се явява при навлизането във висшите светове като нещо естествено и необходимо. Човекът развива своя Аз и своето себесъзнание в обикновения сетивно-физически свят. Азът действува като притегателен център за всичко, което принадлежи към човека.
към текста >>
А това не може се осъществи по друг начин, освен като вникне в това, което сам внася в новооткрития
свят
.
И това е така не само по отношение на нещата, които човек забелязва в самия себе си; неговите собствени качества също оказват въздействие върху света. Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят. Независимо дали човек е наясно или не със своята същност, тя налага едни или други нюанси върху духовно- душевния свят. За да напредва още по-нататък в своето развитие, необходимо е човек да се научи да различава себе си от външния духовен свят. Налага се той да отстранява своите собствени въздействия върху обкръжаващия го душевно-духовен свят.
А това не може се осъществи по друг начин, освен като вникне в това, което сам внася в новооткрития свят.
Следователно, първо човек трябва да постигне истинско и всепроникващо себепознание и едва тогава ще може да възприема точно обкръжаващия го духовно- душевен свят. Определени факти от човешкото развитие допринасят за това, че подобно себепознание се явява при навлизането във висшите светове като нещо естествено и необходимо. Човекът развива своя Аз и своето себесъзнание в обикновения сетивно-физически свят. Азът действува като притегателен център за всичко, което принадлежи към човека. Всички негови наклонности, симпатии, антипатии, страсти, мнения и т.н.
към текста >>
Следователно, първо човек трябва да постигне истинско и всепроникващо себепознание и едва тогава ще може да възприема точно обкръжаващия го духовно- душевен
свят
.
Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят. Независимо дали човек е наясно или не със своята същност, тя налага едни или други нюанси върху духовно- душевния свят. За да напредва още по-нататък в своето развитие, необходимо е човек да се научи да различава себе си от външния духовен свят. Налага се той да отстранява своите собствени въздействия върху обкръжаващия го душевно-духовен свят. А това не може се осъществи по друг начин, освен като вникне в това, което сам внася в новооткрития свят.
Следователно, първо човек трябва да постигне истинско и всепроникващо себепознание и едва тогава ще може да възприема точно обкръжаващия го духовно- душевен свят.
Определени факти от човешкото развитие допринасят за това, че подобно себепознание се явява при навлизането във висшите светове като нещо естествено и необходимо. Човекът развива своя Аз и своето себесъзнание в обикновения сетивно-физически свят. Азът действува като притегателен център за всичко, което принадлежи към човека. Всички негови наклонности, симпатии, антипатии, страсти, мнения и т.н. се групират около Аза.
към текста >>
Човекът развива своя Аз и своето себесъзнание в обикновения сетивно-физически
свят
.
За да напредва още по-нататък в своето развитие, необходимо е човек да се научи да различава себе си от външния духовен свят. Налага се той да отстранява своите собствени въздействия върху обкръжаващия го душевно-духовен свят. А това не може се осъществи по друг начин, освен като вникне в това, което сам внася в новооткрития свят. Следователно, първо човек трябва да постигне истинско и всепроникващо себепознание и едва тогава ще може да възприема точно обкръжаващия го духовно- душевен свят. Определени факти от човешкото развитие допринасят за това, че подобно себепознание се явява при навлизането във висшите светове като нещо естествено и необходимо.
Човекът развива своя Аз и своето себесъзнание в обикновения сетивно-физически свят.
Азът действува като притегателен център за всичко, което принадлежи към човека. Всички негови наклонности, симпатии, антипатии, страсти, мнения и т.н. се групират около Аза. В същото време Азът е и притегателният център за това, което наричаме човешка Карма. Ако бихме погледнали директно в този Аз, бихме забелязали, че определен вид съдби трябва да се изпълнят още сега или в следващите прераждания, в зависимост от това как е живял съответният човек в миналите прераждания и какви качества е изградил във всяко от тях.
към текста >>
И сега, когато човешката душа се издига в душевно-духовния
свят
, първият образ, който трябва да застане пред нея, е имен но образът
на
Аза и всичко свързано с него.
Азът действува като притегателен център за всичко, което принадлежи към човека. Всички негови наклонности, симпатии, антипатии, страсти, мнения и т.н. се групират около Аза. В същото време Азът е и притегателният център за това, което наричаме човешка Карма. Ако бихме погледнали директно в този Аз, бихме забелязали, че определен вид съдби трябва да се изпълнят още сега или в следващите прераждания, в зависимост от това как е живял съответният човек в миналите прераждания и какви качества е изградил във всяко от тях.
И сега, когато човешката душа се издига в душевно-духовния свят, първият образ, който трябва да застане пред нея, е имен но образът на Аза и всичко свързано с него.
Според един окултен закон, първото впечатление от духовния свят е тъкмо този двойник на човека. Лесно можем да разберем закона, стоящ в основата на споменатия факт, ако размислим върху следното. В сетивно- физическия живот човек възприема себе си само доколкото има съответните вътрешни опитности в своите мисли, чувства и воля. Тези възприятия обаче са вътрешни; те не застават пред човека, както застават минералите, растенията и животните. Благодарение на вътрешните изживявания, човек опознава само част от себе си.
към текста >>
Според един окултен закон, първото впечатление от духовния
свят
е тъкмо този двойник
на
човека.
Всички негови наклонности, симпатии, антипатии, страсти, мнения и т.н. се групират около Аза. В същото време Азът е и притегателният център за това, което наричаме човешка Карма. Ако бихме погледнали директно в този Аз, бихме забелязали, че определен вид съдби трябва да се изпълнят още сега или в следващите прераждания, в зависимост от това как е живял съответният човек в миналите прераждания и какви качества е изградил във всяко от тях. И сега, когато човешката душа се издига в душевно-духовния свят, първият образ, който трябва да застане пред нея, е имен но образът на Аза и всичко свързано с него.
Според един окултен закон, първото впечатление от духовния свят е тъкмо този двойник на човека.
Лесно можем да разберем закона, стоящ в основата на споменатия факт, ако размислим върху следното. В сетивно- физическия живот човек възприема себе си само доколкото има съответните вътрешни опитности в своите мисли, чувства и воля. Тези възприятия обаче са вътрешни; те не застават пред човека, както застават минералите, растенията и животните. Благодарение на вътрешните изживявания, човек опознава само част от себе си. Той има в себе си нещо, което му пречи да стигне до едно дълбоко и проникващо познание.
към текста >>
То открива, че в скритите дълбини
на
душата съществува един вид скрит срам, за който човек няма съзнание в сетивния
свят
.
Здравата човешка природа практически действува по този начин: чрез себе познанието тя изпитва различни видове срам. Дори в ежедневието, това чувство има точно определено въздействие. Здравомислещият човек ще се погрижи: аз не трябва да проявявам чрез видими действия това, което причинява у мен срам. Следователно срамът е една сила, която ни кара да капсулираме нещо в себе си и да не му позволяваме да се прояви навън. Ако размислим върху това, ще се убедим, че духовното изследване обръща специално внимание, както на споменатото душевно изживяване, което е много сродно с чувството на срам, така и на неговите последствия.
То открива, че в скритите дълбини на душата съществува един вид скрит срам, за който човек няма съзнание в сетивния свят.
Но това скрито чувство има същите последици, както явния срам в обикновения живот: То пречи и не позволява на съкровената човешка същност да се яви пред човека в един възприемаем образ. Ако това чувство не би съществувало, човек би виждал пред себе си това, което е той в действителност; той би изживявал своите представи, чувства и воля не само вътрешно, но би ги възприемал и външно, както възприема минералите, растенията и животните. Така това чувство скрива човека от самия него, от неговия истински облик. Наред с това обаче, той скрива и целия духовно-душевен свят. Защото докато на човек му убягва неговата собствена вътрешна същност, той не може да възприема и това, спрямо което би искал да развие познавателните инструменти, гарантиращи му напредък в душевно-духовния свят; в случая той не може да преобрази своята вътрешна същност така, че тя да раз полага с духовните възприемателни органи.
към текста >>
Наред с това обаче, той скрива и целия духовно-душевен
свят
.
Ако размислим върху това, ще се убедим, че духовното изследване обръща специално внимание, както на споменатото душевно изживяване, което е много сродно с чувството на срам, така и на неговите последствия. То открива, че в скритите дълбини на душата съществува един вид скрит срам, за който човек няма съзнание в сетивния свят. Но това скрито чувство има същите последици, както явния срам в обикновения живот: То пречи и не позволява на съкровената човешка същност да се яви пред човека в един възприемаем образ. Ако това чувство не би съществувало, човек би виждал пред себе си това, което е той в действителност; той би изживявал своите представи, чувства и воля не само вътрешно, но би ги възприемал и външно, както възприема минералите, растенията и животните. Така това чувство скрива човека от самия него, от неговия истински облик.
Наред с това обаче, той скрива и целия духовно-душевен свят.
Защото докато на човек му убягва неговата собствена вътрешна същност, той не може да възприема и това, спрямо което би искал да развие познавателните инструменти, гарантиращи му напредък в душевно-духовния свят; в случая той не може да преобрази своята вътрешна същност така, че тя да раз полага с духовните възприемателни органи. Но в хода на правилното обучение, човек полага усилия за изграждането на тези възприемателни органи, като първо впечатление пред него се явява това, което е самият той. Човек застава пред своя двойник. И това себе възприятие не може да се отдели от възприятието на останалия духовно-душевен свят. При обикновения живот в сетивно- физическия свят посоченото чувство непрекъснато затваря достъпа на човека към духовно-душевния свят.
към текста >>
Защото докато
на
човек му убягва неговата собствена вътрешна същност, той не може да възприема и това, спрямо което би искал да развие познавателните инструменти, гарантиращи му напредък в душевно-духовния
свят
; в случая той не може да преобрази своята вътрешна същност така, че тя да раз полага с духовните възприемателни органи.
То открива, че в скритите дълбини на душата съществува един вид скрит срам, за който човек няма съзнание в сетивния свят. Но това скрито чувство има същите последици, както явния срам в обикновения живот: То пречи и не позволява на съкровената човешка същност да се яви пред човека в един възприемаем образ. Ако това чувство не би съществувало, човек би виждал пред себе си това, което е той в действителност; той би изживявал своите представи, чувства и воля не само вътрешно, но би ги възприемал и външно, както възприема минералите, растенията и животните. Така това чувство скрива човека от самия него, от неговия истински облик. Наред с това обаче, той скрива и целия духовно-душевен свят.
Защото докато на човек му убягва неговата собствена вътрешна същност, той не може да възприема и това, спрямо което би искал да развие познавателните инструменти, гарантиращи му напредък в душевно-духовния свят; в случая той не може да преобрази своята вътрешна същност така, че тя да раз полага с духовните възприемателни органи.
Но в хода на правилното обучение, човек полага усилия за изграждането на тези възприемателни органи, като първо впечатление пред него се явява това, което е самият той. Човек застава пред своя двойник. И това себе възприятие не може да се отдели от възприятието на останалия духовно-душевен свят. При обикновения живот в сетивно- физическия свят посоченото чувство непрекъснато затваря достъпа на човека към духовно-душевния свят. Поиска ли човек да направи дори само една крачка в този свят, веднага се надига но без да стига до съзнанието чувството на срам и закрива всяка пролука към духовно- душевния свят.
към текста >>
И това себе възприятие не може да се отдели от възприятието
на
останалия духовно-душевен
свят
.
Така това чувство скрива човека от самия него, от неговия истински облик. Наред с това обаче, той скрива и целия духовно-душевен свят. Защото докато на човек му убягва неговата собствена вътрешна същност, той не може да възприема и това, спрямо което би искал да развие познавателните инструменти, гарантиращи му напредък в душевно-духовния свят; в случая той не може да преобрази своята вътрешна същност така, че тя да раз полага с духовните възприемателни органи. Но в хода на правилното обучение, човек полага усилия за изграждането на тези възприемателни органи, като първо впечатление пред него се явява това, което е самият той. Човек застава пред своя двойник.
И това себе възприятие не може да се отдели от възприятието на останалия духовно-душевен свят.
При обикновения живот в сетивно- физическия свят посоченото чувство непрекъснато затваря достъпа на човека към духовно-душевния свят. Поиска ли човек да направи дори само една крачка в този свят, веднага се надига но без да стига до съзнанието чувството на срам и закрива всяка пролука към духовно- душевния свят. Описаните упражнения обаче откриват достъпа към духовния свят. Но нещата стоят така, че това скрито чувство на срам действува като голям благодетел на човека. Защото с онези чувства, разум и воля, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено същество в неговата истинска форма.
към текста >>
При обикновения живот в сетивно- физическия
свят
посоченото чувство непрекъснато затваря достъпа
на
човека към духовно-душевния
свят
.
Наред с това обаче, той скрива и целия духовно-душевен свят. Защото докато на човек му убягва неговата собствена вътрешна същност, той не може да възприема и това, спрямо което би искал да развие познавателните инструменти, гарантиращи му напредък в душевно-духовния свят; в случая той не може да преобрази своята вътрешна същност така, че тя да раз полага с духовните възприемателни органи. Но в хода на правилното обучение, човек полага усилия за изграждането на тези възприемателни органи, като първо впечатление пред него се явява това, което е самият той. Човек застава пред своя двойник. И това себе възприятие не може да се отдели от възприятието на останалия духовно-душевен свят.
При обикновения живот в сетивно- физическия свят посоченото чувство непрекъснато затваря достъпа на човека към духовно-душевния свят.
Поиска ли човек да направи дори само една крачка в този свят, веднага се надига но без да стига до съзнанието чувството на срам и закрива всяка пролука към духовно- душевния свят. Описаните упражнения обаче откриват достъпа към духовния свят. Но нещата стоят така, че това скрито чувство на срам действува като голям благодетел на човека. Защото с онези чувства, разум и воля, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено същество в неговата истинска форма. Пред подобна гледна той би изгубил всяка следа от самочувствие, самоувереност и себесъзнание.
към текста >>
Поиска ли човек да направи дори само една крачка в този
свят
, веднага се надига но без да стига до съзнанието чувството
на
срам и закрива всяка пролука към духовно- душевния
свят
.
Защото докато на човек му убягва неговата собствена вътрешна същност, той не може да възприема и това, спрямо което би искал да развие познавателните инструменти, гарантиращи му напредък в душевно-духовния свят; в случая той не може да преобрази своята вътрешна същност така, че тя да раз полага с духовните възприемателни органи. Но в хода на правилното обучение, човек полага усилия за изграждането на тези възприемателни органи, като първо впечатление пред него се явява това, което е самият той. Човек застава пред своя двойник. И това себе възприятие не може да се отдели от възприятието на останалия духовно-душевен свят. При обикновения живот в сетивно- физическия свят посоченото чувство непрекъснато затваря достъпа на човека към духовно-душевния свят.
Поиска ли човек да направи дори само една крачка в този свят, веднага се надига но без да стига до съзнанието чувството на срам и закрива всяка пролука към духовно- душевния свят.
Описаните упражнения обаче откриват достъпа към духовния свят. Но нещата стоят така, че това скрито чувство на срам действува като голям благодетел на човека. Защото с онези чувства, разум и воля, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено същество в неговата истинска форма. Пред подобна гледна той би изгубил всяка следа от самочувствие, самоувереност и себесъзнание. За да не стане това, са предвидени и всички онези мерки, които следва да бъдат изпълнени наред с упражненията.
към текста >>
Описаните упражнения обаче откриват достъпа към духовния
свят
.
Но в хода на правилното обучение, човек полага усилия за изграждането на тези възприемателни органи, като първо впечатление пред него се явява това, което е самият той. Човек застава пред своя двойник. И това себе възприятие не може да се отдели от възприятието на останалия духовно-душевен свят. При обикновения живот в сетивно- физическия свят посоченото чувство непрекъснато затваря достъпа на човека към духовно-душевния свят. Поиска ли човек да направи дори само една крачка в този свят, веднага се надига но без да стига до съзнанието чувството на срам и закрива всяка пролука към духовно- душевния свят.
Описаните упражнения обаче откриват достъпа към духовния свят.
Но нещата стоят така, че това скрито чувство на срам действува като голям благодетел на човека. Защото с онези чувства, разум и воля, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено същество в неговата истинска форма. Пред подобна гледна той би изгубил всяка следа от самочувствие, самоувереност и себесъзнание. За да не стане това, са предвидени и всички онези мерки, които следва да бъдат изпълнени наред с упражненията. Те се състоят в укрепване на разсъдъчната способност, чувствата и характера.
към текста >>
Сега за ученика положението е такова, че практически той вижда под друга форма и само като образ
на
имагинативния
свят
това, което вече е опознал във физическия
свят
.
Защото с онези чувства, разум и воля, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено същество в неговата истинска форма. Пред подобна гледна той би изгубил всяка следа от самочувствие, самоувереност и себесъзнание. За да не стане това, са предвидени и всички онези мерки, които следва да бъдат изпълнени наред с упражненията. Те се състоят в укрепване на разсъдъчната способност, чувствата и характера. Благодарение на редовното си обучение, човек се запознава по естествен начин с достатъчно много подробности от Духовната Наука, а освен това намира и достатъчно средства за себепознание и себенаблюдение, за да посрещне уверен и смел, своя двойник.
Сега за ученика положението е такова, че практически той вижда под друга форма и само като образ на имагинативния свят това, което вече е опознал във физическия свят.
Ако човек още във физическия свят обхване със своя разум закона на Кармата, той няма да изтръпне от ужас, когато съзре очертанията на бъдещата си съдба в образа на своя двойник. Ако сериозно проучи развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие, силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, човек ще понесе сравнително леко откритието, че тези луциферични Същества с техните всевъзможни действия се съдържат в образа на неговото собствено същество. Сега става пределно ясно, колко важно е човек да не бърза с желанието да проникне в духовния свят, преди да е разбрал определени духовни истини чрез разсъдъчната си способност, изградена и култивирана в условията на физическия свят. Преди да пожелае самостоятелно проникване в свръхсетивните светове, окултният ученик в хода на своето правилно развитие трябва да осмисли с обикновения си здрав разум изложеното в първите четири глави на тази книга. При обучение, в което не се обръща внимание на сигурната и здрава разсъдъчна способност, на хармонията в чувствата и волята, може да се случи така, че свръхсетивният свят да се открие на ученика преди той да е постигнал необходимите вътрешни качества.
към текста >>
Ако човек още във физическия
свят
обхване със своя разум закона
на
Кармата, той няма да изтръпне от ужас, когато съзре очертанията
на
бъдещата си съдба в образа
на
своя двойник.
Пред подобна гледна той би изгубил всяка следа от самочувствие, самоувереност и себесъзнание. За да не стане това, са предвидени и всички онези мерки, които следва да бъдат изпълнени наред с упражненията. Те се състоят в укрепване на разсъдъчната способност, чувствата и характера. Благодарение на редовното си обучение, човек се запознава по естествен начин с достатъчно много подробности от Духовната Наука, а освен това намира и достатъчно средства за себепознание и себенаблюдение, за да посрещне уверен и смел, своя двойник. Сега за ученика положението е такова, че практически той вижда под друга форма и само като образ на имагинативния свят това, което вече е опознал във физическия свят.
Ако човек още във физическия свят обхване със своя разум закона на Кармата, той няма да изтръпне от ужас, когато съзре очертанията на бъдещата си съдба в образа на своя двойник.
Ако сериозно проучи развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие, силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, човек ще понесе сравнително леко откритието, че тези луциферични Същества с техните всевъзможни действия се съдържат в образа на неговото собствено същество. Сега става пределно ясно, колко важно е човек да не бърза с желанието да проникне в духовния свят, преди да е разбрал определени духовни истини чрез разсъдъчната си способност, изградена и култивирана в условията на физическия свят. Преди да пожелае самостоятелно проникване в свръхсетивните светове, окултният ученик в хода на своето правилно развитие трябва да осмисли с обикновения си здрав разум изложеното в първите четири глави на тази книга. При обучение, в което не се обръща внимание на сигурната и здрава разсъдъчна способност, на хармонията в чувствата и волята, може да се случи така, че свръхсетивният свят да се открие на ученика преди той да е постигнал необходимите вътрешни качества. В такъв случай срещата с неговия двойник би го угнетила и довела до грешки.
към текста >>
Сега става пределно ясно, колко важно е човек да не бърза с желанието да проникне в духовния
свят
, преди да е разбрал определени духовни истини чрез разсъдъчната си способност, изградена и култивирана в условията
на
физическия
свят
.
Те се състоят в укрепване на разсъдъчната способност, чувствата и характера. Благодарение на редовното си обучение, човек се запознава по естествен начин с достатъчно много подробности от Духовната Наука, а освен това намира и достатъчно средства за себепознание и себенаблюдение, за да посрещне уверен и смел, своя двойник. Сега за ученика положението е такова, че практически той вижда под друга форма и само като образ на имагинативния свят това, което вече е опознал във физическия свят. Ако човек още във физическия свят обхване със своя разум закона на Кармата, той няма да изтръпне от ужас, когато съзре очертанията на бъдещата си съдба в образа на своя двойник. Ако сериозно проучи развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие, силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, човек ще понесе сравнително леко откритието, че тези луциферични Същества с техните всевъзможни действия се съдържат в образа на неговото собствено същество.
Сега става пределно ясно, колко важно е човек да не бърза с желанието да проникне в духовния свят, преди да е разбрал определени духовни истини чрез разсъдъчната си способност, изградена и култивирана в условията на физическия свят.
Преди да пожелае самостоятелно проникване в свръхсетивните светове, окултният ученик в хода на своето правилно развитие трябва да осмисли с обикновения си здрав разум изложеното в първите четири глави на тази книга. При обучение, в което не се обръща внимание на сигурната и здрава разсъдъчна способност, на хармонията в чувствата и волята, може да се случи така, че свръхсетивният свят да се открие на ученика преди той да е постигнал необходимите вътрешни качества. В такъв случай срещата с неговия двойник би го угнетила и довела до грешки. Ако обаче срещата с двойника бъде избегната а това също е възможно и все пак човек прекрачи в духовния свят, той не би бил в състояние да го познае в неговия истински вид. Защото за него би било просто невъзможно да разграничава това, което вижда в нещата, от това, което са те в действителност.
към текста >>
При обучение, в което не се обръща внимание
на
сигурната и здрава разсъдъчна способност,
на
хармонията в чувствата и волята, може да се случи така, че свръхсетивният
свят
да се открие
на
ученика преди той да е постигнал необходимите вътрешни качества.
Сега за ученика положението е такова, че практически той вижда под друга форма и само като образ на имагинативния свят това, което вече е опознал във физическия свят. Ако човек още във физическия свят обхване със своя разум закона на Кармата, той няма да изтръпне от ужас, когато съзре очертанията на бъдещата си съдба в образа на своя двойник. Ако сериозно проучи развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие, силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, човек ще понесе сравнително леко откритието, че тези луциферични Същества с техните всевъзможни действия се съдържат в образа на неговото собствено същество. Сега става пределно ясно, колко важно е човек да не бърза с желанието да проникне в духовния свят, преди да е разбрал определени духовни истини чрез разсъдъчната си способност, изградена и култивирана в условията на физическия свят. Преди да пожелае самостоятелно проникване в свръхсетивните светове, окултният ученик в хода на своето правилно развитие трябва да осмисли с обикновения си здрав разум изложеното в първите четири глави на тази книга.
При обучение, в което не се обръща внимание на сигурната и здрава разсъдъчна способност, на хармонията в чувствата и волята, може да се случи така, че свръхсетивният свят да се открие на ученика преди той да е постигнал необходимите вътрешни качества.
В такъв случай срещата с неговия двойник би го угнетила и довела до грешки. Ако обаче срещата с двойника бъде избегната а това също е възможно и все пак човек прекрачи в духовния свят, той не би бил в състояние да го познае в неговия истински вид. Защото за него би било просто невъзможно да разграничава това, което вижда в нещата, от това, което са те в действителност. Разграничаването е възможно само тогава, когато човек възприеме собственото си същество като един образ сам по себе си и по този начин отнема от обкръжаващата го среда всичко, което е внесъл там чрез своите качества. В обикновения живот двойникът действува по такъв начин в сетивно- физическия свят, че с приближаването на човека до душевно-духовния свят той изведнъж става невидим чрез описаното чувство на срам.
към текста >>
Ако обаче срещата с двойника бъде избегната а това също е възможно и все пак човек прекрачи в духовния
свят
, той не би бил в състояние да го познае в неговия истински вид.
Ако сериозно проучи развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие, силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, човек ще понесе сравнително леко откритието, че тези луциферични Същества с техните всевъзможни действия се съдържат в образа на неговото собствено същество. Сега става пределно ясно, колко важно е човек да не бърза с желанието да проникне в духовния свят, преди да е разбрал определени духовни истини чрез разсъдъчната си способност, изградена и култивирана в условията на физическия свят. Преди да пожелае самостоятелно проникване в свръхсетивните светове, окултният ученик в хода на своето правилно развитие трябва да осмисли с обикновения си здрав разум изложеното в първите четири глави на тази книга. При обучение, в което не се обръща внимание на сигурната и здрава разсъдъчна способност, на хармонията в чувствата и волята, може да се случи така, че свръхсетивният свят да се открие на ученика преди той да е постигнал необходимите вътрешни качества. В такъв случай срещата с неговия двойник би го угнетила и довела до грешки.
Ако обаче срещата с двойника бъде избегната а това също е възможно и все пак човек прекрачи в духовния свят, той не би бил в състояние да го познае в неговия истински вид.
Защото за него би било просто невъзможно да разграничава това, което вижда в нещата, от това, което са те в действителност. Разграничаването е възможно само тогава, когато човек възприеме собственото си същество като един образ сам по себе си и по този начин отнема от обкръжаващата го среда всичко, което е внесъл там чрез своите качества. В обикновения живот двойникът действува по такъв начин в сетивно- физическия свят, че с приближаването на човека до душевно-духовния свят той изведнъж става невидим чрез описаното чувство на срам. Но с това се закрива и целият духовен свят. Той се изправя пред този свят като „Пазач", за да го брани от влизането на онези, които още не са подготвени за това.
към текста >>
В обикновения живот двойникът действува по такъв начин в сетивно- физическия
свят
, че с приближаването
на
човека до душевно-духовния
свят
той изведнъж става невидим чрез описаното чувство
на
срам.
При обучение, в което не се обръща внимание на сигурната и здрава разсъдъчна способност, на хармонията в чувствата и волята, може да се случи така, че свръхсетивният свят да се открие на ученика преди той да е постигнал необходимите вътрешни качества. В такъв случай срещата с неговия двойник би го угнетила и довела до грешки. Ако обаче срещата с двойника бъде избегната а това също е възможно и все пак човек прекрачи в духовния свят, той не би бил в състояние да го познае в неговия истински вид. Защото за него би било просто невъзможно да разграничава това, което вижда в нещата, от това, което са те в действителност. Разграничаването е възможно само тогава, когато човек възприеме собственото си същество като един образ сам по себе си и по този начин отнема от обкръжаващата го среда всичко, което е внесъл там чрез своите качества.
В обикновения живот двойникът действува по такъв начин в сетивно- физическия свят, че с приближаването на човека до душевно-духовния свят той изведнъж става невидим чрез описаното чувство на срам.
Но с това се закрива и целият духовен свят. Той се изправя пред този свят като „Пазач", за да го брани от влизането на онези, които още не са подготвени за това. Ето защо той може да бъде наречен „Пазачът, изправен пред прага на душевно-духовния свят". Освен при описаното влизане в свръхсетивния свят, човек среща този „Пазач на прага" и при физическата смърт. В хода на душевно-духовното развитие между смъртта и едно ново раждане, „Пазачът" се разкрива все повече и повече.
към текста >>
Но с това се закрива и целият духовен
свят
.
В такъв случай срещата с неговия двойник би го угнетила и довела до грешки. Ако обаче срещата с двойника бъде избегната а това също е възможно и все пак човек прекрачи в духовния свят, той не би бил в състояние да го познае в неговия истински вид. Защото за него би било просто невъзможно да разграничава това, което вижда в нещата, от това, което са те в действителност. Разграничаването е възможно само тогава, когато човек възприеме собственото си същество като един образ сам по себе си и по този начин отнема от обкръжаващата го среда всичко, което е внесъл там чрез своите качества. В обикновения живот двойникът действува по такъв начин в сетивно- физическия свят, че с приближаването на човека до душевно-духовния свят той изведнъж става невидим чрез описаното чувство на срам.
Но с това се закрива и целият духовен свят.
Той се изправя пред този свят като „Пазач", за да го брани от влизането на онези, които още не са подготвени за това. Ето защо той може да бъде наречен „Пазачът, изправен пред прага на душевно-духовния свят". Освен при описаното влизане в свръхсетивния свят, човек среща този „Пазач на прага" и при физическата смърт. В хода на душевно-духовното развитие между смъртта и едно ново раждане, „Пазачът" се разкрива все повече и повече. И тогава срещата им не може да угнети човека, защото той вече познава и други светове, а не само тези, които предлага животът между раждането и смъртта.
към текста >>
Той се изправя пред този
свят
като „Пазач", за да го брани от влизането
на
онези, които още не са подготвени за това.
Ако обаче срещата с двойника бъде избегната а това също е възможно и все пак човек прекрачи в духовния свят, той не би бил в състояние да го познае в неговия истински вид. Защото за него би било просто невъзможно да разграничава това, което вижда в нещата, от това, което са те в действителност. Разграничаването е възможно само тогава, когато човек възприеме собственото си същество като един образ сам по себе си и по този начин отнема от обкръжаващата го среда всичко, което е внесъл там чрез своите качества. В обикновения живот двойникът действува по такъв начин в сетивно- физическия свят, че с приближаването на човека до душевно-духовния свят той изведнъж става невидим чрез описаното чувство на срам. Но с това се закрива и целият духовен свят.
Той се изправя пред този свят като „Пазач", за да го брани от влизането на онези, които още не са подготвени за това.
Ето защо той може да бъде наречен „Пазачът, изправен пред прага на душевно-духовния свят". Освен при описаното влизане в свръхсетивния свят, човек среща този „Пазач на прага" и при физическата смърт. В хода на душевно-духовното развитие между смъртта и едно ново раждане, „Пазачът" се разкрива все повече и повече. И тогава срещата им не може да угнети човека, защото той вече познава и други светове, а не само тези, които предлага животът между раждането и смъртта. Ако човек би пристъпил в духовно-душевния свят, без да е срещнал „Пазача на прага", той би изпаднал в цяла верига от заблуждения и грешки.
към текста >>
Ето защо той може да бъде наречен „Пазачът, изправен пред прага
на
душевно-духовния
свят
".
Защото за него би било просто невъзможно да разграничава това, което вижда в нещата, от това, което са те в действителност. Разграничаването е възможно само тогава, когато човек възприеме собственото си същество като един образ сам по себе си и по този начин отнема от обкръжаващата го среда всичко, което е внесъл там чрез своите качества. В обикновения живот двойникът действува по такъв начин в сетивно- физическия свят, че с приближаването на човека до душевно-духовния свят той изведнъж става невидим чрез описаното чувство на срам. Но с това се закрива и целият духовен свят. Той се изправя пред този свят като „Пазач", за да го брани от влизането на онези, които още не са подготвени за това.
Ето защо той може да бъде наречен „Пазачът, изправен пред прага на душевно-духовния свят".
Освен при описаното влизане в свръхсетивния свят, човек среща този „Пазач на прага" и при физическата смърт. В хода на душевно-духовното развитие между смъртта и едно ново раждане, „Пазачът" се разкрива все повече и повече. И тогава срещата им не може да угнети човека, защото той вече познава и други светове, а не само тези, които предлага животът между раждането и смъртта. Ако човек би пристъпил в духовно-душевния свят, без да е срещнал „Пазача на прага", той би изпаднал в цяла верига от заблуждения и грешки. Защото никога не би могъл да различи това, което сам внася в този свят, от това, което действително принадлежи на свръхсетивния свят.
към текста >>
Освен при описаното влизане в свръхсетивния
свят
, човек среща този „Пазач
на
прага" и при физическата смърт.
Разграничаването е възможно само тогава, когато човек възприеме собственото си същество като един образ сам по себе си и по този начин отнема от обкръжаващата го среда всичко, което е внесъл там чрез своите качества. В обикновения живот двойникът действува по такъв начин в сетивно- физическия свят, че с приближаването на човека до душевно-духовния свят той изведнъж става невидим чрез описаното чувство на срам. Но с това се закрива и целият духовен свят. Той се изправя пред този свят като „Пазач", за да го брани от влизането на онези, които още не са подготвени за това. Ето защо той може да бъде наречен „Пазачът, изправен пред прага на душевно-духовния свят".
Освен при описаното влизане в свръхсетивния свят, човек среща този „Пазач на прага" и при физическата смърт.
В хода на душевно-духовното развитие между смъртта и едно ново раждане, „Пазачът" се разкрива все повече и повече. И тогава срещата им не може да угнети човека, защото той вече познава и други светове, а не само тези, които предлага животът между раждането и смъртта. Ако човек би пристъпил в духовно-душевния свят, без да е срещнал „Пазача на прага", той би изпаднал в цяла верига от заблуждения и грешки. Защото никога не би могъл да различи това, което сам внася в този свят, от това, което действително принадлежи на свръхсетивния свят. Разбира се, правилното обучение въвежда ученика в областта на истината, а не в тази на илюзиите.
към текста >>
Ако човек би пристъпил в духовно-душевния
свят
, без да е срещнал „Пазача
на
прага", той би изпаднал в цяла верига от заблуждения и грешки.
Той се изправя пред този свят като „Пазач", за да го брани от влизането на онези, които още не са подготвени за това. Ето защо той може да бъде наречен „Пазачът, изправен пред прага на душевно-духовния свят". Освен при описаното влизане в свръхсетивния свят, човек среща този „Пазач на прага" и при физическата смърт. В хода на душевно-духовното развитие между смъртта и едно ново раждане, „Пазачът" се разкрива все повече и повече. И тогава срещата им не може да угнети човека, защото той вече познава и други светове, а не само тези, които предлага животът между раждането и смъртта.
Ако човек би пристъпил в духовно-душевния свят, без да е срещнал „Пазача на прага", той би изпаднал в цяла верига от заблуждения и грешки.
Защото никога не би могъл да различи това, което сам внася в този свят, от това, което действително принадлежи на свръхсетивния свят. Разбира се, правилното обучение въвежда ученика в областта на истината, а не в тази на илюзиите. Подобно обучение, рано или късно, по необходимост ще предизвика тази среща. Защото тя е една от неизбежните предпазни мерки срещу възможността от заблуди и фантастност в акта на свръхсетивното наблюдение. Крайно наложително е, всеки окултен ученик грижливо да работи над себе си, за да не се превърне в обикновен фантаст, в човек, който лесно изпада в грешки и заблуждения (внушения, самовнушения).
към текста >>
Защото никога не би могъл да различи това, което сам внася в този
свят
, от това, което действително принадлежи
на
свръхсетивния
свят
.
Ето защо той може да бъде наречен „Пазачът, изправен пред прага на душевно-духовния свят". Освен при описаното влизане в свръхсетивния свят, човек среща този „Пазач на прага" и при физическата смърт. В хода на душевно-духовното развитие между смъртта и едно ново раждане, „Пазачът" се разкрива все повече и повече. И тогава срещата им не може да угнети човека, защото той вече познава и други светове, а не само тези, които предлага животът между раждането и смъртта. Ако човек би пристъпил в духовно-душевния свят, без да е срещнал „Пазача на прага", той би изпаднал в цяла верига от заблуждения и грешки.
Защото никога не би могъл да различи това, което сам внася в този свят, от това, което действително принадлежи на свръхсетивния свят.
Разбира се, правилното обучение въвежда ученика в областта на истината, а не в тази на илюзиите. Подобно обучение, рано или късно, по необходимост ще предизвика тази среща. Защото тя е една от неизбежните предпазни мерки срещу възможността от заблуди и фантастност в акта на свръхсетивното наблюдение. Крайно наложително е, всеки окултен ученик грижливо да работи над себе си, за да не се превърне в обикновен фантаст, в човек, който лесно изпада в грешки и заблуждения (внушения, самовнушения). Ако обаче упътванията за духовното обучение се изпълняват точно, това същевременно премахва и източниците на тези измами и заблуждения.
към текста >>
Разбира се, правилното обучение въвежда ученика в областта
на
истината
, а не в тази
на
илюзиите.
Освен при описаното влизане в свръхсетивния свят, човек среща този „Пазач на прага" и при физическата смърт. В хода на душевно-духовното развитие между смъртта и едно ново раждане, „Пазачът" се разкрива все повече и повече. И тогава срещата им не може да угнети човека, защото той вече познава и други светове, а не само тези, които предлага животът между раждането и смъртта. Ако човек би пристъпил в духовно-душевния свят, без да е срещнал „Пазача на прага", той би изпаднал в цяла верига от заблуждения и грешки. Защото никога не би могъл да различи това, което сам внася в този свят, от това, което действително принадлежи на свръхсетивния свят.
Разбира се, правилното обучение въвежда ученика в областта на истината, а не в тази на илюзиите.
Подобно обучение, рано или късно, по необходимост ще предизвика тази среща. Защото тя е една от неизбежните предпазни мерки срещу възможността от заблуди и фантастност в акта на свръхсетивното наблюдение. Крайно наложително е, всеки окултен ученик грижливо да работи над себе си, за да не се превърне в обикновен фантаст, в човек, който лесно изпада в грешки и заблуждения (внушения, самовнушения). Ако обаче упътванията за духовното обучение се изпълняват точно, това същевременно премахва и източниците на тези измами и заблуждения. Разбира се, тук не бихме могли да се спрем на многобройните подробности, които имат значение за предотвратяването на тези неща.
към текста >>
В обикновения живот
на
сетивно-физическия
свят
, този източник
на
измама представлява сравнително малка опасност; защото тук външният
свят
винаги рязко ще наложи своите собствени форми, независимо от стремежа
на
наблюдателя да го оцвети според своите желания и интереси.
Ако обаче упътванията за духовното обучение се изпълняват точно, това същевременно премахва и източниците на тези измами и заблуждения. Разбира се, тук не бихме могли да се спрем на многобройните подробности, които имат значение за предотвратяването на тези неща. Можем само да загатнем за какво става дума. Измамите, за които говорим тук, произхождат от два източника. Те възникват отчасти поради това, че човек оцветява действителността чрез своята собствена същност.
В обикновения живот на сетивно-физическия свят, този източник на измама представлява сравнително малка опасност; защото тук външният свят винаги рязко ще наложи своите собствени форми, независимо от стремежа на наблюдателя да го оцвети според своите желания и интереси.
Обаче щом човек навлезе в имагинативния свят, образите на този свят се променят чрез такива желания и интереси, така че човек застава пред един вид действителност, която сам е създал или поне е съучаствувал в нейното създаване. Благодарение на това, че чрез срещата с „Пазача на прага" окултният ученик опознава всичко, което носи в себе си, следователно и всичко, което той внася в душевно-духовния свят, този източник на измама е премахнат. А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния свят, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението на сетивно- физическия свят и да оставя нещата и процесите да му говорят направо чрез тяхната вътрешна същност. Ако човек е достатъчно усърден в тази подготовка, той може спокойно да очаква срещата с „Пазача на прага". Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено същество и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния свят.
към текста >>
Обаче щом човек навлезе в имагинативния
свят
, образите
на
този
свят
се променят чрез такива желания и интереси, така че човек застава пред един вид действителност, която сам е създал или поне е съучаствувал в нейното създаване.
Разбира се, тук не бихме могли да се спрем на многобройните подробности, които имат значение за предотвратяването на тези неща. Можем само да загатнем за какво става дума. Измамите, за които говорим тук, произхождат от два източника. Те възникват отчасти поради това, че човек оцветява действителността чрез своята собствена същност. В обикновения живот на сетивно-физическия свят, този източник на измама представлява сравнително малка опасност; защото тук външният свят винаги рязко ще наложи своите собствени форми, независимо от стремежа на наблюдателя да го оцвети според своите желания и интереси.
Обаче щом човек навлезе в имагинативния свят, образите на този свят се променят чрез такива желания и интереси, така че човек застава пред един вид действителност, която сам е създал или поне е съучаствувал в нейното създаване.
Благодарение на това, че чрез срещата с „Пазача на прага" окултният ученик опознава всичко, което носи в себе си, следователно и всичко, което той внася в душевно-духовния свят, този източник на измама е премахнат. А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния свят, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението на сетивно- физическия свят и да оставя нещата и процесите да му говорят направо чрез тяхната вътрешна същност. Ако човек е достатъчно усърден в тази подготовка, той може спокойно да очаква срещата с „Пазача на прага". Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено същество и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния свят. Освен този източник на заблуждения и измами, съществува и друг.
към текста >>
Благодарение
на
това, че чрез срещата с „Пазача
на
прага" окултният ученик опознава всичко, което носи в себе си, следователно и всичко, което той внася в душевно-духовния
свят
, този източник
на
измама е премахнат.
Можем само да загатнем за какво става дума. Измамите, за които говорим тук, произхождат от два източника. Те възникват отчасти поради това, че човек оцветява действителността чрез своята собствена същност. В обикновения живот на сетивно-физическия свят, този източник на измама представлява сравнително малка опасност; защото тук външният свят винаги рязко ще наложи своите собствени форми, независимо от стремежа на наблюдателя да го оцвети според своите желания и интереси. Обаче щом човек навлезе в имагинативния свят, образите на този свят се променят чрез такива желания и интереси, така че човек застава пред един вид действителност, която сам е създал или поне е съучаствувал в нейното създаване.
Благодарение на това, че чрез срещата с „Пазача на прага" окултният ученик опознава всичко, което носи в себе си, следователно и всичко, което той внася в душевно-духовния свят, този източник на измама е премахнат.
А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния свят, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението на сетивно- физическия свят и да оставя нещата и процесите да му говорят направо чрез тяхната вътрешна същност. Ако човек е достатъчно усърден в тази подготовка, той може спокойно да очаква срещата с „Пазача на прага". Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено същество и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния свят. Освен този източник на заблуждения и измами, съществува и друг. Той се проявява, когато тълкуваме неправилно полученото вече впечатление.
към текста >>
А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния
свят
, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението
на
сетивно- физическия
свят
и да оставя нещата и процесите да му говорят направо чрез тяхната вътрешна същност.
Измамите, за които говорим тук, произхождат от два източника. Те възникват отчасти поради това, че човек оцветява действителността чрез своята собствена същност. В обикновения живот на сетивно-физическия свят, този източник на измама представлява сравнително малка опасност; защото тук външният свят винаги рязко ще наложи своите собствени форми, независимо от стремежа на наблюдателя да го оцвети според своите желания и интереси. Обаче щом човек навлезе в имагинативния свят, образите на този свят се променят чрез такива желания и интереси, така че човек застава пред един вид действителност, която сам е създал или поне е съучаствувал в нейното създаване. Благодарение на това, че чрез срещата с „Пазача на прага" окултният ученик опознава всичко, което носи в себе си, следователно и всичко, което той внася в душевно-духовния свят, този източник на измама е премахнат.
А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния свят, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението на сетивно- физическия свят и да оставя нещата и процесите да му говорят направо чрез тяхната вътрешна същност.
Ако човек е достатъчно усърден в тази подготовка, той може спокойно да очаква срещата с „Пазача на прага". Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено същество и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния свят. Освен този източник на заблуждения и измами, съществува и друг. Той се проявява, когато тълкуваме неправилно полученото вече впечатление. Един прост пример за такова заблуждение в сетивно-физическия свят е този, когато се возим във влак и ни се струва, че дърветата се движат в обратна посока, докато всъщност се движи влакът.
към текста >>
Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено същество и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния
свят
.
В обикновения живот на сетивно-физическия свят, този източник на измама представлява сравнително малка опасност; защото тук външният свят винаги рязко ще наложи своите собствени форми, независимо от стремежа на наблюдателя да го оцвети според своите желания и интереси. Обаче щом човек навлезе в имагинативния свят, образите на този свят се променят чрез такива желания и интереси, така че човек застава пред един вид действителност, която сам е създал или поне е съучаствувал в нейното създаване. Благодарение на това, че чрез срещата с „Пазача на прага" окултният ученик опознава всичко, което носи в себе си, следователно и всичко, което той внася в душевно-духовния свят, този източник на измама е премахнат. А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния свят, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението на сетивно- физическия свят и да оставя нещата и процесите да му говорят направо чрез тяхната вътрешна същност. Ако човек е достатъчно усърден в тази подготовка, той може спокойно да очаква срещата с „Пазача на прага".
Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено същество и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния свят.
Освен този източник на заблуждения и измами, съществува и друг. Той се проявява, когато тълкуваме неправилно полученото вече впечатление. Един прост пример за такова заблуждение в сетивно-физическия свят е този, когато се возим във влак и ни се струва, че дърветата се движат в обратна посока, докато всъщност се движи влакът. Въпреки че има много случаи, при които подобни измами в сетивно- физическия свят се коригират доста по-трудно от посочения случай, ясно е, че в този свят човек намира все пак достатъчно средства, за да ги отстранява, след като апелира към доводите на здравия разум. Но в свръхсетивните области нещата стоят по друг начин.
към текста >>
Един прост пример за такова заблуждение в сетивно-физическия
свят
е този, когато се возим във влак и ни се струва, че дърветата се движат в обратна посока, докато всъщност се движи влакът.
А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния свят, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението на сетивно- физическия свят и да оставя нещата и процесите да му говорят направо чрез тяхната вътрешна същност. Ако човек е достатъчно усърден в тази подготовка, той може спокойно да очаква срещата с „Пазача на прага". Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено същество и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния свят. Освен този източник на заблуждения и измами, съществува и друг. Той се проявява, когато тълкуваме неправилно полученото вече впечатление.
Един прост пример за такова заблуждение в сетивно-физическия свят е този, когато се возим във влак и ни се струва, че дърветата се движат в обратна посока, докато всъщност се движи влакът.
Въпреки че има много случаи, при които подобни измами в сетивно- физическия свят се коригират доста по-трудно от посочения случай, ясно е, че в този свят човек намира все пак достатъчно средства, за да ги отстранява, след като апелира към доводите на здравия разум. Но в свръхсетивните области нещата стоят по друг начин. В сетивния свят човешките заблуждения не променят фактите; ето защо всяко безпристрастно наблюдение може да разграничи заблуждението от обективния факт. В свръхсетивния свят това не е така. Ако наблюдаваме даден свръхсетивен процес и пристъпим към него с едно неправилно съждение, ние внасяме това съждение в свръхсетивния процес и то така се вплита в него, че е трудно да ги разграничим.
към текста >>
Въпреки че има много случаи, при които подобни измами в сетивно- физическия
свят
се коригират доста по-трудно от посочения случай, ясно е, че в този
свят
човек намира все пак достатъчно средства, за да ги отстранява, след като апелира към доводите
на
здравия разум.
Ако човек е достатъчно усърден в тази подготовка, той може спокойно да очаква срещата с „Пазача на прага". Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено същество и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния свят. Освен този източник на заблуждения и измами, съществува и друг. Той се проявява, когато тълкуваме неправилно полученото вече впечатление. Един прост пример за такова заблуждение в сетивно-физическия свят е този, когато се возим във влак и ни се струва, че дърветата се движат в обратна посока, докато всъщност се движи влакът.
Въпреки че има много случаи, при които подобни измами в сетивно- физическия свят се коригират доста по-трудно от посочения случай, ясно е, че в този свят човек намира все пак достатъчно средства, за да ги отстранява, след като апелира към доводите на здравия разум.
Но в свръхсетивните области нещата стоят по друг начин. В сетивния свят човешките заблуждения не променят фактите; ето защо всяко безпристрастно наблюдение може да разграничи заблуждението от обективния факт. В свръхсетивния свят това не е така. Ако наблюдаваме даден свръхсетивен процес и пристъпим към него с едно неправилно съждение, ние внасяме това съждение в свръхсетивния процес и то така се вплита в него, че е трудно да ги разграничим. В този случай грешката не е в човека; грешката е превърната в съставна част на самия външен факт.
към текста >>
В сетивния
свят
човешките заблуждения не променят фактите; ето защо всяко безпристрастно наблюдение може да разграничи заблуждението от обективния факт.
Освен този източник на заблуждения и измами, съществува и друг. Той се проявява, когато тълкуваме неправилно полученото вече впечатление. Един прост пример за такова заблуждение в сетивно-физическия свят е този, когато се возим във влак и ни се струва, че дърветата се движат в обратна посока, докато всъщност се движи влакът. Въпреки че има много случаи, при които подобни измами в сетивно- физическия свят се коригират доста по-трудно от посочения случай, ясно е, че в този свят човек намира все пак достатъчно средства, за да ги отстранява, след като апелира към доводите на здравия разум. Но в свръхсетивните области нещата стоят по друг начин.
В сетивния свят човешките заблуждения не променят фактите; ето защо всяко безпристрастно наблюдение може да разграничи заблуждението от обективния факт.
В свръхсетивния свят това не е така. Ако наблюдаваме даден свръхсетивен процес и пристъпим към него с едно неправилно съждение, ние внасяме това съждение в свръхсетивния процес и то така се вплита в него, че е трудно да ги разграничим. В този случай грешката не е в човека; грешката е превърната в съставна част на самия външен факт. Ето защо тя не може да бъде коригирана чрез безпристрастна оценка на този външен факт. С това посочваме един богат източник на заблуждения и фантастика за онзи, който пристъпва в свръхсетивния свят без правилна подготовка.
към текста >>
В свръхсетивния
свят
това не е така.
Той се проявява, когато тълкуваме неправилно полученото вече впечатление. Един прост пример за такова заблуждение в сетивно-физическия свят е този, когато се возим във влак и ни се струва, че дърветата се движат в обратна посока, докато всъщност се движи влакът. Въпреки че има много случаи, при които подобни измами в сетивно- физическия свят се коригират доста по-трудно от посочения случай, ясно е, че в този свят човек намира все пак достатъчно средства, за да ги отстранява, след като апелира към доводите на здравия разум. Но в свръхсетивните области нещата стоят по друг начин. В сетивния свят човешките заблуждения не променят фактите; ето защо всяко безпристрастно наблюдение може да разграничи заблуждението от обективния факт.
В свръхсетивния свят това не е така.
Ако наблюдаваме даден свръхсетивен процес и пристъпим към него с едно неправилно съждение, ние внасяме това съждение в свръхсетивния процес и то така се вплита в него, че е трудно да ги разграничим. В този случай грешката не е в човека; грешката е превърната в съставна част на самия външен факт. Ето защо тя не може да бъде коригирана чрез безпристрастна оценка на този външен факт. С това посочваме един богат източник на заблуждения и фантастика за онзи, който пристъпва в свръхсетивния свят без правилна подготовка. След като ученикът се научи да премахва онези измами и заблуждения, които възникват чрез оцветяването на свръхсетивните явления от собственото същество на човека, той трябва да овладее и другата дарба: Да неутрализира и втория източник на заблуждения.
към текста >>
С това посочваме един богат източник
на
заблуждения и фантастика за онзи, който пристъпва в свръхсетивния
свят
без правилна подготовка.
В сетивния свят човешките заблуждения не променят фактите; ето защо всяко безпристрастно наблюдение може да разграничи заблуждението от обективния факт. В свръхсетивния свят това не е така. Ако наблюдаваме даден свръхсетивен процес и пристъпим към него с едно неправилно съждение, ние внасяме това съждение в свръхсетивния процес и то така се вплита в него, че е трудно да ги разграничим. В този случай грешката не е в човека; грешката е превърната в съставна част на самия външен факт. Ето защо тя не може да бъде коригирана чрез безпристрастна оценка на този външен факт.
С това посочваме един богат източник на заблуждения и фантастика за онзи, който пристъпва в свръхсетивния свят без правилна подготовка.
След като ученикът се научи да премахва онези измами и заблуждения, които възникват чрез оцветяването на свръхсетивните явления от собственото същество на човека, той трябва да овладее и другата дарба: Да неутрализира и втория източник на заблуждения. Той може да изключи това, което идва от самия него,едва след като познае образа на своя двойник; и той ще може да осъществи намерението си спрямо този втори източник на заблуждения, ако се научи да познава чрез самото естество на даден факт от свръхсетивния свят, дали той е действителен или не. Ако измамните образи биха изглеждали както действителните факти, разграничаването им би било невъзможно. Обаче не е така. Измамите в свръхсетивните светове сами по себе си имат признаци, които ги разграничават от действителните факти.
към текста >>
Той може да изключи това, което идва от самия него,едва след като познае образа
на
своя двойник; и той ще може да осъществи намерението си спрямо този втори източник
на
заблуждения, ако се научи да познава чрез самото естество
на
даден факт от свръхсетивния
свят
, дали той е действителен или не.
Ако наблюдаваме даден свръхсетивен процес и пристъпим към него с едно неправилно съждение, ние внасяме това съждение в свръхсетивния процес и то така се вплита в него, че е трудно да ги разграничим. В този случай грешката не е в човека; грешката е превърната в съставна част на самия външен факт. Ето защо тя не може да бъде коригирана чрез безпристрастна оценка на този външен факт. С това посочваме един богат източник на заблуждения и фантастика за онзи, който пристъпва в свръхсетивния свят без правилна подготовка. След като ученикът се научи да премахва онези измами и заблуждения, които възникват чрез оцветяването на свръхсетивните явления от собственото същество на човека, той трябва да овладее и другата дарба: Да неутрализира и втория източник на заблуждения.
Той може да изключи това, което идва от самия него,едва след като познае образа на своя двойник; и той ще може да осъществи намерението си спрямо този втори източник на заблуждения, ако се научи да познава чрез самото естество на даден факт от свръхсетивния свят, дали той е действителен или не.
Ако измамните образи биха изглеждали както действителните факти, разграничаването им би било невъзможно. Обаче не е така. Измамите в свръхсетивните светове сами по себе си имат признаци, които ги разграничават от действителните факти. И сега работата опира до това, ученикът да е наясно, по кои признаци може да познае действителните факти. Лесно понятно е, когато незапознатият с духовното обучение човек пита: Възможно ли е изобщо да се предпазим от заблуждения, след като източниците им са толкова многобройни?
към текста >>
Следователно, в своята Интуиция ученикът притежава нещо, което му показва как е изградена цялата действителност
на
духовно-душевния
свят
.
Човек формира своята душевна дейност чрез фактори като възпитание, образование и т. н. Той не може да знае всичко за нейния произход. Ето че ученикът отстранява от съзнанието и тази своя душевна дейност. Ако сега остава нещо, то не съдържа в себе си нищо, което да не може да бъде обхванато с поглед. В него не може да се прибави нищо, което относно цялото си съдържание може да избегне едно внимателно обсъждане.
Следователно, в своята Интуиция ученикът притежава нещо, което му показва как е изградена цялата действителност на духовно-душевния свят.
И ако приложи познатите критерии от духовно-душевната действителност върху всичко, което застава пред неговото наблюдение, той ще може да различава илюзията от действителността. И може да е сигурен, че прилагайки този закон, ще бъде предпазен от измама в свръхсетивния свят, също както в сетивно-физическия свят не може да смеси едно въображаемо парче нагорещено желязо с истинско горещо желязо, което действително изгаря. Естествено, човек ще се отнася по този начин само към онези познания, на които гледа като на свои собствени изживявания в свръхсетивния свят, но не и към онези, които получава като сведения от други хора и в които вниква със своя физически мозък и със здравия си усет за истината. Ученикът ще се постарае да тегли точна разграничителна линия между това, което научава по единия и по другия начин. От една страна той с готовност ще се вслуша в едни или други сведения за висшите светове и ще се стреми да ги обяснява със своя разум.
към текста >>
И може да е сигурен, че прилагайки този закон, ще бъде предпазен от измама в свръхсетивния
свят
, също както в сетивно-физическия
свят
не може да смеси едно въображаемо парче нагорещено желязо с истинско горещо желязо, което действително изгаря.
Ето че ученикът отстранява от съзнанието и тази своя душевна дейност. Ако сега остава нещо, то не съдържа в себе си нищо, което да не може да бъде обхванато с поглед. В него не може да се прибави нищо, което относно цялото си съдържание може да избегне едно внимателно обсъждане. Следователно, в своята Интуиция ученикът притежава нещо, което му показва как е изградена цялата действителност на духовно-душевния свят. И ако приложи познатите критерии от духовно-душевната действителност върху всичко, което застава пред неговото наблюдение, той ще може да различава илюзията от действителността.
И може да е сигурен, че прилагайки този закон, ще бъде предпазен от измама в свръхсетивния свят, също както в сетивно-физическия свят не може да смеси едно въображаемо парче нагорещено желязо с истинско горещо желязо, което действително изгаря.
Естествено, човек ще се отнася по този начин само към онези познания, на които гледа като на свои собствени изживявания в свръхсетивния свят, но не и към онези, които получава като сведения от други хора и в които вниква със своя физически мозък и със здравия си усет за истината. Ученикът ще се постарае да тегли точна разграничителна линия между това, което научава по единия и по другия начин. От една страна той с готовност ще се вслуша в едни или други сведения за висшите светове и ще се стреми да ги обяснява със своя разум. Но когато става дума за яйчна опитност, за лично наблюдение, той вече ще е проверил дали то притежава онези признаци, с които той е запознат при срещите си с непогрешимата Интуиция. След като ученикът е оставил зад себе си срещата с „Пазача на прага", в неговото издигане към свръхсетивните светове му предстоят и други изживявания.
към текста >>
Естествено, човек ще се отнася по този начин само към онези познания,
на
които гледа като
на
свои собствени изживявания в свръхсетивния
свят
, но не и към онези, които получава като сведения от други хора и в които вниква със своя физически мозък и със здравия си усет за
истината
.
Ако сега остава нещо, то не съдържа в себе си нищо, което да не може да бъде обхванато с поглед. В него не може да се прибави нищо, което относно цялото си съдържание може да избегне едно внимателно обсъждане. Следователно, в своята Интуиция ученикът притежава нещо, което му показва как е изградена цялата действителност на духовно-душевния свят. И ако приложи познатите критерии от духовно-душевната действителност върху всичко, което застава пред неговото наблюдение, той ще може да различава илюзията от действителността. И може да е сигурен, че прилагайки този закон, ще бъде предпазен от измама в свръхсетивния свят, също както в сетивно-физическия свят не може да смеси едно въображаемо парче нагорещено желязо с истинско горещо желязо, което действително изгаря.
Естествено, човек ще се отнася по този начин само към онези познания, на които гледа като на свои собствени изживявания в свръхсетивния свят, но не и към онези, които получава като сведения от други хора и в които вниква със своя физически мозък и със здравия си усет за истината.
Ученикът ще се постарае да тегли точна разграничителна линия между това, което научава по единия и по другия начин. От една страна той с готовност ще се вслуша в едни или други сведения за висшите светове и ще се стреми да ги обяснява със своя разум. Но когато става дума за яйчна опитност, за лично наблюдение, той вече ще е проверил дали то притежава онези признаци, с които той е запознат при срещите си с непогрешимата Интуиция. След като ученикът е оставил зад себе си срещата с „Пазача на прага", в неговото издигане към свръхсетивните светове му предстоят и други изживявания. Най-напред той ще забележи, че има вътрешно родство между „Пазача на прага" и онази душевна сила, която по-горе описахме като седма по ред и която оприличихме с едно самостоятелно същество.
към текста >>
Естествено себепознанието в по-висшия
свят
се различава от това в условията
на
сетивно-физическия
свят
.
Пред ученика тя поставя една особена задача. Той трябва да насочва и ръководи чрез новороденото „Себе" това, което се намира в неговото „обикновено себе" и което му се явява като образ. Започва един вид борба срещу двойника. Той постоянно ще се стреми към надмощие. Обаче и силите на човека укрепват тъкмо в това, че се поставя в правилно отношение към двойника и че не му позволява действия извън контрола на новородения „Аз".
Естествено себепознанието в по-висшия свят се различава от това в условията на сетивно-физическия свят.
Докато в последния случай то идва само като вътрешно изживяване, новороденото Себе веднага израства като едно външно душевно изживяване. Новороденото Себе се изправя пред човека като друго Същество. Но той не може да го възприеме напълно. Защото на каквато и степен да се е изкачил човек по пътя към свръхсетивните светове, винаги съществуват по-висши степени. Овладявайки ги, човек ще възприема все по-голяма част от своето „висше Себе".
към текста >>
Обаче когато в са мото начало човек съзре дори и част от своето „висше Себе", той изпада в огромното изкушение да го разглежда в зависимост от критериите, които е изработил в сетивно-физическия
свят
.
Новороденото Себе се изправя пред човека като друго Същество. Но той не може да го възприеме напълно. Защото на каквато и степен да се е изкачил човек по пътя към свръхсетивните светове, винаги съществуват по-висши степени. Овладявайки ги, човек ще възприема все по-голяма част от своето „висше Себе". Следователно, при една или друга степен, то се открива на ученика само отчасти.
Обаче когато в са мото начало човек съзре дори и част от своето „висше Себе", той изпада в огромното изкушение да го разглежда в зависимост от критериите, които е изработил в сетивно-физическия свят.
Впрочем това изкушение е нещо добро и дори трябва да се появи, ако се стремим към правилно развитие. Ние трябва да преценяваме това, което идва като наш двойник, като „Пазачът на прага" и да го поставяме пред „висшето Себе", за да сме наясно върху разстоянието между това, което сме и това, което сме длъжни да станем. Но в хода на тази преценка, „Пазачът на прага" започва да приема една съвършено друга форма. Сега той приема облика на всички възможни пречки, които се надигат срещу развитието на „висшето Себе". Ние разбираме какъв товар влачим с нашето обикновено Себе.
към текста >>
Ето как той е потопен в душевно-духовния
свят
, но се отказва да работи по-нататък върху себе си.
Ние трябва да преценяваме това, което идва като наш двойник, като „Пазачът на прага" и да го поставяме пред „висшето Себе", за да сме наясно върху разстоянието между това, което сме и това, което сме длъжни да станем. Но в хода на тази преценка, „Пазачът на прага" започва да приема една съвършено друга форма. Сега той приема облика на всички възможни пречки, които се надигат срещу развитието на „висшето Себе". Ние разбираме какъв товар влачим с нашето обикновено Себе. И ако подготовката не е направила човек достатъчно силен, за да каже: „Аз няма да спра тук, а непременно ще доведе моето развитие до още по-съвършени степени от „висшето Себе", той ще се парализира и ужаси от това, което му предстои.
Ето как той е потопен в душевно-духовния свят, но се отказва да работи по-нататък върху себе си.
Той става пленник на формата, която чрез „Пазача на прага" е изправена пред душата му. Важното при това изживяване е, че човек няма усещането да е пленник. Напротив, той смята, че изживява нещо съвсем друго, формата, която „Пазачът на прага" предизвиква, може да породи в душата на наблюдателя впечатлението, че в образите на тази степен от развитието той обхваща всички възможни светове, че е стигнал върха на познанието и няма нужда от никакви други стремежи. Вместо пленник, той ще се чувства като без мерно богат притежател на всички мирови тайни. Обстоятелството, че може да се породи едно изживяване, диаметрално противоположно на истинското състояние на нещата, не ще учуди онзи, който се замисли, че в момента, когато то настъпва, човек стои вече в душевно-духовния свят, а особеност на този свят е, че събитията в него могат да изглеждат напълно обратно.
към текста >>
Обстоятелството, че може да се породи едно изживяване, диаметрално противоположно
на
истинското състояние
на
нещата, не ще учуди онзи, който се замисли, че в момента, когато то настъпва, човек стои вече в душевно-духовния
свят
, а особеност
на
този
свят
е, че събитията в него могат да изглеждат напълно обратно.
Ето как той е потопен в душевно-духовния свят, но се отказва да работи по-нататък върху себе си. Той става пленник на формата, която чрез „Пазача на прага" е изправена пред душата му. Важното при това изживяване е, че човек няма усещането да е пленник. Напротив, той смята, че изживява нещо съвсем друго, формата, която „Пазачът на прага" предизвиква, може да породи в душата на наблюдателя впечатлението, че в образите на тази степен от развитието той обхваща всички възможни светове, че е стигнал върха на познанието и няма нужда от никакви други стремежи. Вместо пленник, той ще се чувства като без мерно богат притежател на всички мирови тайни.
Обстоятелството, че може да се породи едно изживяване, диаметрално противоположно на истинското състояние на нещата, не ще учуди онзи, който се замисли, че в момента, когато то настъпва, човек стои вече в душевно-духовния свят, а особеност на този свят е, че събитията в него могат да изглеждат напълно обратно.
Върху тези факти вече се спряхме при разглеждането на живота след смъртта. Формата, която ученикът възприема при тази степен от своето развитие, му показва и нещо различно от първо началната форма, в която се беше появил „Пазачът на прага". В този двойник можеха да се доловят всички онези качества, които обикновеното човешко „Себе" има вследствие влиянието на Луцифер. Обаче в хода на човешкото развитие, чрез влиянието на Луцифер, в човешката душа прониква и една друга сила. Това е силата, която в предишните глави на тази книга определихме като сила на Ариман.
към текста >>
Това е силата, която в сетивно-физическото битие пречи
на
човека да възприема духовно-душевните Същества, намиращи се зад повърхността
на
сетивния
свят
.
Върху тези факти вече се спряхме при разглеждането на живота след смъртта. Формата, която ученикът възприема при тази степен от своето развитие, му показва и нещо различно от първо началната форма, в която се беше появил „Пазачът на прага". В този двойник можеха да се доловят всички онези качества, които обикновеното човешко „Себе" има вследствие влиянието на Луцифер. Обаче в хода на човешкото развитие, чрез влиянието на Луцифер, в човешката душа прониква и една друга сила. Това е силата, която в предишните глави на тази книга определихме като сила на Ариман.
Това е силата, която в сетивно-физическото битие пречи на човека да възприема духовно-душевните Същества, намиращи се зад повърхността на сетивния свят.
В какво се превръща човешката душа под влиянието на тази сила, това загатва по образен начин формата, която се явява при посоченото изживяване. Ако човек пристъпи към това изживяване достатъчно подготвен, той ще стигне и до неговото правилно тълкуване; и тогава веднага ще се появи един друг образ, а именно онзи, който за разлика от описания, „Малкия пазач", можем да наречем „Големият пазач на прага". Той дава на ученика да разбере, че не трябва да спира на тази степен, а енергично да работи по-нататък. Той поражда и съзнанието, че когато работата напредва както трябва, завладеният свят става една истина, а не се превръща в илюзия. Ако обаче поради неправилно духовно обучение, някой би пристъпил неподготвен към това изживяване, когато стигне до „Големия Пазач на прага", душата му би се изпълнила с нещо, което можем да сравним само с „чувството на неизмерима уплаха", с „безграничен страх".
към текста >>
Той поражда и съзнанието, че когато работата напредва както трябва, завладеният
свят
става една истина, а не се превръща в илюзия.
Това е силата, която в предишните глави на тази книга определихме като сила на Ариман. Това е силата, която в сетивно-физическото битие пречи на човека да възприема духовно-душевните Същества, намиращи се зад повърхността на сетивния свят. В какво се превръща човешката душа под влиянието на тази сила, това загатва по образен начин формата, която се явява при посоченото изживяване. Ако човек пристъпи към това изживяване достатъчно подготвен, той ще стигне и до неговото правилно тълкуване; и тогава веднага ще се появи един друг образ, а именно онзи, който за разлика от описания, „Малкия пазач", можем да наречем „Големият пазач на прага". Той дава на ученика да разбере, че не трябва да спира на тази степен, а енергично да работи по-нататък.
Той поражда и съзнанието, че когато работата напредва както трябва, завладеният свят става една истина, а не се превръща в илюзия.
Ако обаче поради неправилно духовно обучение, някой би пристъпил неподготвен към това изживяване, когато стигне до „Големия Пазач на прага", душата му би се изпълнила с нещо, което можем да сравним само с „чувството на неизмерима уплаха", с „безграничен страх". Както срещата с „Малкия Пазач на прага" дава на ученика възможността да се изпита, дали е защитен от онези измами, които могат да се породят чрез намесата на собствената му същност в свръхсетивния свят, така и с помощ та на изживяванията, които накрая го довеждат до „Големия Пазач на прага", той може да провери дали е надраснал измамите, произтичащи от споменатия втори източник. Ако може да се противопостави на онази могъща илюзия, която му внушава, че постигнатият образен свят е едно богато притежание, докато всъщност той е само негов пленник, ученикът е в значителна степен предпазен от това да смесва илюзия и действителност в следващите етапи от твоето развитие. До определено равнище, за всеки отделен човек „Пазачът на прага" ще приеме индивидуална форма. Срещата с него отговаря тъкмо на онова изживяване, чрез което личният характер на свръхсетивното наблюдение е вече превъзмогнат и на ученика се предоставя възможността да навлезе в сферата на такива опитности, които са напълно свободни от личния елемент и следователно, валидни за всяко човешко същество.
към текста >>
Както срещата с „Малкия Пазач
на
прага" дава
на
ученика възможността да се изпита, дали е защитен от онези измами, които могат да се породят чрез намесата
на
собствената му същност в свръхсетивния
свят
, така и с помощ та
на
изживяванията, които накрая го довеждат до „Големия Пазач
на
прага", той може да провери дали е надраснал измамите, произтичащи от споменатия втори източник.
В какво се превръща човешката душа под влиянието на тази сила, това загатва по образен начин формата, която се явява при посоченото изживяване. Ако човек пристъпи към това изживяване достатъчно подготвен, той ще стигне и до неговото правилно тълкуване; и тогава веднага ще се появи един друг образ, а именно онзи, който за разлика от описания, „Малкия пазач", можем да наречем „Големият пазач на прага". Той дава на ученика да разбере, че не трябва да спира на тази степен, а енергично да работи по-нататък. Той поражда и съзнанието, че когато работата напредва както трябва, завладеният свят става една истина, а не се превръща в илюзия. Ако обаче поради неправилно духовно обучение, някой би пристъпил неподготвен към това изживяване, когато стигне до „Големия Пазач на прага", душата му би се изпълнила с нещо, което можем да сравним само с „чувството на неизмерима уплаха", с „безграничен страх".
Както срещата с „Малкия Пазач на прага" дава на ученика възможността да се изпита, дали е защитен от онези измами, които могат да се породят чрез намесата на собствената му същност в свръхсетивния свят, така и с помощ та на изживяванията, които накрая го довеждат до „Големия Пазач на прага", той може да провери дали е надраснал измамите, произтичащи от споменатия втори източник.
Ако може да се противопостави на онази могъща илюзия, която му внушава, че постигнатият образен свят е едно богато притежание, докато всъщност той е само негов пленник, ученикът е в значителна степен предпазен от това да смесва илюзия и действителност в следващите етапи от твоето развитие. До определено равнище, за всеки отделен човек „Пазачът на прага" ще приеме индивидуална форма. Срещата с него отговаря тъкмо на онова изживяване, чрез което личният характер на свръхсетивното наблюдение е вече превъзмогнат и на ученика се предоставя възможността да навлезе в сферата на такива опитности, които са напълно свободни от личния елемент и следователно, валидни за всяко човешко същество. * * * * * След като вече е минал през описаните изживявания, ученикът е способен да различава в душевно-духовния свят това, което е самият той от това, което е извън него.
към текста >>
Ако може да се противопостави
на
онази могъща илюзия, която му внушава, че постигнатият образен
свят
е едно богато притежание, докато всъщност той е само негов пленник, ученикът е в значителна степен предпазен от това да смесва илюзия и действителност в следващите етапи от твоето развитие.
Ако човек пристъпи към това изживяване достатъчно подготвен, той ще стигне и до неговото правилно тълкуване; и тогава веднага ще се появи един друг образ, а именно онзи, който за разлика от описания, „Малкия пазач", можем да наречем „Големият пазач на прага". Той дава на ученика да разбере, че не трябва да спира на тази степен, а енергично да работи по-нататък. Той поражда и съзнанието, че когато работата напредва както трябва, завладеният свят става една истина, а не се превръща в илюзия. Ако обаче поради неправилно духовно обучение, някой би пристъпил неподготвен към това изживяване, когато стигне до „Големия Пазач на прага", душата му би се изпълнила с нещо, което можем да сравним само с „чувството на неизмерима уплаха", с „безграничен страх". Както срещата с „Малкия Пазач на прага" дава на ученика възможността да се изпита, дали е защитен от онези измами, които могат да се породят чрез намесата на собствената му същност в свръхсетивния свят, така и с помощ та на изживяванията, които накрая го довеждат до „Големия Пазач на прага", той може да провери дали е надраснал измамите, произтичащи от споменатия втори източник.
Ако може да се противопостави на онази могъща илюзия, която му внушава, че постигнатият образен свят е едно богато притежание, докато всъщност той е само негов пленник, ученикът е в значителна степен предпазен от това да смесва илюзия и действителност в следващите етапи от твоето развитие.
До определено равнище, за всеки отделен човек „Пазачът на прага" ще приеме индивидуална форма. Срещата с него отговаря тъкмо на онова изживяване, чрез което личният характер на свръхсетивното наблюдение е вече превъзмогнат и на ученика се предоставя възможността да навлезе в сферата на такива опитности, които са напълно свободни от личния елемент и следователно, валидни за всяко човешко същество. * * * * * След като вече е минал през описаните изживявания, ученикът е способен да различава в душевно-духовния свят това, което е самият той от това, което е извън него. И тогава ще проумее колко необходимо е разбирането на описаните в тази книга мирови процеси, за да вникне истински в самия човек и неговия живот.
към текста >>
След като вече е минал през описаните изживявания, ученикът е способен да различава в душевно-духовния
свят
това, което е самият той от това, което е извън него.
Както срещата с „Малкия Пазач на прага" дава на ученика възможността да се изпита, дали е защитен от онези измами, които могат да се породят чрез намесата на собствената му същност в свръхсетивния свят, така и с помощ та на изживяванията, които накрая го довеждат до „Големия Пазач на прага", той може да провери дали е надраснал измамите, произтичащи от споменатия втори източник. Ако може да се противопостави на онази могъща илюзия, която му внушава, че постигнатият образен свят е едно богато притежание, докато всъщност той е само негов пленник, ученикът е в значителна степен предпазен от това да смесва илюзия и действителност в следващите етапи от твоето развитие. До определено равнище, за всеки отделен човек „Пазачът на прага" ще приеме индивидуална форма. Срещата с него отговаря тъкмо на онова изживяване, чрез което личният характер на свръхсетивното наблюдение е вече превъзмогнат и на ученика се предоставя възможността да навлезе в сферата на такива опитности, които са напълно свободни от личния елемент и следователно, валидни за всяко човешко същество. * * * * *
След като вече е минал през описаните изживявания, ученикът е способен да различава в душевно-духовния свят това, което е самият той от това, което е извън него.
И тогава ще проумее колко необходимо е разбирането на описаните в тази книга мирови процеси, за да вникне истински в самия човек и неговия живот. Ние можем да разберем физическото тяло само тогава, когато знаем как е протекло неговото изграждане през Сатурновото, Слънчевото, Лунното и Земното развитие. Разбираме етерното тяло само тогава, когато проследяваме формирането му през Слънчевото, Лунното и Земното развитие и т.н. Разбираме и процесите, които се разиграват в днешната Земя едва когато ги проследим в хода на тяхното възникване и развитие. Благодарение на духовното обучение, ученикът добива познание за съотношенията между всичко, което е скрито в човека, и съответните факти и Същества, намиращи се вън от него.
към текста >>
Защото несъмнено е: всяка съставна част
на
човека е в определена връзка с целия останал
свят
.
И тогава ще проумее колко необходимо е разбирането на описаните в тази книга мирови процеси, за да вникне истински в самия човек и неговия живот. Ние можем да разберем физическото тяло само тогава, когато знаем как е протекло неговото изграждане през Сатурновото, Слънчевото, Лунното и Земното развитие. Разбираме етерното тяло само тогава, когато проследяваме формирането му през Слънчевото, Лунното и Земното развитие и т.н. Разбираме и процесите, които се разиграват в днешната Земя едва когато ги проследим в хода на тяхното възникване и развитие. Благодарение на духовното обучение, ученикът добива познание за съотношенията между всичко, което е скрито в човека, и съответните факти и Същества, намиращи се вън от него.
Защото несъмнено е: всяка съставна част на човека е в определена връзка с целия останал свят.
Тук можахме да предложим само едно кратко въведение в тази тема. Нека да си припомним, че например по време на Сатурновото развитие съществуват само първите заложби на човешкото физическо тяло. Неговите органи: сърце, бели дробове, мозък се развиват от тези заложби едва по-късно в хода на Слънчевото, Лунно и Земно развитие. Подобно е положението и със съставните части на етерното тяло, Сетивната Душа и т.н. Човекът е изграден от целия заобикалящ го свят; на всяка подробност, която се намира в него, отговаря определен процес, определено Същество от външния свят.
към текста >>
Човекът е изграден от целия заобикалящ го
свят
;
на
всяка подробност, която се намира в него, отговаря определен процес, определено Същество от външния
свят
.
Защото несъмнено е: всяка съставна част на човека е в определена връзка с целия останал свят. Тук можахме да предложим само едно кратко въведение в тази тема. Нека да си припомним, че например по време на Сатурновото развитие съществуват само първите заложби на човешкото физическо тяло. Неговите органи: сърце, бели дробове, мозък се развиват от тези заложби едва по-късно в хода на Слънчевото, Лунно и Земно развитие. Подобно е положението и със съставните части на етерното тяло, Сетивната Душа и т.н.
Човекът е изграден от целия заобикалящ го свят; на всяка подробност, която се намира в него, отговаря определен процес, определено Същество от външния свят.
В съответната степен от развитието си, ученикът стига до точното познание на връзките между своето същество и външния свят. Тази познавателна степен практически е едно проникване в съответствията между „малкия свят", Микрокосмоса, т.е. самия човек от една страна, и „големия свят", Макрокосмоса, от друга. След като е израснал до това познание, ученикът може да има съвсем нова опитност. Той започва да се чувства като вплетен в цялото мироздание, при това без да губи своята пълна самостоятелност.
към текста >>
В съответната степен от развитието си, ученикът стига до точното познание
на
връзките между своето същество и външния
свят
.
Тук можахме да предложим само едно кратко въведение в тази тема. Нека да си припомним, че например по време на Сатурновото развитие съществуват само първите заложби на човешкото физическо тяло. Неговите органи: сърце, бели дробове, мозък се развиват от тези заложби едва по-късно в хода на Слънчевото, Лунно и Земно развитие. Подобно е положението и със съставните части на етерното тяло, Сетивната Душа и т.н. Човекът е изграден от целия заобикалящ го свят; на всяка подробност, която се намира в него, отговаря определен процес, определено Същество от външния свят.
В съответната степен от развитието си, ученикът стига до точното познание на връзките между своето същество и външния свят.
Тази познавателна степен практически е едно проникване в съответствията между „малкия свят", Микрокосмоса, т.е. самия човек от една страна, и „големия свят", Макрокосмоса, от друга. След като е израснал до това познание, ученикът може да има съвсем нова опитност. Той започва да се чувства като вплетен в цялото мироздание, при това без да губи своята пълна самостоятелност. Това усещане е като едно ликуващо нахлуване в целия свят, като пълно единение с него, но без засягане на самоличността.
към текста >>
Тази познавателна степен практически е едно проникване в съответствията между „малкия
свят
", Микрокосмоса, т.е.
Нека да си припомним, че например по време на Сатурновото развитие съществуват само първите заложби на човешкото физическо тяло. Неговите органи: сърце, бели дробове, мозък се развиват от тези заложби едва по-късно в хода на Слънчевото, Лунно и Земно развитие. Подобно е положението и със съставните части на етерното тяло, Сетивната Душа и т.н. Човекът е изграден от целия заобикалящ го свят; на всяка подробност, която се намира в него, отговаря определен процес, определено Същество от външния свят. В съответната степен от развитието си, ученикът стига до точното познание на връзките между своето същество и външния свят.
Тази познавателна степен практически е едно проникване в съответствията между „малкия свят", Микрокосмоса, т.е.
самия човек от една страна, и „големия свят", Макрокосмоса, от друга. След като е израснал до това познание, ученикът може да има съвсем нова опитност. Той започва да се чувства като вплетен в цялото мироздание, при това без да губи своята пълна самостоятелност. Това усещане е като едно ликуващо нахлуване в целия свят, като пълно единение с него, но без засягане на самоличността. Можем да определим тази познавателна степен като „Единение с Макрокосмоса".
към текста >>
самия човек от една страна, и „големия
свят
", Макрокосмоса, от друга.
Неговите органи: сърце, бели дробове, мозък се развиват от тези заложби едва по-късно в хода на Слънчевото, Лунно и Земно развитие. Подобно е положението и със съставните части на етерното тяло, Сетивната Душа и т.н. Човекът е изграден от целия заобикалящ го свят; на всяка подробност, която се намира в него, отговаря определен процес, определено Същество от външния свят. В съответната степен от развитието си, ученикът стига до точното познание на връзките между своето същество и външния свят. Тази познавателна степен практически е едно проникване в съответствията между „малкия свят", Микрокосмоса, т.е.
самия човек от една страна, и „големия свят", Макрокосмоса, от друга.
След като е израснал до това познание, ученикът може да има съвсем нова опитност. Той започва да се чувства като вплетен в цялото мироздание, при това без да губи своята пълна самостоятелност. Това усещане е като едно ликуващо нахлуване в целия свят, като пълно единение с него, но без засягане на самоличността. Можем да определим тази познавателна степен като „Единение с Макрокосмоса". Не трябва да си представяме това единение като прекъсване на индивидуалното съзнание, като разливане във Всемира.
към текста >>
Това усещане е като едно ликуващо нахлуване в целия
свят
, като пълно единение с него, но без засягане
на
самоличността.
В съответната степен от развитието си, ученикът стига до точното познание на връзките между своето същество и външния свят. Тази познавателна степен практически е едно проникване в съответствията между „малкия свят", Микрокосмоса, т.е. самия човек от една страна, и „големия свят", Макрокосмоса, от друга. След като е израснал до това познание, ученикът може да има съвсем нова опитност. Той започва да се чувства като вплетен в цялото мироздание, при това без да губи своята пълна самостоятелност.
Това усещане е като едно ликуващо нахлуване в целия свят, като пълно единение с него, но без засягане на самоличността.
Можем да определим тази познавателна степен като „Единение с Макрокосмоса". Не трябва да си представяме това единение като прекъсване на индивидуалното съзнание, като разливане във Всемира. Подобна преценка би била израз на мнение, произтичащо от недостатъчно обучена разсъдъчна способност. Отделните степени на висшето познание, в смисъла на описания тук процес на Посвещение, могат да бъдат назовани в следния ред: 1. Изучаване на Духовната Наука, при което човек първоначално си служи с онази разсъдъчна способност, която е постигнал във физическия сетивен свят.
към текста >>
1. Изучаване
на
Духовната Наука, при което човек първоначално си служи с онази разсъдъчна способност, която е постигнал във физическия сетивен
свят
.
Това усещане е като едно ликуващо нахлуване в целия свят, като пълно единение с него, но без засягане на самоличността. Можем да определим тази познавателна степен като „Единение с Макрокосмоса". Не трябва да си представяме това единение като прекъсване на индивидуалното съзнание, като разливане във Всемира. Подобна преценка би била израз на мнение, произтичащо от недостатъчно обучена разсъдъчна способност. Отделните степени на висшето познание, в смисъла на описания тук процес на Посвещение, могат да бъдат назовани в следния ред:
1. Изучаване на Духовната Наука, при което човек първоначално си служи с онази разсъдъчна способност, която е постигнал във физическия сетивен свят.
2. Добиване на Имагинативно познание. 3. Разчитане на скритата писменост (отговаря на Инспирацията). 4. Вживяване в духовното обкръжение (отговаря на Интуицията). 5. Познание върху отношенията между Микрокосмоса и Макрокосмоса. 6. Единение с Макрокосмоса.
към текста >>
След като ученикът си е създал едно изживяване за Интуицията, той не само различава образите
на
душевно-духовния
свят
, не само вижда техните връзки в „скритата писменост": той стига до познанието за самите Същества, чрез чиито задружни действия е възникнал светът, комуто принадлежи човекът.
7. Цялостно изживяване на миналите опитности като основно настроение на душата. Не трябва да си мислим, че тези степени настъпват строго последователно. В много случаи обучението може да протече така, че според индивидуалността на окултния ученик една предходна степен да бъде измината само отчасти и той да започне упражнения, отговарящи на следващата степен. И все пак за предпочитане е първо да се постигнат Имагинации, и то по сигурен начин, а в същото време да се запознае с упражнения, водещи до Инспирация, Интуиция или до познанието върху отношенията между Микрокосмоса и Макрокосмоса. * * * * *
След като ученикът си е създал едно изживяване за Интуицията, той не само различава образите на душевно-духовния свят, не само вижда техните връзки в „скритата писменост": той стига до познанието за самите Същества, чрез чиито задружни действия е възникнал светът, комуто принадлежи човекът.
Така той се научава да познава себе си в онази форма, която приема като духовно същество в душевно- духовния свят. Той се добира до възприятието на своя по-висш Аз и вече знае как трябва да работи по-нататък, за да овладее своя двойник „Пазачът на прага". Но ученикът е преживял вече и срещата с „Големия Пазач на прага", чието непрекъснато подканваше го кара да работи по-нататък. И сега „Големият Пазач на прага" се превръща в негов образец, към който ученикът трябва де се стреми.
към текста >>
Така той се научава да познава себе си в онази форма, която приема като духовно същество в душевно- духовния
свят
.
Не трябва да си мислим, че тези степени настъпват строго последователно. В много случаи обучението може да протече така, че според индивидуалността на окултния ученик една предходна степен да бъде измината само отчасти и той да започне упражнения, отговарящи на следващата степен. И все пак за предпочитане е първо да се постигнат Имагинации, и то по сигурен начин, а в същото време да се запознае с упражнения, водещи до Инспирация, Интуиция или до познанието върху отношенията между Микрокосмоса и Макрокосмоса. * * * * * След като ученикът си е създал едно изживяване за Интуицията, той не само различава образите на душевно-духовния свят, не само вижда техните връзки в „скритата писменост": той стига до познанието за самите Същества, чрез чиито задружни действия е възникнал светът, комуто принадлежи човекът.
Така той се научава да познава себе си в онази форма, която приема като духовно същество в душевно- духовния свят.
Той се добира до възприятието на своя по-висш Аз и вече знае как трябва да работи по-нататък, за да овладее своя двойник „Пазачът на прага". Но ученикът е преживял вече и срещата с „Големия Пазач на прага", чието непрекъснато подканваше го кара да работи по-нататък. И сега „Големият Пазач на прага" се превръща в негов образец, към който ученикът трябва де се стреми. След като в ученика се пробуди това усещане, той вече може да се досети, кой всъщност стои пред него като „Големият Пазач на прага".
към текста >>
След като ученикът по този начин чрез Интуицията е познал Христос в духовния
свят
, му става ясно и това, което се разигра исторически
на
Земята през четвъртия следатлантски период
на
нашата планета, а именно в гръко-римската епоха.
И сега „Големият Пазач на прага" се превръща в негов образец, към който ученикът трябва де се стреми. След като в ученика се пробуди това усещане, той вече може да се досети, кой всъщност стои пред него като „Големият Пазач на прага". Точно сега във възприятието на ученика, този Пазач се превръща в образа на Христос, за чието Същество и намеса в Земното развитие вече говорихме в предходните глави. Ето как ученикът стига до посвещението в самата тайна, свързана с името на Христос. Сега Христос му се явява като „великия човешки образец на Земята".
След като ученикът по този начин чрез Интуицията е познал Христос в духовния свят, му става ясно и това, което се разигра исторически на Земята през четвъртия следатлантски период на нашата планета, а именно в гръко-римската епоха.
Ученикът се добира до лично изживяно познание относно това, как в хода на тази епоха висшето Слънчево Същество, Христовото Същество се е намесило в Земното развитие и както продължава да действува там. Следователно чрез Интуицията ученикът стига до смисъла и значението на Земното развитие. Описаният тук път към познание на свръхсетивните светове е от такова естество, че по него може да тръгне всеки, независимо от мястото, което заема в съвременните условия на живота. Когато става дума за подобен път, трябва да се замислим, че през всички епохи на Земята, целта на познанието е една и съща, но изходните точки на човека през всяка от тях са различни. Ако днес човек иска да поеме по пътя към свръхсетивните области, той не може да стори това, например от изходната точка на древно-египетския Посветен.
към текста >>
57.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Но твоят идеен
свят
, така чужд за мен, ще разруши и последния остатък от прекрасните отношения, свързващи сърцата ни от времето, когато седяхме
на
един чин в училище.
СОФИЯ Ти си забравила, мила Естела, че точно тази вечер пред нашето Общество ще бъде представена драмата, за която от дълго време сме се готвили. ЕСТЕЛА Ах, да, бях забравила... Колко хубаво щеше да бъде да прекарам тази вечер със старата си приятелка. Зарадвах се от все сърце при мисълта, че бихме могли да се насладим на пиеса, представяща в дълбочина съвременния живот.
Но твоят идеен свят, така чужд за мен, ще разруши и последния остатък от прекрасните отношения, свързващи сърцата ни от времето, когато седяхме на един чин в училище.
СОФИЯ Често си ми го казвала, но винаги е трябвало да се съгласяваш с мен, че мненията ни никога не са издигали преграда между чувствата ни една към друга, живи още от нашата младост. ЕСТЕЛА Вярно е, често съм го казвала. Но у мен винаги се надига огорчение, когато трябва да гледам как с всяка изминала година чувствата ти все повече се отдалечават от нещата в живота, които ми се струват стойностни.
към текста >>
Когато говориш така, ти не само оставаш малко неразбираема за мен, но и ми показваш, че
на
драго сърце предпочиташ да се опияняваш с фантазии, отколкото да погледнеш
истината
в живота.
И за да не изпадам във всевъзможни словоизлияния, искам само още да ти кажа: уверена съм, че мечтите, които споделяш с толкова много хора, ще могат да се осъществят само когато на хората се удаде да свържат това, което наричат действителност и живот, с по-дълбоките опитности, които толкова често си наричала фантазиране и мечтателство. Може да ти се вижда странно, ако ти призная, че голяма част от смятаното от тебе за истинско изкуство, за мен представлява само безплодна критика на живота. Защото не се задоволява никакъв глад, не се избърсват сълзи, не се пресушава изворът на моралната деградация, когато на сцената се показва само външната страна на глада, на просълзените лица, на пропадналите хора. Начинът, по който обикновено се показва всичко това, стои неизмеримо далеч от същинските глъбини на живота и отношенията между отделните души. ЕСТЕЛА
Когато говориш така, ти не само оставаш малко неразбираема за мен, но и ми показваш, че на драго сърце предпочиташ да се опияняваш с фантазии, отколкото да погледнеш истината в живота.
Ние наистина вървим в различни посоки. Тази вечер ще трябва да се откажа от моята приятелка. (Изправя се.) Сега трябва да тръгвам. Мисля, че си оставаме старите приятелки. СОФИЯ
към текста >>
58.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и изворът
на
свят
живот.
Апатия живота ми изпълва. МАРИЯ Дълбоко съжалявам, че тъй въздейства в теб най-висшето за мен
и изворът на свят живот.
Приятелю, в променливата драма, която съществуване зовем, е скрит живот – духовен, вечен – и в него потопена е душата. Усещам се в духовни сили,
към текста >>
когато
истината
ми посочи
в които всяка нощ човешката душа навлиза без да знае и заблуденото човешко същество се скита в мигове, когато сякаш смъртта се гаври с истинския смисъл на живота;
когато истината ми посочи
за повторението на живота – помислих си, че ще успея духовно истински да израста. И несъмнено ми се струваше, че е възможно да разцъфтят чрез огъня на благородната ти сила
към текста >>
за смисъл
на
числа в растителния
свят
.
които смята, че разбира. Говори той за слънчевите същества, които в камъните обитават; за лунни демони, които смущават делото на тези същества;
за смисъл на числа в растителния свят.
И слушайки го, не след дълго загубваш смисъла на неговите думи. БЕНЕДИКТ Но може и да се почувства, като че ли природни сили се стремят
към текста >>
а виждам
истината
в тях, когато
когато ги докосна. От устните ми тя звучи в слова на истинска утеха към изтерзаните сърца. За извора на думите не питам,
а виждам истината в тях, когато
животворящо ми въздействат. И ясно виждам всеки ден, че сила не им дава туй, което може слабата ми воля, ала ме сътворяват те отново.
към текста >>
към
истината
само?
от седмици е пълен с мъка. Как може светлината, сияеща така прекрасно, да затъмни душата ти, която с могъща сила се стреми
към истината само?
ЙОХАН Нима на тебе светлината ти носи само радост? ХЕЛЕНА Не само радост от вида,
към текста >>
59.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Ти често си посочвал
истината
висша:
опитвам ли се със любов за тях да сторя аз, каквото духовното учение разкрива в сърцето ми като добро? “
Ти често си посочвал истината висша:
простират се илюзии над външния живот. Но все пак ясно трябва да ми стане, щом трябва да понасям участта, така жестока и на злото извор. БЕНЕДИКТ
към текста >>
в човешкия ни
свят
.
И цвят е нейната невинност, не е на същността ѝ корен. Душа такава можех само да избера като посредник на духа, да може той да има дейна сила
в човешкия ни свят.
Но разбери, че същността ти ще се преобрази във противоположност, излее ли се в друго същество. Духът работи в теб във всичко, което трябва да узрее
към текста >>
каквото е от преходния
свят
.
Духът работи в теб във всичко, което трябва да узрее във същността човешка като плод за царството на вечността. Така че трябва той да разруши,
каквото е от преходния свят.
Но жертвата на неговата смърт е на безсмъртието семе. Да се развие трябва за живот по-висш каквото от смъртта на нисшето разцъфва. МАРИЯ
към текста >>
за да се прояви във видимия
свят
.
тук тя остави само своя смъртен призрак. Едно човешко тяло, напуснато от своя дух, е мястото, което Сатаната желае да превземе,
за да се прояви във видимия свят.
Открие ли такова тяло, чрез него може да говори. Говори ни такъв противник, желаещ да разтури каквото трябва да изпълня
към текста >>
60.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Пейзаж, изразяващ със своята специфика характера
на
душевния
свят
.
ЧЕТВЪРТА КАРТИНА
Пейзаж, изразяващ със своята специфика характера на душевния свят.
Първо се явяват Луцифер и Ариман. Отстрани се вижда Йохан, потънал в дълбока медитация. Всичко, което следва, се преживява от него в медитацията. ЛУЦИФЕР Познай се, о, човече!
към текста >>
в объркания земен
свят
,
Почувствай ме, човече! Изтръгна се от ръководството духовно, избяга ти във земното свободно царство. Потърси същността си
в объркания земен свят,
да се откриеш в него награда и съдба ти стана. Ти мен откри. Пред сетивата ти воал поискаха да хвърлят духовете.
към текста >>
На
истината
силата
АРИМАН Познай ме, о, човече! Почувствай се, човече! Избяга ти от мрака на духа, намери светлината на Земята.
На истината силата
от твърдостта ми извлечи. Аз здрава почва създавам под нозете. От красотата на сетивността поискаха да те откъснат духовете.
към текста >>
на
истината
най-възвишен храм.
пораждат свое ехо във мировите дълбини. Но вие чувате го само когато близо сте до мен. Че зидате си, вярвате сега,
на истината най-възвишен храм.
Но следствията от делата ви освобождават огромни буреносни сили във глъбините на света. Ще трябва духове да разрушават светове, за да не могат временните ви дела
към текста >>
А той ми казва:
истината
да те води,
Изглежда най-добре ще бъде за тази цел да не говорим. Ще я намерим, ако се отдадем безстрашно на вътрешния си импулс.
А той ми казва: истината да те води,
разгръщай жизнените сили, придай им благороден облик във всяко свое дело. И стъпките ти ще те водят до истинската цел.
към текста >>
61.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
духовния си поглед в твоя
свят
.
Желая същността ти в делата си да изразявам, да носят те спасение чрез теб. И благодарност аз дължа на Бенедикт. Чрез мъдрост той дари ми сила да насочвам
духовния си поглед в твоя свят.
ТЕОДОСИЙ Почувствай ме в душевните си дълбини и силата ми понеси във всички светове. И служейки на любовта, блаженство ще изпитваш. ЙОХАН
към текста >>
На
истината
силата ти дадох.
ти трябва да поемеш пътя, отвеждащ те до моя храм. А ако искаш по-нататък мъдростта ми да ти свети, тя трябва да тече от мястото, където работя с братята си свързан.
На истината силата ти дадох.
Мощта на огъня щом в тебе се запали, ти трябва пътя да откриеш. (Бенедикт си отива.) ЙОХАН Ах, той ме изоставя.
към текста >>
заблудата от
истината
различават.
Но аз се чувствам по-укрепнал. Не бе измама, той самият беше. Теб, Бенедикт, във себе си аз изживявам. Дари ми силите, които, живеещи във същността ми,
заблудата от истината различават.
И все пак от измама бях подведен. Почувствах с ужас твоята поява и за измама те приех, щом ти пред мен застана. (Отново се явява Теодосий.) ТЕОДОСИЙ
към текста >>
В объркания
свят
потърси същността си.
Познай ме, о, човече, почувствай се, човече! Ти се изтръгна от ръководството духовно, побягна към свободни земни сфери.
В объркания свят потърси същността си.
Наградата ти бе да се намериш. Наградата използвай. С духовна смелост се пази. Ще срещнеш чужда същност в обширното духовно царство.
към текста >>
Мощта
на
истината
ти
АРИМАН Познай се, о, човече, почувствай ме, човече! От мрака на духа избяга. Намери светлината на Земята.
Мощта на истината ти
поемай от сигурността ми. Втвърдявам здрава почва, но можеш и да я загубиш, ако разпръснеш силата на битието в колебания. Във висша светлина ти можеш да прахосаш
към текста >>
за
истината
моля?
Какво се случи? От мен говори Луцифер, последван и от Ариман! Нима попаднал съм отново в заблуда аз, когато най-горещо
за истината моля?
Извика Бенедиктовият брат за мене силите, които в човешките души заблуда произвеждат само. ГЛАС НА ДУХ ОТ ВИСИНИТЕ
към текста >>
в
истината
мислят;
Вкаралото те в душевната измама и държало те в заблуда, се явява в светлината на духа, чрез чиято пълнота виждащите хора
в истината мислят;
чрез чиято пълнота хората стремящи се в любовта живеят. (Завесата пада.)
към текста >>
62.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ще чуете гласа
на
истината
.
за мен остава непонятен и до днес. ФЕЛИКС БАЛДЕ Но този смисъл несъмнено ще ви се разкрие. Стремите се със благороден дух, с добро сърце. Ще дойде времето, когато
ще чуете гласа на истината.
Не забелязвате какво богатство представлява човекът като образ на световни царства. Главата му е отражение на небесата, през крайниците му работят духове на сфери, в гърдите му се движат земни същества,
към текста >>
изпълващо душевния му малък
свят
,
и планините тягостно тъмнеели, помръквал взорът на момчето, изпълвала тъга сърцето му... Така отдадено било изцяло на духовното вълнение,
изпълващо душевния му малък свят,
усещайки го не по-чуждо от свойто тяло. Приятели били му също дърветата в гората и цветята. Духовни същества
към текста >>
в
свят
образен аз трябва да съм бил –
И с някого говореше си сякаш, но нямаше край него друг човек. Почувствах аз да ме обзема ужас, не виждах нищо повече край мен. Като заспал и без да съм съзнавал,
в свят образен аз трябва да съм бил –
за него мога ясно да си спомня. За кратко, струва ми се, съм седял, изгубил себе си, потънал в сън. Но как богат бе сънищният свят и колко странен ми се стори той.
към текста >>
Но как богат бе сънищният
свят
Като заспал и без да съм съзнавал, в свят образен аз трябва да съм бил – за него мога ясно да си спомня. За кратко, струва ми се, съм седял, изгубил себе си, потънал в сън.
Но как богат бе сънищният свят
и колко странен ми се стори той. Да виждам можех и да чувам ясно човеците от миналите дни. Сънувах и един съюз духовен, към най-високи цели устремен.
към текста >>
63.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
какво за
истината
казват в храма.
БЕРНХАРД РЕДЛИХ Да бъда предпазлив е моят дълг. Мистиците съзнават, че е време, когато идва краят на властта им. За в бъдеще умът ще пита малко
какво за истината казват в храма.
Ако Съюзът ни посочи цели, които за ума изглеждат мъдри, разумно ще е да се свържем с него. Но трябва дрехата на мистицизма да хвърли той, щом иска да пристъпи
към текста >>
към
истината
как човек подхожда.
и предварително не си изгражда представата за изгледа, към който ще трябва пътят да го отведе. ФЕРДИНАНД РАЙНЕКЕ Във този час не искаме да знаем
към истината как човек подхожда.
Едва ли братята от нас ще искат за работи такива да узнаят. Особено събитие, дочух, принудило ги е за нас да мислят. Томасий, който вече от години
към текста >>
че
истината
им принадлежи.
посланието му посрещат с радост. Работят тъй за неговата слава, която застрашително нараства. Боят се посветените от факта, че може мнението да отмре,
че истината им принадлежи.
Затуй да защитават се стремят посланието ново на Томасий. Представата да породят желаят, как дълго време им било известно, че то сега в света се известява
към текста >>
божествени души със обич
свят
а
Подобни мисли имам аз, защото учения, вестени от мистици, можаха да открият същността си, и тъй узнах, без посветен да бъда, че на окултните места свещени
божествени души със обич свята
разкриват се в човешките души. КАТАРИНА РАТЗАМ Изречените благородни думи от Щрадер за мистерийните школи да се приемат трябва и в душите,
към текста >>
щом
истината
ярко засиява.
в които предразсъдъците липсват. Мощта на посветените ще може да се докаже ясно там, където намира силна воля и сърца, заблудата готови да пожертват,
щом истината ярко засиява.
Безсилна тя ще се окаже там, където волята се затвърждава в заблудата, като по този начин за истината усета убива. ФЕРДИНАНД РАЙНЕКЕ
към текста >>
за
истината
усета убива.
заблудата готови да пожертват, щом истината ярко засиява. Безсилна тя ще се окаже там, където волята се затвърждава в заблудата, като по този начин
за истината усета убива.
ФЕРДИНАНД РАЙНЕКЕ Щом мислейки над себе си, човек дълбоко иска да се опознае, тогава би могъл такива думи да изрече пред своята душа.
към текста >>
на
храмовата древна
свят
а порта,
Влиза Великият Майстор на мистичния съюз, Хиларий Готгетрой. Следват го Магнус Беликозий, Втори наставник, Алберт Торкваций, Първи церемониалмайстор и Фридрих Траутман, Втори церемониалмайстор. Досегашните действащи лица се групират от двете страни на залата.) ФРИДРИХ ТРАУТМАН, Втори церемониалмайстор Приятели, мигът, събрал ни тук,
на храмовата древна свята порта,
за вас и нас със смисъл е изпълнен. Това, че призовахме ви сега, възможно бе чрез знаците, които можа да види висшият ни Майстор във земния, изпълнен с мъдрост план.
към текста >>
на
храма
свят
ата свещена мъдрост
възможно бе чрез знаците, които можа да види висшият ни Майстор във земния, изпълнен с мъдрост план. Във него ясно е предначертано, че в днешно време трябва да се свърже
на храма святата свещена мъдрост
с всеобщия човешки разум, който към истината се стреми далеч от мистицизма; ала тези знаци на мировия план тъй също казват: преди да може туй да се изпълни,
към текста >>
към
истината
се стреми далеч
във земния, изпълнен с мъдрост план. Във него ясно е предначертано, че в днешно време трябва да се свърже на храма святата свещена мъдрост с всеобщия човешки разум, който
към истината се стреми далеч
от мистицизма; ала тези знаци на мировия план тъй също казват: преди да може туй да се изпълни, един човек тук трябва да пристъпи и туй познание, родено само
към текста >>
да ви поканим в
свят
ия ни храм.
да разцъфти животът, който свързва със разума свещени обичаи. МАГНУС БЕЛИКОЗИЙ, Втори наставник На брата наш словата възвестиха, че мировите знаци ни подтикват
да ви поканим в святия ни храм.
Веднага Майсторът ще ви открие на призива по-вътрешния смисъл. Но длъжен съм, доколкото е нужно, да кажа още нещо за мъжа, чието дело ни събира тук.
към текста >>
На
свят
ите мистерийни места
на светове духовни светлината. Били избрани в земното начало от най-могъщи сили в битието възвишени духовни същества да бъдат на човеците водачи.
На святите мистерийни места
те култивирали духовни сили, изливащи се тайно във души, не можещи да знаят още нищо за своите възвишени водачи. По-късно от човешките редици
към текста >>
64.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
душата ми откри един друг
свят
,
Тъй вярвах аз, когато чух, че вие дарявате ми вашата закрила, отваряте ми портата на храма, отворена за посветени само. Ала по този път, при вас довел ме,
душата ми откри един друг свят,
към който да ме водите сега със сигурност не бихте пожелали. Застана Ариман пред мен тогава, обгърнат с величавия си блясък. Разбрах, че той реалността познава
към текста >>
тогава
истината
ще въздейства
и в бъдещето винаги във всичко, което на Земята резултат е на действията ми в сетивността. Ако допусна от духовни сфери да се явяват лоши резултати,
тогава истината ще въздейства
далеч по-пагубно и от лъжата, понеже хората ще я последват, във правотата нейна убедени, което те не правят при лъжата. Последствията на делата мои
към текста >>
към
истината
, съблюдавах само
във зло, понеже Ариман ми каза, че той ще трябва да ги притежава. Когато бях на делото си аз отдаден и от него запленен, че сигурно ме бе повело то
към истината, съблюдавах само
едната част от своята душа, напълно във труда ми потопена, а другата без грижа я оставях. Развихриха се буйните импулси, зародиши били по-рано само,
към текста >>
65.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
тъй
свят
за мене, да се изплати?
как да му служиш, тъй че той със тебе и в следващия ти живот да бъде, така че своя дълг да изплатиш. МАРИЯ Чрез Луцифер ли трябва този дълг,
тъй свят за мене, да се изплати?
КАПЕЗИЙ Да изплатиш дълга си ще желаеш, но туй единствено ще е възможно, щом помощта на Луцифер приемеш. Но той самият тука се явява.
към текста >>
във
истината
си да се познава
ЛУЦИФЕР Мария, ти пред моя трон жадуваш себепознанието за душата, която близка ти е на Земята. Да се научи трябва първо тя
във истината си да се познава
чрез съзерцаване на същността ми. Това без тебе ще постигне тя. Как вярваш ти, че ще изпълня туй, което за приятеля си искаш? Наричаш свой учител Бенедикт.
към текста >>
66.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да види
истината
за съдбата
доколкото можах да проверя, е вярно. Затова и в този случай да вярвам бих могъл, че е възможно за него чрез духовния му път
да види истината за съдбата
на Теодора в своята душа. ГОСПОЖА БАЛДЕ Че под внимание не взема той това, което хората говорят, е странно, а душата му изглежда,
към текста >>
Ужасно е, щом
истината
казва...
изречено преди. А инак всичко пред него би могло да се обсъжда – минава като въздух пред духа му. ЩРАДЕР
Ужасно е, щом истината казва...
ДУШАТА НА ТЕОДОРА (явява се) Познание успя да възприеме за битието ми в духа Капезий. Пред вас той истината възвестява. Не бива да пропада Йохан.
към текста >>
Пред вас той
истината
възвестява.
ЩРАДЕР Ужасно е, щом истината казва... ДУШАТА НА ТЕОДОРА (явява се) Познание успя да възприеме за битието ми в духа Капезий.
Пред вас той истината възвестява.
Не бива да пропада Йохан. Разпали жертвата на мощ любовна Мария в своето сърце правдиво, а Теодора иска да изпрати от висините на духа лъчи,
към текста >>
сетивен от духовен
свят
разделящ,
наместо той да търси светлината единствено по пътища духовни, да се отдава на наука грешна, която заслепява днес душите. Неумолимият Пазач на прага,
сетивен от духовен свят разделящ,
възложи му най-строги задължения, щом доближи до портата Капезий – пред него трябваше да се отвори, но и след него тя да се затвори. Не би могъл по начина, по който
към текста >>
за служба пред човечеството
свят
а,
но и след него тя да се затвори. Не би могъл по начина, по който сетивните си сили придоби, да продължи стремежа си в духа. Могъл би най-добре да се подготви
за служба пред човечеството свята,
която в бъдещето ще извършва, щом без внимание и интерес край нашето съвремие минава. ГОСПОЖА БАЛДЕ Едно-единствено го впечатлява.
към текста >>
67.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
На
истината
във студени форми
които ме избягват. И отвеки обичали са ме децата земни, но вярват те, че трябва да ме мразят. Ала ме търсят в моите дела.
На истината във студени форми
би трябвало да излинеят те през дългото си земно битие, ако не пращам в техните души като украса красота в живота. В душата на артиста вливам сили.
към текста >>
така че всеки своя
свят
да може
АРИМАН На боговете бях равнопоставен. Правата ми ограничиха те. Човеците аз исках да оформя на брат ми Луцифер за областта,
така че всеки своя свят да може
единствено във себе си да носи. Сред равни като равен пожела да бъде Луцифер в духа тогава и образец за други, ала нивга не можеше да бъде господар
към текста >>
на
истината
от бащата с грижи.
Живяло светло божие дете. Подобно то било на съществата, творящи мъдростта в духовни царства. Достигнало до мощ стихийна то, растейки във света си, обградено
на истината от бащата с грижи.
Когато в своето светлинно тяло усетило детето да се буди за творчески дела узряла воля, съчувстващо започнало да гледа копнеещи за истината хора.
към текста >>
копнеещи за
истината
хора.
на истината от бащата с грижи. Когато в своето светлинно тяло усетило детето да се буди за творчески дела узряла воля, съчувстващо започнало да гледа
копнеещи за истината хора.
И на баща си казало тогава: „Жадуват хората за питието, което можеш ти да им дариш от своя извор.“ Той с достойнство рекъл: „Аз пазя изворите, от които
към текста >>
„
На
истината
към бащата водя
фантазия като магично слово дочувало, със радост съществото живеело в човешките сърца. Ала при него някакъв човек дошъл и го погледнал със вражда.
„На истината към бащата водя
души при извора на светлина“, на чужденеца казало детето. Мъжът отвърнал: „Сътворяваш само ужасни блянове в духа човешки и мамиш тъй човешките души.“
към текста >>
68.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
усещащ се като отделен
свят
,
успял е мисъл творческа да вложи, не го е сътворил самият той, а само съдържание е то на собствената му душевна същност. Подобно паяка, изпридащ мрежа,
усещащ се като отделен свят,
оформи себе си и бе повярвал, че е в духа наравно със Мария. Ала видя той този образ, който тогава тя в душата му оформи и който като дух му се разкри.
към текста >>
Във
истината
искат боговете
която не го мамеше, макар да се показваше привидно само. Че Луцифер действителен е още, той знаеше, дори когато той показваше се само във картини.
Във истината искат боговете
единствено да приближат човека, но Луцифер все същият остава, когато вярно или пък лъжливо човекът може да го наблюдава. И затова аз още разпознавам,
към текста >>
69.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Във настроение
на
свят
ост те
Обсъждайки разни теми, свободно влизат и излизат Бенедикт, Капезий, Мария, Томасий, Щрадер. КАПЕЗИЙ Това е мястото, където често във нежните зори се посвещава на учениците си Бенедикт.
Във настроение на святост те
слова на неговата мъдрост слушат. Отсреща се намира туй, което души без милост трябва да откъсне от всяка красота, която тук природата обилно ни дарява.
към текста >>
Но изведнъж открих духовен
свят
.
напразно се стремях, че с моя дух навлизам в тези светове, които откриваха словата ви мисловно. Тъй аз откривах дълго само мисли, щом в писмената ви се вдълбочавах.
Но изведнъж открих духовен свят.
В привичния ми свят почти не можех да се ориентирам вече аз. БЕНЕДИКТ Той щеше винаги да ти прикрива чрез действената си и мощна сила
към текста >>
В привичния ми
свят
почти не можех
навлизам в тези светове, които откриваха словата ви мисловно. Тъй аз откривах дълго само мисли, щом в писмената ви се вдълбочавах. Но изведнъж открих духовен свят.
В привичния ми свят почти не можех
да се ориентирам вече аз. БЕНЕДИКТ Той щеше винаги да ти прикрива чрез действената си и мощна сила духовния живот, ако не беше
към текста >>
на
истината
.
(Двамата излизат. От другата страна влизат Мария и Томасий.) МАРИЯ Душата ти е придобила, Йохан, познание от царствата студени
на истината.
Ала по-нататък ти само образно не ще създаваш каквото могат в тялото душите в сънопободен блян да изживяват. Защото от световния развой
към текста >>
Той като собствен
свят
ще продължи
той да се посвети, ала не бива в човека нов да се намеси нищо увреждащо, предчувствано от други, едва започнали да придобиват за себе си познание същинско.
Той като собствен свят ще продължи
напред, когато личната му сила и в бъдеще безценната ви помощ съдбата му ще могат да оформят. МАРИЯ В заблуда или в истина живеещ,
към текста >>
70.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
не е от
истината
само воден.
ХИЛАРИЙ Мой сине, думите, които тук се изговарят, раждат грях, крещящ духовно към духовни светове, когато този, който ги изказва,
не е от истината само воден.
И колкото голям е този грях, така големи са и тези сили, които той поражда, за да срещнат унищожително човека, който за службата не е достоен още.
към текста >>
да служи, и
на
този най-
свят
символ,
унищожително човека, който за службата не е достоен още. На думите си силата съзнаващ, опита този, който е пред теб, съгласно силите си, на духа
да служи, и на този най-свят символ,
а също и на тази светлина, огряваща Земята ни от изток. Съдбовна воля е, че трябва ти за в бъдеще да служиш точно тук. А този, който в сан те посвещава
към текста >>
за храма
свят
мистичен свойта служба.
Занапред, Капезий, ще си на мястото, където трябва да се разлее любовта чрез мъдрост, тъй както топло слънчевата сила по пладне се понася, за да вършиш
за храма свят мистичен свойта служба.
Опасности да види трябва, който тук пожелава на духа да служи. Защото Луцифер тук съумява да приближи духовния служител, на думите му искащ да постави
към текста >>
които
истината
ни разкриват,
Обещаното от нея във царството на Луцифер, спомага на силите да засияят тук. МАРИЯ Капезий каза мъдрите слова,
които истината ни разкриват,
единствено ако те произхождат от онзи Дух, посочващ любовта на хората в развоя на Земята. Ала заблуди само трупат те, ако със лоша мисъл се оформят,
към текста >>
И скоро се намирах в
свят
, разкриващ
ала търпение и сила в мен запазваха се въпреки това в ужасна самота, преди да мога духовна светлина да възприема, аз се почувствах сроден със всемира.
И скоро се намирах в свят, разкриващ
пред мен основите на битието. Духовно странстване като това съм преживявал в храмове, които изглеждат сродни тук на този храм, във който се намирам в този час,
към текста >>
в духовна служба
на
туй
свят
о място.
ЩРАДЕР Духовен пратенико, всяко слово, което от душата ми избликва, със светлината ти ще се изпълни. Със мен е посветена Теодора
в духовна служба на туй свято място.
(Явяват се Филия, Астрид, Луна и Другата Филия в проблясващ светлинен облак.) ДРУГАТА ФИЛИЯ Към мировите праоснови се вдигат мисли жертвено от мястото за посвещение.
към текста >>
71.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Кръга, далеч от този
свят
живеещ
каквото възвестяват, ще насочва духа в човека тъй, че да му стане потребност във сетивния живот духовно откровение да влива. УПРАВИТЕЛ НА КАНТОРАТА
Кръга, далеч от този свят живеещ
за себе си, тъй ще ощастливите. Страните от човешкия живот. Желаете уж егоизма в него да заличите, а по този начин на новото ви място го градите.
към текста >>
което
истината
ще препятства.
И трудно би могло да се докаже, че тази опитност ми дава сили, за да избягам от заблуда пак. Аз трябваше във грешка да изпадна, за да избегна занапред това,
което истината ще препятства.
Ала съмнението е нормално. Характерът на мисленето ваше ще трябва сигурно да предположи, че методът ни малко обещава. И много хвалят ви, че с верен усет
към текста >>
на
истината
ще вредят заблуди.
и смисъл в битието ще им дава. Ала ако той също битието желае в себе си да изживее и да владее друго битие, подхранва областите, във които
на истината ще вредят заблуди.
Това познание ми се откри в старание в духовните неща и определя моето държане – не туй, което виждате у мен като сърдечна склонност, – повлияно
към текста >>
72.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
на
истината
в светлината чиста.
душевното ти виждане смрачавам, по волята на висши сили, щом в духовния ти взор сега живее копнеж, тук който трябва да ме срещне, преди да може да проникне той
на истината в светлината чиста.
(Явява се Ариман.) Теб в погледа ти здраво те задържам, додето приближаваш ме с копнежи. И мен като измамен образ само съзираш, щом копнежната заблуда
към текста >>
аз
истината
да позная, щом
Също ти, когото трябва първо аз да видя в страната на духа, преди да мога да видя други същества? Как мога
аз истината да позная, щом
в напредването си откривам само едничка истина, че непрестанно заблудата ми става по-голяма. АРИМАН Не се оставяй да те заблуди
към текста >>
на
истината
пътя да намери.
Със нас ли ще сте вие и Мария? БЕНЕДИКТ Със себе си Мария трябва Йохан да вземе, щом от областта духовна във царството сетивно трябва тя
на истината пътя да намери.
Тъй иска сериозният Пазач, на двата свята границата пазещ. Не може тя на вашата страна все още да застане. Но за вас
към текста >>
на
двата
свят
а границата пазещ.
Със себе си Мария трябва Йохан да вземе, щом от областта духовна във царството сетивно трябва тя на истината пътя да намери. Тъй иска сериозният Пазач,
на двата свята границата пазещ.
Не може тя на вашата страна все още да застане. Но за вас безспорно указание ще бъде, че да откриете в сетивността
към текста >>
73.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
в заблудата си мрачна
свят
нарече,
След като помещението на храма е станало видимо с Миста в него, един момент цари абсолютна тишина; след това Праговият пазач, минало въплъщение на Феликс Балде, и Мистът, минало въплъщение на Госпожа Балде, въвеждат Неофита през вратата отляво. Те го отвеждат във вътрешния кръг близо до олтара. Двамата, които го въвеждат, остават близо до него.) ПРАГОВИЯТ ПАЗАЧ От тъканта измамлива, която
в заблудата си мрачна свят нарече,
мистикът те доведе тук при нас. Светът бе изтъкан от битие и нищо и за тебе те в привидност превърнаха се, ала тя добра е, когато гледа се от битието.
към текста >>
на
пламъка
на
огнения
свят
тъй казва. В себе си ти изживей на мъдростта мощта на светлинна. ПРЕДСТАВИТЕЛЯТ НА ЕЛЕМЕНТА ВОДА Пази се да не изгори мощта
на пламъка на огнения свят
мощта на собствения ти живот. Привидността ще стане битие, щом на световните води вълните успеят в тебе да проникнат с тон на сфери.
към текста >>
във смисъла
на
древния
свят
дълг.
в духовни светли висини въззе се. О, светотатство, пълно светотатство! ПАЗИТЕЛЯТ НА СЛОВАТА (гневно към Мъдреца жертвоприносител) Не би било възможно да се случи, ако извършвахте сам тази служба
във смисъла на древния свят дълг.
МЪДРЕЦЪТ ЖЕРТВОПРИНОСИТЕЛ Възложеното в този час тържествен от светове духовни като дълг, направих, но се въздържах да мисля аз словото, което по повеля
към текста >>
Сега тук
истината
победи.
аз словото, което по повеля на обичая трябва да въздейства на неофита по духовен начин. Тъй младият човек ни възвестява не чуждо мислене, а същността си.
Сега тук истината победи.
Ако желаете, ме накажете. Аз трябваше да сторя туй, което във ужас изживявате в момента. И чувствам, идват вече времената, които аза ще освободят
към текста >>
74.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
сияе
истината
.
Но трябва ти действително да видиш духа, до който аз ти се явявам. МАРИЯ Тъй както искаше ти да ме видиш, не съм в онези светове, където
сияе истината.
Моят свят обет излъчва силата, която ще пази туй, което си постигнал. Ще ме откриеш в светлите полета, където нежна красота създава
към текста >>
Моят
свят
духа, до който аз ти се явявам. МАРИЯ Тъй както искаше ти да ме видиш, не съм в онези светове, където сияе истината.
Моят свят
обет излъчва силата, която ще пази туй, което си постигнал. Ще ме откриеш в светлите полета, където нежна красота създава сияйни сили на живот.
към текста >>
75.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Отначало човек възприема това второ Себе като по-низша същност, в сравнение с всичко останало, което той обхваща със своето ясно, търсещо доброто и
истината
съзнателно душевно същество.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ Всеки човек, който размишлява върху себе си, скоро открива, че освен своето Себе (Selbst), възприемано чрез мислите, чувствата, както и чрез съзнателно насочените волеви импулси, той притежава и друго, по-пълноценно Себе, на което е подчинен като на една по-висша сила.
Отначало човек възприема това второ Себе като по-низша същност, в сравнение с всичко останало, което той обхваща със своето ясно, търсещо доброто и истината съзнателно душевно същество.
Затова се стреми да преодолее тази по-низша същност. Но едно по-дълбоко самовглъбяване върху второто Себе може да ни разкрие и нещо друго. Когато се връщаме назад към това, което сме преживели или извършили, ще стигнем до странни открития. Нашият досегашен опит ще ни се стори толкова по-значим, колкото по-възрастни сме станали. И когато човек се запита: „Какво си направил или говорил по това или онова време от живота си?
към текста >>
Все повече и повече нараства чувството
на
доверие във факта, че не си сам в най-висшия смисъл
на
думата в този
свят
и че това, което можеш да разбереш, е само частица от всичко извършващо се във Всемира.
" тогава вижда, че много от извършените неща разбира едва в по-късна възраст от живота си. Така преди, да речем, 7 или 8, а може и 20 години сме извършили неща, за които много точно може да се каже, че едва сега, след толкова време разумът ни е в състояние да проумее. Повечето хора така и не стигат до тези открития, защото просто не ги търсят в душата си. Но изключително полезно е човек да се вглежда по-често в нея. Защото в един такъв момент, когато осъзнаваш, че в предишни години си извършил неща, които едва сега започваш да разбираш защото тогава твоят разум не е бил достатъчно зрял, за да проумее стореното или изреченото в момент на такова откритие се проявява усещането: Човек е закрилян от една добра сила, която напира от дълбините на неговото собствено същество.
Все повече и повече нараства чувството на доверие във факта, че не си сам в най-висшия смисъл на думата в този свят и че това, което можеш да разбереш, е само частица от всичко извършващо се във Всемира.
Ако това наблюдение се повтаря многократно, то може да се превърне в житейска практика. Теоретически е лесно да разберем, че човек не би могъл да постигне кой знае колко много, ако действува само с осъзната рационалност или критична интелигентност. Да се замислим само в коя фаза от живота си извършваме най-важните дела? Кога постъпваме най-мъдро спрямо самите себе си? Обикновено това става в периода от раждането до онзи момент, до който човек може да се върне назад, спомняйки си, вече в по-зряла възраст, за изминалото време от своя живот.
към текста >>
Защото знаем, че при своето раждане човек внася във физичесния
свят
плодовете
на
предишните си земни съществувания.
Подробности за този най-ранен период от живота могат да ни разкажат само родителите или други лица. Обаче нашият собствен спомен се простира назад в миналото само до определена точка. Това е моментът, в който човек се е научил да усеща своя „Аз". За хората, чийто спомени са в рамките на нормалните граници, такъв момент задължително съществува. Но тъкмо преди този момент човешката душа е извършила за самия човек най-мъдрите неща; после, когато човек се издига до своето съзнание, той вече не може да извърши големи, величави дела, както тези, присъщи му в първите години от неговото детство, при напълно неосъзнати душевни подбуди.
Защото знаем, че при своето раждане човек внася във физичесния свят плодовете на предишните си земни съществувания.
Така например при раждането човешкият мозък е все още твърде несъвършен инструмент. Тепърва човешката душа трябва да изработи в него най-фините структури, които ще го превърнат в посредник за всичко онова, на което е способна самата тя. В действителност, преди да е стигнала до съзнанието, човешката душа работи над мозъка по такъв начин, че той да стане инструмент за изживяване на всички способности, заложби, качества и т.н., присъщи за нея като последица от предишните и земни съществувания. Тази работа върху собственото тяло се ръководи от съображения, много по-мъдри от всичко, което човек може да извърши по-късно при напълно развито съзнание. Нещо повече: през този период човек трябва не само пластично да формира своя мозък, но и да научи три от най-важните неща за своето земно битие.
към текста >>
Чрез него той се поставя в такова отношение с другите човешки същества, че става носител
на
онзи духовен живот, който прониква във физическия
свят
.
Човек сам постига своето вертикално положение, своето равновесно положение В пространството; сам постига и определено отношение спрямо земната гравитация. За едно схващане, което не прониква дълбоко в нещата, няма да е трудно да оспори това, и то с привидно основание. Някои биха казали, че ние сме така организирани в нашия изправен вървеж, както например животното катерач е създадено, за да се катери. Но едно по-точно наблюдение показва, че докато при животното е налице организация, определяща положението му в пространството, то при човека душата е тази, която влиза в отношения с пространството и създава съответната организация. Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е говорът.
Чрез него той се поставя в такова отношение с другите човешки същества, че става носител на онзи духовен живот, който прониква във физическия свят.
Често се подчертава, и то не без основание, че ако човек преди да преговори – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да говори. Това, което сме наследили, което е вложено в нас за по-късните години така, че се подчинява на наследствените принципи, не зависи от обстоятелството, дали живеем с други хора, или не. Така например, според наследствените закони човек трябва да смени зъбите си В седмата година. Той ще смени зъбите си в тази възраст, дори и да живее на самотен остров. Но да говори, човек се научава само когато душевната му същност се активира като сила, която преминава от един живот В друг.
към текста >>
И следва третото нещо, по-малко известно; човек го научава чрез самия себе си, благодарение
на
това, което носи дълбоко в своя вътрешен
свят
от едно прераждане в друго.
Така например, според наследствените закони човек трябва да смени зъбите си В седмата година. Той ще смени зъбите си в тази възраст, дори и да живее на самотен остров. Но да говори, човек се научава само когато душевната му същност се активира като сила, която преминава от един живот В друг. Човек изгражда зародиша на своята говорна способност преди още да е постигнал съзнанието за своя Аз. За да се превърне В говорен апарат, формообразуването на ларинкса трябва да започне преди онзи момент, до който човек стига в своите спомени.
И следва третото нещо, по-малко известно; човек го научава чрез самия себе си, благодарение на това, което носи дълбоко в своя вътрешен свят от едно прераждане в друго.
Става дума за характерния живот вътре в самия свят на мислите. С формирането на мозъка се осъществява и неговото предназначение да служи като инструмент на мисленето. Ето защо този орган още при своето възникване е така пластичен, че човек да може сам да го формира като инструмент на своето мислене, с оглед на неговата превъплъщаваща се същност. Непосредствено след раждането на човека, мозъкът е такъв, какъвто трябва да бъде според силите, унаследени от родители, прародители и т.н. Но в своето мислене човек трябва да даде израз и на своята собствена същност, разбирана като резултат от миналите земни превъплъщения.
към текста >>
Става дума за характерния живот вътре в самия
свят
на
мислите.
Той ще смени зъбите си в тази възраст, дори и да живее на самотен остров. Но да говори, човек се научава само когато душевната му същност се активира като сила, която преминава от един живот В друг. Човек изгражда зародиша на своята говорна способност преди още да е постигнал съзнанието за своя Аз. За да се превърне В говорен апарат, формообразуването на ларинкса трябва да започне преди онзи момент, до който човек стига в своите спомени. И следва третото нещо, по-малко известно; човек го научава чрез самия себе си, благодарение на това, което носи дълбоко в своя вътрешен свят от едно прераждане в друго.
Става дума за характерния живот вътре в самия свят на мислите.
С формирането на мозъка се осъществява и неговото предназначение да служи като инструмент на мисленето. Ето защо този орган още при своето възникване е така пластичен, че човек да може сам да го формира като инструмент на своето мислене, с оглед на неговата превъплъщаваща се същност. Непосредствено след раждането на човека, мозъкът е такъв, какъвто трябва да бъде според силите, унаследени от родители, прародители и т.н. Но в своето мислене човек трябва да даде израз и на своята собствена същност, разбирана като резултат от миналите земни превъплъщения. Ето защо той трябва да преобрази особеностите на своя мозък през онзи период, когато след раждането е станал физически независим от своите родители, прародители и т.н.
към текста >>
Защото в този първи период от своя живот човек е много по-силно свързан чрез душата си и чрез цялата си вътрешна същност с по-висшите Йерархии
на
духовния
свят
, отколкото в по-късните години.
Ето защо той трябва да преобрази особеностите на своя мозък през онзи период, когато след раждането е станал физически независим от своите родители, прародители и т.н. Виждаме, че през най-първите години на живота си човек извършва съществени и важни неща. Той работи върху себе си в смисъла на най-висшата мъдрост. С усилията на своя ум той никога не би могъл да постигне онова, което извършва без намесата на ума в най-ранния период от живота си. Защо всичко това става от дълбините на душата, които не се обхващат от съзнанието?
Защото в този първи период от своя живот човек е много по-силно свързан чрез душата си и чрез цялата си вътрешна същност с по-висшите Йерархии на духовния свят, отколкото в по-късните години.
За ясновидеца, изминал пътя на духовната еволюция, така че да може наистина да проследи същинските духовни процеси в момента, когато връщайки се назад в спомнянето човек постига Азовото съзнание, и разкрива нещо изключително важно. През първите години това, което наричаме „детска аура", обгръща детето като една прекрасна човешко-свръхчовешка сила. Тази детска аура, която е същинската висша част на човека, има своите продължения в духовния свят. Но от момента, до който човек може да се връща назад в своите спомени, аурата пониква в обратна посока към вътрешността на човека. До този момент човек може да се усеща като самостоятелен Аз, защото онова, което е било свързано с по-висшите светове, вече е провикнало в неговия Аз.
към текста >>
Тази детска аура, която е същинската висша част
на
човека, има своите продължения в духовния
свят
.
С усилията на своя ум той никога не би могъл да постигне онова, което извършва без намесата на ума в най-ранния период от живота си. Защо всичко това става от дълбините на душата, които не се обхващат от съзнанието? Защото в този първи период от своя живот човек е много по-силно свързан чрез душата си и чрез цялата си вътрешна същност с по-висшите Йерархии на духовния свят, отколкото в по-късните години. За ясновидеца, изминал пътя на духовната еволюция, така че да може наистина да проследи същинските духовни процеси в момента, когато връщайки се назад в спомнянето човек постига Азовото съзнание, и разкрива нещо изключително важно. През първите години това, което наричаме „детска аура", обгръща детето като една прекрасна човешко-свръхчовешка сила.
Тази детска аура, която е същинската висша част на човека, има своите продължения в духовния свят.
Но от момента, до който човек може да се връща назад в своите спомени, аурата пониква в обратна посока към вътрешността на човека. До този момент човек може да се усеща като самостоятелен Аз, защото онова, което е било свързано с по-висшите светове, вече е провикнало в неговия Аз. Оттук нататък съзнанието само изгражда отношенията си с външния свят. В детската възраст това все още не съществува. Тогава нещата сякаш витаят около детето като в един сънищен свят.
към текста >>
Оттук нататък съзнанието само изгражда отношенията си с външния
свят
.
За ясновидеца, изминал пътя на духовната еволюция, така че да може наистина да проследи същинските духовни процеси в момента, когато връщайки се назад в спомнянето човек постига Азовото съзнание, и разкрива нещо изключително важно. През първите години това, което наричаме „детска аура", обгръща детето като една прекрасна човешко-свръхчовешка сила. Тази детска аура, която е същинската висша част на човека, има своите продължения в духовния свят. Но от момента, до който човек може да се връща назад в своите спомени, аурата пониква в обратна посока към вътрешността на човека. До този момент човек може да се усеща като самостоятелен Аз, защото онова, което е било свързано с по-висшите светове, вече е провикнало в неговия Аз.
Оттук нататък съзнанието само изгражда отношенията си с външния свят.
В детската възраст това все още не съществува. Тогава нещата сякаш витаят около детето като в един сънищен свят. То изгражда себе си под въздействието на една мъдрост, която е извън него. И тя е по-могъща и по-всеобхватна от цялата съзнателна мъдрост в по-късните години. Тази висша мъдрост обаче става все по-смътна и неясна за човешката душа и тя постепенно я заменя със съзнанието.
към текста >>
Тогава нещата сякаш витаят около детето като в един сънищен
свят
.
Тази детска аура, която е същинската висша част на човека, има своите продължения в духовния свят. Но от момента, до който човек може да се връща назад в своите спомени, аурата пониква в обратна посока към вътрешността на човека. До този момент човек може да се усеща като самостоятелен Аз, защото онова, което е било свързано с по-висшите светове, вече е провикнало в неговия Аз. Оттук нататък съзнанието само изгражда отношенията си с външния свят. В детската възраст това все още не съществува.
Тогава нещата сякаш витаят около детето като в един сънищен свят.
То изгражда себе си под въздействието на една мъдрост, която е извън него. И тя е по-могъща и по-всеобхватна от цялата съзнателна мъдрост в по-късните години. Тази висша мъдрост обаче става все по-смътна и неясна за човешката душа и тя постепенно я заменя със съзнанието. Мъдростта пониква от духовния свят дълбоко в човешкото тяло, така че чрез нея човек да формира своя мозък, както виждаме, от сферата на Духа. С право може да се каже, че от едно дете може да се поучи и най-мъдрия човек.
към текста >>
Мъдростта пониква от духовния
свят
дълбоко в човешкото тяло, така че чрез нея човек да формира своя мозък, както виждаме, от сферата
на
Духа.
В детската възраст това все още не съществува. Тогава нещата сякаш витаят около детето като в един сънищен свят. То изгражда себе си под въздействието на една мъдрост, която е извън него. И тя е по-могъща и по-всеобхватна от цялата съзнателна мъдрост в по-късните години. Тази висша мъдрост обаче става все по-смътна и неясна за човешката душа и тя постепенно я заменя със съзнанието.
Мъдростта пониква от духовния свят дълбоко в човешкото тяло, така че чрез нея човек да формира своя мозък, както виждаме, от сферата на Духа.
С право може да се каже, че от едно дете може да се поучи и най-мъдрия човек. Защото това, което работи над детето, е Мъдростта и по-късно тя не участвува във формирането на съзнанието; чрез нея обаче човек има един вид „телефонна връзка" с духовните Същества, в чийто свят той пребивава между смъртта и новото раждане. От този свят продължава да се влива нещо в детската аура, така че като отделно същество човекът се намира под непосредственото ръководство на целия духовен свят, към който принадлежи и той самият. Духовните сили от този свят се вливат в детето. Те престават да се вливат в момента, до който се простира неговото нормално спомняне.
към текста >>
Защото това, което работи над детето, е Мъдростта и по-късно тя не участвува във формирането
на
съзнанието; чрез нея обаче човек има един вид „телефонна връзка" с духовните Същества, в чийто
свят
той пребивава между смъртта и новото раждане.
То изгражда себе си под въздействието на една мъдрост, която е извън него. И тя е по-могъща и по-всеобхватна от цялата съзнателна мъдрост в по-късните години. Тази висша мъдрост обаче става все по-смътна и неясна за човешката душа и тя постепенно я заменя със съзнанието. Мъдростта пониква от духовния свят дълбоко в човешкото тяло, така че чрез нея човек да формира своя мозък, както виждаме, от сферата на Духа. С право може да се каже, че от едно дете може да се поучи и най-мъдрия човек.
Защото това, което работи над детето, е Мъдростта и по-късно тя не участвува във формирането на съзнанието; чрез нея обаче човек има един вид „телефонна връзка" с духовните Същества, в чийто свят той пребивава между смъртта и новото раждане.
От този свят продължава да се влива нещо в детската аура, така че като отделно същество човекът се намира под непосредственото ръководство на целия духовен свят, към който принадлежи и той самият. Духовните сили от този свят се вливат в детето. Те престават да се вливат в момента, до който се простира неговото нормално спомняне. Това са силите, които правят човека способен да се постави в определени отношения спрямо тежестта, т.е. гравитацията. Чрез тях става и формирането на ларинкса, както и на мозъка като жив инструмент за изразяването на мислите, чувствата и волята.
към текста >>
От този
свят
продължава да се влива нещо в детската аура, така че като отделно същество човекът се намира под непосредственото ръководство
на
целия духовен
свят
, към който принадлежи и той самият.
И тя е по-могъща и по-всеобхватна от цялата съзнателна мъдрост в по-късните години. Тази висша мъдрост обаче става все по-смътна и неясна за човешката душа и тя постепенно я заменя със съзнанието. Мъдростта пониква от духовния свят дълбоко в човешкото тяло, така че чрез нея човек да формира своя мозък, както виждаме, от сферата на Духа. С право може да се каже, че от едно дете може да се поучи и най-мъдрия човек. Защото това, което работи над детето, е Мъдростта и по-късно тя не участвува във формирането на съзнанието; чрез нея обаче човек има един вид „телефонна връзка" с духовните Същества, в чийто свят той пребивава между смъртта и новото раждане.
От този свят продължава да се влива нещо в детската аура, така че като отделно същество човекът се намира под непосредственото ръководство на целия духовен свят, към който принадлежи и той самият.
Духовните сили от този свят се вливат в детето. Те престават да се вливат в момента, до който се простира неговото нормално спомняне. Това са силите, които правят човека способен да се постави в определени отношения спрямо тежестта, т.е. гравитацията. Чрез тях става и формирането на ларинкса, както и на мозъка като жив инструмент за изразяването на мислите, чувствата и волята. Това, което съществува в най-висока степен през детски период и позволява на човека да изгражда себе си чрез непосредствените си взаимодействия с висшите светове, се запазва и в по-късните години, макар и отношенията да се променят.
към текста >>
Духовните сили от този
свят
се вливат в детето.
Тази висша мъдрост обаче става все по-смътна и неясна за човешката душа и тя постепенно я заменя със съзнанието. Мъдростта пониква от духовния свят дълбоко в човешкото тяло, така че чрез нея човек да формира своя мозък, както виждаме, от сферата на Духа. С право може да се каже, че от едно дете може да се поучи и най-мъдрия човек. Защото това, което работи над детето, е Мъдростта и по-късно тя не участвува във формирането на съзнанието; чрез нея обаче човек има един вид „телефонна връзка" с духовните Същества, в чийто свят той пребивава между смъртта и новото раждане. От този свят продължава да се влива нещо в детската аура, така че като отделно същество човекът се намира под непосредственото ръководство на целия духовен свят, към който принадлежи и той самият.
Духовните сили от този свят се вливат в детето.
Те престават да се вливат в момента, до който се простира неговото нормално спомняне. Това са силите, които правят човека способен да се постави в определени отношения спрямо тежестта, т.е. гравитацията. Чрез тях става и формирането на ларинкса, както и на мозъка като жив инструмент за изразяването на мислите, чувствата и волята. Това, което съществува в най-висока степен през детски период и позволява на човека да изгражда себе си чрез непосредствените си взаимодействия с висшите светове, се запазва и в по-късните години, макар и отношенията да се променят. Когато в по-късен период от живота си усетим, че едва сега разбираме едно или друго изживяване, това се дължи на факта, че на времето ние сме се оставили под ръководството на една по-висша мъдрост.
към текста >>
Защото този наш дял от по-висшия духовен
свят
навлиза във физическия живот и ни съпровожда по-нататък.
Чрез тях става и формирането на ларинкса, както и на мозъка като жив инструмент за изразяването на мислите, чувствата и волята. Това, което съществува в най-висока степен през детски период и позволява на човека да изгражда себе си чрез непосредствените си взаимодействия с висшите светове, се запазва и в по-късните години, макар и отношенията да се променят. Когато в по-късен период от живота си усетим, че едва сега разбираме едно или друго изживяване, това се дължи на факта, че на времето ние сме се оставили под ръководството на една по-висша мъдрост. Едва след години стигаме до причините за тогавашното си поведение. От всичко това можем да почувствуваме как непосредствено след раждането ние все още не сме напуснали света, в който сме били преди физическото си появяване, и че всъщност никога няма да го напуснем.
Защото този наш дял от по-висшия духовен свят навлиза във физическия живот и ни съпровожда по-нататък.
Често се случва да почувствуваме: това, което е заложено в човека е не само един висш Аз, който постепенно ще се усъвършенствува, а нещо друго, и то вече е налице като често кара човека да израства над самия себе си. Всичко, което човек може да постигне като идеали или художествено творчество, а и всичко, което той може да произведе като естествени лечебни сили в собственото си тяло, уравновесявайки пораженията от живота, идва не от обикновения разум, а от онези дълбоки сили, работили в първите години след раждането върху ориентирането ни в пространството, върху формирането на ларинкса и мозъка. Същите сили продължават да действуват в човека и по-късно. Често пъти, когато говорим за болести и страдания, трябва да знаем, че външните сили не могат да ни помогнат, а тъкмо собственият организъм трябва да развие вложените в него лечебни сили, защото вътре в нас работят импулси, изпълнени с мъдрост. От тези източници по-късно идват и най-добрите сили, чрез които се постига познание за духовният свят или истинското ясновидство.
към текста >>
От тези източници по-късно идват и най-добрите сили, чрез които се постига познание за духовният
свят
или истинското ясновидство.
Защото този наш дял от по-висшия духовен свят навлиза във физическия живот и ни съпровожда по-нататък. Често се случва да почувствуваме: това, което е заложено в човека е не само един висш Аз, който постепенно ще се усъвършенствува, а нещо друго, и то вече е налице като често кара човека да израства над самия себе си. Всичко, което човек може да постигне като идеали или художествено творчество, а и всичко, което той може да произведе като естествени лечебни сили в собственото си тяло, уравновесявайки пораженията от живота, идва не от обикновения разум, а от онези дълбоки сили, работили в първите години след раждането върху ориентирането ни в пространството, върху формирането на ларинкса и мозъка. Същите сили продължават да действуват в човека и по-късно. Често пъти, когато говорим за болести и страдания, трябва да знаем, че външните сили не могат да ни помогнат, а тъкмо собственият организъм трябва да развие вложените в него лечебни сили, защото вътре в нас работят импулси, изпълнени с мъдрост.
От тези източници по-късно идват и най-добрите сили, чрез които се постига познание за духовният свят или истинското ясновидство.
Сега идва ред на въпроса: защо въздействието на висшите сили върху човека е характерно само за първите детски години? Отговорът на първата половина от въпроса може да бъде много лесен: Ако тези по-висши сили биха действували и по-нататък по същия начин, човекът щеше да си остане завинаги дете; той не би могъл да стигне до Азовото съзнание. Това, което по-рано е действувало отвън, трябва да се пренесе в неговата собствена душевна същност. Но има и по-съществена причина, която може да хвърли още по-голяма светлина върху тайните на човешкия живот, в сравнение с току-що казаното и тя е следната. От Духовната Наука знаем, че човешкото тяло, такова каквото е то в съвременния стадий на развитие, трябва да се разглежда като резултат от други състояния, като нещо, което непрекъснато е усъвършенствувало своята сегашна форма.
към текста >>
Във физическия
свят
човек има такава организация, че може да понесе непосредствените сили от духовния
свят
, които действуват в него през първите детски години само докато е детински мек и пластичен.
Чрез тези сили човешкото същество е станало в известно отношение по-лошо, отколкото би трябвало да бъде, ако върху него биха действували само силите, идващи от космическите духовни предводители, които се стремят единствено към правилното развитие на човека. Причините за нашите страдания, болести, както и за смъртта трябва да се търсят извън Съществата, които се опитват да ръководят развитието ни в правилната посока, а именно в луциферическите и ариманически Същества, намесващи се често в това праволинейно развитие. През първите детски години луциферическите и ариманически сили имат съвсем слабо влияние върху човешкото същество. Те се проявяват, когато започне съзнателният живот на човека. Ако би съхранил по-дълго детския период, а с него и по-добрата част на своето същество, тогава човек не би издържал пред нейното действие, защото противодействуващите луциферически и ариманически сили ще отслабят цялото му същество.
Във физическия свят човек има такава организация, че може да понесе непосредствените сили от духовния свят, които действуват в него през първите детски години само докато е детински мек и пластичен.
Той би се разпаднал, ако силите, чрез които възникват ориентацията му в пространството, формирането на ларинкса и на мозъка продължават да действуват в него по същия директен начин и в по-късните години. Тези сили са толкова мощни, че нашият организъм би се разрушил, ако те биха продължили да действуват и по-късно; толкова свещени са те, че нашият организъм би загинал под техните въздействия. Ето защо по-нататък трябва да се опираме само на силите, чрез които влизаме в съзнателна връзка със свръхсетивния свят. Сега обаче, ако бъде правилно изтълкувана, се поражда една мисъл от огромно значение. В Новия Завет се казва: „- Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно!
към текста >>
Ето защо по-нататък трябва да се опираме само
на
силите, чрез които влизаме в съзнателна връзка със свръхсетивния
свят
.
Те се проявяват, когато започне съзнателният живот на човека. Ако би съхранил по-дълго детския период, а с него и по-добрата част на своето същество, тогава човек не би издържал пред нейното действие, защото противодействуващите луциферически и ариманически сили ще отслабят цялото му същество. Във физическия свят човек има такава организация, че може да понесе непосредствените сили от духовния свят, които действуват в него през първите детски години само докато е детински мек и пластичен. Той би се разпаднал, ако силите, чрез които възникват ориентацията му в пространството, формирането на ларинкса и на мозъка продължават да действуват в него по същия директен начин и в по-късните години. Тези сили са толкова мощни, че нашият организъм би се разрушил, ако те биха продължили да действуват и по-късно; толкова свещени са те, че нашият организъм би загинал под техните въздействия.
Ето защо по-нататък трябва да се опираме само на силите, чрез които влизаме в съзнателна връзка със свръхсетивния свят.
Сега обаче, ако бъде правилно изтълкувана, се поражда една мисъл от огромно значение. В Новия Завет се казва: „- Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно! " Та какво друго може да бъде най-висшият идеал за човека, ако приемем казаното за вярно? Нищо друго, освен: все повече и по-вече да се приближава до това, което може да се нарече съзнателно отношение към силите, които през първите детски години са далеч от неговото детско съзнание. Трябваш само да подчертаем, че ако тези сили продължават да действуват направо в съзнателния живот на човека, той би рухнал.
към текста >>
Следователно, смисълът
на
развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в израз
на
силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния
свят
.
Паралелно с това напредва и еволюцията на Земята и тя ще продължи до определен момент, когато нейният път ще стигне до своя край. Тогава като физическо същество планетата Земя трябва да отпадне от единната обилност на човешките души, така както при смъртта физическото тяло на човека отпада от Духа, а човешката душа, за да живее по-нататък, навлиза в духовното царство, отредено и между смъртта и новото раждане. И когато обгърнем с поглед всичко, пред нас трябва да застане като най-висш идеал: В мига на планетарната смърт на Земята, човек да е стигнал толкова напред, че да е усвоил всички плодове от живота на Земята. Обикновените сили на човека а не онези, които действуват в неговото детство идват от Земния организъм. Когато той отпадне от човешкото същество, тогава, ако човек е достигнал своята цел, той трябва да е напреднал дотам, че с цялата си същност да се отдаде на силите, които днес действуват само през детските години.
Следователно, смисълът на развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в израз на силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния свят.
Мисълта, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство. И тази мисъл е: човек не е сам; в него живее нещо, което всеки миг доказва, че той може да над хвърли себе си и да се издига все повече от едно прераждане в друго. И тази мисъл може да приеме все по-определена форма и тогава тя се превръща. В изключително изживяване за нещо спокойно и величаво, като в същото време пробужда усещане за смирение и скромност. С други думи: Какво има в себе си човекът?
към текста >>
Въпреки че обикновено споменът рядко се простира зад четвъртата година, трябва все пак да кажем, че действието
на
духовния
свят
, в смисъла по-сочен по-горе, обхваща първите три години.
С други думи: Какво има в себе си човекът? Той наистина носи в себе си един по-висш, един божествен човек и може да се почувствува живо проникнат от него, казвайки си: „Той е моят предводител вътре в мен." При подобни възгледи, в душата лесно се поражда мисълта, че с всичко, което може да направи, човек трябва да търси съзвучие с онази част от своето същество, която е по-мъдра от съзнателната интелигентност. Тя насочва човека от непосредствено възприемания Аз към един по-разширен Аз, спрямо който всяка фалшива гордост и всяко превъзнасяне трябва да бъдат решително изкоренявани. Това чувство по-нататък се превръща в друго, и то ни открива правилното разбиране за несъвършенствата на днешния човек и колко съвършен би могъл да стане, ако пулсиращите в него духовни импулси проявят към съзнанието му същото отношение, каквото те имат към несъзнателния душевен живот през първите детски години.
Въпреки че обикновено споменът рядко се простира зад четвъртата година, трябва все пак да кажем, че действието на духовния свят, в смисъла по-сочен по-горе, обхваща първите три години.
В края на този период човек вече е способен да свързва впечатленията си от външния свят с представата за своя Аз. Тази Азова представа стига до точката, до която се простира и споменът. И все пак ще подчертаем, че по правило споменът се простира назад до началото на четвъртата година от живота; само че за начеващото Азово съзнание той е толкова слаб, че остава незабелязан. Ето защо можем да обобщим, че онези висши сили, които формират човека през детските години, могат да действуват само три години. В днешния стадий от своето земно развитие човекът е така организиран, че може да приеме тези сили само три години.
към текста >>
В края
на
този период човек вече е способен да свързва впечатленията си от външния
свят
с представата за своя Аз.
Той наистина носи в себе си един по-висш, един божествен човек и може да се почувствува живо проникнат от него, казвайки си: „Той е моят предводител вътре в мен." При подобни възгледи, в душата лесно се поражда мисълта, че с всичко, което може да направи, човек трябва да търси съзвучие с онази част от своето същество, която е по-мъдра от съзнателната интелигентност. Тя насочва човека от непосредствено възприемания Аз към един по-разширен Аз, спрямо който всяка фалшива гордост и всяко превъзнасяне трябва да бъдат решително изкоренявани. Това чувство по-нататък се превръща в друго, и то ни открива правилното разбиране за несъвършенствата на днешния човек и колко съвършен би могъл да стане, ако пулсиращите в него духовни импулси проявят към съзнанието му същото отношение, каквото те имат към несъзнателния душевен живот през първите детски години. Въпреки че обикновено споменът рядко се простира зад четвъртата година, трябва все пак да кажем, че действието на духовния свят, в смисъла по-сочен по-горе, обхваща първите три години.
В края на този период човек вече е способен да свързва впечатленията си от външния свят с представата за своя Аз.
Тази Азова представа стига до точката, до която се простира и споменът. И все пак ще подчертаем, че по правило споменът се простира назад до началото на четвъртата година от живота; само че за начеващото Азово съзнание той е толкова слаб, че остава незабелязан. Ето защо можем да обобщим, че онези висши сили, които формират човека през детските години, могат да действуват само три години. В днешния стадий от своето земно развитие човекът е така организиран, че може да приеме тези сили само три години. Нека си предоставим сега, че пред нас стои един човек и чрез действието на някакви космически сили обикновеният Аз е един вид отстранен от този човек.
към текста >>
Наред с това обаче възниква и необходимостта този свързан с висшия духовен
свят
Аз да живее само три години в човешкия организъм.
„Аз чувствувам това по-висше Същество, но все още не съм стигнал с моя реален общочовешки Аз дотам, да му дам пълен живот в себе си." Ако някога към средата на Земната епоха в света би бил поставен един човешки организъм, от който по-късно определени космически сили заменят обикновения Аз с такъв Аз, който иначе действува само през първите три години от живота и както знаем, остава свързан с духовните светове н периода между смърт та и новото раждане тогава колко време би могъл такъв човек да живее в земното тяло? Приблизително три години, защото чрез световната Карма би трябвало да настъпи нещо, което би разрушило този човешки организъм. Това, което изложихме дотук, вече е съществувало в историята на човечеството. Човешкият организъм, застанал при Кръщението в река Йордан, когато Азът на Исус от Назарет напуска трите тела, приема след Кръщението напълно съзнателно онзи по-висш, общочовешки Аз, който иначе незабележимо за човека чрез мировата мъдрост работи върху детето.
Наред с това обаче възниква и необходимостта този свързан с висшия духовен свят Аз да живее само три години в човешкия организъм.
После идват такива събития, че след три години земният живот на това Същество стига до своя край. Външните събития, които настъпиха в живота на Христос Исус, трябва да се приемат като обусловени от посочените по-горе вътрешни причини. Те са само Външен израз на тези причини. С това се загатва и по-дълбоката връзка между Предводителя в човека, проблясващ като в сумрачна светлина през нашето детство, и винаги действуващ под повърхността на нашето съзнание като най-добрата част в нас и от друга страна онова, което някого навлезе в цялата еволюция на човечеството така, че можа да просъществува три години в обвивките на едно човешко същество. Какво се появява в този по-висш Аз, който е свързан с духовните Йерархии и който навлезе в човешкото тяло на Исус от Назарет при Кръщението в Йордан.
към текста >>
" Дори и да не съществуваха никакви Евангелия и никакви предания за живота
на
Христос чрез вникването в човешката природа ние пак бихме стигнали до
истината
, че Христос живее във всеки човек.
Какво се появява в този по-висш Аз, който е свързан с духовните Йерархии и който навлезе в човешкото тяло на Исус от Назарет при Кръщението в Йордан. Събитието беше символично описано в образа на гълъба като знак на слизащия Дух с думите: „Този е моят Възлюбен син, аз днес го родих! " (защото тези са истинските думи). Когато вникнем в този образ, пред нас се очертава най-висшият човешки идеал. Защото всичко това не означава нищо друго, освен че в историята за Исус от Назарет ни се възвестява: „Във всеки човек може да бъде открит Христос!
" Дори и да не съществуваха никакви Евангелия и никакви предания за живота на Христос чрез вникването в човешката природа ние пак бихме стигнали до истината, че Христос живее във всеки човек.
Да бъдат разпознати действуващите сили в детската възраст означава да познаем и Христос в човека. Но сега възниква въпросът: Води ли това познание също и до признаването на факта, че Христос наистина някога е живял на Земята в човешко тяло? На този въпрос можем да отговорим утвърдително без наличието на каквито и да е документи. Защото истинското ясновидско себепознание довежда съвременния човек дотам да види, че в човешката душа могат да бъдат намерени сили, Които идват от Христос. През първите три детски години тези сили действуват, без човек да допринася нещо от себе си.
към текста >>
Бихме могли да допуснем, че Христос е казал: „Аз искам да бъда за вас, хората, такъв идеал, който издигнат в духовния
свят
да представлява същото, което иначе се извършва в тялото.
Съществуваха епохи, когато никакво вътрешно вглъбяване не можеше да доведе човека до Христос. Че това е така, научаваме пак от ясновиждащото познание. Между миналите епохи, когато човек не е можел да намери Христос в себе си, и настоящата, когато това е възможно, се простира земният живот на Христос. И тъкмо този земен живот на Христос е причината, за да Го откриваме в себе си. И така, за ясновиждащото познание фактът, че Христос е живял на Земята не се нуждае от никакви исторически документи и доказателства.
Бихме могли да допуснем, че Христос е казал: „Аз искам да бъда за вас, хората, такъв идеал, който издигнат в духовния свят да представлява същото, което иначе се извършва в тялото.
През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение на духовния свят, т.е. човек поема своя земен път чрез Духа. От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците. А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е.
към текста >>
През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение
на
духовния
свят
, т.е.
Че това е така, научаваме пак от ясновиждащото познание. Между миналите епохи, когато човек не е можел да намери Христос в себе си, и настоящата, когато това е възможно, се простира земният живот на Христос. И тъкмо този земен живот на Христос е причината, за да Го откриваме в себе си. И така, за ясновиждащото познание фактът, че Христос е живял на Земята не се нуждае от никакви исторически документи и доказателства. Бихме могли да допуснем, че Христос е казал: „Аз искам да бъда за вас, хората, такъв идеал, който издигнат в духовния свят да представлява същото, което иначе се извършва в тялото.
През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение на духовния свят, т.е.
човек поема своя земен път чрез Духа. От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците. А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа.
към текста >>
От него той се научава и да говори, да изразява
истината
или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността
на
истината
чрез звуците.
И тъкмо този земен живот на Христос е причината, за да Го откриваме в себе си. И така, за ясновиждащото познание фактът, че Христос е живял на Земята не се нуждае от никакви исторически документи и доказателства. Бихме могли да допуснем, че Христос е казал: „Аз искам да бъда за вас, хората, такъв идеал, който издигнат в духовния свят да представлява същото, което иначе се извършва в тялото. През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение на духовния свят, т.е. човек поема своя земен път чрез Духа.
От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците.
А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа. Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът! " Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години.
към текста >>
да намира „пътя", научава се да изразява „
истината
" чрез своя организъм, научава се и
на
това да дава физически израз
на
„живота", възникнал от Духа.
През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение на духовния свят, т.е. човек поема своя земен път чрез Духа. От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците. А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е.
да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа.
Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът! " Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години. Така в хода на земното си развитие човек сам може да стигне до онази сила, която през детските години ръководи незабележимо за него цялото му битие. Думи като тези за Пътя, Истината и Живота със силата на своето въздействие са способни да отворят вратите към вечността. Когато човек стигне до истинското себепознание, те вече прозвучават от неговите душевни дълбини.
към текста >>
Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване
на
думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз
на
Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят,
Истината
и Животът!
човек поема своя земен път чрез Духа. От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците. А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа.
Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът!
" Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години. Така в хода на земното си развитие човек сам може да стигне до онази сила, която през детските години ръководи незабележимо за него цялото му битие. Думи като тези за Пътя, Истината и Живота със силата на своето въздействие са способни да отворят вратите към вечността. Когато човек стигне до истинското себепознание, те вече прозвучават от неговите душевни дълбини. Такива наблюдения разкривят два аспекта от духовното ръководство на човека и човечеството.
към текста >>
" Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз
на
Пътя,
Истината
и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител
на
Пътя,
Истината
и Живота в покъсните години.
От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците. А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа. Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът!
" Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години.
Така в хода на земното си развитие човек сам може да стигне до онази сила, която през детските години ръководи незабележимо за него цялото му битие. Думи като тези за Пътя, Истината и Живота със силата на своето въздействие са способни да отворят вратите към вечността. Когато човек стигне до истинското себепознание, те вече прозвучават от неговите душевни дълбини. Такива наблюдения разкривят два аспекта от духовното ръководство на човека и човечеството. Първо, че чрез себепознание намираме Христос в себе си като наш предводител.
към текста >>
Думи като тези за Пътя,
Истината
и Живота със силата
на
своето въздействие са способни да отворят вратите към вечността.
И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа. Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът! " Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години. Така в хода на земното си развитие човек сам може да стигне до онази сила, която през детските години ръководи незабележимо за него цялото му битие.
Думи като тези за Пътя, Истината и Живота със силата на своето въздействие са способни да отворят вратите към вечността.
Когато човек стигне до истинското себепознание, те вече прозвучават от неговите душевни дълбини. Такива наблюдения разкривят два аспекта от духовното ръководство на човека и човечеството. Първо, че чрез себепознание намираме Христос в себе си като наш предводител. Ние винаги можем да стигнем до Него, като се започне от онази епоха, в която Христос живя на Земята, защото оттогава насам Той е винаги в човека. И второ, че когато към историческите документи прибавим това, което намираме без тяхна помощ, ние откриваме истинската същност на тези документи.
към текста >>
Ако така разбираме свещения смисъл
на
думите: „Аз съм Пътят,
Истината
и Животът!
Първо, че чрез себепознание намираме Христос в себе си като наш предводител. Ние винаги можем да стигнем до Него, като се започне от онази епоха, в която Христос живя на Земята, защото оттогава насам Той е винаги в човека. И второ, че когато към историческите документи прибавим това, което намираме без тяхна помощ, ние откриваме истинската същност на тези документи. Те потвърждават исторически нещо, което се появява чрез самото себе си в дълбините на душата. Ето защо тези документи са част от онова ръководство на човечеството, което трябва да насочи душата към самата нея.
Ако така разбираме свещения смисъл на думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът!
", ние долавяме колко неуместен е въпросът: Защо, след като е преминал през толкова прераждания, човек започва новия си земен път отново като дете? Оказва се, че това привидно несъвършенство е едно непрекъснато напомняне за най-висшето начало в човека. И колкото може по-често поне всеки път при влизането в живота трябва да си припомняме този велик факт, че в основата на всяко земно съществувание стои онова Същество, което остава недокоснато от несъвършенствуваща на земния свят. Не е добре, когато в Духовната Наука, Теософията или въобще в Окултизма се дават много дефиниции и понятия. По-добре е не да дефинираме, а да характеризираме и пробуждаме чувството за това, което е в действителност.
към текста >>
И колкото може по-често поне всеки път при влизането в живота трябва да си припомняме този велик факт, че в основата
на
всяко земно съществувание стои онова Същество, което остава недокоснато от несъвършенствуваща
на
земния
свят
.
Те потвърждават исторически нещо, което се появява чрез самото себе си в дълбините на душата. Ето защо тези документи са част от онова ръководство на човечеството, което трябва да насочи душата към самата нея. Ако така разбираме свещения смисъл на думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът! ", ние долавяме колко неуместен е въпросът: Защо, след като е преминал през толкова прераждания, човек започва новия си земен път отново като дете? Оказва се, че това привидно несъвършенство е едно непрекъснато напомняне за най-висшето начало в човека.
И колкото може по-често поне всеки път при влизането в живота трябва да си припомняме този велик факт, че в основата на всяко земно съществувание стои онова Същество, което остава недокоснато от несъвършенствуваща на земния свят.
Не е добре, когато в Духовната Наука, Теософията или въобще в Окултизма се дават много дефиниции и понятия. По-добре е не да дефинираме, а да характеризираме и пробуждаме чувството за това, което е в действителност. Ето защо и тук трябваше да се пробуди усещане за характерните особености на първите три години от човешкия живот и за тяхното отношение към онази светлина, която се излъчва от Кръста при Голгота. Това чувство показва, че през човешката еволюция преминава импулс, за който с право може да се каже, че думите на апостол Павел се превръщат в истина: „Не Аз, а Христос в мен! " Нужно е само да знаем какво представлява в действителност човекът и от такова познание можем да стигнем до разбиране на Христовата същност.
към текста >>
Такъв Учител би разсъждавал по следния начин: „Когато бях дете, аз се развивах чрез силите, които действуваха в мен от духовия
свят
.
Човек може да почувствува в себе си духовното ръководство, а човечеството може да го почувствува в онези личности, които действуват в смисъла на евангелските автори. Изграденото дотук понятие за ръководството на човечеството може да бъде в изместен смисъл разширено. Да предположим, че даден човек е намерил последователи на своето учение. В случая, едно истинско себепознание ще му помогне да признае, че намирайки последователи, това само по себе си означава: „Аз имам да съобщя неща, които не идват от мен." Нещата са подставени така, че духовните сили от висшите светове проникват в неговите последователи и намират в Учителя подходящия инструмент, за да се изявят.
Такъв Учител би разсъждавал по следния начин: „Когато бях дете, аз се развивах чрез силите, които действуваха в мен от духовия свят.
Най-доброто, което сега мога да направя, също се дължи на висшите светове и аз не бива да го приемам като плод на моето съзнание." Да, подобен човек може да си каже още: „Нещо демонично, нещо като демон но „демон" в смисъла на една добра духовна сила действува чрез мен от духовния свят върху учениците." Подобно усещане е имал и Сократ, за когото Платон разказва, че той говорел за своя „демон" като за нещо, което го ръководи и направлява. Много опити са правени да се обясни Сократовия „демон". Обаче демонът може да бъде обяснен само ако знаем, че Сократ можеше да усеща нещо подобно на това, което вече описахме. И тогава ще разберем също, че през трите или четирите века, когато Сократовият принцип действуваше в Гърция, чрез Сократ там проникна едно настроение, което можа да послужи като подготовка за едно друго велико събитие. Настроението, че човекът все още не е това, което ще стане, когато изцяло бъде проникнат от висшите духовни сили, това настроение продължи да съществува и по-нататък.
към текста >>
Най-доброто, което сега мога да направя, също се дължи
на
висшите светове и аз не бива да го приемам като плод
на
моето съзнание." Да, подобен човек може да си каже още: „Нещо демонично, нещо като демон но „демон" в смисъла
на
една добра духовна сила действува чрез мен от духовния
свят
върху учениците." Подобно усещане е имал и Сократ, за когото Платон разказва, че той говорел за своя „демон" като за нещо, което го ръководи и направлява.
Изграденото дотук понятие за ръководството на човечеството може да бъде в изместен смисъл разширено. Да предположим, че даден човек е намерил последователи на своето учение. В случая, едно истинско себепознание ще му помогне да признае, че намирайки последователи, това само по себе си означава: „Аз имам да съобщя неща, които не идват от мен." Нещата са подставени така, че духовните сили от висшите светове проникват в неговите последователи и намират в Учителя подходящия инструмент, за да се изявят. Такъв Учител би разсъждавал по следния начин: „Когато бях дете, аз се развивах чрез силите, които действуваха в мен от духовия свят.
Най-доброто, което сега мога да направя, също се дължи на висшите светове и аз не бива да го приемам като плод на моето съзнание." Да, подобен човек може да си каже още: „Нещо демонично, нещо като демон но „демон" в смисъла на една добра духовна сила действува чрез мен от духовния свят върху учениците." Подобно усещане е имал и Сократ, за когото Платон разказва, че той говорел за своя „демон" като за нещо, което го ръководи и направлява.
Много опити са правени да се обясни Сократовия „демон". Обаче демонът може да бъде обяснен само ако знаем, че Сократ можеше да усеща нещо подобно на това, което вече описахме. И тогава ще разберем също, че през трите или четирите века, когато Сократовият принцип действуваше в Гърция, чрез Сократ там проникна едно настроение, което можа да послужи като подготовка за едно друго велико събитие. Настроението, че човекът все още не е това, което ще стане, когато изцяло бъде проникнат от висшите духовни сили, това настроение продължи да съществува и по-нататък. Най-добрите, при които това настроение вземаше превес, по-късно разбираха най-добре думите: „Не Аз, а Христос в мен!
към текста >>
76.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Тази сила действува чрез Исус от Назарет не само върху физическия
свят
; тя действува също и в духовните светове върху самите свръхчовешки Същества.
Напредъкът, както на прогресивните, така и на репресивните Същества, принадлежащи към категорията на Ангелите (или низшите дхианически Същества), се състои в това, че при египтяните и халдеите те можеха да ръководят, благодарение на онези качества, които сами бяха придобили в много по-древни времена, защото наред с водаческата си дейност, те успяха да усъвършенствуват и самите себе си. Така прогресивните Ангелои встъпват в ръководството на петата следатлантска епоха с качества, придобити през третата, египетско- халдейска епоха. Чрез своя напредък те овладяват твърде специфични особености. А именно, стават способни да приемат в себе си вливането на онези сили, които слизат от най-значимото Същество на цялата Земна еволюция. Върху тях действува силата на Христос.
Тази сила действува чрез Исус от Назарет не само върху физическия свят; тя действува също и в духовните светове върху самите свръхчовешки Същества.
Христос съществува не само за Земята, но и за тези Същества. Но Съществата, направлявали древната египетско-халдейската култура, тогава не са били под ръководството на Христос; подчинението им на Христос идва след тази епоха. И тъкмо в това се състои техният напредък, че сега те ръководят нашата пета следатлантска епоха под влиянието на Христос Него следват те в духовните светове. А изоставането на онези Същества, за които споменахме, че работят като задържащи сили, се дължат на обстоятелството, че те не се подчиняват на Христовото ръководство, а действуват по-нататък независимо от Христос. Ето защо в културата на човечеството все по-ясно ще се проявява материалистичното тече ние, което стои под ръководството на изостаналите египетско-халдейски Духове и дава цялата материалистична характеристика на нашата епоха.
към текста >>
Днес има хора, които например казват: „В основата си нашият
свят
е изграден от атоми." И кой нашепва
на
хората мисълта, че светът е изграден от атоми?
И тъкмо в това се състои техният напредък, че сега те ръководят нашата пета следатлантска епоха под влиянието на Христос Него следват те в духовните светове. А изоставането на онези Същества, за които споменахме, че работят като задържащи сили, се дължат на обстоятелството, че те не се подчиняват на Христовото ръководство, а действуват по-нататък независимо от Христос. Ето защо в културата на човечеството все по-ясно ще се проявява материалистичното тече ние, което стои под ръководството на изостаналите египетско-халдейски Духове и дава цялата материалистична характеристика на нашата епоха. Всичко, което се обективира в днешната материалистична наука, се намира под тяхното влияние. Наред с всичко това, обаче, се поражда и едно друго течение, което си поставя като цел така да проникне в човека, че в крайна сметка във всички свои действия той да открие това, което наричаме „Христовия принцип".
Днес има хора, които например казват: „В основата си нашият свят е изграден от атоми." И кой нашепва на хората мисълта, че светът е изграден от атоми?
Това са свръхчовешките Ангелски Същества, изостанали по Време на египетско-халдейската епоха. А какво научава човечеството от онези Същества, които през египетско-халдейската епоха постигнаха целта на своето развитие и още тогава бяха открили Христос? Те ще могат да вливат в човека съвсем други мисли, а не че например всичко се състои от материални атоми; защото те ще разкрият на хората, че и в най-малките частици на физическия свят веществата са проникнати от Христовия Дух. Колкото и чудно да изглежда ще дойде време, когато химици и физици няма да изучават химията и физиката по днешния начин, а именно под влиянието на изоставащите египетско-халдейски Духове; бъдещите химици и физици ще преподават по нов начин: Материята е изградена според организиращото участие на Христос! Христос ще бъде открит дори в законите на химията и физиката.
към текста >>
Те ще могат да вливат в човека съвсем други мисли, а не че например всичко се състои от материални атоми; защото те ще разкрият
на
хората, че и в най-малките частици
на
физическия
свят
веществата са проникнати от Христовия Дух.
Всичко, което се обективира в днешната материалистична наука, се намира под тяхното влияние. Наред с всичко това, обаче, се поражда и едно друго течение, което си поставя като цел така да проникне в човека, че в крайна сметка във всички свои действия той да открие това, което наричаме „Христовия принцип". Днес има хора, които например казват: „В основата си нашият свят е изграден от атоми." И кой нашепва на хората мисълта, че светът е изграден от атоми? Това са свръхчовешките Ангелски Същества, изостанали по Време на египетско-халдейската епоха. А какво научава човечеството от онези Същества, които през египетско-халдейската епоха постигнаха целта на своето развитие и още тогава бяха открили Христос?
Те ще могат да вливат в човека съвсем други мисли, а не че например всичко се състои от материални атоми; защото те ще разкрият на хората, че и в най-малките частици на физическия свят веществата са проникнати от Христовия Дух.
Колкото и чудно да изглежда ще дойде време, когато химици и физици няма да изучават химията и физиката по днешния начин, а именно под влиянието на изоставащите египетско-халдейски Духове; бъдещите химици и физици ще преподават по нов начин: Материята е изградена според организиращото участие на Христос! Христос ще бъде открит дори в законите на химията и физиката. Спиритуалната химия и спиритуалната физика са тези що се отнася до науките на които принадлежат бъдещето. Несъмнено днес за много хора това изглежда фантастично или дори по-лошо. Но често пъти всичко, което в бъдещето ще се окаже мъдрост, днес изглежда лудост.
към текста >>
През гръко-римската епоха Христос слезе от духовния
свят
и се изяви телесно-физически в Исус от Назарет.
" Защото Съществата от областта на Архангелите, ръководещи Заратустра, са го насочвали към великия водач на Слънцето, който в онези времена още не беше слязъл на Земята, но беше поел пътя към нея, за да се намеси по-късно непосредствено в еволюцията. И ръководещите Същества, които предвождали великите Учители на Индия, им показвали бъдещия Христос; защото грешка е да се мисли, че тези Учители не са предчувствали Христос. Напротив, те казвали, че Той се намира „над тяхната сфера" и че те „не могат да стигнат до Него". Както за нашата пета културна епоха Ангелите са тези, които „включват" Христос в нашето духовно развитие, така и ръководството на шестата културна епоха ще се поеме от онези Същества, принадлежащи към категорията на Архангелите, които преди това ръководеха древно-персийската култура. А през седма та културна епоха но вече под ръководството на Христос начело ще бъдат Архаите, вдъхновителите на древната индийска култура.
През гръко-римската епоха Христос слезе от духовния свят и се изяви телесно-физически в Исус от Назарет.
Той слезе до равнището на физическия свят. Но в непосредствено по-висшия свят Той ще бъде намерен едва когато човечеството узрее за това. Занапред Той не ще може да бъде намерен във физическия свят, а само в надсетивния свят, намиращ се непосредствено над физическия. Междувременно хората няма да останат същите; те ще стават все по-зрели и ще намират Христос така, както Го намери Павел в духовната си опитност по пътя за Дамаск: той намери Христос в духовния свят и в този смисъл пророчески предвиди бъдещите връзки на земния човек с Христос. В нашата епоха срещаме същите велики Учители, ръководили египетско-халдейската култура, но сега те ще издигнат човечеството до онова изявяване за Христос, което разтърси апостол Павел пред Дамаск.
към текста >>
Той слезе до равнището
на
физическия
свят
.
И ръководещите Същества, които предвождали великите Учители на Индия, им показвали бъдещия Христос; защото грешка е да се мисли, че тези Учители не са предчувствали Христос. Напротив, те казвали, че Той се намира „над тяхната сфера" и че те „не могат да стигнат до Него". Както за нашата пета културна епоха Ангелите са тези, които „включват" Христос в нашето духовно развитие, така и ръководството на шестата културна епоха ще се поеме от онези Същества, принадлежащи към категорията на Архангелите, които преди това ръководеха древно-персийската култура. А през седма та културна епоха но вече под ръководството на Христос начело ще бъдат Архаите, вдъхновителите на древната индийска култура. През гръко-римската епоха Христос слезе от духовния свят и се изяви телесно-физически в Исус от Назарет.
Той слезе до равнището на физическия свят.
Но в непосредствено по-висшия свят Той ще бъде намерен едва когато човечеството узрее за това. Занапред Той не ще може да бъде намерен във физическия свят, а само в надсетивния свят, намиращ се непосредствено над физическия. Междувременно хората няма да останат същите; те ще стават все по-зрели и ще намират Христос така, както Го намери Павел в духовната си опитност по пътя за Дамаск: той намери Христос в духовния свят и в този смисъл пророчески предвиди бъдещите връзки на земния човек с Христос. В нашата епоха срещаме същите велики Учители, ръководили египетско-халдейската култура, но сега те ще издигнат човечеството до онова изявяване за Христос, което разтърси апостол Павел пред Дамаск. Те ще покажат на човека, че Христос действува не само на Земята, но и че прониква духовно в цялата Слънчева система.
към текста >>
Но в непосредствено по-висшия
свят
Той ще бъде намерен едва когато човечеството узрее за това.
Напротив, те казвали, че Той се намира „над тяхната сфера" и че те „не могат да стигнат до Него". Както за нашата пета културна епоха Ангелите са тези, които „включват" Христос в нашето духовно развитие, така и ръководството на шестата културна епоха ще се поеме от онези Същества, принадлежащи към категорията на Архангелите, които преди това ръководеха древно-персийската култура. А през седма та културна епоха но вече под ръководството на Христос начело ще бъдат Архаите, вдъхновителите на древната индийска култура. През гръко-римската епоха Христос слезе от духовния свят и се изяви телесно-физически в Исус от Назарет. Той слезе до равнището на физическия свят.
Но в непосредствено по-висшия свят Той ще бъде намерен едва когато човечеството узрее за това.
Занапред Той не ще може да бъде намерен във физическия свят, а само в надсетивния свят, намиращ се непосредствено над физическия. Междувременно хората няма да останат същите; те ще стават все по-зрели и ще намират Христос така, както Го намери Павел в духовната си опитност по пътя за Дамаск: той намери Христос в духовния свят и в този смисъл пророчески предвиди бъдещите връзки на земния човек с Христос. В нашата епоха срещаме същите велики Учители, ръководили египетско-халдейската култура, но сега те ще издигнат човечеството до онова изявяване за Христос, което разтърси апостол Павел пред Дамаск. Те ще покажат на човека, че Христос действува не само на Земята, но и че прониква духовно в цялата Слънчева система. А през седмата културна епоха преродените свещени Учители на Индия ще възвестяват великия могъщ Дух, за когото те имаха своите предчувствия още в древна Индия.
към текста >>
Занапред Той не ще може да бъде намерен във физическия
свят
, а само в надсетивния
свят
, намиращ се непосредствено над физическия.
Както за нашата пета културна епоха Ангелите са тези, които „включват" Христос в нашето духовно развитие, така и ръководството на шестата културна епоха ще се поеме от онези Същества, принадлежащи към категорията на Архангелите, които преди това ръководеха древно-персийската култура. А през седма та културна епоха но вече под ръководството на Христос начело ще бъдат Архаите, вдъхновителите на древната индийска култура. През гръко-римската епоха Христос слезе от духовния свят и се изяви телесно-физически в Исус от Назарет. Той слезе до равнището на физическия свят. Но в непосредствено по-висшия свят Той ще бъде намерен едва когато човечеството узрее за това.
Занапред Той не ще може да бъде намерен във физическия свят, а само в надсетивния свят, намиращ се непосредствено над физическия.
Междувременно хората няма да останат същите; те ще стават все по-зрели и ще намират Христос така, както Го намери Павел в духовната си опитност по пътя за Дамаск: той намери Христос в духовния свят и в този смисъл пророчески предвиди бъдещите връзки на земния човек с Христос. В нашата епоха срещаме същите велики Учители, ръководили египетско-халдейската култура, но сега те ще издигнат човечеството до онова изявяване за Христос, което разтърси апостол Павел пред Дамаск. Те ще покажат на човека, че Христос действува не само на Земята, но и че прониква духовно в цялата Слънчева система. А през седмата културна епоха преродените свещени Учители на Индия ще възвестяват великия могъщ Дух, за когото те имаха своите предчувствия още в древна Индия. На времето те възприемаха този Дух като Брахман и твърдяха, че се намира извън тяхната сфера на познание, защото неговата същност може да бъде разпозната само чрез Христос.
към текста >>
Междувременно хората няма да останат същите; те ще стават все по-зрели и ще намират Христос така, както Го намери Павел в духовната си опитност по пътя за Дамаск: той намери Христос в духовния
свят
и в този смисъл пророчески предвиди бъдещите връзки
на
земния човек с Христос.
А през седма та културна епоха но вече под ръководството на Христос начело ще бъдат Архаите, вдъхновителите на древната индийска култура. През гръко-римската епоха Христос слезе от духовния свят и се изяви телесно-физически в Исус от Назарет. Той слезе до равнището на физическия свят. Но в непосредствено по-висшия свят Той ще бъде намерен едва когато човечеството узрее за това. Занапред Той не ще може да бъде намерен във физическия свят, а само в надсетивния свят, намиращ се непосредствено над физическия.
Междувременно хората няма да останат същите; те ще стават все по-зрели и ще намират Христос така, както Го намери Павел в духовната си опитност по пътя за Дамаск: той намери Христос в духовния свят и в този смисъл пророчески предвиди бъдещите връзки на земния човек с Христос.
В нашата епоха срещаме същите велики Учители, ръководили египетско-халдейската култура, но сега те ще издигнат човечеството до онова изявяване за Христос, което разтърси апостол Павел пред Дамаск. Те ще покажат на човека, че Христос действува не само на Земята, но и че прониква духовно в цялата Слънчева система. А през седмата културна епоха преродените свещени Учители на Индия ще възвестяват великия могъщ Дух, за когото те имаха своите предчувствия още в древна Индия. На времето те възприемаха този Дух като Брахман и твърдяха, че се намира извън тяхната сфера на познание, защото неговата същност може да бъде разпозната само чрез Христос. Така човечеството от стъпало на стъпало се издига нагоре към духовния свят.
към текста >>
Така човечеството от стъпало
на
стъпало се издига нагоре към духовния
свят
.
Междувременно хората няма да останат същите; те ще стават все по-зрели и ще намират Христос така, както Го намери Павел в духовната си опитност по пътя за Дамаск: той намери Христос в духовния свят и в този смисъл пророчески предвиди бъдещите връзки на земния човек с Христос. В нашата епоха срещаме същите велики Учители, ръководили египетско-халдейската култура, но сега те ще издигнат човечеството до онова изявяване за Христос, което разтърси апостол Павел пред Дамаск. Те ще покажат на човека, че Христос действува не само на Земята, но и че прониква духовно в цялата Слънчева система. А през седмата културна епоха преродените свещени Учители на Индия ще възвестяват великия могъщ Дух, за когото те имаха своите предчувствия още в древна Индия. На времето те възприемаха този Дух като Брахман и твърдяха, че се намира извън тяхната сфера на познание, защото неговата същност може да бъде разпозната само чрез Христос.
Така човечеството от стъпало на стъпало се издига нагоре към духовния свят.
През дванадесети и тринадесети век в нашата културна епоха навлезе езотеричното учение на Розенкройцерите. От него знаем, че Христос е Предводител също и на висшите Йерархии, а самото учение се очерта като една истинска необходимост за нашата епоха. Ако в този смисъл разгледаме по-внимателно Съществото, което живя в Палестина и участвува в Мистерията на Голгота, ще установим следното. До нашето съвремие за Христос е имало изключително много представи например някои християнски гностици през първите векове смятали, че Христос, който е живял в Палестина, изобщо не е живял във физическо тяло, от плът и кръв, а е притежавал само едно видимо етерно тяло; следователно и самата Му смърт на Кръста не е била действителна, а привидна, защото имал само етерно тяло. После идва известният спор между ариянци и анастасиянци, както и други възгледи, защитаващи най-различни тези и тълкувания върху същността на Христос.
към текста >>
Между смъртта и новото си раждане човекът живее в космическия
свят
, също както по времето от раждането до смъртта живее в земния
свят
.
В известен смисъл и самият човек има космически произход. Той живее двойнствен живот: един във физическото си тяло от раждането до смъртта и друг в духовните светове между смъртта и новото раждане. Докато човек е въплътен във физическо тяло, той живее в зависимост от Земята, понеже физическото тяло зависи от условията и силите на Земята. Но той не приема само силите и веществата на Земята, а е включен и принадлежи към целия физически организъм на Земята. След като мине през Портата на смъртта, той не принадлежи вече към Земните сили, но би било погрешно да считаме, че тогава той не е под влиянието на никакви други сили; след смъртта човек също остава свързан със силите на Слънчевата система и на другите звездни системи.
Между смъртта и новото си раждане човекът живее в космическия свят, също както по времето от раждането до смъртта живее в земния свят.
След смъртта човекът принадлежи на Космоса, както по време на земния си живот принадлежи на елементите „въздух", „вода", „земя" и т. н. В живота си между смъртта и новото раждане човекът се доближава до космическите влияния. От планетите идват не само физически сили, за които говори официалната астрономия, като например гравитацията; от тях идват и духовни сили. Тъкмо с тези сили е свързан човекът всеки по особен начин според своята индивидуалност. Ако е роден например в Европа, той влиза в други отношения с топлинните условия и т.н., отколкото ако би бил роден, да кажем, в Австралия.
към текста >>
По сходен начин между смъртта и новото раждане човекът е свързан и с целия духовен
свят
: Един предимно с духовните сили
на
Марс, друг предимно с тези
на
Юпитер, трети изобщо със силите
на
цялата планетарна система.
След смъртта човекът принадлежи на Космоса, както по време на земния си живот принадлежи на елементите „въздух", „вода", „земя" и т. н. В живота си между смъртта и новото раждане човекът се доближава до космическите влияния. От планетите идват не само физически сили, за които говори официалната астрономия, като например гравитацията; от тях идват и духовни сили. Тъкмо с тези сили е свързан човекът всеки по особен начин според своята индивидуалност. Ако е роден например в Европа, той влиза в други отношения с топлинните условия и т.н., отколкото ако би бил роден, да кажем, в Австралия.
По сходен начин между смъртта и новото раждане човекът е свързан и с целия духовен свят: Един предимно с духовните сили на Марс, друг предимно с тези на Юпитер, трети изобщо със силите на цялата планетарна система.
И точно тези сили довеждат човека отново на Земята. Така преди раждането си той се намира в дълбока връзка с цялото звездно пространство. Според специфичните отношения между човека и Космическата система, се определят и силите, които го насочват към съответната родителска двойка, към съответното родно място. Подтикът, импулсът да се инкарнира човек тук или там, в едно или друго семейство, в един или друг народ, в една или друга епоха, зависи от това, как той е включен в Космоса още преди своето раждане. В по-стари времена там, където се е говорил немски език, се употребявал един израз за раждането на човека, който е изключително показателен.
към текста >>
В основата
на
всеки хороскоп лежи
истината
, че познавачът
на
тези явления може да разкрие силите, според които даден човек е подставен във физическото си съществувание.
В по-стари времена там, където се е говорил немски език, се употребявал един израз за раждането на човека, който е изключително показателен. Когато се ражда някой, по тези места казвали, че той „ставал млад", че „се подмладявал". Този израз съдържа несъзнаваното усещане, че по времето между смъртта и новото раждане първоначално човекът е бил под влиянието на силите, които са довели до неговото остаряване. В предишната му инкарнация и че после вместо тях идват други сили, които преди раждането отново го „подмладяват". Подобен израз откриваме и В Гьотевия „Фауст": „В Страната на мъглите подмладен...", като в случая „Страната на мъглите" или „Небелланд" е старото име на средновековна Германия.
В основата на всеки хороскоп лежи истината, че познавачът на тези явления може да разкрие силите, според които даден човек е подставен във физическото си съществувание.
На всеки човек съответствува точно определен хороскоп, защото в този хороскоп са представени силите, които насочват неговия живот. Ако например в даден хороскоп Марс стои в съзвездието Овен, това означава, че определени сили от Овена не могат да проникнат през Марс, т.е. че те ще бъдат отслабени. Следователно, човекът пристъпва към своята инкарнация, а хороскопът е това, по което той се ръководи, преди своето физическо раждане. В днешно време всичко това изглежда съвсем достъпно, но трябва да подчертаем, че в повечето случаи то е превърнато в чисто дилетантство или суеверие и че за външния свят истинската наука за тези неща е до голяма степен изчезнала.
към текста >>
В днешно време всичко това изглежда съвсем достъпно, но трябва да подчертаем, че в повечето случаи то е превърнато в чисто дилетантство или суеверие и че за външния
свят
истинската наука за тези неща е до голяма степен изчезнала.
В основата на всеки хороскоп лежи истината, че познавачът на тези явления може да разкрие силите, според които даден човек е подставен във физическото си съществувание. На всеки човек съответствува точно определен хороскоп, защото в този хороскоп са представени силите, които насочват неговия живот. Ако например в даден хороскоп Марс стои в съзвездието Овен, това означава, че определени сили от Овена не могат да проникнат през Марс, т.е. че те ще бъдат отслабени. Следователно, човекът пристъпва към своята инкарнация, а хороскопът е това, по което той се ръководи, преди своето физическо раждане.
В днешно време всичко това изглежда съвсем достъпно, но трябва да подчертаем, че в повечето случаи то е превърнато в чисто дилетантство или суеверие и че за външния свят истинската наука за тези неща е до голяма степен изчезнала.
Ето защо принципите, за които става дума тук, не бива да се оценяват според съмнителното равнище на днешната „астрология". Това, което тласка хората към физическо въплъщение, са именно действуващите сили на звездния свят. Ако наблюдаваме един човек с погледа на ясновидеца ще установим, че неговият организъм е резултат от взаимодействието на космическите сили. Този факт може да бъде онагледен донякъде хипотетично, но в напълно съответствуваща за ясновидските възприятия форма. Ако вземем физическия мозък на един човек и се вгледаме в неговата конструкция с погледа на ясновидеца в неговите анатомични дялове и структури, ще открием, че мозъкът на всеки човек е различен.
към текста >>
Това, което тласка хората към физическо въплъщение, са именно действуващите сили
на
звездния
свят
.
Ако например в даден хороскоп Марс стои в съзвездието Овен, това означава, че определени сили от Овена не могат да проникнат през Марс, т.е. че те ще бъдат отслабени. Следователно, човекът пристъпва към своята инкарнация, а хороскопът е това, по което той се ръководи, преди своето физическо раждане. В днешно време всичко това изглежда съвсем достъпно, но трябва да подчертаем, че в повечето случаи то е превърнато в чисто дилетантство или суеверие и че за външния свят истинската наука за тези неща е до голяма степен изчезнала. Ето защо принципите, за които става дума тук, не бива да се оценяват според съмнителното равнище на днешната „астрология".
Това, което тласка хората към физическо въплъщение, са именно действуващите сили на звездния свят.
Ако наблюдаваме един човек с погледа на ясновидеца ще установим, че неговият организъм е резултат от взаимодействието на космическите сили. Този факт може да бъде онагледен донякъде хипотетично, но в напълно съответствуваща за ясновидските възприятия форма. Ако вземем физическия мозък на един човек и се вгледаме в неговата конструкция с погледа на ясновидеца в неговите анатомични дялове и структури, ще открием, че мозъкът на всеки човек е различен. Няма двама души с еднакъв мозък. Нека сега да си представим, че бихме могли да фотографираме този мозък с всички негови структури, така че да станат видими всички подробности тогава за всеки човек бихме получили различна фотография.
към текста >>
Трябва да отбележим още, че това друго тяло, където сега обитава духът
на
Заратустра, притежава тази особеност, че в неговата астрална част, в неговото астрално тяло Буда внася своите импулси от духовния
свят
.
Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето говори така, че родителите му просто не могат да го познаят. По-рано това дете Натановият Исус съвсем не е проявявало такива способности. Но когато започва да говори с книжниците в храма, мъдростта му изумява всички, защото в него вече присъствува духът на Заратустра. Духът на Заратустра живее в младия Исус, който произхожда от Натановата родословна линия на Дави довия дом до неговата тридесета година. В това друго тяло той постига още по-пълно съвършенство.
Трябва да отбележим още, че това друго тяло, където сега обитава духът на Заратустра, притежава тази особеност, че в неговата астрална част, в неговото астрално тяло Буда внася своите импулси от духовния свят.
Източната традиция е права, когато твърди, че Буда се е родил като „Бодисатва" и едва през двадесет и деветата година от своето земно съществувание, той се издига до степента Буда. Когато Гаутама Буда бил малко дете, в царския дворец на баща му пристигнал, плачейки Азита, Великият индийски мъдрец. Той плачел, защото като ясновидец е видял, че Гуатама ще стане Буда и понеже бил в преклонна възраст, усещал че няма да дочака мига, когато синът на цар Судходана ще се издигне до степента Буда. Този мъдрец отново се ражда по времето на Исус от Назарет. Той е онзи свещеник в храма от Евангелието на Лука който вижда как в детето Исус от Натановата родословна линия се изявява Буда.
към текста >>
В него ще се отразят и образите
на
целия останал
свят
.
До известна степен, това е вярно, само че тези мисли са внушени на нашето съвремие в тази форма от изостаналите през египетско-халдейската епоха духовни Същества. Чрез подобни внушения те принуждават хората да вярват, че Евангелията описват само алегории, които отразяват определени космически отношения. А в действителност нещата стоят така, че в Христос се проявява целият Космос и следователно можем да опишем живота на Христос само когато проследим отделните събития според космическите отношения, които чрез Христос непрекъснато проникват в Земната еволюция. Ето как едно правилно схващане на тези въпроси ще ни доведе до пълното и дълбоко възникване в земния живот на Христос, докато описаните заблуждения водят до извода: ето, в Евангелията животът на Христос отразява най-вече космическите констелации, следователно алегорично предоставени са само тези констелации и никакъв физически реален Христос не е съществувал на Земята. Ако искаме да си послужим с едно сравнение, нека да си представим всеки човек като отражение в едно сферично огледало.
В него ще се отразят и образите на целия останал свят.
Да допуснем, че върху огледалото очертаваме контурите на отделните образи. След това вземаме огледалото и носим получените образи навсякъде с нас. Тук е загатнат един съществен факт: Когато човек се ражда, той поема в себе си едно огледално отражение на Космоса и носи този единствен образ през целия си живот. Но с огледалото можем да постъпим и така, че макар да е винаги с нас, то да отразява околния свят. Тогава то непрекъснато ще отразява околния свят.
към текста >>
Но с огледалото можем да постъпим и така, че макар да е винаги с нас, то да отразява околния
свят
.
Ако искаме да си послужим с едно сравнение, нека да си представим всеки човек като отражение в едно сферично огледало. В него ще се отразят и образите на целия останал свят. Да допуснем, че върху огледалото очертаваме контурите на отделните образи. След това вземаме огледалото и носим получените образи навсякъде с нас. Тук е загатнат един съществен факт: Когато човек се ражда, той поема в себе си едно огледално отражение на Космоса и носи този единствен образ през целия си живот.
Но с огледалото можем да постъпим и така, че макар да е винаги с нас, то да отразява околния свят.
Тогава то непрекъснато ще отразява околния свят. Този символ е валиден за Христос в интервала от Йоановото Кръщение до Мистерията на Голгота. Това, което при другите хора се влива в земното съществувание само при раждането, в Христос Исус то се влива във всеки момент от Неговия живот. При Мистерията на Голгота духовните сили на Космоса нахлуха в духовната субстанция на Земята и оттогава са свързани с Духа на Земята. Когато апостол Павел получи ясновидските си прозрения по пътя за Дамаск, той разбра, че това, което по-рано беше в Космоса, сега премина в Духа на Земята.
към текста >>
Тогава то непрекъснато ще отразява околния
свят
.
В него ще се отразят и образите на целия останал свят. Да допуснем, че върху огледалото очертаваме контурите на отделните образи. След това вземаме огледалото и носим получените образи навсякъде с нас. Тук е загатнат един съществен факт: Когато човек се ражда, той поема в себе си едно огледално отражение на Космоса и носи този единствен образ през целия си живот. Но с огледалото можем да постъпим и така, че макар да е винаги с нас, то да отразява околния свят.
Тогава то непрекъснато ще отразява околния свят.
Този символ е валиден за Христос в интервала от Йоановото Кръщение до Мистерията на Голгота. Това, което при другите хора се влива в земното съществувание само при раждането, в Христос Исус то се влива във всеки момент от Неговия живот. При Мистерията на Голгота духовните сили на Космоса нахлуха в духовната субстанция на Земята и оттогава са свързани с Духа на Земята. Когато апостол Павел получи ясновидските си прозрения по пътя за Дамаск, той разбра, че това, което по-рано беше в Космоса, сега премина в Духа на Земята. В това може да се убеди всеки, който в прозрение стигне дотам да изживее събитието от Дамаск.
към текста >>
Несъмнено, днешните учени сигурно ще възразят: „Разбира се, има и заблудени глави, които твърдят, че светът е „Майя", илюзия и че би трябвало да прогледнем в някакъв духовен
свят
, за да познаем
истината
." Но истинската наука е само тази, която се придържа към сетивата.
През първите епохи на следатлатнското развитие хората знаеха: „Над нас са не само физическите тела на Марс, Юпитер или Сатурн; това, което виждаме като планети, е само външният израз на определени духовни Същества." В хода на времето този възглед беше напълно забравен. Днес небесните тела се разглеждат само в чисто физически план. А в Средновековието хората виждаха само това, което очите им различаваха: сферата на Венера, сферата на Слънцето, на Марс и т.н. до сферата на неподвижните звезди; после идваше осмата сфера, като една синя твърда стена. Тогава се появи Коперник и разби възгледите, според които меродавно е само това, което човек възприема чрез сетивата.
Несъмнено, днешните учени сигурно ще възразят: „Разбира се, има и заблудени глави, които твърдят, че светът е „Майя", илюзия и че би трябвало да прогледнем в някакъв духовен свят, за да познаем истината." Но истинската наука е само тази, която се придържа към сетивата.
А кога астрономите са се доварявали единствено на сетивата? Когато е тържествувала онази астрономическа наука, която днес вече се оборва! Едва с опитите на Коперник да вникне в това, което съществува в комическото пространство извън илюзията на сетивата, започва днешната модерна астрономическа наука. И така е всъщност с останалите научни дисциплини. Навсякъде, където възникват науки в съвременния смисъл на думата, те рязко се противопоставят на илюзорните сетивни възприятия.
към текста >>
И ако отправим погледа си над сетивния
свят
, ние ще видим не само онзи познаваем за сетивата
свят
тогава ние ще открием безкрая."
„После дойде Джордано Бруно като философски тълкувател на Коперниковото учение. Той отправи поглед навън в космическото пространство и заяви: „Това, което се нарича граница на пространството и което досега е било означавано като осмата сфера, обхващаща всички останали, просто не съществува. Това е Майя, илюзия; защото в космическото пространство са пръснати безброй светове. Онова, което досега се възприемаше като граница на пространството, е всъщност само граница на сетивното човешко възприятие.
И ако отправим погледа си над сетивния свят, ние ще видим не само онзи познаваем за сетивата свят тогава ние ще открием безкрая."
От казаното дотук става ясно, че еволюцията на човечеството протича по следния път. Първоначално човекът имал един чисто духовен възглед за Космоса, който в хода на времето постепенно изчезнал. На негово място се появило предимно сетивното възприемане на света. Тогава в еволюцията навлиза Храстовият Импулс. Именно чрез него човечеството започва отново да прокарва духовния принцип в своя материалистичен светоглед.
към текста >>
Когато в смисъла
на
Антропософията човек подготвя правилно душата си за познанието
на
духовния
свят
, тогава той може ясновидски да види и чуе откровенията
на
древните египетски и халдейски Същества, които сега са духовни ръководители под водачеството
на
Христовото Същество.
Както тогавашната звездна констелация не може да настъпи втори път, така и Христос може да се въплъти само веднъж. Само ако човек не знае, че Христос е представител на целия Космос и не може да приеме Христовия Импулс, чиито основни елементи ни дава Антропософията, само тогава той може да твърди, че Христос ще се явява многократно на Земята във физическо тяло. Виждаме как от новата Духовна Наука или Антропософия се ражда една идея за Христос, която по съвършено нов начин показва родството на човека с целия Макрокосмос. И действително, за да познаем истинския Христос, необходими са онези инспириращи сили, които се появяват сега чрез ръководените вече от Христос древни египетски и халдейски свръхчовешки Същества. Необходима е онази нова инспирация, която големите езотерици на Средновековието подготвиха още през тринадесетия век и която ще се проявява все повече и все по- открито.
Когато в смисъла на Антропософията човек подготвя правилно душата си за познанието на духовния свят, тогава той може ясновидски да види и чуе откровенията на древните египетски и халдейски Същества, които сега са духовни ръководители под водачеството на Христовото Същество.
Онова, което предстои на човечеството, можеше само да се подготви от първите векове на християнството, включително и до наши дни. Ето защо трябва да кажем: „Занапред в човешките сърца ще живее една идея за Христос, несравнима по своето величие с нищо, което човечеството смята, че познава до днес. Това, което възникна като първоначален импулс чрез Христос и живя като представа за Него до наши дни дори и всред най-добрите представители на християнството е само подготовка за истинското познание на Христос." Би било странно, но все пак би могло да се случи европейските последователи на Христовата идея да бъдат упрекнати, че не се придържат към западната християнска традиция. Защото християнската традиция на Запада е съвсем недостатъчна, за да бъде разбран Христос в бъдещите времена. С помощта на западния езотеризъм разбираме как грижата за човечеството постепенно прераства в истинския и точен смисъл на думата в духовно ръководство, инспирирано от Христовия Импулс.
към текста >>
За тогавашните хора, обърнати изцяло към сетивния
свят
, това беше единствената възможност да приемат този Импулс.
Това, което възникна като първоначален импулс чрез Христос и живя като представа за Него до наши дни дори и всред най-добрите представители на християнството е само подготовка за истинското познание на Христос." Би било странно, но все пак би могло да се случи европейските последователи на Христовата идея да бъдат упрекнати, че не се придържат към западната християнска традиция. Защото християнската традиция на Запада е съвсем недостатъчна, за да бъде разбран Христос в бъдещите времена. С помощта на западния езотеризъм разбираме как грижата за човечеството постепенно прераства в истинския и точен смисъл на думата в духовно ръководство, инспирирано от Христовия Импулс. Познанието, бликащо от новия езотеризъм, постепенно ще се влее в сърцата на хората; духовното ръководство на човека и на човечеството ще бъде все повече и повече съзнателно възприемано точно в тази светлина. Нека да си представим, как Христовият Принцип най-напред се вля в сърцата на хората чрез това, че Христос се Въплъти и живя във физическото тяло на Исус от Назарет.
За тогавашните хора, обърнати изцяло към сетивния свят, това беше единствената възможност да приемат този Импулс.
После виждаме как същият този Импулс инспириран от новия езотеризъм можа да вдъхнови хора като Николай Кузански, Коперник, Галилей, така че например Коперник стигна до прозрението: „Сетивното познание не може да ни разкрие истината за Слънчевата система. Ако искаме да открием истината, трябва да навлезем зад илюзията на сетивата! " По това време хората все още не бяха узрели, включително и личност като Джордано Бруно, за да се включат съзнателно в новото езотерично течение; те трябваше несъзнателно да носят в себе си Духа на това течение. Джордано Бруно възвести по могъщ и величествен начин:
към текста >>
После виждаме как същият този Импулс инспириран от новия езотеризъм можа да вдъхнови хора като Николай Кузански, Коперник, Галилей, така че например Коперник стигна до прозрението: „Сетивното познание не може да ни разкрие
истината
за Слънчевата система.
Защото християнската традиция на Запада е съвсем недостатъчна, за да бъде разбран Христос в бъдещите времена. С помощта на западния езотеризъм разбираме как грижата за човечеството постепенно прераства в истинския и точен смисъл на думата в духовно ръководство, инспирирано от Христовия Импулс. Познанието, бликащо от новия езотеризъм, постепенно ще се влее в сърцата на хората; духовното ръководство на човека и на човечеството ще бъде все повече и повече съзнателно възприемано точно в тази светлина. Нека да си представим, как Христовият Принцип най-напред се вля в сърцата на хората чрез това, че Христос се Въплъти и живя във физическото тяло на Исус от Назарет. За тогавашните хора, обърнати изцяло към сетивния свят, това беше единствената възможност да приемат този Импулс.
После виждаме как същият този Импулс инспириран от новия езотеризъм можа да вдъхнови хора като Николай Кузански, Коперник, Галилей, така че например Коперник стигна до прозрението: „Сетивното познание не може да ни разкрие истината за Слънчевата система.
Ако искаме да открием истината, трябва да навлезем зад илюзията на сетивата! " По това време хората все още не бяха узрели, включително и личност като Джордано Бруно, за да се включат съзнателно в новото езотерично течение; те трябваше несъзнателно да носят в себе си Духа на това течение. Джордано Бруно възвести по могъщ и величествен начин: „Когато човек навлиза в земното си битие чрез акта на раждането, това е част от Макрокосмоса, която се концентрира в една монада, а когато човек минава през смъртта, монадата отново се разширява; това, което е затворено в тялото, се разширява в Космоса, за да се свие при следващите степени на съществувание и после отново да се разшири."
към текста >>
Ако искаме да открием
истината
, трябва да навлезем зад илюзията
на
сетивата!
С помощта на западния езотеризъм разбираме как грижата за човечеството постепенно прераства в истинския и точен смисъл на думата в духовно ръководство, инспирирано от Христовия Импулс. Познанието, бликащо от новия езотеризъм, постепенно ще се влее в сърцата на хората; духовното ръководство на човека и на човечеството ще бъде все повече и повече съзнателно възприемано точно в тази светлина. Нека да си представим, как Христовият Принцип най-напред се вля в сърцата на хората чрез това, че Христос се Въплъти и живя във физическото тяло на Исус от Назарет. За тогавашните хора, обърнати изцяло към сетивния свят, това беше единствената възможност да приемат този Импулс. После виждаме как същият този Импулс инспириран от новия езотеризъм можа да вдъхнови хора като Николай Кузански, Коперник, Галилей, така че например Коперник стигна до прозрението: „Сетивното познание не може да ни разкрие истината за Слънчевата система.
Ако искаме да открием истината, трябва да навлезем зад илюзията на сетивата!
" По това време хората все още не бяха узрели, включително и личност като Джордано Бруно, за да се включат съзнателно в новото езотерично течение; те трябваше несъзнателно да носят в себе си Духа на това течение. Джордано Бруно възвести по могъщ и величествен начин: „Когато човек навлиза в земното си битие чрез акта на раждането, това е част от Макрокосмоса, която се концентрира в една монада, а когато човек минава през смъртта, монадата отново се разширява; това, което е затворено в тялото, се разширява в Космоса, за да се свие при следващите степени на съществувание и после отново да се разшири." Ето как от устата на Джордано Бруно прозвучаха такива могъщи истини, изцяло в духа на навия езотеризъм, макар и донякъде откъслечно.
към текста >>
Точно по такъв невидим и тайнствен начин духовният
свят
ръководи човечеството.
Хиляди хора преди него са вижда ли църковния полилей, но никой не го беше видял с неговия поглед. Той забеляза лекото му равномерно движение и сравни тези движения с ударите на своя пулс. Така той откри, че ритмичните колебания на църковния полилей са подобни с тези на човешкия пулс и стигна до Закона на махалото в смисъла на съвременната физика. А днес всички знаят, че тя не би съществувала без принципите на Галилей. Ето как навремето действуваха силите, които днес се проявяват в Духовната Наука; те накараха Галилей да влезе в катедралата на Пиза под ритмично подвижния църковен полилей и днешната физика получи своите основни принципи.
Точно по такъв невидим и тайнствен начин духовният свят ръководи човечеството.
Но сега напредваме към времето, когато хората все повече и повече трябва да изградят в себе си съзнателно отношение към тези духовни сили. Когато хората правилно вникнат в инспирациите на новия езотеризъм, те все повече и повече ще разбират бъдещите събития. А този езотеризъм ясно показва, че днес отново управляват същите духовни Същества, за които загатват древните египтяни като за свои велики Учители; същите духовни Същества, почитани навремето като Богове, ръководят и днес човечеството само че те вече са под предводителството на Христос. Хората все повече и повече ще усещат как занапред те ще са в състояние да възкресят в много по-висша степен, в много по-чист блясък това, което е било преди Христос. Съвременната епоха изисква от човека едно много по-силно и разширено съзнание, едно будно чувство за дълг и отговорност пред познанието за духовния свят и всичко това може да проникне в нашите души само ако задачата на Духовната Наука бъде обухваната в посочения тук смисъл.
към текста >>
Съвременната епоха изисква от човека едно много по-силно и разширено съзнание, едно будно чувство за дълг и отговорност пред познанието за духовния
свят
и всичко това може да проникне в нашите души само ако задачата
на
Духовната Наука бъде обухваната в посочения тук смисъл.
Точно по такъв невидим и тайнствен начин духовният свят ръководи човечеството. Но сега напредваме към времето, когато хората все повече и повече трябва да изградят в себе си съзнателно отношение към тези духовни сили. Когато хората правилно вникнат в инспирациите на новия езотеризъм, те все повече и повече ще разбират бъдещите събития. А този езотеризъм ясно показва, че днес отново управляват същите духовни Същества, за които загатват древните египтяни като за свои велики Учители; същите духовни Същества, почитани навремето като Богове, ръководят и днес човечеството само че те вече са под предводителството на Христос. Хората все повече и повече ще усещат как занапред те ще са в състояние да възкресят в много по-висша степен, в много по-чист блясък това, което е било преди Христос.
Съвременната епоха изисква от човека едно много по-силно и разширено съзнание, едно будно чувство за дълг и отговорност пред познанието за духовния свят и всичко това може да проникне в нашите души само ако задачата на Духовната Наука бъде обухваната в посочения тук смисъл.
към текста >>
77.
ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Преди тя е заставала срещу сетивния
свят
така, че го е третирала като външен
свят
и е гледала
на
своите съкровени изживявания като
на
свое притежание.
ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ Медитиращият се опитва да изгради представа за "Пазачът на прага". След като душата е способна да извършва наблюдения извън своето тяло, могат да настъпят определени трудности в нейния чувствен живот. Тя може да се види принудена и да се вгледа в себе си по-коренно различен от преди начин.
Преди тя е заставала срещу сетивния свят така, че го е третирала като външен свят и е гледала на своите съкровени изживявания като на свое притежание.
Но към свръхсетивния външен свят тя не може да се отнася по същия начин. Доколкото възприема този външен свят, тя се слива, така да се каже, с него; тя не може да си представи, че е в състояние да се отдели от него, какъвто е случаят със сетивния външен свят. Ето защо, всичко, което спрямо този свръхсетивен външен свят тя може да окачестви като свой вътрешен свят, добива известно своеобразие и първоначално е доста трудно то да бъде свързано с представи за един или друг "вътрешен свят". Сега вече човек не може да се изразява, като казва: "Аз мисля", "аз чувствувам" или "аз оформям своите мисли". Той трябва да заяви: "Сякаш нещо мисли в мен, нещо позволява в мен да възникнат определени чувства, нещо изгражда мислите, така че те се проявяват по точно определен начин в моето съзнание".
към текста >>
Но към свръхсетивния външен
свят
тя не може да се отнася по същия начин.
ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ Медитиращият се опитва да изгради представа за "Пазачът на прага". След като душата е способна да извършва наблюдения извън своето тяло, могат да настъпят определени трудности в нейния чувствен живот. Тя може да се види принудена и да се вгледа в себе си по-коренно различен от преди начин. Преди тя е заставала срещу сетивния свят така, че го е третирала като външен свят и е гледала на своите съкровени изживявания като на свое притежание.
Но към свръхсетивния външен свят тя не може да се отнася по същия начин.
Доколкото възприема този външен свят, тя се слива, така да се каже, с него; тя не може да си представи, че е в състояние да се отдели от него, какъвто е случаят със сетивния външен свят. Ето защо, всичко, което спрямо този свръхсетивен външен свят тя може да окачестви като свой вътрешен свят, добива известно своеобразие и първоначално е доста трудно то да бъде свързано с представи за един или друг "вътрешен свят". Сега вече човек не може да се изразява, като казва: "Аз мисля", "аз чувствувам" или "аз оформям своите мисли". Той трябва да заяви: "Сякаш нещо мисли в мен, нещо позволява в мен да възникнат определени чувства, нещо изгражда мислите, така че те се проявяват по точно определен начин в моето съзнание". Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии.
към текста >>
Доколкото възприема този външен
свят
, тя се слива, така да се каже, с него; тя не може да си представи, че е в състояние да се отдели от него, какъвто е случаят със сетивния външен
свят
.
Медитиращият се опитва да изгради представа за "Пазачът на прага". След като душата е способна да извършва наблюдения извън своето тяло, могат да настъпят определени трудности в нейния чувствен живот. Тя може да се види принудена и да се вгледа в себе си по-коренно различен от преди начин. Преди тя е заставала срещу сетивния свят така, че го е третирала като външен свят и е гледала на своите съкровени изживявания като на свое притежание. Но към свръхсетивния външен свят тя не може да се отнася по същия начин.
Доколкото възприема този външен свят, тя се слива, така да се каже, с него; тя не може да си представи, че е в състояние да се отдели от него, какъвто е случаят със сетивния външен свят.
Ето защо, всичко, което спрямо този свръхсетивен външен свят тя може да окачестви като свой вътрешен свят, добива известно своеобразие и първоначално е доста трудно то да бъде свързано с представи за един или друг "вътрешен свят". Сега вече човек не може да се изразява, като казва: "Аз мисля", "аз чувствувам" или "аз оформям своите мисли". Той трябва да заяви: "Сякаш нещо мисли в мен, нещо позволява в мен да възникнат определени чувства, нещо изгражда мислите, така че те се проявяват по точно определен начин в моето съзнание". Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии. Според обстоятелствата на своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен свят иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи.
към текста >>
Ето защо, всичко, което спрямо този свръхсетивен външен
свят
тя може да окачестви като свой вътрешен
свят
, добива известно своеобразие и първоначално е доста трудно то да бъде свързано с представи за един или друг "вътрешен
свят
".
След като душата е способна да извършва наблюдения извън своето тяло, могат да настъпят определени трудности в нейния чувствен живот. Тя може да се види принудена и да се вгледа в себе си по-коренно различен от преди начин. Преди тя е заставала срещу сетивния свят така, че го е третирала като външен свят и е гледала на своите съкровени изживявания като на свое притежание. Но към свръхсетивния външен свят тя не може да се отнася по същия начин. Доколкото възприема този външен свят, тя се слива, така да се каже, с него; тя не може да си представи, че е в състояние да се отдели от него, какъвто е случаят със сетивния външен свят.
Ето защо, всичко, което спрямо този свръхсетивен външен свят тя може да окачестви като свой вътрешен свят, добива известно своеобразие и първоначално е доста трудно то да бъде свързано с представи за един или друг "вътрешен свят".
Сега вече човек не може да се изразява, като казва: "Аз мисля", "аз чувствувам" или "аз оформям своите мисли". Той трябва да заяви: "Сякаш нещо мисли в мен, нещо позволява в мен да възникнат определени чувства, нещо изгражда мислите, така че те се проявяват по точно определен начин в моето съзнание". Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии. Според обстоятелствата на своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен свят иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи. В същото време се поражда и едно друго усещане че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност.
към текста >>
Според обстоятелствата
на
своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен
свят
иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи.
Доколкото възприема този външен свят, тя се слива, така да се каже, с него; тя не може да си представи, че е в състояние да се отдели от него, какъвто е случаят със сетивния външен свят. Ето защо, всичко, което спрямо този свръхсетивен външен свят тя може да окачестви като свой вътрешен свят, добива известно своеобразие и първоначално е доста трудно то да бъде свързано с представи за един или друг "вътрешен свят". Сега вече човек не може да се изразява, като казва: "Аз мисля", "аз чувствувам" или "аз оформям своите мисли". Той трябва да заяви: "Сякаш нещо мисли в мен, нещо позволява в мен да възникнат определени чувства, нещо изгражда мислите, така че те се проявяват по точно определен начин в моето съзнание". Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии.
Според обстоятелствата на своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен свят иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи.
В същото време се поражда и едно друго усещане че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност. Горното усещане загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност. А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка. Самият характер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка. Ако тя не бъде направена, човек би чувствувал този пропуск като отрицание на самия себе си, дори като себеунищожение.
към текста >>
Всичко, описано до тук, се свежда до това, че пред душата, каквато е тя сега, стои една задача, която тя може да разреши, защото свръхсетивният
свят
не може да я приеме в нейния сегашен вид.
Горното усещане загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност. А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка. Самият характер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка. Ако тя не бъде направена, човек би чувствувал този пропуск като отрицание на самия себе си, дори като себеунищожение. Появи ли се усещането, че не може да бъде направена, или пък че може да бъде предприета при определени условия, стъпката става несъвършена.
Всичко, описано до тук, се свежда до това, че пред душата, каквато е тя сега, стои една задача, която тя може да разреши, защото свръхсетивният свят не може да я приеме в нейния сегашен вид.
Душата започва да се чувствува в противоречие със свръхсетивния свят; има неща, които и пречат да се слее с този свят. Душата чувствува: Ти не си в състояние да постигнеш това! Обаче единствено свръхсетивният свят може да ти покаже истинската действителност и твоето отношение към нея, защото ти си далеч от точното наблюдение на истината. Това усещане означава една опитност, която става решаваща за душата. Сега, заедно с целия си живот човек се чувствува поставен в едно заблуждение.
към текста >>
Душата започва да се чувствува в противоречие със свръхсетивния
свят
; има неща, които и пречат да се слее с този
свят
.
А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка. Самият характер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка. Ако тя не бъде направена, човек би чувствувал този пропуск като отрицание на самия себе си, дори като себеунищожение. Появи ли се усещането, че не може да бъде направена, или пък че може да бъде предприета при определени условия, стъпката става несъвършена. Всичко, описано до тук, се свежда до това, че пред душата, каквато е тя сега, стои една задача, която тя може да разреши, защото свръхсетивният свят не може да я приеме в нейния сегашен вид.
Душата започва да се чувствува в противоречие със свръхсетивния свят; има неща, които и пречат да се слее с този свят.
Душата чувствува: Ти не си в състояние да постигнеш това! Обаче единствено свръхсетивният свят може да ти покаже истинската действителност и твоето отношение към нея, защото ти си далеч от точното наблюдение на истината. Това усещане означава една опитност, която става решаваща за душата. Сега, заедно с целия си живот човек се чувствува поставен в едно заблуждение. То значително се различава от другите заблуждения.
към текста >>
Обаче единствено свръхсетивният
свят
може да ти покаже истинската действителност и твоето отношение към нея, защото ти си далеч от точното наблюдение
на
истината
.
Ако тя не бъде направена, човек би чувствувал този пропуск като отрицание на самия себе си, дори като себеунищожение. Появи ли се усещането, че не може да бъде направена, или пък че може да бъде предприета при определени условия, стъпката става несъвършена. Всичко, описано до тук, се свежда до това, че пред душата, каквато е тя сега, стои една задача, която тя може да разреши, защото свръхсетивният свят не може да я приеме в нейния сегашен вид. Душата започва да се чувствува в противоречие със свръхсетивния свят; има неща, които и пречат да се слее с този свят. Душата чувствува: Ти не си в състояние да постигнеш това!
Обаче единствено свръхсетивният свят може да ти покаже истинската действителност и твоето отношение към нея, защото ти си далеч от точното наблюдение на истината.
Това усещане означава една опитност, която става решаваща за душата. Сега, заедно с целия си живот човек се чувствува поставен в едно заблуждение. То значително се различава от другите заблуждения. Докато човек обхваща другите заблуждения по мисловен път, посоченото заблуждение той изживява непосредствено. Когато едно заблуждение, обхванато по мисловен път, бъде коригирано, то изчезва; докато непосредствено изживяното заблуждение се превръща в част от душевния живот.
към текста >>
Самият човек е заблуждението; той не може да го промени, защото както и да мисли, то е там, то е част от действителния
свят
, към който принадлежи и човекът.
Това усещане означава една опитност, която става решаваща за душата. Сега, заедно с целия си живот човек се чувствува поставен в едно заблуждение. То значително се различава от другите заблуждения. Докато човек обхваща другите заблуждения по мисловен път, посоченото заблуждение той изживява непосредствено. Когато едно заблуждение, обхванато по мисловен път, бъде коригирано, то изчезва; докато непосредствено изживяното заблуждение се превръща в част от душевния живот.
Самият човек е заблуждението; той не може да го промени, защото както и да мисли, то е там, то е част от действителния свят, към който принадлежи и човекът.
В подобно изживяване има нещо унищожително за собствения Аз. Човек усеща, че най-дълбоките му трепети са болезнено отхвърлени от всичко, за което е копнял. Тази болка, възникваща на определена степен от развитието на душата, далеч надхвърля всяка позната болка в сетивния свят. В себе си тя съдържа нещо зашеметяващо. Душата стои пред плахия въпрос: откъде ще взема сили, за да понеса всичко това?
към текста >>
Тази болка, възникваща
на
определена степен от развитието
на
душата, далеч надхвърля всяка позната болка в сетивния
свят
.
Докато човек обхваща другите заблуждения по мисловен път, посоченото заблуждение той изживява непосредствено. Когато едно заблуждение, обхванато по мисловен път, бъде коригирано, то изчезва; докато непосредствено изживяното заблуждение се превръща в част от душевния живот. Самият човек е заблуждението; той не може да го промени, защото както и да мисли, то е там, то е част от действителния свят, към който принадлежи и човекът. В подобно изживяване има нещо унищожително за собствения Аз. Човек усеща, че най-дълбоките му трепети са болезнено отхвърлени от всичко, за което е копнял.
Тази болка, възникваща на определена степен от развитието на душата, далеч надхвърля всяка позната болка в сетивния свят.
В себе си тя съдържа нещо зашеметяващо. Душата стои пред плахия въпрос: откъде ще взема сили, за да понеса всичко това? Тези сили тя трябва да намери вътре в своя собствен живот. Те се състоят в нещо, което можем да наречем вътрешна смелост, вътрешно безстрашие. За да напредне още по-нататък в развитието на душата, човек трябва да извлече от своите дълбини такива сили за понасяне на тежките изживявания, които дават вътрешна смелост, вътрешно безстрашие, сили, каквито за живота на сетивното тяло просто не са нужни.
към текста >>
Досега той се е доверявал
на
вътрешното изживяване без да го разглежда като част от външния
свят
.
Тези сили тя трябва да намери вътре в своя собствен живот. Те се състоят в нещо, което можем да наречем вътрешна смелост, вътрешно безстрашие. За да напредне още по-нататък в развитието на душата, човек трябва да извлече от своите дълбини такива сили за понасяне на тежките изживявания, които дават вътрешна смелост, вътрешно безстрашие, сили, каквито за живота на сетивното тяло просто не са нужни. Такива сили могат да се получат само в хода на истинското себепознание. Едва на сегашната степен на еволюцията се вижда колко малко знае човек за самия себе си.
Досега той се е доверявал на вътрешното изживяване без да го разглежда като част от външния свят.
Но след стъпките, довеждащи до възприятия извън тялото, човек се добира до твърде особени средства за себепознание. Той се научава да разглежда себе си от една гледна точка, която може да съществува, само ако човекът е вън от своето сетивно тяло. А описаното подтискащо чувство е вече начало на истинското себепознание. Да изживява себе си спрямо външния свят в едно заблуждение, е обстоятелство, показващо истинската същност на душата. Но да усеща по мъчителен начин подобно прояснение относно самата себе си, е в природата на човешката душа.
към текста >>
Да изживява себе си спрямо външния
свят
в едно заблуждение, е обстоятелство, показващо истинската същност
на
душата.
Едва на сегашната степен на еволюцията се вижда колко малко знае човек за самия себе си. Досега той се е доверявал на вътрешното изживяване без да го разглежда като част от външния свят. Но след стъпките, довеждащи до възприятия извън тялото, човек се добира до твърде особени средства за себепознание. Той се научава да разглежда себе си от една гледна точка, която може да съществува, само ако човекът е вън от своето сетивно тяло. А описаното подтискащо чувство е вече начало на истинското себепознание.
Да изживява себе си спрямо външния свят в едно заблуждение, е обстоятелство, показващо истинската същност на душата.
Но да усеща по мъчителен начин подобно прояснение относно самата себе си, е в природата на човешката душа. Едва след като усети тази болка, тя разбира колко естествен е копнежът някой да смята себе си такъв, какъвто е, като същество, проникнато от смисъл и значение. Може и да изглежда грозно, че това е така; но човек трябва да се изправи пред тази грозота на своя Аз напълно свободно. По-рано той не е усещал тази грозота, защото никога не е прониквал съзнателно в своята същност. Едва сега той забелязва как обича в себе си това, което в този момент е длъжен да усеща като нещо грозно.
към текста >>
Но такава преценка не може да съвпадне със свръхсетивния външен
свят
.
Ти не би имал никакви вътрешни изживявания. Ти би бил едно нищо. Да се обърне към себе си по този начин това трябва да стори не само потопеният в ежедневието човек, който твърде рядко се спира на определени представи за света и живота. Това трябва да стори всеки учен, всеки философ. Защото и философията е само един вид наблюдение и преценка на света, осъществени според качествата на човешкия душевен живот.
Но такава преценка не може да съвпадне със свръхсетивния външен свят.
Тя ще бъде отхвърлена от него, а по този начин и всичко, което човек е представлявал досега. Той поглежда към своята душа, към своя Аз като към нещо, което трябва да отхвърли, ако иска да проникне в свръхсетивния свят. Обаче преди да е проникнала в свръхсетивния свят, душата просто не може иначе, освен да смята този "Аз" за своя истинска същност. Тя трябва да признае: Чрез този мой "Аз" аз трябва да си изграждам представи за света; аз не трябва да изгубвам този мой Аз, ако не искам да изгубя самата себе си. И така в душата напира могъщият стремеж да защити Аза отвсякъде, за да не изгуби всякаква почва под нозете си.
към текста >>
Той поглежда към своята душа, към своя Аз като към нещо, което трябва да отхвърли, ако иска да проникне в свръхсетивния
свят
.
Да се обърне към себе си по този начин това трябва да стори не само потопеният в ежедневието човек, който твърде рядко се спира на определени представи за света и живота. Това трябва да стори всеки учен, всеки философ. Защото и философията е само един вид наблюдение и преценка на света, осъществени според качествата на човешкия душевен живот. Но такава преценка не може да съвпадне със свръхсетивния външен свят. Тя ще бъде отхвърлена от него, а по този начин и всичко, което човек е представлявал досега.
Той поглежда към своята душа, към своя Аз като към нещо, което трябва да отхвърли, ако иска да проникне в свръхсетивния свят.
Обаче преди да е проникнала в свръхсетивния свят, душата просто не може иначе, освен да смята този "Аз" за своя истинска същност. Тя трябва да признае: Чрез този мой "Аз" аз трябва да си изграждам представи за света; аз не трябва да изгубвам този мой Аз, ако не искам да изгубя самата себе си. И така в душата напира могъщият стремеж да защити Аза отвсякъде, за да не изгуби всякаква почва под нозете си. Навлизайки в свръхсетивния външен свят, душата престава да усеща това, което беше напълно логично да чувствува в обикновения живот. Сега душата трябва да прекрачи един праг, изоставяйки не само едно или друго свое качество, но и всичко, което е представлявала до този момент самата тя.
към текста >>
Обаче преди да е проникнала в свръхсетивния
свят
, душата просто не може иначе, освен да смята този "Аз" за своя истинска същност.
Това трябва да стори всеки учен, всеки философ. Защото и философията е само един вид наблюдение и преценка на света, осъществени според качествата на човешкия душевен живот. Но такава преценка не може да съвпадне със свръхсетивния външен свят. Тя ще бъде отхвърлена от него, а по този начин и всичко, което човек е представлявал досега. Той поглежда към своята душа, към своя Аз като към нещо, което трябва да отхвърли, ако иска да проникне в свръхсетивния свят.
Обаче преди да е проникнала в свръхсетивния свят, душата просто не може иначе, освен да смята този "Аз" за своя истинска същност.
Тя трябва да признае: Чрез този мой "Аз" аз трябва да си изграждам представи за света; аз не трябва да изгубвам този мой Аз, ако не искам да изгубя самата себе си. И така в душата напира могъщият стремеж да защити Аза отвсякъде, за да не изгуби всякаква почва под нозете си. Навлизайки в свръхсетивния външен свят, душата престава да усеща това, което беше напълно логично да чувствува в обикновения живот. Сега душата трябва да прекрачи един праг, изоставяйки не само едно или друго свое качество, но и всичко, което е представлявала до този момент самата тя. И тя трябва да се обърне към себе си с думите: това, което досега беше валидно за теб като непоклатима истина, ще се яви пред теб отвъд прага на свръхсетивния свят като възможно най-голямо заблуждение.
към текста >>
Навлизайки в свръхсетивния външен
свят
, душата престава да усеща това, което беше напълно логично да чувствува в обикновения живот.
Тя ще бъде отхвърлена от него, а по този начин и всичко, което човек е представлявал досега. Той поглежда към своята душа, към своя Аз като към нещо, което трябва да отхвърли, ако иска да проникне в свръхсетивния свят. Обаче преди да е проникнала в свръхсетивния свят, душата просто не може иначе, освен да смята този "Аз" за своя истинска същност. Тя трябва да признае: Чрез този мой "Аз" аз трябва да си изграждам представи за света; аз не трябва да изгубвам този мой Аз, ако не искам да изгубя самата себе си. И така в душата напира могъщият стремеж да защити Аза отвсякъде, за да не изгуби всякаква почва под нозете си.
Навлизайки в свръхсетивния външен свят, душата престава да усеща това, което беше напълно логично да чувствува в обикновения живот.
Сега душата трябва да прекрачи един праг, изоставяйки не само едно или друго свое качество, но и всичко, което е представлявала до този момент самата тя. И тя трябва да се обърне към себе си с думите: това, което досега беше валидно за теб като непоклатима истина, ще се яви пред теб отвъд прага на свръхсетивния свят като възможно най-голямо заблуждение. Пред подобно изискване душата може да отстъпи с ужас. Тя може да почувствува предстоящите усилия като едно прекомерно изчерпване, като една заплаха за цялата си същност, така че да се признае малко или много за безсилна да изпълни това изискване. Самопризнанието може да приеме всички възможни форми.
към текста >>
И тя трябва да се обърне към себе си с думите: това, което досега беше валидно за теб като непоклатима истина, ще се яви пред теб отвъд прага
на
свръхсетивния
свят
като възможно най-голямо заблуждение.
Обаче преди да е проникнала в свръхсетивния свят, душата просто не може иначе, освен да смята този "Аз" за своя истинска същност. Тя трябва да признае: Чрез този мой "Аз" аз трябва да си изграждам представи за света; аз не трябва да изгубвам този мой Аз, ако не искам да изгубя самата себе си. И така в душата напира могъщият стремеж да защити Аза отвсякъде, за да не изгуби всякаква почва под нозете си. Навлизайки в свръхсетивния външен свят, душата престава да усеща това, което беше напълно логично да чувствува в обикновения живот. Сега душата трябва да прекрачи един праг, изоставяйки не само едно или друго свое качество, но и всичко, което е представлявала до този момент самата тя.
И тя трябва да се обърне към себе си с думите: това, което досега беше валидно за теб като непоклатима истина, ще се яви пред теб отвъд прага на свръхсетивния свят като възможно най-голямо заблуждение.
Пред подобно изискване душата може да отстъпи с ужас. Тя може да почувствува предстоящите усилия като едно прекомерно изчерпване, като една заплаха за цялата си същност, така че да се признае малко или много за безсилна да изпълни това изискване. Самопризнанието може да приеме всички възможни форми. То може да се прояви напълно инстинктивно и да се стори на човека мислещ и действуващ в съответната посока като нещо коренно различно от това, което е в действителност. Човек може например да усети дълбоко отвращение към всички свръхсетивни истини и да ги смята за бълнуване и фантазьорство.
към текста >>
Ето защо той не се осмелява да пристъпи към прага
на
свръхсетивния
свят
, като мотивира своя отказ, заявявайки пред себе си, че всичко, което се намира отвъд този праг, не може да устои пред разума и науката, доколкото ги познава, само защото са свързани с неговия Аз.
Самопризнанието може да приеме всички възможни форми. То може да се прояви напълно инстинктивно и да се стори на човека мислещ и действуващ в съответната посока като нещо коренно различно от това, което е в действителност. Човек може например да усети дълбоко отвращение към всички свръхсетивни истини и да ги смята за бълнуване и фантазьорство. Но той постъпва така, само защото в своите непознати дори и за себе си душевни дълбини, изпитва таен страх от тези истини. Той усеща, че може да живее само с това, което му откриват сетивата и разумът.
Ето защо той не се осмелява да пристъпи към прага на свръхсетивния свят, като мотивира своя отказ, заявявайки пред себе си, че всичко, което се намира отвъд този праг, не може да устои пред разума и науката, доколкото ги познава, само защото са свързани с неговия Аз.
Става дума за една общочовешка форма на себелюбие. Обаче то не може да бъде пренесено от човека в свръхсетивния свят. Но може да се случи и така, че човек да пренебрегне инстинктивното отдръпване пред прага на духовния свят. Тогава той се приближава съзнателно към него, обаче веднага се връща обратно, защото се изпълва със страх пред всичко, което се изправя сега срещу него. В този случай той не може да заличи въздействията, които проникват в обикновения му душевен живот чрез приближаването към прага.
към текста >>
Обаче то не може да бъде пренесено от човека в свръхсетивния
свят
.
Човек може например да усети дълбоко отвращение към всички свръхсетивни истини и да ги смята за бълнуване и фантазьорство. Но той постъпва така, само защото в своите непознати дори и за себе си душевни дълбини, изпитва таен страх от тези истини. Той усеща, че може да живее само с това, което му откриват сетивата и разумът. Ето защо той не се осмелява да пристъпи към прага на свръхсетивния свят, като мотивира своя отказ, заявявайки пред себе си, че всичко, което се намира отвъд този праг, не може да устои пред разума и науката, доколкото ги познава, само защото са свързани с неговия Аз. Става дума за една общочовешка форма на себелюбие.
Обаче то не може да бъде пренесено от човека в свръхсетивния свят.
Но може да се случи и така, че човек да пренебрегне инстинктивното отдръпване пред прага на духовния свят. Тогава той се приближава съзнателно към него, обаче веднага се връща обратно, защото се изпълва със страх пред всичко, което се изправя сега срещу него. В този случай той не може да заличи въздействията, които проникват в обикновения му душевен живот чрез приближаването към прага. Тези въздействия имат като последица това, че разпростират безсилието, което сега усеща, върху цялото му душевно съществувание. Това, което настъпва сега, се състои в следното: при навлизането в свръхсетивния свят, човек постига тази способност да отхвърля и най- дълбоките истини, които са били валидни за него в обикновения живот; сега той трябва да си изгради нова нагласа и да усеща и съди за нещата по друг начин.
към текста >>
Но може да се случи и така, че човек да пренебрегне инстинктивното отдръпване пред прага
на
духовния
свят
.
Но той постъпва така, само защото в своите непознати дори и за себе си душевни дълбини, изпитва таен страх от тези истини. Той усеща, че може да живее само с това, което му откриват сетивата и разумът. Ето защо той не се осмелява да пристъпи към прага на свръхсетивния свят, като мотивира своя отказ, заявявайки пред себе си, че всичко, което се намира отвъд този праг, не може да устои пред разума и науката, доколкото ги познава, само защото са свързани с неговия Аз. Става дума за една общочовешка форма на себелюбие. Обаче то не може да бъде пренесено от човека в свръхсетивния свят.
Но може да се случи и така, че човек да пренебрегне инстинктивното отдръпване пред прага на духовния свят.
Тогава той се приближава съзнателно към него, обаче веднага се връща обратно, защото се изпълва със страх пред всичко, което се изправя сега срещу него. В този случай той не може да заличи въздействията, които проникват в обикновения му душевен живот чрез приближаването към прага. Тези въздействия имат като последица това, че разпростират безсилието, което сега усеща, върху цялото му душевно съществувание. Това, което настъпва сега, се състои в следното: при навлизането в свръхсетивния свят, човек постига тази способност да отхвърля и най- дълбоките истини, които са били валидни за него в обикновения живот; сега той трябва да си изгради нова нагласа и да усеща и съди за нещата по друг начин. Само че трябва да е наясно: След като се изправи отново срещу сетивния свят, той отново трябва да си служи с логиката и сетивата, валидни за този свят.
към текста >>
Това, което настъпва сега, се състои в следното: при навлизането в свръхсетивния
свят
, човек постига тази способност да отхвърля и най- дълбоките истини, които са били валидни за него в обикновения живот; сега той трябва да си изгради нова нагласа и да усеща и съди за нещата по друг начин.
Обаче то не може да бъде пренесено от човека в свръхсетивния свят. Но може да се случи и така, че човек да пренебрегне инстинктивното отдръпване пред прага на духовния свят. Тогава той се приближава съзнателно към него, обаче веднага се връща обратно, защото се изпълва със страх пред всичко, което се изправя сега срещу него. В този случай той не може да заличи въздействията, които проникват в обикновения му душевен живот чрез приближаването към прага. Тези въздействия имат като последица това, че разпростират безсилието, което сега усеща, върху цялото му душевно съществувание.
Това, което настъпва сега, се състои в следното: при навлизането в свръхсетивния свят, човек постига тази способност да отхвърля и най- дълбоките истини, които са били валидни за него в обикновения живот; сега той трябва да си изгради нова нагласа и да усеща и съди за нещата по друг начин.
Само че трябва да е наясно: След като се изправи отново срещу сетивния свят, той отново трябва да си служи с логиката и сетивата, валидни за този свят. Той трябва да се научи не само да живее в два свята, но и да пребивава в тях по съвършено различен начин. Неговото здраво мислене в обикновения сетивен и разсъдъчен свят не трябва да бъде смущавано поради обстоятелството. че е принуден да си служи с друг начин на мислене спрямо един друг свят. За човека е много трудно да се справи с тези изисквания.
към текста >>
Само че трябва да е наясно: След като се изправи отново срещу сетивния
свят
, той отново трябва да си служи с логиката и сетивата, валидни за този
свят
.
Но може да се случи и така, че човек да пренебрегне инстинктивното отдръпване пред прага на духовния свят. Тогава той се приближава съзнателно към него, обаче веднага се връща обратно, защото се изпълва със страх пред всичко, което се изправя сега срещу него. В този случай той не може да заличи въздействията, които проникват в обикновения му душевен живот чрез приближаването към прага. Тези въздействия имат като последица това, че разпростират безсилието, което сега усеща, върху цялото му душевно съществувание. Това, което настъпва сега, се състои в следното: при навлизането в свръхсетивния свят, човек постига тази способност да отхвърля и най- дълбоките истини, които са били валидни за него в обикновения живот; сега той трябва да си изгради нова нагласа и да усеща и съди за нещата по друг начин.
Само че трябва да е наясно: След като се изправи отново срещу сетивния свят, той отново трябва да си служи с логиката и сетивата, валидни за този свят.
Той трябва да се научи не само да живее в два свята, но и да пребивава в тях по съвършено различен начин. Неговото здраво мислене в обикновения сетивен и разсъдъчен свят не трябва да бъде смущавано поради обстоятелството. че е принуден да си служи с друг начин на мислене спрямо един друг свят. За човека е много трудно да се справи с тези изисквания. Единствената помощ идва в резултат на продължителното, енергично и търпеливо укрепване на душевния живот.
към текста >>
Той трябва да се научи не само да живее в два
свят
а, но и да пребивава в тях по съвършено различен начин.
Тогава той се приближава съзнателно към него, обаче веднага се връща обратно, защото се изпълва със страх пред всичко, което се изправя сега срещу него. В този случай той не може да заличи въздействията, които проникват в обикновения му душевен живот чрез приближаването към прага. Тези въздействия имат като последица това, че разпростират безсилието, което сега усеща, върху цялото му душевно съществувание. Това, което настъпва сега, се състои в следното: при навлизането в свръхсетивния свят, човек постига тази способност да отхвърля и най- дълбоките истини, които са били валидни за него в обикновения живот; сега той трябва да си изгради нова нагласа и да усеща и съди за нещата по друг начин. Само че трябва да е наясно: След като се изправи отново срещу сетивния свят, той отново трябва да си служи с логиката и сетивата, валидни за този свят.
Той трябва да се научи не само да живее в два свята, но и да пребивава в тях по съвършено различен начин.
Неговото здраво мислене в обикновения сетивен и разсъдъчен свят не трябва да бъде смущавано поради обстоятелството. че е принуден да си служи с друг начин на мислене спрямо един друг свят. За човека е много трудно да се справи с тези изисквания. Единствената помощ идва в резултат на продължителното, енергично и търпеливо укрепване на душевния живот. Който е стигнал до лични опитности пред прага на свръхсетивния свят, той усеща, че за обикновения душевен живот е истинска благодат, ако му бъде спестено приближаването до този праг.
към текста >>
Неговото здраво мислене в обикновения сетивен и разсъдъчен
свят
не трябва да бъде смущавано поради обстоятелството.
В този случай той не може да заличи въздействията, които проникват в обикновения му душевен живот чрез приближаването към прага. Тези въздействия имат като последица това, че разпростират безсилието, което сега усеща, върху цялото му душевно съществувание. Това, което настъпва сега, се състои в следното: при навлизането в свръхсетивния свят, човек постига тази способност да отхвърля и най- дълбоките истини, които са били валидни за него в обикновения живот; сега той трябва да си изгради нова нагласа и да усеща и съди за нещата по друг начин. Само че трябва да е наясно: След като се изправи отново срещу сетивния свят, той отново трябва да си служи с логиката и сетивата, валидни за този свят. Той трябва да се научи не само да живее в два свята, но и да пребивава в тях по съвършено различен начин.
Неговото здраво мислене в обикновения сетивен и разсъдъчен свят не трябва да бъде смущавано поради обстоятелството.
че е принуден да си служи с друг начин на мислене спрямо един друг свят. За човека е много трудно да се справи с тези изисквания. Единствената помощ идва в резултат на продължителното, енергично и търпеливо укрепване на душевния живот. Който е стигнал до лични опитности пред прага на свръхсетивния свят, той усеща, че за обикновения душевен живот е истинска благодат, ако му бъде спестено приближаването до този праг. Усещанията, възникващи в душата, са от такова естество, че тя не може друго, освен да свърже тази благодат с една жива сила, с едно живо Същество, което предпазва човека от опасността да изпита ужасите на самоунищожението пред прага на духовния свят.
към текста >>
че е принуден да си служи с друг начин
на
мислене спрямо един друг
свят
.
Тези въздействия имат като последица това, че разпростират безсилието, което сега усеща, върху цялото му душевно съществувание. Това, което настъпва сега, се състои в следното: при навлизането в свръхсетивния свят, човек постига тази способност да отхвърля и най- дълбоките истини, които са били валидни за него в обикновения живот; сега той трябва да си изгради нова нагласа и да усеща и съди за нещата по друг начин. Само че трябва да е наясно: След като се изправи отново срещу сетивния свят, той отново трябва да си служи с логиката и сетивата, валидни за този свят. Той трябва да се научи не само да живее в два свята, но и да пребивава в тях по съвършено различен начин. Неговото здраво мислене в обикновения сетивен и разсъдъчен свят не трябва да бъде смущавано поради обстоятелството.
че е принуден да си служи с друг начин на мислене спрямо един друг свят.
За човека е много трудно да се справи с тези изисквания. Единствената помощ идва в резултат на продължителното, енергично и търпеливо укрепване на душевния живот. Който е стигнал до лични опитности пред прага на свръхсетивния свят, той усеща, че за обикновения душевен живот е истинска благодат, ако му бъде спестено приближаването до този праг. Усещанията, възникващи в душата, са от такова естество, че тя не може друго, освен да свърже тази благодат с една жива сила, с едно живо Същество, което предпазва човека от опасността да изпита ужасите на самоунищожението пред прага на духовния свят. И така, зад видимия външен свят, където протича обикновеният живот, се намира един друг свят.
към текста >>
Който е стигнал до лични опитности пред прага
на
свръхсетивния
свят
, той усеща, че за обикновения душевен живот е истинска благодат, ако му бъде спестено приближаването до този праг.
Той трябва да се научи не само да живее в два свята, но и да пребивава в тях по съвършено различен начин. Неговото здраво мислене в обикновения сетивен и разсъдъчен свят не трябва да бъде смущавано поради обстоятелството. че е принуден да си служи с друг начин на мислене спрямо един друг свят. За човека е много трудно да се справи с тези изисквания. Единствената помощ идва в резултат на продължителното, енергично и търпеливо укрепване на душевния живот.
Който е стигнал до лични опитности пред прага на свръхсетивния свят, той усеща, че за обикновения душевен живот е истинска благодат, ако му бъде спестено приближаването до този праг.
Усещанията, възникващи в душата, са от такова естество, че тя не може друго, освен да свърже тази благодат с една жива сила, с едно живо Същество, което предпазва човека от опасността да изпита ужасите на самоунищожението пред прага на духовния свят. И така, зад видимия външен свят, където протича обикновеният живот, се намира един друг свят. Пред неговия праг е изправен един строг Пазач който не позволява на човек да узнае нещо от законите на свръхсетивния свят. Защото всички съмнения и всякаква несигурност спрямо този свят могат да бъдат понесени много по-леко, отколкото взирането в това, което трябва да изоставим и отхвърлим, ако искаме да прекрачим прага на свръхсетивния свят. Доколкото не пристъпва към този праг, той е защитен от описаните изживявания.
към текста >>
Усещанията, възникващи в душата, са от такова естество, че тя не може друго, освен да свърже тази благодат с една жива сила, с едно живо Същество, което предпазва човека от опасността да изпита ужасите
на
самоунищожението пред прага
на
духовния
свят
.
Неговото здраво мислене в обикновения сетивен и разсъдъчен свят не трябва да бъде смущавано поради обстоятелството. че е принуден да си служи с друг начин на мислене спрямо един друг свят. За човека е много трудно да се справи с тези изисквания. Единствената помощ идва в резултат на продължителното, енергично и търпеливо укрепване на душевния живот. Който е стигнал до лични опитности пред прага на свръхсетивния свят, той усеща, че за обикновения душевен живот е истинска благодат, ако му бъде спестено приближаването до този праг.
Усещанията, възникващи в душата, са от такова естество, че тя не може друго, освен да свърже тази благодат с една жива сила, с едно живо Същество, което предпазва човека от опасността да изпита ужасите на самоунищожението пред прага на духовния свят.
И така, зад видимия външен свят, където протича обикновеният живот, се намира един друг свят. Пред неговия праг е изправен един строг Пазач който не позволява на човек да узнае нещо от законите на свръхсетивния свят. Защото всички съмнения и всякаква несигурност спрямо този свят могат да бъдат понесени много по-леко, отколкото взирането в това, което трябва да изоставим и отхвърлим, ако искаме да прекрачим прага на свръхсетивния свят. Доколкото не пристъпва към този праг, той е защитен от описаните изживявания. Обстоятелството, че е запознат с разкази на хора, които са приближили или прекрачили този праг, не променя нещата.
към текста >>
И така, зад видимия външен
свят
, където протича обикновеният живот, се намира един друг
свят
.
че е принуден да си служи с друг начин на мислене спрямо един друг свят. За човека е много трудно да се справи с тези изисквания. Единствената помощ идва в резултат на продължителното, енергично и търпеливо укрепване на душевния живот. Който е стигнал до лични опитности пред прага на свръхсетивния свят, той усеща, че за обикновения душевен живот е истинска благодат, ако му бъде спестено приближаването до този праг. Усещанията, възникващи в душата, са от такова естество, че тя не може друго, освен да свърже тази благодат с една жива сила, с едно живо Същество, което предпазва човека от опасността да изпита ужасите на самоунищожението пред прага на духовния свят.
И така, зад видимия външен свят, където протича обикновеният живот, се намира един друг свят.
Пред неговия праг е изправен един строг Пазач който не позволява на човек да узнае нещо от законите на свръхсетивния свят. Защото всички съмнения и всякаква несигурност спрямо този свят могат да бъдат понесени много по-леко, отколкото взирането в това, което трябва да изоставим и отхвърлим, ако искаме да прекрачим прага на свръхсетивния свят. Доколкото не пристъпва към този праг, той е защитен от описаните изживявания. Обстоятелството, че е запознат с разкази на хора, които са приближили или прекрачили този праг, не променя нещата. Напротив, те могат да му послужат в добър смисъл, ако той се приближава към прага.
към текста >>
Пред неговия праг е изправен един строг Пазач който не позволява
на
човек да узнае нещо от законите
на
свръхсетивния
свят
.
За човека е много трудно да се справи с тези изисквания. Единствената помощ идва в резултат на продължителното, енергично и търпеливо укрепване на душевния живот. Който е стигнал до лични опитности пред прага на свръхсетивния свят, той усеща, че за обикновения душевен живот е истинска благодат, ако му бъде спестено приближаването до този праг. Усещанията, възникващи в душата, са от такова естество, че тя не може друго, освен да свърже тази благодат с една жива сила, с едно живо Същество, което предпазва човека от опасността да изпита ужасите на самоунищожението пред прага на духовния свят. И така, зад видимия външен свят, където протича обикновеният живот, се намира един друг свят.
Пред неговия праг е изправен един строг Пазач който не позволява на човек да узнае нещо от законите на свръхсетивния свят.
Защото всички съмнения и всякаква несигурност спрямо този свят могат да бъдат понесени много по-леко, отколкото взирането в това, което трябва да изоставим и отхвърлим, ако искаме да прекрачим прага на свръхсетивния свят. Доколкото не пристъпва към този праг, той е защитен от описаните изживявания. Обстоятелството, че е запознат с разкази на хора, които са приближили или прекрачили този праг, не променя нещата. Напротив, те могат да му послужат в добър смисъл, ако той се приближава към прага. В този случай, както и в много други, е валиден принципът, че едно задължение ще бъде изпълнено много по-добре, ако човек има предварителна представа за нещата.
към текста >>
Защото всички съмнения и всякаква несигурност спрямо този
свят
могат да бъдат понесени много по-леко, отколкото взирането в това, което трябва да изоставим и отхвърлим, ако искаме да прекрачим прага
на
свръхсетивния
свят
.
Единствената помощ идва в резултат на продължителното, енергично и търпеливо укрепване на душевния живот. Който е стигнал до лични опитности пред прага на свръхсетивния свят, той усеща, че за обикновения душевен живот е истинска благодат, ако му бъде спестено приближаването до този праг. Усещанията, възникващи в душата, са от такова естество, че тя не може друго, освен да свърже тази благодат с една жива сила, с едно живо Същество, което предпазва човека от опасността да изпита ужасите на самоунищожението пред прага на духовния свят. И така, зад видимия външен свят, където протича обикновеният живот, се намира един друг свят. Пред неговия праг е изправен един строг Пазач който не позволява на човек да узнае нещо от законите на свръхсетивния свят.
Защото всички съмнения и всякаква несигурност спрямо този свят могат да бъдат понесени много по-леко, отколкото взирането в това, което трябва да изоставим и отхвърлим, ако искаме да прекрачим прага на свръхсетивния свят.
Доколкото не пристъпва към този праг, той е защитен от описаните изживявания. Обстоятелството, че е запознат с разкази на хора, които са приближили или прекрачили този праг, не променя нещата. Напротив, те могат да му послужат в добър смисъл, ако той се приближава към прага. В този случай, както и в много други, е валиден принципът, че едно задължение ще бъде изпълнено много по-добре, ако човек има предварителна представа за нещата. Макар че предварителната осведоменост няма да промени нищо от това, което човек иска да постигне като себепознание в свръхсетивния свят.
към текста >>
Макар че предварителната осведоменост няма да промени нищо от това, което човек иска да постигне като себепознание в свръхсетивния
свят
.
Защото всички съмнения и всякаква несигурност спрямо този свят могат да бъдат понесени много по-леко, отколкото взирането в това, което трябва да изоставим и отхвърлим, ако искаме да прекрачим прага на свръхсетивния свят. Доколкото не пристъпва към този праг, той е защитен от описаните изживявания. Обстоятелството, че е запознат с разкази на хора, които са приближили или прекрачили този праг, не променя нещата. Напротив, те могат да му послужат в добър смисъл, ако той се приближава към прага. В този случай, както и в много други, е валиден принципът, че едно задължение ще бъде изпълнено много по-добре, ако човек има предварителна представа за нещата.
Макар че предварителната осведоменост няма да промени нищо от това, което човек иска да постигне като себепознание в свръхсетивния свят.
Ето защо, когато ясновидци или личности, запознати с ясновидството, твърдят, че подобни теми изобщо не трябва да се разискват пред хора, които не са взели твърдото решение да се отправят към свръхсетивния свят, това просто не отговаря на фактите. Днес ние живеем в епоха, когато хората все повече и повече трябва да се запознават със същността на свръхсетивния свят, ако искат да се справят с изискванията на живота. Към задачите на нашата съвременност и близкото бъдеще несъмнено спада и разпространяването на свръхсетивните познания, а наред с тях и тези за Пазача на прага.
към текста >>
Ето защо, когато ясновидци или личности, запознати с ясновидството, твърдят, че подобни теми изобщо не трябва да се разискват пред хора, които не са взели твърдото решение да се отправят към свръхсетивния
свят
, това просто не отговаря
на
фактите.
Доколкото не пристъпва към този праг, той е защитен от описаните изживявания. Обстоятелството, че е запознат с разкази на хора, които са приближили или прекрачили този праг, не променя нещата. Напротив, те могат да му послужат в добър смисъл, ако той се приближава към прага. В този случай, както и в много други, е валиден принципът, че едно задължение ще бъде изпълнено много по-добре, ако човек има предварителна представа за нещата. Макар че предварителната осведоменост няма да промени нищо от това, което човек иска да постигне като себепознание в свръхсетивния свят.
Ето защо, когато ясновидци или личности, запознати с ясновидството, твърдят, че подобни теми изобщо не трябва да се разискват пред хора, които не са взели твърдото решение да се отправят към свръхсетивния свят, това просто не отговаря на фактите.
Днес ние живеем в епоха, когато хората все повече и повече трябва да се запознават със същността на свръхсетивния свят, ако искат да се справят с изискванията на живота. Към задачите на нашата съвременност и близкото бъдеще несъмнено спада и разпространяването на свръхсетивните познания, а наред с тях и тези за Пазача на прага.
към текста >>
Днес ние живеем в епоха, когато хората все повече и повече трябва да се запознават със същността
на
свръхсетивния
свят
, ако искат да се справят с изискванията
на
живота.
Обстоятелството, че е запознат с разкази на хора, които са приближили или прекрачили този праг, не променя нещата. Напротив, те могат да му послужат в добър смисъл, ако той се приближава към прага. В този случай, както и в много други, е валиден принципът, че едно задължение ще бъде изпълнено много по-добре, ако човек има предварителна представа за нещата. Макар че предварителната осведоменост няма да промени нищо от това, което човек иска да постигне като себепознание в свръхсетивния свят. Ето защо, когато ясновидци или личности, запознати с ясновидството, твърдят, че подобни теми изобщо не трябва да се разискват пред хора, които не са взели твърдото решение да се отправят към свръхсетивния свят, това просто не отговаря на фактите.
Днес ние живеем в епоха, когато хората все повече и повече трябва да се запознават със същността на свръхсетивния свят, ако искат да се справят с изискванията на живота.
Към задачите на нашата съвременност и близкото бъдеще несъмнено спада и разпространяването на свръхсетивните познания, а наред с тях и тези за Пазача на прага.
към текста >>
78.
СЕДМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Съществува и друга възможност: Вътрешните изживявания да повлияят
на
външния
свят
, така че временно човек да не може да се справи с живота и със самия себе си, както е можел преди да поеме пътя
на
познанието.
Трябва да се има предвид, че когато човек следва правилния път, зад всяко подобно изживяване, веднага възниква и друго. Става така, че ако едно е налице, другото не може да липсва. Към това, което човек трябва да понесе, веднага се прибавя и силата, чрез която той действително ще може да го понесе, стига да размисли спокойно върху нея и стига да вникне в това, което иска да се прояви в душата му. Ако възникне някакво мъчително усещане, в душата веднага се пробуждат нови сили и чувство на сигурност, че тя ще се справи с мъчителното усещане; и ако човек може да се свърже с тези сили, стига се до там, той да се отнася към изживяванията, които биха били крайно мъчителни в обикновения живот, като един страничен наблюдател. Ето защо хора, които са поели по пътя на свръхсетивното познание, въпреки че са всред водовъртежа на могъщи чувствени потоци, постигат съвършено спокойствие и равновесие в своето ежедневие.
Съществува и друга възможност: Вътрешните изживявания да повлияят на външния свят, така че временно човек да не може да се справи с живота и със самия себе си, както е можел преди да поеме пътя на познанието.
Ето как човек е принуден да черпи сили от вътрешните постижения на душата, за да се справя с изискванията на живота и съдбата. Най-добрият път на познание винаги се оказва този, който води към свръхсетивния свят чрез укрепване и "сгъстяване" на душевния живот посредством медитиране върху определени мисли и чувства. Тук същественото е да не си послужим с мислите и чувствата, както правим това в сетивния свят, а да живеем със мислите и чувствата, да съсредоточим във тях всичките си душевни сили. По време на медитациите те трябва да изпълнят цялото съзнание. Човек трябва например да се спре на една мисъл, която обогатява душата му с някаква увереност, да изключи нейната външна страна и да се вживее в тази мисъл така, че да стане едно цяло с нея.
към текста >>
Най-добрият път
на
познание винаги се оказва този, който води към свръхсетивния
свят
чрез укрепване и "сгъстяване"
на
душевния живот посредством медитиране върху определени мисли и чувства.
Към това, което човек трябва да понесе, веднага се прибавя и силата, чрез която той действително ще може да го понесе, стига да размисли спокойно върху нея и стига да вникне в това, което иска да се прояви в душата му. Ако възникне някакво мъчително усещане, в душата веднага се пробуждат нови сили и чувство на сигурност, че тя ще се справи с мъчителното усещане; и ако човек може да се свърже с тези сили, стига се до там, той да се отнася към изживяванията, които биха били крайно мъчителни в обикновения живот, като един страничен наблюдател. Ето защо хора, които са поели по пътя на свръхсетивното познание, въпреки че са всред водовъртежа на могъщи чувствени потоци, постигат съвършено спокойствие и равновесие в своето ежедневие. Съществува и друга възможност: Вътрешните изживявания да повлияят на външния свят, така че временно човек да не може да се справи с живота и със самия себе си, както е можел преди да поеме пътя на познанието. Ето как човек е принуден да черпи сили от вътрешните постижения на душата, за да се справя с изискванията на живота и съдбата.
Най-добрият път на познание винаги се оказва този, който води към свръхсетивния свят чрез укрепване и "сгъстяване" на душевния живот посредством медитиране върху определени мисли и чувства.
Тук същественото е да не си послужим с мислите и чувствата, както правим това в сетивния свят, а да живеем със мислите и чувствата, да съсредоточим във тях всичките си душевни сили. По време на медитациите те трябва да изпълнят цялото съзнание. Човек трябва например да се спре на една мисъл, която обогатява душата му с някаква увереност, да изключи нейната външна страна и да се вживее в тази мисъл така, че да стане едно цяло с нея. Няма нужда тази мисъл да се отнася за висшия миров ред, макар че може да е във висша степен полезна. За целите на медитирането може да се вземе една мисъл, която отразява едно обикновено изживяване.
към текста >>
Тук същественото е да не си послужим с мислите и чувствата, както правим това в сетивния
свят
, а да живеем със мислите и чувствата, да съсредоточим във тях всичките си душевни сили.
Ако възникне някакво мъчително усещане, в душата веднага се пробуждат нови сили и чувство на сигурност, че тя ще се справи с мъчителното усещане; и ако човек може да се свърже с тези сили, стига се до там, той да се отнася към изживяванията, които биха били крайно мъчителни в обикновения живот, като един страничен наблюдател. Ето защо хора, които са поели по пътя на свръхсетивното познание, въпреки че са всред водовъртежа на могъщи чувствени потоци, постигат съвършено спокойствие и равновесие в своето ежедневие. Съществува и друга възможност: Вътрешните изживявания да повлияят на външния свят, така че временно човек да не може да се справи с живота и със самия себе си, както е можел преди да поеме пътя на познанието. Ето как човек е принуден да черпи сили от вътрешните постижения на душата, за да се справя с изискванията на живота и съдбата. Най-добрият път на познание винаги се оказва този, който води към свръхсетивния свят чрез укрепване и "сгъстяване" на душевния живот посредством медитиране върху определени мисли и чувства.
Тук същественото е да не си послужим с мислите и чувствата, както правим това в сетивния свят, а да живеем със мислите и чувствата, да съсредоточим във тях всичките си душевни сили.
По време на медитациите те трябва да изпълнят цялото съзнание. Човек трябва например да се спре на една мисъл, която обогатява душата му с някаква увереност, да изключи нейната външна страна и да се вживее в тази мисъл така, че да стане едно цяло с нея. Няма нужда тази мисъл да се отнася за висшия миров ред, макар че може да е във висша степен полезна. За целите на медитирането може да се вземе една мисъл, която отразява едно обикновено изживяване. Особено плодотворни са усилията, свързани с любовта и нейните подвизи, които възпламеняват в човека най-топли и искрени чувства.
към текста >>
Свръхсетивният душевен живот може да настъпи по най-неочакван начин; и все пак до една контролирана опитност, както човек се контролира при ежедневието си в сетивния
свят
, може да се стигне, само ако следваме описания път
на
познание.
В този случай медитациите пораждат недостатъчно сила, защото душата предварително се усеща сродна с тяхното съдържание и не се стреми към необходимите усилия да се превърне в едно цяло с това съдържание. А тъкмо в посоченото усилие свръхсетивните познавателни сили стават наистина активни, а не сливайки се със съдържанието на медитациите като такова. Свръхсетивното виждане може да бъде постигнато и по друг начин. Определени хора стигат до дълбоки и съкровени изживявания, благодарение на своите предразположби, които отварят душата за свръхсетивното познание. Има хора, които далеч не изглеждат предопределени за подобни, внезапно нахлуващи в душата свръхсетивни способности.
Свръхсетивният душевен живот може да настъпи по най-неочакван начин; и все пак до една контролирана опитност, както човек се контролира при ежедневието си в сетивния свят, може да се стигне, само ако следваме описания път на познание.
Всяко друго нахлуване на свръхсетивния свят в душевните изживявания довежда до там, че човек се вижда заставен да ги приеме и се обърква всред тях или се поддава на всички възможни заблуждения относно истинската им стойност. Не трябва да забравяме, че по пътя на свръхсетивното познание душата непрекъснато се променя. Често става така, че в рамките на сетивното съществувание човек не се поддава на илюзии и заблуждения; но веднага след навлизането си в свръхсетивния свят по най-лековерен начин да стане жертва на илюзии и заблуждения от друг род. Възможен е и друг случай в сетивния свят човек да има здрав усет за истината и да си казва: Относно даден въпрос ти не трябва да вярваш на това, което задоволява твоя егоизъм. И все пак такъв човек може да стигне до там, че в свръхсетивния свят да вижда това, което съответствува на неговия егоизъм.
към текста >>
Всяко друго нахлуване
на
свръхсетивния
свят
в душевните изживявания довежда до там, че човек се вижда заставен да ги приеме и се обърква всред тях или се поддава
на
всички възможни заблуждения относно истинската им стойност.
А тъкмо в посоченото усилие свръхсетивните познавателни сили стават наистина активни, а не сливайки се със съдържанието на медитациите като такова. Свръхсетивното виждане може да бъде постигнато и по друг начин. Определени хора стигат до дълбоки и съкровени изживявания, благодарение на своите предразположби, които отварят душата за свръхсетивното познание. Има хора, които далеч не изглеждат предопределени за подобни, внезапно нахлуващи в душата свръхсетивни способности. Свръхсетивният душевен живот може да настъпи по най-неочакван начин; и все пак до една контролирана опитност, както човек се контролира при ежедневието си в сетивния свят, може да се стигне, само ако следваме описания път на познание.
Всяко друго нахлуване на свръхсетивния свят в душевните изживявания довежда до там, че човек се вижда заставен да ги приеме и се обърква всред тях или се поддава на всички възможни заблуждения относно истинската им стойност.
Не трябва да забравяме, че по пътя на свръхсетивното познание душата непрекъснато се променя. Често става така, че в рамките на сетивното съществувание човек не се поддава на илюзии и заблуждения; но веднага след навлизането си в свръхсетивния свят по най-лековерен начин да стане жертва на илюзии и заблуждения от друг род. Възможен е и друг случай в сетивния свят човек да има здрав усет за истината и да си казва: Относно даден въпрос ти не трябва да вярваш на това, което задоволява твоя егоизъм. И все пак такъв човек може да стигне до там, че в свръхсетивния свят да вижда това, което съответствува на неговия егоизъм. Нека да се замислим как този егоизъм участвува в това, което човек вижда.
към текста >>
Често става така, че в рамките
на
сетивното съществувание човек не се поддава
на
илюзии и заблуждения; но веднага след навлизането си в свръхсетивния
свят
по най-лековерен начин да стане жертва
на
илюзии и заблуждения от друг род.
Определени хора стигат до дълбоки и съкровени изживявания, благодарение на своите предразположби, които отварят душата за свръхсетивното познание. Има хора, които далеч не изглеждат предопределени за подобни, внезапно нахлуващи в душата свръхсетивни способности. Свръхсетивният душевен живот може да настъпи по най-неочакван начин; и все пак до една контролирана опитност, както човек се контролира при ежедневието си в сетивния свят, може да се стигне, само ако следваме описания път на познание. Всяко друго нахлуване на свръхсетивния свят в душевните изживявания довежда до там, че човек се вижда заставен да ги приеме и се обърква всред тях или се поддава на всички възможни заблуждения относно истинската им стойност. Не трябва да забравяме, че по пътя на свръхсетивното познание душата непрекъснато се променя.
Често става така, че в рамките на сетивното съществувание човек не се поддава на илюзии и заблуждения; но веднага след навлизането си в свръхсетивния свят по най-лековерен начин да стане жертва на илюзии и заблуждения от друг род.
Възможен е и друг случай в сетивния свят човек да има здрав усет за истината и да си казва: Относно даден въпрос ти не трябва да вярваш на това, което задоволява твоя егоизъм. И все пак такъв човек може да стигне до там, че в свръхсетивния свят да вижда това, което съответствува на неговия егоизъм. Нека да се замислим как този егоизъм участвува в това, което човек вижда. Той вижда това, към което го тласка неговият егоизъм. Човек не се досеща, че тъкмо егоизмът насочва духовния му поглед.
към текста >>
Възможен е и друг случай в сетивния
свят
човек да има здрав усет за
истината
и да си казва: Относно даден въпрос ти не трябва да вярваш
на
това, което задоволява твоя егоизъм.
Има хора, които далеч не изглеждат предопределени за подобни, внезапно нахлуващи в душата свръхсетивни способности. Свръхсетивният душевен живот може да настъпи по най-неочакван начин; и все пак до една контролирана опитност, както човек се контролира при ежедневието си в сетивния свят, може да се стигне, само ако следваме описания път на познание. Всяко друго нахлуване на свръхсетивния свят в душевните изживявания довежда до там, че човек се вижда заставен да ги приеме и се обърква всред тях или се поддава на всички възможни заблуждения относно истинската им стойност. Не трябва да забравяме, че по пътя на свръхсетивното познание душата непрекъснато се променя. Често става така, че в рамките на сетивното съществувание човек не се поддава на илюзии и заблуждения; но веднага след навлизането си в свръхсетивния свят по най-лековерен начин да стане жертва на илюзии и заблуждения от друг род.
Възможен е и друг случай в сетивния свят човек да има здрав усет за истината и да си казва: Относно даден въпрос ти не трябва да вярваш на това, което задоволява твоя егоизъм.
И все пак такъв човек може да стигне до там, че в свръхсетивния свят да вижда това, което съответствува на неговия егоизъм. Нека да се замислим как този егоизъм участвува в това, което човек вижда. Той вижда това, към което го тласка неговият егоизъм. Човек не се досеща, че тъкмо егоизмът насочва духовния му поглед. И съвсем естествено той счита видяното за истина.
към текста >>
И все пак такъв човек може да стигне до там, че в свръхсетивния
свят
да вижда това, което съответствува
на
неговия егоизъм.
Свръхсетивният душевен живот може да настъпи по най-неочакван начин; и все пак до една контролирана опитност, както човек се контролира при ежедневието си в сетивния свят, може да се стигне, само ако следваме описания път на познание. Всяко друго нахлуване на свръхсетивния свят в душевните изживявания довежда до там, че човек се вижда заставен да ги приеме и се обърква всред тях или се поддава на всички възможни заблуждения относно истинската им стойност. Не трябва да забравяме, че по пътя на свръхсетивното познание душата непрекъснато се променя. Често става така, че в рамките на сетивното съществувание човек не се поддава на илюзии и заблуждения; но веднага след навлизането си в свръхсетивния свят по най-лековерен начин да стане жертва на илюзии и заблуждения от друг род. Възможен е и друг случай в сетивния свят човек да има здрав усет за истината и да си казва: Относно даден въпрос ти не трябва да вярваш на това, което задоволява твоя егоизъм.
И все пак такъв човек може да стигне до там, че в свръхсетивния свят да вижда това, което съответствува на неговия егоизъм.
Нека да се замислим как този егоизъм участвува в това, което човек вижда. Той вижда това, към което го тласка неговият егоизъм. Човек не се досеща, че тъкмо егоизмът насочва духовния му поглед. И съвсем естествено той счита видяното за истина. Единствената предпазна мярка се състои в следното: Енергичната воля за себепознание в свръхсетивния свят все повече и повече да вниква в маските на егоизма.
към текста >>
Единствената предпазна мярка се състои в следното: Енергичната воля за себепознание в свръхсетивния
свят
все повече и повече да вниква в маските
на
егоизма.
И все пак такъв човек може да стигне до там, че в свръхсетивния свят да вижда това, което съответствува на неговия егоизъм. Нека да се замислим как този егоизъм участвува в това, което човек вижда. Той вижда това, към което го тласка неговият егоизъм. Човек не се досеща, че тъкмо егоизмът насочва духовния му поглед. И съвсем естествено той счита видяното за истина.
Единствената предпазна мярка се състои в следното: Енергичната воля за себепознание в свръхсетивния свят все повече и повече да вниква в маските на егоизма.
Ако човек отчита възможността, собствената му душа да изпадне тук или там в егоизъм и в медитациите води безпощадна борба срещу него, той постепенно ще се освободи от влиянията на егоизма. Истинската и несмущавана подвижност на душата в по-висшите светове се подсилва от обстоятелството, че тя си изгражда определен възглед относно различията на отделните душевни качества, когато те се проявяват в сетивния или в духовния свят. Това изпъква особено ясно, когато спрем поглед върху моралните качества на душата. В рамките на сетивния свят природните закони се различават от моралните. Ако искаме да си обясним природните процеси, ние не сме длъжни да прибягваме до морални представи.
към текста >>
Истинската и несмущавана подвижност
на
душата в по-висшите светове се подсилва от обстоятелството, че тя си изгражда определен възглед относно различията
на
отделните душевни качества, когато те се проявяват в сетивния или в духовния
свят
.
Той вижда това, към което го тласка неговият егоизъм. Човек не се досеща, че тъкмо егоизмът насочва духовния му поглед. И съвсем естествено той счита видяното за истина. Единствената предпазна мярка се състои в следното: Енергичната воля за себепознание в свръхсетивния свят все повече и повече да вниква в маските на егоизма. Ако човек отчита възможността, собствената му душа да изпадне тук или там в егоизъм и в медитациите води безпощадна борба срещу него, той постепенно ще се освободи от влиянията на егоизма.
Истинската и несмущавана подвижност на душата в по-висшите светове се подсилва от обстоятелството, че тя си изгражда определен възглед относно различията на отделните душевни качества, когато те се проявяват в сетивния или в духовния свят.
Това изпъква особено ясно, когато спрем поглед върху моралните качества на душата. В рамките на сетивния свят природните закони се различават от моралните. Ако искаме да си обясним природните процеси, ние не сме длъжни да прибягваме до морални представи. Ние изследваме едно отровно растение според природните закони и не го обвиняваме, че е отровно. Трябва да сме наясно и за следното: В животинския свят можем да говорим най-много за далечно подобие на морален живот, защото в случая позоваването на истинска морална преценка означава цялостно объркване на нещата.
към текста >>
В рамките
на
сетивния
свят
природните закони се различават от моралните.
И съвсем естествено той счита видяното за истина. Единствената предпазна мярка се състои в следното: Енергичната воля за себепознание в свръхсетивния свят все повече и повече да вниква в маските на егоизма. Ако човек отчита възможността, собствената му душа да изпадне тук или там в егоизъм и в медитациите води безпощадна борба срещу него, той постепенно ще се освободи от влиянията на егоизма. Истинската и несмущавана подвижност на душата в по-висшите светове се подсилва от обстоятелството, че тя си изгражда определен възглед относно различията на отделните душевни качества, когато те се проявяват в сетивния или в духовния свят. Това изпъква особено ясно, когато спрем поглед върху моралните качества на душата.
В рамките на сетивния свят природните закони се различават от моралните.
Ако искаме да си обясним природните процеси, ние не сме длъжни да прибягваме до морални представи. Ние изследваме едно отровно растение според природните закони и не го обвиняваме, че е отровно. Трябва да сме наясно и за следното: В животинския свят можем да говорим най-много за далечно подобие на морален живот, защото в случая позоваването на истинска морална преценка означава цялостно объркване на нещата. В човешкия живот моралната преценка започва с размишлението върху стойността на битието. Тя е нещо, от което човек постоянно извежда своята собствена стойност, стига да е придобил точен и безпристрастен поглед върху самия себе си.
към текста >>
Трябва да сме наясно и за следното: В животинския
свят
можем да говорим най-много за далечно подобие
на
морален живот, защото в случая позоваването
на
истинска морална преценка означава цялостно объркване
на
нещата.
Истинската и несмущавана подвижност на душата в по-висшите светове се подсилва от обстоятелството, че тя си изгражда определен възглед относно различията на отделните душевни качества, когато те се проявяват в сетивния или в духовния свят. Това изпъква особено ясно, когато спрем поглед върху моралните качества на душата. В рамките на сетивния свят природните закони се различават от моралните. Ако искаме да си обясним природните процеси, ние не сме длъжни да прибягваме до морални представи. Ние изследваме едно отровно растение според природните закони и не го обвиняваме, че е отровно.
Трябва да сме наясно и за следното: В животинския свят можем да говорим най-много за далечно подобие на морален живот, защото в случая позоваването на истинска морална преценка означава цялостно объркване на нещата.
В човешкия живот моралната преценка започва с размишлението върху стойността на битието. Тя е нещо, от което човек постоянно извежда своята собствена стойност, стига да е придобил точен и безпристрастен поглед върху самия себе си. Обаче в рамките на сетивния свят никому не би хрумнало да разглежда природните закони наравно с моралните. След като човек навлезе в свръхсетивния свят положението се променя. Колкото по-духовни са свръхсетивните области, толкова повече моралните закони съвпадат с това, което там може да се нарече природни закони.
към текста >>
Обаче в рамките
на
сетивния
свят
никому не би хрумнало да разглежда природните закони наравно с моралните.
Ако искаме да си обясним природните процеси, ние не сме длъжни да прибягваме до морални представи. Ние изследваме едно отровно растение според природните закони и не го обвиняваме, че е отровно. Трябва да сме наясно и за следното: В животинския свят можем да говорим най-много за далечно подобие на морален живот, защото в случая позоваването на истинска морална преценка означава цялостно объркване на нещата. В човешкия живот моралната преценка започва с размишлението върху стойността на битието. Тя е нещо, от което човек постоянно извежда своята собствена стойност, стига да е придобил точен и безпристрастен поглед върху самия себе си.
Обаче в рамките на сетивния свят никому не би хрумнало да разглежда природните закони наравно с моралните.
След като човек навлезе в свръхсетивния свят положението се променя. Колкото по-духовни са свръхсетивните области, толкова повече моралните закони съвпадат с това, което там може да се нарече природни закони. Когато в сетивния свят казваме, че едно злодеяние просто изгаря душата, ние се изразяваме в преносен смисъл. Ние знаем, че процесите на природното горене са нещо съвсем различно. За свръхсетивните светове подобна разлика не съществува.
към текста >>
След като човек навлезе в свръхсетивния
свят
положението се променя.
Ние изследваме едно отровно растение според природните закони и не го обвиняваме, че е отровно. Трябва да сме наясно и за следното: В животинския свят можем да говорим най-много за далечно подобие на морален живот, защото в случая позоваването на истинска морална преценка означава цялостно объркване на нещата. В човешкия живот моралната преценка започва с размишлението върху стойността на битието. Тя е нещо, от което човек постоянно извежда своята собствена стойност, стига да е придобил точен и безпристрастен поглед върху самия себе си. Обаче в рамките на сетивния свят никому не би хрумнало да разглежда природните закони наравно с моралните.
След като човек навлезе в свръхсетивния свят положението се променя.
Колкото по-духовни са свръхсетивните области, толкова повече моралните закони съвпадат с това, което там може да се нарече природни закони. Когато в сетивния свят казваме, че едно злодеяние просто изгаря душата, ние се изразяваме в преносен смисъл. Ние знаем, че процесите на природното горене са нещо съвсем различно. За свръхсетивните светове подобна разлика не съществува. Там омраза и завист са същевременно и сили, които се проявяват по такъв начин, че можем да определим техните действия като съответствуващи на тези светове природни процеси.
към текста >>
Когато в сетивния
свят
казваме, че едно злодеяние просто изгаря душата, ние се изразяваме в преносен смисъл.
В човешкия живот моралната преценка започва с размишлението върху стойността на битието. Тя е нещо, от което човек постоянно извежда своята собствена стойност, стига да е придобил точен и безпристрастен поглед върху самия себе си. Обаче в рамките на сетивния свят никому не би хрумнало да разглежда природните закони наравно с моралните. След като човек навлезе в свръхсетивния свят положението се променя. Колкото по-духовни са свръхсетивните области, толкова повече моралните закони съвпадат с това, което там може да се нарече природни закони.
Когато в сетивния свят казваме, че едно злодеяние просто изгаря душата, ние се изразяваме в преносен смисъл.
Ние знаем, че процесите на природното горене са нещо съвсем различно. За свръхсетивните светове подобна разлика не съществува. Там омраза и завист са същевременно и сили, които се проявяват по такъв начин, че можем да определим техните действия като съответствуващи на тези светове природни процеси. Там омразата и завистта действуват обратно върху тези, които ги пораждат в себе си по един страшен и разрушаващ начин. Възникват разрушителни процеси, които са пагубни за духовните Същества.
към текста >>
В сетивния
свят
и неговите природни закони ръката, която върши неморално деяние, се разглежда точно както и ръката, извършваща едно добро дело.
Там омраза и завист са същевременно и сили, които се проявяват по такъв начин, че можем да определим техните действия като съответствуващи на тези светове природни процеси. Там омразата и завистта действуват обратно върху тези, които ги пораждат в себе си по един страшен и разрушаващ начин. Възникват разрушителни процеси, които са пагубни за духовните Същества. В духовните светове любовта се проявява така, сякаш излъчва една стимулираща, съзидателна топлина. Тези подробности могат да бъдат забелязани и в човешкото етерно тяло.
В сетивния свят и неговите природни закони ръката, която върши неморално деяние, се разглежда точно както и ръката, извършваща едно добро дело.
Обаче отделни части от човешкото етерно тяло остават неразвити, ако не са налице съответствуващите им морални чувства. Несъвършеното изграждане на етерните органи можем да изведем от моралните качества по същия начин, както в сетивния свят обясняваме природните процеси чрез природни закони. Обаче никога не можем да изведем несъвършенствата на етерното тяло от непълното развитие на един или друг сетивен орган. Не трябва да забравяме, че за различните светове са валидни различни видове закономерност. Даден човек може да има непълно развит телесен орган; съответствуващата му част от етерното му тяло обаче може да бъде не само нормално развита, а дори толкова съвършена, колкото не съвършен е телесният орган.
към текста >>
Несъвършеното изграждане
на
етерните органи можем да изведем от моралните качества по същия начин, както в сетивния
свят
обясняваме природните процеси чрез природни закони.
Възникват разрушителни процеси, които са пагубни за духовните Същества. В духовните светове любовта се проявява така, сякаш излъчва една стимулираща, съзидателна топлина. Тези подробности могат да бъдат забелязани и в човешкото етерно тяло. В сетивния свят и неговите природни закони ръката, която върши неморално деяние, се разглежда точно както и ръката, извършваща едно добро дело. Обаче отделни части от човешкото етерно тяло остават неразвити, ако не са налице съответствуващите им морални чувства.
Несъвършеното изграждане на етерните органи можем да изведем от моралните качества по същия начин, както в сетивния свят обясняваме природните процеси чрез природни закони.
Обаче никога не можем да изведем несъвършенствата на етерното тяло от непълното развитие на един или друг сетивен орган. Не трябва да забравяме, че за различните светове са валидни различни видове закономерност. Даден човек може да има непълно развит телесен орган; съответствуващата му част от етерното му тяло обаче може да бъде не само нормално развита, а дори толкова съвършена, колкото не съвършен е телесният орган. Разликата между свръхсетивните светове и физическата действителност изпъква особено отчетливо там, където си служим с представите за "красивото" и "грозното". Начинът, по който употребяваме тези представи в сетивния свят, изгубва всякакво значение, след като пристъпим в свръхсетивните светове.
към текста >>
Начинът, по който употребяваме тези представи в сетивния
свят
, изгубва всякакво значение, след като пристъпим в свръхсетивните светове.
Несъвършеното изграждане на етерните органи можем да изведем от моралните качества по същия начин, както в сетивния свят обясняваме природните процеси чрез природни закони. Обаче никога не можем да изведем несъвършенствата на етерното тяло от непълното развитие на един или друг сетивен орган. Не трябва да забравяме, че за различните светове са валидни различни видове закономерност. Даден човек може да има непълно развит телесен орган; съответствуващата му част от етерното му тяло обаче може да бъде не само нормално развита, а дори толкова съвършена, колкото не съвършен е телесният орган. Разликата между свръхсетивните светове и физическата действителност изпъква особено отчетливо там, където си служим с представите за "красивото" и "грозното".
Начинът, по който употребяваме тези представи в сетивния свят, изгубва всякакво значение, след като пристъпим в свръхсетивните светове.
В рамките на сетивния свят "красиво" може да е само едно същество, което съумява да разкрие и на другите същества от своя свят всичко, което то изживява в себе си, така че другите същества да вземат участие в неговото цялостно изживяване. Способността на едно същество да се изяви с всичко, което е вътре в него и да не остави нищо скрито, би могла да се определи във висшите светове като нещо "красиво". И там това понятие напълно съвпада с безрезервната и спонтанна откровеност на това, което едно същество носи в себе си. "Грозна" би могла да се нарече ситуацията, когато дадено същество отказва да прояви своите качества и се крие от другите същества. По този начин подобно същество се оттегля от своето духовно обкръжение.
към текста >>
В рамките
на
сетивния
свят
"красиво" може да е само едно същество, което съумява да разкрие и
на
другите същества от своя
свят
всичко, което то изживява в себе си, така че другите същества да вземат участие в неговото цялостно изживяване.
Обаче никога не можем да изведем несъвършенствата на етерното тяло от непълното развитие на един или друг сетивен орган. Не трябва да забравяме, че за различните светове са валидни различни видове закономерност. Даден човек може да има непълно развит телесен орган; съответствуващата му част от етерното му тяло обаче може да бъде не само нормално развита, а дори толкова съвършена, колкото не съвършен е телесният орган. Разликата между свръхсетивните светове и физическата действителност изпъква особено отчетливо там, където си служим с представите за "красивото" и "грозното". Начинът, по който употребяваме тези представи в сетивния свят, изгубва всякакво значение, след като пристъпим в свръхсетивните светове.
В рамките на сетивния свят "красиво" може да е само едно същество, което съумява да разкрие и на другите същества от своя свят всичко, което то изживява в себе си, така че другите същества да вземат участие в неговото цялостно изживяване.
Способността на едно същество да се изяви с всичко, което е вътре в него и да не остави нищо скрито, би могла да се определи във висшите светове като нещо "красиво". И там това понятие напълно съвпада с безрезервната и спонтанна откровеност на това, което едно същество носи в себе си. "Грозна" би могла да се нарече ситуацията, когато дадено същество отказва да прояви своите качества и се крие от другите същества. По този начин подобно същество се оттегля от своето духовно обкръжение. Така това понятие съвпада с понятието за една неоткровена, прикрита себеизява.
към текста >>
Да лъжеш и да мразиш в духовния
свят
практически е същото, когато едно грозно същество се появява и започва да лъже.
Способността на едно същество да се изяви с всичко, което е вътре в него и да не остави нищо скрито, би могла да се определи във висшите светове като нещо "красиво". И там това понятие напълно съвпада с безрезервната и спонтанна откровеност на това, което едно същество носи в себе си. "Грозна" би могла да се нарече ситуацията, когато дадено същество отказва да прояви своите качества и се крие от другите същества. По този начин подобно същество се оттегля от своето духовно обкръжение. Така това понятие съвпада с понятието за една неоткровена, прикрита себеизява.
Да лъжеш и да мразиш в духовния свят практически е същото, когато едно грозно същество се появява и започва да лъже.
Също и това, което в сетивния свят срещаме като желания и страсти, изцяло променя своето значение в духовния свят. Такива горещи желания, които в сетивния свят бликат от вътрешната природа на човешката душа, в духовния свят не съществуват. Там "горещото желание" се възпламенява от това, което наблюдаваме вън от дадено същество. Едно същество, което усеща, че не притежава определени качества, каквито би трябвало да има според своята природа, наблюдава друго същество, което притежава съответните качества. То непрекъснато трябва да бъде пред него.
към текста >>
Също и това, което в сетивния
свят
срещаме като желания и страсти, изцяло променя своето значение в духовния
свят
.
И там това понятие напълно съвпада с безрезервната и спонтанна откровеност на това, което едно същество носи в себе си. "Грозна" би могла да се нарече ситуацията, когато дадено същество отказва да прояви своите качества и се крие от другите същества. По този начин подобно същество се оттегля от своето духовно обкръжение. Така това понятие съвпада с понятието за една неоткровена, прикрита себеизява. Да лъжеш и да мразиш в духовния свят практически е същото, когато едно грозно същество се появява и започва да лъже.
Също и това, което в сетивния свят срещаме като желания и страсти, изцяло променя своето значение в духовния свят.
Такива горещи желания, които в сетивния свят бликат от вътрешната природа на човешката душа, в духовния свят не съществуват. Там "горещото желание" се възпламенява от това, което наблюдаваме вън от дадено същество. Едно същество, което усеща, че не притежава определени качества, каквито би трябвало да има според своята природа, наблюдава друго същество, което притежава съответните качества. То непрекъснато трябва да бъде пред него. Както в сетивния свят окото вижда само видимите процеси и предмети, така и в свръхсетивния свят липсата на определено качество непрекъснато привлича едно Същество в близост до друго, което притежава съответното качество.
към текста >>
Такива горещи желания, които в сетивния
свят
бликат от вътрешната природа
на
човешката душа, в духовния
свят
не съществуват.
"Грозна" би могла да се нарече ситуацията, когато дадено същество отказва да прояви своите качества и се крие от другите същества. По този начин подобно същество се оттегля от своето духовно обкръжение. Така това понятие съвпада с понятието за една неоткровена, прикрита себеизява. Да лъжеш и да мразиш в духовния свят практически е същото, когато едно грозно същество се появява и започва да лъже. Също и това, което в сетивния свят срещаме като желания и страсти, изцяло променя своето значение в духовния свят.
Такива горещи желания, които в сетивния свят бликат от вътрешната природа на човешката душа, в духовния свят не съществуват.
Там "горещото желание" се възпламенява от това, което наблюдаваме вън от дадено същество. Едно същество, което усеща, че не притежава определени качества, каквито би трябвало да има според своята природа, наблюдава друго същество, което притежава съответните качества. То непрекъснато трябва да бъде пред него. Както в сетивния свят окото вижда само видимите процеси и предмети, така и в свръхсетивния свят липсата на определено качество непрекъснато привлича едно Същество в близост до друго, което притежава съответното качество. Обликът на това Същество се превръща в един постоянен упрек, който действува като реална сила, така, че Съществото с недостатъците, наблюдавайки другото Същество, изпитва силното желание да подобри своите недостатъци.
към текста >>
Както в сетивния
свят
окото вижда само видимите процеси и предмети, така и в свръхсетивния
свят
липсата
на
определено качество непрекъснато привлича едно Същество в близост до друго, което притежава съответното качество.
Също и това, което в сетивния свят срещаме като желания и страсти, изцяло променя своето значение в духовния свят. Такива горещи желания, които в сетивния свят бликат от вътрешната природа на човешката душа, в духовния свят не съществуват. Там "горещото желание" се възпламенява от това, което наблюдаваме вън от дадено същество. Едно същество, което усеща, че не притежава определени качества, каквито би трябвало да има според своята природа, наблюдава друго същество, което притежава съответните качества. То непрекъснато трябва да бъде пред него.
Както в сетивния свят окото вижда само видимите процеси и предмети, така и в свръхсетивния свят липсата на определено качество непрекъснато привлича едно Същество в близост до друго, което притежава съответното качество.
Обликът на това Същество се превръща в един постоянен упрек, който действува като реална сила, така, че Съществото с недостатъците, наблюдавайки другото Същество, изпитва силното желание да подобри своите недостатъци. Това е изживяване, съвършено различно от желанията в сетивния свят. Тези отношения в духовния свят не накърняват свободната воля. Едно Същество може да се защити от това, което наблюдението предизвиква в него. Тогава постепенно се стига до там, че то се отдалечава от близостта на образцовото Същество.
към текста >>
Това е изживяване, съвършено различно от желанията в сетивния
свят
.
Там "горещото желание" се възпламенява от това, което наблюдаваме вън от дадено същество. Едно същество, което усеща, че не притежава определени качества, каквито би трябвало да има според своята природа, наблюдава друго същество, което притежава съответните качества. То непрекъснато трябва да бъде пред него. Както в сетивния свят окото вижда само видимите процеси и предмети, така и в свръхсетивния свят липсата на определено качество непрекъснато привлича едно Същество в близост до друго, което притежава съответното качество. Обликът на това Същество се превръща в един постоянен упрек, който действува като реална сила, така, че Съществото с недостатъците, наблюдавайки другото Същество, изпитва силното желание да подобри своите недостатъци.
Това е изживяване, съвършено различно от желанията в сетивния свят.
Тези отношения в духовния свят не накърняват свободната воля. Едно Същество може да се защити от това, което наблюдението предизвиква в него. Тогава постепенно се стига до там, че то се отдалечава от близостта на образцовото Същество. Последицата от това е, че подобно Същество, отхвърлящо своя образец, се пренася в светове, където то има по-лоши условия за съществувание от тези, с които би разполагало, така да се каже, в предопределения за него свят. Всичко това показва, че с навлизането в свръхсетивните светове, представният свят трябва да се промени.
към текста >>
Тези отношения в духовния
свят
не накърняват свободната воля.
Едно същество, което усеща, че не притежава определени качества, каквито би трябвало да има според своята природа, наблюдава друго същество, което притежава съответните качества. То непрекъснато трябва да бъде пред него. Както в сетивния свят окото вижда само видимите процеси и предмети, така и в свръхсетивния свят липсата на определено качество непрекъснато привлича едно Същество в близост до друго, което притежава съответното качество. Обликът на това Същество се превръща в един постоянен упрек, който действува като реална сила, така, че Съществото с недостатъците, наблюдавайки другото Същество, изпитва силното желание да подобри своите недостатъци. Това е изживяване, съвършено различно от желанията в сетивния свят.
Тези отношения в духовния свят не накърняват свободната воля.
Едно Същество може да се защити от това, което наблюдението предизвиква в него. Тогава постепенно се стига до там, че то се отдалечава от близостта на образцовото Същество. Последицата от това е, че подобно Същество, отхвърлящо своя образец, се пренася в светове, където то има по-лоши условия за съществувание от тези, с които би разполагало, така да се каже, в предопределения за него свят. Всичко това показва, че с навлизането в свръхсетивните светове, представният свят трябва да се промени. Ако човек иска да направи точни описания на свръхсетивния свят, той трябва да преобрази досегашните си понятия, да ги разшири и слее с други.
към текста >>
Последицата от това е, че подобно Същество, отхвърлящо своя образец, се пренася в светове, където то има по-лоши условия за съществувание от тези, с които би разполагало, така да се каже, в предопределения за него
свят
.
Обликът на това Същество се превръща в един постоянен упрек, който действува като реална сила, така, че Съществото с недостатъците, наблюдавайки другото Същество, изпитва силното желание да подобри своите недостатъци. Това е изживяване, съвършено различно от желанията в сетивния свят. Тези отношения в духовния свят не накърняват свободната воля. Едно Същество може да се защити от това, което наблюдението предизвиква в него. Тогава постепенно се стига до там, че то се отдалечава от близостта на образцовото Същество.
Последицата от това е, че подобно Същество, отхвърлящо своя образец, се пренася в светове, където то има по-лоши условия за съществувание от тези, с които би разполагало, така да се каже, в предопределения за него свят.
Всичко това показва, че с навлизането в свръхсетивните светове, представният свят трябва да се промени. Ако човек иска да направи точни описания на свръхсетивния свят, той трябва да преобрази досегашните си понятия, да ги разшири и слее с други. Ето защо, свръхсетивните описания, които си служат с неизменните понятия, взети от сетивния свят, вина ги съдържат нещо несполучливо. Един верен усет за нещата може да ни подскаже как именно да си служим с понятия, които разкриват пълното си значение едва в свръхсетивния свят, докато в сетивния свят те изглеждат малко или много символични. Някой може да почувствува лъжата като нещо наистина грозно.
към текста >>
Всичко това показва, че с навлизането в свръхсетивните светове, представният
свят
трябва да се промени.
Това е изживяване, съвършено различно от желанията в сетивния свят. Тези отношения в духовния свят не накърняват свободната воля. Едно Същество може да се защити от това, което наблюдението предизвиква в него. Тогава постепенно се стига до там, че то се отдалечава от близостта на образцовото Същество. Последицата от това е, че подобно Същество, отхвърлящо своя образец, се пренася в светове, където то има по-лоши условия за съществувание от тези, с които би разполагало, така да се каже, в предопределения за него свят.
Всичко това показва, че с навлизането в свръхсетивните светове, представният свят трябва да се промени.
Ако човек иска да направи точни описания на свръхсетивния свят, той трябва да преобрази досегашните си понятия, да ги разшири и слее с други. Ето защо, свръхсетивните описания, които си служат с неизменните понятия, взети от сетивния свят, вина ги съдържат нещо несполучливо. Един верен усет за нещата може да ни подскаже как именно да си служим с понятия, които разкриват пълното си значение едва в свръхсетивния свят, докато в сетивния свят те изглеждат малко или много символични. Някой може да почувствува лъжата като нещо наистина грозно. Но как стоят нещата с това понятие в свръхсетивния свят?
към текста >>
Ако човек иска да направи точни описания
на
свръхсетивния
свят
, той трябва да преобрази досегашните си понятия, да ги разшири и слее с други.
Тези отношения в духовния свят не накърняват свободната воля. Едно Същество може да се защити от това, което наблюдението предизвиква в него. Тогава постепенно се стига до там, че то се отдалечава от близостта на образцовото Същество. Последицата от това е, че подобно Същество, отхвърлящо своя образец, се пренася в светове, където то има по-лоши условия за съществувание от тези, с които би разполагало, така да се каже, в предопределения за него свят. Всичко това показва, че с навлизането в свръхсетивните светове, представният свят трябва да се промени.
Ако човек иска да направи точни описания на свръхсетивния свят, той трябва да преобрази досегашните си понятия, да ги разшири и слее с други.
Ето защо, свръхсетивните описания, които си служат с неизменните понятия, взети от сетивния свят, вина ги съдържат нещо несполучливо. Един верен усет за нещата може да ни подскаже как именно да си служим с понятия, които разкриват пълното си значение едва в свръхсетивния свят, докато в сетивния свят те изглеждат малко или много символични. Някой може да почувствува лъжата като нещо наистина грозно. Но как стоят нещата с това понятие в свръхсетивния свят? Там употребата на подобна дума е само един слаб отзвук, защото всички светове са взаимно свързани и дори "долу" в сетивния свят, човек има смътното, несъзнавано усещане за тази взаимни връзки.
към текста >>
Ето защо, свръхсетивните описания, които си служат с неизменните понятия, взети от сетивния
свят
, вина ги съдържат нещо несполучливо.
Едно Същество може да се защити от това, което наблюдението предизвиква в него. Тогава постепенно се стига до там, че то се отдалечава от близостта на образцовото Същество. Последицата от това е, че подобно Същество, отхвърлящо своя образец, се пренася в светове, където то има по-лоши условия за съществувание от тези, с които би разполагало, така да се каже, в предопределения за него свят. Всичко това показва, че с навлизането в свръхсетивните светове, представният свят трябва да се промени. Ако човек иска да направи точни описания на свръхсетивния свят, той трябва да преобрази досегашните си понятия, да ги разшири и слее с други.
Ето защо, свръхсетивните описания, които си служат с неизменните понятия, взети от сетивния свят, вина ги съдържат нещо несполучливо.
Един верен усет за нещата може да ни подскаже как именно да си служим с понятия, които разкриват пълното си значение едва в свръхсетивния свят, докато в сетивния свят те изглеждат малко или много символични. Някой може да почувствува лъжата като нещо наистина грозно. Но как стоят нещата с това понятие в свръхсетивния свят? Там употребата на подобна дума е само един слаб отзвук, защото всички светове са взаимно свързани и дори "долу" в сетивния свят, човек има смътното, несъзнавано усещане за тази взаимни връзки. Изключително важно е, че в сетивния свят усещаме лъжата като нещо грозно, макар че външните й проявления изобщо могат да не са грозни.
към текста >>
Един верен усет за нещата може да ни подскаже как именно да си служим с понятия, които разкриват пълното си значение едва в свръхсетивния
свят
, докато в сетивния
свят
те изглеждат малко или много символични.
Тогава постепенно се стига до там, че то се отдалечава от близостта на образцовото Същество. Последицата от това е, че подобно Същество, отхвърлящо своя образец, се пренася в светове, където то има по-лоши условия за съществувание от тези, с които би разполагало, така да се каже, в предопределения за него свят. Всичко това показва, че с навлизането в свръхсетивните светове, представният свят трябва да се промени. Ако човек иска да направи точни описания на свръхсетивния свят, той трябва да преобрази досегашните си понятия, да ги разшири и слее с други. Ето защо, свръхсетивните описания, които си служат с неизменните понятия, взети от сетивния свят, вина ги съдържат нещо несполучливо.
Един верен усет за нещата може да ни подскаже как именно да си служим с понятия, които разкриват пълното си значение едва в свръхсетивния свят, докато в сетивния свят те изглеждат малко или много символични.
Някой може да почувствува лъжата като нещо наистина грозно. Но как стоят нещата с това понятие в свръхсетивния свят? Там употребата на подобна дума е само един слаб отзвук, защото всички светове са взаимно свързани и дори "долу" в сетивния свят, човек има смътното, несъзнавано усещане за тази взаимни връзки. Изключително важно е, че в сетивния свят усещаме лъжата като нещо грозно, макар че външните й проявления изобщо могат да не са грозни. Дори съвсем непозволено бихме объркали представите, ако в сетивния свят решим да извлечем логически "грозното" от "лъжливото".
към текста >>
Но как стоят нещата с това понятие в свръхсетивния
свят
?
Всичко това показва, че с навлизането в свръхсетивните светове, представният свят трябва да се промени. Ако човек иска да направи точни описания на свръхсетивния свят, той трябва да преобрази досегашните си понятия, да ги разшири и слее с други. Ето защо, свръхсетивните описания, които си служат с неизменните понятия, взети от сетивния свят, вина ги съдържат нещо несполучливо. Един верен усет за нещата може да ни подскаже как именно да си служим с понятия, които разкриват пълното си значение едва в свръхсетивния свят, докато в сетивния свят те изглеждат малко или много символични. Някой може да почувствува лъжата като нещо наистина грозно.
Но как стоят нещата с това понятие в свръхсетивния свят?
Там употребата на подобна дума е само един слаб отзвук, защото всички светове са взаимно свързани и дори "долу" в сетивния свят, човек има смътното, несъзнавано усещане за тази взаимни връзки. Изключително важно е, че в сетивния свят усещаме лъжата като нещо грозно, макар че външните й проявления изобщо могат да не са грозни. Дори съвсем непозволено бихме объркали представите, ако в сетивния свят решим да извлечем логически "грозното" от "лъжливото". Обаче в свръхсетивния свят, ако лъжата е наистина видяна, тя се проявява като нещо грозно. Тук също могат да възникнат грешки и заблуждения, от които трябва да се пазим.
към текста >>
Там употребата
на
подобна дума е само един слаб отзвук, защото всички светове са взаимно свързани и дори "долу" в сетивния
свят
, човек има смътното, несъзнавано усещане за тази взаимни връзки.
Ако човек иска да направи точни описания на свръхсетивния свят, той трябва да преобрази досегашните си понятия, да ги разшири и слее с други. Ето защо, свръхсетивните описания, които си служат с неизменните понятия, взети от сетивния свят, вина ги съдържат нещо несполучливо. Един верен усет за нещата може да ни подскаже как именно да си служим с понятия, които разкриват пълното си значение едва в свръхсетивния свят, докато в сетивния свят те изглеждат малко или много символични. Някой може да почувствува лъжата като нещо наистина грозно. Но как стоят нещата с това понятие в свръхсетивния свят?
Там употребата на подобна дума е само един слаб отзвук, защото всички светове са взаимно свързани и дори "долу" в сетивния свят, човек има смътното, несъзнавано усещане за тази взаимни връзки.
Изключително важно е, че в сетивния свят усещаме лъжата като нещо грозно, макар че външните й проявления изобщо могат да не са грозни. Дори съвсем непозволено бихме объркали представите, ако в сетивния свят решим да извлечем логически "грозното" от "лъжливото". Обаче в свръхсетивния свят, ако лъжата е наистина видяна, тя се проявява като нещо грозно. Тук също могат да възникнат грешки и заблуждения, от които трябва да се пазим. В свръхсетивния свят пред душата може да застане едно Същество, което с право би могло да се нарече "зло"; но то се проявява в такава форма, каквато душата би определила като "красива", ако си послужи с представите за "красота", която човек е взаимствувал от сетивния свят.
към текста >>
Изключително важно е, че в сетивния
свят
усещаме лъжата като нещо грозно, макар че външните й проявления изобщо могат да не са грозни.
Ето защо, свръхсетивните описания, които си служат с неизменните понятия, взети от сетивния свят, вина ги съдържат нещо несполучливо. Един верен усет за нещата може да ни подскаже как именно да си служим с понятия, които разкриват пълното си значение едва в свръхсетивния свят, докато в сетивния свят те изглеждат малко или много символични. Някой може да почувствува лъжата като нещо наистина грозно. Но как стоят нещата с това понятие в свръхсетивния свят? Там употребата на подобна дума е само един слаб отзвук, защото всички светове са взаимно свързани и дори "долу" в сетивния свят, човек има смътното, несъзнавано усещане за тази взаимни връзки.
Изключително важно е, че в сетивния свят усещаме лъжата като нещо грозно, макар че външните й проявления изобщо могат да не са грозни.
Дори съвсем непозволено бихме объркали представите, ако в сетивния свят решим да извлечем логически "грозното" от "лъжливото". Обаче в свръхсетивния свят, ако лъжата е наистина видяна, тя се проявява като нещо грозно. Тук също могат да възникнат грешки и заблуждения, от които трябва да се пазим. В свръхсетивния свят пред душата може да застане едно Същество, което с право би могло да се нарече "зло"; но то се проявява в такава форма, каквато душата би определила като "красива", ако си послужи с представите за "красота", която човек е взаимствувал от сетивния свят. В подобни случаи човек вижда правилно, само ако вникне в най-дълбоките основи на въпросното Същество.
към текста >>
Дори съвсем непозволено бихме объркали представите, ако в сетивния
свят
решим да извлечем логически "грозното" от "лъжливото".
Един верен усет за нещата може да ни подскаже как именно да си служим с понятия, които разкриват пълното си значение едва в свръхсетивния свят, докато в сетивния свят те изглеждат малко или много символични. Някой може да почувствува лъжата като нещо наистина грозно. Но как стоят нещата с това понятие в свръхсетивния свят? Там употребата на подобна дума е само един слаб отзвук, защото всички светове са взаимно свързани и дори "долу" в сетивния свят, човек има смътното, несъзнавано усещане за тази взаимни връзки. Изключително важно е, че в сетивния свят усещаме лъжата като нещо грозно, макар че външните й проявления изобщо могат да не са грозни.
Дори съвсем непозволено бихме объркали представите, ако в сетивния свят решим да извлечем логически "грозното" от "лъжливото".
Обаче в свръхсетивния свят, ако лъжата е наистина видяна, тя се проявява като нещо грозно. Тук също могат да възникнат грешки и заблуждения, от които трябва да се пазим. В свръхсетивния свят пред душата може да застане едно Същество, което с право би могло да се нарече "зло"; но то се проявява в такава форма, каквато душата би определила като "красива", ако си послужи с представите за "красота", която човек е взаимствувал от сетивния свят. В подобни случаи човек вижда правилно, само ако вникне в най-дълбоките основи на въпросното Същество. И тогава той ще констатира, че "красивата" форма е само една маска, която не отговаря на това Същество; всичко, което според представите на сетивния свят е изглеждало "красиво", сега трябва да бъде изживяно като изключително грозно.
към текста >>
Обаче в свръхсетивния
свят
, ако лъжата е наистина видяна, тя се проявява като нещо грозно.
Някой може да почувствува лъжата като нещо наистина грозно. Но как стоят нещата с това понятие в свръхсетивния свят? Там употребата на подобна дума е само един слаб отзвук, защото всички светове са взаимно свързани и дори "долу" в сетивния свят, човек има смътното, несъзнавано усещане за тази взаимни връзки. Изключително важно е, че в сетивния свят усещаме лъжата като нещо грозно, макар че външните й проявления изобщо могат да не са грозни. Дори съвсем непозволено бихме объркали представите, ако в сетивния свят решим да извлечем логически "грозното" от "лъжливото".
Обаче в свръхсетивния свят, ако лъжата е наистина видяна, тя се проявява като нещо грозно.
Тук също могат да възникнат грешки и заблуждения, от които трябва да се пазим. В свръхсетивния свят пред душата може да застане едно Същество, което с право би могло да се нарече "зло"; но то се проявява в такава форма, каквато душата би определила като "красива", ако си послужи с представите за "красота", която човек е взаимствувал от сетивния свят. В подобни случаи човек вижда правилно, само ако вникне в най-дълбоките основи на въпросното Същество. И тогава той ще констатира, че "красивата" форма е само една маска, която не отговаря на това Същество; всичко, което според представите на сетивния свят е изглеждало "красиво", сега трябва да бъде изживяно като изключително грозно. И когато този момент настъпи, "злото" Същество вече не е в състояние измамно да се представя като нещо "красиво".
към текста >>
В свръхсетивния
свят
пред душата може да застане едно Същество, което с право би могло да се нарече "зло"; но то се проявява в такава форма, каквато душата би определила като "красива", ако си послужи с представите за "красота", която човек е взаимствувал от сетивния
свят
.
Там употребата на подобна дума е само един слаб отзвук, защото всички светове са взаимно свързани и дори "долу" в сетивния свят, човек има смътното, несъзнавано усещане за тази взаимни връзки. Изключително важно е, че в сетивния свят усещаме лъжата като нещо грозно, макар че външните й проявления изобщо могат да не са грозни. Дори съвсем непозволено бихме объркали представите, ако в сетивния свят решим да извлечем логически "грозното" от "лъжливото". Обаче в свръхсетивния свят, ако лъжата е наистина видяна, тя се проявява като нещо грозно. Тук също могат да възникнат грешки и заблуждения, от които трябва да се пазим.
В свръхсетивния свят пред душата може да застане едно Същество, което с право би могло да се нарече "зло"; но то се проявява в такава форма, каквато душата би определила като "красива", ако си послужи с представите за "красота", която човек е взаимствувал от сетивния свят.
В подобни случаи човек вижда правилно, само ако вникне в най-дълбоките основи на въпросното Същество. И тогава той ще констатира, че "красивата" форма е само една маска, която не отговаря на това Същество; всичко, което според представите на сетивния свят е изглеждало "красиво", сега трябва да бъде изживяно като изключително грозно. И когато този момент настъпи, "злото" Същество вече не е в състояние измамно да се представя като нещо "красиво". За наблюдателя то трябва да се разкрие в своя истински облик, който може да бъде само несъвършеният израз на това, което едно Същество е вътре в себе си. При такива явления на свръхсетивния свят става особено ясно как при навлизането в свръхсетивните светове, човешките представи трябва напълно да се променят.
към текста >>
И тогава той ще констатира, че "красивата" форма е само една маска, която не отговаря
на
това Същество; всичко, което според представите
на
сетивния
свят
е изглеждало "красиво", сега трябва да бъде изживяно като изключително грозно.
Дори съвсем непозволено бихме объркали представите, ако в сетивния свят решим да извлечем логически "грозното" от "лъжливото". Обаче в свръхсетивния свят, ако лъжата е наистина видяна, тя се проявява като нещо грозно. Тук също могат да възникнат грешки и заблуждения, от които трябва да се пазим. В свръхсетивния свят пред душата може да застане едно Същество, което с право би могло да се нарече "зло"; но то се проявява в такава форма, каквато душата би определила като "красива", ако си послужи с представите за "красота", която човек е взаимствувал от сетивния свят. В подобни случаи човек вижда правилно, само ако вникне в най-дълбоките основи на въпросното Същество.
И тогава той ще констатира, че "красивата" форма е само една маска, която не отговаря на това Същество; всичко, което според представите на сетивния свят е изглеждало "красиво", сега трябва да бъде изживяно като изключително грозно.
И когато този момент настъпи, "злото" Същество вече не е в състояние измамно да се представя като нещо "красиво". За наблюдателя то трябва да се разкрие в своя истински облик, който може да бъде само несъвършеният израз на това, което едно Същество е вътре в себе си. При такива явления на свръхсетивния свят става особено ясно как при навлизането в свръхсетивните светове, човешките представи трябва напълно да се променят.
към текста >>
При такива явления
на
свръхсетивния
свят
става особено ясно как при навлизането в свръхсетивните светове, човешките представи трябва напълно да се променят.
В свръхсетивния свят пред душата може да застане едно Същество, което с право би могло да се нарече "зло"; но то се проявява в такава форма, каквато душата би определила като "красива", ако си послужи с представите за "красота", която човек е взаимствувал от сетивния свят. В подобни случаи човек вижда правилно, само ако вникне в най-дълбоките основи на въпросното Същество. И тогава той ще констатира, че "красивата" форма е само една маска, която не отговаря на това Същество; всичко, което според представите на сетивния свят е изглеждало "красиво", сега трябва да бъде изживяно като изключително грозно. И когато този момент настъпи, "злото" Същество вече не е в състояние измамно да се представя като нещо "красиво". За наблюдателя то трябва да се разкрие в своя истински облик, който може да бъде само несъвършеният израз на това, което едно Същество е вътре в себе си.
При такива явления на свръхсетивния свят става особено ясно как при навлизането в свръхсетивните светове, човешките представи трябва напълно да се променят.
към текста >>
79.
ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ДУХОВНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
ЗА ПОЗНАНИЕТО
НА
ДУХОВНИЯ
СВЯТ
ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ДУХОВНИЯ СВЯТ
Вникването в резултатите на Духовната Наука се улеснява, когато в обикновения душевен живот открием онова, което ни дава понятия, способни за такова разширяване и преобразяване, което им дава възможността постепенно да се доближат до процесите и Съществата на духовния свят. Ако не изберем този път с достатъчно търпение, лесно ще сме склонни да си представяме духовния свят като твърде сходен с физическия или сетивен свят. Без този път едва ли ще сме в състояние да си изградим точна представа за духовния свят и за неговото отношение към човека. Духовните събития и Същества се доближават до човека, когато в душата си той е подготвен да ги възприеме. Начинът, по който те проникват в нас, е твърде различен от проявленията на физическите процеси и същества.
към текста >>
Вникването в резултатите
на
Духовната Наука се улеснява, когато в обикновения душевен живот открием онова, което ни дава понятия, способни за такова разширяване и преобразяване, което им дава възможността постепенно да се доближат до процесите и Съществата
на
духовния
свят
.
ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ДУХОВНИЯ СВЯТ
Вникването в резултатите на Духовната Наука се улеснява, когато в обикновения душевен живот открием онова, което ни дава понятия, способни за такова разширяване и преобразяване, което им дава възможността постепенно да се доближат до процесите и Съществата на духовния свят.
Ако не изберем този път с достатъчно търпение, лесно ще сме склонни да си представяме духовния свят като твърде сходен с физическия или сетивен свят. Без този път едва ли ще сме в състояние да си изградим точна представа за духовния свят и за неговото отношение към човека. Духовните събития и Същества се доближават до човека, когато в душата си той е подготвен да ги възприеме. Начинът, по който те проникват в нас, е твърде различен от проявленията на физическите процеси и същества. Ще си изградим представа за този коренно различен на чин на проявление, ако се съсредоточим върху процеса на спомнянето.
към текста >>
Ако не изберем този път с достатъчно търпение, лесно ще сме склонни да си представяме духовния
свят
като твърде сходен с физическия или сетивен
свят
.
ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ДУХОВНИЯ СВЯТ Вникването в резултатите на Духовната Наука се улеснява, когато в обикновения душевен живот открием онова, което ни дава понятия, способни за такова разширяване и преобразяване, което им дава възможността постепенно да се доближат до процесите и Съществата на духовния свят.
Ако не изберем този път с достатъчно търпение, лесно ще сме склонни да си представяме духовния свят като твърде сходен с физическия или сетивен свят.
Без този път едва ли ще сме в състояние да си изградим точна представа за духовния свят и за неговото отношение към човека. Духовните събития и Същества се доближават до човека, когато в душата си той е подготвен да ги възприеме. Начинът, по който те проникват в нас, е твърде различен от проявленията на физическите процеси и същества. Ще си изградим представа за този коренно различен на чин на проявление, ако се съсредоточим върху процеса на спомнянето. И така, преди известно време ние сме изживели нещо.
към текста >>
Без този път едва ли ще сме в състояние да си изградим точна представа за духовния
свят
и за неговото отношение към човека.
ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ДУХОВНИЯ СВЯТ Вникването в резултатите на Духовната Наука се улеснява, когато в обикновения душевен живот открием онова, което ни дава понятия, способни за такова разширяване и преобразяване, което им дава възможността постепенно да се доближат до процесите и Съществата на духовния свят. Ако не изберем този път с достатъчно търпение, лесно ще сме склонни да си представяме духовния свят като твърде сходен с физическия или сетивен свят.
Без този път едва ли ще сме в състояние да си изградим точна представа за духовния свят и за неговото отношение към човека.
Духовните събития и Същества се доближават до човека, когато в душата си той е подготвен да ги възприеме. Начинът, по който те проникват в нас, е твърде различен от проявленията на физическите процеси и същества. Ще си изградим представа за този коренно различен на чин на проявление, ако се съсредоточим върху процеса на спомнянето. И така, преди известно време ние сме изживели нещо. В даден момент по един или друг повод то изплува от дълбините на душевните изживявания.
към текста >>
Така си изграждаме представа за това как духовният
свят
се появява най-напред за подготвената душа.
И така, преди известно време ние сме изживели нещо. В даден момент по един или друг повод то изплува от дълбините на душевните изживявания. Ние знаем, че това, което е изплувало по този начин, отговаря на едно изживяване и ние го свързваме с него. Обаче в мига на спомнянето, от изживяването не присъствува нищо друго, освен съответният образ на спомена. Ние сега да си представим, че в душата възниква даден образ, както става с образа на спомена, но без той да е израз на минали изживявания; в случая той предлага на душата нещо непознато, нещо чуждо.
Така си изграждаме представа за това как духовният свят се появява най-напред за подготвената душа.
Понеже това е точно така, много хора, които не са проникнали достатъчно в отношенията на духовния свят, постоянно възразяват, че всички "въображаеми" духовни изживявания са не друго, а малко или много неясни образи на нашите спомени; само че душата не ги разпознава като такива и ги приема като откровения на духовния свят. Длъжни сме да посочим, че различаването между илюзии и действителност в тази област е изключително трудно. Много хора, които вярват че имат възприятия от свръхсетивния свят, са ангажирани всъщност само със своите паметови образи, които те не идентифицират като такива. За да виждаме ясно в тази област, необходимо е да бъдем запознати с възможните източници на илюзии. Достатъчно е например, да сме зърнали нещо съвсем бегло, така че в съзнанието ни да не е проникнало никакво впечатление; но по-късното може да се появи като съвсем жив образ, дори и напълно променен.
към текста >>
Понеже това е точно така, много хора, които не са проникнали достатъчно в отношенията
на
духовния
свят
, постоянно възразяват, че всички "въображаеми" духовни изживявания са не друго, а малко или много неясни образи
на
нашите спомени; само че душата не ги разпознава като такива и ги приема като откровения
на
духовния
свят
.
В даден момент по един или друг повод то изплува от дълбините на душевните изживявания. Ние знаем, че това, което е изплувало по този начин, отговаря на едно изживяване и ние го свързваме с него. Обаче в мига на спомнянето, от изживяването не присъствува нищо друго, освен съответният образ на спомена. Ние сега да си представим, че в душата възниква даден образ, както става с образа на спомена, но без той да е израз на минали изживявания; в случая той предлага на душата нещо непознато, нещо чуждо. Така си изграждаме представа за това как духовният свят се появява най-напред за подготвената душа.
Понеже това е точно така, много хора, които не са проникнали достатъчно в отношенията на духовния свят, постоянно възразяват, че всички "въображаеми" духовни изживявания са не друго, а малко или много неясни образи на нашите спомени; само че душата не ги разпознава като такива и ги приема като откровения на духовния свят.
Длъжни сме да посочим, че различаването между илюзии и действителност в тази област е изключително трудно. Много хора, които вярват че имат възприятия от свръхсетивния свят, са ангажирани всъщност само със своите паметови образи, които те не идентифицират като такива. За да виждаме ясно в тази област, необходимо е да бъдем запознати с възможните източници на илюзии. Достатъчно е например, да сме зърнали нещо съвсем бегло, така че в съзнанието ни да не е проникнало никакво впечатление; но по-късното може да се появи като съвсем жив образ, дори и напълно променен. Съответния човек ще ни увери, че никога не е срещал този образ и че става дума за едно истинско вдъхновение.
към текста >>
Много хора, които вярват че имат възприятия от свръхсетивния
свят
, са ангажирани всъщност само със своите паметови образи, които те не идентифицират като такива.
Обаче в мига на спомнянето, от изживяването не присъствува нищо друго, освен съответният образ на спомена. Ние сега да си представим, че в душата възниква даден образ, както става с образа на спомена, но без той да е израз на минали изживявания; в случая той предлага на душата нещо непознато, нещо чуждо. Така си изграждаме представа за това как духовният свят се появява най-напред за подготвената душа. Понеже това е точно така, много хора, които не са проникнали достатъчно в отношенията на духовния свят, постоянно възразяват, че всички "въображаеми" духовни изживявания са не друго, а малко или много неясни образи на нашите спомени; само че душата не ги разпознава като такива и ги приема като откровения на духовния свят. Длъжни сме да посочим, че различаването между илюзии и действителност в тази област е изключително трудно.
Много хора, които вярват че имат възприятия от свръхсетивния свят, са ангажирани всъщност само със своите паметови образи, които те не идентифицират като такива.
За да виждаме ясно в тази област, необходимо е да бъдем запознати с възможните източници на илюзии. Достатъчно е например, да сме зърнали нещо съвсем бегло, така че в съзнанието ни да не е проникнало никакво впечатление; но по-късното може да се появи като съвсем жив образ, дори и напълно променен. Съответния човек ще ни увери, че никога не е срещал този образ и че става дума за едно истинско вдъхновение. Подобни случаи ни помагат да разберем, че данните от свръхсетивното вижда не изглеждат във висша степен съмнителни за всички, които не са запознати с опитностите на Духовната Наука. Ако човек грижливо проучи какво е казано в моята книга "Как се добиват познания за висшите светове?
към текста >>
На
първо място душата трябва да се подготви, за да посреща тези образи в духовното си зрително поле; за целта трябва да развие особено грижливо и чувството, че не следва да се задържа при тези образи, а да ги отнася по адекватен начин към свръхсетивния
свят
.
Когато имаме тези букви пред себе си, ние не обръщаме внимание на тяхната форма, а разчитаме това, което е изразено чрез тях. Както един написан текст не ни заставя да описваме извивките на буквите, така и образите, които представляват съдържанието на свръхсетивното виждане, не ни карат да ги възприемаме като такива; но чрез самите себе си те внасят необходимостта да се абстрахираме напълно от тяхната образна същност и да насочим душата към това, което се проявява чрез тях като свръхсетивен процес или свръхсетивно същество. Както не можем да оспорим, че едно писмо, от което узнаваме нещо съвършено ново и непознато, е съставено от отдавна известните букви, така и относно образите на свръхсетивното съзнание не можем да твърдим, че те съдържат само това, което е взето от обикновения живот. В известен смисъл това е напълно вярно. И все пак за свръхсетивното съзнание е важно ни това, което вземаме от обикновения живот, а това, което се изразява в образите.
На първо място душата трябва да се подготви, за да посреща тези образи в духовното си зрително поле; за целта трябва да развие особено грижливо и чувството, че не следва да се задържа при тези образи, а да ги отнася по адекватен начин към свръхсетивния свят.
Направо ще заявим, че за истинското свръхсетивно наблюдение се изисква не само способността да съзрем в себе си един свят от образи, но и една съвсем друга способност, която може да се сравни с четенето в сетивния свят. Първоначално трябва да си представяме свръхсетивния свят като нещо, което се намира изцяло вън от обикновеното съзнание. Това съзнание не притежава нищо, с чиято помощ може да проникне в свръхсетивния свят. Едва силите, които медитацията съсредоточава в душевния живот, осигуряват докосване до свръхсетивния свят. Благодарение на това от потоците на душевния живот възникват посочените образи.
към текста >>
Направо ще заявим, че за истинското свръхсетивно наблюдение се изисква не само способността да съзрем в себе си един
свят
от образи, но и една съвсем друга способност, която може да се сравни с четенето в сетивния
свят
.
Както един написан текст не ни заставя да описваме извивките на буквите, така и образите, които представляват съдържанието на свръхсетивното виждане, не ни карат да ги възприемаме като такива; но чрез самите себе си те внасят необходимостта да се абстрахираме напълно от тяхната образна същност и да насочим душата към това, което се проявява чрез тях като свръхсетивен процес или свръхсетивно същество. Както не можем да оспорим, че едно писмо, от което узнаваме нещо съвършено ново и непознато, е съставено от отдавна известните букви, така и относно образите на свръхсетивното съзнание не можем да твърдим, че те съдържат само това, което е взето от обикновения живот. В известен смисъл това е напълно вярно. И все пак за свръхсетивното съзнание е важно ни това, което вземаме от обикновения живот, а това, което се изразява в образите. На първо място душата трябва да се подготви, за да посреща тези образи в духовното си зрително поле; за целта трябва да развие особено грижливо и чувството, че не следва да се задържа при тези образи, а да ги отнася по адекватен начин към свръхсетивния свят.
Направо ще заявим, че за истинското свръхсетивно наблюдение се изисква не само способността да съзрем в себе си един свят от образи, но и една съвсем друга способност, която може да се сравни с четенето в сетивния свят.
Първоначално трябва да си представяме свръхсетивния свят като нещо, което се намира изцяло вън от обикновеното съзнание. Това съзнание не притежава нищо, с чиято помощ може да проникне в свръхсетивния свят. Едва силите, които медитацията съсредоточава в душевния живот, осигуряват докосване до свръхсетивния свят. Благодарение на това от потоците на душевния живот възникват посочените образи. По своето естество те представляват една панорама, която изцяло е изтъкана от самата душа.
към текста >>
Първоначално трябва да си представяме свръхсетивния
свят
като нещо, което се намира изцяло вън от обикновеното съзнание.
Както не можем да оспорим, че едно писмо, от което узнаваме нещо съвършено ново и непознато, е съставено от отдавна известните букви, така и относно образите на свръхсетивното съзнание не можем да твърдим, че те съдържат само това, което е взето от обикновения живот. В известен смисъл това е напълно вярно. И все пак за свръхсетивното съзнание е важно ни това, което вземаме от обикновения живот, а това, което се изразява в образите. На първо място душата трябва да се подготви, за да посреща тези образи в духовното си зрително поле; за целта трябва да развие особено грижливо и чувството, че не следва да се задържа при тези образи, а да ги отнася по адекватен начин към свръхсетивния свят. Направо ще заявим, че за истинското свръхсетивно наблюдение се изисква не само способността да съзрем в себе си един свят от образи, но и една съвсем друга способност, която може да се сравни с четенето в сетивния свят.
Първоначално трябва да си представяме свръхсетивния свят като нещо, което се намира изцяло вън от обикновеното съзнание.
Това съзнание не притежава нищо, с чиято помощ може да проникне в свръхсетивния свят. Едва силите, които медитацията съсредоточава в душевния живот, осигуряват докосване до свръхсетивния свят. Благодарение на това от потоците на душевния живот възникват посочените образи. По своето естество те представляват една панорама, която изцяло е изтъкана от самата душа. Необходимите за този акт сили обаче, душата черпи от сетивния свят.
към текста >>
Това съзнание не притежава нищо, с чиято помощ може да проникне в свръхсетивния
свят
.
В известен смисъл това е напълно вярно. И все пак за свръхсетивното съзнание е важно ни това, което вземаме от обикновения живот, а това, което се изразява в образите. На първо място душата трябва да се подготви, за да посреща тези образи в духовното си зрително поле; за целта трябва да развие особено грижливо и чувството, че не следва да се задържа при тези образи, а да ги отнася по адекватен начин към свръхсетивния свят. Направо ще заявим, че за истинското свръхсетивно наблюдение се изисква не само способността да съзрем в себе си един свят от образи, но и една съвсем друга способност, която може да се сравни с четенето в сетивния свят. Първоначално трябва да си представяме свръхсетивния свят като нещо, което се намира изцяло вън от обикновеното съзнание.
Това съзнание не притежава нищо, с чиято помощ може да проникне в свръхсетивния свят.
Едва силите, които медитацията съсредоточава в душевния живот, осигуряват докосване до свръхсетивния свят. Благодарение на това от потоците на душевния живот възникват посочените образи. По своето естество те представляват една панорама, която изцяло е изтъкана от самата душа. Необходимите за този акт сили обаче, душата черпи от сетивния свят. Като изтъкана от образи, тази панорама не съдържа друго освен това, което може да се сравни със спомените.
към текста >>
Едва силите, които медитацията съсредоточава в душевния живот, осигуряват докосване до свръхсетивния
свят
.
И все пак за свръхсетивното съзнание е важно ни това, което вземаме от обикновения живот, а това, което се изразява в образите. На първо място душата трябва да се подготви, за да посреща тези образи в духовното си зрително поле; за целта трябва да развие особено грижливо и чувството, че не следва да се задържа при тези образи, а да ги отнася по адекватен начин към свръхсетивния свят. Направо ще заявим, че за истинското свръхсетивно наблюдение се изисква не само способността да съзрем в себе си един свят от образи, но и една съвсем друга способност, която може да се сравни с четенето в сетивния свят. Първоначално трябва да си представяме свръхсетивния свят като нещо, което се намира изцяло вън от обикновеното съзнание. Това съзнание не притежава нищо, с чиято помощ може да проникне в свръхсетивния свят.
Едва силите, които медитацията съсредоточава в душевния живот, осигуряват докосване до свръхсетивния свят.
Благодарение на това от потоците на душевния живот възникват посочените образи. По своето естество те представляват една панорама, която изцяло е изтъкана от самата душа. Необходимите за този акт сили обаче, душата черпи от сетивния свят. Като изтъкана от образи, тази панорама не съдържа друго освен това, което може да се сравни със спомените. Колкото по-дълбоко вникваме в тази подробност на ясновиждащото съзнание, толкова по-добре, защото тогава няма да се поддаваме на каквито и да е илюзии относно неговата образна природа.
към текста >>
Необходимите за този акт сили обаче, душата черпи от сетивния
свят
.
Първоначално трябва да си представяме свръхсетивния свят като нещо, което се намира изцяло вън от обикновеното съзнание. Това съзнание не притежава нищо, с чиято помощ може да проникне в свръхсетивния свят. Едва силите, които медитацията съсредоточава в душевния живот, осигуряват докосване до свръхсетивния свят. Благодарение на това от потоците на душевния живот възникват посочените образи. По своето естество те представляват една панорама, която изцяло е изтъкана от самата душа.
Необходимите за този акт сили обаче, душата черпи от сетивния свят.
Като изтъкана от образи, тази панорама не съдържа друго освен това, което може да се сравни със спомените. Колкото по-дълбоко вникваме в тази подробност на ясновиждащото съзнание, толкова по-добре, защото тогава няма да се поддаваме на каквито и да е илюзии относно неговата образна природа. Така ще развием и правилния усет да отнасяме съответните образи към свръхсетивния свят. С помощта на образите ние ще се научим да четем в свръхсетивния свят. Естествено, чрез впечатленията от сетивния свят ние стоим много по-близко до физическите процеси и същества, отколкото чрез свръхсетивните образи до свръхсетивния свят.
към текста >>
Така ще развием и правилния усет да отнасяме съответните образи към свръхсетивния
свят
.
Благодарение на това от потоците на душевния живот възникват посочените образи. По своето естество те представляват една панорама, която изцяло е изтъкана от самата душа. Необходимите за този акт сили обаче, душата черпи от сетивния свят. Като изтъкана от образи, тази панорама не съдържа друго освен това, което може да се сравни със спомените. Колкото по-дълбоко вникваме в тази подробност на ясновиждащото съзнание, толкова по-добре, защото тогава няма да се поддаваме на каквито и да е илюзии относно неговата образна природа.
Така ще развием и правилния усет да отнасяме съответните образи към свръхсетивния свят.
С помощта на образите ние ще се научим да четем в свръхсетивния свят. Естествено, чрез впечатленията от сетивния свят ние стоим много по-близко до физическите процеси и същества, отколкото чрез свръхсетивните образи до свръхсетивния свят. Дори бихме могли да кажем, че първоначално тези образи са като една завеса, която душата поставя пред свръхсетивния свят, когато се усети докоснато до него. Нещата се свеждат до това, постепенно да свикнем с начина, по който биват изживявани свръхсетивните опитности. В самото изживяване ние постепенно стигаме до вярното тълкуване, до правилното четене.
към текста >>
С помощта
на
образите ние ще се научим да четем в свръхсетивния
свят
.
По своето естество те представляват една панорама, която изцяло е изтъкана от самата душа. Необходимите за този акт сили обаче, душата черпи от сетивния свят. Като изтъкана от образи, тази панорама не съдържа друго освен това, което може да се сравни със спомените. Колкото по-дълбоко вникваме в тази подробност на ясновиждащото съзнание, толкова по-добре, защото тогава няма да се поддаваме на каквито и да е илюзии относно неговата образна природа. Така ще развием и правилния усет да отнасяме съответните образи към свръхсетивния свят.
С помощта на образите ние ще се научим да четем в свръхсетивния свят.
Естествено, чрез впечатленията от сетивния свят ние стоим много по-близко до физическите процеси и същества, отколкото чрез свръхсетивните образи до свръхсетивния свят. Дори бихме могли да кажем, че първоначално тези образи са като една завеса, която душата поставя пред свръхсетивния свят, когато се усети докоснато до него. Нещата се свеждат до това, постепенно да свикнем с начина, по който биват изживявани свръхсетивните опитности. В самото изживяване ние постепенно стигаме до вярното тълкуване, до правилното четене. За по-съществените свръхсетивни изживявания самата опитност показва, че в случая изобщо не става дума за паметови образи, свързани с обикновения душевен живот.
към текста >>
Естествено, чрез впечатленията от сетивния
свят
ние стоим много по-близко до физическите процеси и същества, отколкото чрез свръхсетивните образи до свръхсетивния
свят
.
Необходимите за този акт сили обаче, душата черпи от сетивния свят. Като изтъкана от образи, тази панорама не съдържа друго освен това, което може да се сравни със спомените. Колкото по-дълбоко вникваме в тази подробност на ясновиждащото съзнание, толкова по-добре, защото тогава няма да се поддаваме на каквито и да е илюзии относно неговата образна природа. Така ще развием и правилния усет да отнасяме съответните образи към свръхсетивния свят. С помощта на образите ние ще се научим да четем в свръхсетивния свят.
Естествено, чрез впечатленията от сетивния свят ние стоим много по-близко до физическите процеси и същества, отколкото чрез свръхсетивните образи до свръхсетивния свят.
Дори бихме могли да кажем, че първоначално тези образи са като една завеса, която душата поставя пред свръхсетивния свят, когато се усети докоснато до него. Нещата се свеждат до това, постепенно да свикнем с начина, по който биват изживявани свръхсетивните опитности. В самото изживяване ние постепенно стигаме до вярното тълкуване, до правилното четене. За по-съществените свръхсетивни изживявания самата опитност показва, че в случая изобщо не става дума за паметови образи, свързани с обикновения душевен живот. Несъмнено хората, които смятат, че са постигнали свръхсетивни опитности, често твърдят съвсем нелепи неща.
към текста >>
Дори бихме могли да кажем, че първоначално тези образи са като една завеса, която душата поставя пред свръхсетивния
свят
, когато се усети докоснато до него.
Като изтъкана от образи, тази панорама не съдържа друго освен това, което може да се сравни със спомените. Колкото по-дълбоко вникваме в тази подробност на ясновиждащото съзнание, толкова по-добре, защото тогава няма да се поддаваме на каквито и да е илюзии относно неговата образна природа. Така ще развием и правилния усет да отнасяме съответните образи към свръхсетивния свят. С помощта на образите ние ще се научим да четем в свръхсетивния свят. Естествено, чрез впечатленията от сетивния свят ние стоим много по-близко до физическите процеси и същества, отколкото чрез свръхсетивните образи до свръхсетивния свят.
Дори бихме могли да кажем, че първоначално тези образи са като една завеса, която душата поставя пред свръхсетивния свят, когато се усети докоснато до него.
Нещата се свеждат до това, постепенно да свикнем с начина, по който биват изживявани свръхсетивните опитности. В самото изживяване ние постепенно стигаме до вярното тълкуване, до правилното четене. За по-съществените свръхсетивни изживявания самата опитност показва, че в случая изобщо не става дума за паметови образи, свързани с обикновения душевен живот. Несъмнено хората, които смятат, че са постигнали свръхсетивни опитности, често твърдят съвсем нелепи неща. След като са възприели идеята за прераждането, много хора свързват определени образи, възникващи в техните души, с изживявания от техния предишен земен живот.
към текста >>
Всичко, което би могло да възникне като спомен за тези неща, би трябвало да е съвсем различно от впечатлението, което получаваме чрез истинското възприятие от духовния
свят
.
За действителните впечатления от напълно свръхсетивните светове това важи в още по-голяма степен. Често например няма никаква възможност да извлечем от обикновения живот образи, които имат отношение към живота между земните съществувания, т.е. към живота между последната смърт на човека в неговия минал живот на Земята и раждането му в сегашния живот. Тук установяваме, че в духовния живот развиваме склонности към хора и неща, които са в пълно противоречие с нашите склонности в земния живот. Че сто в земния живот сме проникнати с обич към неща, които в предшествуващия духовен живот (между смъртта и новото раждане) сме отхвърлили от себе си.
Всичко, което би могло да възникне като спомен за тези неща, би трябвало да е съвсем различно от впечатлението, което получаваме чрез истинското възприятие от духовния свят.
Ако човек е незапознат с Духовната Наука, ще има възражения дори и когато нещата стоят така, както ги описахме току-що. Той ще заяви: Добре, ти си привързан към определени неща. Но човешката природа е толкова сложна. Към всяка привързаност е примесена и тайна антипатия. И в даден момент тази антипатия възниква в теб спрямо това, към което си привързан.
към текста >>
Общо взето, срещу подобно възражение не може да се каже нищо друго, освен че в много случаи то отговаря
на
истината
.
Той ще заяви: Добре, ти си привързан към определени неща. Но човешката природа е толкова сложна. Към всяка привързаност е примесена и тайна антипатия. И в даден момент тази антипатия възниква в теб спрямо това, към което си привързан. Ти я смяташ за едно пред рождено изживяване, докато вероятно тя може да се обясни като нещо, което идва от подсъзнанието на душата.
Общо взето, срещу подобно възражение не може да се каже нищо друго, освен че в много случаи то отговаря на истината.
Свръхсетивното познание не може да се постигне по лесен и безупречен начин. Но както е вярно, че един "мним" духовен изследовател може да се заблуди и да свърже подсъзнателното изживяване с въображаемата духовна опитност от живота преди раждането, вярно е също че духовнонаучното обучение води до такова себепознание, което обхваща и подсъзнателните душевни пластове, така че би могло да се освободи от всякакви илюзии. Тук не твърдим друго, освен че истинни са само тези свръхсетивни познания, които в акта на познанието могат да различат това, което произхожда от свръхсетивните светове, от това, което е резултат на собствените представи. При издигането към свръхсетивните светове тази разграничаваща способност се усвоява така добре, че и в посочената област, човек може да разграничи истинското възприятие от въображението така сигурно, както в сетивния свят различава нагорещеното желязо, което изгаря ръката, от представата за едно нагорещено желязо.
към текста >>
При издигането към свръхсетивните светове тази разграничаваща способност се усвоява така добре, че и в посочената област, човек може да разграничи истинското възприятие от въображението така сигурно, както в сетивния
свят
различава нагорещеното желязо, което изгаря ръката, от представата за едно нагорещено желязо.
Ти я смяташ за едно пред рождено изживяване, докато вероятно тя може да се обясни като нещо, което идва от подсъзнанието на душата. Общо взето, срещу подобно възражение не може да се каже нищо друго, освен че в много случаи то отговаря на истината. Свръхсетивното познание не може да се постигне по лесен и безупречен начин. Но както е вярно, че един "мним" духовен изследовател може да се заблуди и да свърже подсъзнателното изживяване с въображаемата духовна опитност от живота преди раждането, вярно е също че духовнонаучното обучение води до такова себепознание, което обхваща и подсъзнателните душевни пластове, така че би могло да се освободи от всякакви илюзии. Тук не твърдим друго, освен че истинни са само тези свръхсетивни познания, които в акта на познанието могат да различат това, което произхожда от свръхсетивните светове, от това, което е резултат на собствените представи.
При издигането към свръхсетивните светове тази разграничаваща способност се усвоява така добре, че и в посочената област, човек може да разграничи истинското възприятие от въображението така сигурно, както в сетивния свят различава нагорещеното желязо, което изгаря ръката, от представата за едно нагорещено желязо.
към текста >>
80.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Това, което движи ръката
на
собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи
на
една област
на
мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението
на
облаците, произвеждат всичко, което става във външния
свят
.
За този по-раншен образ на света изразът "душа" няма още смисъла, който той е добил за по-късните схващания на живота. Също и при Ферекид идеята за душата не съществува още във формата, в която тя съществува при следващите мислители. Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират. Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата. Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията.
Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят.
Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава. Когато човек изказва подобни познания, той трябва да си служи с такива думи, които при първо впечатление изглеждат пресилени. Обаче само чрез привидно пресилено звучащите думи може да бъде почувстван истинския факт. Един човек, който има един образ на света, за какъвто говорим тук, чувства да действа в дъжд, който пада на земята, една сила, която днес трябва да наречем "духовна" и която е от също естество с онази, която той чувства, когато се готви за тази или онази лична дейност. Интересно може да бъде да намерим отново този начин на мислене у Гьоте в неговите млади години, естествено в онази отсенка, която то трябва да има у една личност на 18-то столетие.
към текста >>
Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да
свят
ка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава.
Също и при Ферекид идеята за душата не съществува още във формата, в която тя съществува при следващите мислители. Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират. Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата. Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията. Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят.
Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава.
Когато човек изказва подобни познания, той трябва да си служи с такива думи, които при първо впечатление изглеждат пресилени. Обаче само чрез привидно пресилено звучащите думи може да бъде почувстван истинския факт. Един човек, който има един образ на света, за какъвто говорим тук, чувства да действа в дъжд, който пада на земята, една сила, която днес трябва да наречем "духовна" и която е от също естество с онази, която той чувства, когато се готви за тази или онази лична дейност. Интересно може да бъде да намерим отново този начин на мислене у Гьоте в неговите млади години, естествено в онази отсенка, която то трябва да има у една личност на 18-то столетие. В Гьотевата статия "Природа" можем да прочетем: "Тя /природата/ ме е поставила в съществуването, тя също ще ме изведе от него.
към текста >>
Мисълта се яви като инструмент
на
истината
.
За навиците на мислене на нашата епоха се явява приемливо да си представят, че в миналите времена хората са наблюдавали природните процеси, вятъра и метеорологичните явления, покълването на семето, движението на звездите и си измислили към тези процеси духовни същества, които са ги произвеждали; напротив, твърде далече е от съвременното съзнание да признае, че човекът от миналите времена е изживявал образа така, както по-късният човек е изживявал мислите, като душевна действителност. Постепенно хората ще познаят, че в течение на развитието на човечеството е станало едно преобразуване на човешката организация. Имало е време, когато в човешката природа не са били още развити тънките органи, които позволяват на човека да развие един вътрешно изолиран мислителен живот; в замяна на това в това време човекът е имал органите, които са му били представлявали неговото съизживяване със света в образи. Когато хората ще познаят това, ще падне една нова светлина върху значението на мита от една страна и също върху значението на поезията и мислителния живот. Когато се яви вътрешното самостоятелно изживяване на мислите, то произведе угасването на предишното образно изживяване.
Мисълта се яви като инструмент на истината.
Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита. В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията. Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване. Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот.
към текста >>
"Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния
свят
като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея.
Това преобразуване произведе мислителния живот. В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът. Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието. Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието. С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано.
"Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея.
С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта. Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа. В различните култури на народите преходът от старото образно изживяване към мислителното изживява не е станал в различни моменти. Ние можем да доловим този преход в Гърция, когато насочим поглед върху Ферекид. Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта.
към текста >>
Той живее в един
свят
от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта.
"Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта. Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа. В различните култури на народите преходът от старото образно изживяване към мислителното изживява не е станал в различни моменти. Ние можем да доловим този преход в Гърция, когато насочим поглед върху Ферекид.
Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта.
Неговите три основни идеи, Зевс, Хронос и Хтон, ние можем да си ги представим само така, че изживявайки ги, душата се чувства същевременно принадлежаща на процесите на външния свят. Ние имаме работа с три изживени образа и се приближаваме до тях само тогава, когато не се оставяме заблудени от всичко, което съвременните навици на мислене биха искали да си представят във връзка с тях. Хронос не е времето, както днес хората си го представят. Хронос е едно същество, което в днешната езикова практика можем да наречем "духовно", ако при това имаме съзнание, че с това не изчерпваме смисъла. Хронос живее и неговата дейност е изяждането, поглъщането, консумирането на живота на едно друго същество, Хтон.
към текста >>
Неговите три основни идеи, Зевс, Хронос и Хтон, ние можем да си ги представим само така, че изживявайки ги, душата се чувства същевременно принадлежаща
на
процесите
на
външния
свят
.
С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта. Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа. В различните култури на народите преходът от старото образно изживяване към мислителното изживява не е станал в различни моменти. Ние можем да доловим този преход в Гърция, когато насочим поглед върху Ферекид. Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта.
Неговите три основни идеи, Зевс, Хронос и Хтон, ние можем да си ги представим само така, че изживявайки ги, душата се чувства същевременно принадлежаща на процесите на външния свят.
Ние имаме работа с три изживени образа и се приближаваме до тях само тогава, когато не се оставяме заблудени от всичко, което съвременните навици на мислене биха искали да си представят във връзка с тях. Хронос не е времето, както днес хората си го представят. Хронос е едно същество, което в днешната езикова практика можем да наречем "духовно", ако при това имаме съзнание, че с това не изчерпваме смисъла. Хронос живее и неговата дейност е изяждането, поглъщането, консумирането на живота на едно друго същество, Хтон. В природата царува Хронос, в човека царува Хронос; в природата и в човека Хронос консумира Хтон.
към текста >>
Задружното действие
на
Хронос, Хтон и Зевс в смисъла
на
Ферекид се изживява непосредствено в образа, както ние изживяваме представата, че ядем; но то се изживява и във външния
свят
, както изживяваме представата
на
синия и червения цвят.
Хронос живее и неговата дейност е изяждането, поглъщането, консумирането на живота на едно друго същество, Хтон. В природата царува Хронос, в човека царува Хронос; в природата и в човека Хронос консумира Хтон. Едно и също нещо е, дали изживяваме вътрешно консумирането на Хтон от Хронос или виждаме това външно в процесите на природата. Защото и в двете области става същото нещо. Свързан с тези две същества е Зевс, когото в смисъла на Ферекид не трябва да си представяме като божествено същество нито в смисъла на съвременното схващане на митологията, нито като чисто "пространство" с днешното значение, въпреки че той е съществото, което създава това, което става между Хронос и Хтон, в пространствена, разпростряна форма.
Задружното действие на Хронос, Хтон и Зевс в смисъла на Ферекид се изживява непосредствено в образа, както ние изживяваме представата, че ядем; но то се изживява и във външния свят, както изживяваме представата на синия и червения цвят.
Можем да си представим това изживяване по следния начин. Да насочим погледа върху огъня, който консумира нещата. В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос. Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос. Едновременно с действието на огъня не със сетивния огън той гледа "времето".
към текста >>
Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен
свят
и над природата.
Тогава хората са чувствували: Изживените от непосредствените прадеди образи ни водеха до най-висшата до най-съвършените първични основи. В тези образи се показваха само по-малко съвършени първични основи. Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи. Чрез преминаването към мислителния живот за мисленето светът се разпадна в една повече природна и една повече духовна сфера. В тази духовна сфера, която едва сега хората чувстваха, те трябваше да почувстват това, което до тогава е било изживяно в образи.
Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен свят и над природата.
До това възвишено искаше да проникне мисълта. В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки". Един поглед върху мировите явления може да онагледи, от какъв род бяха представите, които са живеели в една личност като Ферекид. В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на основата на всички явления, както тя се изразява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н. В този пълен с благодат ход на нещата се намесват пречещи, разрушителни сили, каквито се изразяват във вредните метеорологични промени, в земетресенията и т.н.
към текста >>
В обкръжаващия го
свят
човекът намира една хармония, която стои
на
основата
на
всички явления, както тя се изразява в движението
на
звездите, в хода
на
годишните време с благодатта
на
развиващите се растения и т.н.
В тази духовна сфера, която едва сега хората чувстваха, те трябваше да почувстват това, което до тогава е било изживяно в образи. Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен свят и над природата. До това възвишено искаше да проникне мисълта. В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки". Един поглед върху мировите явления може да онагледи, от какъв род бяха представите, които са живеели в една личност като Ферекид.
В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на основата на всички явления, както тя се изразява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н.
В този пълен с благодат ход на нещата се намесват пречещи, разрушителни сили, каквито се изразяват във вредните метеорологични промени, в земетресенията и т.н. Който насочва поглед към всичко това, той съзира два вида царуващи сили. Обаче човешката душа се нуждае от приемането на едно единство, което стои на основата. Тя по естествен начин чувства: Унищожаващата градушка, разрушителните земетресения, трябва в крайна сметка да произхожда от същия източник, както и носещият благодат ред на годишните времена. По този начин погледът на човека прониква през доброто и злото и стига до едно първично добро.
към текста >>
Тя се чувства в един
свят
, в който съвършеното и несъвършеното са свързани едно с друго.
Защото едва с този напредък душата се чувства като едно отделно самостоятелно същество. Тя чувствува, че трябва да се запита: Откъде произхождам аз самата? И тя трябва да търси своя произход в дълбините на света, където Хронос, Зевс и Хтон не са имали още до себе си техния противник. Все пак душата чувствува също, че отначало не може да знае нищо за този свой произход. Защото тя се вижда сред света, в който "добрите прамайки" действат заедно с Офионеус.
Тя се чувства в един свят, в който съвършеното и несъвършеното са свързани едно с друго.
Офионеус се е обвил вътре в нейното собствено същество, промъкнал се е там. Ние чувстваме, какво е станало в душите на отделни личности от 6-тото столетие преди Р. Хр., когато оставим охарактеризираните чувства да действат върху нас. Със старите митически божествени същества такива души са се чувствали вплетени в несъвършения свят. Тези божествени същества принадлежаха на същия несъвършен свят както и самите те.
към текста >>
Със старите митически божествени същества такива души са се чувствали вплетени в несъвършения
свят
.
Защото тя се вижда сред света, в който "добрите прамайки" действат заедно с Офионеус. Тя се чувства в един свят, в който съвършеното и несъвършеното са свързани едно с друго. Офионеус се е обвил вътре в нейното собствено същество, промъкнал се е там. Ние чувстваме, какво е станало в душите на отделни личности от 6-тото столетие преди Р. Хр., когато оставим охарактеризираните чувства да действат върху нас.
Със старите митически божествени същества такива души са се чувствали вплетени в несъвършения свят.
Тези божествени същества принадлежаха на същия несъвършен свят както и самите те. От такова едно построение се роди един духовен свят, какъвто беше този основан от Питагор от Самос между 540 и 500 години в Кротона във Велика Гърция. Питагор искаше да води хората, които го следваха, до чувстването на "добрите прамайки", в които те трябваше да си представят произхода на собствените души. В това отношение може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други" богове, различни от тези на които служеше народът. И с това беше даден разривът между такива духове като Питагор и народа.
към текста >>
Тези божествени същества принадлежаха
на
същия несъвършен
свят
както и самите те.
Тя се чувства в един свят, в който съвършеното и несъвършеното са свързани едно с друго. Офионеус се е обвил вътре в нейното собствено същество, промъкнал се е там. Ние чувстваме, какво е станало в душите на отделни личности от 6-тото столетие преди Р. Хр., когато оставим охарактеризираните чувства да действат върху нас. Със старите митически божествени същества такива души са се чувствали вплетени в несъвършения свят.
Тези божествени същества принадлежаха на същия несъвършен свят както и самите те.
От такова едно построение се роди един духовен свят, какъвто беше този основан от Питагор от Самос между 540 и 500 години в Кротона във Велика Гърция. Питагор искаше да води хората, които го следваха, до чувстването на "добрите прамайки", в които те трябваше да си представят произхода на собствените души. В това отношение може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други" богове, различни от тези на които служеше народът. И с това беше даден разривът между такива духове като Питагор и народа. Този народ се чувстваше добре със своите богове; а Питагор трябваше да отправи тези богове в царството на несъвършенството.
към текста >>
От такова едно построение се роди един духовен
свят
, какъвто беше този основан от Питагор от Самос между 540 и 500 години в Кротона във Велика Гърция.
Офионеус се е обвил вътре в нейното собствено същество, промъкнал се е там. Ние чувстваме, какво е станало в душите на отделни личности от 6-тото столетие преди Р. Хр., когато оставим охарактеризираните чувства да действат върху нас. Със старите митически божествени същества такива души са се чувствали вплетени в несъвършения свят. Тези божествени същества принадлежаха на същия несъвършен свят както и самите те.
От такова едно построение се роди един духовен свят, какъвто беше този основан от Питагор от Самос между 540 и 500 години в Кротона във Велика Гърция.
Питагор искаше да води хората, които го следваха, до чувстването на "добрите прамайки", в които те трябваше да си представят произхода на собствените души. В това отношение може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други" богове, различни от тези на които служеше народът. И с това беше даден разривът между такива духове като Питагор и народа. Този народ се чувстваше добре със своите богове; а Питагор трябваше да отправи тези богове в царството на несъвършенството. Тук трябва да се търси също "тайната", за която се говори във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения.
към текста >>
Нека вземем за целта няколко изречения, които са предадени за него: "Добре би било, ако всички ефесяни, които са възрастни, биха се обесили и биха предали своя град
на
непълнолетните..." или другото изречение, където казва за хората: "Безумни в тяхното неразбиране, те приличат
на
глухи, даже когато слушат
истината
, за тях важи: Те отсъстват, когато присъстват".
Той принадлежеше на един от най-благородните родове на Ефес. Бил е страстен борец против демократичната партия. Той е станал такъв, защото са му се разкрили определени възгледи, истинността на които му се е представили в непосредствено вътрешно изживяване. Възгледите на заобикалящата го среда измерени с неговите, му изглеждаха съвсем естествено да доказват непосредствено глупостта на тази среда. Чрез това той стигна до такива големи конфликти, че трябваше да напусне бащиния си град и да води един самотен живот при храма на Артемида.
Нека вземем за целта няколко изречения, които са предадени за него: "Добре би било, ако всички ефесяни, които са възрастни, биха се обесили и биха предали своя град на непълнолетните..." или другото изречение, където казва за хората: "Безумни в тяхното неразбиране, те приличат на глухи, даже когато слушат истината, за тях важи: Те отсъстват, когато присъстват".
Едно вътрешно изживяване, което се изразява в един холеричен темперамент, е подобно на прояждащото действие на огъня; то не живее в удобното спокойно битие, а се чувствува едно с "вечното ставане". Такава една душа чувства покоя като безсмислие; "Всичко тече" е поради това прословуто изречение на Хераклит. Само привидно е, когато някъде се явява едно инертно битие; ние ще предадем едно Хераклитово чувство, когато кажем следното: Камъкът изглежда да представя едно затворено, инертно битие; обаче това е само привидно; вътре той е диво подвижен, всички негови части действат едни върху други. Обикновено начинът на мислене на Хераклит се охарактеризира с изречението; човек не може да слезе два пъти в същата река; защото вторият път водата е друга.
към текста >>
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното;
Истината
е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване.
Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те. Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното. Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване.
Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика.
към текста >>
Зено се опитва да се обясни с изживяването
на
мисълта по такъв начин, че обръща внимание
на
противоречията, които се получават за едно разглеждане
на
света, което вижда една истина и промяната
на
нещата, в ставането, в множеството, което външният
свят
показва.
Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното. Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта. Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване.
Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва.
Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност.
към текста >>
Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния
свят
, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери
истината
.
Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта. Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч.
Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината.
Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва.
към текста >>
Според един "Диалог"
на
Платон, Парменид е казал
на
младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството
на
мисленето от Зено, иначе
истината
ще остане далече от тебе.
Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва.
Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе.
Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването. Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта.
към текста >>
По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията
на
природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността
на
собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата
на
образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния
свят
.
Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването. Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа.
По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят.
И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето. Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум.
към текста >>
Омраза и любов, антипатия и симпатия живеят в човешката душа; те живеят също и вън от стената, която обгръща човешката душа; по този начин животът
на
душата се продължава вън от нея по същия начин и се явява в сили, които разделят и свързват елементите навъншната природа: Въздух, огън, вода, земя, и така произвеждат това, което сетивата възприемат във външния
свят
.
Тези първични същества са наречени Хомойомери. В себе си човешката душа изживява връзката с мировия ум /с Нус/ в мисълта сред нейните стени; през прозорците на сетивата тя гледа към онова, което мировия ум прави да се роди чрез взаимодействието на хомойомерите. Емпедокъл /който е роден в 400 г. пр.Хр. в Агригент/ беше една личност, в чиято душа старият и новият начин на образуване на представите се сблъскват в остра борба. Той още чувства нещо от втъкаността на душата с външното съществувание.
Омраза и любов, антипатия и симпатия живеят в човешката душа; те живеят също и вън от стената, която обгръща човешката душа; по този начин животът на душата се продължава вън от нея по същия начин и се явява в сили, които разделят и свързват елементите навъншната природа: Въздух, огън, вода, земя, и така произвеждат това, което сетивата възприемат във външния свят.
Емпедокъл стои, така да се каже, пред природата, която за сетивата се явява като обездушена, и развива едно душевно настроение, което въстава против това обездушаване. Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което мисълта иска да направи от нея. Тя най-малко може да допусне, че действително стои към тази природа в такова отношение, каквото се получава за мислителното съзерцаване на света. Трябва да си представим, какво става в тази душа, която изживява с цялата острота една такова вътрешно раздвоение и страда от него; тогава ние ще почувстваме, как в тази душа на Емпедокъл старият начин на образуване представите възкръсна като сила на чувството, обаче че не иска да осъзнае това напълно и така търси напълно и така търси едно съществуване на мислително образен начин; търси го по онзи начин, за който изказванията на Емпедокъл са един отзвук, който разбран в светлината на казаното тук, изгубва своята чудноватост. От него се цитира следното изказване: "Сбогом на вас.
към текста >>
Така се заглушава душата, която прави нейното собствено съществуване да се чувства като това
на
един прокуден бог, който е поставен от едно друго битие в обездушения
свят
на
сетивата и който е поставен от едно друго битие в обездушения
свят
на
сетивата в който поради това чувства Земята като "непривично място", и което той е хвърлен като за изказване.
Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което мисълта иска да направи от нея. Тя най-малко може да допусне, че действително стои към тази природа в такова отношение, каквото се получава за мислителното съзерцаване на света. Трябва да си представим, какво става в тази душа, която изживява с цялата острота една такова вътрешно раздвоение и страда от него; тогава ние ще почувстваме, как в тази душа на Емпедокъл старият начин на образуване представите възкръсна като сила на чувството, обаче че не иска да осъзнае това напълно и така търси напълно и така търси едно съществуване на мислително образен начин; търси го по онзи начин, за който изказванията на Емпедокъл са един отзвук, който разбран в светлината на казаното тук, изгубва своята чудноватост. От него се цитира следното изказване: "Сбогом на вас. Аз не скитам вече като един смъртен, а като един безсмъртен бог;... и щом пристигам в цъфтящите градове, аз съм обожаван от мъжете и жените; те се присъединяват към мене с хиляди, търсейки с мене пътя за тяхното спасение, понеже някои от тях очакват от мене предсказания, други лечебни сентенции за различни болести".
Така се заглушава душата, която прави нейното собствено съществуване да се чувства като това на един прокуден бог, който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата и който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата в който поради това чувства Земята като "непривично място", и което той е хвърлен като за изказване.
Несъмнено ние можем да намерим в душата на Емпедокъл и други чувства; защото от неговите изказвания проблясват светкавици на мъдрост; неговото чувство по отношение на "раждането на мислителното съзерцание на света" е дадено чрез такива построения. Различно от тази личност гледат онези мислители, които се наричат атомисти, различно гледат те на това, което е станало от природата чрез раждането на мисълта за душата на човека. Най-важният от тях се счита Демокрит /роден в 460 г. пр. Хр. в Абдера/ Левкип е един вид негов предтеча.
към текста >>
При Анаксагор можем да сравним първичните части същества още с живи зародиши; при Демокрит те се превръщат в мъртви, невидими частици, които чрез различни комбинации образуват нещата
на
външния
свят
.
Различно от тази личност гледат онези мислители, които се наричат атомисти, различно гледат те на това, което е станало от природата чрез раждането на мисълта за душата на човека. Най-важният от тях се счита Демокрит /роден в 460 г. пр. Хр. в Абдера/ Левкип е един вид негов предтеча. При Демокрит хомойомерите на Анаксагор са станали с една значителна степен по-материални.
При Анаксагор можем да сравним първичните части същества още с живи зародиши; при Демокрит те се превръщат в мъртви, невидими частици, които чрез различни комбинации образуват нещата на външния свят.
Те се движат отдалечавайки се един от други, едни към други, едни през други: Така се раждат природните процеси. Мировият Ум, Нус, на Анаксагор, който като едно духовно /безтелесно/ съзнание прави да възникват по целесъобразен начин мировите процеси от задружното действие на хомойомерите, при Демокрит се превръща в безсъзнателна природна закономерност /Ананке/. Душата иска да счита за валидно само това, което тя може да схване като близкостоящ резултат на мисълта; природата е напълно обездушена; мисълта като душевно изживяване избледнява и се превръща във вътрешен сянкообразен образ на обездушената природа. По този начин чрез Демокрит се явява мислителният първообраз на всички повече или по-малко материалистично оцветени светогледи на следващите времена. Атомният свят на Демокрит представлява един външен свят една природа, в която не живее никаква "душа".
към текста >>
Атомният
свят
на
Демокрит представлява един външен
свят
една природа, в която не живее никаква "душа".
При Анаксагор можем да сравним първичните части същества още с живи зародиши; при Демокрит те се превръщат в мъртви, невидими частици, които чрез различни комбинации образуват нещата на външния свят. Те се движат отдалечавайки се един от други, едни към други, едни през други: Така се раждат природните процеси. Мировият Ум, Нус, на Анаксагор, който като едно духовно /безтелесно/ съзнание прави да възникват по целесъобразен начин мировите процеси от задружното действие на хомойомерите, при Демокрит се превръща в безсъзнателна природна закономерност /Ананке/. Душата иска да счита за валидно само това, което тя може да схване като близкостоящ резултат на мисълта; природата е напълно обездушена; мисълта като душевно изживяване избледнява и се превръща във вътрешен сянкообразен образ на обездушената природа. По този начин чрез Демокрит се явява мислителният първообраз на всички повече или по-малко материалистично оцветени светогледи на следващите времена.
Атомният свят на Демокрит представлява един външен свят една природа, в която не живее никаква "душа".
Изживяването на мислите в душата, чрез раждането на които човешката душа бе насочена да обърне внимание на себе си: При Демокрит това бяха изживявания само на сенки. С това е охарактеризирана една част от съдбата на изживяванията на мислите. Те довеждат човешката душа до съзнанието на нейната собствена същност, но същевременно я изпълват с несигурност по отношение на самата нея. Чрез мисълта душата изживява себе си в самата себе си, но същевременно тя може да се почувства откъсната от духовната, независима от нея мирова сила, която и дава сигурност и вътрешен устой. Така откъснати в душата се чувстваха онези личности, които в гръцкия духовен живот насят името "софисти".
към текста >>
Когато Парменид счита, че сетивата дават
на
човека един измамен
свят
, ние бихме искали да отидем още по-далече и да прибавим: Защо и мисленето, което изживяваме, не трябва да ни мами?
До това мнение е допринесъл много начинът, по който ги е представил авторът на комедии Аристофан. Обаче наред с други неща, като външно основание за едно по-добро зачитане от значение е например също, че самият Сократ, който в известни граници се чувстваше като ученик на Продикус, счита този последния като човек, който е развил у своите ученици облагородяването на езика и на мисленето. Възгледът на Питагор е изразен в прословутото изречение: "Човекът е мярката на всички неща, на съществуващите, че те са, на несъществуващите, че те не са". В убеждението, което стои на основата на това изречение, се чувства господстващо изживяването на мисълта. Това изживяване не чувства някаква връзка с една обективна мирова сила.
Когато Парменид счита, че сетивата дават на човека един измамен свят, ние бихме искали да отидем още по-далече и да прибавим: Защо и мисленето, което изживяваме, не трябва да ни мами?
Обаче Питагор би възразил: Какво го е грижа човек, дали светът намиращ се вън от него, е различен от това, което той възприема и мисли? Нима той си го представя за някой друг, а не за себе си? Възможно е този външен свят да бъде какъвто и да е за едно друго същество, но за това човекът не е нужно да се тревожи. Неговите представи трябва да му служат само за него; с тяхна помощ той трябва да намери своя път в света. Когато е напълно наясно по отношение на себе си, той не може да иска да има никакви други представи върху света, освен такива, които му служат.
към текста >>
Възможно е този външен
свят
да бъде какъвто и да е за едно друго същество, но за това човекът не е нужно да се тревожи.
В убеждението, което стои на основата на това изречение, се чувства господстващо изживяването на мисълта. Това изживяване не чувства някаква връзка с една обективна мирова сила. Когато Парменид счита, че сетивата дават на човека един измамен свят, ние бихме искали да отидем още по-далече и да прибавим: Защо и мисленето, което изживяваме, не трябва да ни мами? Обаче Питагор би възразил: Какво го е грижа човек, дали светът намиращ се вън от него, е различен от това, което той възприема и мисли? Нима той си го представя за някой друг, а не за себе си?
Възможно е този външен свят да бъде какъвто и да е за едно друго същество, но за това човекът не е нужно да се тревожи.
Неговите представи трябва да му служат само за него; с тяхна помощ той трябва да намери своя път в света. Когато е напълно наясно по отношение на себе си, той не може да иска да има никакви други представи върху света, освен такива, които му служат. Питагор иска да може да гради върху мисленето; за целта той крепи това мислене единствено върху неговото собствено пълносилно съвършенство. Обаче с това Питагор се поставя в известно отношение и противоречие с духа, който живее в глъбините на гърцизма. Този "дух" ясно може да се долови в гръцката същност.
към текста >>
Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта:
Истината
се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа.
Един втори образ на Сократ ни е обрисувал Ксенофон в своите "Спомени" за него. Отначало изглежда, че Платон е идеализирал съществото на Сократ, а Ксенофон го е обрисувал повече според непосредствената действителност. Едно проникващо повече в този въпрос разглеждане би могло обаче да открие, че както Платон така и Ксенофон, всеки един рисува за Сократа образа, който са добили съгласно своите особени гледища и че поради това трябва да имаме предвид, доколко и двамата се допълват и взаимно се осветляват. От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот. Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене.
Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа.
Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина. Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот. С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа". Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея?
към текста >>
Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния
свят
, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен
свят
можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване.
С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ. В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа.
Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване.
Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>
Образът говореше отвън; защо външният
свят
да не може да говори особено ясно
на
определено място?
В знака на това доверие се явява образът на Сократ. В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване.
Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място?
Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците. В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства.
към текста >>
Разпростреният в пространството и във времето
свят
е като масата
на
морската вода, в която се отразяват звездите; обаче действително е само това, което се отразява като идея.
Това чувство озарява отначало целия душевен живот на Платон. Всичко, което човек познава чрез сетивата или по някой друг начин, няма стойност, докато душата не го е поставила в светлината на мисълта. За Платон философията става наука за идеите като нещо, което има истинско битие. А идеята е откровение на мировия Дух чрез откровението на мислите. Светлината на мировия Дух свети в човешката душа, изявява се в нея като Идеи; и схващайки идеята, човешката душа се съединява със силата на мировия Дух.
Разпростреният в пространството и във времето свят е като масата на морската вода, в която се отразяват звездите; обаче действително е само това, което се отразява като идея.
Така за Платон целият свят се превръща в действащите едни върху други идеи. Тяхното действие в света се осъществява чрез това, че идеите се отразяват в хиле; първичната материя. Чрез това отразяване се ражда това, което човекът вижда като множество отделни неща и отделни процеси. Но човек не трябва да простира познанието върху хиле, първичната материя, защото в нея не е истината. До истината той стига едва тогава, когато от образа на света отстранява всичко, което не е идея.
към текста >>
Така за Платон целият
свят
се превръща в действащите едни върху други идеи.
Всичко, което човек познава чрез сетивата или по някой друг начин, няма стойност, докато душата не го е поставила в светлината на мисълта. За Платон философията става наука за идеите като нещо, което има истинско битие. А идеята е откровение на мировия Дух чрез откровението на мислите. Светлината на мировия Дух свети в човешката душа, изявява се в нея като Идеи; и схващайки идеята, човешката душа се съединява със силата на мировия Дух. Разпростреният в пространството и във времето свят е като масата на морската вода, в която се отразяват звездите; обаче действително е само това, което се отразява като идея.
Така за Платон целият свят се превръща в действащите едни върху други идеи.
Тяхното действие в света се осъществява чрез това, че идеите се отразяват в хиле; първичната материя. Чрез това отразяване се ражда това, което човекът вижда като множество отделни неща и отделни процеси. Но човек не трябва да простира познанието върху хиле, първичната материя, защото в нея не е истината. До истината той стига едва тогава, когато от образа на света отстранява всичко, което не е идея. За Платон човешката душа е живееща в идеята; обаче този живот е така изграден, че не във всички прояви той е едно откровение на нейния живот в идеите.
към текста >>
Но човек не трябва да простира познанието върху хиле, първичната материя, защото в нея не е
истината
.
Светлината на мировия Дух свети в човешката душа, изявява се в нея като Идеи; и схващайки идеята, човешката душа се съединява със силата на мировия Дух. Разпростреният в пространството и във времето свят е като масата на морската вода, в която се отразяват звездите; обаче действително е само това, което се отразява като идея. Така за Платон целият свят се превръща в действащите едни върху други идеи. Тяхното действие в света се осъществява чрез това, че идеите се отразяват в хиле; първичната материя. Чрез това отразяване се ражда това, което човекът вижда като множество отделни неща и отделни процеси.
Но човек не трябва да простира познанието върху хиле, първичната материя, защото в нея не е истината.
До истината той стига едва тогава, когато от образа на света отстранява всичко, което не е идея. За Платон човешката душа е живееща в идеята; обаче този живот е така изграден, че не във всички прояви той е едно откровение на нейния живот в идеите. Доколкото душата е потопена в живота на идеите, тя се явява като "разумна душа" /Психологистика/. Като такава се явява душата на себе си, когато във възприемането на мислите се изявява на самата себе си. В нейното земно съществувание тя не е в състояние да се изявява само така.
към текста >>
До
истината
той стига едва тогава, когато от образа
на
света отстранява всичко, което не е идея.
Разпростреният в пространството и във времето свят е като масата на морската вода, в която се отразяват звездите; обаче действително е само това, което се отразява като идея. Така за Платон целият свят се превръща в действащите едни върху други идеи. Тяхното действие в света се осъществява чрез това, че идеите се отразяват в хиле; първичната материя. Чрез това отразяване се ражда това, което човекът вижда като множество отделни неща и отделни процеси. Но човек не трябва да простира познанието върху хиле, първичната материя, защото в нея не е истината.
До истината той стига едва тогава, когато от образа на света отстранява всичко, което не е идея.
За Платон човешката душа е живееща в идеята; обаче този живот е така изграден, че не във всички прояви той е едно откровение на нейния живот в идеите. Доколкото душата е потопена в живота на идеите, тя се явява като "разумна душа" /Психологистика/. Като такава се явява душата на себе си, когато във възприемането на мислите се изявява на самата себе си. В нейното земно съществувание тя не е в състояние да се изявява само така. Тя трябва да се изразява и така, че да се явява като "неразумна душа"/Психоалогос/.
към текста >>
При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния
свят
; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен
свят
на
истината
.
Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата.
При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината.
Аристотел иска да се потопи в съществата и процесите и това, което душата намира при това потопяване, то е същността на самата вещ. Душата чувства, като че само е извлякла тази същност от вещта и я е довела за себе си във формата на мисъл, за да може да я носи в себе си като един спомен за вещта. Така за Аристотел идеите са в нещата и в процесите; те са едната страна на нещата, онази, която душата може да извлече от тях със своите средства; другата страна, която душата не може да извлече от нещата, чрез която тези неща имат своя изграден на себе си живот, е веществото, материята /хиле/. Както при Платон от неговия възглед за душата пада светлина върху целия му светоглед, такъв е случаят и при Аристотел. И при двамата мислители нещата стоят така, че ние можем да охарактеризираме основната същност на техния светоглед, когато сторим това за техния възглед за душата.
към текста >>
За Платон е важно това, което живее в душата и като такова има дял в духовния
свят
; за Аристотел е важно, как се представя душата в човека за неговото собствено познание.
Душата чувства, като че само е извлякла тази същност от вещта и я е довела за себе си във формата на мисъл, за да може да я носи в себе си като един спомен за вещта. Така за Аристотел идеите са в нещата и в процесите; те са едната страна на нещата, онази, която душата може да извлече от тях със своите средства; другата страна, която душата не може да извлече от нещата, чрез която тези неща имат своя изграден на себе си живот, е веществото, материята /хиле/. Както при Платон от неговия възглед за душата пада светлина върху целия му светоглед, такъв е случаят и при Аристотел. И при двамата мислители нещата стоят така, че ние можем да охарактеризираме основната същност на техния светоглед, когато сторим това за техния възглед за душата. И за двамата мислители биха имали значение много подробности, които не могат да намерят място в това изложение; но и при двамата схващането за душата дава насоката, която е поел техният начин на мислене.
За Платон е важно това, което живее в душата и като такова има дял в духовния свят; за Аристотел е важно, как се представя душата в човека за неговото собствено познание.
Както душата трябва да се потопи в другите неща, така тя трябва да се потопи и в самата себе си, за да намери в себе си онова, което съставлява нейната същина. Идеята, която в смисъла на Аристотел човекът намира в една вещ вън от душата, е наистина тази същност на вещта; обаче душата е довела тази същност във формата на идея, за да я има за себе си. Идеята има своята действителност не в познаващата душа, а във външната вещ заедно с материята /хиле/. Но щом душата се потопи в самата себе си, тя намира идеята като такава в действителност. В този смисъл душата е идея, обаче действаща идея, ефективна същност.
към текста >>
Човекът с духовната душа чрез това, което принадлежи
на
духовния
свят
и в живота
на
зародиша се свързва с телесно-душевното; другите членове
на
душата се раждат, когато духовната душа се развива в тялото и води чрез него земния живот.
Защото той вижда в тялото на растението и в тялото на животното да действа нещо второстепенно душевно. Едно тяло, което носи в себе си душевното на растението и на животното, бива един вид оплодено от човешката душа. И така за земния човек се съединяват нещо телесно-душевно и нещо духовно-душевно. През време на земния човешки живот духовно-душевното отстранява самостоятелната действеност на телесно-душевното и действа с телесно-душевното като със свой инструмент. Чрез това се раждат пет душевни прояви, които при Аристотел се явяват като пет душевни членове; Растителната душа /Трептикон/, Усещата душа /Естетикон/, Развиващата желания душа /Оректикон/, Развиващата воля душа /Кинетикон/ и Духовната душа /Дионетикон/.
Човекът с духовната душа чрез това, което принадлежи на духовния свят и в живота на зародиша се свързва с телесно-душевното; другите членове на душата се раждат, когато духовната душа се развива в тялото и води чрез него земния живот.
Приемайки съществуването на една духовна душа, за Аристотел естествено съществува и един духовен свят въобще. Образът на света, който Аристотел има, стои така пред съзерцаващия поглед, че долу живеят нещата и процесите, представляващи материята и идеята; колкото по-нагоре насочва човек своя поглед, толкова повече изчезва това, което носи материален характер, явява се нещо чисто духовно представяйки се на човека като идея явява се сферата на света, в която божественото има своята същина като чиста духовност, което движи всичко. На тази сфера на света принадлежи човешката душа като духовна душа; тя не съществува като индивидуално същество, а като част от мировия Дух, преди да се свърже с телесно-душевното. Чрез това свързване тя добива своето индивидуално, отделено от мировия Дух съществуване и след своето отделяне от тялото продължава да живее по-нататък като духовно същество. Така индивидуалната душевна същност започва с човешкия земен живот и след това живее по-нататък безсмъртно.
към текста >>
Приемайки съществуването
на
една духовна душа, за Аристотел естествено съществува и един духовен
свят
въобще.
Едно тяло, което носи в себе си душевното на растението и на животното, бива един вид оплодено от човешката душа. И така за земния човек се съединяват нещо телесно-душевно и нещо духовно-душевно. През време на земния човешки живот духовно-душевното отстранява самостоятелната действеност на телесно-душевното и действа с телесно-душевното като със свой инструмент. Чрез това се раждат пет душевни прояви, които при Аристотел се явяват като пет душевни членове; Растителната душа /Трептикон/, Усещата душа /Естетикон/, Развиващата желания душа /Оректикон/, Развиващата воля душа /Кинетикон/ и Духовната душа /Дионетикон/. Човекът с духовната душа чрез това, което принадлежи на духовния свят и в живота на зародиша се свързва с телесно-душевното; другите членове на душата се раждат, когато духовната душа се развива в тялото и води чрез него земния живот.
Приемайки съществуването на една духовна душа, за Аристотел естествено съществува и един духовен свят въобще.
Образът на света, който Аристотел има, стои така пред съзерцаващия поглед, че долу живеят нещата и процесите, представляващи материята и идеята; колкото по-нагоре насочва човек своя поглед, толкова повече изчезва това, което носи материален характер, явява се нещо чисто духовно представяйки се на човека като идея явява се сферата на света, в която божественото има своята същина като чиста духовност, което движи всичко. На тази сфера на света принадлежи човешката душа като духовна душа; тя не съществува като индивидуално същество, а като част от мировия Дух, преди да се свърже с телесно-душевното. Чрез това свързване тя добива своето индивидуално, отделено от мировия Дух съществуване и след своето отделяне от тялото продължава да живее по-нататък като духовно същество. Така индивидуалната душевна същност започва с човешкия земен живот и след това живее по-нататък безсмъртно. Платон приема едно съществуване на душата преди земния живот, но Аристотел не приема такова съществуване.
към текста >>
Аристотел намира идеята в нещата; и душата постига това, което тя трябва да бъде в духовния
свят
като индивидуалност, в тялото.
На тази сфера на света принадлежи човешката душа като духовна душа; тя не съществува като индивидуално същество, а като част от мировия Дух, преди да се свърже с телесно-душевното. Чрез това свързване тя добива своето индивидуално, отделено от мировия Дух съществуване и след своето отделяне от тялото продължава да живее по-нататък като духовно същество. Така индивидуалната душевна същност започва с човешкия земен живот и след това живее по-нататък безсмъртно. Платон приема едно съществуване на душата преди земния живот, но Аристотел не приема такова съществуване. Това е също така естествено за този последния, който оставя да съществува идеята в нещата, както и другото е естествено за Платон, който си представя идеята плуваща над нещата.
Аристотел намира идеята в нещата; и душата постига това, което тя трябва да бъде в духовния свят като индивидуалност, в тялото.
Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката. Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел. Поставени до Аристотел, мислителите, които цялата древност ни показва като негови съвременници и следовници, са личности, които имат много по-малко значение. Те правят впечатлението, като че на техните способности се изплъзва нещо, което би им позволило да се издигнат до степента на разбиране, на която стоеше Аристотел.
към текста >>
Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата
на
външния
свят
, какъвто можем да намерим при Аристотел.
Платон приема едно съществуване на душата преди земния живот, но Аристотел не приема такова съществуване. Това е също така естествено за този последния, който оставя да съществува идеята в нещата, както и другото е естествено за Платон, който си представя идеята плуваща над нещата. Аристотел намира идеята в нещата; и душата постига това, което тя трябва да бъде в духовния свят като индивидуалност, в тялото. Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката.
Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел.
Поставени до Аристотел, мислителите, които цялата древност ни показва като негови съвременници и следовници, са личности, които имат много по-малко значение. Те правят впечатлението, като че на техните способности се изплъзва нещо, което би им позволило да се издигнат до степента на разбиране, на която стоеше Аристотел. Ние имаме чувството, че те не отклоняват от него, защото трябва да установят възгледи върху нещата, които не разбират така добре както той ги разбира. Бихме искали да изведем техните възгледи от техните недостатъци, който ги съблазни да изкажат мнения, които всъщност са вече опровергани при Аристотел. Такова едно впечатление можем да получим първо при стоиците и при епикурейците.
към текста >>
Така върви надолу до видимия
свят
, който е най-несъвършеният.
В това изживяване той чувства своята душа съединена с Първопричината на света. Но как след това той представя връзката на света с тази Първопричина, това може да бъде изразено в мисли. От свръхмисловния Принцип са произлезли съществата на света. Свърхмисловният Принцип и най-съвършеното. Това, което произлиза от него, е по-малко съвършено.
Така върви надолу до видимия свят, който е най-несъвършеният.
Сред този свят се намира човекът. Чрез усъвършенстване на своята душа той трябва да отстрани от себе си онова, което светът може да му даде повече, и който той се намира отначало, и така да намери един път, който ще направи от него едно същество, което да отговаря на съвършеното Начало. Плотин се представя като една личност, която се вижда поставена в невъзможност да продължи гръцкия мислителен живот. Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл. Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък.
към текста >>
Сред този
свят
се намира човекът.
Но как след това той представя връзката на света с тази Първопричина, това може да бъде изразено в мисли. От свръхмисловния Принцип са произлезли съществата на света. Свърхмисловният Принцип и най-съвършеното. Това, което произлиза от него, е по-малко съвършено. Така върви надолу до видимия свят, който е най-несъвършеният.
Сред този свят се намира човекът.
Чрез усъвършенстване на своята душа той трябва да отстрани от себе си онова, което светът може да му даде повече, и който той се намира отначало, и така да намери един път, който ще направи от него едно същество, което да отговаря на съвършеното Начало. Плотин се представя като една личност, която се вижда поставена в невъзможност да продължи гръцкия мислителен живот. Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл. Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък. Но по времето на Плотин развитието на светогледите не беше още узряло за това.
към текста >>
81.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
Това, което става в глъбините, е един несъзнателен душевен процес: Азът чувства, той трябва да си представи себе си така, че да му бъде гарантирана действителност; и той трябва да си представи света така, че да може действително да съществува в този
свят
.
Джордано Бруно чувства: Това, което се намира зад природните явления, трябва да си го представим като образ на света така, че същността на Аза да бъде възможна в този образ на света. Азът трябва да бъде една монада, иначе той не би искал да бъде действителен. Така приемането на монадите става нещо необходимо. И понеже само монадата може да бъде действителна, истински действителните същества са монади с различни вътрешни свойства. В глъбините на душата на една личност като Джордано Бруно става нещо, което не стига напълно до нейното съзнание; следствието на този вътрешен процес е след това замисълът на образа на света.
Това, което става в глъбините, е един несъзнателен душевен процес: Азът чувства, той трябва да си представи себе си така, че да му бъде гарантирана действителност; и той трябва да си представи света така, че да може действително да съществува в този свят.
Джордано Бруно трябва да си образува представа за монадата, за да бъдат и двете възможни. В Джордано Бруно в светогледния живот на по-ново време Азът се бори за своето съществуване в света. И изразът на тази борба е възгледът: Аз съм една монада; такава една монада не се е родила и е непреходна. Нека сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за Бога. Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на "първия Двигател" на тези процеси.
към текста >>
А Бог е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси
на
възприемаемия
свят
.
В Джордано Бруно в светогледния живот на по-ново време Азът се бори за своето съществуване в света. И изразът на тази борба е възгледът: Аз съм една монада; такава една монада не се е родила и е непреходна. Нека сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за Бога. Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на "първия Двигател" на тези процеси. В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез борба до представата на монадите; природните процеси са някакси заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други.
А Бог е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси на възприемаемия свят.
В страстната враждебност на Джордано Бруно против Аристотел се изразява противоположността между мислителите на Гърция и тази на по-ново време. В по-новото развитие на светогледите проличава по разнообразен начин, как Азът търси пътища, за да изживее в себе си своята действителност. Това, което Франциск Бейкън от Верулам /1561 до 1626 г./ изразява, носи същия отпечатък, макар и това да не изпъква на пръв поглед при разглеждане на неговите стремежи в областта на светогледа. Бейкън от Верулам изисква, изследването на мировите явления да започне със свободно от предразсъдъци наблюдение; след това трябва да се търси да бъде отделено същественото от несъщественото на едно явление, за да се получи по този начин една представа за това, какво се крие зад дадено нещо или зад даден процес. Той счита, че до негово време хората първо са образували мислите и след това са насочвали представите върху отделните неща и процеси според тези мисли.
към текста >>
Той застава срещу света безпристрастно питайки, тъй като този
свят
му предлага някои неща върху неговите загадки, отчасти чрез религиозното откровение, отчасти чрез наблюдението
на
сетивата.
Всичко това Бейкън не го чувства; ето защо за построяването на новия светоглед той насочва към строителните материали, а именно към отделните природни явления. Но както една къща не може да бъде никога построена, ако наблюдаваме само формите на камъните на строеж, които трябва да бъдат използвани, също така в една душа не може да се роди един плодотворен светоглед, ако тя иска да борави само с отделните природни явления. Противоположно на Бейкън от Верулам, който насочи вниманието към строителните материали, Декарт /Картезиус/ и Спиноза пристъпват към строителния план. Декарт е роден в 1596 година и починал в 1650 година. При него е важна изходната точка на неговия стремеж към един светоглед.
Той застава срещу света безпристрастно питайки, тъй като този свят му предлага някои неща върху неговите загадки, отчасти чрез религиозното откровение, отчасти чрез наблюдението на сетивата.
Сега той не разглежда нито едното, нито другото само така, че просто да го приеме, и да ги признае като истина това, което то му донася; не, той поставя срещу него "Аза", който срещупоставя срещу всяко откровение и срещу всяко възприятие своето съмнение по собствено решение. Това е един факт на по-новия стремеж към светоглед, който има едно многоказващо значение. Душата на мислителя сред света не оставя да и направи нищо впечатление, а застава срещу всичко със съмнението, което може да съществува само в нея. И сега душата обхваща себе си и своята собствена дейност: Аз се съмнявам, т.е. аз мисля.
към текста >>
Следователно каквото и да е положението по отношение
на
целия
свят
, при моето съмняващо се мислене за мене става ясно, че Аз Съм.
Сега той не разглежда нито едното, нито другото само така, че просто да го приеме, и да ги признае като истина това, което то му донася; не, той поставя срещу него "Аза", който срещупоставя срещу всяко откровение и срещу всяко възприятие своето съмнение по собствено решение. Това е един факт на по-новия стремеж към светоглед, който има едно многоказващо значение. Душата на мислителя сред света не оставя да и направи нищо впечатление, а застава срещу всичко със съмнението, което може да съществува само в нея. И сега душата обхваща себе си и своята собствена дейност: Аз се съмнявам, т.е. аз мисля.
Следователно каквото и да е положението по отношение на целия свят, при моето съмняващо се мислене за мене става ясно, че Аз Съм.
Така Декарт стига до своето "Cogito, ergo num": Аз мисля, следователно съм. При него Азът извоюва своето оправдание, да трябва да признае собственото си битие чрез коренно съмнение в целия свят. От този корен Декарт черпи по-нататъшните неща на своя светоглед. Той се е опитал да обхване съществуващото в "Аза". Това, което заедно с този "Аз" може да оправдае своето съществуване, това трябва да се счита като истина.
към текста >>
При него Азът извоюва своето оправдание, да трябва да признае собственото си битие чрез коренно съмнение в целия
свят
.
Душата на мислителя сред света не оставя да и направи нищо впечатление, а застава срещу всичко със съмнението, което може да съществува само в нея. И сега душата обхваща себе си и своята собствена дейност: Аз се съмнявам, т.е. аз мисля. Следователно каквото и да е положението по отношение на целия свят, при моето съмняващо се мислене за мене става ясно, че Аз Съм. Така Декарт стига до своето "Cogito, ergo num": Аз мисля, следователно съм.
При него Азът извоюва своето оправдание, да трябва да признае собственото си битие чрез коренно съмнение в целия свят.
От този корен Декарт черпи по-нататъшните неща на своя светоглед. Той се е опитал да обхване съществуващото в "Аза". Това, което заедно с този "Аз" може да оправдае своето съществуване, това трябва да се счита като истина. Азът намира вродена в него идеята за Бога. Тази идея се представя в Аза толкова вярна, толкова ясна, колкото Азът сам не представя себе си.
към текста >>
Декарт вярва в действителността навъншния
свят
не затова, че този външен
свят
се представя като действителен, а защото Азът трябва да вярва в себе си и по-нататък в Бога; но Бог може да бъде мислен само като истинен.
Той се е опитал да обхване съществуващото в "Аза". Това, което заедно с този "Аз" може да оправдае своето съществуване, това трябва да се счита като истина. Азът намира вродена в него идеята за Бога. Тази идея се представя в Аза толкова вярна, толкова ясна, колкото Азът сам не представя себе си. Но тя е толкова възвишена, толкова мощна, че Азът не може да я има чрез самия себе си, следователно тя идва от една външна действителност, на която отговаря.
Декарт вярва в действителността навъншния свят не затова, че този външен свят се представя като действителен, а защото Азът трябва да вярва в себе си и по-нататък в Бога; но Бог може да бъде мислен само като истинен.
Защото би било неистинно за него, да представи на човека един външен свят за действителен, ако този свят не би бил действителен. Така както Декарт стига до признаване действителността на Аза, това е възможно само чрез едно мислене, което се насочва в най-тесен смисъл върху този Аз, за да намери една опорна точка на познанието. А това значи, че тази възможност може да се получи само чрез една вътрешна дейност, обаче никога чрез едно възприятие отвън. Всяко възприятие, което идва отвън, дава само свойства на разпростряност. Така Декарт стига дотам, да признае в света две субстанции: Едната, на която е свойствена разпростряността, и другата, на която е свойствено мисленето и на която се корени човешката душа.
към текста >>
Защото би било неистинно за него, да представи
на
човека един външен
свят
за действителен, ако този
свят
не би бил действителен.
Това, което заедно с този "Аз" може да оправдае своето съществуване, това трябва да се счита като истина. Азът намира вродена в него идеята за Бога. Тази идея се представя в Аза толкова вярна, толкова ясна, колкото Азът сам не представя себе си. Но тя е толкова възвишена, толкова мощна, че Азът не може да я има чрез самия себе си, следователно тя идва от една външна действителност, на която отговаря. Декарт вярва в действителността навъншния свят не затова, че този външен свят се представя като действителен, а защото Азът трябва да вярва в себе си и по-нататък в Бога; но Бог може да бъде мислен само като истинен.
Защото би било неистинно за него, да представи на човека един външен свят за действителен, ако този свят не би бил действителен.
Така както Декарт стига до признаване действителността на Аза, това е възможно само чрез едно мислене, което се насочва в най-тесен смисъл върху този Аз, за да намери една опорна точка на познанието. А това значи, че тази възможност може да се получи само чрез една вътрешна дейност, обаче никога чрез едно възприятие отвън. Всяко възприятие, което идва отвън, дава само свойства на разпростряност. Така Декарт стига дотам, да признае в света две субстанции: Едната, на която е свойствена разпростряността, и другата, на която е свойствено мисленето и на която се корени човешката душа. Животните, които в смисъла на Декарт не могат да схванат себе си във външната, опираща се на себе си дейност, са съобразно с това само същества на разпростряността, на намеренията, те са автомати, машини.
към текста >>
Галилей трябва вече да каже, че това, което човек има в себе си например като усещане
на
топлина, съвсем не съществува във външната природа, както гъделът, който човек усеща върху стъпалото, не съществува във външния
свят
, гъдел, който той изпитва, когато го докоснат с птиче перо.
Можем да познаем голямото значение на тази промяна на душевния живот, когато преценим, по какъв начин натурфилософи като Х. Карданус /1501-1576 г./ и Бернардус Телезиус /1508-1588 г./ говорят още върху природните процеси. В тях още продължава да действува образът на света, който изгубва своята сила чрез раждането на естественонаучния начин на мислене на Коперник, Галилей и др. За Карданус в природните процеси живее още напълно нещо, което той си представя по начина на човешко-душевното, както това би било също възможно в гръцкото мислене. Телезиус говори за формиращи сили в природата, които си представя по образа, който той добива от човешката формираща сила.
Галилей трябва вече да каже, че това, което човек има в себе си например като усещане на топлина, съвсем не съществува във външната природа, както гъделът, който човек усеща върху стъпалото, не съществува във външния свят, гъдел, който той изпитва, когато го докоснат с птиче перо.
Телезиус още може да каже, че топлината и студът са движещи сили на мировите процеси, а Галилей трябва вече да твърди: Човекът познава топлината само като изживяване на неговата вътрешност; в образа на света може да бъде мислено само това, което не съдържа нищо от тази вътрешност. Така представите на математиката и на механиката се превръщат в нещо, което единствено може да изгради образа на света. Ние познаваме борбата за една нова закономерност на образа на природата при една такава личност като Леонардо да винчи /1452-1519 г./, който е еднакво велик като мислител и като художник. Такива духове чувстват необходимостта да намерят един път към природата, който не беше даден на гръцкото мислене и на неговите последействия в Средновековието. Човек трябва да остави настрана това, което той има като изживявания върху своята собствена вътрешност, ако иска да добие достъп до природата.
към текста >>
От началото
на
християнското летоброене до Скотус Еригена мислителният живот продължава да действа така, че неговата форма се определя от предполагането
на
един духовен
свят
светът
на
религиозното откровение -; от 8-то до 16-тото столетие изживяването
на
мислите се освобождава от вътрешността
на
себесъзнанието и наред с неговата зародишна сила оставя да съществува и силата
на
Откровението.
Човек трябва да остави настрана това, което той има като изживявания върху своята собствена вътрешност, ако иска да добие достъп до природата. Той трябва да изобразява природата само в представи, които не съдържат нищо от това, което изпитва като действие на природата в самия себе си. Така човешката душа се поставя вън от природата, застава на самата себе си. Докато хората още можеха да мислят, че в природата тече нещо от това, което бива изживявано непосредствено също и в човека, те можеха без колебание да се чувстват оправдани, да оставят мислите да говорят върху природните процеси. Образът на природата, които хората си изграждат в по-ново време, принуждава човешкото себесъзнание да се чувства мисълта вън от природата и по този начин да и придаде една стойност, която тя добива чрез нейната собствена сила.
От началото на християнското летоброене до Скотус Еригена мислителният живот продължава да действа така, че неговата форма се определя от предполагането на един духовен свят светът на религиозното откровение -; от 8-то до 16-тото столетие изживяването на мислите се освобождава от вътрешността на себесъзнанието и наред с неговата зародишна сила оставя да съществува и силата на Откровението.
От 16-тото столетие насам образът на природата е този, който изтласква от себе си изживяването на мислите; отсега нататък себесъзнанието се стреми да извлича от своите собствени сили онова, което може да изгради един светогледен образ с помощта на мисълта. Пред тази задача се намираше Декарт. Пред нея се намираха мислителите на новата епоха на светогледа. Венедикт Спиноза /1632-1677 г./ се пита, как трябва да бъде мислено онова, от което може да се изходи за създаването на едни истински образ на света? На основата на тази изходна точка стои чувството: В душата ми могат да се вестят като истинни безброй мисли, аз се отдавам на онези от тях като основен камък за един светоглед, чиито свойства първо аз самият трябва да определя.
към текста >>
Едното той вижда, когато обгръща с поглед външния
свят
; другото, когато се обръща вътре в себе си.
Единната субстанция е такава, както Азът трябва да я мисли. Така мислена, тя не търпи нищо, което съществуващо вън от нея, да бъде подобно на нея. Защото тогава тя не би била всичко; за своето съществуване тя би се нуждаела от нещо друго. Следователно всичко друго е част от субстанцията, като едно от нейните свойства, казва Спиноза. За човешкото познание са достъпни две от тези свойства.
Едното той вижда, когато обгръща с поглед външния свят; другото, когато се обръща вътре в себе си.
Едното е разпростряността /изразена в измеренията, бел. на превод./, второто е мисленето. Човекът носи в своето същество и двете свойства: В своето тяло разпростряността, в своята душа мисленето. Но и с двете той е едно същество в единната субстанция. Когато той мисли, мисли божествената субстанция, когато действа, действа божествената субстанция.
към текста >>
В Лайбниц светогледният стремеж води до една точка, където, за да намери
истината
, този стремеж не взема като истина нищо, което се изявява във външния
свят
.
Вътрешните животи на монадите си съвпадат, както часовниците показват същите часове, въпреки че не действат едни върху други. Както часовниците си съвпадат, защото още отначало са били нагласени едни към други чрез изливащата от божествената първична Монада предварително установена хармония. Този е образът на света, към който Лайбниц се чувства тласкан, защото трябва да го изгради така, че в този образ себесъзнателното душевно същество, Азът, да може да се утвърди като една действителност. Това е един образ на света, който е изграден напълно изхождайки от "Аза". Според Лайбниц, това съвсем не може да бъде по друг начин.
В Лайбниц светогледният стремеж води до една точка, където, за да намери истината, този стремеж не взема като истина нищо, което се изявява във външния свят.
В смисъла на Лайбниц животът на сетивата при човека е произведен така, че монадата-душа влива във връзките с други монади, които имат едно по-тъпо, сънуващо, спящо събесъзнание. Един сбор от такива монади е тялото; с него е свързана единната будуваща монада-душа. При смъртта тази централна монада се отдели от другите и води по-нататък едно съществуване за себе си. Ако Лайбницовият образ на света е такъв, че той е изграден изцяло от вътрешната енергия на себесъзнателната душа, то този на неговия съвременник Джон Лок /1632-1704 г. / е построен напълно от чувството, че не трябва да има едно такова изработване на светогледа от душата.
към текста >>
За него душата не е една същност, която развива из себе си действителни изживявания, а една ненаписана дъска, върху която външният
свят
нанася своите вписвания.
Един сбор от такива монади е тялото; с него е свързана единната будуваща монада-душа. При смъртта тази централна монада се отдели от другите и води по-нататък едно съществуване за себе си. Ако Лайбницовият образ на света е такъв, че той е изграден изцяло от вътрешната енергия на себесъзнателната душа, то този на неговия съвременник Джон Лок /1632-1704 г. / е построен напълно от чувството, че не трябва да има едно такова изработване на светогледа от душата. Лок признава като оправдани членове на един светоглед само това, което може да бъде наблюдавано /изпитано/ и което във основа на наблюдението може да бъде мислено върху наблюдаваното.
За него душата не е една същност, която развива из себе си действителни изживявания, а една ненаписана дъска, върху която външният свят нанася своите вписвания.
Така за Лок човешкото събесъзнание е резултат на изживяването, а не един Аз е първоизточник на изживяването. Когато една вещ навъншния свят прави впечатление върху човека, върху това може да се каже следното: Вещта има като действителност само разпростряност /измерение/, форма и движение; чрез допира със сетивата се раждат звуци, цветове, мириси, топлина и т.н. това, което се ражда по този начин при сетивата, съществува там само до тогава, докато сетивата са в допир с нещата. Лок се чувства принуден да приеме, че извън формата и движението онова, което сетивата възприемат, няма нищо общо със самите неща. С това той поставя началото на едно светогледно течение, което иска да счита впечатленията на външния свят, които човек изживява познавайки, като непринадлежащи на света в себе си.
към текста >>
Когато една вещ навъншния
свят
прави впечатление върху човека, върху това може да се каже следното: Вещта има като действителност само разпростряност /измерение/, форма и движение; чрез допира със сетивата се раждат звуци, цветове, мириси, топлина и т.н.
Ако Лайбницовият образ на света е такъв, че той е изграден изцяло от вътрешната енергия на себесъзнателната душа, то този на неговия съвременник Джон Лок /1632-1704 г. / е построен напълно от чувството, че не трябва да има едно такова изработване на светогледа от душата. Лок признава като оправдани членове на един светоглед само това, което може да бъде наблюдавано /изпитано/ и което във основа на наблюдението може да бъде мислено върху наблюдаваното. За него душата не е една същност, която развива из себе си действителни изживявания, а една ненаписана дъска, върху която външният свят нанася своите вписвания. Така за Лок човешкото събесъзнание е резултат на изживяването, а не един Аз е първоизточник на изживяването.
Когато една вещ навъншния свят прави впечатление върху човека, върху това може да се каже следното: Вещта има като действителност само разпростряност /измерение/, форма и движение; чрез допира със сетивата се раждат звуци, цветове, мириси, топлина и т.н.
това, което се ражда по този начин при сетивата, съществува там само до тогава, докато сетивата са в допир с нещата. Лок се чувства принуден да приеме, че извън формата и движението онова, което сетивата възприемат, няма нищо общо със самите неща. С това той поставя началото на едно светогледно течение, което иска да счита впечатленията на външния свят, които човек изживява познавайки, като непринадлежащи на света в себе си. С Лок пред съзерцаващата душа застава едно чудновато зрелище. Човекът трябва да може да познава само чрез това, че той възприема и мисли върху възприемането; обаче това, което той възприема, няма нищо общо със собствените свойства на света освен само в много малка част.
към текста >>
С това той поставя началото
на
едно светогледно течение, което иска да счита впечатленията
на
външния
свят
, които човек изживява познавайки, като непринадлежащи
на
света в себе си.
За него душата не е една същност, която развива из себе си действителни изживявания, а една ненаписана дъска, върху която външният свят нанася своите вписвания. Така за Лок човешкото събесъзнание е резултат на изживяването, а не един Аз е първоизточник на изживяването. Когато една вещ навъншния свят прави впечатление върху човека, върху това може да се каже следното: Вещта има като действителност само разпростряност /измерение/, форма и движение; чрез допира със сетивата се раждат звуци, цветове, мириси, топлина и т.н. това, което се ражда по този начин при сетивата, съществува там само до тогава, докато сетивата са в допир с нещата. Лок се чувства принуден да приеме, че извън формата и движението онова, което сетивата възприемат, няма нищо общо със самите неща.
С това той поставя началото на едно светогледно течение, което иска да счита впечатленията на външния свят, които човек изживява познавайки, като непринадлежащи на света в себе си.
С Лок пред съзерцаващата душа застава едно чудновато зрелище. Човекът трябва да може да познава само чрез това, че той възприема и мисли върху възприемането; обаче това, което той възприема, няма нищо общо със собствените свойства на света освен само в много малка част. Лайбниц отстъпва пред това, което светът изявява, и създава един образ на света от вътрешността на душата; Лок иска само един такъв образ на света, който е създаден от душата в съюз със света; обаче чрез такова създаване не възниква никакъв образ на света. Не можейки да вижда в самия Аз опорната точка на един светоглед, както това върши Лайбниц, Лок стига до представи, които се явяват неподходящи да основат един такъв светоглед, защото те не могат да числят притежаването на човешкия Аз към вътрешността на света. Един възглед за света като този на Лок изгубва връзката със всеки свят, в който би искал да се корени "Азът", себесъзнателната душа, защото такъв възглед не иска да знае за други пътища към основата на света, освен за такива, които се губят в тъмата на сетивата.
към текста >>
Един възглед за света като този
на
Лок изгубва връзката със всеки
свят
, в който би искал да се корени "Азът", себесъзнателната душа, защото такъв възглед не иска да знае за други пътища към основата
на
света, освен за такива, които се губят в тъмата
на
сетивата.
С това той поставя началото на едно светогледно течение, което иска да счита впечатленията на външния свят, които човек изживява познавайки, като непринадлежащи на света в себе си. С Лок пред съзерцаващата душа застава едно чудновато зрелище. Човекът трябва да може да познава само чрез това, че той възприема и мисли върху възприемането; обаче това, което той възприема, няма нищо общо със собствените свойства на света освен само в много малка част. Лайбниц отстъпва пред това, което светът изявява, и създава един образ на света от вътрешността на душата; Лок иска само един такъв образ на света, който е създаден от душата в съюз със света; обаче чрез такова създаване не възниква никакъв образ на света. Не можейки да вижда в самия Аз опорната точка на един светоглед, както това върши Лайбниц, Лок стига до представи, които се явяват неподходящи да основат един такъв светоглед, защото те не могат да числят притежаването на човешкия Аз към вътрешността на света.
Един възглед за света като този на Лок изгубва връзката със всеки свят, в който би искал да се корени "Азът", себесъзнателната душа, защото такъв възглед не иска да знае за други пътища към основата на света, освен за такива, които се губят в тъмата на сетивата.
В Лок развитието на светогледа покарва една такава форма, сред която себесъзнателната душа води борба за своето съществуване в образа на света, но изгубва тази борба, защото вярва, че добива своите изживявания само в общуване с външния свят даден чрез образа на природата. Ето защо тя трябва да отрече за себе си всяко знание върху нещо, което би искало да принадлежи на нейната същност вън от това общуване. Подбуден от Лок Георг Бъркли /1684-1753 г./ стигна до съвършено други резултати в сравнение с тези на първия. Бъркли намира, че впечатленията, които нещата и процесите на света изглежда да произвеждат върху човешката душа, са всъщност само в тази душа. Когато виждам "червено", аз трябва да дам съществуване на това "червено" в мене; когато чувствам "топло", "топлотата" живее в мене.
към текста >>
В Лок развитието
на
светогледа покарва една такава форма, сред която себесъзнателната душа води борба за своето съществуване в образа
на
света, но изгубва тази борба, защото вярва, че добива своите изживявания само в общуване с външния
свят
даден чрез образа
на
природата.
С Лок пред съзерцаващата душа застава едно чудновато зрелище. Човекът трябва да може да познава само чрез това, че той възприема и мисли върху възприемането; обаче това, което той възприема, няма нищо общо със собствените свойства на света освен само в много малка част. Лайбниц отстъпва пред това, което светът изявява, и създава един образ на света от вътрешността на душата; Лок иска само един такъв образ на света, който е създаден от душата в съюз със света; обаче чрез такова създаване не възниква никакъв образ на света. Не можейки да вижда в самия Аз опорната точка на един светоглед, както това върши Лайбниц, Лок стига до представи, които се явяват неподходящи да основат един такъв светоглед, защото те не могат да числят притежаването на човешкия Аз към вътрешността на света. Един възглед за света като този на Лок изгубва връзката със всеки свят, в който би искал да се корени "Азът", себесъзнателната душа, защото такъв възглед не иска да знае за други пътища към основата на света, освен за такива, които се губят в тъмата на сетивата.
В Лок развитието на светогледа покарва една такава форма, сред която себесъзнателната душа води борба за своето съществуване в образа на света, но изгубва тази борба, защото вярва, че добива своите изживявания само в общуване с външния свят даден чрез образа на природата.
Ето защо тя трябва да отрече за себе си всяко знание върху нещо, което би искало да принадлежи на нейната същност вън от това общуване. Подбуден от Лок Георг Бъркли /1684-1753 г./ стигна до съвършено други резултати в сравнение с тези на първия. Бъркли намира, че впечатленията, които нещата и процесите на света изглежда да произвеждат върху човешката душа, са всъщност само в тази душа. Когато виждам "червено", аз трябва да дам съществуване на това "червено" в мене; когато чувствам "топло", "топлотата" живее в мене. И така е с всичко, което аз привидно приемам отвън.
към текста >>
Той обръща представите
на
Лок в тяхната противоположност, като счита всичко, което този последният разглежда като впечатления
на
материалните неща, за духовна действителност и по този начин вярва, че със себепознанието познава непосредствено себе си в един духовен
свят
.
Това, което аз например наричам роза, е нещо напълно духовно, а именно една представа изживяна от моя дух. Следователно, счита Бъркли никъде не може да бъде възприемано нещо друго, освен духовното. И когато забелязвам, че отвън е произведено нещо в мене, то може да бъде произведено само от духовни същества. Следователно в света съществуват само духове, които действат едни върху други. Този е възгледът на Бъркли.
Той обръща представите на Лок в тяхната противоположност, като счита всичко, което този последният разглежда като впечатления на материалните неща, за духовна действителност и по този начин вярва, че със себепознанието познава непосредствено себе си в един духовен свят.
Други мислители са довели мислите на Лок до други резултати. Един пример за това е Кондияк /1715-1780 г./. И той, също както Лок, счита, че всяко познание на света трябва, даже може само да почива само на наблюдението на сетивата и на мисленето. Но той отива по-нататък до най-крайното последствие: мисленето няма за себе си никакви самостоятелна действителност; според него то не е нищо друго, освен едно изтънчено, преобразено външно сетивно възприятие. Следователно в един образ на света, който трябва да отговаря на истината, трябва да бъдат приети само сетивните усещания.
към текста >>
Следователно в един образ
на
света, който трябва да отговаря
на
истината
, трябва да бъдат приети само сетивните усещания.
Той обръща представите на Лок в тяхната противоположност, като счита всичко, което този последният разглежда като впечатления на материалните неща, за духовна действителност и по този начин вярва, че със себепознанието познава непосредствено себе си в един духовен свят. Други мислители са довели мислите на Лок до други резултати. Един пример за това е Кондияк /1715-1780 г./. И той, също както Лок, счита, че всяко познание на света трябва, даже може само да почива само на наблюдението на сетивата и на мисленето. Но той отива по-нататък до най-крайното последствие: мисленето няма за себе си никакви самостоятелна действителност; според него то не е нищо друго, освен едно изтънчено, преобразено външно сетивно възприятие.
Следователно в един образ на света, който трябва да отговаря на истината, трябва да бъдат приети само сетивните усещания.
Неговото обяснение в това направление е многозначително: да вземем душевно още съвсем непробуденото човешко тяло и да си представим, как сетивата се пробуждат едно след друго. Какво имаме сега повече на това усещащо тяло в сравнение с неусещащото по-рано? Едно тяло, върху което околният свят е направил впечатление. Тези впечатления на околния свят са произвели изцяло това, което счита, че е един "Аз". Този светоглед не стига до никаква възможност да схване "Аза", себесъзнателната "душа" някъде и той стига до един образ на света, в който този Аз не може да се яви.
към текста >>
Едно тяло, върху което околният
свят
е направил впечатление.
И той, също както Лок, счита, че всяко познание на света трябва, даже може само да почива само на наблюдението на сетивата и на мисленето. Но той отива по-нататък до най-крайното последствие: мисленето няма за себе си никакви самостоятелна действителност; според него то не е нищо друго, освен едно изтънчено, преобразено външно сетивно възприятие. Следователно в един образ на света, който трябва да отговаря на истината, трябва да бъдат приети само сетивните усещания. Неговото обяснение в това направление е многозначително: да вземем душевно още съвсем непробуденото човешко тяло и да си представим, как сетивата се пробуждат едно след друго. Какво имаме сега повече на това усещащо тяло в сравнение с неусещащото по-рано?
Едно тяло, върху което околният свят е направил впечатление.
Тези впечатления на околния свят са произвели изцяло това, което счита, че е един "Аз". Този светоглед не стига до никаква възможност да схване "Аза", себесъзнателната "душа" някъде и той стига до един образ на света, в който този Аз не може да се яви. Това е светогледът, който се стреми да свърши със себесъзнателната душа чрез това, че докопва нейното несъществуване. По същите пътища вървят Сарл Боне /1720-1793 г./, Клод Адриен Хелвениус /1715-1771 г./, Жюлиен ла Метри /1709 -1751 г./ и издадената в 1770 година "Системи на природата" /Systeme de la nature/ на Холбах. В тази система от образа на света е премахнато всичко духовно.
към текста >>
Тези впечатления
на
околния
свят
са произвели изцяло това, което счита, че е един "Аз".
Но той отива по-нататък до най-крайното последствие: мисленето няма за себе си никакви самостоятелна действителност; според него то не е нищо друго, освен едно изтънчено, преобразено външно сетивно възприятие. Следователно в един образ на света, който трябва да отговаря на истината, трябва да бъдат приети само сетивните усещания. Неговото обяснение в това направление е многозначително: да вземем душевно още съвсем непробуденото човешко тяло и да си представим, как сетивата се пробуждат едно след друго. Какво имаме сега повече на това усещащо тяло в сравнение с неусещащото по-рано? Едно тяло, върху което околният свят е направил впечатление.
Тези впечатления на околния свят са произвели изцяло това, което счита, че е един "Аз".
Този светоглед не стига до никаква възможност да схване "Аза", себесъзнателната "душа" някъде и той стига до един образ на света, в който този Аз не може да се яви. Това е светогледът, който се стреми да свърши със себесъзнателната душа чрез това, че докопва нейното несъществуване. По същите пътища вървят Сарл Боне /1720-1793 г./, Клод Адриен Хелвениус /1715-1771 г./, Жюлиен ла Метри /1709 -1751 г./ и издадената в 1770 година "Системи на природата" /Systeme de la nature/ на Холбах. В тази система от образа на света е премахнато всичко духовно. В света действат само материята и нейните сили, и за този лишен от дух образ на природата Холбах намира думите: "О, природо, владетелко на всички същества, и вие, нейни дъщери, добродетел, разум и истина, бъдете винаги наши единствени божества".
към текста >>
Навикът
на
мисленето свързва възприятията, но вън не съществува нещо в един действителен
свят
, което да се изяви като такава връзка.
Така се пита Юм. Човекът вижда, как слънцето огрява камъка; след това той констатира, че камъкът се е нагрял. Той често вижда тези два процеса да се редуват. Поради това той свиква да си ги представя като свързани един с друг. Той прави греенето на слънцето причина, затоплянето на камъка следствие.
Навикът на мисленето свързва възприятията, но вън не съществува нещо в един действителен свят, което да се изяви като такава връзка.
Човекът вижда, как една мисъл на неговата душа е последвана от едно движение на неговото тяло; той свиква да мисли, че мисълта е причината, движението следствието. Юм счита, че на основата на изказванията на хората върху процесите на света лежат навици на мисленето, нищо друго. Чрез навици на мисленето себесъзнателната душа може да стигне до насочващи линии в живота; обаче в тези нейни навици тя не може да намери нищо за изграждането на един образ на света, който да има значение за същността намираща се вън от душата. Така за светогледа на Юм всичко, което човек си образува като представи върху наблюдението на сетивата и на ума във външния свят, си остава едно чисто съдържание на вярата; то никога не може да стане едно знание. Върху съдбата на себесъзнателната човешка душа, върху нейното отношение към един свят различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра.
към текста >>
Така за светогледа
на
Юм всичко, което човек си образува като представи върху наблюдението
на
сетивата и
на
ума във външния
свят
, си остава едно чисто съдържание
на
вярата; то никога не може да стане едно знание.
Той прави греенето на слънцето причина, затоплянето на камъка следствие. Навикът на мисленето свързва възприятията, но вън не съществува нещо в един действителен свят, което да се изяви като такава връзка. Човекът вижда, как една мисъл на неговата душа е последвана от едно движение на неговото тяло; той свиква да мисли, че мисълта е причината, движението следствието. Юм счита, че на основата на изказванията на хората върху процесите на света лежат навици на мисленето, нищо друго. Чрез навици на мисленето себесъзнателната душа може да стигне до насочващи линии в живота; обаче в тези нейни навици тя не може да намери нищо за изграждането на един образ на света, който да има значение за същността намираща се вън от душата.
Така за светогледа на Юм всичко, което човек си образува като представи върху наблюдението на сетивата и на ума във външния свят, си остава едно чисто съдържание на вярата; то никога не може да стане едно знание.
Върху съдбата на себесъзнателната човешка душа, върху нейното отношение към един свят различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра. Светогледният образ на Лайбниц изпитва едно обширно, умствено развитие чрез Християн Волф /роден в 1679 г. в Бреслау професор в Хале/. Волф е на мнение, че може да бъде основана една наука, която познава чрез чисто мислене онова, което е възможно, което е призвано за съществуване, защото за мисленето то се явява непротиворечиво и така може да бъде доказано. По този път Волф основава една наука на света, на душата и на Бога.
към текста >>
Върху съдбата
на
себесъзнателната човешка душа, върху нейното отношение към един
свят
различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра.
Навикът на мисленето свързва възприятията, но вън не съществува нещо в един действителен свят, което да се изяви като такава връзка. Човекът вижда, как една мисъл на неговата душа е последвана от едно движение на неговото тяло; той свиква да мисли, че мисълта е причината, движението следствието. Юм счита, че на основата на изказванията на хората върху процесите на света лежат навици на мисленето, нищо друго. Чрез навици на мисленето себесъзнателната душа може да стигне до насочващи линии в живота; обаче в тези нейни навици тя не може да намери нищо за изграждането на един образ на света, който да има значение за същността намираща се вън от душата. Така за светогледа на Юм всичко, което човек си образува като представи върху наблюдението на сетивата и на ума във външния свят, си остава едно чисто съдържание на вярата; то никога не може да стане едно знание.
Върху съдбата на себесъзнателната човешка душа, върху нейното отношение към един свят различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра.
Светогледният образ на Лайбниц изпитва едно обширно, умствено развитие чрез Християн Волф /роден в 1679 г. в Бреслау професор в Хале/. Волф е на мнение, че може да бъде основана една наука, която познава чрез чисто мислене онова, което е възможно, което е призвано за съществуване, защото за мисленето то се явява непротиворечиво и така може да бъде доказано. По този път Волф основава една наука на света, на душата и на Бога. Този светоглед почива на предположението, че себесъзнателната човешка душа може да образува в себе си мисли, които са валидни за онова, което се намира напълно вън от нея.
към текста >>
Следователно във възгледа
на
Лесинг Азът е разширен над отделния живот; той е вкоренен в един духовно действащ
свят
, който се намира зад сетивния
свят
.
За Лесинг това, което по този начин беше предхождало в историята, става процес на подготовка на онзи момент, в който себесъзнанието на човека само застава на собствената си основа. Така за него историята се превръща в едно "Възпитание на човешкия род". И това е също заглавието на неговото съчинение написано когато той се намираше в своята висота, и което той счита, че същността на човешката душа не е ограничена само в един земен живот, а тя минава през повтарящи се земни съществувания. Душата живее в съществувания разделени чрез междинни времена в периодите на развитието на човечеството, приема във всеки период това, което този период може да му даде, и отново се въплътява в един следващ период, за да се развива там по-нататък. Следователно тя самата пренася от една епоха на човечеството плодовете на тези епохи в следващите епохи и по този начин е "възпитавана" чрез историята.
Следователно във възгледа на Лесинг Азът е разширен над отделния живот; той е вкоренен в един духовно действащ свят, който се намира зад сетивния свят.
С това Лесинг стои на почвата на едни светоглед, който иска да накара себесъзнателния Аз сам да почувства чрез неговата собствена природа, как това, което действува в него, не се изразява безостатъчно в отделния живот. По друг начин, но все пак със същия импулс се стремеше Хердер /1744-1803 г./ да стигне до един образ на света. Той насочва поглед върху цялата физическа и духовна вселена. Той търси, така да се каже, плана на тази вселена. Връзката и хармонията на природните явления, зазоряването и просветването на говора и на поезията, напредъкът на историческото развитие: Хердер оставя всичко това да действа върху неговата душа, прониква го често с гениални мисли, за да стигне до една цел.
към текста >>
Бихме искали да кажем, че тази цел се представя
на
Хердер в целия външен
свят
нещо напира към съществуване, като се чувства основана във вселената, което накрая се явява явно в себесъзнателната душа.
С това Лесинг стои на почвата на едни светоглед, който иска да накара себесъзнателния Аз сам да почувства чрез неговата собствена природа, как това, което действува в него, не се изразява безостатъчно в отделния живот. По друг начин, но все пак със същия импулс се стремеше Хердер /1744-1803 г./ да стигне до един образ на света. Той насочва поглед върху цялата физическа и духовна вселена. Той търси, така да се каже, плана на тази вселена. Връзката и хармонията на природните явления, зазоряването и просветването на говора и на поезията, напредъкът на историческото развитие: Хердер оставя всичко това да действа върху неговата душа, прониква го често с гениални мисли, за да стигне до една цел.
Бихме искали да кажем, че тази цел се представя на Хердер в целия външен свят нещо напира към съществуване, като се чувства основана във вселената, което накрая се явява явно в себесъзнателната душа.
Тази себесъзнателна душа разкрива на себе си, само пътя, който нейните собствени сили са поели, преди да постигнат себесъзнание. Според възгледа на Хердер, душата може да се чувства кореняща се във вселената, защото в цялата природна и духовна връзка на вселената тя познава един процес, който трябваше да доведе до нея, както детството трябва да доведе до зрелия човешки живот в личното съществуване. Това, което Хердер излага в своето съчинение "Идеи върху една философия на историята на човечеството", е един обширен образ на тази мисъл за света. То представлява опит, да се мисли образът на природата в хармония с образа на духа така, че в този образ на природата да се намери също едно място за себесъзнателната човешка душа. Не трябва да изпускаме изпредвид, как в светогледа на Хердер се показва борбата, която иска да се обясни едновременно с по-новия естественонаучен начин на мислене и с изискванията на себесъзнателната душа.
към текста >>
Така за Якоби Спинозисмът става единствено възможен научен начин
на
мислене; но същевременно той /Спинозисмът/ е доказателство за факта, че този начин
на
мислене не може да намери връзката с духовния
свят
.
Този образ на света изчерпва обсега на това, което човекът може да знае върху света. Обаче това знание не може да реши нищо върху природата на душата, върху божествената основа на света, върху връзката на душата с тази основа. Тези области се разкриват на човека само тогава, когато той се отдаде на едно познание основано на вярата, което почива на една особена способност на душата. Ето защо, в смисъла на Якоби, знанието трябва по необходимост да бъде атеистично. В неговото мислително построение може да има необходимата закономерност, но не божествен миров ред.
Така за Якоби Спинозисмът става единствено възможен научен начин на мислене; но същевременно той /Спинозисмът/ е доказателство за факта, че този начин на мислене не може да намери връзката с духовния свят.
Хердер защищава в 1787 г. Спиноза против обвинението в атеизъм. Той може да стори това. Защото не се плаши от това, да чувства по свой начин изживяването на човека в божественото първично същество подобно както Спиноза чувстваше това. Само че Хердер изразява това изживяване по начин различен от Спиноза.
към текста >>
Да почувства жизнения импулс
на
мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен
свят
, това мислителите
на
18-тото столетие не можаха още да сторят.
С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите. Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза.
Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят.
Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света.
към текста >>
В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена
на
духовния
свят
по пътя
на
мисълта.
Те един вид се въртят около това, което действа като загадка на света, но не могат да се приближат до него. Така чувства някой, който поставя срещу светогледните въпроси, когато в края на 18-тото столетие Спиноза започва да действа. Идеите на Лок, на Лайбниц, тези последните даже изразени в тяхната по-слаба форма от Волф, проникват главите; освен това обаче, наред със стремежа към яснота на мислите действа страхът от тази яснота, така че в образа на света постоянно се призовават извлечените от глъбините на сърцето възгледи, за да помогнат в допълването на този образ. Такова едно състояние се отразява в Менделсвон, приятелят на Лесинг, който бе горчиво засегнат от публикуването на разговора на Якоби с Лесинг. Той не искаше да допусне, че този разговор действително е имал съдържанието съобщено от Якоби.
В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена на духовния свят по пътя на мисълта.
Но по този начин счита той не се стига до един възглед за живота на този корен. До мировия Дух човек трябва да се приближи по друг начин, ако иска да го почувства като пълножизнена същност в своята душа. А това трябва да е направил Лесинг. Следователно Лесинг трябва да е възприел само един "пречистен Спинозизъм", един такъв, който се издига над чистото мислене, когато иска да стигне до Първоосновата на съществуването. Да чувства връзката с тази Първооснова по начина, както за това дава възможност спинозизъмът, от това Менделсвон се страхуваше.
към текста >>
И това, което му се разкриваше по този начин, то му даваше една връзка
на
човешкото същество с божествената Първооснова
на
света и със самия
свят
, чрез която той се чувстваше единен със Спиноза по убеждение.
Да чувства връзката с тази Първооснова по начина, както за това дава възможност спинозизъмът, от това Менделсвон се страхуваше. Хердер нямаше нужда да се страхува от това, защото той ретушираше мисловните линии в Спинозовия образ на света с пълносъдържателните представи, които му достави съзерцанието на образа на природата и на духа. Той не можеше да спре при мислите на Спиноза. Така както те бяха дадени от техния създател, те биха му изглеждали нарисувани в твърде сиви тонове. Той разглеждаше това, което става в природата и в историята и поставяше човешкото същество в това разглеждане.
И това, което му се разкриваше по този начин, то му даваше една връзка на човешкото същество с божествената Първооснова на света и със самия свят, чрез която той се чувстваше единен със Спиноза по убеждение.
Хердер беше непосредствено учуден в това, че наблюдението на природата и на историческото развитие трябва да даде един образ на света, чрез който човекът се чувства задоволен в неговото положение в мировото цяло. Спиноза считаше, че може да стигне до един такъв образ на света само в светлата сфера на мислителната работа, която се провежда по образа на математиката. Ако сравним Хердер със Спиноза и размислим върху съгласието на първия с убеждението на последния, трябва да признаем, че в по-новото развитие на светогледите действа един импулс, който се крие зад това, което се явява като светогледни образи. Това е стремежът към едно изживяване в душата на това, което свързва събесъзнанието с цялостта на мировите процеси. Човек иска да добие един образ на света, в който светът да се яви така, че самият човек да може да познае себе си в него, както трябва да познае себе си, когато остави да му говори вътрешният глас на себесъзнателната душа.
към текста >>
Така за него срещу човека стои един двоен външен
свят
: "Външният" материален външен
свят
, който прониква в душата през "външните" сетива, и духовният външен
свят
, който се разкрива
на
човека чрез "вътрешното чувство".
Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват. Истинската сила на мисълта познава само онзи, който я изживява при нейното раждане. Как този импулс живее в душите в по-ново време, това изпъква при една много видна личност на историята на светогледите, при Шефтсбъри /1671-1713 г./. За него в душата живее едно "вътрешно чувство"; чрез това вътрешно чувство проникват идеите, които стават съдържание на светогледа в човека, както чрез външните сетива проникват външните възприятия. Шефтсбъри не търси в самата мисъл нейното оправдание, а указвайки на един душевен факт, който дава възможност на мисълта да проникне от Първоосновата на света в душата.
Така за него срещу човека стои един двоен външен свят: "Външният" материален външен свят, който прониква в душата през "външните" сетива, и духовният външен свят, който се разкрива на човека чрез "вътрешното чувство".
В тази епоха живее стремежът, да бъде позната душата. Защото хората искат да знаят, как е закотвена в природата на душата същността на един светоглед. Такъв един стремеж виждаме при Ник. Тетенс /починал в 1805 г./. В своите изследвания върху душата той стигна до едно различаване на душевните способности, което днес е преминало в общото съзнание на човечеството: Мислене, чувстване и воление.
към текста >>
82.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Когато се запозна с Кантовата "Критика
на
практическия разум", той писа: "Аз живея в един нов
свят
... Неща, за които вярвах, че те никога не могат да ми бъдат доказани, например понятието за абсолютната свобода и дълг, ми са доказани и поради това аз се чувствам много радостен.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ Към две духовни компетентности поглеждаше в края на 18-тото столетие онзи, който водеше борба за яснота върху великите въпроси на възгледа за света и за живота, към Кант и Гьоте. Един мислител, който най-силно се бореше за такава яснота, е Йохан Готлиб Фихте.
Когато се запозна с Кантовата "Критика на практическия разум", той писа: "Аз живея в един нов свят... Неща, за които вярвах, че те никога не могат да ми бъдат доказани, например понятието за абсолютната свобода и дълг, ми са доказани и поради това аз се чувствам много радостен.
Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници". И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността. Към вас се обръща с право философията. Вашето чувство и пробния камък за нея". В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер.
към текста >>
Ние можем да се съмняваме във всичко, но в
истината
на
математиката не можем да се съмняваме.
Но той самият считаше това въздействие за толкова важно, че поставяше неговото значение на еднакво равнище с онова, което Коперниковото откритие на движението на планетите имаше за природопознанието. Някои явления в развитието на светогледите в миналите времена действат по-нататък в мисленето на Кант и са се оформят в него като загадъчни въпроси, които определят характера на неговия светоглед. Кой то чувства характерната особености на Кант в неговите съчинения, които имат най-голямо значение за неговия светоглед, на него веднага му се показва като една от тези особености високото ценене от страна на Кант на математическия начин на мислене. Това, което се познава по начина, както математиката познава, то носи в себе си сигурността на една истинност, така чувства Кант. Че човекът може да има математика, това доказва, че той може да има истина.
Ние можем да се съмняваме във всичко, но в истината на математиката не можем да се съмняваме.
С това ценене на математиката в душата на Кант се явява онзи начин на мислене и чувствуване но по-новото развитие на светогледите, който беше поставил своя отпечатък в кръговете на представите на Спиноза. Спиноза иска така да изгради реда на своите мисли, че те да се развиват строго едни от други както членовете на математическата наука. Нищо друго освен мисленето по математически начин не дава здравата основа, върху която в смисъла на Спиноза чувстващият се в духа на новото време човешки Аз знае себе си за сигурен. Така мислеше също още Декарт, от когото Спиноза получи много подбуди. Той трябваше да извлече от съмнението една опора на светогледа.
към текста >>
Зад него се намира истинският
свят
, който се състои само от монади, и чийто ред е предопределена хармония, която е недостъпна за наблюдението.
Единната божествена субстанция, която се развива с математическа закономерност във всички същества на света, позволява на човешкия Аз да важи само тогава, когато този Аз се изгубва напълно в божествената субстанция, когато той оставя неговото събесъзнание да премине в нейното мирово съзнание. Това математическо схващане, което извира от копнежа на "Аза" за една сигурност, от която той се нуждае за себе си, води този "Аз" до един образ на света, в който чрез стремежа към своята сигурност той е изгубил самия себе си, своето самостоятелно съществуване в една духовна Основа на света, своята свобода и своята надежда в едно самостоятелно вечно съществуване. В противоположна посока се движеше мисленето на Лайбниц. За него човешката душа е самостоятелна, строго затворена в себе си монада. Но тази монада изживява само това, което е в нея; мировият ред, който се предлага "като отвън", е само една илюзия.
Зад него се намира истинският свят, който се състои само от монади, и чийто ред е предопределена хармония, която е недостъпна за наблюдението.
Този светоглед оставя на човешката душа самостоятелността, самостоятелното съществуване във всемира, свободата и надеждата в едно вечно значение в развитието на света; но, когато остава верен на самия себе си, той не може всъщност да стори нищо друго, освен да твърди, че всичко, което душата познава, е само самата тя, че тя не може да излезе вън от самосъзнателния Аз и че вселената не може да и се изяви в нейната истина отвън. Убежденията добити по религиозен път бяха още така силно действащи за Декарт и за Лайбниц, че и двамата ги приеха в своя образ на света поради мотиви, различни от тези, които опорите на този образ на света им даваха. При Декарт в образа на света се вмъкна възгледът за духовния свят, който той беше добил по религиозен път; този възглед проникна, несъзнателно за него, строгата математическа необходимост за неговия миров ред и така той не почувства, че всъщност неговият образ на свата му заличаваше "Аза". По същия начин действаха религиозните импулси при Лайбниц, поради което той не долавяше, че в своя образ на света няма никаква възможност да намери нещо друго, освен само собственото душевно съдържание. Въпреки това той вярваше, че може да приеме духовния свят намиращ се вън от "Аза".
към текста >>
При Декарт в образа
на
света се вмъкна възгледът за духовния
свят
, който той беше добил по религиозен път; този възглед проникна, несъзнателно за него, строгата математическа необходимост за неговия миров ред и така той не почувства, че всъщност неговият образ
на
свата му заличаваше "Аза".
За него човешката душа е самостоятелна, строго затворена в себе си монада. Но тази монада изживява само това, което е в нея; мировият ред, който се предлага "като отвън", е само една илюзия. Зад него се намира истинският свят, който се състои само от монади, и чийто ред е предопределена хармония, която е недостъпна за наблюдението. Този светоглед оставя на човешката душа самостоятелността, самостоятелното съществуване във всемира, свободата и надеждата в едно вечно значение в развитието на света; но, когато остава верен на самия себе си, той не може всъщност да стори нищо друго, освен да твърди, че всичко, което душата познава, е само самата тя, че тя не може да излезе вън от самосъзнателния Аз и че вселената не може да и се изяви в нейната истина отвън. Убежденията добити по религиозен път бяха още така силно действащи за Декарт и за Лайбниц, че и двамата ги приеха в своя образ на света поради мотиви, различни от тези, които опорите на този образ на света им даваха.
При Декарт в образа на света се вмъкна възгледът за духовния свят, който той беше добил по религиозен път; този възглед проникна, несъзнателно за него, строгата математическа необходимост за неговия миров ред и така той не почувства, че всъщност неговият образ на свата му заличаваше "Аза".
По същия начин действаха религиозните импулси при Лайбниц, поради което той не долавяше, че в своя образ на света няма никаква възможност да намери нещо друго, освен само собственото душевно съдържание. Въпреки това той вярваше, че може да приеме духовния свят намиращ се вън от "Аза". Спиноза извлече с един голям замах в своята личност извода на своя образ на света. За да има сигурност за своя образ на света, която сигурност изискваше себесъзнанието, той се примири по отношение самостоятелносттта на това събесъзнание и намери блаженството в това, да се чувства като член на една божествена субстанция. Поглеждайки към Кант ние можем да подхвърлим въпроса: Как трябваше той да чувства по отношение на светогледните направления, които бяха създали своите най-изпъкващи представители в лицето на Декарт, Спиноза и Лайбниц?
към текста >>
Въпреки това той вярваше, че може да приеме духовния
свят
намиращ се вън от "Аза".
Зад него се намира истинският свят, който се състои само от монади, и чийто ред е предопределена хармония, която е недостъпна за наблюдението. Този светоглед оставя на човешката душа самостоятелността, самостоятелното съществуване във всемира, свободата и надеждата в едно вечно значение в развитието на света; но, когато остава верен на самия себе си, той не може всъщност да стори нищо друго, освен да твърди, че всичко, което душата познава, е само самата тя, че тя не може да излезе вън от самосъзнателния Аз и че вселената не може да и се изяви в нейната истина отвън. Убежденията добити по религиозен път бяха още така силно действащи за Декарт и за Лайбниц, че и двамата ги приеха в своя образ на света поради мотиви, различни от тези, които опорите на този образ на света им даваха. При Декарт в образа на света се вмъкна възгледът за духовния свят, който той беше добил по религиозен път; този възглед проникна, несъзнателно за него, строгата математическа необходимост за неговия миров ред и така той не почувства, че всъщност неговият образ на свата му заличаваше "Аза". По същия начин действаха религиозните импулси при Лайбниц, поради което той не долавяше, че в своя образ на света няма никаква възможност да намери нещо друго, освен само собственото душевно съдържание.
Въпреки това той вярваше, че може да приеме духовния свят намиращ се вън от "Аза".
Спиноза извлече с един голям замах в своята личност извода на своя образ на света. За да има сигурност за своя образ на света, която сигурност изискваше себесъзнанието, той се примири по отношение самостоятелносттта на това събесъзнание и намери блаженството в това, да се чувства като член на една божествена субстанция. Поглеждайки към Кант ние можем да подхвърлим въпроса: Как трябваше той да чувства по отношение на светогледните направления, които бяха създали своите най-изпъкващи представители в лицето на Декарт, Спиноза и Лайбниц? Защото всички душевни импулси, които бяха действали в тези тримата, действаха в него. И в неговата душа те действаха едни върху други и произвеждаха натрапващите му се загадки на света и на човечеството.
към текста >>
Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта
на
която чувства
истината
на
представата за един личен Бог, за свободата
на
волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията
на
разума опиращ се
на
логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси.
Един представител за тези последните е Гьотевият приятел Фр. Х. Якоби. Той вярваше, че трябва да допусне, че разумът предоставен на самия себе си не води до ученията на вярата, а до възгледа, до който беше стигнал Спиноза, а именно, че светът се владее от вечни, необходими закони. Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания. Той избра тази последната алтернатива.
Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси.
По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето. Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката. Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия. Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането". Просветлението постави най-после духовете пред избора, или да заменят истините получени чрез откровението чрез истини на разума в смисъла на Спиноза, или да обявят война на науката получена чрез разума.
към текста >>
Той беше така убеден от тази плодотворност, че в гореспоменатия труд стига до изказването: "Дайте ми материя а от нея аз ще ви построя един
свят
".
Този последният може поне да остави на знанието възможността, да разбира природата и нейните необходими връзки. Кант извърши едно важно дело в областта на природознанието с неговия излязъл през 1755 година труд "Обща история на природата и теория на небето". Той вярваше да е показал, че можем да си представим цялата наша планетарна система произлязла от едно газообразно кълбо, което се върти около своята ос. Чрез строго необходими математически и физически сили сред това кълбо са се сгъстили слънцето и планетите и са приели движенията, които те имат съгласно ученията на Коперник и Кеплер. Следователно Кант беше доказал плодовитостта на Спинозовия начин на мислене, според който всичко става със строга математическа необходимост, чрез едно свое голямо откритие в една специална област.
Той беше така убеден от тази плодотворност, че в гореспоменатия труд стига до изказването: "Дайте ми материя а от нея аз ще ви построя един свят".
И безусловната сигурност на математическите истини беше за него така здраво установена, че в своята книга "Начални основи на естествената наука" той изказва твърдението: Същинската наука е само онази, в която е възможно прилагането на математиката. Ако Юм би бил прав, тогава не би искало да става дума за една сигурност на математическите и природонаучните познания. Защото тогава тези познания не биха били нищо друго освен навици на мислене, които човек е усвоил, защото е видял ходът на света да става в техния смисъл. Обаче не би съществувала и най-малката сигурност върху това, че тези навици на мислене имат нещо общо със закономерната връзка на нещата. От своите предпоставки Юм вади заключението: "Явленията се менят непрестанно в света, едно следва другото в непрекъсната редица; обаче законите и силите, които движат всемира, са напълно скрити за нас и не се показват в никое възприемано свойство на телата..." Следователно когато поставим светогледа на Спиноза в светлината на възгледа на Юм, ние трябва да кажем: Човекът е свикнал да си представя процесите на света в една необходима, закономерна връзка според протичането на тези процеси, което той възприема със своите сетива; обаче той не трябва да твърди, че тази връзка е нещо повече от един чист навик на мислене.
към текста >>
Ако това отговаря
на
истината
, тогава би било само една измама
на
човешкия разум, когато той мисли, че може да добие някакво осветление върху същността
на
света чрез самия себе си.
И безусловната сигурност на математическите истини беше за него така здраво установена, че в своята книга "Начални основи на естествената наука" той изказва твърдението: Същинската наука е само онази, в която е възможно прилагането на математиката. Ако Юм би бил прав, тогава не би искало да става дума за една сигурност на математическите и природонаучните познания. Защото тогава тези познания не биха били нищо друго освен навици на мислене, които човек е усвоил, защото е видял ходът на света да става в техния смисъл. Обаче не би съществувала и най-малката сигурност върху това, че тези навици на мислене имат нещо общо със закономерната връзка на нещата. От своите предпоставки Юм вади заключението: "Явленията се менят непрестанно в света, едно следва другото в непрекъсната редица; обаче законите и силите, които движат всемира, са напълно скрити за нас и не се показват в никое възприемано свойство на телата..." Следователно когато поставим светогледа на Спиноза в светлината на възгледа на Юм, ние трябва да кажем: Човекът е свикнал да си представя процесите на света в една необходима, закономерна връзка според протичането на тези процеси, което той възприема със своите сетива; обаче той не трябва да твърди, че тази връзка е нещо повече от един чист навик на мислене.
Ако това отговаря на истината, тогава би било само една измама на човешкия разум, когато той мисли, че може да добие някакво осветление върху същността на света чрез самия себе си.
И на Юм не би искало да се възрази, когато той казва за всеки светоглед, който е добит чрез разума: "Хвърлете го в огъня, защото той не е нищо друго освен измама и илюзия". За Кант беше невъзможно да приеме за себе си това заключение на Юм. Защото, както видяхме, за него природонаучните и математическите познания бяха безусловно здраво установени. Той не искаше да се посяга върху тази сигурност, обаче въпреки това не можеше да се откаже от схващането, че Юм имаше право, когато казваше: - Всички познания върху действителните неща ние ги добиваме само тогава, когато наблюдаваме тези неща и във основа на наблюдението си образуваме мисли върху тяхната връзка. Ако в нещата се намира някаква закомерна връзка, тогава ние трябва също да я извличаме от нещата.
към текста >>
Нашият разум никога не би искал да твърди за един
свят
, който е разпрострян вън от нас и който ние оставяме да действа върху нас само чрез наблюдение, че в този
свят
има нещо сигурно.
Обаче съществува една сигурност, казва Кант. Математиката и естествената наука доказват това. Кант искаше да приеме от Юм възгледа, че светът не дава на човешкия ум неговите познания; но той не искаше да направи извода, че тези познания не съдържат сигурност и истина. Така Кант беше изправен пред разтърсващия го въпрос: Как е възможно човекът да има истински и сигурни познания и въпреки това да не може да знае нищо за действителността на света в себе си? И Кант намери един отговор, който спаси истинността и сигурността на човешкото познание чрез това, че пожертва човешкото вникване в основите на света.
Нашият разум никога не би искал да твърди за един свят, който е разпрострян вън от нас и който ние оставяме да действа върху нас само чрез наблюдение, че в този свят има нещо сигурно.
Следователно нашият свят може да бъде само един такъв, който ние самите изграждаме: Един свят, който се намира вътре в нашия дух. Това, което става вън от мене, когато един камък пада и прави дупка в земята, аз не зная. Законът на целия този процес се разиграва в мене. И той може да се разиграе в мене само така, както му предписват законите на моя собствен духовен организъм. Устройството на моя дух изисква, защото всяко следствие да има една причина и че две по две трябва да прави четири.
към текста >>
Следователно нашият
свят
може да бъде само един такъв, който ние самите изграждаме: Един
свят
, който се намира вътре в нашия дух.
Математиката и естествената наука доказват това. Кант искаше да приеме от Юм възгледа, че светът не дава на човешкия ум неговите познания; но той не искаше да направи извода, че тези познания не съдържат сигурност и истина. Така Кант беше изправен пред разтърсващия го въпрос: Как е възможно човекът да има истински и сигурни познания и въпреки това да не може да знае нищо за действителността на света в себе си? И Кант намери един отговор, който спаси истинността и сигурността на човешкото познание чрез това, че пожертва човешкото вникване в основите на света. Нашият разум никога не би искал да твърди за един свят, който е разпрострян вън от нас и който ние оставяме да действа върху нас само чрез наблюдение, че в този свят има нещо сигурно.
Следователно нашият свят може да бъде само един такъв, който ние самите изграждаме: Един свят, който се намира вътре в нашия дух.
Това, което става вън от мене, когато един камък пада и прави дупка в земята, аз не зная. Законът на целия този процес се разиграва в мене. И той може да се разиграе в мене само така, както му предписват законите на моя собствен духовен организъм. Устройството на моя дух изисква, защото всяко следствие да има една причина и че две по две трябва да прави четири. И съобразно това устройство духът си изгражда един свят.
към текста >>
И съобразно това устройство духът си изгражда един
свят
.
Следователно нашият свят може да бъде само един такъв, който ние самите изграждаме: Един свят, който се намира вътре в нашия дух. Това, което става вън от мене, когато един камък пада и прави дупка в земята, аз не зная. Законът на целия този процес се разиграва в мене. И той може да се разиграе в мене само така, както му предписват законите на моя собствен духовен организъм. Устройството на моя дух изисква, защото всяко следствие да има една причина и че две по две трябва да прави четири.
И съобразно това устройство духът си изгражда един свят.
Както и да бъде устроен един намиращ се вън от нас свят, даже ако днес той не прилича в никоя негова черта на вчерашния: Това не може да ни засяга, защото нашият дух си създава един собствен свят според своите закони. Докато човешкият дух е същият, той ще постъпва по същия начин при създаването на своя свят. Математиката и естествената наука съдържат не закони на външния свят, а такива на нашия духовен организъм. Ето защо ние трябва да изследваме само този последния, ако искаме да познаем безусловно истинното. "Умът не черпи своите закони от външния свят, от природата, а ги предписва на тази последната".
към текста >>
Както и да бъде устроен един намиращ се вън от нас
свят
, даже ако днес той не прилича в никоя негова черта
на
вчерашния: Това не може да ни засяга, защото нашият дух си създава един собствен
свят
според своите закони.
Това, което става вън от мене, когато един камък пада и прави дупка в земята, аз не зная. Законът на целия този процес се разиграва в мене. И той може да се разиграе в мене само така, както му предписват законите на моя собствен духовен организъм. Устройството на моя дух изисква, защото всяко следствие да има една причина и че две по две трябва да прави четири. И съобразно това устройство духът си изгражда един свят.
Както и да бъде устроен един намиращ се вън от нас свят, даже ако днес той не прилича в никоя негова черта на вчерашния: Това не може да ни засяга, защото нашият дух си създава един собствен свят според своите закони.
Докато човешкият дух е същият, той ще постъпва по същия начин при създаването на своя свят. Математиката и естествената наука съдържат не закони на външния свят, а такива на нашия духовен организъм. Ето защо ние трябва да изследваме само този последния, ако искаме да познаем безусловно истинното. "Умът не черпи своите закони от външния свят, от природата, а ги предписва на тази последната". В това изречение Кант резюмира своето убеждение.
към текста >>
Докато човешкият дух е същият, той ще постъпва по същия начин при създаването
на
своя
свят
.
Законът на целия този процес се разиграва в мене. И той може да се разиграе в мене само така, както му предписват законите на моя собствен духовен организъм. Устройството на моя дух изисква, защото всяко следствие да има една причина и че две по две трябва да прави четири. И съобразно това устройство духът си изгражда един свят. Както и да бъде устроен един намиращ се вън от нас свят, даже ако днес той не прилича в никоя негова черта на вчерашния: Това не може да ни засяга, защото нашият дух си създава един собствен свят според своите закони.
Докато човешкият дух е същият, той ще постъпва по същия начин при създаването на своя свят.
Математиката и естествената наука съдържат не закони на външния свят, а такива на нашия духовен организъм. Ето защо ние трябва да изследваме само този последния, ако искаме да познаем безусловно истинното. "Умът не черпи своите закони от външния свят, от природата, а ги предписва на тази последната". В това изречение Кант резюмира своето убеждение. Обаче духът създава своя вътрешен свят не без подтика или впечатлението отвън.
към текста >>
Математиката и естествената наука съдържат не закони
на
външния
свят
, а такива
на
нашия духовен организъм.
И той може да се разиграе в мене само така, както му предписват законите на моя собствен духовен организъм. Устройството на моя дух изисква, защото всяко следствие да има една причина и че две по две трябва да прави четири. И съобразно това устройство духът си изгражда един свят. Както и да бъде устроен един намиращ се вън от нас свят, даже ако днес той не прилича в никоя негова черта на вчерашния: Това не може да ни засяга, защото нашият дух си създава един собствен свят според своите закони. Докато човешкият дух е същият, той ще постъпва по същия начин при създаването на своя свят.
Математиката и естествената наука съдържат не закони на външния свят, а такива на нашия духовен организъм.
Ето защо ние трябва да изследваме само този последния, ако искаме да познаем безусловно истинното. "Умът не черпи своите закони от външния свят, от природата, а ги предписва на тази последната". В това изречение Кант резюмира своето убеждение. Обаче духът създава своя вътрешен свят не без подтика или впечатлението отвън. Когато имам усещането за един червен цвят, "червено" е без съмнение едно състояние, един процес в мене; но аз трябва да имам един повод, за да усещам "червено".
към текста >>
"Умът не черпи своите закони от външния
свят
, от природата, а ги предписва
на
тази последната".
И съобразно това устройство духът си изгражда един свят. Както и да бъде устроен един намиращ се вън от нас свят, даже ако днес той не прилича в никоя негова черта на вчерашния: Това не може да ни засяга, защото нашият дух си създава един собствен свят според своите закони. Докато човешкият дух е същият, той ще постъпва по същия начин при създаването на своя свят. Математиката и естествената наука съдържат не закони на външния свят, а такива на нашия духовен организъм. Ето защо ние трябва да изследваме само този последния, ако искаме да познаем безусловно истинното.
"Умът не черпи своите закони от външния свят, от природата, а ги предписва на тази последната".
В това изречение Кант резюмира своето убеждение. Обаче духът създава своя вътрешен свят не без подтика или впечатлението отвън. Когато имам усещането за един червен цвят, "червено" е без съмнение едно състояние, един процес в мене; но аз трябва да имам един повод, за да усещам "червено". Следователно съществуват "вещи в себе си, вещи за себе си". Обаче ние не знаем нищо за тях, освен че те съществуват.
към текста >>
Обаче духът създава своя вътрешен
свят
не без подтика или впечатлението отвън.
Докато човешкият дух е същият, той ще постъпва по същия начин при създаването на своя свят. Математиката и естествената наука съдържат не закони на външния свят, а такива на нашия духовен организъм. Ето защо ние трябва да изследваме само този последния, ако искаме да познаем безусловно истинното. "Умът не черпи своите закони от външния свят, от природата, а ги предписва на тази последната". В това изречение Кант резюмира своето убеждение.
Обаче духът създава своя вътрешен свят не без подтика или впечатлението отвън.
Когато имам усещането за един червен цвят, "червено" е без съмнение едно състояние, един процес в мене; но аз трябва да имам един повод, за да усещам "червено". Следователно съществуват "вещи в себе си, вещи за себе си". Обаче ние не знаем нищо за тях, освен че те съществуват. Всичко, което наблюдаваме, са явления в нас. Следователно, за да спаси сигурността на математическите и природонаучните истини, Кант е приел целия свят на наблюдението в човешкия дух.
към текста >>
Следователно, за да спаси сигурността
на
математическите и природонаучните истини, Кант е приел целия
свят
на
наблюдението в човешкия дух.
Обаче духът създава своя вътрешен свят не без подтика или впечатлението отвън. Когато имам усещането за един червен цвят, "червено" е без съмнение едно състояние, един процес в мене; но аз трябва да имам един повод, за да усещам "червено". Следователно съществуват "вещи в себе си, вещи за себе си". Обаче ние не знаем нищо за тях, освен че те съществуват. Всичко, което наблюдаваме, са явления в нас.
Следователно, за да спаси сигурността на математическите и природонаучните истини, Кант е приел целия свят на наблюдението в човешкия дух.
Но с това той е поставил също непреодолими граници на познавателната способност. Защото всичко, което можем да познаем, се отнася не за неща вън от нас, а за процеси в нас, за явленията, както той се изразява. Обаче обектите на най-висшите въпроси на разума: Бог, свободата и безсмъртието никога не могат да се явят като явления. Ние виждаме явленията в нас; дали тези явления произхождат вън от нас от едно божествено същество, това ние не можем да знаем. Ние можем да възприемаме само нашите собствени душевни състояния.
към текста >>
И понеже едно сетивно същество, каквото е човекът, не може да постигне съвършеното щастие в този несъвършен
свят
, неговото съществуване трябва да се простира отвъд сетивното съществуване, т.е.
Следователно той трябва да може да постигне също и щастието. Защото иначе неговата добродетел би била без смисъл и значение. Но за да може щастието да се свърже с добродетелта, трябва да има едно Същество, което да направи от щастието едно последствие на добродетелта. Това може да бъде само едно интелигентно, определящо най-висшата стойност на нещата Същество, Бог. Чрез съществуването на добродетелта ни се гарантира нейното следствие, щастието, а чрез щастието ни се гарантира съществуването на Бога.
И понеже едно сетивно същество, каквото е човекът, не може да постигне съвършеното щастие в този несъвършен свят, неговото съществуване трябва да се простира отвъд сетивното съществуване, т.е.
душата да бъде безсмъртна. Следователно това, върху което не можем да знаем нищо, Кант го създава като чрез магия от моралната вяра. Уважението пред чувството за дълг беше за него това, което му въздигаше един действителен свят, когато под влиянието на Юм светът на наблюдението се превърна в един чисто вътрешен свят. Това уважение е изразено с хубави думи в неговата "Критика на практическия разум": "Дългът! ти възвишено, велико име, който не обхващаш в тебе никаква прищявка, която води в себе си до подмилкване, а изискваш подчинение", ти, който "поставяш един закон... пред който трябва да онемеят всички наклонности, даже когато те действат тайно против него..."
към текста >>
Уважението пред чувството за дълг беше за него това, което му въздигаше един действителен
свят
, когато под влиянието
на
Юм светът
на
наблюдението се превърна в един чисто вътрешен
свят
.
Това може да бъде само едно интелигентно, определящо най-висшата стойност на нещата Същество, Бог. Чрез съществуването на добродетелта ни се гарантира нейното следствие, щастието, а чрез щастието ни се гарантира съществуването на Бога. И понеже едно сетивно същество, каквото е човекът, не може да постигне съвършеното щастие в този несъвършен свят, неговото съществуване трябва да се простира отвъд сетивното съществуване, т.е. душата да бъде безсмъртна. Следователно това, върху което не можем да знаем нищо, Кант го създава като чрез магия от моралната вяра.
Уважението пред чувството за дълг беше за него това, което му въздигаше един действителен свят, когато под влиянието на Юм светът на наблюдението се превърна в един чисто вътрешен свят.
Това уважение е изразено с хубави думи в неговата "Критика на практическия разум": "Дългът! ти възвишено, велико име, който не обхващаш в тебе никаква прищявка, която води в себе си до подмилкване, а изискваш подчинение", ти, който "поставяш един закон... пред който трябва да онемеят всички наклонности, даже когато те действат тайно против него..." Че най-висшите истини не са никакви истини на познанието, а морални истини, това Кант считаше за свое откритие. Човек трябва да се откаже от вникването в един свръхсетивен свят; от неговата морална природа за него извира един заместител на познанието. Нищо чудно, че Кант вижда в невъздържаното на дълга най-висшето изискване към човека.
към текста >>
Човек трябва да се откаже от вникването в един свръхсетивен
свят
; от неговата морална природа за него извира един заместител
на
познанието.
Следователно това, върху което не можем да знаем нищо, Кант го създава като чрез магия от моралната вяра. Уважението пред чувството за дълг беше за него това, което му въздигаше един действителен свят, когато под влиянието на Юм светът на наблюдението се превърна в един чисто вътрешен свят. Това уважение е изразено с хубави думи в неговата "Критика на практическия разум": "Дългът! ти възвишено, велико име, който не обхващаш в тебе никаква прищявка, която води в себе си до подмилкване, а изискваш подчинение", ти, който "поставяш един закон... пред който трябва да онемеят всички наклонности, даже когато те действат тайно против него..." Че най-висшите истини не са никакви истини на познанието, а морални истини, това Кант считаше за свое откритие.
Човек трябва да се откаже от вникването в един свръхсетивен свят; от неговата морална природа за него извира един заместител на познанието.
Нищо чудно, че Кант вижда в невъздържаното на дълга най-висшето изискване към човека. Ако дългът не би отворил на човека един изглед навън от сетивния свят, той би бил през целия си живот затворен в този свят. Следователно, каквото и да изисква сетивния свят, то трябва да отстъпи зад изискването на дълга. И сетивният свят не може от само себе си да съвпада с дълга. Той иска приятното, удоволствието.
към текста >>
Ако дългът не би отворил
на
човека един изглед навън от сетивния
свят
, той би бил през целия си живот затворен в този
свят
.
Това уважение е изразено с хубави думи в неговата "Критика на практическия разум": "Дългът! ти възвишено, велико име, който не обхващаш в тебе никаква прищявка, която води в себе си до подмилкване, а изискваш подчинение", ти, който "поставяш един закон... пред който трябва да онемеят всички наклонности, даже когато те действат тайно против него..." Че най-висшите истини не са никакви истини на познанието, а морални истини, това Кант считаше за свое откритие. Човек трябва да се откаже от вникването в един свръхсетивен свят; от неговата морална природа за него извира един заместител на познанието. Нищо чудно, че Кант вижда в невъздържаното на дълга най-висшето изискване към човека.
Ако дългът не би отворил на човека един изглед навън от сетивния свят, той би бил през целия си живот затворен в този свят.
Следователно, каквото и да изисква сетивния свят, то трябва да отстъпи зад изискването на дълга. И сетивният свят не може от само себе си да съвпада с дълга. Той иска приятното, удоволствието. Срещу тях трябва да застане дългът, за да изпълни човек своето определение. Това, което човек върши от удоволствие, не е добродетелно; добродетелно е само това, което той върши в безкористното отдаване на дълга.
към текста >>
Следователно, каквото и да изисква сетивния
свят
, то трябва да отстъпи зад изискването
на
дълга.
ти възвишено, велико име, който не обхващаш в тебе никаква прищявка, която води в себе си до подмилкване, а изискваш подчинение", ти, който "поставяш един закон... пред който трябва да онемеят всички наклонности, даже когато те действат тайно против него..." Че най-висшите истини не са никакви истини на познанието, а морални истини, това Кант считаше за свое откритие. Човек трябва да се откаже от вникването в един свръхсетивен свят; от неговата морална природа за него извира един заместител на познанието. Нищо чудно, че Кант вижда в невъздържаното на дълга най-висшето изискване към човека. Ако дългът не би отворил на човека един изглед навън от сетивния свят, той би бил през целия си живот затворен в този свят.
Следователно, каквото и да изисква сетивния свят, то трябва да отстъпи зад изискването на дълга.
И сетивният свят не може от само себе си да съвпада с дълга. Той иска приятното, удоволствието. Срещу тях трябва да застане дългът, за да изпълни човек своето определение. Това, което човек върши от удоволствие, не е добродетелно; добродетелно е само това, което той върши в безкористното отдаване на дълга. Подчини твоите желания на дълга: Тази е строгата задача на Кантовото учение за морала.
към текста >>
И сетивният
свят
не може от само себе си да съвпада с дълга.
Че най-висшите истини не са никакви истини на познанието, а морални истини, това Кант считаше за свое откритие. Човек трябва да се откаже от вникването в един свръхсетивен свят; от неговата морална природа за него извира един заместител на познанието. Нищо чудно, че Кант вижда в невъздържаното на дълга най-висшето изискване към човека. Ако дългът не би отворил на човека един изглед навън от сетивния свят, той би бил през целия си живот затворен в този свят. Следователно, каквото и да изисква сетивния свят, то трябва да отстъпи зад изискването на дълга.
И сетивният свят не може от само себе си да съвпада с дълга.
Той иска приятното, удоволствието. Срещу тях трябва да застане дългът, за да изпълни човек своето определение. Това, което човек върши от удоволствие, не е добродетелно; добродетелно е само това, което той върши в безкористното отдаване на дълга. Подчини твоите желания на дълга: Тази е строгата задача на Кантовото учение за морала. Не искай нищо, което те задоволява в твоя егоизъм, а действай така че принципите на твоето действане да могат да станат такива на всички хора.
към текста >>
Така Кант се почувства заставен да създаде за себесъзнателния Аз, а също и за свързания с това духовен
свят
нещо, което не е никакво знание и въпреки това дава сигурност.
Кант имаше чувството: В образа на природата не му се предлага нищо, върху което да може да основе сигурността на себесъзнанието. Тази сигурност трябваше да бъде създадена. Защото новото време постави пред човека себесъзнателния Аз като факт. Трябваше да бъде създадена възможността за признаването на този факт. Обаче всичко, което умът може да признае като знание, поглъща образа на природата.
Така Кант се почувства заставен да създаде за себесъзнателния Аз, а също и за свързания с това духовен свят нещо, което не е никакво знание и въпреки това дава сигурност.
Кант направи от безкористното отдаване на гласа на духа основата на морала. В областта на добродетелното действане едно такова отдаване не се понася с това на сетивния свят. Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен израз на духовното. Това е областта на красотата и на изкуството. Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес.
към текста >>
В областта
на
добродетелното действане едно такова отдаване не се понася с това
на
сетивния
свят
.
Защото новото време постави пред човека себесъзнателния Аз като факт. Трябваше да бъде създадена възможността за признаването на този факт. Обаче всичко, което умът може да признае като знание, поглъща образа на природата. Така Кант се почувства заставен да създаде за себесъзнателния Аз, а също и за свързания с това духовен свят нещо, което не е никакво знание и въпреки това дава сигурност. Кант направи от безкористното отдаване на гласа на духа основата на морала.
В областта на добродетелното действане едно такова отдаване не се понася с това на сетивния свят.
Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен израз на духовното. Това е областта на красотата и на изкуството. Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес. Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието. Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет.
към текста >>
Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен
свят
, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение
на
моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите
на
този живот, а отива в безкрайността".
Ето защо Кант нарича "красиво" онова, при което долавяме целесъобразност, без при това да мислим за определена цел. С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на изкуството. Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене". Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила.
Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността".
Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят. Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата. Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност.
към текста >>
Човекът
на
изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството
на
моралния живот, в сетивния
свят
.
С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на изкуството. Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене". Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила. Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността".
Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят.
Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата. Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност. Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със свободната целесъобразност.
към текста >>
Чрез това произведението
на
изкуството стои между областта
на
наблюдавания
свят
, в който царуват вечните железни закони
на
необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството
на
свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите
на
дълга като излияние
на
едни мъдър божествен миров ред.
Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене". Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила. Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността". Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят.
Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред.
Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата. Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност. Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със свободната целесъобразност. Но човек намира красивото не само в човешките произведения на изкуството, а също и в природата.
към текста >>
Следователно той би трябвало да дава
на
нещата не само закони, които са валидни за тях, доколкото те са явления
на
неговия вътрешен
свят
; той би трябвало да може да им предписва и тяхното собствено, напълно независимо от него определение.
Ето защо Кант, който в своята "Обща история на природата и теория на небето" сам беше предприел "да разгледа устройството и механическия произход на цялата мирова сграда според Нютоновите принципи", счита, че един подобен опит за органическите същества трябва да се провали. В своята "Критика на разсъдъчната способност" той твърди: "Напълно сигурно е именно, че ние не можем да познаем достатъчно органическите същества и тяхната вътрешна възможност според чисто механически те принципи на природата, а още по-малко можем да си ги обясним; и това е толкова сигурно, че можем смело да кажем: - За човека е безсмислено даже да замисли едно такова намерение или да се надява, че ще се роди някога още един Нютон, който ще обясни даже създаването на един стрък трева според законите на природата, която не е вложила никакво намерение; ние направо трябва да отречем това разбиране за човека". С Кантовия възглед, че човешкият дух сам първо е вложил законите, които той намира в природата, не може да се съедини и едно друго мнение върху едно целесъобразно изградено същество. Защото целта сочи към онзи, който я е вложил в съществата, към интелигентната Първопричина на света. Ако човешкият дух би могъл да обясни едно целесъобразно същество също така, както едно такова чисто природно необходимо, тогава той би трябвало да влага в нещата и целесъобразните закони от себе си.
Следователно той би трябвало да дава на нещата не само закони, които са валидни за тях, доколкото те са явления на неговия вътрешен свят; той би трябвало да може да им предписва и тяхното собствено, напълно независимо от него определение.
Следователно той би трябвало да бъде не само един познаващ, но и един творящ дух; неговият разум би трябвало, както божественият, да твори нещата. Който си представя структурите на Кантовото схващане на света, както то бе скицирано тук, той ще разбере силното въздействие на това схващане върху неговите съвременници, а също и върху следващите поколения. Защото то не докосва никоя от представите, които се бяха отпечатали в човешката душа в течение на развитието на западната култура. То оставя на религиозния дух: Бога, свободата и безсмъртието. То задоволява потребността от познание, като му разграничава една област, вътре в която признава безусловно определени истини.
към текста >>
Аз присъствах въпреки това
на
някой разговор върху тази книга и с известно внимание можах да забележа, че стария главен въпрос се възобновява, а именно, колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният
свят
?
Аз не говорих за нея; не, това, което е вярно и което е погрешно, всичко говори тя. Всичко е неин грях, всичко е нейна заслуга". Това е противоположният полюс на Кантовия светоглед. При Кант природата е изцяло в човешкия дух; при Гьоте човешкият дух е изцяло в природата, защото самата природа е дух. Само съобразно с това разбиране за нас става понятно, когато Гьоте разказва в своята студия "Въздействие на по-новата философия": "Кантовата Критика на чистия разум... лежеше вън от моя кръг.
Аз присъствах въпреки това на някой разговор върху тази книга и с известно внимание можах да забележа, че стария главен въпрос се възобновява, а именно, колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят?
Аз никога не съм разделял двете и когато философствах по мой начин върху нещата, аз вършех това с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам пред очите си моите мнения". В това схващане на становището на Гьоте спрямо Кант не трябва също да ни заблуди, че първият е изказал някои благоприятни съждения върху кьонигсберския философ. Защото на него самия тази противоположност би му станала напълно ясна само тогава, когато той би се задълбочил в едно по-точно изследване на Кант. Но той не е сторил това. В горецитираната студия той казва: "Входът беше този, който ми хареса; аз не можах да се осмеля да навляза в лабиринта; за това ми пречеше ту поетическата дарба, ту човешкият ум и аз никъде не се чувствах подобрен".
към текста >>
Извиква: "дайте ми материя; от нея аз ще ви изградя един
свят
", защото съзира закономерната връзка
на
този
свят
, така и Гьоте казва тук: - С помощта
на
първичното растение /прарастението/ можем да измислим способни да съществуват растения до безкрайност, защото сме разбрали закона
на
раждането и развитието
на
същите.
Гледайки толкова много нови и обновени форми, отново ми дойде старата мисъл, дали между това множество не бих могъл да открия първичното растение /прарастението/? такова първично растение трябва все пак да съществува; иначе по какво бих познал, че тази или онази форма е растение, ако всички те не бяха създадени по един образец? " Друг път той се изказва върху това първично растение: То "става най-чудното създание на света, за което самата природа трябва да ми завиди. С този модел и ключа за него можем тогава да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които, макар и да не съществуват, въпреки това биха могли да съществуват и не само нещо като художествени или поетически сенки и схеми, а имат една вътрешна истинност и необходимост".
Извиква: "дайте ми материя; от нея аз ще ви изградя един свят", защото съзира закономерната връзка на този свят, така и Гьоте казва тук: - С помощта на първичното растение /прарастението/ можем да измислим способни да съществуват растения до безкрайност, защото сме разбрали закона на раждането и развитието на същите.
Това, което Кант искаше да счита валидно само за неорганичната природа, че можем да разберем нейните явления според необходими закони, това Гьоте разпростря за своето откритие на прарастението, той прибавя: "Същият закон може да бъде приложен върху всичко останало живо". И Гьоте действително го приложи. Неговите усърдни проучвания върху животинския свят го доведоха в 1795 година дотам, "да може без колебание да твърди, че всички съвършени органически същества, между които виждаме рибите, земноводните, птиците, бозайниците и на върха на тези последните човека, всички са образувани според един първообраз, който само в неговите постоянни части клони повече или по-малко насам и нататък и ежедневно се развива и преобразява чрез размножение". Следователно и в схващането на природата Гьоте стои в пълна противоположност на Кант. Този последният нарече една рискована "авантюра на разума", ако този разум би искал да предприеме да обясни живите същества според тяхното раждане.
към текста >>
Неговите усърдни проучвания върху животинския
свят
го доведоха в 1795 година дотам, "да може без колебание да твърди, че всички съвършени органически същества, между които виждаме рибите, земноводните, птиците, бозайниците и
на
върха
на
тези последните човека, всички са образувани според един първообраз, който само в неговите постоянни части клони повече или по-малко насам и нататък и ежедневно се развива и преобразява чрез размножение".
Друг път той се изказва върху това първично растение: То "става най-чудното създание на света, за което самата природа трябва да ми завиди. С този модел и ключа за него можем тогава да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които, макар и да не съществуват, въпреки това биха могли да съществуват и не само нещо като художествени или поетически сенки и схеми, а имат една вътрешна истинност и необходимост". Извиква: "дайте ми материя; от нея аз ще ви изградя един свят", защото съзира закономерната връзка на този свят, така и Гьоте казва тук: - С помощта на първичното растение /прарастението/ можем да измислим способни да съществуват растения до безкрайност, защото сме разбрали закона на раждането и развитието на същите. Това, което Кант искаше да счита валидно само за неорганичната природа, че можем да разберем нейните явления според необходими закони, това Гьоте разпростря за своето откритие на прарастението, той прибавя: "Същият закон може да бъде приложен върху всичко останало живо". И Гьоте действително го приложи.
Неговите усърдни проучвания върху животинския свят го доведоха в 1795 година дотам, "да може без колебание да твърди, че всички съвършени органически същества, между които виждаме рибите, земноводните, птиците, бозайниците и на върха на тези последните човека, всички са образувани според един първообраз, който само в неговите постоянни части клони повече или по-малко насам и нататък и ежедневно се развива и преобразява чрез размножение".
Следователно и в схващането на природата Гьоте стои в пълна противоположност на Кант. Този последният нарече една рискована "авантюра на разума", ако този разум би искал да предприеме да обясни живите същества според тяхното раждане. Той счита човешката познавателна способност за негодна за една такова обяснение. "Разумът държи безкрайно много на това, да не остави да отпадне механизмът на природата в нейните произведения и в обясненията на тези произведения да не отмине незабелязано този механизъм; защото без него не може да бъде постигнато никакво схващане, никакво вникване в природата на нещата. Когато някой веднага ни признава: Че един най-висш Архитект е създал непосредствено формите на природата такива, каквито те са от край време, или който ги е предопределил да се образуват непрестанно според същия образец, с това нашето познание на природата ни най-малко не е подпомогнато; понеже ние никак не познаваме начина по който работи онова същество и неговите идеи, които трябва да съдържат принципите на възможността на природните същества, и не можем изхождайки отгоре от него да обясним природата".
към текста >>
Себесъзнателният Аз изживява в себе си едно царство, което се оказва принадлежа що както
на
себе си така и
на
външния
свят
, защото неговите формации се удостоверяват като копия
на
творящите същества.
Когато някой веднага ни признава: Че един най-висш Архитект е създал непосредствено формите на природата такива, каквито те са от край време, или който ги е предопределил да се образуват непрестанно според същия образец, с това нашето познание на природата ни най-малко не е подпомогнато; понеже ние никак не познаваме начина по който работи онова същество и неговите идеи, които трябва да съдържат принципите на възможността на природните същества, и не можем изхождайки отгоре от него да обясним природата". На такива твърдения на Кант Гьоте отговаря: "Когато в областта на моралното се издигнем през вяра в Бога през добродетел и безсмъртие в една висша област и трябва да се приближим до първото Същество: То в областта на интелектуалното трябва да съществува същият случай, благодарение на което чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа ставаме достойни да съучастваме духовно в нейните произведения. Щом за първо несъзнателно и от вътрешен подтик се стремих неуморно към онова първообразно, типично, и имах даже щастието да изградя едно природосъобразно представяне, от сега нататък нищо вече не можеше да ми попречи да предприема смело авантюрата на разума, както я нарича старецът от Кьонигсберг". В "прарастението" Гьоте замисли една идея, "с която... можем да измислим до безкрайност растения", които "трябва да бъдат логически", т.е., които, ако и да не съществуват, въпреки това биха искали да съществуват и съвсем не са художествени или поетически сенки или схеми", а имат една вътрешна истинност и необходимост". С това той е на път да намери в себесъзнателния Аз не само възприемаемата, мислителната идея, в живата идея.
Себесъзнателният Аз изживява в себе си едно царство, което се оказва принадлежа що както на себе си така и на външния свят, защото неговите формации се удостоверяват като копия на творящите същества.
С това за себесъзнателният Аз може да се почувства оживен, защото се чувства едно с творящите същества в природата. По-новите светогледи търсеха да се справят със загадката на себесъзнателния Аз: Гьоте влага в този Аз живата идея; и с тази царуваща в него жизнена сила този Аз се оказва като пълножизнена действителност. Гръцката идея е сродна с образа; тя се разглежда като образ. Идеята на по-новото време трябва да бъде сродна с живота, със самото живо същество; тя е изживяна. И Гьоте знаеше за това, че съществува едно такова изживяване на идеята.
към текста >>
Поради тази причина за Фихте, въпреки неговата безусловна почит към Кант, не можеше да остане скрито, че "Кант само е загатнал за
истината
, но нито я е представил, нито е доказал".
Обаче самият Гьоте не осъзна тази основа. Ето защо неговият начин на мислене навлиза само постепенно в развитието на светогледа; а в началото на столетието Кант е първо този, с който духовете искат да се обяснят. Обаче колкото и голямо да беше действието, което изхождаше от Кант, на съвременниците не можеше да остане скрито, че той не може да задоволи една по-дълбока нужда от познание. Такава една нужда от обяснение се стреми към един единен възглед за света, какъвто беше случаят при Гьоте. При Кант отделните области на съществуването стоят една до друга без посредничество, без връзка.
Поради тази причина за Фихте, въпреки неговата безусловна почит към Кант, не можеше да остане скрито, че "Кант само е загатнал за истината, но нито я е представил, нито е доказал".
"Този единствен чудесен човек или има една пророческа способност за истината, без сам да има съзнание за нейните основания, или не е оценил достатъчно своята епоха, за да и съобщи тази истина, или пък се е страхувал да навлече върху себе си свръхчовешкото почитание, което би трябвало да му се полага кога да е. Още никой не го е разбрал, и не ще го разбере и никой, който не ще стигне по свои собствени пътища до резултатите на Кант, и тогава едва светът ще се учуди". "Обаче аз вярвам също така сигурно да зная, че Кант си е представил една такава система; че всичко, което той действително изнася, са откъслеци и резултати на тази система и че неговите твърдения имат смисъл и връзка само при тази предпоставка". Защото ако не беше такъв случаят, тогава Фихте би искал "да счита Критиката на чистия разум по-скоро за едно произведение на странната случайност, отколкото на един ум". Други също са разбрали незадоволителността на Кантовия кръг на мисли.
към текста >>
"Този единствен чудесен човек или има една пророческа способност за
истината
, без сам да има съзнание за нейните основания, или не е оценил достатъчно своята епоха, за да и съобщи тази истина, или пък се е страхувал да навлече върху себе си свръхчовешкото почитание, което би трябвало да му се полага кога да е.
Ето защо неговият начин на мислене навлиза само постепенно в развитието на светогледа; а в началото на столетието Кант е първо този, с който духовете искат да се обяснят. Обаче колкото и голямо да беше действието, което изхождаше от Кант, на съвременниците не можеше да остане скрито, че той не може да задоволи една по-дълбока нужда от познание. Такава една нужда от обяснение се стреми към един единен възглед за света, какъвто беше случаят при Гьоте. При Кант отделните области на съществуването стоят една до друга без посредничество, без връзка. Поради тази причина за Фихте, въпреки неговата безусловна почит към Кант, не можеше да остане скрито, че "Кант само е загатнал за истината, но нито я е представил, нито е доказал".
"Този единствен чудесен човек или има една пророческа способност за истината, без сам да има съзнание за нейните основания, или не е оценил достатъчно своята епоха, за да и съобщи тази истина, или пък се е страхувал да навлече върху себе си свръхчовешкото почитание, което би трябвало да му се полага кога да е.
Още никой не го е разбрал, и не ще го разбере и никой, който не ще стигне по свои собствени пътища до резултатите на Кант, и тогава едва светът ще се учуди". "Обаче аз вярвам също така сигурно да зная, че Кант си е представил една такава система; че всичко, което той действително изнася, са откъслеци и резултати на тази система и че неговите твърдения имат смисъл и връзка само при тази предпоставка". Защото ако не беше такъв случаят, тогава Фихте би искал "да счита Критиката на чистия разум по-скоро за едно произведение на странната случайност, отколкото на един ум". Други също са разбрали незадоволителността на Кантовия кръг на мисли. Лихтенберг, един от най-одухотворените и независими умове от втората половина на 18-тото столетие, който искаше Кант, не можеше въпреки тава да си забрани да направи важни възражения против неговия светоглед.
към текста >>
Ако е правилно, че законите
на
човешкия разум се отнасят само за външния
свят
на
духа, как ние стигаме до там въобще да говорим за нещата вън от нас?
Хората са считали това, което е и трябва да бъде субективно, за обективно". Обаче от друга страна Лихтенберг отбелязва: "Нима е толкова сигурно, че нашият разум не може да знае съвършено нищо за свръхсетивното? Нима човекът не може да тъче своите идеи за Бога също така целесъобразно, както паякът изтъкава своята мрежа за улавяне на мухите? Или с други думи: “Нима не ще има същества, които да ни се удивляват заради нашите идеи за Бога и за безсмъртието също така, както ние се удивляваме на паяка и на копринената буба? " но можеше да се направи едно още по-важно възражение.
Ако е правилно, че законите на човешкия разум се отнасят само за външния свят на духа, как ние стигаме до там въобще да говорим за нещата вън от нас?
Тогава ние би трябвало да се заплетем изцяло в нашия вътрешен свят. Такова едно възражение направи Готлиб Ернст Шулце в неговото излязло от печата анонимно съчинение: "Еневидемус". В него той твърди, че всички наши познания са само представи и че ние не можем да излезем вън от света на нашите представи по никой начин. С това всъщност бяха опровергани също и моралните истини на Кант. Защото ако не можем да си представим възможността да излезем вън от нашия вътрешен свят, тогава също никакъв морален глас няма възможност да ни ръководи в един свят, който не можем да мислим.
към текста >>
Тогава ние би трябвало да се заплетем изцяло в нашия вътрешен
свят
.
Обаче от друга страна Лихтенберг отбелязва: "Нима е толкова сигурно, че нашият разум не може да знае съвършено нищо за свръхсетивното? Нима човекът не може да тъче своите идеи за Бога също така целесъобразно, както паякът изтъкава своята мрежа за улавяне на мухите? Или с други думи: “Нима не ще има същества, които да ни се удивляват заради нашите идеи за Бога и за безсмъртието също така, както ние се удивляваме на паяка и на копринената буба? " но можеше да се направи едно още по-важно възражение. Ако е правилно, че законите на човешкия разум се отнасят само за външния свят на духа, как ние стигаме до там въобще да говорим за нещата вън от нас?
Тогава ние би трябвало да се заплетем изцяло в нашия вътрешен свят.
Такова едно възражение направи Готлиб Ернст Шулце в неговото излязло от печата анонимно съчинение: "Еневидемус". В него той твърди, че всички наши познания са само представи и че ние не можем да излезем вън от света на нашите представи по никой начин. С това всъщност бяха опровергани също и моралните истини на Кант. Защото ако не можем да си представим възможността да излезем вън от нашия вътрешен свят, тогава също никакъв морален глас няма възможност да ни ръководи в един свят, който не можем да мислим. По този начин от Кантовия възглед се разви първо едно ново съмнение в истината, критицизмът се превърна в скептицизъм.
към текста >>
Защото ако не можем да си представим възможността да излезем вън от нашия вътрешен
свят
, тогава също никакъв морален глас няма възможност да ни ръководи в един
свят
, който не можем да мислим.
Ако е правилно, че законите на човешкия разум се отнасят само за външния свят на духа, как ние стигаме до там въобще да говорим за нещата вън от нас? Тогава ние би трябвало да се заплетем изцяло в нашия вътрешен свят. Такова едно възражение направи Готлиб Ернст Шулце в неговото излязло от печата анонимно съчинение: "Еневидемус". В него той твърди, че всички наши познания са само представи и че ние не можем да излезем вън от света на нашите представи по никой начин. С това всъщност бяха опровергани също и моралните истини на Кант.
Защото ако не можем да си представим възможността да излезем вън от нашия вътрешен свят, тогава също никакъв морален глас няма възможност да ни ръководи в един свят, който не можем да мислим.
По този начин от Кантовия възглед се разви първо едно ново съмнение в истината, критицизмът се превърна в скептицизъм. Един от най-последователните привърженици на скептицизма е Соломон Маймон, който от 1790 година съчини различни книги, които се намираха под влиянието на Кант и на Шулце и в които с пълната решителност той се застъпваше за това, че, поради цялото устройство на нашата познавателна способност, съвсем не може да се говори за съществуването на външни предмети. Един друг ученик на Кант, Яков Сигисмунд Бек, отиде даже толкова далече да твърди, че в действителност самият Кант не е приемал съществуването на никакви неща вън от нас и че когато му се приписва една подобна представа, това се дължи на едно недоразумение. Едно е сигурно, Кант предложи на своите съвременници безброй атакуеми места на тълкувания и за противоречия. Именно чрез неговите неясноти и противоречия той стана баща на класическите германски светогледи на Фихте, Шелинг, Шопехауер, Хегел, Хербарт и Шлайермахер.
към текста >>
По този начин от Кантовия възглед се разви първо едно ново съмнение в
истината
, критицизмът се превърна в скептицизъм.
Тогава ние би трябвало да се заплетем изцяло в нашия вътрешен свят. Такова едно възражение направи Готлиб Ернст Шулце в неговото излязло от печата анонимно съчинение: "Еневидемус". В него той твърди, че всички наши познания са само представи и че ние не можем да излезем вън от света на нашите представи по никой начин. С това всъщност бяха опровергани също и моралните истини на Кант. Защото ако не можем да си представим възможността да излезем вън от нашия вътрешен свят, тогава също никакъв морален глас няма възможност да ни ръководи в един свят, който не можем да мислим.
По този начин от Кантовия възглед се разви първо едно ново съмнение в истината, критицизмът се превърна в скептицизъм.
Един от най-последователните привърженици на скептицизма е Соломон Маймон, който от 1790 година съчини различни книги, които се намираха под влиянието на Кант и на Шулце и в които с пълната решителност той се застъпваше за това, че, поради цялото устройство на нашата познавателна способност, съвсем не може да се говори за съществуването на външни предмети. Един друг ученик на Кант, Яков Сигисмунд Бек, отиде даже толкова далече да твърди, че в действителност самият Кант не е приемал съществуването на никакви неща вън от нас и че когато му се приписва една подобна представа, това се дължи на едно недоразумение. Едно е сигурно, Кант предложи на своите съвременници безброй атакуеми места на тълкувания и за противоречия. Именно чрез неговите неясноти и противоречия той стана баща на класическите германски светогледи на Фихте, Шелинг, Шопехауер, Хегел, Хербарт и Шлайермахер. Неговите неясноти станаха за тях нови въпроси.
към текста >>
Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител
на
своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а
истината
, защото "аз съм един свещенослужител
на
истината
".
Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните".
Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината".
Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте. Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност.
към текста >>
Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в
истината
, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди.
Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните". Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината".
Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди.
Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте. Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност. Ако е невъзможно да бъде отново запалено в тези хора загасналата искра на по-висшия дух, трябва да ги оставим спокойни в този кръг, и доколкото те са полезни и незаменими в него, да им оставим ненамалена стойност за този кръг.
към текста >>
Че идеалите не могат да бъдат представени в действителния
свят
, това ние другите знаем също така добре, а може би и по-добре.
Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте. Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност. Ако е невъзможно да бъде отново запалено в тези хора загасналата искра на по-висшия дух, трябва да ги оставим спокойни в този кръг, и доколкото те са полезни и незаменими в него, да им оставим ненамалена стойност за този кръг. Обаче когато те даже за това искат да снижат до себе си всичко, до което не могат да се издигнат, когато например изискват всичко напечатано да може да се използва като една готварска книга и като една сметачна книга, или като някой служебен устав и очернят всичко, което не може да се употреби по този начин, те не са прави по отношение на нещо велико.
Че идеалите не могат да бъдат представени в действителния свят, това ние другите знаем също така добре, а може би и по-добре.
Ние твърдим само, че за действителността трябва да се съди според тези идеали и че онези, които чувстват, че имат сила за това, трябва да изменят тази действителност според идеалите. Да приемем, че те не могат да се убедят и в това, в такъв случай, след като са такива, каквито са, те губят с това много малко; а човечеството не губи нищо при това. Чрез това става ясен фактът, че в плана на облагородяване на човечеството не се разчита само на тях. Човечеството без съмнение ще продължи своя път; дано върху гореспоменатите хора царува добрата природа и им дарява навреме дъжд и слънчева светлина, достатъчно храна и несмущавано обръщение на соковете и при това мъдри мисли! " Тези думи предхождаха напечатването на лекциите, в които Фихте обясняваше на студентите от Йена "Определението на учения".
към текста >>
Ако сме независими, то ние трябва да бъдем независими и по отношение
на
познанието
на
истината
.
"Всяка култура трябва да бъде упражнение на всички сили върху единствената цел на пълната свобода, т.е. на пълната независимост от всичко, което не е ние самите, нашето чисто себе /Разум, морален закон/, защото само това е наше..." Така разсъждава Фихте в излезлите в 1793 година "Приноси към изправянето на съжденията на публиката върху френската революция". И най-ценната сила в човека, познавателната сила, че трябва ли тя да бъде насочена към тази единствена сила на пълната независимост от всичко, което не е нас самите? Бихме ли искали ние въобще да стигнем до една пълна независимост, ако в светогледа сме зависими от някое друго същество? Ако едно такова намиращо се вън от нас същество би извършило това, което е природата, което е нашата душа, което са нашите задължения, и след това ние създадем от един такъв готов факт едно знание?
Ако сме независими, то ние трябва да бъдем независими и по отношение на познанието на истината.
Следователно ние не можем да приемем наготово най-висшата истина. Когато приемем нещо, което се е родило без нашето участие, ние сме зависими от него. Ние трябва да създадем най-висшата истина; тя трябва да се роди чрез нас. Следователно Фихте може да постави на върха на светогледа само нещо, което е добило своето съществуване едва чрез нас. Когато казваме за даден предмет на външния свят: Той е, ние го вършим затова, защото го възприемаме.
към текста >>
Когато казваме за даден предмет
на
външния
свят
: Той е, ние го вършим затова, защото го възприемаме.
Ако сме независими, то ние трябва да бъдем независими и по отношение на познанието на истината. Следователно ние не можем да приемем наготово най-висшата истина. Когато приемем нещо, което се е родило без нашето участие, ние сме зависими от него. Ние трябва да създадем най-висшата истина; тя трябва да се роди чрез нас. Следователно Фихте може да постави на върха на светогледа само нещо, което е добило своето съществуване едва чрез нас.
Когато казваме за даден предмет на външния свят: Той е, ние го вършим затова, защото го възприемаме.
Знаем, че ние признаваме съществуването на едно друго същество. Що е този друг предмет, това не зависи от нас. Ние можем да познаем неговото устройство само тогава, когато насочим към него нашата възприемателна способност. Ние никога не бихме знаели, що е "червено", "топло", "студено", ако не бихме знаели това чрез възприятието. Ние не можем да прибавим нищо към устройството на нещата, не можем да им отнемем нищо.
към текста >>
Следователно, когато разбирам самия себе си правилно, аз мога само да кажа: Аз съм и аз самият приписвам също едно съществуване навъншния
свят
.
Те трябва да станат части на моя "Аз", ако трябва да им припиша едно съществуване със същото право. А те стават това, когато аз ги възприемам. Защото щом това стане, те са налице за мене. Аз мога само да кажа: Моето себе чувства "червено", моето себе чувства "топло". И колкото е вярно, че аз приписвам едно съществуване на себе си, толкова вярно е също, че мога да припиша това също на моето чувстване и на моето усещане.
Следователно, когато разбирам самия себе си правилно, аз мога само да кажа: Аз съм и аз самият приписвам също едно съществуване навъншния свят.
По този начин за Фихте светът вън от "Аза" изгубва своето самостоятелно съществуване. Той има само едно приписано от Аза съществуване, следователно едно мислено прибавено му съществуване. В своя стремеж да даде на своето себе възможно най-високата независимост, Фихте отне навъншния свят всяка самостоятелност. Но там, където се мисли, че един такъв самостоятелен външен свят не съществува, там е понятно също, че престава да съществува интересът към /знанието/ към познанието на този външен свят. С това угасва интересът към същинското знание въобще.
към текста >>
В своя стремеж да даде
на
своето себе възможно най-високата независимост, Фихте отне навъншния
свят
всяка самостоятелност.
Аз мога само да кажа: Моето себе чувства "червено", моето себе чувства "топло". И колкото е вярно, че аз приписвам едно съществуване на себе си, толкова вярно е също, че мога да припиша това също на моето чувстване и на моето усещане. Следователно, когато разбирам самия себе си правилно, аз мога само да кажа: Аз съм и аз самият приписвам също едно съществуване навъншния свят. По този начин за Фихте светът вън от "Аза" изгубва своето самостоятелно съществуване. Той има само едно приписано от Аза съществуване, следователно едно мислено прибавено му съществуване.
В своя стремеж да даде на своето себе възможно най-високата независимост, Фихте отне навъншния свят всяка самостоятелност.
Но там, където се мисли, че един такъв самостоятелен външен свят не съществува, там е понятно също, че престава да съществува интересът към /знанието/ към познанието на този външен свят. С това угасва интересът към същинското знание въобще. Защото чрез едно такова знание Азът не научава всъщност нищо, освен това, което той самият произвежда. Във всяко знание Азът на човека държи, така да се каже, само монолог със самия себе си. Той не излага вън от себе си, но това, чрез което той върши това последното: То е живото дело.
към текста >>
Но там, където се мисли, че един такъв самостоятелен външен
свят
не съществува, там е понятно също, че престава да съществува интересът към /знанието/ към познанието
на
този външен
свят
.
И колкото е вярно, че аз приписвам едно съществуване на себе си, толкова вярно е също, че мога да припиша това също на моето чувстване и на моето усещане. Следователно, когато разбирам самия себе си правилно, аз мога само да кажа: Аз съм и аз самият приписвам също едно съществуване навъншния свят. По този начин за Фихте светът вън от "Аза" изгубва своето самостоятелно съществуване. Той има само едно приписано от Аза съществуване, следователно едно мислено прибавено му съществуване. В своя стремеж да даде на своето себе възможно най-високата независимост, Фихте отне навъншния свят всяка самостоятелност.
Но там, където се мисли, че един такъв самостоятелен външен свят не съществува, там е понятно също, че престава да съществува интересът към /знанието/ към познанието на този външен свят.
С това угасва интересът към същинското знание въобще. Защото чрез едно такова знание Азът не научава всъщност нищо, освен това, което той самият произвежда. Във всяко знание Азът на човека държи, така да се каже, само монолог със самия себе си. Той не излага вън от себе си, но това, чрез което той върши това последното: То е живото дело. Когато Азът действа, когато той върши нещо в света; тогава той не води вече монолог само със себе си.
към текста >>
Съобразно с това законът
на
свръхсетивния
свят
е една воля... Следователно онази възвишена воля не върви по своя път за себе си отделена от останалия миров разум.
Аз самият съм един от тези образи; даже, аз самият не съм това, а само един разбъркан образ от образи. Всяка действителност се превръща в един чудесен сън, без живот, за който се сънува, и без един дух, който сънува; в един сън, който зависи в един сън от себе си. Съзерцаването е сънят; мисленето, извор на всяко битие, и всяка действителност, която аз си въобразявам, тази на моето битие, на моята сила, на моите цели, е сънуването на онзи сън". Колко различно се явява на Фихте моралният ред на света, светът на вярата: "Моята воля трябва да действа направо, без какъвто и да инструмент отслабващ нейния израз, в една напълно аналогична на нея сфера, като разум върху разум, като едно духовно естество върху духовно естество; в една сфера, на която въпреки това тя има в самата себе си; следователно върху самодеен разум. Обаче самодеен разум е воля.
Съобразно с това законът на свръхсетивния свят е една воля... Следователно онази възвишена воля не върви по своя път за себе си отделена от останалия миров разум.
Между нея и всяко преходно разумно същество съществува една духовна връзка и тя самата е тази връзка сред света на разума... Аз закривам лицето си пред тебе и слагам ръката си върху устата. Това, което ти си за самата тебе и ми изглеждаш на самия мене, аз не мога никога да разбера, толкова сигурно както аз никога не мога сам да ставам /да се развивам/. След хиляди пъти хиляди преживени духовни светове аз ще те разбирам още все толкова малко колкото сега в тази колиба на земята. Това, което аз разбирам, то само чрез моето разбиране се превръща в нещо крайно /преходно/; и то никога не може да бъде превърнато в безкрайното чрез безкрайно възлизане и възвисяване. Ти се различаваш от крайното не по степен, а по дело.
към текста >>
По този начин Фихте искаше да се намеси в живота
на
своето време градейки със своите идеи, защото мислеше тези идеи оживени с пълна сила от съзнанието, че най-висшето съдържание
на
душевния живот идва
на
човека от един
свят
, който той достига, когато се обяснява напълно самичък със своя "Аз" и в това обяснение се чувства в своето истинско определение.
В "Основни черти на съвременната епоха" той упрекна с пламенни думи тази епоха в нейния егоизъм. Всеки върви само по пътя, който ме предписват неговите нисши инстинкти. Обаче тази инстинкти отклоняват от великото цяло, което обгръща човешката общност като морална хармония. Една такава епоха би трябвало да доведе онези, които живеят в нейния смисъл, до загиване. Фихте искаше да съживи дълга в човешките души.
По този начин Фихте искаше да се намеси в живота на своето време градейки със своите идеи, защото мислеше тези идеи оживени с пълна сила от съзнанието, че най-висшето съдържание на душевния живот идва на човека от един свят, който той достига, когато се обяснява напълно самичък със своя "Аз" и в това обяснение се чувства в своето истинско определение.
От такова едно съзнание Фихте казва думите: "Аз самият и моята необходима цел сме свръхсетивното". Да изживява себе си в свръхсетивното, това е за Фихте една опитност, която човек може да има. Когато я има, той изживява в себе си "Аза". И едва чрез това той става философ. Тази опитност не може "да бъде доказана" на онзи, който не иска да я изпита.
към текста >>
Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони
на
духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение
на
изкуството действа върху неговото задоволство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен
свят
, в който той пребивава от наклонност.
Който създава едно произведение на изкуството, той следва един свободен природен подтик. Той върши това от наклонност. Обаче тук няма никакви физически страсти, които да го подбуждат; това е фантазията, духът. Същото и положението и с онзи, който се отдава на наслаждението на едно произведение на изкуството. Той задоволява същевременно своя дух, като действа върху своята сетивност.
Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони на духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение на изкуството действа върху неговото задоволство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен свят, в който той пребивава от наклонност.
В това състояние е човекът и детето, което при своите действия следва наклонността и не пита, дали тази наклонност противоречи на законите на разума; "Чрез красотата сетивния човек е... насочен към мисленето; чрез красотата духовният човек е отново доведен при материята и предаден на сетивния свят". /Осемнадесето писмо върху естетическото възпитание на човека/. "висшата свобода и спокойствието на духа, свързани със сила и бодрост, това е настроението, в което трябва да ни остави едно истинско произведение на изкуството, и не съществува по-сигурен пробен камък на истинското естетическо добро. Ако след едно наслаждение от този род ние се намираме настроени към някой особен начин на чувства не или на действане, а напротив към някое друго несръчни и неразположени, това служи като едно сигурно доказателство, че не сме изпитали никакво чисто естетическо въздействие, независимо дали това се дължи на самия предмет или на нашия начин на чувстване или /какъвто е почти винаги случаят/ и на двете". /Двадесет и второ писмо върху Естетическото възпитание/.
към текста >>
В това състояние е човекът и детето, което при своите действия следва наклонността и не пита, дали тази наклонност противоречи
на
законите
на
разума; "Чрез красотата сетивния човек е... насочен към мисленето; чрез красотата духовният човек е отново доведен при материята и предаден
на
сетивния
свят
".
Той върши това от наклонност. Обаче тук няма никакви физически страсти, които да го подбуждат; това е фантазията, духът. Същото и положението и с онзи, който се отдава на наслаждението на едно произведение на изкуството. Той задоволява същевременно своя дух, като действа върху своята сетивност. Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони на духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение на изкуството действа върху неговото задоволство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен свят, в който той пребивава от наклонност.
В това състояние е човекът и детето, което при своите действия следва наклонността и не пита, дали тази наклонност противоречи на законите на разума; "Чрез красотата сетивния човек е... насочен към мисленето; чрез красотата духовният човек е отново доведен при материята и предаден на сетивния свят".
/Осемнадесето писмо върху естетическото възпитание на човека/. "висшата свобода и спокойствието на духа, свързани със сила и бодрост, това е настроението, в което трябва да ни остави едно истинско произведение на изкуството, и не съществува по-сигурен пробен камък на истинското естетическо добро. Ако след едно наслаждение от този род ние се намираме настроени към някой особен начин на чувства не или на действане, а напротив към някое друго несръчни и неразположени, това служи като едно сигурно доказателство, че не сме изпитали никакво чисто естетическо въздействие, независимо дали това се дължи на самия предмет или на нашия начин на чувстване или /какъвто е почти винаги случаят/ и на двете". /Двадесет и второ писмо върху Естетическото възпитание/. Понеже чрез красотата човекът не е роб нито на сетивността, нито на разума, а чрез нея и двете действат заедно в неговата душа, Шилер сравнява подбудата към красота с тази на детето, което в своята игра не подчинява своя дух на законите на разума, а го използва свободно, според неговата наклонност.
към текста >>
Той сравнява възгледа за живота
на
неговото време с онзи
на
гърците и се запитва: "Как става, че ние, които във всичко, което е природа, сме така безкрайно много превъзхождане от древните, можем да се прекланяме пред природата в една по-висока степен, да се привързваме по-сърдечно към нея и да обръщаме даже неживия
свят
с най-топлото чувство?
Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост. Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област". Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална поезия".
Той сравнява възгледа за живота на неговото време с онзи на гърците и се запитва: "Как става, че ние, които във всичко, което е природа, сме така безкрайно много превъзхождане от древните, можем да се прекланяме пред природата в една по-висока степен, да се привързваме по-сърдечно към нея и да обръщаме даже неживия свят с най-топлото чувство?
" И на този въпрос той отговаря: "Това става затова, че при нас природата е изчезнала от човечеството и ние я намираме отново само вън от това човечество и ние я намираме отново само вън от това човечество, в неодушевения свят в нейната истинност. Не нашата по-голяма природосъобразност, а съвсем обратно, противоестествеността на нашите отношения, състояние и нрави ни подбуждат да създадем едно задоволяване във физическия свят на събуждащия се стремеж към истина и простота, който, както и моралната заложба, от която произтича, живее неподкупно и неунищожимо във всяко човешко сърце, на което задоволяване не можем да се надяваме в моралната област. Ето защо чувството, с което се привързваме към природата, е близко родствено с чувството, с което при напреднала възраст съжаляваме за детството. Нашето детство е единствено неосакатената природа, ко ято още намираме в цивилизованото човечество, поради което нищо чудно, когато всяка следа на природата вън от нас ни връща към нашето детство". При гърците това беше съвършено различно.
към текста >>
" И
на
този въпрос той отговаря: "Това става затова, че при нас природата е изчезнала от човечеството и ние я намираме отново само вън от това човечество и ние я намираме отново само вън от това човечество, в неодушевения
свят
в нейната истинност.
Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област". Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална поезия". Той сравнява възгледа за живота на неговото време с онзи на гърците и се запитва: "Как става, че ние, които във всичко, което е природа, сме така безкрайно много превъзхождане от древните, можем да се прекланяме пред природата в една по-висока степен, да се привързваме по-сърдечно към нея и да обръщаме даже неживия свят с най-топлото чувство?
" И на този въпрос той отговаря: "Това става затова, че при нас природата е изчезнала от човечеството и ние я намираме отново само вън от това човечество и ние я намираме отново само вън от това човечество, в неодушевения свят в нейната истинност.
Не нашата по-голяма природосъобразност, а съвсем обратно, противоестествеността на нашите отношения, състояние и нрави ни подбуждат да създадем едно задоволяване във физическия свят на събуждащия се стремеж към истина и простота, който, както и моралната заложба, от която произтича, живее неподкупно и неунищожимо във всяко човешко сърце, на което задоволяване не можем да се надяваме в моралната област. Ето защо чувството, с което се привързваме към природата, е близко родствено с чувството, с което при напреднала възраст съжаляваме за детството. Нашето детство е единствено неосакатената природа, ко ято още намираме в цивилизованото човечество, поради което нищо чудно, когато всяка следа на природата вън от нас ни връща към нашето детство". При гърците това беше съвършено различно. Всичко, което те вършеха, идваше от тяхното естествено мислене, чувстване и усещане.
към текста >>
Не нашата по-голяма природосъобразност, а съвсем обратно, противоестествеността
на
нашите отношения, състояние и нрави ни подбуждат да създадем едно задоволяване във физическия
свят
на
събуждащия се стремеж към истина и простота, който, както и моралната заложба, от която произтича, живее неподкупно и неунищожимо във всяко човешко сърце,
на
което задоволяване не можем да се надяваме в моралната област.
И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област". Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална поезия". Той сравнява възгледа за живота на неговото време с онзи на гърците и се запитва: "Как става, че ние, които във всичко, което е природа, сме така безкрайно много превъзхождане от древните, можем да се прекланяме пред природата в една по-висока степен, да се привързваме по-сърдечно към нея и да обръщаме даже неживия свят с най-топлото чувство? " И на този въпрос той отговаря: "Това става затова, че при нас природата е изчезнала от човечеството и ние я намираме отново само вън от това човечество и ние я намираме отново само вън от това човечество, в неодушевения свят в нейната истинност.
Не нашата по-голяма природосъобразност, а съвсем обратно, противоестествеността на нашите отношения, състояние и нрави ни подбуждат да създадем едно задоволяване във физическия свят на събуждащия се стремеж към истина и простота, който, както и моралната заложба, от която произтича, живее неподкупно и неунищожимо във всяко човешко сърце, на което задоволяване не можем да се надяваме в моралната област.
Ето защо чувството, с което се привързваме към природата, е близко родствено с чувството, с което при напреднала възраст съжаляваме за детството. Нашето детство е единствено неосакатената природа, ко ято още намираме в цивилизованото човечество, поради което нищо чудно, когато всяка следа на природата вън от нас ни връща към нашето детство". При гърците това беше съвършено различно. Всичко, което те вършеха, идваше от тяхното естествено мислене, чувстване и усещане. Те бяха вътрешно свързани с природата.
към текста >>
Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища
на
мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя идеал в математиката: Той е задоволен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния
свят
.
И това чувство човешкото себесъзнание изпитва своето родство с това, което се намира над простия образ на природата. В него човекът се чувства обзет от духа, когато се отдава на природата като природно и сетивно същество. Лайбниц се стреми да разбере човешката душа като монада; Фихте не изхожда само от една идея, чрез която трябва да стане ясно що е човешката душа; той търси едно изживяване, в което тази душа да схване себе си; Шилер пита: Съществува ли едно изживяване на човешката душа, в което тя да може да чувства, как се корени в духовната действителност? Гьоте изживява в себе си идеи, които за него представляват същевременно природни идеи. В Гьоте, Фихте, Шилер в душата се оформи борейки се изживяната идея, бихме искали също да кажем: Идейното изживяване в душата; при гърците това ставаше с възприеманата идея, с идейното възприятие.
Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища на мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя идеал в математиката: Той е задоволен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния свят.
Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството. Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята.
към текста >>
Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник
на
истината
, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята.
Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища на мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя идеал в математиката: Той е задоволен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния свят. Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството.
Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята.
"Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа. Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте. Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина. Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето. "Най-висшето би било, човек да разбере, че всичко фактическо е вече теория".
към текста >>
Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен
свят
, за него не е най-висшето.
За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството. Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята. "Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа. Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте. Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина.
Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето.
"Най-висшето би било, човек да разбере, че всичко фактическо е вече теория". Синевата на небето ни разкрива основния закон на цветните явления. "Нека не търсим зад явленията; те самите са учението, теорията". В своята Антропология психологът Хайнрот нарече мисленето, чрез което Гьоте стигна до своите разбирания и прозрения в естественото образуване на растенията и животните, "конкретно, обективно мислене". С това той разбираше, че това мислене не се отделя от предметите, от обектите; че предметите, възприятията стоят във вътрешното проникване с мисленето, че Гьотевото мислене е същевременно едно виждане, неговото виждане същевременно едно мислене.
към текста >>
За светогледа
на
Гьоте и този
на
Шилер
истината
не съществува само сред науката, но също и сред изкуството.
С това той разбираше, че това мислене не се отделя от предметите, от обектите; че предметите, възприятията стоят във вътрешното проникване с мисленето, че Гьотевото мислене е същевременно едно виждане, неговото виждане същевременно едно мислене. Шилер е един такъв наблюдател на този духовен способ. Той пише върху него в едно писмо до Гьоте: "Вашият наблюдателен поглед, който така спокойно и чисто почива върху нещата, не ви поставя никога в опасност да навлезете в погрешния път, в който се заблуждават така лесно както спекулацията така и произволната и подчиняваща се само на себе си способност на въображението. Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме. Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях".
За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството.
Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата". Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
към текста >>
Така и художественото творчество царува
истината
, защото според това схващане стилът
на
изкуството почива
на
"най-дълбоката основа
на
познанието,
на
същността
на
нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата".
Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум. Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи. Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте. Ето защо той изтъква при Галилей, че този последният наблюдаваше като гений, за когото "един случай струваше колкото хиляда", като "от колебаещата се църковна лампа разви учението за махалото и за падащите тела". Фантазията създава при един случай един пълносъдържателен образ на същественото в явленията; абстрахиращият ум може да добие само от комбинацията, сравнението и пресмятането на явленията едно общо правило на тяхното протичане.
към текста >>
Едно последствие
на
този възглед върху
истината
и нейното познание е, че се признава
на
фантазията нейният дял във възникването
на
знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум.
Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата". Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум.
Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи. Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте. Ето защо той изтъква при Галилей, че този последният наблюдаваше като гений, за когото "един случай струваше колкото хиляда", като "от колебаещата се църковна лампа разви учението за махалото и за падащите тела". Фантазията създава при един случай един пълносъдържателен образ на същественото в явленията; абстрахиращият ум може да добие само от комбинацията, сравнението и пресмятането на явленията едно общо правило на тяхното протичане. Тази вяра на Гьоте в познавателната способност на фантазията, която се издига до едно съизживяване на творческите сили на света, почива на цялото негово схващане за света.
към текста >>
Образите
на
фантазията са произведения
на
природата; и тъй като те възпроизвеждат природата, те могат да съдържат само
истината
, защото иначе с тези изображения природата би лъгала самата себе си, понеже тези изображения са създадени от самата нея.
Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте. Ето защо той изтъква при Галилей, че този последният наблюдаваше като гений, за когото "един случай струваше колкото хиляда", като "от колебаещата се църковна лампа разви учението за махалото и за падащите тела". Фантазията създава при един случай един пълносъдържателен образ на същественото в явленията; абстрахиращият ум може да добие само от комбинацията, сравнението и пресмятането на явленията едно общо правило на тяхното протичане. Тази вяра на Гьоте в познавателната способност на фантазията, която се издига до едно съизживяване на творческите сили на света, почива на цялото негово схващане за света. Който както него вижда действието на природата във всичко, той не може да вижда в духовното съдържание на човешката фантазия нищо друго освен по-висши произведения на природата.
Образите на фантазията са произведения на природата; и тъй като те възпроизвеждат природата, те могат да съдържат само истината, защото иначе с тези изображения природата би лъгала самата себе си, понеже тези изображения са създадени от самата нея.
Само хора с фантазия могат да достигнат най-висшата степен на познанието. Такива хора Гьоте нарича "обхватни", "съзерцаващи" противоположно за "любознателните", които остават на една по-ниска степен на познанието. "Любознателните се нуждаят от един спокоен, безкористен поглед, от едно любопитно безспокойство, от един ясен ум....; те преработват също само в научен смисъл това, което първите намират". "Съзерцателните се отнасят вече продуктивно, и знанието, като се повишава, изисква, без да се забележи, съзерцаването и се издига и над него; и колкото много да се разпъват на кръст знаещите пред въображението и да благославят, те трябва все пак, преди да недогледат, да призоват на помощ производителната сила на въображението... Обхватните, които в един по-горд смисъл бихме искали да наречем творящи, се отнасят в най-висшия смисъл творчески; изхождайки именно от идеи, те вече изразяват единството на цялото и след това, така да се каже, е работа на природата да се нагоди към тази идея". Който вярва в такъв вид познание, на него не може да мине през ума да говори за ограничеността на човешкото познание по начина на Кант.
към текста >>
Светогледът
на
Гьоте и
на
Шилер съвсем не иска от
истината
тя да бъде едно повторение
на
мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека.
"Любознателните се нуждаят от един спокоен, безкористен поглед, от едно любопитно безспокойство, от един ясен ум....; те преработват също само в научен смисъл това, което първите намират". "Съзерцателните се отнасят вече продуктивно, и знанието, като се повишава, изисква, без да се забележи, съзерцаването и се издига и над него; и колкото много да се разпъват на кръст знаещите пред въображението и да благославят, те трябва все пак, преди да недогледат, да призоват на помощ производителната сила на въображението... Обхватните, които в един по-горд смисъл бихме искали да наречем творящи, се отнасят в най-висшия смисъл творчески; изхождайки именно от идеи, те вече изразяват единството на цялото и след това, така да се каже, е работа на природата да се нагоди към тази идея". Който вярва в такъв вид познание, на него не може да мине през ума да говори за ограничеността на човешкото познание по начина на Кант. Защото това, от което човекът се нуждае като негова истина, той го изживява в своята вътрешност. Ядката на природата се намира във вътрешността на човека.
Светогледът на Гьоте и на Шилер съвсем не иска от истината тя да бъде едно повторение на мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека.
Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/. Ето защо за този светоглед истината не е нужно да се яви на всички хора в същата форма във всеки отделен човек тя може да носи един индивидуален отпечатък. Който търси истината в съвпадението с нещо външно, за него съществува само една нейна форма и тогава заедно с Кант той ще търси онази "метафизика", която единствена "ще може да се яви като наука". Който вижда в истината най-висшия плод на всяко съществуване, онова, в което "вселената", ако тя би искала да чувства себе си като достигнала своята цел, би възкликнала и се удивила на върха на своето развитие и същество"/Гьоте в своята статия върху Винкелман/, той може да каже заедно с Гьоте: "Както познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки един може да има своята собствена истина, и въпреки това тя е винаги същата".
към текста >>
Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен
свят
; но то е онова, което накрая се явява като връх
на
всяко ставане /развитие/.
"Съзерцателните се отнасят вече продуктивно, и знанието, като се повишава, изисква, без да се забележи, съзерцаването и се издига и над него; и колкото много да се разпъват на кръст знаещите пред въображението и да благославят, те трябва все пак, преди да недогледат, да призоват на помощ производителната сила на въображението... Обхватните, които в един по-горд смисъл бихме искали да наречем творящи, се отнасят в най-висшия смисъл творчески; изхождайки именно от идеи, те вече изразяват единството на цялото и след това, така да се каже, е работа на природата да се нагоди към тази идея". Който вярва в такъв вид познание, на него не може да мине през ума да говори за ограничеността на човешкото познание по начина на Кант. Защото това, от което човекът се нуждае като негова истина, той го изживява в своята вътрешност. Ядката на природата се намира във вътрешността на човека. Светогледът на Гьоте и на Шилер съвсем не иска от истината тя да бъде едно повторение на мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека.
Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/.
Ето защо за този светоглед истината не е нужно да се яви на всички хора в същата форма във всеки отделен човек тя може да носи един индивидуален отпечатък. Който търси истината в съвпадението с нещо външно, за него съществува само една нейна форма и тогава заедно с Кант той ще търси онази "метафизика", която единствена "ще може да се яви като наука". Който вижда в истината най-висшия плод на всяко съществуване, онова, в което "вселената", ако тя би искала да чувства себе си като достигнала своята цел, би възкликнала и се удивила на върха на своето развитие и същество"/Гьоте в своята статия върху Винкелман/, той може да каже заедно с Гьоте: "Както познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки един може да има своята собствена истина, и въпреки това тя е винаги същата". Същността на битието не стои в това, което външният свят ни доставя, а това, което човекът ражда в себе си, без то вече да съществува във външния свят.
към текста >>
Ето защо за този светоглед
истината
не е нужно да се яви
на
всички хора в същата форма във всеки отделен човек тя може да носи един индивидуален отпечатък.
Който вярва в такъв вид познание, на него не може да мине през ума да говори за ограничеността на човешкото познание по начина на Кант. Защото това, от което човекът се нуждае като негова истина, той го изживява в своята вътрешност. Ядката на природата се намира във вътрешността на човека. Светогледът на Гьоте и на Шилер съвсем не иска от истината тя да бъде едно повторение на мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека. Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/.
Ето защо за този светоглед истината не е нужно да се яви на всички хора в същата форма във всеки отделен човек тя може да носи един индивидуален отпечатък.
Който търси истината в съвпадението с нещо външно, за него съществува само една нейна форма и тогава заедно с Кант той ще търси онази "метафизика", която единствена "ще може да се яви като наука". Който вижда в истината най-висшия плод на всяко съществуване, онова, в което "вселената", ако тя би искала да чувства себе си като достигнала своята цел, би възкликнала и се удивила на върха на своето развитие и същество"/Гьоте в своята статия върху Винкелман/, той може да каже заедно с Гьоте: "Както познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки един може да има своята собствена истина, и въпреки това тя е винаги същата". Същността на битието не стои в това, което външният свят ни доставя, а това, което човекът ражда в себе си, без то вече да съществува във външния свят. Ето защо Гьоте се обръща против онези, които искат да проникнат с инструменти и обективни опити в така наречената "вътрешност на природата", защото по самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-големият и най-точният физикален инструмент, който може да съществува и това е именно голямото нещастие на по-новата физика, че нейните последователи са отделили някак си опитите от човека и познават природата само в това, което тази физика може да произведе, тя иска чрез това да го ограничи и докаже".
към текста >>
Който търси
истината
в съвпадението с нещо външно, за него съществува само една нейна форма и тогава заедно с Кант той ще търси онази "метафизика", която единствена "ще може да се яви като наука".
Защото това, от което човекът се нуждае като негова истина, той го изживява в своята вътрешност. Ядката на природата се намира във вътрешността на човека. Светогледът на Гьоте и на Шилер съвсем не иска от истината тя да бъде едно повторение на мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека. Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/. Ето защо за този светоглед истината не е нужно да се яви на всички хора в същата форма във всеки отделен човек тя може да носи един индивидуален отпечатък.
Който търси истината в съвпадението с нещо външно, за него съществува само една нейна форма и тогава заедно с Кант той ще търси онази "метафизика", която единствена "ще може да се яви като наука".
Който вижда в истината най-висшия плод на всяко съществуване, онова, в което "вселената", ако тя би искала да чувства себе си като достигнала своята цел, би възкликнала и се удивила на върха на своето развитие и същество"/Гьоте в своята статия върху Винкелман/, той може да каже заедно с Гьоте: "Както познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки един може да има своята собствена истина, и въпреки това тя е винаги същата". Същността на битието не стои в това, което външният свят ни доставя, а това, което човекът ражда в себе си, без то вече да съществува във външния свят. Ето защо Гьоте се обръща против онези, които искат да проникнат с инструменти и обективни опити в така наречената "вътрешност на природата", защото по самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-големият и най-точният физикален инструмент, който може да съществува и това е именно голямото нещастие на по-новата физика, че нейните последователи са отделили някак си опитите от човека и познават природата само в това, което тази физика може да произведе, тя иска чрез това да го ограничи и докаже". В замяна на това "обаче човекът стои така високо, че това, което иначе не може да бъде изобразено, то се изобразява в него.
към текста >>
Който вижда в
истината
най-висшия плод
на
всяко съществуване, онова, в което "вселената", ако тя би искала да чувства себе си като достигнала своята цел, би възкликнала и се удивила
на
върха
на
своето развитие и същество"/Гьоте в своята статия върху Винкелман/, той може да каже заедно с Гьоте: "Както познавам моето отношение към самия мене и към външния
свят
, аз наричам това истина.
Ядката на природата се намира във вътрешността на човека. Светогледът на Гьоте и на Шилер съвсем не иска от истината тя да бъде едно повторение на мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека. Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/. Ето защо за този светоглед истината не е нужно да се яви на всички хора в същата форма във всеки отделен човек тя може да носи един индивидуален отпечатък. Който търси истината в съвпадението с нещо външно, за него съществува само една нейна форма и тогава заедно с Кант той ще търси онази "метафизика", която единствена "ще може да се яви като наука".
Който вижда в истината най-висшия плод на всяко съществуване, онова, в което "вселената", ако тя би искала да чувства себе си като достигнала своята цел, би възкликнала и се удивила на върха на своето развитие и същество"/Гьоте в своята статия върху Винкелман/, той може да каже заедно с Гьоте: "Както познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз наричам това истина.
И така всеки един може да има своята собствена истина, и въпреки това тя е винаги същата". Същността на битието не стои в това, което външният свят ни доставя, а това, което човекът ражда в себе си, без то вече да съществува във външния свят. Ето защо Гьоте се обръща против онези, които искат да проникнат с инструменти и обективни опити в така наречената "вътрешност на природата", защото по самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-големият и най-точният физикален инструмент, който може да съществува и това е именно голямото нещастие на по-новата физика, че нейните последователи са отделили някак си опитите от човека и познават природата само в това, което тази физика може да произведе, тя иска чрез това да го ограничи и докаже". В замяна на това "обаче човекът стои така високо, че това, което иначе не може да бъде изобразено, то се изобразява в него. Какво представлява всъщност една струна и едно механическо деление на същата в сравнение с ухото на музиканта?
към текста >>
Същността
на
битието не стои в това, което външният
свят
ни доставя, а това, което човекът ражда в себе си, без то вече да съществува във външния
свят
.
Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/. Ето защо за този светоглед истината не е нужно да се яви на всички хора в същата форма във всеки отделен човек тя може да носи един индивидуален отпечатък. Който търси истината в съвпадението с нещо външно, за него съществува само една нейна форма и тогава заедно с Кант той ще търси онази "метафизика", която единствена "ще може да се яви като наука". Който вижда в истината най-висшия плод на всяко съществуване, онова, в което "вселената", ако тя би искала да чувства себе си като достигнала своята цел, би възкликнала и се удивила на върха на своето развитие и същество"/Гьоте в своята статия върху Винкелман/, той може да каже заедно с Гьоте: "Както познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки един може да има своята собствена истина, и въпреки това тя е винаги същата".
Същността на битието не стои в това, което външният свят ни доставя, а това, което човекът ражда в себе си, без то вече да съществува във външния свят.
Ето защо Гьоте се обръща против онези, които искат да проникнат с инструменти и обективни опити в така наречената "вътрешност на природата", защото по самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-големият и най-точният физикален инструмент, който може да съществува и това е именно голямото нещастие на по-новата физика, че нейните последователи са отделили някак си опитите от човека и познават природата само в това, което тази физика може да произведе, тя иска чрез това да го ограничи и докаже". В замяна на това "обаче човекът стои така високо, че това, което иначе не може да бъде изобразено, то се изобразява в него. Какво представлява всъщност една струна и едно механическо деление на същата в сравнение с ухото на музиканта? Да, можем да кажем, какво представляват елементарните явления на самата природа в сравнение с човека, който може да ги овладее и ги замени всички тях, за да може така да се каже да си ги асимилира". По отношение на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа.
към текста >>
Човекът има възможност да създаде своето отношение към света съобразно своята особеност и въпреки това да се потопи в действителността, а
на
един чисто фантастичен схематичен
свят
.
Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането. Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход. * * * * * Вътрешният съюз, който бе сключен от Гьоте, Шилер и техните съвременници между поезията и светогледа, отне на последния в началото на нашето столетие безжизнения отпечатък, в който той трябва да дойде, ако се движи само в областта на абстрахиращия ум. Този съюз даде като свой резултат вярата, че в светогледа има един личен, индивидуален елемент.
Човекът има възможност да създаде своето отношение към света съобразно своята особеност и въпреки това да се потопи в действителността, а на един чисто фантастичен схематичен свят.
Неговият идеал не е нужно да бъде кантианският, един веднъж завинаги затворен теоретически възглед по образа на математиката. Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота". Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма? Жан Паул е своего рода един защитник на Гьотевия възглед, че човекът изживява вътре в себе си най-висшата форма на съществуването. Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената свобода, в Бога, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане.
към текста >>
Жан Паул не иска да му се отнеме правото да изживява
истината
вътре в себе си и за целта да трябва да постави в движение всички душевни сили, не само логическия ум.
Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота". Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма? Жан Паул е своего рода един защитник на Гьотевия възглед, че човекът изживява вътре в себе си най-висшата форма на съществуването. Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената свобода, в Бога, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане. Бихме искали да на речем разума единствено положително, защото всяка положителност на сетивността се разтваря накрая в духовността и умът се занимава вечно само с относителното, което по себе си не е нищо, поради което пред Бога повечето или по-малкото и всички степени на сравнение отпадат".
Жан Паул не иска да му се отнеме правото да изживява истината вътре в себе си и за целта да трябва да постави в движение всички душевни сили, не само логическия ум.
"Сърцето, живият корен на човека, не ще ми бъде изтръгнато от трансцеденталната философия, /Жан Паул разбира светогледа свързан с Кант/ от гърдите и тя не ще постави на негово място един чист подтик на Аза; аз не позволявам да бъда освободен от зависимостта на любовта, за да бъде блажен само чрез високомерие". Така той отхвърля чуждия на света морален ред на Кант. "Аз държа на това, че съществуват както четири последни така и четири първи неща: Красота, Истина, Моралност и Блаженство, и че синтезът на тези не само е необходим, но и вече даден, само че /и затова той е именно един/ в необхватно духовно-органическо единство, без което ние не можем да имаме никакво разбиране и никакъв достъп до тези четири евангелия или части на света". Критиката на ума постъпваща с крайно логическа строгост достигна при Кант и Фихте така далеч, че понижи значението на действителното, пълножизненото само до една илюзия, до един съновиден образ. Този възглед беше непоносим за хора с жива фантазия, които обогатяваха живота с образите на тяхната въобразителна способност.
към текста >>
За Фихте е валидна само
истината
, и вътрешността
на
човека само дотолкова, доколкото тя изявява
истината
; романтичният светоглед допуска само валидността
на
вътрешността и обявява всичко за истински пълноценно, ако то извира от тази вътрешност.
Тези хора чувстваха действителността, тя беше в тяхното възприемане, присъстваше в тяхната душа, и на тях трябваше да им се докаже чистата съновидност на тази действителност. "Прозорците на философските аудитории са твърде високи, за да гарантират един възглед върху улиците на живота", казва във връзка с това Жан Паул. Фихте се стремеше към най-чистата, най-висшата изживяна истина. Той отхвърляше всяко знание, което не извира от собствената вътрешност, защото само от тази вътрешност може да извира сигурност. Течението противоположно на неговия светоглед е това на романтиката.
За Фихте е валидна само истината, и вътрешността на човека само дотолкова, доколкото тя изявява истината; романтичният светоглед допуска само валидността на вътрешността и обявява всичко за истински пълноценно, ако то извира от тази вътрешност.
Азът не трябва да бъде обвързан от нищо друго. Всичко, което той създава, има своето оправдание. За романтиката можем да кажем, че тя преследваше до крайните последствие Шилеровото изречение: "Човекът играе само там, където той е в пълното значение човек, и той е напълно човек там, където играе". Тя иска да направи от целия свят едно царство на художественото. Пълноразвитият човек не познава никаква друга норма освен законите, които той създава със свободно властвуваща сила на въображението по същия начин, както художникът създава законите, които отпечатва в своите произведения.
към текста >>
Тя иска да направи от целия
свят
едно царство
на
художественото.
Течението противоположно на неговия светоглед е това на романтиката. За Фихте е валидна само истината, и вътрешността на човека само дотолкова, доколкото тя изявява истината; романтичният светоглед допуска само валидността на вътрешността и обявява всичко за истински пълноценно, ако то извира от тази вътрешност. Азът не трябва да бъде обвързан от нищо друго. Всичко, което той създава, има своето оправдание. За романтиката можем да кажем, че тя преследваше до крайните последствие Шилеровото изречение: "Човекът играе само там, където той е в пълното значение човек, и той е напълно човек там, където играе".
Тя иска да направи от целия свят едно царство на художественото.
Пълноразвитият човек не познава никаква друга норма освен законите, които той създава със свободно властвуваща сила на въображението по същия начин, както художникът създава законите, които отпечатва в своите произведения. Той се издига над всичко, което го определя отвън, и живее изцяло от себе си. Целият свят е за него само материал за неговата естетическа игра. Сериозността на всекидневния човек не се корени в действителността, в истината. Познаващата душа не може да вземе сериозно нещата по себе си, защото на себе си те не са пълноценни за нея.
към текста >>
Целият
свят
е за него само материал за неговата естетическа игра.
Всичко, което той създава, има своето оправдание. За романтиката можем да кажем, че тя преследваше до крайните последствие Шилеровото изречение: "Човекът играе само там, където той е в пълното значение човек, и той е напълно човек там, където играе". Тя иска да направи от целия свят едно царство на художественото. Пълноразвитият човек не познава никаква друга норма освен законите, които той създава със свободно властвуваща сила на въображението по същия начин, както художникът създава законите, които отпечатва в своите произведения. Той се издига над всичко, което го определя отвън, и живее изцяло от себе си.
Целият свят е за него само материал за неговата естетическа игра.
Сериозността на всекидневния човек не се корени в действителността, в истината. Познаващата душа не може да вземе сериозно нещата по себе си, защото на себе си те не са пълноценни за нея. Настроението на духа, който има съзнание за тази своя суверенност по отношение на нещата, романтиците го наричат иронично. Карл Вилхелм Фердинанд Золгер /1780-1819 г./ е дал обяснението за романтичната ирония: "Духът на художника трябва да обгърне всички направления с един поглед обзиращ всичко, и този плуващ на всичко, унищожаващ всичко поглед ние наричаме ирония". Фридрих Шлегел /1772-1829 г./, един от лидерите на романтичното духовно направление, казва за ироничното настроение, че то "обгръща с поглед всичко и се издига безкрайно на всичко условно, също и под никое изкуство, добродетел и гениалност".
към текста >>
Сериозността
на
всекидневния човек не се корени в действителността, в
истината
.
За романтиката можем да кажем, че тя преследваше до крайните последствие Шилеровото изречение: "Човекът играе само там, където той е в пълното значение човек, и той е напълно човек там, където играе". Тя иска да направи от целия свят едно царство на художественото. Пълноразвитият човек не познава никаква друга норма освен законите, които той създава със свободно властвуваща сила на въображението по същия начин, както художникът създава законите, които отпечатва в своите произведения. Той се издига над всичко, което го определя отвън, и живее изцяло от себе си. Целият свят е за него само материал за неговата естетическа игра.
Сериозността на всекидневния човек не се корени в действителността, в истината.
Познаващата душа не може да вземе сериозно нещата по себе си, защото на себе си те не са пълноценни за нея. Настроението на духа, който има съзнание за тази своя суверенност по отношение на нещата, романтиците го наричат иронично. Карл Вилхелм Фердинанд Золгер /1780-1819 г./ е дал обяснението за романтичната ирония: "Духът на художника трябва да обгърне всички направления с един поглед обзиращ всичко, и този плуващ на всичко, унищожаващ всичко поглед ние наричаме ирония". Фридрих Шлегел /1772-1829 г./, един от лидерите на романтичното духовно направление, казва за ироничното настроение, че то "обгръща с поглед всичко и се издига безкрайно на всичко условно, също и под никое изкуство, добродетел и гениалност". Който живее в това настроение, не се чувства обвързан от нищо; нищо не определя насоката на неговите действия.
към текста >>
В лицето
на
своите представители епохата търси зад външния сетивен
свят
по-висшата духовна природа, онази духовна природа, в която се корени себесъзнателната душа, която не може да се корени във външната действителност
на
сетивата.
Нима всеки човек не поетизира и не се стреми всяка една минута? " Занимаващият се само със себе си Аз може да стигне до най-висшата истина: "На човека му се струва, че е заангажиран в един разговор и някое непознато същество го подбужда по един чудесен начин да развие най-явните мисли". Всъщност романтиците не искаха нищо друго, освен това, което и самите Гьоте и Шилер биха направили свое вероизповедание: Един възглед за човека, който го прави да изглежда колкото е възможно съвършен и свободен. Новалис изживява своите съчинения и съзерцания от едно душевно настроение, което се отнася към образа на света както това на Фихте. Обаче Фихтевият дух действа в най-резките разграничения на чистите понятия; този на Новалис от пълнотата на една душевност, която чувства там, където другите мислят, живее в любов там, където другите искат да обхванат в идеи съществата и процесите на света.
В лицето на своите представители епохата търси зад външния сетивен свят по-висшата духовна природа, онази духовна природа, в която се корени себесъзнателната душа, която не може да се корени във външната действителност на сетивата.
Новалис чувства себе си, изживява себе си в по-висшата духовна природа. Това, което изказва, той го чувствува чрез присъщата му първична гениалност като откровение на самата тази духовна природа. Той си отбелязва: "Някой успя да повдигне булото на богинята от Саис, но какво видя той? Той видя чудо на чудесата самия себе си". Новалис изразява, как той чувства духовната тайна зад сетивния свят и човешкото себесъзнание като орган, чрез който тази тайна казва: - Това съм аз, когато изразява това чувство с думите: "Фактически светът на духовете е отворен за нас, той е винаги явен.
към текста >>
Новалис изразява, как той чувства духовната тайна зад сетивния
свят
и човешкото себесъзнание като орган, чрез който тази тайна казва: - Това съм аз, когато изразява това чувство с думите: "Фактически светът
на
духовете е отворен за нас, той е винаги явен.
В лицето на своите представители епохата търси зад външния сетивен свят по-висшата духовна природа, онази духовна природа, в която се корени себесъзнателната душа, която не може да се корени във външната действителност на сетивата. Новалис чувства себе си, изживява себе си в по-висшата духовна природа. Това, което изказва, той го чувствува чрез присъщата му първична гениалност като откровение на самата тази духовна природа. Той си отбелязва: "Някой успя да повдигне булото на богинята от Саис, но какво видя той? Той видя чудо на чудесата самия себе си".
Новалис изразява, как той чувства духовната тайна зад сетивния свят и човешкото себесъзнание като орган, чрез който тази тайна казва: - Това съм аз, когато изразява това чувство с думите: "Фактически светът на духовете е отворен за нас, той е винаги явен.
Ако внезапно бихме станали талкова еластични, колкото би било нужно, ние бихме се видели сред този свят".
към текста >>
Ако внезапно бихме станали талкова еластични, колкото би било нужно, ние бихме се видели сред този
свят
".
Новалис чувства себе си, изживява себе си в по-висшата духовна природа. Това, което изказва, той го чувствува чрез присъщата му първична гениалност като откровение на самата тази духовна природа. Той си отбелязва: "Някой успя да повдигне булото на богинята от Саис, но какво видя той? Той видя чудо на чудесата самия себе си". Новалис изразява, как той чувства духовната тайна зад сетивния свят и човешкото себесъзнание като орган, чрез който тази тайна казва: - Това съм аз, когато изразява това чувство с думите: "Фактически светът на духовете е отворен за нас, той е винаги явен.
Ако внезапно бихме станали талкова еластични, колкото би било нужно, ние бихме се видели сред този свят".
към текста >>
83.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
С неговата взискателност към
истината
той беше стигнал до душевния център
на
човека, до "Аза".
Духът на Шелинг имаше особени заложби за такова създаване. При него всички духовни сили се стремят към фантазия. Той е един изобретателен ум нямащ подобен на себе си. Обаче неговата фантазия не произвежда образи, както художествената, а понятия и идеи. Чрез тази негова духовна особеност той беше призван да продължи Фихтевите ходове на мислите.
С неговата взискателност към истината той беше стигнал до душевния център на човека, до "Аза".
Ако този "Аз" трябва да бъде точката, от която извира светогледът, тогава онзи, който стои на това становище, трябва да бъде също така в състояние, изхождайки от Аза да стигне до пълносъдържателните мисли върху света и живота. Това може да стане само с помощта на фантазията. Фихте не разполагаше с тази фантазия. Ето защо той остана през целия си живот на положението, да сочи към Аза и да казва, как този Аз трябва да добие едно съдържание от мисли; обаче самият той не можеше да му даде едно такова съдържание. Ние ясно виждаме това от лекциите, които той е държал в 1813 година в Берлинския Университет.
към текста >>
Там той изисква за онзи, който иска да стигне до един светоглед, "един съвършено нов вътрешен сетивен орган, чрез който се дава един нов
свят
, съвсем несъществуващ за обикновения човек".
Фихте не разполагаше с тази фантазия. Ето защо той остана през целия си живот на положението, да сочи към Аза и да казва, как този Аз трябва да добие едно съдържание от мисли; обаче самият той не можеше да му даде едно такова съдържание. Ние ясно виждаме това от лекциите, които той е държал в 1813 година в Берлинския Университет. /Посмъртни съчинения. Том 1/.
Там той изисква за онзи, който иска да стигне до един светоглед, "един съвършено нов вътрешен сетивен орган, чрез който се дава един нов свят, съвсем несъществуващ за обикновения човек".
Обаче Фихте не стига по-далече от това изискване за едно ново сетиво. Той не развива това, което един такъв сетивен орган трябва да възприема. Шелинг вижда и мислите, които неговата фантазия поставя пред душата му, резултатите на това по-висше сетиво, което той нарича интелектуално виждане. Него, който следователно виждаше в това, което духът му казва върху природата, едно произведение, което дъхът създава, трябваше да го интересува преди всичко въпросът: Как това, което произхожда от духа, може все пак да бъде действителната, царуващата в природата закономерност? Той се обръща с остри изрази срещу онези, които вярват, че ние "само пренасяме нашите идеи върху природата", защото "те нямат никакво предчувствие за това, какво е и трябва да бъде за нас природата,... защото ние не искаме природата да съвпадне случайно със законите на нашия дух /нещо като посредством един трети/, а тя самата не само да изрази, а да осъществи по необходимост и първично законите на нашия дух и да бъде не само дотолкова природа и да се нарича природа, доколкото тя върши това:... Природата трябва да бъде видимият дух, духът на невидимата природа.
към текста >>
Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният
свят
на
изкуство то и действителният
свят
на
обектите са следователно произведения
на
една и съща дейност; срещата и
на
двете /
на
съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния
свят
, със съзнание естетическия
свят
.
В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на основата на нещата и са ги произвели. От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата.
Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят.
Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството. Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа. Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб. "Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата.
към текста >>
Обективният
свят
е първичната, още лишена от съзнание поезия
на
духа, общият орган
на
философията и ключовият камък
на
целия свод – философията
на
изкуството.
От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят.
Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството.
Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа. Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб. "Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата. Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана.
към текста >>
Този беше поводът той самият да се вживее в този
свят
на
мислите, който стоеше напълно
на
становището, до което той самият беше стигнал със своето мислене.
Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана. Тя не е никакво свойство, никаква способност, или нещо особено от този народ; тя не знае, но тя е науката, тя не е добра, а е добротата, тя не е красива, каквото може да бъде и тялото, но тя е самата красота". /За отношението на изобразителното изкуство към природата. / Такъв един начин на мислене е близък с германската мистика, която имаше един представител в лицето на Яков Бьоме /1575-1624/. В Мюнхен, където пребиваше с малки прекъсвания от 1806-1841 година, Шелинг се радваше на поощрителното общуване с Франц Бенедик Баодер, чиито философски идеи се движеха напълно в посоката на онова старо учение.
Този беше поводът той самият да се вживее в този свят на мислите, който стоеше напълно на становището, до което той самият беше стигнал със своето мислене.
Когато четем горецитираните изказвания от речта "За отношението на изобразителните изкуства към природата", която той държа в 1807 година в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, това ни при помня за възгледа на Яков Бьоме: "Когато гледаш дълбочината и звездите и Земята, ти виждаш твоя Бог, и ти също живееш и си в твоя Бог, и същият Бог царува и над тебе... ти си създаден от този Бог и живееш в Него; също и цялата твоя наука стои в този Бог и когато умреш, ти ще бъдеш погребан в този Бог". Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия. Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети". Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина. Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта?
към текста >>
Никак не би отговаряло
на
Бога, ако той би създал един
свят
от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни.
Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина. Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта? Ако душата на човека е в Бога: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси? И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен свободен? Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога.
Никак не би отговаряло на Бога, ако той би създал един свят от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни.
Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство. Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен. Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него. Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него. Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек.
към текста >>
Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един
свят
, който самият би бил подобен нему по съвършенство.
Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта? Ако душата на човека е в Бога: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси? И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен свободен? Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога. Никак не би отговаряло на Бога, ако той би създал един свят от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни.
Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство.
Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен. Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него. Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него. Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек. Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина.
към текста >>
Божественият
свят
има самостоятелност.
Следването на нещата от Бога е едно откровение на Бога. Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог". Ако Бог би бил един бог на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на Бога и с това бихме разбрали всичко сред света. Ние бихме разбрали от Бога всички неща и в тяхната дейност. Но не е такъв случаят.
Божественият свят има самостоятелност.
Бог го е създал, но той си има своята собствена същност. Така той е божествен; но божественото се явява сред една същност, която е независима от Бога, сред нещо небожествено. Така както светлината е родена от тъмната, така и божественият свят от небожественото съществуване. И от небожественото произхожда злото, егоистичното. Следователно Бог няма в своята власт всички същества; той може да им даде светлината; но те самите възникват от тъмната нощ.
към текста >>
Така както светлината е родена от тъмната, така и божественият
свят
от небожественото съществуване.
Ние бихме разбрали от Бога всички неща и в тяхната дейност. Но не е такъв случаят. Божественият свят има самостоятелност. Бог го е създал, но той си има своята собствена същност. Така той е божествен; но божественото се явява сред една същност, която е независима от Бога, сред нещо небожествено.
Така както светлината е родена от тъмната, така и божественият свят от небожественото съществуване.
И от небожественото произхожда злото, егоистичното. Следователно Бог няма в своята власт всички същества; той може да им даде светлината; но те самите възникват от тъмната нощ. Те са синовете на тази нощ. И това, което в тях е тъмнина, над него Бог няма никаква власт. Те трябва да се издигнат чрез работа от нощта до светлината.
към текста >>
Чрез това за него целият
свят
се е превърнал в едно откровение
на
Бога.
Те трябва да се издигнат чрез работа от нощта до светлината. Това е тяхната свобода. Можем също да кажем, че светът е творение на Бога из небожественото. Следователно небожественото е първата, а божественото е второто. Първо Шелинг е търсил идеите във всички неща, следователно той е търсил божественото в тях.
Чрез това за него целият свят се е превърнал в едно откровение на Бога.
Но след това той трябваше да премине от божественото към небожественото, за да разбере несъвършеното, злото, егоистичното. Сега за него целият процес на развитие на света стана едно прогресивно побеждаване чрез божественото. Отделният човек води своя произход от небожественото. Чрез работа той се издига от това небожествено до божественото. Ние можем да наблюдаваме преминаването от небожественото към божественото и в историята.
към текста >>
Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния
свят
и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един
свят
на
ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия. Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото. Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха". Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти.
Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
Шелинг не можеше да разглежда вече един такъв бог, както Спиноза е разглеждал своя бог. Един Бог, кой то определи всичко от себе си според закона на разумността, може да бъде прозрян също с разума. Един личен бог, какъвто Шелинг си представя в своя по-късен период, е неизчислим. Защото той не действа само спрямо разума. При една задача за изчисление ние можем да определим резултата предварително чрез чистото мислене; при действащия човек обаче не.
към текста >>
В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва
на
светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния
свят
и гледаше, как той самият беше за този
свят
едно от най-достойните за любов огледало".
Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност. Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед. Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност. "Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./.
В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало".
За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си". Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл. Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви. И въпреки това тя се развива само от себе си.
към текста >>
"Религията беше това, когато древните считаха всеки особен род
на
живота в целия
свят
като произведение
на
едно божество; те бяха възприели особения начин
на
действие
на
вселената като едно определено чувство и го наричаха така".
Той оставя напълно неопределен обекта, самия Бог. Човекът се чувства зависим; обаче той не познава съществото, от което е зависим. Всички понятия, които ние си образуваме за божественото, не отговарят на висшата същност на това божество. Ето защо Шлайермахер отбягва също да се задълбочи в някакви определени понятия върху божественото. За него е най-любима, най-неопределената, най-празната представа.
"Религията беше това, когато древните считаха всеки особен род на живота в целия свят като произведение на едно божество; те бяха възприели особения начин на действие на вселената като едно определено чувство и го наричаха така".
Ето защо остроумните думи, които Шлайермахер е казал върху същността на безсмъртието, имат въпреки това в себе си нещо неопределено: "Целта и характерът на един религиозен живот не е онова безсмъртие вън от времето и зад времето, или напротив само след това време, но въпреки това във времето, а безсмъртието, което можем да имаме още непосредствено в този временен живот и което една задача, в решението на която ние винаги сме обхванати. Да бъдем сред крайното едно с безкрайното и вечно във всеки момент, това е безсмъртието на религията". Ако Шелинг беше казал това, ние бихме могли да свържем с него определена представа. Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за Бога. Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на Бога за своето собствено същество.
към текста >>
По-новият мислител в лицето
на
Хегел иска да се вживее в творящия
свят
, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този
свят
и оставя де се изрази чрез него това, което Духът
на
света изговаря като своя същност, при което тази същност
на
мировия Дух присъства живо в себесъзнанието.
Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата. Хегел проследява съзерцавайки създанията на себесъзнанието, като излага своя светоглед. Следователно първо той има работа само със себесъзнанието и с неговите произведения. Но след това дейността на това събесъзнание става за него една такава, в която това събесъзнание се чувства свързано с мировия Дух. Гръцкият мислител съзерцава света и това съзерцание му дава пояснение върху същността на света.
По-новият мислител в лицето на Хегел иска да се вживее в творящия свят, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този свят и оставя де се изрази чрез него това, което Духът на света изговаря като своя същност, при което тази същност на мировия Дух присъства живо в себесъзнанието.
Това, което Платон е сред гръцкия свят, това е Хегел сред по-новия свят. Платон издига съзерцаващия поглед на духа до идейния свят и чрез този съзерцаващ поглед се стреми да схване тайната на душата; Хегел прави душата да се потопи в мировия Дух и после, след като се е потопила, той е кара да разгърне своя вътрешен живот. Така тя съизживява като собствен живот това, което мировият Дух живее, в който тя се е потопила. Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си.
към текста >>
Това, което Платон е сред гръцкия
свят
, това е Хегел сред по-новия
свят
.
Хегел проследява съзерцавайки създанията на себесъзнанието, като излага своя светоглед. Следователно първо той има работа само със себесъзнанието и с неговите произведения. Но след това дейността на това събесъзнание става за него една такава, в която това събесъзнание се чувства свързано с мировия Дух. Гръцкият мислител съзерцава света и това съзерцание му дава пояснение върху същността на света. По-новият мислител в лицето на Хегел иска да се вживее в творящия свят, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този свят и оставя де се изрази чрез него това, което Духът на света изговаря като своя същност, при което тази същност на мировия Дух присъства живо в себесъзнанието.
Това, което Платон е сред гръцкия свят, това е Хегел сред по-новия свят.
Платон издига съзерцаващия поглед на духа до идейния свят и чрез този съзерцаващ поглед се стреми да схване тайната на душата; Хегел прави душата да се потопи в мировия Дух и после, след като се е потопила, той е кара да разгърне своя вътрешен живот. Така тя съизживява като собствен живот това, което мировият Дух живее, в който тя се е потопила. Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията.
към текста >>
Платон издига съзерцаващия поглед
на
духа до идейния
свят
и чрез този съзерцаващ поглед се стреми да схване тайната
на
душата; Хегел прави душата да се потопи в мировия Дух и после, след като се е потопила, той е кара да разгърне своя вътрешен живот.
Следователно първо той има работа само със себесъзнанието и с неговите произведения. Но след това дейността на това събесъзнание става за него една такава, в която това събесъзнание се чувства свързано с мировия Дух. Гръцкият мислител съзерцава света и това съзерцание му дава пояснение върху същността на света. По-новият мислител в лицето на Хегел иска да се вживее в творящия свят, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този свят и оставя де се изрази чрез него това, което Духът на света изговаря като своя същност, при което тази същност на мировия Дух присъства живо в себесъзнанието. Това, което Платон е сред гръцкия свят, това е Хегел сред по-новия свят.
Платон издига съзерцаващия поглед на духа до идейния свят и чрез този съзерцаващ поглед се стреми да схване тайната на душата; Хегел прави душата да се потопи в мировия Дух и после, след като се е потопила, той е кара да разгърне своя вътрешен живот.
Така тя съизживява като собствен живот това, което мировият Дух живее, в който тя се е потопила. Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма.
към текста >>
Тя представлява събитието, в което разлятото в целия
свят
първично същество намира отново себе си.
По-новият мислител в лицето на Хегел иска да се вживее в творящия свят, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този свят и оставя де се изрази чрез него това, което Духът на света изговаря като своя същност, при което тази същност на мировия Дух присъства живо в себесъзнанието. Това, което Платон е сред гръцкия свят, това е Хегел сред по-новия свят. Платон издига съзерцаващия поглед на духа до идейния свят и чрез този съзерцаващ поглед се стреми да схване тайната на душата; Хегел прави душата да се потопи в мировия Дух и после, след като се е потопила, той е кара да разгърне своя вътрешен живот. Така тя съизживява като собствен живот това, което мировият Дух живее, в който тя се е потопила. Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност.
Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си.
Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество.
към текста >>
В смисъла
на
Хегел можем да кажем: Целият
свят
е божествен, т.е.
Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията.
В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е.
изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа. Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени. Всички други човешки изяви на живота се отнасят към тези най-висши форми на изявата като несъвършени предварителни степени.
към текста >>
Както в животинската природа запазването
на
живота е цел и инстинкт
на
отделното животно, но както тук има надмощие разумът, общото и отделните индивиди отпадат, така става и в духовния
свят
.
Народите не му се възпротивяват, напротив се събират около неговото знаме; той им показва и изпълнява това, което е тяхна собствена цел. Ако хвърлим по-нататък един поглед върху съдбата на тези световноисторически индивиди, те са имали щастието да бъдат ръководители на една цел, която е била една степен на всеобщия Дух. Като си служи разумът с тези инструменти, ние можем да наречем това една негова хитрост, защото ги прави да изпълняват неговите собствени цели с целия огън на страстта, и не само се запознава невредим, а изкарва самия себе си наяве. Частното е повечето пъти твърде малко в сравнение с общото; индивидите биват пожертвани и изоставени. Следователно мировата история се представя като борба на индивидите и в полето на тази особеност работите вървят съвсем естествено.
Както в животинската природа запазването на живота е цел и инстинкт на отделното животно, но както тук има надмощие разумът, общото и отделните индивиди отпадат, така става и в духовния свят.
Страстите се унищожават взаимно; единствено разумът бди, преследва своята цел и се налага". Отделният човек може да обхване всемирния Дух само в съзерцанието, в своето мислене. Само в съзерцанието на света Бог е напълно присъстващ в него. Там, където човекът действа, там, където той се намесва в дейния живот, там той е един член и затова може само като член да участва във всеобщия Разум. От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата.
към текста >>
Защото каква стойност би имало, ако тази отделна личност не би вземала своята цел, от разумния
свят
на
мислите, а би се решавала според един пълен произвол?
"Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно. Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата. Обединението като такова е истинското съдържание и цел и определението на индивидите, да водят един общ живот; тяхното по-нататъшно задоволяване, дейност и начин на поведение имат за изходна точка и резултат това субстанционално и общовалидно положение". Как стои въпросът със свободата в едно такова схващане на живота? Понятието на една свобода, което признава на отделната човешка личност едно безусловно право, сама да си поставя целта и определението на своята дейност, не важи за Хегел.
Защото каква стойност би имало, ако тази отделна личност не би вземала своята цел, от разумния свят на мислите, а би се решавала според един пълен произвол?
Според мнението на Хегел това би било именно несвободата. Такъв един индивид не би отговарял на неговата същност; той би бил несъвършен. Един такъв индивид може да иска да осъществи само своята същност; и способността да направи това с неговата свобода. Обаче тази негова същност е въплътено в държавата. Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно.
към текста >>
Говори се напълно в смисъла
на
Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя
на
човека да създаде, наред с външния
свят
и със самия него, още и мислите върху нещата.
Когато сега то също така се подхлъзва и пада в чистото мислене защото също и чистото мислене не трябва да бъде негова почва -, то трябва, цопвайки в това мислене, да стане нещо лошо, ограничено, за което всъщност трябва да се срамуваме да говорим, ако това не би станало полуслужебно и понеже не трябва да отричаме, че съществува една логика. Водата е един такъв студен, лош елемент и въпреки това животът се чувства така добре в нея. Нима мисленето трябва да бъде един много по-лош елемент? Нима Абсолютното ще се чувства зле в него и ще се представи лошо? "
Говори се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата.
Така първичното Същество твори в съюз с човека цялото съдържание на света. Човекът е съ-творец на битието, а не ленив зрител, не познаващо същество, което преживя това, което би съществувало и без неговото съществуване. Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си. Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие. От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят.
към текста >>
От живота във външния
свят
, от задоволяването
на
чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането
на
своето духовно същество,
на
своя собствен вътрешен
свят
.
Говори се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата. Така първичното Същество твори в съюз с човека цялото съдържание на света. Човекът е съ-творец на битието, а не ленив зрител, не познаващо същество, което преживя това, което би съществувало и без неговото съществуване. Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си. Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие.
От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят.
Чрез това той става също независим отвъншния свят; той следва своята вътрешна същност. Духът на народа съдържа природна необходимост и по отношение на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед. Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух. Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност. Той търси своите морални заповеди вече не във външния свят, а в своята собствена душа.
към текста >>
Чрез това той става също независим отвъншния
свят
; той следва своята вътрешна същност.
Така първичното Същество твори в съюз с човека цялото съдържание на света. Човекът е съ-творец на битието, а не ленив зрител, не познаващо същество, което преживя това, което би съществувало и без неговото съществуване. Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си. Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие. От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят.
Чрез това той става също независим отвъншния свят; той следва своята вътрешна същност.
Духът на народа съдържа природна необходимост и по отношение на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед. Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух. Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност. Той търси своите морални заповеди вече не във външния свят, а в своята собствена душа. Той прави себе си все повече зависим от себе си /§ 552 от Хегеловата "Енциклопедия на философските науки"/.
към текста >>
Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния
свят
морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух.
Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си. Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие. От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят. Чрез това той става също независим отвъншния свят; той следва своята вътрешна същност. Духът на народа съдържа природна необходимост и по отношение на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед.
Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух.
Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност. Той търси своите морални заповеди вече не във външния свят, а в своята собствена душа. Той прави себе си все повече зависим от себе си /§ 552 от Хегеловата "Енциклопедия на философските науки"/. Следователно тази независимост, тази свобода не е нещо, което се пада предварително на човека, тя е добита в течение на историческото развитие. Световната история е напредъкът на човечеството в съзнанието на свободата.
към текста >>
Той търси своите морални заповеди вече не във външния
свят
, а в своята собствена душа.
От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят. Чрез това той става също независим отвъншния свят; той следва своята вътрешна същност. Духът на народа съдържа природна необходимост и по отношение на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед. Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух. Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност.
Той търси своите морални заповеди вече не във външния свят, а в своята собствена душа.
Той прави себе си все повече зависим от себе си /§ 552 от Хегеловата "Енциклопедия на философските науки"/. Следователно тази независимост, тази свобода не е нещо, което се пада предварително на човека, тя е добита в течение на историческото развитие. Световната история е напредъкът на човечеството в съзнанието на свободата. Благодарение на това, че Хегел вижда в най-висшите прояви на човешкия дух процеси, в които първичното същество на света намира завършека на своето развитие, на своето ставане, за него всички други явления стават предварителни степени към този най-висок връх; и самият този връх се явява като целта, към която всичко се стреми. Тази представа за целесъобразност във вселената е различна от онази, която си представя сътворението на света и ръководството на света като произведение на един мъдър техник или конструктор на машини, който е устроил всички неща съобразно една полезна цел.
към текста >>
Като едно философско оправдание
на
Гьотевите изказвания изглежда това, което Хегел излага като заключение
на
своята "Натурфилософия": "Природата е завършила себе си в живия
свят
и е затворила своя мир, като се е променила в нещо по-висше.
Въпреки това, в друг смисъл, Гьоте вижда в цялата природа едно целесъобразно устройство, която накрая достига своята цел в човека, следователно така устоява всички свои произведения, че човекът намира своето определение. Ние четем в неговата книга "Винкелман": "Защото, за какво служи целия разкош от слънце и планети и луни, от звезди и млечни пътища, от комети мъглявини, от станали и ставащи светове, ако накрая един щастлив човек не се радва на неговото съществуване? " и Гьоте е убеден също и в това, че същността на всички явления стига до изява като истина в човека /виж стр. 58 по-горе/. Как всичко в света е заложено така, че човекът има една достойна задача и може да я реши: Да разбере това, тази е целта на този светоглед.
Като едно философско оправдание на Гьотевите изказвания изглежда това, което Хегел излага като заключение на своята "Натурфилософия": "Природата е завършила себе си в живия свят и е затворила своя мир, като се е променила в нещо по-висше.
Така духът е произлязъл от природата. Целта на природата е да убие самата себе си и да придобие своите кори на непосредственото, сетивно, да изгори себе си като феникс, за да се роди подмладена като дух от тази външност. Природата се е превърнала в нещо друго, за да познае отново себе си като идея и да се примири със себе си... Именно затова духът е преди природата като нейна цел, тя е произлязла от него". Благодарение на това този светоглед можа да постави човека така висок, защото той прави да бъде осъществено в него това, което стои на основата на целия свят като първична сила, като първично същество; което подготвя неговото осъществяване през цялата редица от степени, но го постига едва в човека. Гьоте и Хегел си съвпадат напълно в тази представа.
към текста >>
Благодарение
на
това този светоглед можа да постави човека така висок, защото той прави да бъде осъществено в него това, което стои
на
основата
на
целия
свят
като първична сила, като първично същество; което подготвя неговото осъществяване през цялата редица от степени, но го постига едва в човека.
Как всичко в света е заложено така, че човекът има една достойна задача и може да я реши: Да разбере това, тази е целта на този светоглед. Като едно философско оправдание на Гьотевите изказвания изглежда това, което Хегел излага като заключение на своята "Натурфилософия": "Природата е завършила себе си в живия свят и е затворила своя мир, като се е променила в нещо по-висше. Така духът е произлязъл от природата. Целта на природата е да убие самата себе си и да придобие своите кори на непосредственото, сетивно, да изгори себе си като феникс, за да се роди подмладена като дух от тази външност. Природата се е превърнала в нещо друго, за да познае отново себе си като идея и да се примири със себе си... Именно затова духът е преди природата като нейна цел, тя е произлязла от него".
Благодарение на това този светоглед можа да постави човека така висок, защото той прави да бъде осъществено в него това, което стои на основата на целия свят като първична сила, като първично същество; което подготвя неговото осъществяване през цялата редица от степени, но го постига едва в човека.
Гьоте и Хегел си съвпадат напълно в тази представа. Това, което първият е добил от своето съзерцание на природата и на духа, последният го изказва и ясното, чисто, живо в себесъзнанието мислене. Това, което Гьоте предприемаше с отделни природни процеси, да ги обясни чрез тяхното ставане, чрез тяхното развитие, Хегел го приложи върху целия Космос. Гьоте изисква от този, който иска да разбере същността на растителния организъм: "Разглеждай растението в развитие, както постепенно се развива, образува цветове и плод". Хегел иска да разбере всички явления на света в поредицата от степени на тяхното развитие, от най-простото, тъпо действие на инертната материя до себесъзнателния дух нагоре.
към текста >>
84.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Следователно едно множество от прости, никога неизменящи се същества е истинският
свят
.
Истинската действителност не може да бъде никакво единство, защото едно такова единство би трябвало да съдържа в себе си безкрайното разнообразие на нещата и на процесите със всички техни противоречия. То трябва да бъде едно множество от прости, вечно подобни на себе си същества, в които не съществува никакво ставане, никакво развитие. Само едно просто същество, което запазва неизменени своите признаци, е без противоречия. Едно същество, което се развива, е в даден момент нещо различно от това, което то е в друг момент, т.е. в даден момент то противоречи на свойството, което има в един друг момент.
Следователно едно множество от прости, никога неизменящи се същества е истинският свят.
И това, което ние възприемаме, не са тези прости същества, а само техните отношения едни към други. Тези отношения нямат нищо общо с истинската същност. Когато едно просто същество влиза в отношения към друго, чрез това не се изменят; обаче аз възприемам резултата на тяхното отношение. Нашата непосредствена действителност е един сбор от отношения между действителните същества. Когато едно същество излиза от отношението към друго такова, и в замяна на това влиза в отношение с едно трето същество, тогава е станало нещо, без това събитие да е посегнало битието на самите същества.
към текста >>
Всичко, което става в нас, мислене, чувстване, воление е една игра
на
отношения между душата и останалия
свят
на
простите същества.
То е нашата илюзорна, пълна с противоречия действителност. Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед. И душата, както всички други действителни същества, е нещо просто, неизменимо в себе си. То влиза сега в отношение към други съществуващи същества. Изразът на тези отношения е животът на представите.
Всичко, което става в нас, мислене, чувстване, воление е една игра на отношения между душата и останалия свят на простите същества.
виждаме, че чрез това душевния живот се превръща в една илюзия от отношения, в които душевното същество влиза във света. Хербарт е един математически ум. И всъщност цялата негова представа за света е родена от математически представи. Едно число не се изменя, когато то става член на една математическа операция. Три си остава три, независимо от това, дали се прибавя към четири или се изважда от седем.
към текста >>
Нещата
на
възприемаемия
свят
се раждат и умират, идеите са вечни.
С жар се задълбочи Шопенхауер в Кантовия начин на мислене. Той нарича революцията, която бе предизвикана чрез това в неговата глава, едно духовно новораждане. Той намира в нея толкова повече своето задоволство, като я намира в пълна съгласуваност с възгледите на други философи, които пълно му беше посочил, с възгледите на Платон. Нали Платон казва: Докато се отнасяме с нещата и процесите само възприемайки ги, ние сме човеци, които стоят здраво вързани в една тъмна пещера, така че не могат да обърнат главата си и не виждат нищо, освен в светлината на един горящ зад тях огън, на намиращата се срещу тях стена сянковите образи на действителните неща, които преминават между тях и огъня, а също така и своите собствени сенки и всеки един своята собствена сянка. Както тези сенки се отнасят към действителните неща, така нещата, които възприемаме се отнасят към идеите, които са истински действителното.
Нещата на възприемаемия свят се раждат и умират, идеите са вечни.
Не е ли учил нещо подобно и Кант? Нали и за него светът на явленията, възприемаемият свят е само един свят на илюзията? Вярно е, че Кьонигсбергският мъдрец не е приписвал на идеите тази правечна действителност; обаче за Шопенхауер в схващането на разпростряната в пространството и време действителност царува между Платон и Кант пълна съгласуваност. Скоро този възглед стана негова неопровержима истина. Той си казваше: Аз получавам познания за нещата, доколкото ги виждам, чувам, чувствам и т.н.
към текста >>
Нали и за него светът
на
явленията, възприемаемият
свят
е само един
свят
на
илюзията?
Той намира в нея толкова повече своето задоволство, като я намира в пълна съгласуваност с възгледите на други философи, които пълно му беше посочил, с възгледите на Платон. Нали Платон казва: Докато се отнасяме с нещата и процесите само възприемайки ги, ние сме човеци, които стоят здраво вързани в една тъмна пещера, така че не могат да обърнат главата си и не виждат нищо, освен в светлината на един горящ зад тях огън, на намиращата се срещу тях стена сянковите образи на действителните неща, които преминават между тях и огъня, а също така и своите собствени сенки и всеки един своята собствена сянка. Както тези сенки се отнасят към действителните неща, така нещата, които възприемаме се отнасят към идеите, които са истински действителното. Нещата на възприемаемия свят се раждат и умират, идеите са вечни. Не е ли учил нещо подобно и Кант?
Нали и за него светът на явленията, възприемаемият свят е само един свят на илюзията?
Вярно е, че Кьонигсбергският мъдрец не е приписвал на идеите тази правечна действителност; обаче за Шопенхауер в схващането на разпростряната в пространството и време действителност царува между Платон и Кант пълна съгласуваност. Скоро този възглед стана негова неопровержима истина. Той си казваше: Аз получавам познания за нещата, доколкото ги виждам, чувам, чувствам и т.н. с една дума: Доколкото си образувам представи за тях. Един предмет за мене само в моята представа.
към текста >>
Щом човекът намира предварително в себе си волята, той добива убеждението, че съществува един независим от неговия индивид
свят
.
Шопенхауер трябваше да търси един друг път, за да стигне до "вещта в себе си". При търсенето той беше повлиян от съвременните нему светогледи много повече отколкото е допускал някога. Елементът, който Шопенхауер прибави към своето убеждение добито от Кант и от Платон, като "вещ в себе си", него ние намираме при Фихте, чиито лекции той беше слушал в 1811 година в Берлин. Шопенхауер можа да чуе в Берлин най-зрялата форма на Фихтевите възгледи. През време, когато Шопенхауер според собственото си признание го "слушаше внимателно", Фихте възвестява най-внушително, че в крайна сметка всяко битие е основано в една всемирна воля.
Щом човекът намира предварително в себе си волята, той добива убеждението, че съществува един независим от неговия индивид свят.
Волята не е знание на индивида, а една форма на действително битие. Фихте би могъл да назове този свой светоглед също: "светът като знание и воля". И в съчинението на Шелинг "върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети" се намира изречението: "В последната и най-висша инстанция не съществува никакво друго битие освен воля. Волята е първичното битие и само на това битие произхождат сказуемото на същото: Бездънност, вечност, независимост от времето, самоутвърждение. Цялата философия се стреми към това, да намери този най-висш израз".
към текста >>
Шопенхауер взема една сила
на
себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия
свят
.
Тя не се намира, както Кантовата "вещ в себе си", отвъд нашето мислене; ние изживяваме нейното действие в нашия собствен организъм. Развитието на светогледите на по-ново време напредва чрез Шопенхауер по-нататък дотолкова, доколкото с него започва един от опитите, да бъде издигната една от основните сили на себесъзнанието до всеобщ ми ров принцип. Загадката на епохата стои в дейното себесъзнание. Шопенхауер не е в състояние да намери един образ на света, който да съдържа в себе си корените на себесъзнанието. Това са се опитали да направят Фихте, Шелинг, Хегел.
Шопенхауер взема една сила на себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия свят.
Така за него наистина човекът не е поставен с цялото негово себесъзнание в първопричините на света, но с една част на това себесъзнание, с волята. С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната загадка на епохата. Гьоте също упражни едно дълбоко влияние върху Шопенхауер. От есента на 1813 година до май 1814 година Шопенхауер можа да се радва на своето общение с поета. Гьоте лично въведе философа в учението на цветовете.
към текста >>
Действията, които окото възприема, схваната в тяхната цялост и изложени в тяхната закономерна връзка, са същността
на
цветовете и
на
светлината -, а не един отделен от окото
свят
навъншните процеси, който трябва да бъде установен с изкуствени инструменти.
Окото възприема светло и тъмно или светлина и тъмнина, и в наблюдателното поле от светло-тъмното възприема цветовете. Гьоте застава в това поле и се старае да докаже, как светилната, тъмнината и цветът са свързани едни с други. Нютон и неговите привърженици искат да наблюдават светлинните и цветни процеси, как те протичат в пространството вън от човешкия организъм, следователно как те би трябвало да протекат и без да съществува никакво човешко око. Обаче за Гьоте една такава отделена от човека външна сфера няма никакво оправдание. Ние стигаме до същността на една вещ не чрез това, че се абстрахираме от действията, които долавяме; а ние имаме дадена тази същност в точната, схваната от духа закономерност на тези действия.
Действията, които окото възприема, схваната в тяхната цялост и изложени в тяхната закономерна връзка, са същността на цветовете и на светлината -, а не един отделен от окото свят навъншните процеси, който трябва да бъде установен с изкуствени инструменти.
"Защото всъщност ние напразно се заляваме да изразим същността на дадено нещо. Ние долавяме действия и една пълна история на тези действия би обхванала във всеки случай същността на това нещо. Напразно бихме полагали усилия да опишем характера на един човек; напротив нека съпоставим неговите дела, неговите действия и пред нас ще застане един образ на характера. Цветовете са дела на светлината, дела и страдания. В този смисъл ние можем да очакваме осветления от същите върху светлината.
към текста >>
Ето защо, който търси
истината
на
природата вън от човека, както прави това Нютон, той, според мнението
на
Гьоте, не може да я намери.
В този смисъл ние можем да очакваме осветления от същите върху светлината. Наистина цветовете и светлината стоят помежду си в най-точно отношение, но ние трябва да си представим и двете като принадлежащи на цялата природа; защото тя е изцяло тази, която чрез това иска да се изяви по особен начин на сетивната способност на окото". Тук ние намираме Гьотевия възглед за света приложен към един специален случай. В човешкия организъм, чрез неговите сетива, чрез неговата душа се изявява това, което се намира скрито в останалата природа. Тази последната достига своя връх в човека.
Ето защо, който търси истината на природата вън от човека, както прави това Нютон, той, според мнението на Гьоте, не може да я намери.
Шопенхауер вижда в света, който е даден на духа в пространство и време, само една представа на този дух. Същността на този свят на представите ни се разкрива във волята, от която виждаме, че е проникнат нашият организъм. Ето защо той не може да приеме едно учение на физиката, което вижда същността на светлинните и цветни явления не в дадените на окото представи, а в един свят, който съществува вън от окото и отделен от него. Ето защо начинът на мислене на Гьоте трябваше да му бъде симпатичен, защото той остава вътре в света на представите на окото. Той намери в този начин на мислене едно потвърждение на това, което сам трябваше да приеме върху света.
към текста >>
Същността
на
този
свят
на
представите ни се разкрива във волята, от която виждаме, че е проникнат нашият организъм.
Тук ние намираме Гьотевия възглед за света приложен към един специален случай. В човешкия организъм, чрез неговите сетива, чрез неговата душа се изявява това, което се намира скрито в останалата природа. Тази последната достига своя връх в човека. Ето защо, който търси истината на природата вън от човека, както прави това Нютон, той, според мнението на Гьоте, не може да я намери. Шопенхауер вижда в света, който е даден на духа в пространство и време, само една представа на този дух.
Същността на този свят на представите ни се разкрива във волята, от която виждаме, че е проникнат нашият организъм.
Ето защо той не може да приеме едно учение на физиката, което вижда същността на светлинните и цветни явления не в дадените на окото представи, а в един свят, който съществува вън от окото и отделен от него. Ето защо начинът на мислене на Гьоте трябваше да му бъде симпатичен, защото той остава вътре в света на представите на окото. Той намери в този начин на мислене едно потвърждение на това, което сам трябваше да приеме върху света. Борбата между Гьоте и Нютон е не само един въпрос на физиката, а въпрос на целия светоглед. Който е на мнение, че може да се разкрие нещо в природата чрез експеримента, които са отделени от човека, той трябва да остане на почвата на Нютоновото учение на цветовете.
към текста >>
Ето защо той не може да приеме едно учение
на
физиката, което вижда същността
на
светлинните и цветни явления не в дадените
на
окото представи, а в един
свят
, който съществува вън от окото и отделен от него.
В човешкия организъм, чрез неговите сетива, чрез неговата душа се изявява това, което се намира скрито в останалата природа. Тази последната достига своя връх в човека. Ето защо, който търси истината на природата вън от човека, както прави това Нютон, той, според мнението на Гьоте, не може да я намери. Шопенхауер вижда в света, който е даден на духа в пространство и време, само една представа на този дух. Същността на този свят на представите ни се разкрива във волята, от която виждаме, че е проникнат нашият организъм.
Ето защо той не може да приеме едно учение на физиката, което вижда същността на светлинните и цветни явления не в дадените на окото представи, а в един свят, който съществува вън от окото и отделен от него.
Ето защо начинът на мислене на Гьоте трябваше да му бъде симпатичен, защото той остава вътре в света на представите на окото. Той намери в този начин на мислене едно потвърждение на това, което сам трябваше да приеме върху света. Борбата между Гьоте и Нютон е не само един въпрос на физиката, а въпрос на целия светоглед. Който е на мнение, че може да се разкрие нещо в природата чрез експеримента, които са отделени от човека, той трябва да остане на почвата на Нютоновото учение на цветовете. Модерната физика е на това мнение.
към текста >>
Но ако виждаме в тях, както Гьоте, откровения
на
съществуващите в природата същества, ние ще се придържаме към тях, когато искаме да изследваме
истината
.
Борбата между Гьоте и Нютон е не само един въпрос на физиката, а въпрос на целия светоглед. Който е на мнение, че може да се разкрие нещо в природата чрез експеримента, които са отделени от човека, той трябва да остане на почвата на Нютоновото учение на цветовете. Модерната физика е на това мнение. Ето защо тя може да произнесе върху Гьотевото учение за цветовете едно съждение подобно на това, което Херман Хелмхолц е изказал в своята студия "Гьотевите предчувствия за идеите на бъдещата естествена наука": "Там, където се касае за задачи, които могат да бъдат решени чрез поетически пророчества изразяващи се във възгледни образи, поетът се е показал способен за най-висши работи, но той не е успял там, където би искал да помогне самосъзнателно проведения индуктивен метод". Ако в образите на човешкия възглед виждаме само продукт, който се прибавя в природата, ние трябва да констатираме в природата това, което става в нея без тези възгледни образи.
Но ако виждаме в тях, както Гьоте, откровения на съществуващите в природата същества, ние ще се придържаме към тях, когато искаме да изследваме истината.
Но Шопенхауер не стои нито на едното, нито на другото становище. Той съвсем не иска да познае във възприятията на сетивата същността на нещата; той отхвърля метода на физиката, защото тя не се спира при това, което единствено стои пред нас, при представите. Но и той също е направил от един чист въпрос на физиката един въпрос на светогледа. И понеже при своя светоглед той е изходил всъщност от човека, а не от един отделен от човека външен свят, той трябваше да се реши за Гьоте. Защото този последният беше направил за учението за цветовете извода, който по необходимост трябва да се получи за онзи, който вижда в човека с неговите здрави сетива "най-великия и най-точен физикален апарат".
към текста >>
И понеже при своя светоглед той е изходил всъщност от човека, а не от един отделен от човека външен
свят
, той трябваше да се реши за Гьоте.
Ако в образите на човешкия възглед виждаме само продукт, който се прибавя в природата, ние трябва да констатираме в природата това, което става в нея без тези възгледни образи. Но ако виждаме в тях, както Гьоте, откровения на съществуващите в природата същества, ние ще се придържаме към тях, когато искаме да изследваме истината. Но Шопенхауер не стои нито на едното, нито на другото становище. Той съвсем не иска да познае във възприятията на сетивата същността на нещата; той отхвърля метода на физиката, защото тя не се спира при това, което единствено стои пред нас, при представите. Но и той също е направил от един чист въпрос на физиката един въпрос на светогледа.
И понеже при своя светоглед той е изходил всъщност от човека, а не от един отделен от човека външен свят, той трябваше да се реши за Гьоте.
Защото този последният беше направил за учението за цветовете извода, който по необходимост трябва да се получи за онзи, който вижда в човека с неговите здрави сетива "най-великия и най-точен физикален апарат". Хегел, който като философ стои изцяло на почвата на този светоглед, трябва поради това да се застъпи най-енергично за Гьотевото учение за цветовете. Ние четем в неговата Натурфилософия: "Ние дължим отговарящото на понятието описание на цветовете на Гьоте, който още от рано е бил привлечен да наблюдава цветовете и светлината, особено после от страната на живописта; и неговият чист, прост естествен усет, който е едно условие за поета, трябваше да се възпротиви на такова едно варварско разсъждение, което се намира у Нютон. Той е възприел това, което е било установено и експериментирано върху светлината и цветовете от Платон насам. Той е схванал явлението просто; и истинският инстинкт на разума се състои в това, явлението да бъде схванато от страната, от която то се представя най-просто".
към текста >>
Ето защо той е задоволен от това, да си представи този
свят
като неразумен в неговата същност, като резултат
на
една сляна воля.
Докато Хегел прави от себесъзнателния разум, от духа основата на света и виж да в човешкия разум. Но едно индивидуално съществуване на мировия разум, за Шопенхауер разумът е само един продукт на мозъка, един мехур от пяна, който се ражда накрая, когато лишеният от разум стремеж, волята, е създал всичко останало. При Хегел всички неща и процеси са разумни, защото то е произведено от неразумната воля. Ние виждаме най-ясно отколкото където и да е другаде осъществени при Шопенхауер думите на Фихте: Какъв светоглед си избира човек, това зависи от обстоятелството, какъв човек е той. Шопенхауер е имал лоши опитности, той опознал света от неговата най-лоша страна, преди да се реши да размишлява върху него.
Ето защо той е задоволен от това, да си представи този свят като неразумен в неговата същност, като резултат на една сляна воля.
Според неговия начин на мислене разумът няма никаква власт над неразумността. Защото той самият се ражда като резултат на неразума, той е пяна и сън, произведен от волята. Светогледът на Шопенхауер е превърнато в мисли мрачно основно настроение на неговата душа. Неговото око не беше настроено към това, да следи с радост разумните устройства на съществуването; той виждаше само изразяващата се в страдания и болки неразумност на сляпата воля. Ето защо неговото морално учение можеше да се основава само на възприемането на страданието.
към текста >>
В това съчетаване
на
сетивния
свят
и
на
духовния
свят
лежи идеалът
на
изкуството
на
един светоглед, който вижда в произвеждането
на
духа целта
на
природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз
на
изявяващия се в природата дух.
Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя. Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството.
В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух.
Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата. Той трябва да хване за един род изкуство, което е свободно от всяка природа: А това е музиката. Всичко, което води до унищожаването, даже до убиването на волята, него Шопенхауер считаше логично за заслужаващо да се стреми човек към него. Защото унищожаването на неразумното в света означава едно унищожаване на волята. Човекът не трябва да проявява воля.
към текста >>
На
основата
на
идейния
свят
на
Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа
на
разума, природа и човечество".
Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество.
На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество".
Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн.
към текста >>
Тази жива воля "не даде, с една дума,
на
вътрешната божествена природа изрично формата и никоя друга, която се предполага в свещеното писание
на
Стария и Новия Завет навсякъде, когато това писание си представя сътворение и след него в светлия елемент
на
неговото величие и слава, като заобиколен от неговите необозрими войнства служещи духове с едно флуидно, нематериално тяло, което му дава възможност навсякъде изрично да се съобщава със създадения
свят
".
"Създаването и подържането на света, което именно съставлява действителността, се състои единствено в непрекъснато, проникнатото от съзнанието засвидетелстване на Волята Божия, така че той е само съзнание и воля, но и двете и най-висше единство, следователно той самият е лице, или е такова в превъзходния смисъл". Кр. Херман Вайсе вярваше, че трябва да се издигне от Хегеловия светоглед до един съвършено богословски начин за разглеждане нещата. Той виждаше целта на своето мислене в християнската идея за трите лица в единното божество. Ето защо той искаше да изтъкне тази идея с необикновен разход на остроумие като резултат на едно естествено, безпристрастно мислене. Вайсе вярваше, че притежава в своето триединно лично Божество нови безкрайно по-богати отколкото Хегел с неговата сива идея, защото на неговото Божество е присъща живата воля.
Тази жива воля "не даде, с една дума, на вътрешната божествена природа изрично формата и никоя друга, която се предполага в свещеното писание на Стария и Новия Завет навсякъде, когато това писание си представя сътворение и след него в светлия елемент на неговото величие и слава, като заобиколен от неговите необозрими войнства служещи духове с едно флуидно, нематериално тяло, което му дава възможност навсякъде изрично да се съобщава със създадения свят".
Антон Гютнер, "виенският философ" и намиращият се под негово влияние Мартин Дойтингер се движат с техните светогледни мисли изцяло в рамките на католическо-богословския начин на мислене. Първият се опитва да откъсне човека от природния ред на света чрез това, че го разделя на две части, в едно природно същество, което принадлежи на необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно същество, което е една самостоятелна част на един по-висш духовен свят и има едно съществува не както едно "битейно" същество при Хербарт. Той вярваше, че с това е победил хегелианизма, който вижда в духа само една по-висша степен на природното съществуване, и че може да основе един християнски светоглед. Самата църква не беше на това мнение, защото в Рим книгите на Гютнер бяха поставени на индекса на забранените книги. Дойтингер страстно се бореше против Хегеловото чисто мислене, което, според неговото мнение, не може да погълне пълножизненото битие.
към текста >>
Първият се опитва да откъсне човека от природния ред
на
света чрез това, че го разделя
на
две части, в едно природно същество, което принадлежи
на
необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно същество, което е една самостоятелна част
на
един по-висш духовен
свят
и има едно съществува не както едно "битейно" същество при Хербарт.
Той виждаше целта на своето мислене в християнската идея за трите лица в единното божество. Ето защо той искаше да изтъкне тази идея с необикновен разход на остроумие като резултат на едно естествено, безпристрастно мислене. Вайсе вярваше, че притежава в своето триединно лично Божество нови безкрайно по-богати отколкото Хегел с неговата сива идея, защото на неговото Божество е присъща живата воля. Тази жива воля "не даде, с една дума, на вътрешната божествена природа изрично формата и никоя друга, която се предполага в свещеното писание на Стария и Новия Завет навсякъде, когато това писание си представя сътворение и след него в светлия елемент на неговото величие и слава, като заобиколен от неговите необозрими войнства служещи духове с едно флуидно, нематериално тяло, което му дава възможност навсякъде изрично да се съобщава със създадения свят". Антон Гютнер, "виенският философ" и намиращият се под негово влияние Мартин Дойтингер се движат с техните светогледни мисли изцяло в рамките на католическо-богословския начин на мислене.
Първият се опитва да откъсне човека от природния ред на света чрез това, че го разделя на две части, в едно природно същество, което принадлежи на необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно същество, което е една самостоятелна част на един по-висш духовен свят и има едно съществува не както едно "битейно" същество при Хербарт.
Той вярваше, че с това е победил хегелианизма, който вижда в духа само една по-висша степен на природното съществуване, и че може да основе един християнски светоглед. Самата църква не беше на това мнение, защото в Рим книгите на Гютнер бяха поставени на индекса на забранените книги. Дойтингер страстно се бореше против Хегеловото чисто мислене, което, според неговото мнение, не може да погълне пълножизненото битие. За него живата воля е нещо по-висше от чистата мисъл. Живата воля като творческа сила може действително да произведе нещо; а чистата мисъл е безсилна и абстрактна.
към текста >>
Без съмнение, според неговия възглед, както цялата природа така и духовният
свят
произхождат от идеята.
Обаче Хегел никога не си е поставил една такава задача. Той я считаше като работа на религиозното съзнание. Фихте, Вайсе, Краузе, Дойтингер и др. искаха от светогледа да създадат една религия. За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит.
Без съмнение, според неговия възглед, както цялата природа така и духовният свят произхождат от идеята.
Ето защо човешкият дух може отново да намери тази идея в религията. Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа. Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси. Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание. Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност.
към текста >>
85.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия
свят
така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането
на
човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, надарена с разум душа.
Такова становище взе Фойербах по отношение на Хегел. Протестът на Лудвиг Фойербах против светогледа на Хегел се състои в това, че той не искаше да признае съществуването на духа преди неговата действителна поява в човека, също както и Волф не можеше да допусне, че частите на живия организъм са предварително образувани в яйцето. Както Волф виждаше в органите на живото същество нови образования, така и Фойербах виждаше в индивидуалния дух на човека едно ново образуване. Този дух по никой начин не съществува преди неговото възприемаемо съществуване; той се ражда едва в момента, в който действително се появява. Следователно, за Фойербах е неоснователно да се говори за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход.
Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия свят така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането на човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, надарена с разум душа.
За един такъв светоглед не съществува никаква възможност да изведе процесите и нещата от едно духовно Първично същество. Защото едно духовно същество е едно ново образуване вследствие на организацията на мозъка. И когато човекът пренася нещо духовно във външния свят, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно на това, което стои на основата на неговите действия. Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество. Не първичното духовно същество, в което нещата са вмъкнати едно в друго, е създало човека по свой образ и подобие, а човекът си е образувал според своето собствено същество фантастичния образ на едно такова първично същество.
към текста >>
И когато човекът пренася нещо духовно във външния
свят
, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно
на
това, което стои
на
основата
на
неговите действия.
Този дух по никой начин не съществува преди неговото възприемаемо съществуване; той се ражда едва в момента, в който действително се появява. Следователно, за Фойербах е неоснователно да се говори за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход. Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия свят така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането на човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, надарена с разум душа. За един такъв светоглед не съществува никаква възможност да изведе процесите и нещата от едно духовно Първично същество. Защото едно духовно същество е едно ново образуване вследствие на организацията на мозъка.
И когато човекът пренася нещо духовно във външния свят, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно на това, което стои на основата на неговите действия.
Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество. Не първичното духовно същество, в което нещата са вмъкнати едно в друго, е създало човека по свой образ и подобие, а човекът си е образувал според своето собствено същество фантастичния образ на едно такова първично същество. Това е убеждението на Фойербах. "Знанието на човека за Бога е знанието на човека за себе си, за своето собствено същество. Само единството на съществото и съзнанието е истината.
към текста >>
Само единството
на
съществото и съзнанието е
истината
.
И когато човекът пренася нещо духовно във външния свят, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно на това, което стои на основата на неговите действия. Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество. Не първичното духовно същество, в което нещата са вмъкнати едно в друго, е създало човека по свой образ и подобие, а човекът си е образувал според своето собствено същество фантастичния образ на едно такова първично същество. Това е убеждението на Фойербах. "Знанието на човека за Бога е знанието на човека за себе си, за своето собствено същество.
Само единството на съществото и съзнанието е истината.
Там където е съзнанието за Бога, там също е съществото Бог т.е. в човека". Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя. Вярно е, че светогледът на Хегел е отстранил всички други свойства на Първичното същество; но той е запазил още за него разумността. Фойербах премахва и това свойство, а с това той е премахнал и самото Първично същество.
към текста >>
"Нашият
свят
ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци".
Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката". * * * Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани. Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите. "Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ".
"Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци".
"Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ. Това е едно вродено на човека чувствено средство, да си представя всичко под тази форма". "Вместо да казваме, че светът се отразява в нас, би трябвало напротив да казваме, че нашият разум се отразява в света. Ние не можем нищо друго, трябва да познаем в света ред и управление, това следва от устройството на нашата мислителна способност.
към текста >>
Би трябвало да казваме: - Нещо мисли, както казваме: -
Свят
ка се".
"Вместо да казваме, че светът се отразява в нас, би трябвало напротив да казваме, че нашият разум се отразява в света. Ние не можем нищо друго, трябва да познаем в света ред и управление, това следва от устройството на нашата мислителна способност. Но то не е още никакво следствие, че нещо, което по необходимост трябва да мислим, а също и действителност така... следователно от това не може да се докаже никакъв Бог". "Ние осъзнаваме определени представи, които не зависят от нас; за други вярваме, че те зависят от нас; къде е границата? Ние познаваме само съществуването на нашите усещания, представи и мисли.
Би трябвало да казваме: - Нещо мисли, както казваме: - Святка се".
Ако при такива проблясъци на мислите Лихтенберг би притежавал способността да изгради един хармоничен от себе си светоглед; той не би останал незабелязан до такава степен, както се е случило в действителност. За образуването на един светоглед се изисква не само превъзходство на духа, каквото той е притежавал, а също така способността да бъдат оформени всестранно идеите в една връзка и да бъдат пластично закръглени. А тази способност му липсваше. Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи.
към текста >>
Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността
на
религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите
на
Бога приятели
на
хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи
свят
-студенти
на
този
свят
, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен. Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана". Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот.
Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен". Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят".
към текста >>
Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед
на
основата
на
познанието
на
природата и
на
човека, той трябва също и в областта
на
морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби
на
човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия
свят
".
Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен. Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана". Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот. Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят".
"Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен". Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят". В писанията на Лихтенберг можем да четем подобни думи.
към текста >>
На
мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден
свят
, а от разглеждането
на
отсамния
свят
.
Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана". Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот. Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци". Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик".
На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят.
Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен". Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят". В писанията на Лихтенберг можем да четем подобни думи. Но именно тези думи са същевременно примесени със съставни части, които показват, колко малко успява да проследява една идея до нейните последни резултати един мислител, който няма способността да развие хармонично тези идеи. Лихтенберг вече изисква концентриране върху тукашния свят, но той прониква това изказване все още с представи, които са насочени към един отвъден свят.
към текста >>
Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния
свят
, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния
свят
, за който единствено съм определен".
Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот. Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци". Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят.
Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен".
Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят". В писанията на Лихтенберг можем да четем подобни думи. Но именно тези думи са същевременно примесени със съставни части, които показват, колко малко успява да проследява една идея до нейните последни резултати един мислител, който няма способността да развие хармонично тези идеи. Лихтенберг вече изисква концентриране върху тукашния свят, но той прониква това изказване все още с представи, които са насочени към един отвъден свят. "Аз вярвам, че много хора забравят чрез своето възпитание за небето това за земята.
към текста >>
Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния
свят
".
Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци". Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен".
Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят".
В писанията на Лихтенберг можем да четем подобни думи. Но именно тези думи са същевременно примесени със съставни части, които показват, колко малко успява да проследява една идея до нейните последни резултати един мислител, който няма способността да развие хармонично тези идеи. Лихтенберг вече изисква концентриране върху тукашния свят, но той прониква това изказване все още с представи, които са насочени към един отвъден свят. "Аз вярвам, че много хора забравят чрез своето възпитание за небето това за земята. Би трябвало да мисля, че човекът би действал най-мъдро, ако би оставил първото да бъде поставено напълно на неговото място.
към текста >>
Лихтенберг вече изисква концентриране върху тукашния
свят
, но той прониква това изказване все още с представи, които са насочени към един отвъден
свят
.
На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен". Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят". В писанията на Лихтенберг можем да четем подобни думи. Но именно тези думи са същевременно примесени със съставни части, които показват, колко малко успява да проследява една идея до нейните последни резултати един мислител, който няма способността да развие хармонично тези идеи.
Лихтенберг вече изисква концентриране върху тукашния свят, но той прониква това изказване все още с представи, които са насочени към един отвъден свят.
"Аз вярвам, че много хора забравят чрез своето възпитание за небето това за земята. Би трябвало да мисля, че човекът би действал най-мъдро, ако би оставил първото да бъде поставено напълно на неговото място. Защото щом сме били поставени на това място от едно мъдро същество, за което няма никакво съмнение, тогава оставете ни да направим най-доброто на това място, и не ни заслепявайте с откровения. Това, което човек има нужда да знае за своето щастие, той го знае без всяко друго откровение, различно от това, което той притежава съобразно своето същество". Сравнения като това между Лихтенберг и Фойербах са важни за историята на развитието на светогледите.
към текста >>
Той не беше вече смущаван от Кантовия въпрос: Дали действително имаме също право да приписваме действителност
на
света, който възприемаме, или дали този
свят
съществува само в нашата представа?
Защото щом сме били поставени на това място от едно мъдро същество, за което няма никакво съмнение, тогава оставете ни да направим най-доброто на това място, и не ни заслепявайте с откровения. Това, което човек има нужда да знае за своето щастие, той го знае без всяко друго откровение, различно от това, което той притежава съобразно своето същество". Сравнения като това между Лихтенберг и Фойербах са важни за историята на развитието на светогледите. Те най-добре показват хода на духовете по един много нагледен начин, защото от тях познаваме, какво е произвело върху възход разстоянието от време, което стои между тях, върху този ход. Фойербах е минал през светогледа на Хегел; той е извлякъл от него силата да развие всестранно своя противоположен възглед.
Той не беше вече смущаван от Кантовия въпрос: Дали действително имаме също право да приписваме действителност на света, който възприемаме, или дали този свят съществува само в нашата представа?
Който твърди последното, той може да пренесе в намиращия се отвъд представи истински свят всички възможни движещи сили за човека. Наред с природния ред той може да признае и един свръхприроден ред, както е сторил това Кант. Обаче който както Фойербах обявява възприемаемия свят като действителен, той трябва да отрече всякакъв свръхприроден ред. За него не съществува никакъв категоричен императив произхождащ от някъде от отвъдния свят; за него съществуват само задължения, които се получават от естествените подтици и цели на човека. За да бъде изграден един светоглед намиращ се в такава противоположност с този на Хегел, както е напра вил това Фойербах, за целта беше необходима във всеки случай една личност, която беше така различна от тази на Хегел, както неговата.
към текста >>
Който твърди последното, той може да пренесе в намиращия се отвъд представи истински
свят
всички възможни движещи сили за човека.
Това, което човек има нужда да знае за своето щастие, той го знае без всяко друго откровение, различно от това, което той притежава съобразно своето същество". Сравнения като това между Лихтенберг и Фойербах са важни за историята на развитието на светогледите. Те най-добре показват хода на духовете по един много нагледен начин, защото от тях познаваме, какво е произвело върху възход разстоянието от време, което стои между тях, върху този ход. Фойербах е минал през светогледа на Хегел; той е извлякъл от него силата да развие всестранно своя противоположен възглед. Той не беше вече смущаван от Кантовия въпрос: Дали действително имаме също право да приписваме действителност на света, който възприемаме, или дали този свят съществува само в нашата представа?
Който твърди последното, той може да пренесе в намиращия се отвъд представи истински свят всички възможни движещи сили за човека.
Наред с природния ред той може да признае и един свръхприроден ред, както е сторил това Кант. Обаче който както Фойербах обявява възприемаемия свят като действителен, той трябва да отрече всякакъв свръхприроден ред. За него не съществува никакъв категоричен императив произхождащ от някъде от отвъдния свят; за него съществуват само задължения, които се получават от естествените подтици и цели на човека. За да бъде изграден един светоглед намиращ се в такава противоположност с този на Хегел, както е напра вил това Фойербах, за целта беше необходима във всеки случай една личност, която беше така различна от тази на Хегел, както неговата. Хегел се чувстваше напълно сред вихъра на съвременния нему живот.
към текста >>
Обаче който както Фойербах обявява възприемаемия
свят
като действителен, той трябва да отрече всякакъв свръхприроден ред.
Те най-добре показват хода на духовете по един много нагледен начин, защото от тях познаваме, какво е произвело върху възход разстоянието от време, което стои между тях, върху този ход. Фойербах е минал през светогледа на Хегел; той е извлякъл от него силата да развие всестранно своя противоположен възглед. Той не беше вече смущаван от Кантовия въпрос: Дали действително имаме също право да приписваме действителност на света, който възприемаме, или дали този свят съществува само в нашата представа? Който твърди последното, той може да пренесе в намиращия се отвъд представи истински свят всички възможни движещи сили за човека. Наред с природния ред той може да признае и един свръхприроден ред, както е сторил това Кант.
Обаче който както Фойербах обявява възприемаемия свят като действителен, той трябва да отрече всякакъв свръхприроден ред.
За него не съществува никакъв категоричен императив произхождащ от някъде от отвъдния свят; за него съществуват само задължения, които се получават от естествените подтици и цели на човека. За да бъде изграден един светоглед намиращ се в такава противоположност с този на Хегел, както е напра вил това Фойербах, за целта беше необходима във всеки случай една личност, която беше така различна от тази на Хегел, както неговата. Хегел се чувстваше напълно сред вихъра на съвременния нему живот. За него беше една хубава задача, да овладее непосредственото движение на света със своят философски дух. Когато поиска да бъде освободен от неговата преподавателска дейност в Хайделберг, за да отиде в Прусия, той направи да прозре ясно в своята молба за напускане, че го съблазнява перспективата да намери един кръг на дейност, който да не го ограничава само в учението, а да му даде възможност да се намеси в практиката.
към текста >>
За него не съществува никакъв категоричен императив произхождащ от някъде от отвъдния
свят
; за него съществуват само задължения, които се получават от естествените подтици и цели
на
човека.
Фойербах е минал през светогледа на Хегел; той е извлякъл от него силата да развие всестранно своя противоположен възглед. Той не беше вече смущаван от Кантовия въпрос: Дали действително имаме също право да приписваме действителност на света, който възприемаме, или дали този свят съществува само в нашата представа? Който твърди последното, той може да пренесе в намиращия се отвъд представи истински свят всички възможни движещи сили за човека. Наред с природния ред той може да признае и един свръхприроден ред, както е сторил това Кант. Обаче който както Фойербах обявява възприемаемия свят като действителен, той трябва да отрече всякакъв свръхприроден ред.
За него не съществува никакъв категоричен императив произхождащ от някъде от отвъдния свят; за него съществуват само задължения, които се получават от естествените подтици и цели на човека.
За да бъде изграден един светоглед намиращ се в такава противоположност с този на Хегел, както е напра вил това Фойербах, за целта беше необходима във всеки случай една личност, която беше така различна от тази на Хегел, както неговата. Хегел се чувстваше напълно сред вихъра на съвременния нему живот. За него беше една хубава задача, да овладее непосредственото движение на света със своят философски дух. Когато поиска да бъде освободен от неговата преподавателска дейност в Хайделберг, за да отиде в Прусия, той направи да прозре ясно в своята молба за напускане, че го съблазнява перспективата да намери един кръг на дейност, който да не го ограничава само в учението, а да му даде възможност да се намеси в практиката. "За него трябва да бъде предимно от най-голямо значение перспективата, в напредващата му възраст да му се удаде случай в по-голям размер да бъде използуван за друга дейност, а не само за ограничената преподавателска дейност в университета".
към текста >>
Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния
свят
", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция.
Моята най-близка задача е, да приготвя за печат моите лекции или книжата на бащата, както моите слушатели желаят". Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот.
Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция.
Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят. "Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо.
към текста >>
Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха
на
нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния
свят
.
Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот. Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция.
Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят.
"Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката".
към текста >>
Това ние чуваме от думи като тези: "При липсата
на
една перспектива в отвъдния
свят
, аз мога да се задържам в тукашния
свят
, в долината
на
плача
на
германската, въобще
на
европейската политика, само благодарение
на
това, че правя от съвременността един обект
на
аристофански присмехулник".
Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката". Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да говори химните на действителността, които той беше говорил.
Това ние чуваме от думи като тези: "При липсата на една перспектива в отвъдния свят, аз мога да се задържам в тукашния свят, в долината на плача на германската, въобще на европейската политика, само благодарение на това, че правя от съвременността един обект на аристофански присмехулник".
Обаче с една такава личност можеше да търси в самия човек силата, която други търсеха в еднавъншна сила. Раждането на мисълта беше произвело в гръцкия светоглед построението, човекът да не може вече да се чувства така сраснат със света, както това му беше възможно при старото мислене в образи. Това беше първата степен в образуването на една пропаст между човека и света. Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене. Това развитие откъсна напълно човешката душа от природата.
към текста >>
Сред тази необходимост нямаше никакво място това, което се намира в човешката душа: Импулсът
на
свободата, чувството за един живот, който се корени в един духовен
свят
и не се изчерпва със сетивното съществуване.
Това беше първата степен в образуването на една пропаст между човека и света. Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене. Това развитие откъсна напълно човешката душа от природата. От една страна трябваше да се роди един образ на природата, в който не може да бъде намерен човекът съобразно неговата духовно-душевна същина; а от друга страна се роди една идея за човешката душа, която не намираше никакви мостове към природата. В природата бе намерена закономерна необходимост.
Сред тази необходимост нямаше никакво място това, което се намира в човешката душа: Импулсът на свободата, чувството за един живот, който се корени в един духовен свят и не се изчерпва със сетивното съществуване.
Духове като Кант намериха един изход, като разделиха напълно двата свята: В единия природознанието, в другия вярата. Гьоте, Шилер, Фихте, Хегел си представяха идеята така обхваната, че тя изглеждаше да се корени в една по-висша духовна природа, която стои над обикновената природа и над човешката душа. С Фойербах се яви един дух, който чрез образа на света, който новият естественонаучен начин на мислене може да даде, вярва, че е принуден да трябва да отрече на човешката душа всичко, което противоречи на образа на природата. Той прави от човешката душа един член на природата. Но той може да стори това само защото мислено изхвърля от човешката душа всичко, което му пречи да я признае като член на природата.
към текста >>
Духове като Кант намериха един изход, като разделиха напълно двата
свят
а: В единия природознанието, в другия вярата.
Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене. Това развитие откъсна напълно човешката душа от природата. От една страна трябваше да се роди един образ на природата, в който не може да бъде намерен човекът съобразно неговата духовно-душевна същина; а от друга страна се роди една идея за човешката душа, която не намираше никакви мостове към природата. В природата бе намерена закономерна необходимост. Сред тази необходимост нямаше никакво място това, което се намира в човешката душа: Импулсът на свободата, чувството за един живот, който се корени в един духовен свят и не се изчерпва със сетивното съществуване.
Духове като Кант намериха един изход, като разделиха напълно двата свята: В единия природознанието, в другия вярата.
Гьоте, Шилер, Фихте, Хегел си представяха идеята така обхваната, че тя изглеждаше да се корени в една по-висша духовна природа, която стои над обикновената природа и над човешката душа. С Фойербах се яви един дух, който чрез образа на света, който новият естественонаучен начин на мислене може да даде, вярва, че е принуден да трябва да отрече на човешката душа всичко, което противоречи на образа на природата. Той прави от човешката душа един член на природата. Но той може да стори това само защото мислено изхвърля от човешката душа всичко, което му пречи да я признае като член на природата. Фихте, Шелинг, Хегел вземаха човешката душа като това, което тя е; Фойербах прави от нея това, от което той се нуждае за своя образ на света.
към текста >>
Той подчертава сега непоносимостта
на
модерното съзнание с онова, което се придържа към древните образно-митически изображения
на
истината
.
И същевременно той иска да закотви човешкото събесъзнание в една същност, която се намира вън от отделната личност, като си представя цялото човечество като едно въплъщение на божественото същество. Чрез това той добива за отделната човешка душа една опора в общата душа на човечеството, която намира своето разгръщане в течение на историческото развитие. Още по-радикално постъпва Щраус в своята излязла през 1840-1841 г. книга: "Християнското вероучение в неговото историческо развитие и в борбата с модерната наука". Тук за него се касае да превърне християнските догми от тяхната историческа форма в истини на мисълта, които стоят на тяхната основа.
Той подчертава сега непоносимостта на модерното съзнание с онова, което се придържа към древните образно-митически изображения на истината.
"Следователно, нека вярващият остави знаещия, както и този последния първия, да вървят спокойно по своя път, ние оставяме на вярващите тяхната вяра, нека те ни оставят нашата философия; и ако прекалено набожните хора успяват да ни изключат от тяхната църква, ние ще считаме това като една печалба. Достатъчно са направени сега погрешни опити за посредничество; само разделянето на противоположните може да доведе по-нататък". Възгледите на Щраус произведоха извънредно голяма възбуда на чувствата. С горчивина бе почувствано, че модерният светоглед не се задоволява вече само с това, да засегне общо религиозните основни представи, а искаше чрез едно историческо изследване въоръжено с всички научни представи да отстрани "непоследователността", за която някога Лихтенберг беше казал, какво тя се състои в това, че "човешката природа се е сгъстила под игото на една книга. Не можем продължава той по-нататък да си представим нищо по-ужасно и само този пример показва, какво безпомощно създание е човекът в конкретност, искам да кажа затворен в тази двукрака фиола от земя, вода и сол.
към текста >>
Не е ли това една хватка
на
последното отчаяние, една хватка
на
живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния
свят
?
може да направи човек човек, а единствено неговото мислене. В Бауер се явява безсилието на мисленето, което иска да стигне до себесъзнанието, но не може. * * * Това, което Фойербах беше обявил като най-висша същност на човека, за което Бруно Бауер беше твърдил, че то е намерено едва чрез критиката на светогледа: "Човекът", него Макс Щирнер /1806-1856 г./ си поставя задачата да го разгледа напълно безпристрастно и без предпоставки в своята излязла през 1845 година книга "Единственият и неговата собственост". Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си.
Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят?
Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят! И не вика ли оттогава целият свят, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният свят е важен и небето трябва да слезе на земята и да бъде изживяно още тук? Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът". Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас". Той обитава на небето и обитава в нас.
към текста >>
Героят не иска да влезе в отвъдния
свят
, а иска да свлече отвъдния
свят
към себе си и да го принуди да остане в отсамния
свят
!
В Бауер се явява безсилието на мисленето, което иска да стигне до себесъзнанието, но не може. * * * Това, което Фойербах беше обявил като най-висша същност на човека, за което Бруно Бауер беше твърдил, че то е намерено едва чрез критиката на светогледа: "Човекът", него Макс Щирнер /1806-1856 г./ си поставя задачата да го разгледа напълно безпристрастно и без предпоставки в своята излязла през 1845 година книга "Единственият и неговата собственост". Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си. Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят?
Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят!
И не вика ли оттогава целият свят, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният свят е важен и небето трябва да слезе на земята и да бъде изживяно още тук? Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът". Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас". Той обитава на небето и обитава в нас. Ние бедните неща сме само негово "жилище", и когато Фойербах разрушава още и неговото небесно жилище и го принуждава да слезе с всичките си парцали при нас, тогава ние, неговото земно обиталище, ще бъдем твърде препълнени".
към текста >>
И не вика ли оттогава целият
свят
, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният
свят
е важен и небето трябва да слезе
на
земята и да бъде изживяно още тук?
* * * Това, което Фойербах беше обявил като най-висша същност на човека, за което Бруно Бауер беше твърдил, че то е намерено едва чрез критиката на светогледа: "Човекът", него Макс Щирнер /1806-1856 г./ си поставя задачата да го разгледа напълно безпристрастно и без предпоставки в своята излязла през 1845 година книга "Единственият и неговата собственост". Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си. Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят? Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят!
И не вика ли оттогава целият свят, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният свят е важен и небето трябва да слезе на земята и да бъде изживяно още тук?
Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът". Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас". Той обитава на небето и обитава в нас. Ние бедните неща сме само негово "жилище", и когато Фойербах разрушава още и неговото небесно жилище и го принуждава да слезе с всичките си парцали при нас, тогава ние, неговото земно обиталище, ще бъдем твърде препълнени". Докато отделният човешки Аз още поставил една сила, от която той се чувства независим, той вижда себе си не от своята собствена гледна точка, а от онази на тази чужда сила.
към текста >>
Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден
свят
, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас".
Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си. Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят? Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят! И не вика ли оттогава целият свят, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният свят е важен и небето трябва да слезе на земята и да бъде изживяно още тук? Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът".
Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас".
Той обитава на небето и обитава в нас. Ние бедните неща сме само негово "жилище", и когато Фойербах разрушава още и неговото небесно жилище и го принуждава да слезе с всичките си парцали при нас, тогава ние, неговото земно обиталище, ще бъдем твърде препълнени". Докато отделният човешки Аз още поставил една сила, от която той се чувства независим, той вижда себе си не от своята собствена гледна точка, а от онази на тази чужда сила. Той не притежава себе си, а е притежаван от тази сила. Религиозният казва: Съществува едно божествено Първично същество и негов образ и подобие е човекът.
към текста >>
Ти си въобразяваш велики неща и си рисуваш цял един
свят
от богове, който уж съществува за тебе, един
свят
на
духове, към който уж си призван, един идеал, който ти прави знак.
Следователно те почиват за това, че Азът се мами. В действителност той не е зависим. Защото всичко, от което той трябва да бъде зависим, той трябва първо сам да го създаде. Той трябва да вземе от себе си нещо, за да го постави като "признаци" над себе си. "Човече, нещо не е ред в главата ти; дъската ти хлопа!
Ти си въобразяваш велики неща и си рисуваш цял един свят от богове, който уж съществува за тебе, един свят на духове, към който уж си призван, един идеал, който ти прави знак.
Ти имаш една фикс идея! " в действителност никакво мислене не може да стигне до това, което живее като Аз в мене. Аз мога да стигна с моето мислене до всичко, само пред моя Аз трябва да спра. Него аз не мога да мисля, него мога само да го изживявам. Аз не съм воля; аз не съм идея, също както не съм и образ и подобие на едно Божество.
към текста >>
За него всяко творение
на
мисълта се яви така, както митичният образен
свят
може да се яви
на
един мислител, който иска да схване света само в мисли.
Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт. Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова. Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си. Начинът на мислене на Щирнер, като противоположен полюс на този на Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг, Хегел, е едно явление, което трябваше да възникне с известна необходимост в по-новото развитие на светогледите. Фактът на себесъзнателния Аз застана рязко пред неговия дух.
За него всяко творение на мисълта се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли.
Пред този факт за него изчезна всяко друго съдържание на света, доколкото то показва една връзка със себесъзнателния Аз. Той представи себесъзнателния Аз съвършено изолирано. Ширнер не чувства, че може да има трудности Азът да бъде представен така. Следващите десетилетия не можаха да добият никакво отношение към това изолирано представяне на Аза. Защото тези десетилетия са заети преди всичко с това, да добият образа на природата под влиянието на естественонаучния начин на мислене.
към текста >>
Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина
на
столетието, се превърнаха за развитието
на
светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието
на
живия
свят
в 1859 година нови изгледи за същото схващане
на
природата.
След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата. Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия. Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст. Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи.
Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>
86.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Роди се един възглед за природата, който е така изключително насочен към наблюдението
на
външния
свят
, че не чувствува никакъв подтик да приеме в своя образ
на
света това, което душата изживява в нейния вътрешен
свят
.
Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи. Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е изразено ясно, колко богата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието. Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие. През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество. С това нейно вътрешно изживяване душата стана чужда и все по-чужда на света, който познанието на вътрешната природа си изграждаше.
Роди се един възглед за природата, който е така изключително насочен към наблюдението на външния свят, че не чувствува никакъв подтик да приеме в своя образ на света това, което душата изживява в нейния вътрешен свят.
Този възглед счита за неоправдано да нарисува този образ на света така, че в него да се намерят също и тези вътрешни изживявания на човешката душа както резултатите от изследването на естествената наука. С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време. Не е нужно охарактеризираното тук да бъде изкуствено внесено в разглеждането на философията на тази епоха. То може да бъде прочетено от фактите, които предстоят на това разглеждане. Това се опитахме да направим във втория том на настоящата книга.
към текста >>
Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за
истината
, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание
на
философското обоснование
на
тези резултати.
Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор. И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия. Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия. Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа. С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване.
Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати.
Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование. Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение. Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот. Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който говори от самия този живот. Той поне положи усилия да постъпи по този начин.
към текста >>
Че когато е извървян до край, този път води до изживяването
на
един духовен
свят
, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния
свят
: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение.
Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия. Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа. С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване. Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати. Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование.
Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение.
Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот. Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който говори от самия този живот. Той поне положи усилия да постъпи по този начин. Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене. Ние можем правилно да оценим един възглед само тогава, когато можем да се пренесем напълно в него.
към текста >>
С това исках само да обърна вниманието
на
това, което като събития
на
външния
свят
дълбоко вълнува моята душа и ме занимава, през време когато през моето вътрешно същество минават последните мисли от съдържанието
на
настоящата книга.
Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене. Ние можем правилно да оценим един възглед само тогава, когато можем да се пренесем напълно в него. И именно това пренасяне в един светоглед позволява на човешката душа най-сигурно да стигне до там, изхождайки от него да се домогне отново до форми на мисленето, които бликат от областите недостъпни за този светоглед. * * * Този втори том на "Загадки на философията" беше напечатан до страница 206 преди избухването на великата война, която човечеството изживява сега.
С това исках само да обърна вниманието на това, което като събития на външния свят дълбоко вълнува моята душа и ме занимава, през време когато през моето вътрешно същество минават последните мисли от съдържанието на настоящата книга.
Берлин, 1. 09. 1914 година. Рудолф Щайнер
към текста >>
87.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият
свят
гледа себе си със знание.
Под властта на това чувство той писа накрая на своята "Енциклопедия на философските науки" думите: "Понятието на философията е мислещата се идея, знаещата истина... По този начин науката се е върнала обратно до своето начало и логическото е нейният резултат, като духовна същност, която се е оказала като съществуваща по себе си и за себе си истина". Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор. И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата. Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа. През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света.
Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание.
С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него. Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия. Такова едно задоволство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ. Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света. В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед.
към текста >>
Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния
свят
?
Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света. В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед. Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието.
Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят?
Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта. Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света. В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието?
към текста >>
А може само да се каже: Когато душата действително изживява
истината
познавайки, тя се потопява в тази Основа
на
света.
Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало". От една такава гледна точка другите главни въпроси на човешкото познание са поставени в една такава светлина, защото човек може да вярва, че обгръща с поглед съществуването в един светоглед без празноти. Като втори основен въпрос може да се счита този за божественото като основа на света. За Хегел онова издигане на душата, чрез което мировата мисъл познава себе си живеейки в нея /в душата/, е същевременно едно съединяване с божествената Основа на света. Следователно в неговия смисъл не може да се пита: - Що е божествената Основа на света, или: Как се отнася човекът към нея?
А може само да се каже: Когато душата действително изживява истината познавайки, тя се потопява в тази Основа на света.
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят. За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл. Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят. Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината. Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината.
към текста >>
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност
на
външния
свят
.
От една такава гледна точка другите главни въпроси на човешкото познание са поставени в една такава светлина, защото човек може да вярва, че обгръща с поглед съществуването в един светоглед без празноти. Като втори основен въпрос може да се счита този за божественото като основа на света. За Хегел онова издигане на душата, чрез което мировата мисъл познава себе си живеейки в нея /в душата/, е същевременно едно съединяване с божествената Основа на света. Следователно в неговия смисъл не може да се пита: - Що е божествената Основа на света, или: Как се отнася човекът към нея? А може само да се каже: Когато душата действително изживява истината познавайки, тя се потопява в тази Основа на света.
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят.
За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл. Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят. Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината. Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината. Така за Хегел целият свят се превръща в същност на мисълта.
към текста >>
Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма
на
мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата
на
външния
свят
.
За Хегел онова издигане на душата, чрез което мировата мисъл познава себе си живеейки в нея /в душата/, е същевременно едно съединяване с божествената Основа на света. Следователно в неговия смисъл не може да се пита: - Що е божествената Основа на света, или: Как се отнася човекът към нея? А може само да се каже: Когато душата действително изживява истината познавайки, тя се потопява в тази Основа на света. Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят. За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл.
Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят.
Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината. Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината. Така за Хегел целият свят се превръща в същност на мисълта. Природата плува в космоса на мисълта някакси като една втвърдена част на този космос; и човешката душа е мисъл в света на мислите. Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта.
към текста >>
Така за Хегел целият
свят
се превръща в същност
на
мисълта.
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят. За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл. Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят. Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината. Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината.
Така за Хегел целият свят се превръща в същност на мисълта.
Природата плува в космоса на мисълта някакси като една втвърдена част на този космос; и човешката душа е мисъл в света на мислите. Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта. Душата намира първо себе си свързана с природата; в тази връзка тя още не познава своята истинска същност. Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в мисълта, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в мисълта тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух. С това изглежда, че всеки материализъм е победен.
към текста >>
Хегел прави целия
свят
да бъде мисъл; в мисълта душата също има своето свръхсетивно мислово битие.
Самата материя се явява като едно откровение, като една изява на духа. Човешката душа трябва да се чувства развиваща се и съществуваща като във вселената на духа. Но в този въпрос за същността на човешката душа най-ясно се разкрива незадоволителната страна на Хегеловия светоглед. С погледа към този светоглед човешката душа трябва да запита: Мога ли аз действително да намеря себе си в обширната мислова сграда на света? Ние видяхме, че всеки нов светоглед трябваше да търси един такъв образ на света, в който човешката душа има заедно с нейната същност едно съответно място.
Хегел прави целия свят да бъде мисъл; в мисълта душата също има своето свръхсетивно мислово битие.
Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова мисъл в общия свят на мислите? Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия. Но кои са всъщност гнетящите загадки на душата? Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота. Първо това е въпросът: Що е човешката душа по нейната най-вътрешна същина?
към текста >>
Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова мисъл в общия
свят
на
мислите?
Човешката душа трябва да се чувства развиваща се и съществуваща като във вселената на духа. Но в този въпрос за същността на човешката душа най-ясно се разкрива незадоволителната страна на Хегеловия светоглед. С погледа към този светоглед човешката душа трябва да запита: Мога ли аз действително да намеря себе си в обширната мислова сграда на света? Ние видяхме, че всеки нов светоглед трябваше да търси един такъв образ на света, в който човешката душа има заедно с нейната същност едно съответно място. Хегел прави целия свят да бъде мисъл; в мисълта душата също има своето свръхсетивно мислово битие.
Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова мисъл в общия свят на мислите?
Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия. Но кои са всъщност гнетящите загадки на душата? Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота. Първо това е въпросът: Що е човешката душа по нейната най-вътрешна същина? Е ли тя едно със съществуването на тялото и престават ли нейните прояви с умирането на тялото, както движението на часовниковите стрелки престава, когато часовникът е разглобен в неговите части?
към текста >>
Или душата е едно самостоятелно същество по отношение
на
тялото, което има живот и значение още и в един
свят
различен от този, в който тялото се ражда и умира?
Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия. Но кои са всъщност гнетящите загадки на душата? Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота. Първо това е въпросът: Що е човешката душа по нейната най-вътрешна същина? Е ли тя едно със съществуването на тялото и престават ли нейните прояви с умирането на тялото, както движението на часовниковите стрелки престава, когато часовникът е разглобен в неговите части?
Или душата е едно самостоятелно същество по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира?
Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието на един такъв друг свят? Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба? Откъде произхожда страданието? Къде се намира произходът на моралното? Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори.
към текста >>
Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието
на
един такъв друг
свят
?
Но кои са всъщност гнетящите загадки на душата? Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота. Първо това е въпросът: Що е човешката душа по нейната най-вътрешна същина? Е ли тя едно със съществуването на тялото и престават ли нейните прояви с умирането на тялото, както движението на часовниковите стрелки престава, когато часовникът е разглобен в неговите части? Или душата е едно самостоятелно същество по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира?
Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието на един такъв друг свят?
Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба? Откъде произхожда страданието? Къде се намира произходът на моралното? Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори. Хегел даде един свят от мисли.
към текста >>
Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един
свят
, от който идва отговор
на
горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори.
Или душата е едно самостоятелно същество по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира? Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието на един такъв друг свят? Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба? Откъде произхожда страданието? Къде се намира произходът на моралното?
Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори.
Хегел даде един свят от мисли. Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл. Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед.
към текста >>
Хегел даде един
свят
от мисли.
Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието на един такъв друг свят? Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба? Откъде произхожда страданието? Къде се намира произходът на моралното? Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори.
Хегел даде един свят от мисли.
Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл. Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род".
към текста >>
Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия
свят
на
мислите.
Къде се намира произходът на моралното? Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори. Хегел даде един свят от мисли. Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл. Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека.
Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите.
И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот. С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество.
към текста >>
В проследяването
на
тази мисъл
на
Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма
на
съществуване в един
свят
, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време
на
едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта.
В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество. Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност. Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят. Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес. В неговия смисъл загадката на душата се разрешава, като се остави невзето под внимание всичко индивидуално в душата.
към текста >>
С това се посочва
на
един
свят
, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество.
Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество.
Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност. Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят. Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес. В неговия смисъл загадката на душата се разрешава, като се остави невзето под внимание всичко индивидуално в душата. Не отделната душа е действителна, а действителен е историческия процес.
към текста >>
Към този
свят
се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност.
И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот. С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество.
Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност.
Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят. Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес. В неговия смисъл загадката на душата се разрешава, като се остави невзето под внимание всичко индивидуално в душата. Не отделната душа е действителна, а действителен е историческия процес. Нека вземем това, което се намира в края на Хегеловата "Философия на историята": "Ние разгледахме само хода, движението на понятието и трябваше да се откажем от чара да опишем по-отблизо щастието, периодите на разцъфтяване на народите, красотата и величието на индивидите, интереса на тяхната съдба в страдание и радост.
към текста >>
Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този
свят
.
За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот. С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество. Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност.
Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят.
Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес. В неговия смисъл загадката на душата се разрешава, като се остави невзето под внимание всичко индивидуално в душата. Не отделната душа е действителна, а действителен е историческия процес. Нека вземем това, което се намира в края на Хегеловата "Философия на историята": "Ние разгледахме само хода, движението на понятието и трябваше да се откажем от чара да опишем по-отблизо щастието, периодите на разцъфтяване на народите, красотата и величието на индивидите, интереса на тяхната съдба в страдание и радост. Философията има работа само с блясъка на идеята, която се отразява в мировата история.
към текста >>
В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния
свят
идеите за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя мисли като идея, как тя изживява тези идеи като изкуство, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с мислимата истина в живо действащия всемирен Дух.
Не отделната душа е действителна, а действителен е историческия процес. Нека вземем това, което се намира в края на Хегеловата "Философия на историята": "Ние разгледахме само хода, движението на понятието и трябваше да се откажем от чара да опишем по-отблизо щастието, периодите на разцъфтяване на народите, красотата и величието на индивидите, интереса на тяхната съдба в страдание и радост. Философията има работа само с блясъка на идеята, която се отразява в мировата история. Философията се освобождава от досадата да разглежда движенията на непосредствените страсти в действителността; тя се интересува от това, да познае хода на развитието на осъществяващата се идея". Да прегледаме Хегеловата психология.
В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния свят идеите за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя мисли като идея, как тя изживява тези идеи като изкуство, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с мислимата истина в живо действащия всемирен Дух.
Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел. Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея. Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие? Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването. Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
към текста >>
Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа
на
света
на
Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния
свят
.
Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина.
Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят.
Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят. Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта. В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък. Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот. Колкото и произволно да може да изглежда това, толкова необходимо трябва да се натрапи то на едно по-дълбоко проникващо разглеждане на развитието на светогледите в 19-то столетие.
към текста >>
Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен
свят
.
Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина. Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят.
Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят.
Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта. В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък. Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот. Колкото и произволно да може да изглежда това, толкова необходимо трябва да се натрапи то на едно по-дълбоко проникващо разглеждане на развитието на светогледите в 19-то столетие. При едно такова разглеждане се вижда, как изискванията на една епоха действат в дълбочините на историческото развитие; и как стремежите на хората са опити да се справят с тези изисквания.
към текста >>
Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил
на
следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен
свят
същността
на
душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина. Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят. Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят.
Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък. Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот. Колкото и произволно да може да изглежда това, толкова необходимо трябва да се натрапи то на едно по-дълбоко проникващо разглеждане на развитието на светогледите в 19-то столетие. При едно такова разглеждане се вижда, как изискванията на една епоха действат в дълбочините на историческото развитие; и как стремежите на хората са опити да се справят с тези изисквания. По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света.
към текста >>
Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите
на
спиралите
на
небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха
на
дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства
на
един друг
свят
, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим.
Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство. Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека. Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света.
Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим.
Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек".
към текста >>
Той иска да знае същността
на
човека разрешена не в един идеен
свят
, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност".
Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим. Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми.
Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност".
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието.
към текста >>
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един
свят
, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието
на
това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един
свят
намиращ се над сетивния
свят
и който не е само мисъл.
Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим. Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност".
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл.
"Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
към текста >>
С това той обръща вниманието
на
душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен
свят
, а с душата и духа прониква в свръхсетивния
свят
така, че се корени в този
свят
като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния
свят
, обаче в духовния
свят
се изгубва във всеобщността
на
мисълта.
Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух.
С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта.
Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха.
към текста >>
Както можеше да се чувствува безсилието
на
Хегеловото построение от мисли по отношение
на
индивидуалната същност
на
душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение
на
изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините
на
природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния
свят
.
За положението на Хегеловия светоглед спрямо построението на епохата е характерно една съчинение, което К. Х. Вайсе издаде в 1834 година и което носи заглавието""Философската тайна наука за безсмъртието на човешкия индивид". В него се казва: "Който е изучавал философията на Хегел в цялата нейна съвкупност, на него му е известно, как тя е обоснована по един логичен начин в нейния диалектически метод, как тя издига субективния дух на органичния индивид първо в обективния дух на правото, на държавата и на нравите и прави той да се влее като второстепенен, същевременно като утвърден и отречен, накратко като несамостоятелен момент в този по-висш дух. Чрез това ограниченият индивид, както отдавна е било забелязано във и вън от школата на Хегел, се превръща в едно преходно явление... Каква цел, какво значение би могла да има трайността на един такъв индивид, след като през него е преминал мировия Дух...." По отношение на тази лишеност от значение на индивидуалната душа Вайсе търси да обясни по свой начин нейната непреходност. Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на мисълта, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга.
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят.
Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос. Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества? Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед. Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването.
към текста >>
Вместо да отдели опита и сетивния
свят
от отделното по един строг начин и след това да търси примирението
на
тези области в природата
на
човека, пантеистът извършва примирението
на
духа с природата чрез едно безапелационно решение
на
поетизиращия разум без всякакво критическо посредничество".
Истинското творение, това на всеобщото, остана неизгубено за философията, в са мото нейно познание... А сега ние твърдим: Най-девственото мислително развитие на спекулацията ще съвпадне най-пълно с резултатите на опита и великото чувство за природата ще ни накара да видим по-най-нескрит начин в този опит нищо друго освен въплътените идеи". В същия предговор Мишеле изказва също една надежда: "Така Гьоте и Хегел са двама гении, които, според моето мнение са определени да отворят в бъдеще пътя на една спекулативна физика, като са подготви ли примиряването на спекулацията с опита... А именно може би тези лекции на Хегел първи ще успеят, да си създадат признание в това отношение; защото тъй като те свидетелствуват за обширни емпирически познания, в тях Хегел е имал на ръка най-сигурната проба на неговата спекулация". Следващото време не е произвело едно такова примиряване. Известна враждебност срещу Хегел обхвана все по-широки кръгове. Ние виждаме, как това настроение по отношение на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите мисли и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се размисли върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения.
Вместо да отдели опита и сетивния свят от отделното по един строг начин и след това да търси примирението на тези области в природата на човека, пантеистът извършва примирението на духа с природата чрез едно безапелационно решение на поетизиращия разум без всякакво критическо посредничество".
Вярно е, че това мнение върху Хегеловия начин на мислене отговаря възможно най-малко на неговия светоглед /виж изложението на този светоглед в главната "Класиците на светогледа"/, обаче по средата на столетието то беше завладяно вече множество духове и спечели все по-широка почва. Един човек, който от 1833 до 1872 година имаше като професор по философия в Берлин едно много влиятелно положение сред германския духовен живот, Тренделенбург, можа да привлече върху себе си големи аплодисменти, кога то разсъждаваше върху Хегел: този /философ/ искаше чрез своя метод "да учи другите, без сам да се учи", защото, "въобразявайки си, че притежава божественото понятие, възпрепятства уморителното изследване в неговото сигурно притежание". Напразно Мишеле се стараеше да поправи това със собствените думи на Хегел, като тези: "Развитието на философията се дължи на опита. Емпирическите науки подготвят съдържанието на особеното, за да бъде то прието във философията. От друга страна с това те съдържат необходимостта за самото мислене, да отиде по-нататък към тези конкретни определения".
към текста >>
Ние влизаме в едно вътрешно общение с външния
свят
".
Общите резултати, които вдъхват интерес на всеки образован ум, са се умножили по един чудесен начин от края на 18-то столетие насам. Фактите са вече налице по-малко изолирано; пропастите между съществата се запълват. Това, което в един по-тесен кръг, в нашата близост, оставаше дълго време необяснимо за изследователския дух, се запълва с наблюдения, които са били направени в изследването на най-отдалечените области. Растителни и животински форми, които дълго време се явяваха изолирани, се подреждат едни до други чрез новооткрити средни звена или чрез преходни форми. Едно общо верижно свързване: Не в проста линейна посока, а в преплетена като мрежа тъкан, след по-висше развитие или атрофиране на определени органи, след многостранна колебание в надмощието на частите, се представя постепенно на изследващото разбиране на природата... Изучаването на общото природознание събужда някакси органи в нас, които дълго време са дрямали.
Ние влизаме в едно вътрешно общение с външния свят".
Самият Хумболдт довежда в "Космос" описанието на природата само до вратата, която отваря достъпа до светогледа. Той не се стреми да свърже изобилието от явление чрез общи идеи за природата; той подрежда нещата и фактите едни до други по един естественосъобразен начин, както това "отговаря на изцяло обективната насока на неговия начин на мислене и чувстване". Скоро обаче в духовното развитие се намесиха други мислители, които бяха смели в свързването на фактите, които се стараеха изхождайки от почвата на естествената наука да проникнат в същността на нещата. Това, което те искаха да произведат, не беше нищо по-малко от едно решително преобразуване на всеки досегашен възглед на природата и за живота въз основа на модерната наука и природознание. За тях природопознанието на 19-то столетие беше работило предварително по-най-мощен начин.
към текста >>
"
Истината
може да бъде доловена от природата и от нейното царуване", казва Молешот.
С това той постига своето абсолютно знание, т.е. абсолютното знание на човечеството. Едно друго знание няма за човека никаква трайност". Според мнението на тези мислители, цялата досегашна философия е предала на човека едно такова несъстоятелно знание. Идеалистичните философи вярват, според мнението на Бюхнер и на неговите съмишленици, че черпят от разума; но чрез един такъв подход, твърди Бюхнер, не може да се роди никаква пълносъдържателна сграда от представи.
"Истината може да бъде доловена от природата и от нейното царуване", казва Молешот.
В тяхното и в следващото време борците за един подслушан от природата светоглед са били наречени с общото име материалисти. И подчертавало се е, че този техен материализъм е един прадревен светоглед, за който видни духове отдавна са познавали, колко незадоволителен е той за едно по-висше мислене. Бюхнер се е обърнал срещу едно такова мнение. Той изтъква: "Първо материализмът или цялото направление въобще никога не е било опровергано и то е само най-старото философско разглеждане на света, а също е възникнало отново при всяка оживяване на философията с нови сили в историята; и второ днешният материализъм не е вече някогашният материализъм на Епикур или на енциклопедистите, а е едно съвършено ново, носено от постиженията на положителните науки направление или метод, което освен това се различава така съществено от своите предшественици, че то не е вече, както някогашният материализъм, система, а едно просто реалистично разглеждане на съществуването, което преди всичко търси единните принципи в света на природата и на духа и се стреми навсякъде към обяснението на една естествена и закономерна връзка на всички явления на този свят". От поведението на един дух, който в превъзходния смисъл се е стремил към едно природосъобразно мислене, а именно от поведението на Гьоте спрямо един от най-изпъкващите френски материалисти, енциклопедистите на миналото столетие Холбах, ние можем да покажем, как един дух, който отдава пълното право на едно естественонаучно мислене, може да заеме становище спрямо материализма.
към текста >>
Той изтъква: "Първо материализмът или цялото направление въобще никога не е било опровергано и то е само най-старото философско разглеждане
на
света, а също е възникнало отново при всяка оживяване
на
философията с нови сили в историята; и второ днешният материализъм не е вече някогашният материализъм
на
Епикур или
на
енциклопедистите, а е едно съвършено ново, носено от постиженията
на
положителните науки направление или метод, което освен това се различава така съществено от своите предшественици, че то не е вече, както някогашният материализъм, система, а едно просто реалистично разглеждане
на
съществуването, което преди всичко търси единните принципи в света
на
природата и
на
духа и се стреми навсякъде към обяснението
на
една естествена и закономерна връзка
на
всички явления
на
този
свят
".
Идеалистичните философи вярват, според мнението на Бюхнер и на неговите съмишленици, че черпят от разума; но чрез един такъв подход, твърди Бюхнер, не може да се роди никаква пълносъдържателна сграда от представи. "Истината може да бъде доловена от природата и от нейното царуване", казва Молешот. В тяхното и в следващото време борците за един подслушан от природата светоглед са били наречени с общото име материалисти. И подчертавало се е, че този техен материализъм е един прадревен светоглед, за който видни духове отдавна са познавали, колко незадоволителен е той за едно по-висше мислене. Бюхнер се е обърнал срещу едно такова мнение.
Той изтъква: "Първо материализмът или цялото направление въобще никога не е било опровергано и то е само най-старото философско разглеждане на света, а също е възникнало отново при всяка оживяване на философията с нови сили в историята; и второ днешният материализъм не е вече някогашният материализъм на Епикур или на енциклопедистите, а е едно съвършено ново, носено от постиженията на положителните науки направление или метод, което освен това се различава така съществено от своите предшественици, че то не е вече, както някогашният материализъм, система, а едно просто реалистично разглеждане на съществуването, което преди всичко търси единните принципи в света на природата и на духа и се стреми навсякъде към обяснението на една естествена и закономерна връзка на всички явления на този свят".
От поведението на един дух, който в превъзходния смисъл се е стремил към едно природосъобразно мислене, а именно от поведението на Гьоте спрямо един от най-изпъкващите френски материалисти, енциклопедистите на миналото столетие Холбах, ние можем да покажем, как един дух, който отдава пълното право на едно естественонаучно мислене, може да заеме становище спрямо материализма. Паул Хайн Рих Дитрих фон Холбах /роден в 1723 г. / издаде в 1770 година своята книга "Система на природата". Гьоте, в ръцете на когото книгата падна в Щрасбург, описва в "Поезия и Истина" отблъскващото впечатление, което е получил от нея: "Трябвало да съществува някаква материя от вечността, която от вечността се движи и тези движения наляво и надясно и на всички страни произвеждали направо безкрайни явления на съществуването. Ние бихме били доволни от всичко това, ако авторът би искал действително да изгради пред очите от тези движеща се материя света.
към текста >>
Скоро след това Шван откри същото и за животинския
свят
.
Към такива открития върху единния характер на неорганичните природни сили се прибавиха други, които изясняваха състава на света на организмите. В 1838 година ботаникът Шлайден откри значението на простата клетка за тялото на растението. Той показа, как тъканите на растението и самото растение са изградени от тези "елементарни организми". Шлайден беше познал този "елементарен организъм" като едно топче течна растителна слуз, която е обвита с една обвивка /клетъчна мембрана/ и съдържа една по-твърда ядка. Тези клетки се размножават и се нареждат една до друга така, че изграждат растителни същества.
Скоро след това Шван откри същото и за животинския свят.
В 1827 година гениалният Карл Ернст Баер откри човешкото яйце. Той проследи също процесите на развитие на по-висшите животни и на човека от яйцето. По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща. В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления.
към текста >>
В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход
на
човешкото познание противоположно
на
Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този
свят
.
"Едно такова развитие е несъединимо с приемането на една безсмъртна душевна субстанция". Че при техните противници материалистите трябваше да се борят не само с основания на ума, но и чувства, това ни показва със съвършена яснота борбата между Фогт и Вагнер. Нали този последния апелира в своята гьотенгенска лекция към моралната потребност, която не понася, когато "механически, ходещи на два крака и на две ръце апарати" накрая се разливат в безразлични вещества, без човек да може да има надежда, че доброто, което те вършат, ще бъде възнаградено, а злото наказано. На това Фогт отговаря: "Съществуването на една безсмъртна душа за господин Вагнер не е резултат на изследването или на размишлението... Той се нуждае от една безсмъртна душа, за да може след смъртта на човека да я измъчва и наказва". Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./.
В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят.
"За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят". Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения. Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание". Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят".
към текста >>
"За изключване
на
свръхсетивното или
на
всички неразбираемо, което води до приемането
на
един втори
свят
, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата
на
естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение
на
човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния
свят
".
Че при техните противници материалистите трябваше да се борят не само с основания на ума, но и чувства, това ни показва със съвършена яснота борбата между Фогт и Вагнер. Нали този последния апелира в своята гьотенгенска лекция към моралната потребност, която не понася, когато "механически, ходещи на два крака и на две ръце апарати" накрая се разливат в безразлични вещества, без човек да може да има надежда, че доброто, което те вършат, ще бъде възнаградено, а злото наказано. На това Фогт отговаря: "Съществуването на една безсмъртна душа за господин Вагнер не е резултат на изследването или на размишлението... Той се нуждае от една безсмъртна душа, за да може след смъртта на човека да я измъчва и наказва". Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./. В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят.
"За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят".
Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения. Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание". Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят". Тук ние срещаме едно отхвърляне на свръхсетивния морален ред на света поради морални причини.
към текста >>
Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен
свят
именно един израз
на
неблагодарността към естествения.
Нали този последния апелира в своята гьотенгенска лекция към моралната потребност, която не понася, когато "механически, ходещи на два крака и на две ръце апарати" накрая се разливат в безразлични вещества, без човек да може да има надежда, че доброто, което те вършат, ще бъде възнаградено, а злото наказано. На това Фогт отговаря: "Съществуването на една безсмъртна душа за господин Вагнер не е резултат на изследването или на размишлението... Той се нуждае от една безсмъртна душа, за да може след смъртта на човека да я измъчва и наказва". Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./. В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят. "За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят".
Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения.
Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание". Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят". Тук ние срещаме едно отхвърляне на свръхсетивния морален ред на света поради морални причини. В светогледа на Чолбе се вижда също така ясно, какви качества правят материализма да бъде така приемлив за човешкото мислене.
към текста >>
Основите
на
философията
на
отвъдния
свят
са за него морални грешки, грехове против духа
на
природния ред
на
света.
На това Фогт отговаря: "Съществуването на една безсмъртна душа за господин Вагнер не е резултат на изследването или на размишлението... Той се нуждае от една безсмъртна душа, за да може след смъртта на човека да я измъчва и наказва". Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./. В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят. "За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят". Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения.
Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света.
Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание". Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят". Тук ние срещаме едно отхвърляне на свръхсетивния морален ред на света поради морални причини. В светогледа на Чолбе се вижда също така ясно, какви качества правят материализма да бъде така приемлив за човешкото мислене. Защото няма съмнение в това, че Бюхнер, Фогт и Молешот не бяха достатъчно философи, за да обосноват логически ясно техните възгледи.
към текста >>
Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане
на
това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния
свят
оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този
свят
".
В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят. "За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят". Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения. Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание".
Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят".
Тук ние срещаме едно отхвърляне на свръхсетивния морален ред на света поради морални причини. В светогледа на Чолбе се вижда също така ясно, какви качества правят материализма да бъде така приемлив за човешкото мислене. Защото няма съмнение в това, че Бюхнер, Фогт и Молешот не бяха достатъчно философи, за да обосноват логически ясно техните възгледи. Върху тях действуваше силата на фактите на естествената наука. Без да се издигнат до висините на един идейносъобразен начин на мислене, както обичаше да се изразява Гьоте, те извличаха повече като природни мислители заключенията от това, което сетивата възприемат.
към текста >>
Не би ли искало тук да се намира една съединителна точка
на
идеализма
на
Лайбниц, който считаше целия
свят
състоящ се от одушевени същества /монади/, с модерния натурализъм?
Но Чолбе не можеше да твърди за своето хипотетично кръгово движение, че то е ограничено само в мозъка. То би могло да се яви също и вън от животинския организъм. Но тогава би трябвало то да доведе със себе си душевни явления и в неоживените неща. Фактически стремящият се към нагледна яснота Чолбе не счита за изключено едно одушевление на цялата природа. "Не би ли искало казва той моят възглед да бъде едно осъществяване на това, което Платон защищава в своя "Тимей" като мирова Душа?
Не би ли искало тук да се намира една съединителна точка на идеализма на Лайбниц, който считаше целия свят състоящ се от одушевени същества /монади/, с модерния натурализъм?
" Грешката, която Чолбе направи със своето кръгово движение, се явява в увеличен размер при гениалния Карл Кристиян Планк /1819-1880 г./. Съчиненията на този мислител са били изцяло забравени, въпреки, че те са едни от най-интересните, които по-новата философия е произвела. Също така живо както материализмът Планк се стремеше към едно обяснение на възприемаемата действителност. Той укорява германския идеализъм на Фихте, Шелинг и Хегел, че този идеализъм търсеше същността на нещата едностранно в идеята.
към текста >>
На
него му беше ясно, че с този спорен въпрос беше свързано схващането
на
органическия
свят
по един естествен начин.
В най-нисшите животни трябва да може да бъде познато нещо, което е нужно само да се усъвършенства, за да се превърне в течение на времето във формата на по-висшите животни. Кювие се обърна енергично против логическите изводи на този възглед. Той беше предвидливият човек, който обърна вниманието на това, че фактите не дават никакъв повод да се стигне да такива далече простиращи се заключения. Щом Гьоте научи за този спор, за него избледня интересът към едно едновременно политическо събитие, каквото беше френската революция от месец юли. Той изказа ясно това в един разговор със Соре /през август 1830 г./.
На него му беше ясно, че с този спорен въпрос беше свързано схващането на органическия свят по един естествен начин.
В статията, която написа, той се застъпи силно за Жьофроай дьо Сент Илер /виж Гьотевите Съчинения върху Естествените науки в т. 36 на Гьотевите издания на германската национална литература./. Той каза на Йоханес фон Мюлер, че Жьофроай дьо Сент Илер върви по един път, по който той е вървял още преди 50 години. От това става ясно, какво е искал Гьоте, когато скоро след неговото идване във Ваймар той започна да изучава животинските и растителните същества. Пред неговото съзнание още тогава стоеше едно природосъобразно обяснение на разнообразието на живите организми; но също и той беше предпазлив.
към текста >>
Тези последните можеха да останат в техния идеен
свят
.
Пред неговото съзнание още тогава стоеше едно природосъобразно обяснение на разнообразието на живите организми; но също и той беше предпазлив. Той никога не твърди освен това, за което самите факти му даваха право. И в своя увод към "Метаморфоза на растенията" той казва, че тогавашното време беше доста в неясност по отношение на тези факти. Вярваше се, така се изразява той, че достатъчно е само маймуната да се изправи и да започне да върви на задните си крайници и тя може да стане човек. Мислещите съобразно резултатите на естествените науки хора живееха в едни начин на мисленето съвършено различен от този на хегелианците.
Тези последните можеха да останат в техния идеен свят.
Те можеха да развият тяхната идея за човека от идеята на маймуната, без да се грижат за това, как природата извършва това, да направи защото в действителния свят човекът да се роди наред с маймуната. Още Мишеле беше казал /виж по-горе/, че не е работа на идеята тя да се изкаже върху въпроса "как" на процесите в действителния свят. Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола. Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед.
към текста >>
Те можеха да развият тяхната идея за човека от идеята
на
маймуната, без да се грижат за това, как природата извършва това, да направи защото в действителния
свят
човекът да се роди наред с маймуната.
Той никога не твърди освен това, за което самите факти му даваха право. И в своя увод към "Метаморфоза на растенията" той казва, че тогавашното време беше доста в неясност по отношение на тези факти. Вярваше се, така се изразява той, че достатъчно е само маймуната да се изправи и да започне да върви на задните си крайници и тя може да стане човек. Мислещите съобразно резултатите на естествените науки хора живееха в едни начин на мисленето съвършено различен от този на хегелианците. Тези последните можеха да останат в техния идеен свят.
Те можеха да развият тяхната идея за човека от идеята на маймуната, без да се грижат за това, как природата извършва това, да направи защото в действителния свят човекът да се роди наред с маймуната.
Още Мишеле беше казал /виж по-горе/, че не е работа на идеята тя да се изкаже върху въпроса "как" на процесите в действителния свят. Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола. Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало.
към текста >>
Още Мишеле беше казал /виж по-горе/, че не е работа
на
идеята тя да се изкаже върху въпроса "как"
на
процесите в действителния
свят
.
И в своя увод към "Метаморфоза на растенията" той казва, че тогавашното време беше доста в неясност по отношение на тези факти. Вярваше се, така се изразява той, че достатъчно е само маймуната да се изправи и да започне да върви на задните си крайници и тя може да стане човек. Мислещите съобразно резултатите на естествените науки хора живееха в едни начин на мисленето съвършено различен от този на хегелианците. Тези последните можеха да останат в техния идеен свят. Те можеха да развият тяхната идея за човека от идеята на маймуната, без да се грижат за това, как природата извършва това, да направи защото в действителния свят човекът да се роди наред с маймуната.
Още Мишеле беше казал /виж по-горе/, че не е работа на идеята тя да се изкаже върху въпроса "как" на процесите в действителния свят.
Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола. Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало. На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени.
към текста >>
Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата
на
Небето и
на
отвъдния
свят
" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия. Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността.
Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф. Баер, Проучвания из областта на Естествената наука, 1876 г. стр. 72 и 82/. Такива трудности, които възникват за някои мислители по отношение на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените мислители. Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата.
към текста >>
Лотце /1817-1881 г./ казва именно за времето, за което става дума тук, че хората принадлежащи
на
това време ценят
истината
на
трезвото познание
на
опита според степента
на
враждебност, с която то оскърбяваше всичко, сърцето считаше за неприкосновено.
Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на основата на тези факти. Нищо не ни позволява да вникнем по-добре в сърцата на материалистите както това доверие. Те бяха упрекнати, че отнемат на нещата душата и с това им отнемат онова, което говори на сърцето, на чувствата на човека. И не изглежда ли, че те отнемат на природата всички възвишаващи чувствата качества и я свеждат до една мъртва вещ, при която техният ум задоволява само стремежа да търсят за всичко причините, които остават безучастно човешкото сърце? Не изглежда ли, като че те подкопават морала, който се издига над чистите природни духовни мотиви и искат да разгърнат знамето на животинските инстинкти, които се казват: - Да ядем и да пием, да задоволим инстинктите на нашето тяло, защото утре ще умрем?
Лотце /1817-1881 г./ казва именно за времето, за което става дума тук, че хората принадлежащи на това време ценят истината на трезвото познание на опита според степента на враждебност, с която то оскърбяваше всичко, сърцето считаше за неприкосновено.
Обаче в лицето на Карл Фогт ние се научаваме да познаваме един човек, който имаше дълбоко разбиране за красотата на природата и се стараеше да нарисува тези красоти като дилетант в живописта. Той беше човек, който не беше тъп за творенията на човешката фантазия, а се чувстваше добре в обществото на художниците и поетите. Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във въодушевление материалистите при мисълта, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите. Не трябваше ли те да си кажат: - Колко повече право за причина на духа има величественото устройство на човешкия мозък в сравнение с абстрактните понятия, с които философията се занимава? Също и упрекът за едно понижение на моралното не засяга безусловно материалистите.
към текста >>
88.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Така както не чувстваме ножа, който ни порязва, а усещаме едно състояние
на
нашите нерви; така също ние не усещаме един процес
на
външния
свят
, когато им се явява светлина, а едно състояние
на
нашия зрителен нерв.
Обаче окото ни доставя едно усещане на светлина и в други случаи. Когато то е ударено или натиснато, когато електрически той минава през главата, окото също има усещане на светлина. Следователно и в случаите, в които ние усещаме едно тяло като светещо, в тялото би могло да става нещо, което няма никаква прилика с нашето усещане на светлината: А окото би ни доставило светлина. Физиологът Йоханес Мюлер /1801-1859 г./ е направил от тези факти извода, че не знаем от външните процеси, какво усеща човек, а от неговата организация. Нашите нерви са посредници на нашите усещания.
Така както не чувстваме ножа, който ни порязва, а усещаме едно състояние на нашите нерви; така също ние не усещаме един процес на външния свят, когато им се явява светлина, а едно състояние на нашия зрителен нерв.
Вън може да става каквото си ще: Зрителният нерв превежда този намиращ се вън от нас процес в усещане на светлина. "Усещането не е довеждане до съзнанието на едно качество или на едно състояние на външните тела, а довеждане до съзнанието на едно качество, на едно състояние на нашите нерви, причинено от една външна причина. "Йоханес Мюлер, нарече този закон: Закон на специфичните сетивни енергии. Ако той е верен, тогава в нашите наблюдения ние нямаме дадено нещо отвъншния свят, а само сбора на нашите собствени състояния. Това, което възприемаме, няма нищо общо с външния свят; то е едно създание на нашия собствен организъм.
към текста >>
Ако той е верен, тогава в нашите наблюдения ние нямаме дадено нещо отвъншния
свят
, а само сбора
на
нашите собствени състояния.
Нашите нерви са посредници на нашите усещания. Така както не чувстваме ножа, който ни порязва, а усещаме едно състояние на нашите нерви; така също ние не усещаме един процес на външния свят, когато им се явява светлина, а едно състояние на нашия зрителен нерв. Вън може да става каквото си ще: Зрителният нерв превежда този намиращ се вън от нас процес в усещане на светлина. "Усещането не е довеждане до съзнанието на едно качество или на едно състояние на външните тела, а довеждане до съзнанието на едно качество, на едно състояние на нашите нерви, причинено от една външна причина. "Йоханес Мюлер, нарече този закон: Закон на специфичните сетивни енергии.
Ако той е верен, тогава в нашите наблюдения ние нямаме дадено нещо отвъншния свят, а само сбора на нашите собствени състояния.
Това, което възприемаме, няма нищо общо с външния свят; то е едно създание на нашия собствен организъм. Всъщност ние възприемаме само това, което е в нас. Забележителни природоизследователи виждат в тези мисли една неопровержима основа на тяхното схващане за света. Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него мисълта на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас. /виж в том 1 на тази книга историята на този светоглед/.
към текста >>
Това, което възприемаме, няма нищо общо с външния
свят
; то е едно създание
на
нашия собствен организъм.
Така както не чувстваме ножа, който ни порязва, а усещаме едно състояние на нашите нерви; така също ние не усещаме един процес на външния свят, когато им се явява светлина, а едно състояние на нашия зрителен нерв. Вън може да става каквото си ще: Зрителният нерв превежда този намиращ се вън от нас процес в усещане на светлина. "Усещането не е довеждане до съзнанието на едно качество или на едно състояние на външните тела, а довеждане до съзнанието на едно качество, на едно състояние на нашите нерви, причинено от една външна причина. "Йоханес Мюлер, нарече този закон: Закон на специфичните сетивни енергии. Ако той е верен, тогава в нашите наблюдения ние нямаме дадено нещо отвъншния свят, а само сбора на нашите собствени състояния.
Това, което възприемаме, няма нищо общо с външния свят; то е едно създание на нашия собствен организъм.
Всъщност ние възприемаме само това, което е в нас. Забележителни природоизследователи виждат в тези мисли една неопровержима основа на тяхното схващане за света. Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него мисълта на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас. /виж в том 1 на тази книга историята на този светоглед/. Той е на мнение, че светът на нашите усещания ни дава само знаци, сигнали за процесите в телата намиращи се във външния свят.
към текста >>
Той е
на
мнение, че светът
на
нашите усещания ни дава само знаци, сигнали за процесите в телата намиращи се във външния
свят
.
Това, което възприемаме, няма нищо общо с външния свят; то е едно създание на нашия собствен организъм. Всъщност ние възприемаме само това, което е в нас. Забележителни природоизследователи виждат в тези мисли една неопровержима основа на тяхното схващане за света. Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него мисълта на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас. /виж в том 1 на тази книга историята на този светоглед/.
Той е на мнение, че светът на нашите усещания ни дава само знаци, сигнали за процесите в телата намиращи се във външния свят.
"Аз счетох, че трябва да формулирам отношението между усещането и неговия обект така, че обясних усещането само като един знак на въздействието на обекта. Същността на един знак е само такава, че за един и същ обект се получава винаги същия знак, същия сигнал. Иначе няма никакъв вид прилика между него и неговия обект, също както между изговорената дума и обекта, който назоваваме с нея. Ние не можем даже да наречем нашите сетивни впечатление образи; защото образът изобразява нещо подобно чрез нещо подобно. В една статуя ние предаваме телесната форма чрез телесната форма, в една рисунка перспективният изглед на обекта чрез същия перспективен изглед на обекта, в една картина цвета чрез цвят".
към текста >>
В образа
на
света, който сетивата ни дават, ние нямаме работа с нещо обективно, а с нещо съвършено субективно, което сами изграждаме от това, което са въздействия
на
един никога непроникващ в нас
свят
.
Същността на един знак е само такава, че за един и същ обект се получава винаги същия знак, същия сигнал. Иначе няма никакъв вид прилика между него и неговия обект, също както между изговорената дума и обекта, който назоваваме с нея. Ние не можем даже да наречем нашите сетивни впечатление образи; защото образът изобразява нещо подобно чрез нещо подобно. В една статуя ние предаваме телесната форма чрез телесната форма, в една рисунка перспективният изглед на обекта чрез същия перспективен изглед на обекта, в една картина цвета чрез цвят". Следователно нашите усещания трябва да са нещо различно от образи на изобразеното, те не са образи на това, което става в света.
В образа на света, който сетивата ни дават, ние нямаме работа с нещо обективно, а с нещо съвършено субективно, което сами изграждаме от това, което са въздействия на един никога непроникващ в нас свят.
Насреща на този начин на мислене иде от една друга страна разглеждането на сетивните явления от гледна точка на физиката. Един звук, който чуваме, ни обръща вниманието върху едно тяло във външния свят, чиито части се намират в определено състояние на движение. Една обтегната струна трепти и ние чуваме един звук, един тон. Струната поставя в трептение въздуха. Тези трептения се разпространяват, стигат до нашето ухо; на нас ни се предава едно усещане на тон, на звук.
към текста >>
Един звук, който чуваме, ни обръща вниманието върху едно тяло във външния
свят
, чиито части се намират в определено състояние
на
движение.
Ние не можем даже да наречем нашите сетивни впечатление образи; защото образът изобразява нещо подобно чрез нещо подобно. В една статуя ние предаваме телесната форма чрез телесната форма, в една рисунка перспективният изглед на обекта чрез същия перспективен изглед на обекта, в една картина цвета чрез цвят". Следователно нашите усещания трябва да са нещо различно от образи на изобразеното, те не са образи на това, което става в света. В образа на света, който сетивата ни дават, ние нямаме работа с нещо обективно, а с нещо съвършено субективно, което сами изграждаме от това, което са въздействия на един никога непроникващ в нас свят. Насреща на този начин на мислене иде от една друга страна разглеждането на сетивните явления от гледна точка на физиката.
Един звук, който чуваме, ни обръща вниманието върху едно тяло във външния свят, чиито части се намират в определено състояние на движение.
Една обтегната струна трепти и ние чуваме един звук, един тон. Струната поставя в трептение въздуха. Тези трептения се разпространяват, стигат до нашето ухо; на нас ни се предава едно усещане на тон, на звук. Физикът изследва законите, според които вън се движат частиците на телата, през време когато ние чуваме тези или онези звуци. Казва се, че субективното усещане на звука почива на обективното движение на частиците на телата.
към текста >>
Следователно физикът изтласква цветовете и светлината вън отвъншния
свят
, защото намира в този
свят
само движение; физиологът се вижда принуден да приеме цвета и светлината вътре в душата, защото е
на
мнение, че нервът показва само своето собствено състояние, от каквото и да бъде възбуден той.
Светлината също почива на движението. Само че това движение не ни е донесено чрез трептящите частици на въздуха, а чрез трептенията на етера, това тънко вещество, което изпълва със своите вълни цялата вселена. Чрез всяко самосветещо тяло етерът е приведен във вълнообразни трептения, които стигат до ретината на нашето око и възбуждат зрителния нерв, който след това предизвиква в нас усещането за светлина. Това, което в нашия образ на света ни се представя като светлина и цвят, вън в пространството то е движение. Шлайден изразява този възглед с думите: "Светлината вън от нас в природата е движение на етера, едно движение може да бъде бавно или бързо, да има тази или онази посока, обаче явно е, че няма никакъв смисъл да говорим за едно светло или тъмно, за едно зелено или червено движение; накратко казано: - Вън от нас, усещащите същество, няма никакво светло и тъмно, никакви цветове".
Следователно физикът изтласква цветовете и светлината вън отвъншния свят, защото намира в този свят само движение; физиологът се вижда принуден да приеме цвета и светлината вътре в душата, защото е на мнение, че нервът показва само своето собствено състояние, от каквото и да бъде възбуден той.
Рязко изразява дадения чрез това възглед Х. Тен в неговата книга "Умът" /германско издание/, Бон, 1880 г. Според неговото мнение външното възприятие е една истинска халюцинация. Халюциниращият, който вижда на разстояние три крачки от себе си една мъртвешка глава, има точно същото възприятие както онзи, който възприема светлинните лъчи, които една действителна мъртвешка глава изпраща към него. В нас съществува същият вътрешен признак, безразлично, дали имаме пред нас една действителна мъртвешка глава или имаме една халюцинация.
към текста >>
Анатомът Хенле изразява същия възглед в своите "Антропологически лекции" /1876 г./: "Всичко, чрез което вярваме, че са ни осведомили за един външен
свят
, са форми
на
съзнанието, към които външният
свят
се отнася само като възбуждащи причини, като възбуждане
на
сетивата в смисъла
на
физиологията.
Единствената разлика между едното и другото възприятие е тази, че в единия случай протегнатата ръка напипва в празнотата, а в другия случай се натъква на едно твърдо съпротивление. Следователно основанието подкрепя зрението. Но подкрепата действително ли е такава, щото чрез нея да ни се предаде едно лишено от измама свидетелство? Това, което важи за едното сетиво, то важи естествено и за другото. Също и усещанията на осезанието се оказват като халюцинации.
Анатомът Хенле изразява същия възглед в своите "Антропологически лекции" /1876 г./: "Всичко, чрез което вярваме, че са ни осведомили за един външен свят, са форми на съзнанието, към които външният свят се отнася само като възбуждащи причини, като възбуждане на сетивата в смисъла на физиологията.
Външният свят няма цветове, няма звуци, няма вкусове; това, което той има действително, ние го научаваме по околен път или никак не узнаваме за него; що е това, чрез което той възбужда едно сетиво, за него заключаваме само от поведението му спрямо другите сетива, както например виждаме тона, т.е. трептенията на диапазона с очите и ги чувстваме с пръстите; същността на някои възбуди, които се откриват само на едно сетиво, например възбудата на обонятелното сетиво, и до днес е недостъпна за нас. Броят на свойствата на материята се навежда според остротата на сетивата; когато едно сетиво липсва, за съответния човек е незаменимо изгубена една група от свойства; който би имал едно сетиво повече, той би притежавал един орган за схващане на качества, които ние предчувстваме също така малко, както слепият цвета". Един обзор в областта на физиологичната литература от втората половина на 19-тото столетие показва, че този възглед за субективната природа на образа на възприятието е обхванал широки кръгове. Тук винаги ще се натъкнем на вариации на мисълта, която Й.
към текста >>
Външният
свят
няма цветове, няма звуци, няма вкусове; това, което той има действително, ние го научаваме по околен път или никак не узнаваме за него; що е това, чрез което той възбужда едно сетиво, за него заключаваме само от поведението му спрямо другите сетива, както например виждаме тона, т.е.
Следователно основанието подкрепя зрението. Но подкрепата действително ли е такава, щото чрез нея да ни се предаде едно лишено от измама свидетелство? Това, което важи за едното сетиво, то важи естествено и за другото. Също и усещанията на осезанието се оказват като халюцинации. Анатомът Хенле изразява същия възглед в своите "Антропологически лекции" /1876 г./: "Всичко, чрез което вярваме, че са ни осведомили за един външен свят, са форми на съзнанието, към които външният свят се отнася само като възбуждащи причини, като възбуждане на сетивата в смисъла на физиологията.
Външният свят няма цветове, няма звуци, няма вкусове; това, което той има действително, ние го научаваме по околен път или никак не узнаваме за него; що е това, чрез което той възбужда едно сетиво, за него заключаваме само от поведението му спрямо другите сетива, както например виждаме тона, т.е.
трептенията на диапазона с очите и ги чувстваме с пръстите; същността на някои възбуди, които се откриват само на едно сетиво, например възбудата на обонятелното сетиво, и до днес е недостъпна за нас. Броят на свойствата на материята се навежда според остротата на сетивата; когато едно сетиво липсва, за съответния човек е незаменимо изгубена една група от свойства; който би имал едно сетиво повече, той би притежавал един орган за схващане на качества, които ние предчувстваме също така малко, както слепият цвета". Един обзор в областта на физиологичната литература от втората половина на 19-тото столетие показва, че този възглед за субективната природа на образа на възприятието е обхванал широки кръгове. Тук винаги ще се натъкнем на вариации на мисълта, която Й. Розентал е изказал в своята "Обща физиология на мускулите и нервите" /1877 г./: "Усещанията, които получаваме от външни впечатления, не са зависими от тези впечатления, от природата на тези впечатления, а от природата на нашите нервни клетки.
към текста >>
Доколко нашият субективен образ
на
света ни дава знаци, сигнали
на
обективния външен
свят
, за това ни дава една представа Хелмхолц в неговата "Физиологична оптика": "Да се зададе въпросът, дали киноварът е действително червен, както го виждаме, или дали това е само една измама
на
сетивата, е безсмислено.
Броят на свойствата на материята се навежда според остротата на сетивата; когато едно сетиво липсва, за съответния човек е незаменимо изгубена една група от свойства; който би имал едно сетиво повече, той би притежавал един орган за схващане на качества, които ние предчувстваме също така малко, както слепият цвета". Един обзор в областта на физиологичната литература от втората половина на 19-тото столетие показва, че този възглед за субективната природа на образа на възприятието е обхванал широки кръгове. Тук винаги ще се натъкнем на вариации на мисълта, която Й. Розентал е изказал в своята "Обща физиология на мускулите и нервите" /1877 г./: "Усещанията, които получаваме от външни впечатления, не са зависими от тези впечатления, от природата на тези впечатления, а от природата на нашите нервни клетки. Ние не усещаме това, което действа върху нашето тяло, а само това, което става в нашия мозък".
Доколко нашият субективен образ на света ни дава знаци, сигнали на обективния външен свят, за това ни дава една представа Хелмхолц в неговата "Физиологична оптика": "Да се зададе въпросът, дали киноварът е действително червен, както го виждаме, или дали това е само една измама на сетивата, е безсмислено.
Усещането на червено е нормалната реакция на нормално изградените очи на отразената от киновара светлина. Един човек сляп за червения цвят ще вижда киновара черен или тъмно-сиво-жълт; и това също е правилната реакция на едно особено устроено око. Но той трябва да знае само, че неговото око е именно различно устроено от това на другите хора. По себе си едното усещане не е по-вярно или по-погрешно от другото, въпреки че тези, които виждат червеното имат голямото мнозинство. Въобще червеният цвят на киновара съществува само дотолкова, доколкото съществуват очи, които са употребени подобно на тези на болшинството от хората.
към текста >>
Ясно е, че за един такъв възглед целият сбор от явления
на
света се разпада
на
две части, в един
свят
на
състояние
на
движение, който е независим от особената природа
на
нашата възприемателна способност, и един
свят
на
субективни състояния, които се намират само вътре във възприемащите същества.
По себе си едното усещане не е по-вярно или по-погрешно от другото, въпреки че тези, които виждат червеното имат голямото мнозинство. Въобще червеният цвят на киновара съществува само дотолкова, доколкото съществуват очи, които са употребени подобно на тези на болшинството от хората. Същото право има то да бъде качество на киновара да се вижда черно, именно за слепите за червения цвят. Въобще отразената от киновара светлината съвсем не може да бъде наречена по себе си червена, тя е червена само за определен род очи. Нещо друго е когато твърдим, че дължините на вълните на отразената от киновара светлина има определени от особеното естество на нашето око, при което обаче тогава също се касае за отношенията на веществото и за различните системи етерни вълни".
Ясно е, че за един такъв възглед целият сбор от явления на света се разпада на две части, в един свят на състояние на движение, който е независим от особената природа на нашата възприемателна способност, и един свят на субективни състояния, които се намират само вътре във възприемащите същества.
Рязко е подчертал този възглед физиологът Дю Боа Реймонд в своята лекция: "За границите на природопознанието" изнесена на 45-тото събрание на германските природоизследователи и лекари в Лайпциг на 14 август 1872 година. Природопознанието е да припишем възприеманите от нас процеси във външния свят на движения на най-малките частици на телата или "превръщане на природните процеси в механика на атоми". Защото "психологически факт на опита е, че там, където такова превръщане е успешно", нашата потребност от познание е временно задоволена. Но и нашата нервна система и нашият мозък също са от телесно естество. Процесите, които стават в тях, могат да бъдат също само процеси на движение.
към текста >>
Природопознанието е да припишем възприеманите от нас процеси във външния
свят
на
движения
на
най-малките частици
на
телата или "превръщане
на
природните процеси в механика
на
атоми".
Същото право има то да бъде качество на киновара да се вижда черно, именно за слепите за червения цвят. Въобще отразената от киновара светлината съвсем не може да бъде наречена по себе си червена, тя е червена само за определен род очи. Нещо друго е когато твърдим, че дължините на вълните на отразената от киновара светлина има определени от особеното естество на нашето око, при което обаче тогава също се касае за отношенията на веществото и за различните системи етерни вълни". Ясно е, че за един такъв възглед целият сбор от явления на света се разпада на две части, в един свят на състояние на движение, който е независим от особената природа на нашата възприемателна способност, и един свят на субективни състояния, които се намират само вътре във възприемащите същества. Рязко е подчертал този възглед физиологът Дю Боа Реймонд в своята лекция: "За границите на природопознанието" изнесена на 45-тото събрание на германските природоизследователи и лекари в Лайпциг на 14 август 1872 година.
Природопознанието е да припишем възприеманите от нас процеси във външния свят на движения на най-малките частици на телата или "превръщане на природните процеси в механика на атоми".
Защото "психологически факт на опита е, че там, където такова превръщане е успешно", нашата потребност от познание е временно задоволена. Но и нашата нервна система и нашият мозък също са от телесно естество. Процесите, които стават в тях, могат да бъдат също само процеси на движение. Когато звукови или светлинни трептения се предават до моите сетивни органи и от там до моя мозък, те и тук не могат да бъдат нищо друго освен движения. Аз мога само да кажа: В моя мозък става определен процес на движение; и при това аз усещам "червено".
към текста >>
Без веществото
на
зрителното сетиво и без това
на
слуховото сетиво този горящ в цветове и звучащ
свят
би бил за нас тъмен и ням".
Аз мога само да кажа: В моя мозък става определен процес на движение; и при това аз усещам "червено". Защото ако е безсмислено да кажем за киновара: Той е червен, то не по-малко безсмислено е да кажем за едно движение на мозъчните части, че то е светло или тъмно, зелено или червено. "Ням и тъмен по себе си, т.е. лишен от свойства" е светът за добития чрез естественонаучното разглеждане възглед, който познава "вместо звук и светлина само трептения на една лишена от свойства материя, на една първична материя, която в случая на звука е станала теглова материя, а в случая на светлината безтегловна материя... Това, което Мойсей казва в Битие: И бе светлина, е физиологически погледнато погрешно. Светлина бе едвам когато първото червено точково око на инфузориума за първи път различи светлото от тъмното.
Без веществото на зрителното сетиво и без това на слуховото сетиво този горящ в цветове и звучащ свят би бил за нас тъмен и ням".
/Граници на природопознанието, стр. 16/. Следователно съобразно с този възглед чрез процесите във веществото на нашето зрително и слухово сетиво от немия и тъмен свят се създава като чрез магия един звучащ и цветове свят. Тъмният и ням свят е телесен; звучащият и цветен свят е душевен. Чрез какво този последният възниква от първия; чрез каквото движението става усещане? Тук, счита Дю Боа Реймонд, за нас се показва една "граница на природопознанието".
към текста >>
Следователно съобразно с този възглед чрез процесите във веществото
на
нашето зрително и слухово сетиво от немия и тъмен
свят
се създава като чрез магия един звучащ и цветове
свят
.
"Ням и тъмен по себе си, т.е. лишен от свойства" е светът за добития чрез естественонаучното разглеждане възглед, който познава "вместо звук и светлина само трептения на една лишена от свойства материя, на една първична материя, която в случая на звука е станала теглова материя, а в случая на светлината безтегловна материя... Това, което Мойсей казва в Битие: И бе светлина, е физиологически погледнато погрешно. Светлина бе едвам когато първото червено точково око на инфузориума за първи път различи светлото от тъмното. Без веществото на зрителното сетиво и без това на слуховото сетиво този горящ в цветове и звучащ свят би бил за нас тъмен и ням". /Граници на природопознанието, стр. 16/.
Следователно съобразно с този възглед чрез процесите във веществото на нашето зрително и слухово сетиво от немия и тъмен свят се създава като чрез магия един звучащ и цветове свят.
Тъмният и ням свят е телесен; звучащият и цветен свят е душевен. Чрез какво този последният възниква от първия; чрез каквото движението става усещане? Тук, счита Дю Боа Реймонд, за нас се показва една "граница на природопознанието". В нашия мозък и във външния свят съществуват само движения; в нашата душа се явяват усещания. Ние никога не ще можем да разберем, как едното се ражда от другото".
към текста >>
Тъмният и ням
свят
е телесен; звучащият и цветен
свят
е душевен.
лишен от свойства" е светът за добития чрез естественонаучното разглеждане възглед, който познава "вместо звук и светлина само трептения на една лишена от свойства материя, на една първична материя, която в случая на звука е станала теглова материя, а в случая на светлината безтегловна материя... Това, което Мойсей казва в Битие: И бе светлина, е физиологически погледнато погрешно. Светлина бе едвам когато първото червено точково око на инфузориума за първи път различи светлото от тъмното. Без веществото на зрителното сетиво и без това на слуховото сетиво този горящ в цветове и звучащ свят би бил за нас тъмен и ням". /Граници на природопознанието, стр. 16/. Следователно съобразно с този възглед чрез процесите във веществото на нашето зрително и слухово сетиво от немия и тъмен свят се създава като чрез магия един звучащ и цветове свят.
Тъмният и ням свят е телесен; звучащият и цветен свят е душевен.
Чрез какво този последният възниква от първия; чрез каквото движението става усещане? Тук, счита Дю Боа Реймонд, за нас се показва една "граница на природопознанието". В нашия мозък и във външния свят съществуват само движения; в нашата душа се явяват усещания. Ние никога не ще можем да разберем, как едното се ражда от другото". Наистина, при повърхностно разглежда не изглежда, какво чрез познанието на материалните процеси в мозъка на нас ни стават разбираеми определени процеси и заложби от духовно естество.
към текста >>
В нашия мозък и във външния
свят
съществуват само движения; в нашата душа се явяват усещания.
/Граници на природопознанието, стр. 16/. Следователно съобразно с този възглед чрез процесите във веществото на нашето зрително и слухово сетиво от немия и тъмен свят се създава като чрез магия един звучащ и цветове свят. Тъмният и ням свят е телесен; звучащият и цветен свят е душевен. Чрез какво този последният възниква от първия; чрез каквото движението става усещане? Тук, счита Дю Боа Реймонд, за нас се показва една "граница на природопознанието".
В нашия мозък и във външния свят съществуват само движения; в нашата душа се явяват усещания.
Ние никога не ще можем да разберем, как едното се ражда от другото". Наистина, при повърхностно разглежда не изглежда, какво чрез познанието на материалните процеси в мозъка на нас ни стават разбираеми определени процеси и заложби от духовно естество. Към тази категория аз причислявам паметта, течението и асоциацията на представите, последствията от упражнението, специфичните таланти и др. подобни. Обаче в най-малкото размишление ни учи, че това е една измама. Ние бихме били поучени само върху определени вътрешни условия на духовния живот, които имат еднакво значение с външните чрез сетивните впечатления, не обаче и върху възникването на духовния живот от тези условия.
към текста >>
От движението в материалния
свят
ние не можем да проникнем вътре в душевния
свят
на
усещанията.
Ние бихме били поучени само върху определени вътрешни условия на духовния живот, които имат еднакво значение с външните чрез сетивните впечатления, не обаче и върху възникването на духовния живот от тези условия. Каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атоми в моя мозък от една страна, а от друга страна в първичните, неопределими по-нататък за мене и неотрицаеми факти: Аз чувствам болка, чувствам радост, вкусвам сладко, мириша ухание на роза, чувам оргелов тон, виждам червено и между също така не посредствено произтичащата от това сигурност: Следователно аз съм? Абсолютно и завинаги е непонятно, защо за определен брой атоми на кислород, водород, азот, въглерод и т.н. не ще да е безразлично, как те стоят и се движат, как са стояли и са се движили, как ще стоят и ще се движат". За познанието не съществува никакъв мост от движението към усещането: Това е вероизповедание на Дю Боа Реймонд.
От движението в материалния свят ние не можем да проникнем вътре в душевния свят на усещанията.
Знаем, че чрез движещата се материя се ражда усещане; обаче ние не знаем, как това е възможно. Но и в света на движението ние не се издигаме над движението. Можем да посочим за нашите субективни възприятия определени форми на движение, защото от протичането на възприятията правим заключение за протичането на движенията. Обаче нямаме никаква представа, какво се движи вън в пространството. Казваме: - Материята се движи.
към текста >>
До такива закони, каквито са тези
на
движенията
на
небесните тела, могат да бъдат сведени също и движенията, които стават във външния
свят
, когато чуваме един звук, виждаме един цвят; може би някога ще могат да бъдат изчислени движенията, които стават в нашия мозък, когато изказваме съждението: Две по две прави четири.
Това, което пленява мнозина за разделяне света на две: На външни процеси на движението и на вътрешни /субективни/ на усещането и мисленето: Това е приложимостта на математиката върху първия вид промени. Когато се приеме, че съществуват материални частици /атоми/ със сили, тогава може да се изчисли, как тези атоми трябва да се движат под влиянието на тези сили. Привлекателната страна, която астрономията има с нейните строги изчислителни методи, бе пренесена в най-малките частици на телата. Астрономът изчислява от законите на небесната механика начина, по който небесните тела се движат. В откриването на планетите Нептун учените изживяха едно тържество на тази небесна механика.
До такива закони, каквито са тези на движенията на небесните тела, могат да бъдат сведени също и движенията, които стават във външния свят, когато чуваме един звук, виждаме един цвят; може би някога ще могат да бъдат изчислени движенията, които стават в нашия мозък, когато изказваме съждението: Две по две прави четири.
В момента, когато всичко ще може да се изчислява всичко, което може да доведе до изчислителни формули, светът ще бъде обяснен математически. В своето съчинение "Философски опит върху вероятностите" /1814/ Лаплас даде едно описание на идеала на едно такова обяснение на света: "Един дух, който за даден момент ще познава всички сили, които оживяват природата, и взаимното положение на съществата, от които тя се състои, когато освен това той би бил достатъчно обхватен, за да може да подложи на анализ тези данни, би разбрал в същата формула движението на големите небесни тела и на най-лекия атом: За него нищо не би било сигурно, и бъдещето както и миналото биха стояли пред неговия поглед. В съвършенството, което е знаел да даде на астрономията, човешкият ум предлага едно слабо копие на един такъв ум". Във връзка с тези думи Дю Боа Реймонд казва: "Както астрономът предсказва деня, в който след години една комета отново ще се яви от глъбините на мировото пространство на небесния свод, така един такъв дух би прочел в своите изчисления деня, когато гръцкият кръст отново ще блесне на джамията св.
към текста >>
Сетивният
свят
е продукт
на
нашата организация.
Без око няма никакъв цвят. Аз вярвам, че имам пред мене един предмет, когато погледна по-точно, намирам, че моето око, следователно аз създавам предмета. Но сега искам да наблюдавам моето собствено око. Мога ли аз да сторя това по друг начин, освен отново с моите органи? Не е ли следователно също и представата, която си образувам за мене, само моя представа?
Сетивният свят е продукт на нашата организация.
Нашите видими органи са подобно на всички други части на света на явленията само образи на едни непознат свят. Ето защо нашата действителна организация остава също така скрита за нас, както действителните външни неща. Ние постоянно имаме пред нас само продукта на двете. Ние създаваме на основата на един непознат за нас свят от един непознат за нас Аз един свят от представи, който е всичко, с което можем да се занимаваме. Ланге се пита: - Докъде води логически последователния материализъм?
към текста >>
Нашите видими органи са подобно
на
всички други части
на
света
на
явленията само образи
на
едни непознат
свят
.
Аз вярвам, че имам пред мене един предмет, когато погледна по-точно, намирам, че моето око, следователно аз създавам предмета. Но сега искам да наблюдавам моето собствено око. Мога ли аз да сторя това по друг начин, освен отново с моите органи? Не е ли следователно също и представата, която си образувам за мене, само моя представа? Сетивният свят е продукт на нашата организация.
Нашите видими органи са подобно на всички други части на света на явленията само образи на едни непознат свят.
Ето защо нашата действителна организация остава също така скрита за нас, както действителните външни неща. Ние постоянно имаме пред нас само продукта на двете. Ние създаваме на основата на един непознат за нас свят от един непознат за нас Аз един свят от представи, който е всичко, с което можем да се занимаваме. Ланге се пита: - Докъде води логически последователния материализъм? Да приемем, че всички заключения на нашия ум и всички усещания на нашите сетива са произведени чрез дейността на нашия свързан с материални условия мозък и на също така материалните органи.
към текста >>
Ние създаваме
на
основата
на
един непознат за нас
свят
от един непознат за нас Аз един
свят
от представи, който е всичко, с което можем да се занимаваме.
Не е ли следователно също и представата, която си образувам за мене, само моя представа? Сетивният свят е продукт на нашата организация. Нашите видими органи са подобно на всички други части на света на явленията само образи на едни непознат свят. Ето защо нашата действителна организация остава също така скрита за нас, както действителните външни неща. Ние постоянно имаме пред нас само продукта на двете.
Ние създаваме на основата на един непознат за нас свят от един непознат за нас Аз един свят от представи, който е всичко, с което можем да се занимаваме.
Ланге се пита: - Докъде води логически последователния материализъм? Да приемем, че всички заключения на нашия ум и всички усещания на нашите сетива са произведени чрез дейността на нашия свързан с материални условия мозък и на също така материалните органи. Тогава ние се намираме пред необходимостта да изследваме нашия организъм, за да видим, как той действа. Но това ние можем да сторим пак с нашите органи. Никакъв цвят без око; но също така никакво око без око.
към текста >>
Но не по-малко имаме право, да считаме не само явяващия се за нас външен
свят
, но също и органите, с които схващаме този
свят
, като чисти образи
на
действително съществуващото.
Но това ние можем да сторим пак с нашите органи. Никакъв цвят без око; но също така никакво око без око. "Последователно материалистичното разглеждане на нещата се превръща чрез това в едно последователно идеалистично разглеждане. В нашето същество не можем да предположим никаква пропаст. Ние не можем да приписваме отделни функции на нашия организъм, на нашето същество на една физическа природа, а други на една духовна природа, и имаме право, когато за всичко, също и за механизма на мисленето, предположим физически условия и не си почиваме, докато не ги намерим.
Но не по-малко имаме право, да считаме не само явяващия се за нас външен свят, но също и органите, с които схващаме този свят, като чисти образи на действително съществуващото.
Окото, с което вярваме, че виждаме, е самото то един продукт на нашата представа, и когато намираме, че нашите зрителни образи са предизвикани от устройството на окото, ние никога не трябва да забравяме, че също и окото заедно с всички свързани с него органи, зрителният нерв заедно с мозъка и всички структури, които бихме искали да открием още там като причина на мисленето, са само представи, които на истина образуват един свързан в себе си свят, но все пак един свят, който сочи над самия себе си... Както казва Хелмхолц, сетивата ни дават въздействията на нещата, а не верни образи, камо ли самите неща. Към тези части въздействия принадлежат обаче също и самите сетива заедно с мозъка и с молекулярните движения, които си представяме в него". /История на материализма, стр. 734 и следв./ Ето защо Ланге предполага един свят отвъд нашия, независимо от това, дали този свят се състои от вещи в себе си или от нещо друго, което няма нищо общо с "вещта в себе си", тъй като също и това понятие, което си съставяме на границата на нашата област принадлежи само на света на нашите представи. Следователно светогледът на Ланге води до мнението, че ние имаме само един свят от представи.
към текста >>
Окото, с което вярваме, че виждаме, е самото то един продукт
на
нашата представа, и когато намираме, че нашите зрителни образи са предизвикани от устройството
на
окото, ние никога не трябва да забравяме, че също и окото заедно с всички свързани с него органи, зрителният нерв заедно с мозъка и всички структури, които бихме искали да открием още там като причина
на
мисленето, са само представи, които
на
истина образуват един свързан в себе си
свят
, но все пак един
свят
, който сочи над самия себе си... Както казва Хелмхолц, сетивата ни дават въздействията
на
нещата, а не верни образи, камо ли самите неща.
Никакъв цвят без око; но също така никакво око без око. "Последователно материалистичното разглеждане на нещата се превръща чрез това в едно последователно идеалистично разглеждане. В нашето същество не можем да предположим никаква пропаст. Ние не можем да приписваме отделни функции на нашия организъм, на нашето същество на една физическа природа, а други на една духовна природа, и имаме право, когато за всичко, също и за механизма на мисленето, предположим физически условия и не си почиваме, докато не ги намерим. Но не по-малко имаме право, да считаме не само явяващия се за нас външен свят, но също и органите, с които схващаме този свят, като чисти образи на действително съществуващото.
Окото, с което вярваме, че виждаме, е самото то един продукт на нашата представа, и когато намираме, че нашите зрителни образи са предизвикани от устройството на окото, ние никога не трябва да забравяме, че също и окото заедно с всички свързани с него органи, зрителният нерв заедно с мозъка и всички структури, които бихме искали да открием още там като причина на мисленето, са само представи, които на истина образуват един свързан в себе си свят, но все пак един свят, който сочи над самия себе си... Както казва Хелмхолц, сетивата ни дават въздействията на нещата, а не верни образи, камо ли самите неща.
Към тези части въздействия принадлежат обаче също и самите сетива заедно с мозъка и с молекулярните движения, които си представяме в него". /История на материализма, стр. 734 и следв./ Ето защо Ланге предполага един свят отвъд нашия, независимо от това, дали този свят се състои от вещи в себе си или от нещо друго, което няма нищо общо с "вещта в себе си", тъй като също и това понятие, което си съставяме на границата на нашата област принадлежи само на света на нашите представи. Следователно светогледът на Ланге води до мнението, че ние имаме само един свят от представи. Обаче този свят от представи ни заставя да приемем, че зад него съществува нещо; но той се оказва съвсем него ден да се произнесем но някакъв начин върху това нещо.
към текста >>
734 и следв./ Ето защо Ланге предполага един
свят
отвъд нашия, независимо от това, дали този
свят
се състои от вещи в себе си или от нещо друго, което няма нищо общо с "вещта в себе си", тъй като също и това понятие, което си съставяме
на
границата
на
нашата област принадлежи само
на
света
на
нашите представи.
Ние не можем да приписваме отделни функции на нашия организъм, на нашето същество на една физическа природа, а други на една духовна природа, и имаме право, когато за всичко, също и за механизма на мисленето, предположим физически условия и не си почиваме, докато не ги намерим. Но не по-малко имаме право, да считаме не само явяващия се за нас външен свят, но също и органите, с които схващаме този свят, като чисти образи на действително съществуващото. Окото, с което вярваме, че виждаме, е самото то един продукт на нашата представа, и когато намираме, че нашите зрителни образи са предизвикани от устройството на окото, ние никога не трябва да забравяме, че също и окото заедно с всички свързани с него органи, зрителният нерв заедно с мозъка и всички структури, които бихме искали да открием още там като причина на мисленето, са само представи, които на истина образуват един свързан в себе си свят, но все пак един свят, който сочи над самия себе си... Както казва Хелмхолц, сетивата ни дават въздействията на нещата, а не верни образи, камо ли самите неща. Към тези части въздействия принадлежат обаче също и самите сетива заедно с мозъка и с молекулярните движения, които си представяме в него". /История на материализма, стр.
734 и следв./ Ето защо Ланге предполага един свят отвъд нашия, независимо от това, дали този свят се състои от вещи в себе си или от нещо друго, което няма нищо общо с "вещта в себе си", тъй като също и това понятие, което си съставяме на границата на нашата област принадлежи само на света на нашите представи.
Следователно светогледът на Ланге води до мнението, че ние имаме само един свят от представи. Обаче този свят от представи ни заставя да приемем, че зад него съществува нещо; но той се оказва съвсем него ден да се произнесем но някакъв начин върху това нещо. Този е светогледът на абсолютното незнание, на агностицизма. Че всеки научен стремеж трябва да остане безплоден, ако той не се придържа към това, което сетивата казват и към логическия ум, който свързва данните на сетивата: Това е убеждението на Ланге. Но че сетивата и умът заедно не ни доставят нищо, освен един резултат на нашия собствен организъм, това му е ясно от неговите разглеждания върху произхода на познанието.
към текста >>
Следователно светогледът
на
Ланге води до мнението, че ние имаме само един
свят
от представи.
Но не по-малко имаме право, да считаме не само явяващия се за нас външен свят, но също и органите, с които схващаме този свят, като чисти образи на действително съществуващото. Окото, с което вярваме, че виждаме, е самото то един продукт на нашата представа, и когато намираме, че нашите зрителни образи са предизвикани от устройството на окото, ние никога не трябва да забравяме, че също и окото заедно с всички свързани с него органи, зрителният нерв заедно с мозъка и всички структури, които бихме искали да открием още там като причина на мисленето, са само представи, които на истина образуват един свързан в себе си свят, но все пак един свят, който сочи над самия себе си... Както казва Хелмхолц, сетивата ни дават въздействията на нещата, а не верни образи, камо ли самите неща. Към тези части въздействия принадлежат обаче също и самите сетива заедно с мозъка и с молекулярните движения, които си представяме в него". /История на материализма, стр. 734 и следв./ Ето защо Ланге предполага един свят отвъд нашия, независимо от това, дали този свят се състои от вещи в себе си или от нещо друго, което няма нищо общо с "вещта в себе си", тъй като също и това понятие, което си съставяме на границата на нашата област принадлежи само на света на нашите представи.
Следователно светогледът на Ланге води до мнението, че ние имаме само един свят от представи.
Обаче този свят от представи ни заставя да приемем, че зад него съществува нещо; но той се оказва съвсем него ден да се произнесем но някакъв начин върху това нещо. Този е светогледът на абсолютното незнание, на агностицизма. Че всеки научен стремеж трябва да остане безплоден, ако той не се придържа към това, което сетивата казват и към логическия ум, който свързва данните на сетивата: Това е убеждението на Ланге. Но че сетивата и умът заедно не ни доставят нищо, освен един резултат на нашия собствен организъм, това му е ясно от неговите разглеждания върху произхода на познанието. Следователно всъщност за него светът е едно творение на сетивата и на ума.
към текста >>
Обаче този
свят
от представи ни заставя да приемем, че зад него съществува нещо; но той се оказва съвсем него ден да се произнесем но някакъв начин върху това нещо.
Окото, с което вярваме, че виждаме, е самото то един продукт на нашата представа, и когато намираме, че нашите зрителни образи са предизвикани от устройството на окото, ние никога не трябва да забравяме, че също и окото заедно с всички свързани с него органи, зрителният нерв заедно с мозъка и всички структури, които бихме искали да открием още там като причина на мисленето, са само представи, които на истина образуват един свързан в себе си свят, но все пак един свят, който сочи над самия себе си... Както казва Хелмхолц, сетивата ни дават въздействията на нещата, а не верни образи, камо ли самите неща. Към тези части въздействия принадлежат обаче също и самите сетива заедно с мозъка и с молекулярните движения, които си представяме в него". /История на материализма, стр. 734 и следв./ Ето защо Ланге предполага един свят отвъд нашия, независимо от това, дали този свят се състои от вещи в себе си или от нещо друго, което няма нищо общо с "вещта в себе си", тъй като също и това понятие, което си съставяме на границата на нашата област принадлежи само на света на нашите представи. Следователно светогледът на Ланге води до мнението, че ние имаме само един свят от представи.
Обаче този свят от представи ни заставя да приемем, че зад него съществува нещо; но той се оказва съвсем него ден да се произнесем но някакъв начин върху това нещо.
Този е светогледът на абсолютното незнание, на агностицизма. Че всеки научен стремеж трябва да остане безплоден, ако той не се придържа към това, което сетивата казват и към логическия ум, който свързва данните на сетивата: Това е убеждението на Ланге. Но че сетивата и умът заедно не ни доставят нищо, освен един резултат на нашия собствен организъм, това му е ясно от неговите разглеждания върху произхода на познанието. Следователно всъщност за него светът е едно творение на сетивата и на ума. Това мнение го довежда до там, да не повдига никакъв въпрос за истинността на идеите.
към текста >>
Така Ланге смята чрез това да осигури
на
идеалния
свят
неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен
свят
в измислица, в поезия.
Шилер, Хегел, Хинц и Кунц виждат едно цвете по същия начин; това, което Шилер измисля върху цветето, което Хегел мисли върху него, Хинц и Кунц /Иван и Драган/ не го измислят и мислят по същия начин. Обаче като Иван и Драган грешат, когато считат тяхната представа за цветето за нещо действително намиращо се вън от тях, така Шилер и Хегел биха грешили, ако биха считали своите идеи за нещо друго освен измислици, които отговарят на техните духовни нужди. Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия. Това, което се издига над измислиците на сетивата и на ума, е работа на отделния индивид. Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител".
Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия.
Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията". "Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство. Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света".
към текста >>
Човек трябва де си изгради един идеален
свят
; но той трябва да има съзнанието, че този идеален
свят
не е нищо друго освен едно измисляне.
Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света". /История на материализма, 1887 г., стр. 824 и следв./ Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне.
Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне.
Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица. Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата. "Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения.
към текста >>
Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам
истината
; идеализмът е измислица.
Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света". /История на материализма, 1887 г., стр. 824 и следв./ Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне. Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне.
Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица.
Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата. "Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения. Трябва ли обаче това свободно деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука?
към текста >>
"Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение
на
действителността чрез един създаден от самия него идеален
свят
, и че най-висшите и най-благородни функции
на
неговия дух действат съвместно в такива творения.
Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне. Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица. Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата.
"Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения.
Трябва ли обаче това свободно деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука? Тогава материализмът винаги ще се явява отново и ще разрушава най-смелите спекулации, като се стреми да отговаря на стремежа към единство на разума с един минимум на издигане над действителното и доказуемото". /История на материализма, стр. 828/. При Ланге един пълнен идеализъм върви тържествено наред с едно пълно отказване от истината. За него светът е измислица, съчинение; обаче едно съчинение, което той като такова не по-малко цени, както ако би искал да го познае за истина, за действителност.
към текста >>
При Ланге един пълнен идеализъм върви тържествено наред с едно пълно отказване от
истината
.
Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата. "Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения. Трябва ли обаче това свободно деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука? Тогава материализмът винаги ще се явява отново и ще разрушава най-смелите спекулации, като се стреми да отговаря на стремежа към единство на разума с един минимум на издигане над действителното и доказуемото". /История на материализма, стр. 828/.
При Ланге един пълнен идеализъм върви тържествено наред с едно пълно отказване от истината.
За него светът е измислица, съчинение; обаче едно съчинение, което той като такова не по-малко цени, както ако би искал да го познае за истина, за действителност. Сред модерното развитие на светогледите две течения с рязко изразен естественонаучен характер стоят сурово едно срещу друго. Монистичното, в което се движи Хекеловият начин на мислене, и едно дуалистично течение, чийто най-енергичен и най-последователен защитник е Ф. А. Ланге. Монизмът вижда в света, който човек може да наблюдава, една истинска действителност и не се съмнява в това, че със своето придържащо се към наблюдението мислене той може да добие също познания от съществено значение върху тази действителност.
към текста >>
Дуалистичният възглед
на
Ланге дели света
на
един познат и
на
един непознат
свят
.
Монистичното, в което се движи Хекеловият начин на мислене, и едно дуалистично течение, чийто най-енергичен и най-последователен защитник е Ф. А. Ланге. Монизмът вижда в света, който човек може да наблюдава, една истинска действителност и не се съмнява в това, че със своето придържащо се към наблюдението мислене той може да добие също познания от съществено значение върху тази действителност. Той не си въобразява, че може да изчерпи основната същност на света с няколко смело измислени формули; на ръка с фактите той пристъпва напред и си образува идеи върху връзките на тези неща. Обаче за тези свои идеи той е убеден, че те му дават едно знание за едно истинско съществуване.
Дуалистичният възглед на Ланге дели света на един познат и на един непознат свят.
Първия свят той третира по същия начин както монизмът според ръководната нишка на наблюдението и на съзерцаващото мислене. Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света. Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението. В идеите и идеалите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност. В природата той вижда най-висшето съществуване, което иска да познае не само чрез мисленето, но на което дарява една сърдечна отдайност, своята цяла любов.
към текста >>
Първия
свят
той третира по същия начин както монизмът според ръководната нишка
на
наблюдението и
на
съзерцаващото мислене.
А. Ланге. Монизмът вижда в света, който човек може да наблюдава, една истинска действителност и не се съмнява в това, че със своето придържащо се към наблюдението мислене той може да добие също познания от съществено значение върху тази действителност. Той не си въобразява, че може да изчерпи основната същност на света с няколко смело измислени формули; на ръка с фактите той пристъпва напред и си образува идеи върху връзките на тези неща. Обаче за тези свои идеи той е убеден, че те му дават едно знание за едно истинско съществуване. Дуалистичният възглед на Ланге дели света на един познат и на един непознат свят.
Първия свят той третира по същия начин както монизмът според ръководната нишка на наблюдението и на съзерцаващото мислене.
Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света. Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението. В идеите и идеалите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност. В природата той вижда най-висшето съществуване, което иска да познае не само чрез мисленето, но на което дарява една сърдечна отдайност, своята цяла любов. Дуализмът на Ланге счита природата за неподходяща да задоволи най-висшите потребности на духа.
към текста >>
Монизмът вярва в истинността
на
действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен
свят
в това, че основа
на
този идеен
свят
на
света
на
наблюдението.
Той не си въобразява, че може да изчерпи основната същност на света с няколко смело измислени формули; на ръка с фактите той пристъпва напред и си образува идеи върху връзките на тези неща. Обаче за тези свои идеи той е убеден, че те му дават едно знание за едно истинско съществуване. Дуалистичният възглед на Ланге дели света на един познат и на един непознат свят. Първия свят той третира по същия начин както монизмът според ръководната нишка на наблюдението и на съзерцаващото мислене. Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света.
Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението.
В идеите и идеалите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност. В природата той вижда най-висшето съществуване, което иска да познае не само чрез мисленето, но на което дарява една сърдечна отдайност, своята цяла любов. Дуализмът на Ланге счита природата за неподходяща да задоволи най-висшите потребности на духа. Той трябва да приеме за този дух съществуването на един особен свят на по-висшето измисляне, на по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето. В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос.
към текста >>
Той трябва да приеме за този дух съществуването
на
един особен
свят
на
по-висшето измисляне,
на
по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето.
Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света. Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението. В идеите и идеалите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност. В природата той вижда най-висшето съществуване, което иска да познае не само чрез мисленето, но на което дарява една сърдечна отдайност, своята цяла любов. Дуализмът на Ланге счита природата за неподходяща да задоволи най-висшите потребности на духа.
Той трябва да приеме за този дух съществуването на един особен свят на по-висшето измисляне, на по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето.
В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос. Познанието не може да гарантира на дуализма едно такова задоволство. Той трябва да мери стойността на живота със същности различни от истината. Идеите нямат стойност, защото са от истината. Те имат стойност, за щото служат на живота в неговите най-висши форми.
към текста >>
Той трябва да мери стойността
на
живота със същности различни от
истината
.
В природата той вижда най-висшето съществуване, което иска да познае не само чрез мисленето, но на което дарява една сърдечна отдайност, своята цяла любов. Дуализмът на Ланге счита природата за неподходяща да задоволи най-висшите потребности на духа. Той трябва да приеме за този дух съществуването на един особен свят на по-висшето измисляне, на по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето. В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос. Познанието не може да гарантира на дуализма едно такова задоволство.
Той трябва да мери стойността на живота със същности различни от истината.
Идеите нямат стойност, защото са от истината. Те имат стойност, за щото служат на живота в неговите най-висши форми. Животът не се оценява с идеите, а идеите получават стойност при тяхната плодотворност за живота. Човекът се стреми не към истински познания, а към пълно ценни мисли. * * *
към текста >>
Идеите нямат стойност, защото са от
истината
.
Дуализмът на Ланге счита природата за неподходяща да задоволи най-висшите потребности на духа. Той трябва да приеме за този дух съществуването на един особен свят на по-висшето измисляне, на по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето. В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос. Познанието не може да гарантира на дуализма едно такова задоволство. Той трябва да мери стойността на живота със същности различни от истината.
Идеите нямат стойност, защото са от истината.
Те имат стойност, за щото служат на живота в неговите най-висши форми. Животът не се оценява с идеите, а идеите получават стойност при тяхната плодотворност за живота. Човекът се стреми не към истински познания, а към пълно ценни мисли. * * * В признаването на естественонаучния начин на мислене Ф. А.
към текста >>
Това се вижда съвършено ясно и в една друга област
на
идейния
свят
на
19-тото столетие.
* * * В признаването на естественонаучния начин на мислене Ф. А. Ланге е в съгласие с монизма дотолкова, доколкото отрича всякакъв друг източник за познаване на действителното; само че той отрича на този начин на мислене всяка способност да проникне в същността на нещата. За да се движи върху сигурна почва, той отрязва крилата на човешкия начин на мислене. Това, което Ланге върши по един внушителен начин, отговаря на една дълбоко кореняща се в развитието на светогледите на новото време склонност на мислите.
Това се вижда съвършено ясно и в една друга област на идейния свят на 19-тото столетие.
Минавайки през различните фази този идеен свят се развива до гледища, от които Херберт Спенсер основава по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание на света, а от друга страна изповядва агностицизъм по отношение същността на съществуването. Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер. "В едно от неговите есета /1852 г./ Херберт Спенсер поставя една срещу друга теорията на сътворението и тази на органическото развитие на един чудно сръчен и действен начин. От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия.
към текста >>
Минавайки през различните фази този идеен
свят
се развива до гледища, от които Херберт Спенсер основава по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание
на
света, а от друга страна изповядва агностицизъм по отношение същността
на
съществуването.
В признаването на естественонаучния начин на мислене Ф. А. Ланге е в съгласие с монизма дотолкова, доколкото отрича всякакъв друг източник за познаване на действителното; само че той отрича на този начин на мислене всяка способност да проникне в същността на нещата. За да се движи върху сигурна почва, той отрязва крилата на човешкия начин на мислене. Това, което Ланге върши по един внушителен начин, отговаря на една дълбоко кореняща се в развитието на светогледите на новото време склонност на мислите. Това се вижда съвършено ясно и в една друга област на идейния свят на 19-тото столетие.
Минавайки през различните фази този идеен свят се развива до гледища, от които Херберт Спенсер основава по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание на света, а от друга страна изповядва агностицизъм по отношение същността на съществуването.
Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер. "В едно от неговите есета /1852 г./ Херберт Спенсер поставя една срещу друга теорията на сътворението и тази на органическото развитие на един чудно сръчен и действен начин. От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия. Авторът е третирал също /1855 г./ и психологията според принципа на необходимото степенувано добиване на всяка духовна сила и способност".
към текста >>
Обаче към първичните определения
на
съзнанието принадлежи и това, че всяка вещ в този
свят
е зависима от нещо, което ние не познаваме.
Изпъкващи личности, които стоят сред това развитие, са Уйлям Хемилтън /1788-1856 г./, Хенри Менсъл /1820-1871 г./, Уйлям Уйуъл /1795-1866 г./, Джон Хершел /1792-1871 г./, Джеимс Мил /1773-1836 г./, Джон Стюарт Мил /1806-1873 г./, Александър Бейн /роден в 1818 г./, Херберт Спенсер /роден в 1820 г./. Всички те поставят психологията в центъра на техния светоглед. Също и за Хемилтън за истина важи тава, което първоначално душата си вижда принудена да приеме за истина. По отношение на първичните истини престава доказателството и разбирането; ние можем просто да констатираме тяхното появяване на хоризонта на съзнанието. В този смисъл те са неразбираеми.
Обаче към първичните определения на съзнанието принадлежи и това, че всяка вещ в този свят е зависима от нещо, което ние не познаваме.
Ние намираме в света, в който живеем само зависими неща, някъде нещо без условно независимо. Обаче такова нещо трябва да съществува. Когато намерим нещо зависимо, ние трябва да предположим нещо независимо. С нашето мислене не можем да проникнем в независимото. Човешкото знание е разчетено върху зависимото и се заплита в противоречия, когато прилага своите мисли, които са много подходящи за зависимото, върху независимото.
към текста >>
С помощта
на
забележителни научни открития той се старае да познае, колко от нашите представи принадлежи
на
външния
свят
и колко
на
самия човек.
Не ще прекалим ако кажем, че Менсъл е един адвокат на вярата, който не разсъждава безпартийно за религиозната догма. Той е на мнение, че религиозните истини на откровението заплитат безусловно познанието в противоречия. Обаче това не се дължи на някаква липса в истините на откровението, а на това, че човешкият дух е ограничен и никога не може да проникне в областите, за които говори откровението. Уйлям Уйуъл вярва, че най-добре може да постигне един възглед за значението, произхода и стойността на човешкото знание, като се изследва, как отварящи пътища духове на науката са стигнали до техните познания. Неговата "История на индуктивните науки" /1837 г./ и неговата "Философия на индуктивните науки" /1840 г./ се занимават с това, да прозрат психологията на научното изследване.
С помощта на забележителни научни открития той се старае да познае, колко от нашите представи принадлежи на външния свят и колко на самия човек.
Уйуъл намира, че във всяка наука човекът допълва от себе си наблюдението. Кеплер притежава понятието на елипсата, преди да открие, че планетите се движат в елипси. Следователно науките се раждат не само чрез приемане отвън, а чрез дейна намеса на човешкия дух, който отпечатва своите закони на това, което приема. Обаче науките не стигат до последните същности на нещата. Те се занимават с подробностите на света.
към текста >>
Обаче както за всяка отделна вещ се приема например една причина, трябва да се предположи една такава причина и за целия
свят
.
Уйуъл намира, че във всяка наука човекът допълва от себе си наблюдението. Кеплер притежава понятието на елипсата, преди да открие, че планетите се движат в елипси. Следователно науките се раждат не само чрез приемане отвън, а чрез дейна намеса на човешкия дух, който отпечатва своите закони на това, което приема. Обаче науките не стигат до последните същности на нещата. Те се занимават с подробностите на света.
Обаче както за всяка отделна вещ се приема например една причина, трябва да се предположи една такава причина и за целия свят.
Тъй като науката не е в състояние да разбере една такава причина, трябва да се намеси допълващо догмата. Както Уйуъл също така и Хершел се стреми да добие един възглед върху раждането на знанието в човешкия дух чрез разглеждането на множество примери. /"Встъпителна лекция върху изучаването на натурфилософията", е излязла в 1831 година. / Джон Стюарт Мил принадлежи към онзи тип мислители, които са проникнати от чувството: човек не може да бъде достатъчно предпазлив, когато се касае за установяване на това, което в човешкото познание е сигурно и кое е несигурно. Фактът, че още от момчешка възраст той е бил въведен в най-различните клонове на знанието, е оставил своя отпечатък върху неговия дух.
към текста >>
И понеже познава най-непосредствено себе си, той вярва в това, което познава в себе си и според него съди за целия останал
свят
.
В човека представите биха искали по възможност да се свържат по един различен начин, отколкото вън от света са свързани нещата. Върху това недоверие е изградена логиката на Джон Стюарт Мил, която в 1843 година излезе като негово главно съчинение под заглавието "Система на логиката"/. Едва ли можем да си представим по въпроса на светогледа една по-остра противоположност от тази съществуваща между "Логиката" на Мил и излязлата 27 години по-рано Хегелова "Наука на логиката". При Хегел ние намираме най-високото доверие към мисленето, пълната сигурност върху това, че не може да ни измами това, което изживяваме в самите нас Хегел се чувствува като член на свето. Следователно това, което той изживява в себе си, трябва да принадлежи също и на света.
И понеже познава най-непосредствено себе си, той вярва в това, което познава в себе си и според него съди за целия останал свят.
Той си казва: Когато възприема еднавъншна вещ, тя може да ми покаже само нейната външна страна, а нейната същност остава забулена. Това е невъзможно при самия мене. Аз прониквам себе си с моя поглед. Но след това аз мога да сравня нещата вън с моето собствено същество. Когато те издават в тяхната външна страна нещо от моето собствено същество, тогава аз трябва да им припиша също нещо от моето същество.
към текста >>
От тази възможност, че около един център се подрежда един
свят
от представи, се ражда представата за "Аза".
Мил е убеден, който е свикнал с абстракция и анализ и честно прилага своите способности, след достатъчно упражнение на своята мисловна способност не намира никаква трудност в идеята, че в някоя звездна система различна от нашата не ще се намери нищо от законите, които са валидни за нашата. Логически последователно е само тогава, когато тази гледна точка на зрител на света се разпростре от страна на Мил и върху собствения Аз на човека. Вътре в този Аз идват и си отиват представи, свързват се и се разделят; за това човекът има възприятие. Едно същество, което като "Аз" остава еднакво на себе си в това идване и отиване, разделяне и свързване на представите, такова същество той не вижда. До сега той е виждал да възникват в него представи и предполага, че така ще бъде по-нататък.
От тази възможност, че около един център се подрежда един свят от представи, се ражда представата за "Аза".
Следователно и спрямо своя собствен "Аз" човекът е зрител. Той се оставя неговите представи да му кажат, какво може да знае върху себе си. Мил разглежда фактите на спомена и на очакването. Когато всичко, което знае за себе си, трябва да се изчерпи в представи, аз не мога да кажа: - Аз си спомням за една представа, която съм имал по-рано, или аз очаквам настъпването на определено изживяване, а една представа си спомня за самата себе си или очаква своето бъдеще настъпван. "Когато" казва Мил "говорим за една редица от възприятия, която осъзнава себе си като развиваща се и минала.
към текста >>
Всичко, което този последният знае за отвъдния непознат
свят
, че съществува възможността този
свят
да предизвика в него възприятия.
И сега ние се намираме в дилемата, или да кажем, че "Азът или духът и нещо различно от възприятията, или да твърдим парадокса, че една проста редица от представи може да има съзнание за своето минало и бъдеще". Мил не може да излезе от тази дилема. За него тя крие в себе си една неразрешима загадка. Той е скъсал именно връзката между себе си, наблюдателя, и света и не е в състояние да я завърже. За него светът остава нещо отвъдно непознато, което прави впечатление върху човека.
Всичко, което този последният знае за отвъдния непознат свят, че съществува възможността този свят да предизвика в него възприятия.
Следователно вместо за действителни неща вън от него, човекът може всъщност да говори само за това, че съществуват възможности за възприятие. Който говори за вещи в себе си, се губи в празни думи; само който говори за съществуващата възможност за настъпване на усещания, възприятия, представи, той се движи на почвата на фактите. Стюарт Мил изпитва едно остро отвращение към всички мисли, които са добити по други пътища освен чрез сравнение на фактите, чрез проследяване на подобното, аналогичното и съпринадлежащото в явленията. Той счита, че на човешкото поведение в живота може да се нанесе най-голяма вреда, когато човек се люлее във вярването: Може да се стигне до някаква истина по друг път освен чрез наблюдението. В това отвращение на Мил ние чувствуваме страха, да не би при всеки стремеж към познание той да се държи по друг начин освен като приемащ /пасивен/ по отношение на нещата.
към текста >>
Колкото и големи да са заслугите
на
Мил за намиране
на
методите, чрез които човек познава всичко, което не зависи от него: Чрез неговия метод не може да се добие един възглед върху това, в какво отношение стои човек към самия себе си и към външния
свят
.
Именно фактът, че при това той е самодеен, това го обърква. Той би искал да заличи напълно своето себе, за да не би да примеси нещо погрешно и това, което явленията казват върху себе си. Той не оценява правилно факта, че неговото мислене също принадлежи към природата както и растежът на един стрък трева. Но както е ясно, че трябва да наблюдаваме стръка трева, когато искаме да знаем нещо за него, така ясно би трябвало да бъде също, че трябва да запитаме и нашето собствено самодейно мислене, когато искаме да узнаем нещо за него. Как бихме искали, според думите на Гьоте, да познаем нашето отношение към самите нас и към света, ако в процеси на познанието искаме да заличим изцяло себе си?
Колкото и големи да са заслугите на Мил за намиране на методите, чрез които човек познава всичко, което не зависи от него: Чрез неговия метод не може да се добие един възглед върху това, в какво отношение стои човек към самия себе си и към външния свят.
Всички тези методи имат своята валидност за отделните науки, не обаче и за един обширен светоглед. Що е това самодейно мислене, не може да ни научи никакво наблюдение: Това мислене то може да научи от само себе си. И понеже мисленето може да каже нещо върху себе си само чрез себе си, то може също само да си каже нещо върху неговото отношение към външния свят. Следователно начинът на мислене на Мил изключва напълно добиването на един светоглед. Такъв светоглед може да се добие само чрез едно потопяващо се в себе си и чрез това виждащо себе си и своето отношение към външния свят мислене.
към текста >>
И понеже мисленето може да каже нещо върху себе си само чрез себе си, то може също само да си каже нещо върху неговото отношение към външния
свят
.
Но както е ясно, че трябва да наблюдаваме стръка трева, когато искаме да знаем нещо за него, така ясно би трябвало да бъде също, че трябва да запитаме и нашето собствено самодейно мислене, когато искаме да узнаем нещо за него. Как бихме искали, според думите на Гьоте, да познаем нашето отношение към самите нас и към света, ако в процеси на познанието искаме да заличим изцяло себе си? Колкото и големи да са заслугите на Мил за намиране на методите, чрез които човек познава всичко, което не зависи от него: Чрез неговия метод не може да се добие един възглед върху това, в какво отношение стои човек към самия себе си и към външния свят. Всички тези методи имат своята валидност за отделните науки, не обаче и за един обширен светоглед. Що е това самодейно мислене, не може да ни научи никакво наблюдение: Това мислене то може да научи от само себе си.
И понеже мисленето може да каже нещо върху себе си само чрез себе си, то може също само да си каже нещо върху неговото отношение към външния свят.
Следователно начинът на мислене на Мил изключва напълно добиването на един светоглед. Такъв светоглед може да се добие само чрез едно потопяващо се в себе си и чрез това виждащо себе си и своето отношение към външния свят мислене. Че Стюарт Мил хранеше една антипатия към едно такова градящо върху себе си мислене, това мажем да разберем добре от неговия характер. В едно писмо /виж Гомперц: Джон Стюарт Мил, Виена, 1889 г./ Гледстоун казва, че той е обичал да нарича в разговори Мил като "светия на рационализма". Един човек, който се проявява напълно по този начин в мисленето, поставя на мисленето големи изисквания и се стреми според най-големите възможни предпазни мерки то да не го измами.
към текста >>
Такъв светоглед може да се добие само чрез едно потопяващо се в себе си и чрез това виждащо себе си и своето отношение към външния
свят
мислене.
Колкото и големи да са заслугите на Мил за намиране на методите, чрез които човек познава всичко, което не зависи от него: Чрез неговия метод не може да се добие един възглед върху това, в какво отношение стои човек към самия себе си и към външния свят. Всички тези методи имат своята валидност за отделните науки, не обаче и за един обширен светоглед. Що е това самодейно мислене, не може да ни научи никакво наблюдение: Това мислене то може да научи от само себе си. И понеже мисленето може да каже нещо върху себе си само чрез себе си, то може също само да си каже нещо върху неговото отношение към външния свят. Следователно начинът на мислене на Мил изключва напълно добиването на един светоглед.
Такъв светоглед може да се добие само чрез едно потопяващо се в себе си и чрез това виждащо себе си и своето отношение към външния свят мислене.
Че Стюарт Мил хранеше една антипатия към едно такова градящо върху себе си мислене, това мажем да разберем добре от неговия характер. В едно писмо /виж Гомперц: Джон Стюарт Мил, Виена, 1889 г./ Гледстоун казва, че той е обичал да нарича в разговори Мил като "светия на рационализма". Един човек, който се проявява напълно по този начин в мисленето, поставя на мисленето големи изисквания и се стреми според най-големите възможни предпазни мерки то да не го измами. Чрез това той става недоверчив към мисленето. Той вярва, че лесно може да изпадне в несигурност, когато изгубва здравите опорни точки.
към текста >>
Неговият орган
на
познанието се ражда чрез приспособяване
на
неговия мислителен живот към условията
на
външния
свят
.
А сега онази област, която Спенсер счита за достъпна за познанието, той прави от нея изцяло едно поле за представите на естествената наука. Там, където предприема да обяснява, той върши това само в смисъла на естествената наука. Спенсер си представя процеса на познанието на естественонаучен начин. Всеки орган на едно същество се е родил чрез това, че съответното същество се е приспособило към условията, при които то живее. Към човешките условия на живот принадлежи това, че човекът се ориентира в света мислейки.
Неговият орган на познанието се ражда чрез приспособяване на неговия мислителен живот към условията на външния свят.
Когато човек изказва нещо върху една вещ или един процес, това не означава нищо друго, освен че той се приспособява към заобикалящия свят. Всички истини са се родили по този път на приспособяването. Обаче това, което се добива чрез приспособяването, може да се предаде по наследство на потомците. Нямат право онези, които твърдят, че на човекът е присъщо по неговата природа едно дадено завинаги разположение към общите истини. Това, което се явява като такова разположение, то не е съществувало някога при неговите прадеди, а е било добито чрез приспособяване и се е предало по наследство на потомците.
към текста >>
Когато човек изказва нещо върху една вещ или един процес, това не означава нищо друго, освен че той се приспособява към заобикалящия
свят
.
Там, където предприема да обяснява, той върши това само в смисъла на естествената наука. Спенсер си представя процеса на познанието на естественонаучен начин. Всеки орган на едно същество се е родил чрез това, че съответното същество се е приспособило към условията, при които то живее. Към човешките условия на живот принадлежи това, че човекът се ориентира в света мислейки. Неговият орган на познанието се ражда чрез приспособяване на неговия мислителен живот към условията на външния свят.
Когато човек изказва нещо върху една вещ или един процес, това не означава нищо друго, освен че той се приспособява към заобикалящия свят.
Всички истини са се родили по този път на приспособяването. Обаче това, което се добива чрез приспособяването, може да се предаде по наследство на потомците. Нямат право онези, които твърдят, че на човекът е присъщо по неговата природа едно дадено завинаги разположение към общите истини. Това, което се явява като такова разположение, то не е съществувало някога при неговите прадеди, а е било добито чрез приспособяване и се е предало по наследство на потомците. Когато някои философи говорят за истини, които човек не е нужно да черпи от своя собствен индивидуален опит, а са предварително заложени в неговия организъм, те са прави в известно отношение.
към текста >>
Гьоте казва, че е участвал в някои разговори върху Кантовата "Критика
на
чистия разум" и е констатирал при това, че стрият главен въпрос се възстановява, според който се пита, "Колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният
свят
?
Нямат право онези, които твърдят, че на човекът е присъщо по неговата природа едно дадено завинаги разположение към общите истини. Това, което се явява като такова разположение, то не е съществувало някога при неговите прадеди, а е било добито чрез приспособяване и се е предало по наследство на потомците. Когато някои философи говорят за истини, които човек не е нужно да черпи от своя собствен индивидуален опит, а са предварително заложени в неговия организъм, те са прави в известно отношение. Обаче и такива истини са също добити, само че не от човека като индивид, а от рода. Отделният човек е наследил готово това, което е било добито в минали времена.
Гьоте казва, че е участвал в някои разговори върху Кантовата "Критика на чистия разум" и е констатирал при това, че стрият главен въпрос се възстановява, според който се пита, "Колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят?
" И той продължава по-нататък: "Аз никога не съм разделял двете и когато съм философствувал по мой начин върху обектите, аз го вършех с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам своите мнения пред очите си". Спенсер постави този "стар главен въпрос" в светлината на естественонаучния начин на мислене. Той вярваше да покаже, че несъмнено развития човек трябва да допринесе също и от своето себе за своето духовно съществуване; обаче това себе също е съставено от наследените части, които нашите прадеди са добили в борбата с външния свят. Когато днес вярваме, че виждаме пред очите си нашите мнения, те не са били винаги нашите мнения, а са били някога наблюдения, които са били действително направени с очите при външния свят. Следователно и пътят на Спенсер е както този на Стюарт Мил такъв, който изхожда от психологията.
към текста >>
Той вярваше да покаже, че несъмнено развития човек трябва да допринесе също и от своето себе за своето духовно съществуване; обаче това себе също е съставено от наследените части, които нашите прадеди са добили в борбата с външния
свят
.
Обаче и такива истини са също добити, само че не от човека като индивид, а от рода. Отделният човек е наследил готово това, което е било добито в минали времена. Гьоте казва, че е участвал в някои разговори върху Кантовата "Критика на чистия разум" и е констатирал при това, че стрият главен въпрос се възстановява, според който се пита, "Колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят? " И той продължава по-нататък: "Аз никога не съм разделял двете и когато съм философствувал по мой начин върху обектите, аз го вършех с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам своите мнения пред очите си". Спенсер постави този "стар главен въпрос" в светлината на естественонаучния начин на мислене.
Той вярваше да покаже, че несъмнено развития човек трябва да допринесе също и от своето себе за своето духовно съществуване; обаче това себе също е съставено от наследените части, които нашите прадеди са добили в борбата с външния свят.
Когато днес вярваме, че виждаме пред очите си нашите мнения, те не са били винаги нашите мнения, а са били някога наблюдения, които са били действително направени с очите при външния свят. Следователно и пътят на Спенсер е както този на Стюарт Мил такъв, който изхожда от психологията. Обаче Мил остава при психологията на индивида. Спенсер се издига от индивида до неговите прадеди. Индивидуалната психология е в същото положение както историята на зародиша /онтогенезата/ в зоологията.
към текста >>
Когато днес вярваме, че виждаме пред очите си нашите мнения, те не са били винаги нашите мнения, а са били някога наблюдения, които са били действително направени с очите при външния
свят
.
Отделният човек е наследил готово това, което е било добито в минали времена. Гьоте казва, че е участвал в някои разговори върху Кантовата "Критика на чистия разум" и е констатирал при това, че стрият главен въпрос се възстановява, според който се пита, "Колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят? " И той продължава по-нататък: "Аз никога не съм разделял двете и когато съм философствувал по мой начин върху обектите, аз го вършех с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам своите мнения пред очите си". Спенсер постави този "стар главен въпрос" в светлината на естественонаучния начин на мислене. Той вярваше да покаже, че несъмнено развития човек трябва да допринесе също и от своето себе за своето духовно съществуване; обаче това себе също е съставено от наследените части, които нашите прадеди са добили в борбата с външния свят.
Когато днес вярваме, че виждаме пред очите си нашите мнения, те не са били винаги нашите мнения, а са били някога наблюдения, които са били действително направени с очите при външния свят.
Следователно и пътят на Спенсер е както този на Стюарт Мил такъв, който изхожда от психологията. Обаче Мил остава при психологията на индивида. Спенсер се издига от индивида до неговите прадеди. Индивидуалната психология е в същото положение както историята на зародиша /онтогенезата/ в зоологията. Определени явления на развитието на зародиша са обясними само тогава, когато те се свързват с явленията на историята на рода /филогенезата/.
към текста >>
Той показва, как духовните способности са се развили постепенно от нисшите наченки чрез все по-подходящи приспособления
на
духа към външния
свят
и чрез наследяването
на
тези приспособления.
Индивидуалната психология е в същото положение както историята на зародиша /онтогенезата/ в зоологията. Определени явления на развитието на зародиша са обясними само тогава, когато те се свързват с явленията на историята на рода /филогенезата/. Също така и фактите на индивидуалното съзнание не могат да бъдат обяснени чрез самите тях. Трябва да се издигнем до рода, даже и над човешкия род до добиването на познания, които животинските прадеди на човека са добили. Спенсер предлага своето голямо остроумие, за да подкрепи тази негова история на развитието на процесите на познанието.
Той показва, как духовните способности са се развили постепенно от нисшите наченки чрез все по-подходящи приспособления на духа към външния свят и чрез наследяването на тези приспособления.
Всичко, което човек добива върху нещата без опит, чрез чисто мислене, са го добили човечеството или неговите прародители чрез наблюдението и опит. Лайбниц е вярвал, че може да обясни съвпадението на човешката вътрешност с външния свят само благодарение на това, че е предположил една предопределена от Твореца хармония. Спенсер обяснява това съвпадение по пътя на естетическата наука. То не е определено предварително, а е добито. Тук имаме едно продължение на естественонаучно то мислене до най-висшите, дадени на човека факти.
към текста >>
Лайбниц е вярвал, че може да обясни съвпадението
на
човешката вътрешност с външния
свят
само благодарение
на
това, че е предположил една предопределена от Твореца хармония.
Също така и фактите на индивидуалното съзнание не могат да бъдат обяснени чрез самите тях. Трябва да се издигнем до рода, даже и над човешкия род до добиването на познания, които животинските прадеди на човека са добили. Спенсер предлага своето голямо остроумие, за да подкрепи тази негова история на развитието на процесите на познанието. Той показва, как духовните способности са се развили постепенно от нисшите наченки чрез все по-подходящи приспособления на духа към външния свят и чрез наследяването на тези приспособления. Всичко, което човек добива върху нещата без опит, чрез чисто мислене, са го добили човечеството или неговите прародители чрез наблюдението и опит.
Лайбниц е вярвал, че може да обясни съвпадението на човешката вътрешност с външния свят само благодарение на това, че е предположил една предопределена от Твореца хармония.
Спенсер обяснява това съвпадение по пътя на естетическата наука. То не е определено предварително, а е добито. Тук имаме едно продължение на естественонаучно то мислене до най-висшите, дадени на човека факти. Лине обяснява, че всяка една жива форма на съществата съществува затова, защото Творецът я е създал такава, каквато тя е. Дарвин обяснява, че тя е такава, каквато се е развила постепенно чрез приспособление и наследяване.
към текста >>
Лайбниц обяснява, че мисленето си съвпада с външния
свят
, защото Творецът е създал това съвпадение.
Спенсер обяснява това съвпадение по пътя на естетическата наука. То не е определено предварително, а е добито. Тук имаме едно продължение на естественонаучно то мислене до най-висшите, дадени на човека факти. Лине обяснява, че всяка една жива форма на съществата съществува затова, защото Творецът я е създал такава, каквато тя е. Дарвин обяснява, че тя е такава, каквато се е развила постепенно чрез приспособление и наследяване.
Лайбниц обяснява, че мисленето си съвпада с външния свят, защото Творецът е създал това съвпадение.
Спенсер обяснява, че това съвпадение съществува, защото то се е развило чрез приспособление и наследяване на света на мислите. Спенсер е изходил от потребността за едно естественонаучно обяснение на духовните явления. Насоката към едно такова обяснение му е дала геологията на Лайъл. /виж стр. 15/ В нея наистина още се води борба с мисълта, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи.
към текста >>
Цялото богатство
на
днешния разнообразен
свят
на
формите се е развило от няколко малко
на
брой организми.
фон Баер /виж по-горе, стр. 26/, които му показаха, как развитието се състои в това, че от едно състояние на еднородност, на еднообразност се развива едно такова на различност, на разнообразност. В първите стадии на зародиша организмите се показват подобни; по-късно те стават различни едни от други /виж по-горе, стр. 26 и следв./. След това тази мисъл за еволюцията получи пълно потвърждение чрез Дарвин.
Цялото богатство на днешния разнообразен свят на формите се е развило от няколко малко на брой организми.
От мисълта за еволюцията Спенсер искаше да се издигне до общите истини, които според неговото мнение съставляват целта на човешкия стремеж към познание. Той вярваше, че в най-простите явления намира вече мисълта за еволюцията. Когато от разпръснатите песъчинки един пясъчен куп, ние имаме работа с един процес на развитието. Разпръснатата материя е събрана /концентрирана/ в едно цяло. В Кант-Лапласовата хипотеза за образуването на света имаме именно един такъв процес пред себе си.
към текста >>
Тъй като хората вярват, че в съзнанието имат само следствието, те считат, че причината трябва да съществува изцяло в един намиращ се вън от човека
свят
като невъзприемаема "вещ в себе си".
Обаче щом насочим вниманието върху съзнанието, не може да не стане така, че понятието за Аза да се срасне заедно с това за съзнанието. Може "Азът" да бъде вън от съзнанието каквото и да е същества: Доколкото, до където стига съзнанието, дотам можем ние да си представим областта на "Аза". Но въпреки това не може да се отрече, че за сетивния образ на света, който стои пред душата, може да се каже: Този образ на света се ражда чрез впечатлението, който светът прави върху човека. Обаче щом се хванем здраво за това изказване, ние не можем да се освободим лесно от него. Защото под него се промъква съждението: Процесите на света са причина; това, което се представя в съзнанието, е следствие.
Тъй като хората вярват, че в съзнанието имат само следствието, те считат, че причината трябва да съществува изцяло в един намиращ се вън от човека свят като невъзприемаема "вещ в себе си".
Изложението, което направихме по-горе, показва, как новите физиологически познания водят до потвърждението на едно такова мнение. Това мнение е сега, благодарение на което "Азът" се намира напълно затворен с неговите субективни изживявания в своя собствен свят. Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си. Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе.
към текста >>
Това мнение е сега, благодарение
на
което "Азът" се намира напълно затворен с неговите субективни изживявания в своя собствен
свят
.
Но въпреки това не може да се отрече, че за сетивния образ на света, който стои пред душата, може да се каже: Този образ на света се ражда чрез впечатлението, който светът прави върху човека. Обаче щом се хванем здраво за това изказване, ние не можем да се освободим лесно от него. Защото под него се промъква съждението: Процесите на света са причина; това, което се представя в съзнанието, е следствие. Тъй като хората вярват, че в съзнанието имат само следствието, те считат, че причината трябва да съществува изцяло в един намиращ се вън от човека свят като невъзприемаема "вещ в себе си". Изложението, което направихме по-горе, показва, как новите физиологически познания водят до потвърждението на едно такова мнение.
Това мнение е сега, благодарение на което "Азът" се намира напълно затворен с неговите субективни изживявания в своя собствен свят.
Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си. Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе. Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо. Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си.
към текста >>
89.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Нали самата естествена наука показа, че светът
на
цветовете,
на
звуците и т.н., който ни заобикаля, не е една действителност вън в обективния
свят
, а той е произведен от устройството
на
нашите сетива и
на
нашия мозък.
Това бе изразено най-рязко в призива, който откакто бе произнесена речта на Едуард Целер в Хайделбергския университет "Върху значението и задачата на теорията на познанието" стана нещо любимо в определено философско течение. Отчасти несъзнателните, отчасти съзнателните представи, които доведоха до този призив, са приблизително тези: - Естествената наука разклати доверието в самостоятелното мислене, което иска да проникне от себе си до най-висшите въпроси на съществуванието. Ние не можем да се считаме успокоени само от резултатите на естествената наука. Защото те не водят по-далече отвъншната страна на нещата. Зад тази външна страна трябва да съществуват още скрити основи на съществуването.
Нали самата естествена наука показа, че светът на цветовете, на звуците и т.н., който ни заобикаля, не е една действителност вън в обективния свят, а той е произведен от устройството на нашите сетива и на нашия мозък.
/виж по-горе, стр. 34 и следв./. Следователно трябва да зададем въпросите: Доколко резултатите на естествената наука сочат над самите тях към по-висши задачи? Коя е същността на нашето познание? може ли това познание да доведе до решението на тези по-висши задачи?
към текста >>
Обаче както Фолкелт така и Либман полагат усилия да докажат, че човекът намира сред своя
свят
от представи нещо, което не е просто наблюдавано, възприемано, а е прибавено мислено към възприеманото и което сочи към същността
на
нещата.
Напротив знанието, което се простира вън от моите представи аз вземам навсякъде тук този израз в най-широкия смисъл, така че той обхваща и всеки психически процес -, не е предпазено от съмнение. Ето защо в началото на философстването всяко знание простиращо се извън представите трябва изрично да бъде категоризирано като подлежащо на съмнение". Ото Лимбан използва тази мисъл също и затова, да защити твърдението: Човек може да знае също така малко, дали нещата, които си представя не съществуват вън от неговото съзнание, колкото може да знае, дали те съществуват. "Именно затова, че фактически никой мислещ субект не може да излезе вън от сферата на своето мислене; именно затова, че той никога не може прескачайки своето собствено съзнание и еманципирайки се от самия себе си да схване и констатира това, което може да съществува или да не съществува отвъд и вън от неговата субективност; именно затова е безсмислено да иска да твърди, че обектът, който си е представил, не съществува вън от субективната представа". /Ото Либман, За анализа на действителността, стр. 28/.
Обаче както Фолкелт така и Либман полагат усилия да докажат, че човекът намира сред своя свят от представи нещо, което не е просто наблюдавано, възприемано, а е прибавено мислено към възприеманото и което сочи към същността на нещата.
Фолкелт е на мнение, че съществува един факт сред самия живот на представите, която сочи по-далеч от живота на представите, който сочи към нещо, което се намира вън от този живот на представите. Това е фактът, че определени представи се натрапват на човека с логическа необходимост. В неговата излязла в 1906 година книга "Източниците на човешката сигурност" четем /стр. 3/ мнението на Фолкелт: "Ако се запита, на какво почива сигурността на нашето знание, тогава ние се натъкваме на две причини, на два източника на сигурността. Колкото и необходимо да бъде едно вътрешно съвместно действие на двете форми на сигурност, когато трябва да се роди познанието, все пак невъзможно е едната да бъде приписана на другата.
към текста >>
Случвало му се е, както е стоял така привидно в противоположност към заобикалящия
свят
, той да заличи себе си и да се слее в една поредица от събития заедно с всички събития.
Когато казва нещо върху същността на събитията, той го е взел не от нещата, а от себе си. Той би искал да стори това само тогава, когато би си признал, че в неговата работа би станало нещо съществено, ако би трябвало да приеме, че когато казва нещо, то означава нещо също и за нещата. В смисъла на светогледа на Вале духът не може да има това доверие. Той трябва да скръсти ръце и да гледа, какво се вълнува около него и в него; и той би измамил самия себе си, ако би дал неща за едни възглед, който си съставя върху събитията. "Какво би искал да намери накрая като отговор духът, който, дебнейки в черупката на света и прехвърляйки в себе си въпросите за същността и целите на процесите?
Случвало му се е, както е стоял така привидно в противоположност към заобикалящия свят, той да заличи себе си и да се слее в една поредица от събития заедно с всички събития.
Той "не знаеше" вече света; казваше, аз не съм сигурен, че тук съществуват знаещи, а тук направо има събития. Без съмнение те идват по такъв начин, че понятието на една знание можеше да се роди твърде бързо неопределено. И "понятия" преминаваха бърза нагоре, за да донесат светлина в събитията, обаче това бяха блуждаещи светлини, души на желанията за знание, жалки, нищо не казващи в тяхната явност постулати на една незапълнена форма на знанието. Непознати фактори трябва да царуват на смени. Върху тяхното естество беше разпростряна тъмнина, събитията са була на истината... "Вале завършва своята книга, която трябва да изложи заветите на философията към отделните науки, към богословието, физиологията, естетиката и държавната педагогика, с думите: "Дано настъпи времето, когато човек ще каже: Някога имаше философия".
към текста >>
Върху тяхното естество беше разпростряна тъмнина, събитията са була
на
истината
... "Вале завършва своята книга, която трябва да изложи заветите
на
философията към отделните науки, към богословието, физиологията, естетиката и държавната педагогика, с думите: "Дано настъпи времето, когато човек ще каже: Някога имаше философия".
Случвало му се е, както е стоял така привидно в противоположност към заобикалящия свят, той да заличи себе си и да се слее в една поредица от събития заедно с всички събития. Той "не знаеше" вече света; казваше, аз не съм сигурен, че тук съществуват знаещи, а тук направо има събития. Без съмнение те идват по такъв начин, че понятието на една знание можеше да се роди твърде бързо неопределено. И "понятия" преминаваха бърза нагоре, за да донесат светлина в събитията, обаче това бяха блуждаещи светлини, души на желанията за знание, жалки, нищо не казващи в тяхната явност постулати на една незапълнена форма на знанието. Непознати фактори трябва да царуват на смени.
Върху тяхното естество беше разпростряна тъмнина, събитията са була на истината... "Вале завършва своята книга, която трябва да изложи заветите на философията към отделните науки, към богословието, физиологията, естетиката и държавната педагогика, с думите: "Дано настъпи времето, когато човек ще каже: Някога имаше философия".
Гореспоменатата книга на Вале /както и другите негови книги: "Исторически обзор върху развитието на философията" 1895 г., "Относно механизма на духовния живот" 1906 г./ е едни от най-важните симптоми на развитието на светогледите в 19-тото столетие. Липсата на доверие спрямо познанието, което взема своята изходна точка от Кант, завършва за един мисловен свят, какъвто той се явява при Вале, с пълното безверие във всеки светоглед.
към текста >>
Липсата
на
доверие спрямо познанието, което взема своята изходна точка от Кант, завършва за един мисловен
свят
, какъвто той се явява при Вале, с пълното безверие във всеки светоглед.
Без съмнение те идват по такъв начин, че понятието на една знание можеше да се роди твърде бързо неопределено. И "понятия" преминаваха бърза нагоре, за да донесат светлина в събитията, обаче това бяха блуждаещи светлини, души на желанията за знание, жалки, нищо не казващи в тяхната явност постулати на една незапълнена форма на знанието. Непознати фактори трябва да царуват на смени. Върху тяхното естество беше разпростряна тъмнина, събитията са була на истината... "Вале завършва своята книга, която трябва да изложи заветите на философията към отделните науки, към богословието, физиологията, естетиката и държавната педагогика, с думите: "Дано настъпи времето, когато човек ще каже: Някога имаше философия". Гореспоменатата книга на Вале /както и другите негови книги: "Исторически обзор върху развитието на философията" 1895 г., "Относно механизма на духовния живот" 1906 г./ е едни от най-важните симптоми на развитието на светогледите в 19-тото столетие.
Липсата на доверие спрямо познанието, което взема своята изходна точка от Кант, завършва за един мисловен свят, какъвто той се явява при Вале, с пълното безверие във всеки светоглед.
към текста >>
90.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един идеалистичен мисловен
свят
издигайки се над естественонаучния начин
на
разглеждане
на
нещата.
Вагнер/ Лотце излезе решително против вярването, че в живите същества съществува една особена сила, жизнена сила, и защити мисълта, че явленията на живота трябва да се обясняват само чрез сложни процеси от същия род, каквито стават и в неживата природа. В това отношение той застана напълно на страната на естественонаучния начин на мислене от новото време, който се стремеше да хвърли мост между старата противоположност между неживата и жива природа. В смисъла на тези гледища са написани неговите книги, които разглеждат въпроси на естествената наука: Неговата "Обща патология и терапия като механически науки"/1842 г./ и "Обща физиология на телесния живот" /1851 г./. В своите "Елементи на психофизиката" /1860 г./ и "Въведение в Естетиката" /1876 г./. Фехнер даде съчинения, които носят в себе си духа на строг естественонаучен начин на мислене, и това в области, които преди него бяха разработени почти изключително в духа на идеалистичния начин на мислене.
Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един идеалистичен мисловен свят издигайки се над естественонаучния начин на разглеждане на нещата.
Лотце бе подтикнат към това от устройството на неговата душа, което изискваше от него не само едно мислително проследяване на природната закономерност в света, а го накара да търси във всички неща и процеси живот и вътрешност от рода на тези, които самият човек чувствува в своите гърди. Той иска "постоянно да се бори против представите, които искат да познаят от света само една и по-малката половина, само развитието на факти в нови факти, на форми в нови форми, но не постоянното преовътрешняване на всички тези външни неща и превръщането им в това, което единствено има стойност и истинност в света, в щастие и отчаяние, в удивление и отвращение, в любов и омраза, в радостна сигурност и съмняващ се копнеж, във всички мъки и тревоги, в които животът протича, което единствено заслужава името живот". Както и мнозина други Лотце има чувството, че образът, който човек представи, които са взети от човешката душа. /виж по-горе стр. 20/. Това, което при Лотце е една душевна заложба, при Фехнер то се явява като резултат на една богато развита фантазия, която действува така, че от едно логическо схващане на нещата тя непрестанно води до едно пълно с поезия тълкуване на същите.
към текста >>
На
първата степен тялото се развива от зародиша и си създава своите органи за втората,
на
втората от зародиша се развива духът и си създава нови органи за третата;
на
третата степен се развива божественият зародиш, който се намира във всеки човешки дух и още тук сочи нагоре към едни тъмен за нас, но не за духа
на
третата степен светъл като ден отвъден
свят
чрез предчувствие, вяра, чувство и инстинкт
на
гения,
свят
намиращ се над човека.
За него раждането и смъртта се превръщат в събития, които насочват неговата фантазия към един живот преди раждането и към един такъв след смъртта. "Човекът" казва Фехнер в неговата "Книжка за живота след смъртта" не живее на Земята веднъж, а три пъти. Първата степен на неговия живот е един непрекъснат сън, втората една смяна между сън и будност. Третата е една вечна будност. Но първата степен човек живее самотен в тъмнина; на втората той живее в общество и отделно до и между другите в една светлина, която повърхността му отразява, на третата неговият живот се преплита с този на другите в един по-висш живот воден в най-висшия дух и той гледа в същността на ограничените неща.
На първата степен тялото се развива от зародиша и си създава своите органи за втората, на втората от зародиша се развива духът и си създава нови органи за третата; на третата степен се развива божественият зародиш, който се намира във всеки човешки дух и още тук сочи нагоре към едни тъмен за нас, но не за духа на третата степен светъл като ден отвъден свят чрез предчувствие, вяра, чувство и инстинкт на гения, свят намиращ се над човека.
Преходът от първата степен до втората на живота се нарича раждане; преходът от втората към третата се нарича смърт". Лотце даде едно тълкувание на явленията на света, както това отговаря на нуждите на неговата душа, в своя труд "Микрокосмос" /1856-1864 г./ и в своите книги "Три книги на логиката" /1874 г./ и "Три книги на метафизиката" /1879 г./. Публикувани са също записките от лекциите, които той е изнесъл върху различните области на философията. Неговият подход се представя като едно проследяване на строгата природна закономерност в света и едно следващо подреждане на тази закономерност в смисъла на един идеален, хармоничен, изпълнен с душевност ред и действие на Първопричината на света. Ние виждаме, как една вещ действува върху друга; обаче първата не би искала да произведе едно действие на втората, ако между двете не съществуваше едно първоначално сродство и единство.
към текста >>
Един
свят
от светлина, звучене, мисли, спомени, фантазии, чувства
на
любов и омраза.
* * * В книжката "За живота след смъртта" Фехнер се изказва върху отношението на човека към света. "Какво вижда анатомът, когато той гледа в мозъка на човека? Една безредица от бели влакна, чиито смисъл той не може да разгадае. А какво вижда той в самия себе си?
Един свят от светлина, звучене, мисли, спомени, фантазии, чувства на любов и омраза.
Така помисли за отношението на това, което ти, застанал външно срещу света, виждаш в него, и това, което той вижда в самия себе си, и не искай защото двете, външното и вътрешното, да виждат, че си приличат повече, отколкото в тебе, който си само една част. И фактът, че ти си една част от този свят, ти дава възможност да виждаш в тебе това, което той вижда в себе си". Фехнер си представя, че мировият дух има към мировата материя същото отношение както човешкият дух към човешкото тяло. Той си казва сега: Човекът говори за себе си, когато говори за своето тяло, и той говори също за себе си, когато говори за своя дух. Анатомът, който изследва безредицата от мозъчни нишки, има пред себе си органа, от който някога са бликали мили и фантазии.
към текста >>
И фактът, че ти си една част от този
свят
, ти дава възможност да виждаш в тебе това, което той вижда в себе си".
"Какво вижда анатомът, когато той гледа в мозъка на човека? Една безредица от бели влакна, чиито смисъл той не може да разгадае. А какво вижда той в самия себе си? Един свят от светлина, звучене, мисли, спомени, фантазии, чувства на любов и омраза. Така помисли за отношението на това, което ти, застанал външно срещу света, виждаш в него, и това, което той вижда в самия себе си, и не искай защото двете, външното и вътрешното, да виждат, че си приличат повече, отколкото в тебе, който си само една част.
И фактът, че ти си една част от този свят, ти дава възможност да виждаш в тебе това, което той вижда в себе си".
Фехнер си представя, че мировият дух има към мировата материя същото отношение както човешкият дух към човешкото тяло. Той си казва сега: Човекът говори за себе си, когато говори за своето тяло, и той говори също за себе си, когато говори за своя дух. Анатомът, който изследва безредицата от мозъчни нишки, има пред себе си органа, от който някога са бликали мили и фантазии. Когато човекът беше още жив, този човек, чийто мозък сега анатомът разглежда, пред неговата душа не стояха мозъчните нишки и тяхната телесна дейност, а един свят от представи. Какво се изменя сега, ако вместо човека, който гледа в своята душа, анатомът гледа в мозъка, телесният орган на душата?
към текста >>
Когато човекът беше още жив, този човек, чийто мозък сега анатомът разглежда, пред неговата душа не стояха мозъчните нишки и тяхната телесна дейност, а един
свят
от представи.
Така помисли за отношението на това, което ти, застанал външно срещу света, виждаш в него, и това, което той вижда в самия себе си, и не искай защото двете, външното и вътрешното, да виждат, че си приличат повече, отколкото в тебе, който си само една част. И фактът, че ти си една част от този свят, ти дава възможност да виждаш в тебе това, което той вижда в себе си". Фехнер си представя, че мировият дух има към мировата материя същото отношение както човешкият дух към човешкото тяло. Той си казва сега: Човекът говори за себе си, когато говори за своето тяло, и той говори също за себе си, когато говори за своя дух. Анатомът, който изследва безредицата от мозъчни нишки, има пред себе си органа, от който някога са бликали мили и фантазии.
Когато човекът беше още жив, този човек, чийто мозък сега анатомът разглежда, пред неговата душа не стояха мозъчните нишки и тяхната телесна дейност, а един свят от представи.
Какво се изменя сега, ако вместо човека, който гледа в своята душа, анатомът гледа в мозъка, телесният орган на душата? Не е ли това същото същество, същият човек, който е разглеждан и в единия и в другия случай? Съществото е същото, смята Фехнер, а само гледището се е променило. Анатомът гледа отвън това, което по-рано човекът е гледал от вътре. Това е също както когато гледаме един кръг веднъж отвън, и веднъж от вътре.
към текста >>
И същото би било при цялата слънчева система, даже при целия
свят
.
Обаче не е ли възможно, щото и то да бъде гледано от вътре, да се окаже като душа? Тази представа прерасна във фантазия на Фехнер в убеждението: Всичко телесно е същевременно духовно. И най-малката материална частица е одушевена. И когато материалните части се сглобяват и образуват по-съвършени материални тела, този процес е нещо гледано само отвън; на него отговаря един вътрешен процес, кой то би се представил като съчетаване на отделни души в по-съвършени общи души, ако бихме искали да го наблюдаваме. Ако някой би бил в състояние да гледа от вътре телесното оживление върху нашата Земя с живеещите върху нея растения, с движещите се насам и нататък животни и хора, всичко това би му се представило като душа на Земята.
И същото би било при цялата слънчева система, даже при целия свят.
Вселената, гледана отвън, е телесният Космос; гледана от вътре, тя е всемирен Дух, най-съвършената личност, Бог. Който иска да стигне до един светоглед, трябва да се издигне над фактите, които му са дадени без негово съучастие. Това, което може да се постигне чрез едно такова издигане над света на непосредственото възприятие, върху него царуват най-различни възгледи. В 1874 година Кирххоф изказа своя възглед /виж по-горе стр. 38/ в смисъла, че и чрез най-строгата наука не може да се стигне до нищо друго, освен до едно пълно и просто описание на фактическите процеси.
към текста >>
Той е
на
мнение, че "голямото изкуство
на
заключението от отсамния
свят
за отвъдния е това, не да правим заключение от причини, които не познаваме, нито от предположения, които правим, а от факти, които познаваме да заключаваме за по-големите и по-висши факти
на
отвъдния
свят
и чрез това да укрепим и подкрепим практически изискваната, зависеща от по-висши гледни точки вяра отдолу и да я поставим в жива връзка с живота".
Който иска да стигне до един светоглед, трябва да се издигне над фактите, които му са дадени без негово съучастие. Това, което може да се постигне чрез едно такова издигане над света на непосредственото възприятие, върху него царуват най-различни възгледи. В 1874 година Кирххоф изказа своя възглед /виж по-горе стр. 38/ в смисъла, че и чрез най-строгата наука не може да се стигне до нищо друго, освен до едно пълно и просто описание на фактическите процеси. Фехнер изхожда от една друга гледна точка.
Той е на мнение, че "голямото изкуство на заключението от отсамния свят за отвъдния е това, не да правим заключение от причини, които не познаваме, нито от предположения, които правим, а от факти, които познаваме да заключаваме за по-големите и по-висши факти на отвъдния свят и чрез това да укрепим и подкрепим практически изискваната, зависеща от по-висши гледни точки вяра отдолу и да я поставим в жива връзка с живота".
/Книжката за живота след смъртта, 4-то издание стр. 60/. В смисъла на това мнение Фехнер търси не само връзката с телесните явления, които са дадени на наблюдението, с духовните явления на наблюдението, а той прибавя към наблюдаваните психически явления и други, духа на Земята, духа на планетите, мировия Дух. Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват. Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже. Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят.
към текста >>
Фехнер не се оставя неговото почиващо
на
сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния
свят
в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват.
38/ в смисъла, че и чрез най-строгата наука не може да се стигне до нищо друго, освен до едно пълно и просто описание на фактическите процеси. Фехнер изхожда от една друга гледна точка. Той е на мнение, че "голямото изкуство на заключението от отсамния свят за отвъдния е това, не да правим заключение от причини, които не познаваме, нито от предположения, които правим, а от факти, които познаваме да заключаваме за по-големите и по-висши факти на отвъдния свят и чрез това да укрепим и подкрепим практически изискваната, зависеща от по-висши гледни точки вяра отдолу и да я поставим в жива връзка с живота". /Книжката за живота след смъртта, 4-то издание стр. 60/. В смисъла на това мнение Фехнер търси не само връзката с телесните явления, които са дадени на наблюдението, с духовните явления на наблюдението, а той прибавя към наблюдаваните психически явления и други, духа на Земята, духа на планетите, мировия Дух.
Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват.
Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже. Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят. По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената мисъл. Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи.
към текста >>
Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането
на
сетивния
свят
, едно смислено наблюдение, което му казва
на
неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже.
Фехнер изхожда от една друга гледна точка. Той е на мнение, че "голямото изкуство на заключението от отсамния свят за отвъдния е това, не да правим заключение от причини, които не познаваме, нито от предположения, които правим, а от факти, които познаваме да заключаваме за по-големите и по-висши факти на отвъдния свят и чрез това да укрепим и подкрепим практически изискваната, зависеща от по-висши гледни точки вяра отдолу и да я поставим в жива връзка с живота". /Книжката за живота след смъртта, 4-то издание стр. 60/. В смисъла на това мнение Фехнер търси не само връзката с телесните явления, които са дадени на наблюдението, с духовните явления на наблюдението, а той прибавя към наблюдаваните психически явления и други, духа на Земята, духа на планетите, мировия Дух. Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват.
Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже.
Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят. По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената мисъл. Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи.
към текста >>
Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето
на
същества извън сетивния
свят
.
Той е на мнение, че "голямото изкуство на заключението от отсамния свят за отвъдния е това, не да правим заключение от причини, които не познаваме, нито от предположения, които правим, а от факти, които познаваме да заключаваме за по-големите и по-висши факти на отвъдния свят и чрез това да укрепим и подкрепим практически изискваната, зависеща от по-висши гледни точки вяра отдолу и да я поставим в жива връзка с живота". /Книжката за живота след смъртта, 4-то издание стр. 60/. В смисъла на това мнение Фехнер търси не само връзката с телесните явления, които са дадени на наблюдението, с духовните явления на наблюдението, а той прибавя към наблюдаваните психически явления и други, духа на Земята, духа на планетите, мировия Дух. Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват. Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже.
Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят.
По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената мисъл. Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи. Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението.
към текста >>
По този свой начин той се стреми да си нарисува един
свят
, в който обещава да го въведе оживената мисъл.
/Книжката за живота след смъртта, 4-то издание стр. 60/. В смисъла на това мнение Фехнер търси не само връзката с телесните явления, които са дадени на наблюдението, с духовните явления на наблюдението, а той прибавя към наблюдаваните психически явления и други, духа на Земята, духа на планетите, мировия Дух. Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват. Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже. Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят.
По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената мисъл.
Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи. Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението. Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата.
към текста >>
Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване
на
неразумната воля чрез разумния идеен
свят
.
В света страданието надделява над удоволствието. Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света. Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че неудоволствието съществува в далече по-голям размер отколкото удоволствието. От това обаче следва, че небитието трябва да се предпочита пред съществуването. Обаче небитието може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването.
Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване на неразумната воля чрез разумния идеен свят.
Най-висшата морална задача на човека трябва да бъде тази, да съдейства за побеждаване на волята. Всеки културен напредък трябва да доведе накрая до това, да бъде произведено това побеждаване. Следователно човекът е морален, когато той взема участие в културния напредък, когато не желае за себе си нищо, а се посвещава безкористно на великото дело на освобождението от съществуването. Той ще върши несъмнено това, когато разбере, че неудоволствието трябва да бъде все по-голямо от удоволствието, следователно щастието е невъзможно. Само онзи може да желае по егоистичен начин щастието, който счита, че то е възможно.
към текста >>
Такова доверие е проявило без съмнение новото време към идеите, които почиват
на
методите
на
естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата
на
истината
от себесъзнателния Аз.
Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността. Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел. Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/. Той счита, че съмнението не може да даде никаква основа за едни светоглед; напротив това съмнение е едно "оскърбление" против личността, която иска да познае нещо, и също така против нещата, които трябва да бъдат познати. "Познанието започва с доверието".
Такова доверие е проявило без съмнение новото време към идеите, които почиват на методите на естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата на истината от себесъзнателния Аз.
Импулсите, които лежат в глъбините на развитието на духовния живот, изискват една такава сила на истината. Изследващата човешка душа чувства инстинктивно, че може да се счита задоволена само чрез една такава сила. Но то не може да я намери в това, което може да роди от себе си като мисли за един светоглед. Произведенията на мислителния живот остават зад това, което душата изисква. Представите на естествената наука получават тяхната сигурност от наблюдението на външния свят.
към текста >>
Импулсите, които лежат в глъбините
на
развитието
на
духовния живот, изискват една такава сила
на
истината
.
Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел. Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/. Той счита, че съмнението не може да даде никаква основа за едни светоглед; напротив това съмнение е едно "оскърбление" против личността, която иска да познае нещо, и също така против нещата, които трябва да бъдат познати. "Познанието започва с доверието". Такова доверие е проявило без съмнение новото време към идеите, които почиват на методите на естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата на истината от себесъзнателния Аз.
Импулсите, които лежат в глъбините на развитието на духовния живот, изискват една такава сила на истината.
Изследващата човешка душа чувства инстинктивно, че може да се счита задоволена само чрез една такава сила. Но то не може да я намери в това, което може да роди от себе си като мисли за един светоглед. Произведенията на мислителния живот остават зад това, което душата изисква. Представите на естествената наука получават тяхната сигурност от наблюдението на външния свят. Вътре в душата хората не чувстват една сила, която да гарантира същата сигурност.
към текста >>
Представите
на
естествената наука получават тяхната сигурност от наблюдението
на
външния
свят
.
Такова доверие е проявило без съмнение новото време към идеите, които почиват на методите на естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата на истината от себесъзнателния Аз. Импулсите, които лежат в глъбините на развитието на духовния живот, изискват една такава сила на истината. Изследващата човешка душа чувства инстинктивно, че може да се счита задоволена само чрез една такава сила. Но то не може да я намери в това, което може да роди от себе си като мисли за един светоглед. Произведенията на мислителния живот остават зад това, което душата изисква.
Представите на естествената наука получават тяхната сигурност от наблюдението на външния свят.
Вътре в душата хората не чувстват една сила, която да гарантира същата сигурност. Хората биха искали истини върху духовния свят, върху съдбата на душата и нейната връзка със света, които да са добити както представите на естествената наука. Един мислител, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука. Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот". За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията".
към текста >>
Хората биха искали истини върху духовния
свят
, върху съдбата
на
душата и нейната връзка със света, които да са добити както представите
на
естествената наука.
Изследващата човешка душа чувства инстинктивно, че може да се счита задоволена само чрез една такава сила. Но то не може да я намери в това, което може да роди от себе си като мисли за един светоглед. Произведенията на мислителния живот остават зад това, което душата изисква. Представите на естествената наука получават тяхната сигурност от наблюдението на външния свят. Вътре в душата хората не чувстват една сила, която да гарантира същата сигурност.
Хората биха искали истини върху духовния свят, върху съдбата на душата и нейната връзка със света, които да са добити както представите на естествената наука.
Един мислител, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука. Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот". За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията". Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/. Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси.
към текста >>
Голямо значение за малката плодотворност
на
психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител
на
истината
като Франц Брентано и досега не е направил първият том
на
неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси
на
душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси.
Хората биха искали истини върху духовния свят, върху съдбата на душата и нейната връзка със света, които да са добити както представите на естествената наука. Един мислител, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука. Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот". За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията". Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/.
Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси.
На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време. Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина. В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата. Спрямо този образ на природата се роди необходимостта да бъде намерен един образ на душевния живот в себесъзнателния Аз който да се окаже достатъчно сигурен, за да може заедно с образа на природата да съществува в един общ образ на света. За целта е необходимо да се намери в самата душа една опорна точка на сигурността, която да носи така сигурно, както резултатите на естественонаучното изследване.
към текста >>
Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ
на
света подражавайки
на
математическия подход; Кант пожертва познанията
на
един съществуващ по себе си
свят
и се старае да добие идеи, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила
на
привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра.
На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време. Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина. В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата. Спрямо този образ на природата се роди необходимостта да бъде намерен един образ на душевния живот в себесъзнателния Аз който да се окаже достатъчно сигурен, за да може заедно с образа на природата да съществува в един общ образ на света. За целта е необходимо да се намери в самата душа една опорна точка на сигурността, която да носи така сигурно, както резултатите на естественонаучното изследване.
Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ на света подражавайки на математическия подход; Кант пожертва познанията на един съществуващ по себе си свят и се старае да добие идеи, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила на привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра.
Ние виждаме при философите из следователи стремежа към едно закотвяне на душевния живот в общата сграда на света. Обаче не може да се намери онази еластичност, която така да изгради представите върху душевния живот, че от това да се получат изгледи за едно решение на въпросите на душата. Ражда се несигурност върху истинското значение на това, което човек изживява като такъв в душата. Естествената наука в смисъла на Хекел проследява възприемаемите чрез сетивата природни процеси и вожда в душевния живот една по-висша степен на такива природни процеси. Други мислите ли намират, че във всичко, което душата възприема, са дадени само действията на непознати, никога познаваеми извънчовешки процеси.
към текста >>
Там където възниква едно мнение върху един център
на
тежестта
на
търсенето
на
истината
намиращ се в мисленето, там представените мисли навяват несигурност.
да си представяме без представа, ще трябва да се задоволим с Кантовото самосмирение, че от съществуващото можем да познаем неговото Че, обаче никога неговото Що". Така говори един философ от втората половина на 19-тото столетие: Роберт Цимерман. Човешката душа плува към един такъв светоглед, който не може да знае нищо за нейната същност за нейното "що" -, към такъв светоглед плува тя в морето на представите, без да осъзнава никаква способност да намери по-нататък в обширното море на представите нещо, което би могло да даде изгледи в същността на съществуването. Хегел смяташе, че долавя в самото мислене вътрешната жизнена сила, която води човешкия Аз в битието. За следващото време "чистото мислене" става една лека форма на представата, която не включва в себе си от същността на истинското битие.
Там където възниква едно мнение върху един център на тежестта на търсенето на истината намиращ се в мисленето, там представените мисли навяват несигурност.
Така, когато Гидеон Шникер казва: "Ние никога не можем да научим, че мисленето е правилно по себе си, никога не можем да установим това сигурно нито емпирически, нито логически... "/Светогледът на Лесинг, 1883 г. стр. 5/. Филип Майлендер е изразил по един увлекателен начин липсата на доверие спрямо съществуването в своята "Философия на спасението" издадена през 1876 г. /Филип Майлендер, 1841-1876 г./. Майлендер се вижда поставен срещу образа на света, към който се стреми модерната естествена наука.
към текста >>
Обаче той напразно търси една възможност да закотви себесъзнателния Аз в един духовен
свят
.
Така, когато Гидеон Шникер казва: "Ние никога не можем да научим, че мисленето е правилно по себе си, никога не можем да установим това сигурно нито емпирически, нито логически... "/Светогледът на Лесинг, 1883 г. стр. 5/. Филип Майлендер е изразил по един увлекателен начин липсата на доверие спрямо съществуването в своята "Философия на спасението" издадена през 1876 г. /Филип Майлендер, 1841-1876 г./. Майлендер се вижда поставен срещу образа на света, към който се стреми модерната естествена наука.
Обаче той напразно търси една възможност да закотви себесъзнателния Аз в един духовен свят.
Той не може да успее да добие от този себесъзнателен Аз това, за което наченки се намираха при Гьоте: А именно да почувства, че в душата възниква вътрешна жива същност, която се чувства като нещо духовно живо в нещо духовно живо зад голата външна природа. Така за него светът се явява без дух. Но понеже той може да си го представи само така, като че този свят произхожда от духа, той се превръща за него в един остатък от един минал духовен живот. Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това същество познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на мисълта, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога: Бог. Обаче това просто Единство е било; то не е вече.
към текста >>
Но понеже той може да си го представи само така, като че този
свят
произхожда от духа, той се превръща за него в един остатък от един минал духовен живот.
/Филип Майлендер, 1841-1876 г./. Майлендер се вижда поставен срещу образа на света, към който се стреми модерната естествена наука. Обаче той напразно търси една възможност да закотви себесъзнателния Аз в един духовен свят. Той не може да успее да добие от този себесъзнателен Аз това, за което наченки се намираха при Гьоте: А именно да почувства, че в душата възниква вътрешна жива същност, която се чувства като нещо духовно живо в нещо духовно живо зад голата външна природа. Така за него светът се явява без дух.
Но понеже той може да си го представи само така, като че този свят произхожда от духа, той се превръща за него в един остатък от един минал духовен живот.
Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това същество познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на мисълта, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога: Бог. Обаче това просто Единство е било; то не е вече. Изменяйки своята същност, то се е раздробило изцяло в един свят на множеството". /Обръщаме внимание на книгата Макс Зайлинг "Майлендер"/. Щом изгледът на съществуването е само нещо лишено от стойност, само един остатък от нещо пълноценно, тогава целта на света може да бъде само неговото унищожение.
към текста >>
Изменяйки своята същност, то се е раздробило изцяло в един
свят
на
множеството".
Той не може да успее да добие от този себесъзнателен Аз това, за което наченки се намираха при Гьоте: А именно да почувства, че в душата възниква вътрешна жива същност, която се чувства като нещо духовно живо в нещо духовно живо зад голата външна природа. Така за него светът се явява без дух. Но понеже той може да си го представи само така, като че този свят произхожда от духа, той се превръща за него в един остатък от един минал духовен живот. Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това същество познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на мисълта, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога: Бог. Обаче това просто Единство е било; то не е вече.
Изменяйки своята същност, то се е раздробило изцяло в един свят на множеството".
/Обръщаме внимание на книгата Макс Зайлинг "Майлендер"/. Щом изгледът на съществуването е само нещо лишено от стойност, само един остатък от нещо пълноценно, тогава целта на света може да бъде само неговото унищожение. Човекът може да вижда своята задача само в това, да съдейства на умножението. /Майлендер завършва своя живот със самоубийство/. Според мнението на Майлендер Бог е създал света само затова, за да се освободи чрез него от мъчението на своето собствено съществуване.
към текста >>
Бог е познал, че само чрез ставането
на
един действителен
свят
на
множеството "може да влезе от едно свръхбитие в едно небитие"/Философия
на
спасението, стр. 325/.
Щом изгледът на съществуването е само нещо лишено от стойност, само един остатък от нещо пълноценно, тогава целта на света може да бъде само неговото унищожение. Човекът може да вижда своята задача само в това, да съдейства на умножението. /Майлендер завършва своя живот със самоубийство/. Според мнението на Майлендер Бог е създал света само затова, за да се освободи чрез него от мъчението на своето собствено съществуване. "Светът е средството за целта на небитието, а именно светът е единственото средство за тази цел.
Бог е познал, че само чрез ставането на един действителен свят на множеството "може да влезе от едно свръхбитие в едно небитие"/Философия на спасението, стр. 325/.
В своята книга "Атомистика на волята"/която излезе след смъртта му/ поетът Роберт Хамерлинг се е изправил по един енергичен начин против възгледа, който произхожда от недоверието в света. Той отхвърля логически изследвания върху стойността или липсата на стойност на света и на съществуването и изхожда от едно първично изживяване. "Главното не е, дали хората са прави, че всичките, с извънредно малко изключение, искат да живеят, да живеят на всяка цена, независимо от това, дали им върви добре или зле. Главното е, че те искат това, а това не може никак да се отрече. Въпреки това докторинерните песимисти не държат сметка за този решаващ факт.
към текста >>
Той не се плаши да каже думи като тези: "Разпростреният, пространствен
свят
на
телата съществува като такъв само доколкото ние го възприемаме.
Чрез силата на по-новото развитие на светогледите такива представи са станали една толкова здрава част на мисленето, че Хамерлинг прибавя към цитираното обяснение думите: "Ако това не ти е ясно, мили читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава не чети по-нататък тези редове; остави непрочетени тази и всички други книги, които разглеждат философските въпроси; защото ти липсва необходимата за това способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисълта". Хамерлинг създаде за душата като свое последно поетическо творение своя "Хомункулус". В него той искаше да даде една критика на модерната цивилизация. Той развива по един радикален начин в поредица от поетически образи, накъде отива едно човечество, което изгубва душата и вярва само в силата на външните природни закони. Като поет, автор на Хомункулус той не спира пред нищо, което в модерната цивилизация му изглежда да произхожда от тази вяра; като мислител обаче Хамерлинг свива платната /капитулира/ в пълния смисъл на думата пред начина на мислене, който в настоящата книга бе изложен в главата "Светът като илюзия".
Той не се плаши да каже думи като тези: "Разпростреният, пространствен свят на телата съществува като такъв само доколкото ние го възприемаме.
Който установи това, ще разбере, каква наивна грешка е да се вярва, че наред с представата, която наричаме "кон", съществува и нещо друго, а именно, че съществува истинският, действителен кон, на който нашата представа е само един вид изображение. Нека повторно кажем, че вън от мене съществува само сбор от онези условия, които правят, щото и моите сетива да се роди едно възприятие, който аз наричам кон". По отношение на душевния живот Хамерлинг се чувства така, като че в морето от представи на този душевен живот не би могло да действа нищо от собствената същност на света. Обаче той има едно чувство за това, което става в глъбините на по-новото развитие на душата. Той чувства: Познанието на хората от новото време трябва да проблесне със собствената сила на истината в себесъзнателния Аз, както то се е представило на гърците във възприеманата мисъл.
към текста >>
Той чувства: Познанието
на
хората от новото време трябва да проблесне със собствената сила
на
истината
в себесъзнателния Аз, както то се е представило
на
гърците във възприеманата мисъл.
Той не се плаши да каже думи като тези: "Разпростреният, пространствен свят на телата съществува като такъв само доколкото ние го възприемаме. Който установи това, ще разбере, каква наивна грешка е да се вярва, че наред с представата, която наричаме "кон", съществува и нещо друго, а именно, че съществува истинският, действителен кон, на който нашата представа е само един вид изображение. Нека повторно кажем, че вън от мене съществува само сбор от онези условия, които правят, щото и моите сетива да се роди едно възприятие, който аз наричам кон". По отношение на душевния живот Хамерлинг се чувства така, като че в морето от представи на този душевен живот не би могло да действа нищо от собствената същност на света. Обаче той има едно чувство за това, което става в глъбините на по-новото развитие на душата.
Той чувства: Познанието на хората от новото време трябва да проблесне със собствената сила на истината в себесъзнателния Аз, както то се е представило на гърците във възприеманата мисъл.
Той постоянно напипва точката, където себесъзнателния Аз се чувства вътрешно надарен със силата на неговото истинско битие, което същевременно се чувства стоящо в духовния живот на света. Тъй като, когато напипва това, не му се разкрива нещо друго, той се придържа към живеещото в душата чувство за битието, което му се струва по-живо, по-пълно със съществуване отколкото голата представа за Аза, като мисъл за Аз. "От съзнанието или от чувството за собственото битие ние добиваме понятието за едно битие, което надхвърля простото мислене, което е повече от това, което е само мислено, а мисли". От този обхващащ себе си в своето чувство за съществуването Аз Хамерлинг се старае да добие един образ на света. Това, което Азът изживява в своето чувство за съществуването, е така се изказва Хамерлинг "чувството за атома в нас".
към текста >>
Само във волята той се различава като самостоятелно същество от останалия
свят
.
И тази психическа дейност се представя така, че навсякъде, където има пред себе си нещо психическо, се извършва един успоредно протичащ телесен процес. И двете, психическа дейност и телесен процес, образуват едно единство: Те са всъщност едно и също нещо; само наблюдаващият човек ги разделя в своето виждане. Вундт мисли, че научният опит може да признае само такива духовни процеси, които са свързани с телесните процеси. За Вундт себесъзнателният Аз се разлива в душевния организъм на духовните процеси, които за него са едно и също нещо както телесните процеси; само че, погледнати отвътре, тези телесни процеси се явяват като нещо духовно-душевно. Обаче когато сега Азът търси да намери в себе си това, което да изглежда като нещо характерно негово, той открива своята волева дейност.
Само във волята той се различава като самостоятелно същество от останалия свят.
Чрез това той се чувства заставен да признае във волята основния характер на битието. Азът си признава, че по отношение на своята собствена същност трябва да приеме източника на света в дейността на волята. Собственото битие на нещата, които човек наблюдава във външния свят, остава за него скрито зад наблюдението; в своето вътрешно битие той познава волята като същественото; той трябва да заключи, че това, което от външния свят се сблъсква с неговата воля, е от същото естество с тази воля. Когато волевите дейности на света влизат във взаимодействие, те предизвикват едни в други представите, вътрешния живот на волевите единици. От всичко това се вижда, как Вундт е движен от основния импулс на себесъзнателния Аз.
към текста >>
Собственото битие
на
нещата, които човек наблюдава във външния
свят
, остава за него скрито зад наблюдението; в своето вътрешно битие той познава волята като същественото; той трябва да заключи, че това, което от външния
свят
се сблъсква с неговата воля, е от същото естество с тази воля.
За Вундт себесъзнателният Аз се разлива в душевния организъм на духовните процеси, които за него са едно и също нещо както телесните процеси; само че, погледнати отвътре, тези телесни процеси се явяват като нещо духовно-душевно. Обаче когато сега Азът търси да намери в себе си това, което да изглежда като нещо характерно негово, той открива своята волева дейност. Само във волята той се различава като самостоятелно същество от останалия свят. Чрез това той се чувства заставен да признае във волята основния характер на битието. Азът си признава, че по отношение на своята собствена същност трябва да приеме източника на света в дейността на волята.
Собственото битие на нещата, които човек наблюдава във външния свят, остава за него скрито зад наблюдението; в своето вътрешно битие той познава волята като същественото; той трябва да заключи, че това, което от външния свят се сблъсква с неговата воля, е от същото естество с тази воля.
Когато волевите дейности на света влизат във взаимодействие, те предизвикват едни в други представите, вътрешния живот на волевите единици. От всичко това се вижда, как Вундт е движен от основния импулс на себесъзнателния Аз. Той слиза вътре в собственото човешко същества чак до действащи като воля Аз; и намирайки се във волевата същност на Аза, той се чувства оправдан да припише на целия свят същата същност, която душата изживява в себе си. Също и от този свят на волята нищо не отговаря на "надеждите на Платон и Аристотел". Хамерлинг застава срещу загадките на света и на душата като един човек на 19-тото столетие, с едно разбиране, което оживява в душата духовните импулси действащи в неговата епоха.
към текста >>
Той слиза вътре в собственото човешко същества чак до действащи като воля Аз; и намирайки се във волевата същност
на
Аза, той се чувства оправдан да припише
на
целия
свят
същата същност, която душата изживява в себе си.
Чрез това той се чувства заставен да признае във волята основния характер на битието. Азът си признава, че по отношение на своята собствена същност трябва да приеме източника на света в дейността на волята. Собственото битие на нещата, които човек наблюдава във външния свят, остава за него скрито зад наблюдението; в своето вътрешно битие той познава волята като същественото; той трябва да заключи, че това, което от външния свят се сблъсква с неговата воля, е от същото естество с тази воля. Когато волевите дейности на света влизат във взаимодействие, те предизвикват едни в други представите, вътрешния живот на волевите единици. От всичко това се вижда, как Вундт е движен от основния импулс на себесъзнателния Аз.
Той слиза вътре в собственото човешко същества чак до действащи като воля Аз; и намирайки се във волевата същност на Аза, той се чувства оправдан да припише на целия свят същата същност, която душата изживява в себе си.
Също и от този свят на волята нищо не отговаря на "надеждите на Платон и Аристотел". Хамерлинг застава срещу загадките на света и на душата като един човек на 19-тото столетие, с едно разбиране, което оживява в душата духовните импулси действащи в неговата епоха. Той чувства тези духовни импулси от една съвършено свободна човечност, за която е самопонятно да поставя загадките на съществуването, както на природния човек е самопонятно той да чувства глад и жажда. Той казва върху своето отношение към философията: "Преди всичко аз се чувствах като човек, като цялостен човек, и от всички духовни интереси за мене бяха най-близки проблемите на съществуването и живота". "Аз не се нахвърлих внезапно върху философията, поради това, че това случайно ми достави удоволствие или защото трябваше да опитам веднъж силите си в една друга област.
към текста >>
Също и от този
свят
на
волята нищо не отговаря
на
"надеждите
на
Платон и Аристотел".
Азът си признава, че по отношение на своята собствена същност трябва да приеме източника на света в дейността на волята. Собственото битие на нещата, които човек наблюдава във външния свят, остава за него скрито зад наблюдението; в своето вътрешно битие той познава волята като същественото; той трябва да заключи, че това, което от външния свят се сблъсква с неговата воля, е от същото естество с тази воля. Когато волевите дейности на света влизат във взаимодействие, те предизвикват едни в други представите, вътрешния живот на волевите единици. От всичко това се вижда, как Вундт е движен от основния импулс на себесъзнателния Аз. Той слиза вътре в собственото човешко същества чак до действащи като воля Аз; и намирайки се във волевата същност на Аза, той се чувства оправдан да припише на целия свят същата същност, която душата изживява в себе си.
Също и от този свят на волята нищо не отговаря на "надеждите на Платон и Аристотел".
Хамерлинг застава срещу загадките на света и на душата като един човек на 19-тото столетие, с едно разбиране, което оживява в душата духовните импулси действащи в неговата епоха. Той чувства тези духовни импулси от една съвършено свободна човечност, за която е самопонятно да поставя загадките на съществуването, както на природния човек е самопонятно той да чувства глад и жажда. Той казва върху своето отношение към философията: "Преди всичко аз се чувствах като човек, като цялостен човек, и от всички духовни интереси за мене бяха най-близки проблемите на съществуването и живота". "Аз не се нахвърлих внезапно върху философията, поради това, че това случайно ми достави удоволствие или защото трябваше да опитам веднъж силите си в една друга област. Още от ранна младост аз се занимавах с великите проблеми на човешкото познание, вследствие на естествения неизбежен стремеж, който тласка човека въобще към изследването на истината и разрешението на загадката на съществуването.
към текста >>
Още от ранна младост аз се занимавах с великите проблеми
на
човешкото познание, вследствие
на
естествения неизбежен стремеж, който тласка човека въобще към изследването
на
истината
и разрешението
на
загадката
на
съществуването.
Също и от този свят на волята нищо не отговаря на "надеждите на Платон и Аристотел". Хамерлинг застава срещу загадките на света и на душата като един човек на 19-тото столетие, с едно разбиране, което оживява в душата духовните импулси действащи в неговата епоха. Той чувства тези духовни импулси от една съвършено свободна човечност, за която е самопонятно да поставя загадките на съществуването, както на природния човек е самопонятно той да чувства глад и жажда. Той казва върху своето отношение към философията: "Преди всичко аз се чувствах като човек, като цялостен човек, и от всички духовни интереси за мене бяха най-близки проблемите на съществуването и живота". "Аз не се нахвърлих внезапно върху философията, поради това, че това случайно ми достави удоволствие или защото трябваше да опитам веднъж силите си в една друга област.
Още от ранна младост аз се занимавах с великите проблеми на човешкото познание, вследствие на естествения неизбежен стремеж, който тласка човека въобще към изследването на истината и разрешението на загадката на съществуването.
Също така аз никога не съм можал да виждам във философията като една специална наука, изучаването на която може да се провежда или да се изостави настрана, както например статистиката или лесовъдството, а съм я считал винаги като изследване на онова, което за всеки човек е най-близкото, най-важното и най-интересното". По пътищата, които Хамерлинг поема за това изследване, в неговото разглеждане се натрапиха онези насочващи сили на мисленето, които при Кант бяха отнели на знанието силата, да проникне в източника на съществуването и които след това през 19-тото столетие направиха, защото светът да се яви като една илюзия на представата. Хамерлинг не се отдаде безусловно на тези насочващи линии и сили; въпреки това те тежаха върху неговото разглеждане. Това разглеждане търсеше в себесъзнателния Аз един център на тежестта, в който може да бъде изживяно битието, и вярваше, че намира този център във волята. Мисленето не искаше да действа върху Хамерлинг така, както то действаше върху Хегел.
към текста >>
За него то се явяваше само като "просто мислене", което не може да обхване в себе си битието, за да може, укрепено в себе си, да плува в морето
на
мировото съществуване; така Хамерлинг се отдаде
на
волята, в която мислеше, че чувства силата
на
битието; и укрепнал чрез обхванатата в Аза воля, Хамерлинг мислеше, че се потопява със силата
на
битието в един
свят
от волеви монади.
Също така аз никога не съм можал да виждам във философията като една специална наука, изучаването на която може да се провежда или да се изостави настрана, както например статистиката или лесовъдството, а съм я считал винаги като изследване на онова, което за всеки човек е най-близкото, най-важното и най-интересното". По пътищата, които Хамерлинг поема за това изследване, в неговото разглеждане се натрапиха онези насочващи сили на мисленето, които при Кант бяха отнели на знанието силата, да проникне в източника на съществуването и които след това през 19-тото столетие направиха, защото светът да се яви като една илюзия на представата. Хамерлинг не се отдаде безусловно на тези насочващи линии и сили; въпреки това те тежаха върху неговото разглеждане. Това разглеждане търсеше в себесъзнателния Аз един център на тежестта, в който може да бъде изживяно битието, и вярваше, че намира този център във волята. Мисленето не искаше да действа върху Хамерлинг така, както то действаше върху Хегел.
За него то се явяваше само като "просто мислене", което не може да обхване в себе си битието, за да може, укрепено в себе си, да плува в морето на мировото съществуване; така Хамерлинг се отдаде на волята, в която мислеше, че чувства силата на битието; и укрепнал чрез обхванатата в Аза воля, Хамерлинг мислеше, че се потопява със силата на битието в един свят от волеви монади.
Хамерлинг взема своята изходна точка от това, което в човека оживява непосредствено въпросите на мировите загадки както едно душевно чувство на глад. Вундт се оставя да бъде тласкан към поставянето на тези въпроси чрез всичко онова, което новото време е направило да узрее на широката почва на отделните науки. В начина, по който изхождайки той поставя въпросите, царува собствената сила и убеждение на тези науки; в това, което той трябва да донесе за тези въпроси, живеят при Хамерлинг насочващите сили на по-новото мислене, които премахват от това мислене силата да има изживявания в извора на съществуването. Поради това всъщност образът на света, който Вундт създава, е един "прост идеен образ" върху образа на природата на новия начин на мислене. Също и при Вундт само волята се оказва в човешката душа като един елемент, който не се оставя да бъде умъртвен от безсилието на човешкото мислене.
към текста >>
Тези сили се хващат здраво за волята; обаче и с постигнатия
свят
на
волята не звучи нищо, което позволява да добием сигурност "върху безсмъртието
на
нашата най-добра част след разлагането
на
тялото", или което да докосне такива душевни и мирови загадки.
Също и при Вундт само волята се оказва в човешката душа като един елемент, който не се оставя да бъде умъртвен от безсилието на човешкото мислене. Волята се натрапва на разглеждането на света така, че изглежда да се явява като всецаруваща в окръжността на съществуването. С Хамерлинг и Вундт в светогледното развитие на новото време стоят две личности, в душите на които действат силите, които това развитие е произвело в определени течения, за да овладеят с мисленето мировите загадки, които изживяването и науката поставят на човешката душа. И в двете личности тези сили действат така, че в тяхното развитие те не намират в самите себе си нищо, чрез което себесъзнателният Аз да се чувства в източника на съществуването. Напротив тези сили стигат до една точка, в която още могат да запазят за себе си нещо, което не може вече да се занимава с великите мирови загадки.
Тези сили се хващат здраво за волята; обаче и с постигнатия свят на волята не звучи нищо, което позволява да добием сигурност "върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото", или което да докосне такива душевни и мирови загадки.
Такива светогледи произлизат от естествения, неудържим стремеж, "който тласка хората въобще към изследването на истината и разрешението загадката на съществуването"; обаче служейки си за това разрешение със средствата, които според мнението на определени течения на епохата изглеждат като единствено оправдани, те проникват до едно разглеждане на нещата, сред което не съществуват вече никакви елементи на изживяването, за да произведат разрешението. Ние виждаме: В определена епоха мировите въпроси се поставят на човека по един напълно определен начин; той чувства инстинктивно това, което му предстои като задача. От него зависи да намери средствата на отговора. В поставянето в действие на тези средства той може да остане зад това, което в глъбините на развитието застава пред него като изискване. Философи, които се движат в такава дейност, представляват борбата за постигане на една цел, която не е още напълно обхваната в съзнанието.
към текста >>
Такива светогледи произлизат от естествения, неудържим стремеж, "който тласка хората въобще към изследването
на
истината
и разрешението загадката
на
съществуването"; обаче служейки си за това разрешение със средствата, които според мнението
на
определени течения
на
епохата изглеждат като единствено оправдани, те проникват до едно разглеждане
на
нещата, сред което не съществуват вече никакви елементи
на
изживяването, за да произведат разрешението.
Волята се натрапва на разглеждането на света така, че изглежда да се явява като всецаруваща в окръжността на съществуването. С Хамерлинг и Вундт в светогледното развитие на новото време стоят две личности, в душите на които действат силите, които това развитие е произвело в определени течения, за да овладеят с мисленето мировите загадки, които изживяването и науката поставят на човешката душа. И в двете личности тези сили действат така, че в тяхното развитие те не намират в самите себе си нищо, чрез което себесъзнателният Аз да се чувства в източника на съществуването. Напротив тези сили стигат до една точка, в която още могат да запазят за себе си нещо, което не може вече да се занимава с великите мирови загадки. Тези сили се хващат здраво за волята; обаче и с постигнатия свят на волята не звучи нищо, което позволява да добием сигурност "върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото", или което да докосне такива душевни и мирови загадки.
Такива светогледи произлизат от естествения, неудържим стремеж, "който тласка хората въобще към изследването на истината и разрешението загадката на съществуването"; обаче служейки си за това разрешение със средствата, които според мнението на определени течения на епохата изглеждат като единствено оправдани, те проникват до едно разглеждане на нещата, сред което не съществуват вече никакви елементи на изживяването, за да произведат разрешението.
Ние виждаме: В определена епоха мировите въпроси се поставят на човека по един напълно определен начин; той чувства инстинктивно това, което му предстои като задача. От него зависи да намери средствата на отговора. В поставянето в действие на тези средства той може да остане зад това, което в глъбините на развитието застава пред него като изискване. Философи, които се движат в такава дейност, представляват борбата за постигане на една цел, която не е още напълно обхваната в съзнанието. Целта на по-новото светогледно развитие е, да бъде изживяно в себесъзнателния Аз нещо, което да предаде битие и същност на идеите на образа на света; охарактеризираните философски течения се оказват безсилни да стигнат до такъв живот, до такова битие.
към текста >>
91.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Единадесет години след издаването
на
Дарвиновата книга "Произходът
на
видовете" той излезе със своята книга "Моралност
на
Дарвинизма" /виена 1871 г./, в която постави по един обхватен начин новия идеен
свят
за основа
на
един етичен светоглед.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД Широки перспективи на светогледа и на устройването на живота се опита да разкрие изхождайки от дарвинизма австрийският мислител Вартоломеус Карнери /роден в 1821 г.
Единадесет години след издаването на Дарвиновата книга "Произходът на видовете" той излезе със своята книга "Моралност на Дарвинизма" /виена 1871 г./, в която постави по един обхватен начин новия идеен свят за основа на един етичен светоглед.
От тогава той постоянно полагаше усилия да изгради дарвинистичната етика. /виж неговите съчинения: "Полагане основите на етиката", 1881 г.; "Човекът като самоцел", 1878 г. и "Модерният човек. Опит за устройване едно поведение в живота", 1891 г. / Карнери се опитва да намери в образа на природата елементите, чрез които себесъзнателният Аз може да има представа за себе си в този образ.
към текста >>
"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър
свят
.
За всички останали същества се грижи природата; човека тя надарява с желания, за задоволяването на които тя го оставя сам да се грижи. Той носи в себе си подтика, да изгради своето съществуване съобразно с неговите желания. Този подтик е подтикът към щастието. "Този подтик е чужд на животното; то познава само инстинкта за самосъхранение, а да бъде този инстинкт повдигнат до подтик към щастието, това е основното условие на човешкото себесъзнание". Стремежът към щастие лежи на основата на всяка деятелност.
"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
Последната цел на всички е щастието, блаженството, и колкото и различен да бъде образът, който индивидът си съставя за него, от най-първобитните времена до най-културните, то е начало за усещащото същество и край за неговото мислене и чувстване". Тъй като природата дава на човека само потребността от щастие, самият образ на щастието трябва да се роди от човека. Човекът е този, който си създава образите на своето щастие. Те извират от неговата морална фантазия. В тази фантазия Карнери намира новото понятие, което очертава на нашето мислене идеалите на нашата дейност.
към текста >>
Той вярва, че е намерил идеалната сила, която като двигателен елемент
на
моралния ред
на
света действа също така творчески от моралното събитие, както материалните сили развиват във физическия
свят
една форма от друга, един факт от друг.
Те извират от неговата морална фантазия. В тази фантазия Карнери намира новото понятие, което очертава на нашето мислене идеалите на нашата дейност. За Карнери "доброто" е тъждествено с напредващото развитие. И тъй като напредващото развитие е удоволствие, щастието съставлява не само целта, но и двигателният елемент, който тласка към целта". Карнери се опита да намери пътя от природната закономерност към изворите на моралното.
Той вярва, че е намерил идеалната сила, която като двигателен елемент на моралния ред на света действа също така творчески от моралното събитие, както материалните сили развиват във физическия свят една форма от друга, един факт от друг.
Начинът на мислене на Карнери е издържан напълно в смисъла на еволюционната идея, която не намира по-късното предварително образувано в по-ранното, а за която по-късното е едно действително новообразуване. Химическия процес не съдържа вече развит животински живот, щастието се образува като съвършено нов елемент въз основа на инстинкта на съхранение на животното. Трудността, която се крие в тази мисъл, даде на един остроумен мислител, В. Х. Ролф, подтика да развие разсъжденията, които той написа в своята книга "Биологически проблеми, същевременно опит за развитие на една рационална етика". /Лайпциг 1884 г.
към текста >>
Гърците си създадоха един
свят
на
красотата,
на
илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването.
Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот. В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването.
Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването.
И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието. Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията. Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение. "Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност. Той се отучил от ходенето и говоренето и е на път да хвръкне танцувайки във въздуха".
към текста >>
И той вярваше, че намира в музикалната драма
на
Рихард Вагнер един
свят
, който чрез красотата повдига човека над страданието.
В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването.
И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието.
Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията. Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение. "Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност. Той се отучил от ходенето и говоренето и е на път да хвръкне танцувайки във въздуха". Така описва и обяснява Ницше култа на древните служители на Дионисий, в който се намира коренът на всяко изкуство.
към текста >>
Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията
на
света, беше в определен смисъл един
свят
на
илюзията.
Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието.
Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията.
Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение. "Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност. Той се отучил от ходенето и говоренето и е на път да хвръкне танцувайки във въздуха". Така описва и обяснява Ницше култа на древните служители на Дионисий, в който се намира коренът на всяко изкуство. Сократ е овладял този дионисийски стремеж благодарение на това, че е поставил ума като съдия над импулсите.
към текста >>
Той беше
на
мнение, че
на
основата
на
най-древната гръцка култура стоеше стремежът
на
човекът да стигне до една забрава
на
действителния
свят
чрез пренасянето в едно състояние
на
опиянение.
Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието. Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията.
Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение.
"Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност. Той се отучил от ходенето и говоренето и е на път да хвръкне танцувайки във въздуха". Така описва и обяснява Ницше култа на древните служители на Дионисий, в който се намира коренът на всяко изкуство. Сократ е овладял този дионисийски стремеж благодарение на това, че е поставил ума като съдия над импулсите. Изречението "Добродетелта е изучаема" означава замяната на една обширна импулсивна култура чрез една разводнена, обяздена от мисленето култура.
към текста >>
И сега Ницше изживява в душата си изтръгването
на
свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира
на
сетивния
свят
, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла
на
развитието.
В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене. Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека?
И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието.
Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние. Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието. Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването. Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота. Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./.
към текста >>
Познанието, което външният
свят
дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния
свят
, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването
на
една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата
на
Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл
на
съществуването.
Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието. Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние. Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието.
Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването.
Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота. Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него. То постоянно ще се връща към нов живот. Така към идеята за свръхчовека при Ницше се прибави натрапливо и онази за "вечното възвръщане" на човешката душа.
към текста >>
Идеята
на
Ролф за "умножението
на
живота" престава при Ницше в представата
на
"волята за сила, за власт", която той приписва
на
всяко битие и
на
всеки живот в животинския и в човешкия
свят
.
Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота. Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него. То постоянно ще се връща към нов живот. Така към идеята за свръхчовека при Ницше се прибави натрапливо и онази за "вечното възвръщане" на човешката душа.
Идеята на Ролф за "умножението на живота" престава при Ницше в представата на "волята за сила, за власт", която той приписва на всяко битие и на всеки живот в животинския и в човешкия свят.
Ницше вижда в живота "усвояване, нараняване, изнасилване на чуждото и на по-слабото, подтискане, жестокост, натрапване на собствените форми, въплъщение и най-малко, най-малко експлоатация". В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила". Стремежът към познание се превръща при Ницше в една жива същност, която оживява в човешката душа. Чувствувайки в себе си това оживление, за Ницше животът се поставя над познанието и истина, които не се запалват за живота. Това доведе при него до отричането на всяка истина и той искаше да замени волята за истина чрез "волята за сила", която не пита вече: - Вярно ли е едно познание?
към текста >>
"- При всяко философстване съвсем не се касаеше за "истина", а за нещо съвсем друго, да речем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност човекът винаги се е стремил към сила; но само се подаваше
на
илюзията, че иска "
истината
".
В "Тъй каза Заратустра" той изпя на вярата в действителност, в развитието на човека в "свръхчовека" една "възвишена песен"; в останалото незавършено съчинение "Преоценка на всички стойности" той искаше да направи едно преобразуване на всички представи от гледна точка, че в човека никаква друга воля няма най-висшата власт освен волята за "сила". Стремежът към познание се превръща при Ницше в една жива същност, която оживява в човешката душа. Чувствувайки в себе си това оживление, за Ницше животът се поставя над познанието и истина, които не се запалват за живота. Това доведе при него до отричането на всяка истина и той искаше да замени волята за истина чрез "волята за сила", която не пита вече: - Вярно ли е едно познание? , а: - Подържали то живота, поощрява ли то живота?
"- При всяко философстване съвсем не се касаеше за "истина", а за нещо съвсем друго, да речем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност човекът винаги се е стремил към сила; но само се подаваше на илюзията, че иска "истината".
Той смесваше средството с целта. Истината е само средство към целта "сила". "Погрешността на една съждение не е още никакво възражение против съждението". Важното не е това, дали едно съждение е истинно, а "доколко то поощрява живота, подържа живота, подържа вида, може би възпитава вида". "Повечето мислене на философа е тайно направлявано чрез неговите инстинкти и е принудено да върви в определени пътища".
към текста >>
Истината
е само средство към целта "сила".
Чувствувайки в себе си това оживление, за Ницше животът се поставя над познанието и истина, които не се запалват за живота. Това доведе при него до отричането на всяка истина и той искаше да замени волята за истина чрез "волята за сила", която не пита вече: - Вярно ли е едно познание? , а: - Подържали то живота, поощрява ли то живота? "- При всяко философстване съвсем не се касаеше за "истина", а за нещо съвсем друго, да речем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност човекът винаги се е стремил към сила; но само се подаваше на илюзията, че иска "истината". Той смесваше средството с целта.
Истината е само средство към целта "сила".
"Погрешността на една съждение не е още никакво възражение против съждението". Важното не е това, дали едно съждение е истинно, а "доколко то поощрява живота, подържа живота, подържа вида, може би възпитава вида". "Повечето мислене на философа е тайно направлявано чрез неговите инстинкти и е принудено да върви в определени пътища". Светогледът на Ницше е лично чувстване, той е като индивидуално изживяване и съдба. При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота.
към текста >>
Ясно изразено се вижда въздействието
на
този натиск идващ от естественонаучния начин
на
мислене във философското течение, което под името "Прагматизъм"
на
поврата
на
19-тото и 20-тото столетие иска да постави върху една сигурна почва всеки човешки стремеж към
истината
.
За да видим, че това се потвърждава, нека хвърлим поглед върху един мислител на естествената наука като Т. Х. Хъксли /1825-1895 г./. Този мислител не е съгласен с възгледа, че в познанието на естетическата наука може да се вижда нещо, което дава отговор на последните въпроси върху човешката душа. Обаче той вярва, че човешкото изследване трябва да остане в рамките на естественонаучния начин на разглеждане нещата и да си признае, че човекът не разполага с никакво средство, чрез което да добие едно знание върху това, което се намира зад природата. Резултатът на това мнение е: Естествената наука не казва нищо върху най-висшите надежди на познанието на човека; но тя дава чувството, че поставя изследването върху една сигурна почва; следователно всичко друго, което не се намира в нейната област, да го оставим да почива на себе си или да бъде обект на вярата.
Ясно изразено се вижда въздействието на този натиск идващ от естественонаучния начин на мислене във философското течение, което под името "Прагматизъм" на поврата на 19-тото и 20-тото столетие иска да постави върху една сигурна почва всеки човешки стремеж към истината.
Името "Прагматизъм" произхожда от една статия на Чарлз Пеърс публикувана в 1878 година в американското списание "Popular Sсience". Най-действените представители на този начин на мислене са Уйлям Джейма /роден в 1842 г./ в Америка и Ф. К. Шилер в Англия. /Този последният употребява името "Хуманизъм": виж "Humanism" /1903 г. /; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да наречем прагматизма безверие в силата на мисълта.
към текста >>
То резюмира, обхваща фактите
на
външния
свят
в идеи, комбинира ги.
/Този последният употребява името "Хуманизъм": виж "Humanism" /1903 г. /; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да наречем прагматизма безверие в силата на мисълта. Той отрича мисленето, което иска да остане в себе си, способността да роди нещо, което може да се докаже като истина, като оправдано чрез себе си познание. Човекът стои срещу процесите на света и трябва да действа. При това като помощник му служи мисленето.
То резюмира, обхваща фактите на външния свят в идеи, комбинира ги.
И най-добре са онези идеи, които подпомагат човека да действа правилно така, че да може да намери своите цели в хармония с явленията на света. В отношението на човека към света господар е волята, а не мисленето. В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година. Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите. Наистина тя не ще упражнява това влияние върху установяването на фактите по отделно: Тук те единствено трябва да се насочва според самите факти; а влиянието на волята ще се упражнява върху схващането и тълкуването на действителността в нейната цялост.
към текста >>
Ние разбираме хода
на
неговите мисли, когато преценим, че например едно растение наистина има в себе си процеси, които протичат по закони, които действуват също и в минералния
свят
, но че е невъзможно да си представим, че минералните закони предизвикват от тяхното собствено съдържание растителен живот.
Можем да кажем, че естествената наука е на път да произведе един образ на света, в който себесъзнателният Аз няма никакво място. Защото това, което естествената наука може да даде като образ на /външния/ човек, то съдържа себесъзнателната душа само така, както магнитът съдържа своята сила в себе си. Има две възможности сега: Или човек да се подаде на измамата, че с израза "мозъкът мисли" действително е казано нещо сериозно и че "духовният човек" е само повърхностната проява на материалното; или да се познае в този "духовен човек" една самостоятелна в себе си жива действителност, тогава с познанието на човека ние сме изгонени вън от естествената наука. Мислители, които стоят под впечатлението на тази последна възможност, са френските философи Емил Бутру /роден в 1845 г./ и Анри Бергсон /роден в 1859 г./. Бутру взема като изходна точка една критика на новия начин на мислене, който иска да сведе всички процеси на света до естественонаучно разбираеми закони.
Ние разбираме хода на неговите мисли, когато преценим, че например едно растение наистина има в себе си процеси, които протичат по закони, които действуват също и в минералния свят, но че е невъзможно да си представим, че минералните закони предизвикват от тяхното собствено съдържание растителен живот.
Ако искаме да признаем, че съществуването на растенията се развива върху почвата на минералното действие, трябва да предположим, че на минералното му е съвсем безразлично, дали от него произлиза растителност. Напротив към минералното трябва да се роди растително естество. Ето защо навсякъде в реда на природата царува нещо творческо. Това творческо естество прави до произлезе от него растителното същество и го поставя върху почвата на минералното. И така е с всички сфери в реда на природата, отивайки нагоре до съзнателната човешка душа, даже чак до обществения процес.
към текста >>
Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния
свят
; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите
на
развитието".
Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека. Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота. Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност.
Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието".
/Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/. С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс беше изказал дълбокомислено в своята книга "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /. И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества. В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието.
към текста >>
Такъв един възглед се стреми да познае човека, който новата естествена наука постави
на
неговите собствени основи вън от природата -, за да намери след това в едно такова познание
на
човека нещо, което хвърля светлина върху заобикалящия човек
свят
.
Центърът на това ново учение е човекът, само веднъж повтарящият се върху нашата планета вид: Homo capiens. Странно е, че по-старите наблюдатели са започнали при природните предмети и след това така са се объркали, че не са искали да намерят пътя към човека, което също и Дарвин успя по най-оскъден и незадоволителен начин, като потърси господаря на сътворението между животните докато природоизследователят трябваше да започне при себе си като човек, за да се върне обратно към човечеството напредвайки така през цялата област на битието и на мисленето... фактът, че човешката природа е възникнала от земната природа, не е било случайност, а необходимост. Човекът е цел на всички земни процеси и всяка друга възникваща до него форма е взела своите черти от неговата форма. Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши. Това, което още се роди, стана животно или растение...."
Такъв един възглед се стреми да познае човека, който новата естествена наука постави на неговите собствени основи вън от природата -, за да намери след това в едно такова познание на човека нещо, което хвърля светлина върху заобикалящия човек свят.
В малко известния мислител от Елсфлет, В. Х. Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието на човека същевременно и познаването на света. Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество. Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека.
към текста >>
И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои
на
по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ
свят
на
човека.
Такъв един възглед се стреми да познае човека, който новата естествена наука постави на неговите собствени основи вън от природата -, за да намери след това в едно такова познание на човека нещо, което хвърля светлина върху заобикалящия човек свят. В малко известния мислител от Елсфлет, В. Х. Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието на човека същевременно и познаването на света. Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество. Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването.
И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека.
Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят. Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света. Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави.
към текста >>
Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека
свят
.
Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието на човека същевременно и познаването на света. Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество. Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия.
Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят.
Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят. Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света. Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави. Забележителни в това търсене и в този стремеж на новото време са усилията на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./. В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването на въпроса за произхода на нашата вяра във външния свят и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие.
към текста >>
Погледът върху възгледа
на
Хегел и
на
други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота
на
мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа
свят
.
Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество. Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят.
Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят.
Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света. Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави. Забележителни в това търсене и в този стремеж на новото време са усилията на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./. В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването на въпроса за произхода на нашата вяра във външния свят и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие. Обаче понеже изложението на Дилтей е направено в приетата днес учена изразна форма, това пречи, защото това, което имаше да каже, да произведе едно всеобщо впечатление.
към текста >>
В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването
на
въпроса за произхода
на
нашата вяра във външния
свят
и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие.
Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят. Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света. Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави. Забележителни в това търсене и в този стремеж на новото време са усилията на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./.
В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването на въпроса за произхода на нашата вяра във външния свят и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие.
Обаче понеже изложението на Дилтей е направено в приетата днес учена изразна форма, това пречи, защото това, което имаше да каже, да произведе едно всеобщо впечатление. Възгледът на Дилтей е, че с това, което живее в душата на човека под формата на мисли, на представи, човек не може да стигне до една сигурност, дали на това, което сетивата възприемат, отговаря една действителна, независима от човека същност. Всичко, което има форма на мисли, на представи, на сетивни усещания с образ; и светът, който заобикаля човека, би искал да бъде един сън от образи на неговото собствено същество, без да има независима действителност, ако той би заставен да вижда действителността само чрез такива образи. Но в душата се изявяват не само тези образи. В нея се изявява една жизнена връзка във воля, стремеж, чувство, която изхожда от нея когато тя чувства самата себе си в тази връзка, чиято действителност тя не трябва да познае само чрез мислително познание, а чрез непосредствено изживяване.
към текста >>
Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен
свят
.
В тях се натрапва нещо, което те не трябва да произведат сами и което въпреки това трябва да приемат в себе си. Такъв ход на мислите на един философ може да изглежда за "здравия човешки ум" като един вид "цепене на косъма". Обаче историческото разглеждане не може да се съгласи с едно такова съждение. За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.? "Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане.
Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят.
Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят. Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят. Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят. Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят. Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея.
към текста >>
Според мнението
на
Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен
свят
.
Такъв ход на мислите на един философ може да изглежда за "здравия човешки ум" като един вид "цепене на косъма". Обаче историческото разглеждане не може да се съгласи с едно такова съждение. За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.? "Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане. Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят.
Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят.
Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят. Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят. Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят. Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея. Дилтей се старае при най-самопонятните състояния на нещата да реши един въпрос, който за него е един основен въпрос на всеки светоглед.
към текста >>
Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите
на
тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния
свят
.
Обаче историческото разглеждане не може да се съгласи с едно такова съждение. За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.? "Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане. Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят. Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят.
Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят.
Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят. Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят. Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея. Дилтей се старае при най-самопонятните състояния на нещата да реши един въпрос, който за него е един основен въпрос на всеки светоглед. Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва ръката си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта.
към текста >>
Не, душата не може да направи заключение
на
съществуването
на
един външен
свят
; с това тя се излага
на
опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния
свят
.
За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.? "Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане. Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят. Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят. Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят.
Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят.
Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят. Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея. Дилтей се старае при най-самопонятните състояния на нещата да реши един въпрос, който за него е един основен въпрос на всеки светоглед. Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва ръката си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта. Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска на един свръхсилен външен свят, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот.
към текста >>
Душата може да добие сигурност за съществуването
на
един външен
свят
само тогава, когато този външен
свят
проникне във вътрешния живот
на
"Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен
свят
.
"Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане. Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят. Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят. Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят. Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят.
Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят.
Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея. Дилтей се старае при най-самопонятните състояния на нещата да реши един въпрос, който за него е един основен въпрос на всеки светоглед. Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва ръката си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта. Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска на един свръхсилен външен свят, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот. Стремежът да се освободи от неприятността, да задоволи цялото свое желание, е последван от съзнанието за пречката, неприятността, незадоволството.
към текста >>
Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска
на
един свръхсилен външен
свят
, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот.
Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят. Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят. Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея. Дилтей се старае при най-самопонятните състояния на нещата да реши един въпрос, който за него е един основен въпрос на всеки светоглед. Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва ръката си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта.
Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска на един свръхсилен външен свят, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот.
Стремежът да се освободи от неприятността, да задоволи цялото свое желание, е последван от съзнанието за пречката, неприятността, незадоволството. Това, което детето изпитва, минава през целия живот на възрастния. Съпротивлението се превръща в натиск, струва ни се, че от всякъде около нас ни заобикалят стени от факти, през които не можем да минем. Впечатленията се съпротивляват, независимо, дали бихме искали да ги изменим; те изчезват, въпреки че се стремим да ги задържим; на определени подтици за движение, които се събуждат от представата да избегнем от това, което възбужда неприятност, следват при определени обстоятелства редовно вълнения на душата, които не задържат в кръга на неудоволствието. По този начин действителността навъншния свят се сгъстява някак си все повече около нас".
към текста >>
По този начин действителността навъншния
свят
се сгъстява някак си все повече около нас".
Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска на един свръхсилен външен свят, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот. Стремежът да се освободи от неприятността, да задоволи цялото свое желание, е последван от съзнанието за пречката, неприятността, незадоволството. Това, което детето изпитва, минава през целия живот на възрастния. Съпротивлението се превръща в натиск, струва ни се, че от всякъде около нас ни заобикалят стени от факти, през които не можем да минем. Впечатленията се съпротивляват, независимо, дали бихме искали да ги изменим; те изчезват, въпреки че се стремим да ги задържим; на определени подтици за движение, които се събуждат от представата да избегнем от това, което възбужда неприятност, следват при определени обстоятелства редовно вълнения на душата, които не задържат в кръга на неудоволствието.
По този начин действителността навъншния свят се сгъстява някак си все повече около нас".
Защо едно такова разглеждане, което за мнозина ще изглежда незначително, се предприема във връзка с висши светогледни въпроси? Изглежда безперспективно да се стигне до такива изходни точки до един възглед върху това, което е положението на човешката душа в мировото цяло. Обаче същественото е, че философията е стигнала до такова разглеждане по пътя, който нека още веднъж припомним думите на Брентано е бил предприет "за да се добие сигурност за надеждите на един Платон и Аристотел върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на нашето тяло... "Да се добие такава сигурност изглежда все по-трудно, колкото по-нататък напредва развитието на мисълта. "Себесъзнателния Аз" се чувства все повече изхвърлен от света; той изглежда, че намира все по-малко в себе си елементите, които го свързват със света и по един начин различен от този на изложеното на "разлагане на тялото". Търсейки едно сигурно познание върху неговата връзка с един вечен свят, той самият изгубва сигурността на едно разбиране за връзката със света, който се разкрива на възприятията на сетивата.
към текста >>
Търсейки едно сигурно познание върху неговата връзка с един вечен
свят
, той самият изгубва сигурността
на
едно разбиране за връзката със света, който се разкрива
на
възприятията
на
сетивата.
По този начин действителността навъншния свят се сгъстява някак си все повече около нас". Защо едно такова разглеждане, което за мнозина ще изглежда незначително, се предприема във връзка с висши светогледни въпроси? Изглежда безперспективно да се стигне до такива изходни точки до един възглед върху това, което е положението на човешката душа в мировото цяло. Обаче същественото е, че философията е стигнала до такова разглеждане по пътя, който нека още веднъж припомним думите на Брентано е бил предприет "за да се добие сигурност за надеждите на един Платон и Аристотел върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на нашето тяло... "Да се добие такава сигурност изглежда все по-трудно, колкото по-нататък напредва развитието на мисълта. "Себесъзнателния Аз" се чувства все повече изхвърлен от света; той изглежда, че намира все по-малко в себе си елементите, които го свързват със света и по един начин различен от този на изложеното на "разлагане на тялото".
Търсейки едно сигурно познание върху неговата връзка с един вечен свят, той самият изгубва сигурността на едно разбиране за връзката със света, който се разкрива на възприятията на сетивата.
При разглеждането светогледа на Гьоте бе обърнато внимание върху това, как в този светоглед са търсени такива изживявания в душата, които изнасят тази душа в една действителност, която се намира зад сетивното възприятие като един духовен свят. Следователно тук се полагат усилия да бъде изживяно вътре в самата душа нещо, чрез което тя не стои вече само в себе си, въпреки че чувства изживяването като нещо нейно собствено. Душата търси в себе си мирови изживявания, чрез които тя съизживява онова в света, което е невъзможно да изживее само посредством органите на тялото. Въпреки привидната излишност на неговия начин на разглеждане нещата, Дилтей стои в същото течение на философското развитие. Той би искал да покаже вътре в душата нещо, което, въпреки че е изживяно в душата, все пак не и принадлежи, а принадлежи на нещо независимо от нея.
към текста >>
При разглеждането светогледа
на
Гьоте бе обърнато внимание върху това, как в този светоглед са търсени такива изживявания в душата, които изнасят тази душа в една действителност, която се намира зад сетивното възприятие като един духовен
свят
.
Защо едно такова разглеждане, което за мнозина ще изглежда незначително, се предприема във връзка с висши светогледни въпроси? Изглежда безперспективно да се стигне до такива изходни точки до един възглед върху това, което е положението на човешката душа в мировото цяло. Обаче същественото е, че философията е стигнала до такова разглеждане по пътя, който нека още веднъж припомним думите на Брентано е бил предприет "за да се добие сигурност за надеждите на един Платон и Аристотел върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на нашето тяло... "Да се добие такава сигурност изглежда все по-трудно, колкото по-нататък напредва развитието на мисълта. "Себесъзнателния Аз" се чувства все повече изхвърлен от света; той изглежда, че намира все по-малко в себе си елементите, които го свързват със света и по един начин различен от този на изложеното на "разлагане на тялото". Търсейки едно сигурно познание върху неговата връзка с един вечен свят, той самият изгубва сигурността на едно разбиране за връзката със света, който се разкрива на възприятията на сетивата.
При разглеждането светогледа на Гьоте бе обърнато внимание върху това, как в този светоглед са търсени такива изживявания в душата, които изнасят тази душа в една действителност, която се намира зад сетивното възприятие като един духовен свят.
Следователно тук се полагат усилия да бъде изживяно вътре в самата душа нещо, чрез което тя не стои вече само в себе си, въпреки че чувства изживяването като нещо нейно собствено. Душата търси в себе си мирови изживявания, чрез които тя съизживява онова в света, което е невъзможно да изживее само посредством органите на тялото. Въпреки привидната излишност на неговия начин на разглеждане нещата, Дилтей стои в същото течение на философското развитие. Той би искал да покаже вътре в душата нещо, което, въпреки че е изживяно в душата, все пак не и принадлежи, а принадлежи на нещо независимо от нея. Той би искал да докаже, че светът прониква в изживяването на душата.
към текста >>
Че това проникване може да бъде в мисловното естество, в това той не вярва; за него душата приема в цялото нейно жизнено съдържание във волята, стремежа и чувството нещо, което не е само душа, а е действителният външен
свят
.
Следователно тук се полагат усилия да бъде изживяно вътре в самата душа нещо, чрез което тя не стои вече само в себе си, въпреки че чувства изживяването като нещо нейно собствено. Душата търси в себе си мирови изживявания, чрез които тя съизживява онова в света, което е невъзможно да изживее само посредством органите на тялото. Въпреки привидната излишност на неговия начин на разглеждане нещата, Дилтей стои в същото течение на философското развитие. Той би искал да покаже вътре в душата нещо, което, въпреки че е изживяно в душата, все пак не и принадлежи, а принадлежи на нещо независимо от нея. Той би искал да докаже, че светът прониква в изживяването на душата.
Че това проникване може да бъде в мисловното естество, в това той не вярва; за него душата приема в цялото нейно жизнено съдържание във волята, стремежа и чувството нещо, което не е само душа, а е действителният външен свят.
Душата познава, че един стоящ срещу нея човек е действителен във външния свят не чрез това, че този човек стои срещу нея и тя си образува една представа за него, а чрез това, че тя приема неговото воление, неговото чувстване, цялата негова жива душевна връзка в нейното собствено воление и чувстване. Следователно, в смисъла на Дилтей, човешката душа допуска един действителен външен свят не затова, че този външен свят се показва на мислите като действителен, а защото душата, себесъзнателният Аз изживява в самата себе си външния свят. Чрез това този философ е на път да признае по-висшето значение на духовния живот спрямо простото природно съществуване. С този възглед той противопоставя на естественонаучния начин на мислене един противовес. Даже той счита, че природата е призната като действителен външен свят само затова, защото е изживяна от духовното естество на душата.
към текста >>
Душата познава, че един стоящ срещу нея човек е действителен във външния
свят
не чрез това, че този човек стои срещу нея и тя си образува една представа за него, а чрез това, че тя приема неговото воление, неговото чувстване, цялата негова жива душевна връзка в нейното собствено воление и чувстване.
Душата търси в себе си мирови изживявания, чрез които тя съизживява онова в света, което е невъзможно да изживее само посредством органите на тялото. Въпреки привидната излишност на неговия начин на разглеждане нещата, Дилтей стои в същото течение на философското развитие. Той би искал да покаже вътре в душата нещо, което, въпреки че е изживяно в душата, все пак не и принадлежи, а принадлежи на нещо независимо от нея. Той би искал да докаже, че светът прониква в изживяването на душата. Че това проникване може да бъде в мисловното естество, в това той не вярва; за него душата приема в цялото нейно жизнено съдържание във волята, стремежа и чувството нещо, което не е само душа, а е действителният външен свят.
Душата познава, че един стоящ срещу нея човек е действителен във външния свят не чрез това, че този човек стои срещу нея и тя си образува една представа за него, а чрез това, че тя приема неговото воление, неговото чувстване, цялата негова жива душевна връзка в нейното собствено воление и чувстване.
Следователно, в смисъла на Дилтей, човешката душа допуска един действителен външен свят не затова, че този външен свят се показва на мислите като действителен, а защото душата, себесъзнателният Аз изживява в самата себе си външния свят. Чрез това този философ е на път да признае по-висшето значение на духовния живот спрямо простото природно съществуване. С този възглед той противопоставя на естественонаучния начин на мислене един противовес. Даже той счита, че природата е призната като действителен външен свят само затова, защото е изживяна от духовното естество на душата. Изживяването на природното естество е една нисша област на общото изживяване на душата, което е от духовно естество.
към текста >>
Следователно, в смисъла
на
Дилтей, човешката душа допуска един действителен външен
свят
не затова, че този външен
свят
се показва
на
мислите като действителен, а защото душата, себесъзнателният Аз изживява в самата себе си външния
свят
.
Въпреки привидната излишност на неговия начин на разглеждане нещата, Дилтей стои в същото течение на философското развитие. Той би искал да покаже вътре в душата нещо, което, въпреки че е изживяно в душата, все пак не и принадлежи, а принадлежи на нещо независимо от нея. Той би искал да докаже, че светът прониква в изживяването на душата. Че това проникване може да бъде в мисловното естество, в това той не вярва; за него душата приема в цялото нейно жизнено съдържание във волята, стремежа и чувството нещо, което не е само душа, а е действителният външен свят. Душата познава, че един стоящ срещу нея човек е действителен във външния свят не чрез това, че този човек стои срещу нея и тя си образува една представа за него, а чрез това, че тя приема неговото воление, неговото чувстване, цялата негова жива душевна връзка в нейното собствено воление и чувстване.
Следователно, в смисъла на Дилтей, човешката душа допуска един действителен външен свят не затова, че този външен свят се показва на мислите като действителен, а защото душата, себесъзнателният Аз изживява в самата себе си външния свят.
Чрез това този философ е на път да признае по-висшето значение на духовния живот спрямо простото природно съществуване. С този възглед той противопоставя на естественонаучния начин на мислене един противовес. Даже той счита, че природата е призната като действителен външен свят само затова, защото е изживяна от духовното естество на душата. Изживяването на природното естество е една нисша област на общото изживяване на душата, което е от духовно естество. И душата стои духовно в едно общо разгръщане на духовното, което е при също на земното съществуване.
към текста >>
Даже той счита, че природата е призната като действителен външен
свят
само затова, защото е изживяна от духовното естество
на
душата.
Че това проникване може да бъде в мисловното естество, в това той не вярва; за него душата приема в цялото нейно жизнено съдържание във волята, стремежа и чувството нещо, което не е само душа, а е действителният външен свят. Душата познава, че един стоящ срещу нея човек е действителен във външния свят не чрез това, че този човек стои срещу нея и тя си образува една представа за него, а чрез това, че тя приема неговото воление, неговото чувстване, цялата негова жива душевна връзка в нейното собствено воление и чувстване. Следователно, в смисъла на Дилтей, човешката душа допуска един действителен външен свят не затова, че този външен свят се показва на мислите като действителен, а защото душата, себесъзнателният Аз изживява в самата себе си външния свят. Чрез това този философ е на път да признае по-висшето значение на духовния живот спрямо простото природно съществуване. С този възглед той противопоставя на естественонаучния начин на мислене един противовес.
Даже той счита, че природата е призната като действителен външен свят само затова, защото е изживяна от духовното естество на душата.
Изживяването на природното естество е една нисша област на общото изживяване на душата, което е от духовно естество. И душата стои духовно в едно общо разгръщане на духовното, което е при също на земното съществуване. В културните системи, в духовното изживяване и творчество на народите и епохите се развива и разгръща един велик духовен организъм. Това, което развива своите сили в този духовен организъм, прониква отделните човешки души. Това, което те изживяват, извършват, създават, получава своите импулси не само от движещите сили на природата, а от обширния духовен живот.
към текста >>
Обаче при признаването
на
природното развитие той срещупоставя самостоятелното съществуване
на
един духовен
свят
.
В културните системи, в духовното изживяване и творчество на народите и епохите се развива и разгръща един велик духовен организъм. Това, което развива своите сили в този духовен организъм, прониква отделните човешки души. Това, което те изживяват, извършват, създават, получава своите импулси не само от движещите сили на природата, а от обширния духовен живот. В своя подход Дилтей има пълно разбиране за естественонаучния начин на мислене. В своите изложения той често говори за резултатите на природоизследователите.
Обаче при признаването на природното развитие той срещупоставя самостоятелното съществуване на един духовен свят.
За него съдържанието на една наука на духовното е доставено от съзерцаването на това, което съдържат културите на народите и на епохите. До едно подобно признаване на един самостоятелен духовен свят стига Рудолф Ойкен /роден в 1846 г./ Той намира, че естественонаучният начин на мислене влиза в противоречие със самия себе си, когато иска да бъде нещо повече от един начин на разглеждане на нещата само от едната страна на съществуването, когато иска да обяви за единствено действително това, което му е възможно да познае. Ако бихме наблюдавали природата, както тя се предлага само на сетивата, ние никога не бихме искали да стигнем до един цялостен възглед върху нея. За да обясним природата, трябва да вземем на помощ това, което духът може да изживее само чрез самия себе си, което той никога не може да почерпи отвъншното наблюдение. Ойкен изхожда от живото чувство, което душата има за нейната собствена, самостоятелна в себе си работа и творчество също и тогава, когато се отдава на разглеждането на външната природа.
към текста >>
До едно подобно признаване
на
един самостоятелен духовен
свят
стига Рудолф Ойкен /роден в 1846 г./ Той намира, че естественонаучният начин
на
мислене влиза в противоречие със самия себе си, когато иска да бъде нещо повече от един начин
на
разглеждане
на
нещата само от едната страна
на
съществуването, когато иска да обяви за единствено действително това, което му е възможно да познае.
Това, което те изживяват, извършват, създават, получава своите импулси не само от движещите сили на природата, а от обширния духовен живот. В своя подход Дилтей има пълно разбиране за естественонаучния начин на мислене. В своите изложения той често говори за резултатите на природоизследователите. Обаче при признаването на природното развитие той срещупоставя самостоятелното съществуване на един духовен свят. За него съдържанието на една наука на духовното е доставено от съзерцаването на това, което съдържат културите на народите и на епохите.
До едно подобно признаване на един самостоятелен духовен свят стига Рудолф Ойкен /роден в 1846 г./ Той намира, че естественонаучният начин на мислене влиза в противоречие със самия себе си, когато иска да бъде нещо повече от един начин на разглеждане на нещата само от едната страна на съществуването, когато иска да обяви за единствено действително това, което му е възможно да познае.
Ако бихме наблюдавали природата, както тя се предлага само на сетивата, ние никога не бихме искали да стигнем до един цялостен възглед върху нея. За да обясним природата, трябва да вземем на помощ това, което духът може да изживее само чрез самия себе си, което той никога не може да почерпи отвъншното наблюдение. Ойкен изхожда от живото чувство, което душата има за нейната собствена, самостоятелна в себе си работа и творчество също и тогава, когато се отдава на разглеждането на външната природа. Той признава, че душа та е зависима от това, което тя чувства с нейните сетивни органи, което възприема с тези органи, признава, че тя е определена чрез всичко, което е вложено в природната основа от тялото. Но той насочва поглед върху самостоятелната, независима от тялото, подреждаща и оживяваща дейност на душата.
към текста >>
Тя не се определя само от импулсите, които получава от физическия
свят
, а изживява в себе си съвършено духовни подтици.
За да обясним природата, трябва да вземем на помощ това, което духът може да изживее само чрез самия себе си, което той никога не може да почерпи отвъншното наблюдение. Ойкен изхожда от живото чувство, което душата има за нейната собствена, самостоятелна в себе си работа и творчество също и тогава, когато се отдава на разглеждането на външната природа. Той признава, че душа та е зависима от това, което тя чувства с нейните сетивни органи, което възприема с тези органи, признава, че тя е определена чрез всичко, което е вложено в природната основа от тялото. Но той насочва поглед върху самостоятелната, независима от тялото, подреждаща и оживяваща дейност на душата. Душата дава насока на света на усещанията и на възприятията, дава им затворената в себе си връзка.
Тя не се определя само от импулсите, които получава от физическия свят, а изживява в себе си съвършено духовни подтици.
Чрез тези подтици тя знае, че се намира стояща в един действителен духовен свят. В това, което тя изживява, твори, действуват сили от един духовен свят, на който тя принадлежи. Този духовен свят е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него. Така, в смисъла на Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен свят. И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят.
към текста >>
Чрез тези подтици тя знае, че се намира стояща в един действителен духовен
свят
.
Ойкен изхожда от живото чувство, което душата има за нейната собствена, самостоятелна в себе си работа и творчество също и тогава, когато се отдава на разглеждането на външната природа. Той признава, че душа та е зависима от това, което тя чувства с нейните сетивни органи, което възприема с тези органи, признава, че тя е определена чрез всичко, което е вложено в природната основа от тялото. Но той насочва поглед върху самостоятелната, независима от тялото, подреждаща и оживяваща дейност на душата. Душата дава насока на света на усещанията и на възприятията, дава им затворената в себе си връзка. Тя не се определя само от импулсите, които получава от физическия свят, а изживява в себе си съвършено духовни подтици.
Чрез тези подтици тя знае, че се намира стояща в един действителен духовен свят.
В това, което тя изживява, твори, действуват сили от един духовен свят, на който тя принадлежи. Този духовен свят е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него. Така, в смисъла на Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен свят. И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят. Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот.
към текста >>
В това, което тя изживява, твори, действуват сили от един духовен
свят
,
на
който тя принадлежи.
Той признава, че душа та е зависима от това, което тя чувства с нейните сетивни органи, което възприема с тези органи, признава, че тя е определена чрез всичко, което е вложено в природната основа от тялото. Но той насочва поглед върху самостоятелната, независима от тялото, подреждаща и оживяваща дейност на душата. Душата дава насока на света на усещанията и на възприятията, дава им затворената в себе си връзка. Тя не се определя само от импулсите, които получава от физическия свят, а изживява в себе си съвършено духовни подтици. Чрез тези подтици тя знае, че се намира стояща в един действителен духовен свят.
В това, което тя изживява, твори, действуват сили от един духовен свят, на който тя принадлежи.
Този духовен свят е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него. Така, в смисъла на Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен свят. И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят. Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност.
към текста >>
Този духовен
свят
е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него.
Но той насочва поглед върху самостоятелната, независима от тялото, подреждаща и оживяваща дейност на душата. Душата дава насока на света на усещанията и на възприятията, дава им затворената в себе си връзка. Тя не се определя само от импулсите, които получава от физическия свят, а изживява в себе си съвършено духовни подтици. Чрез тези подтици тя знае, че се намира стояща в един действителен духовен свят. В това, което тя изживява, твори, действуват сили от един духовен свят, на който тя принадлежи.
Този духовен свят е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него.
Така, в смисъла на Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен свят. И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят. Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него.
към текста >>
Така, в смисъла
на
Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен
свят
.
Душата дава насока на света на усещанията и на възприятията, дава им затворената в себе си връзка. Тя не се определя само от импулсите, които получава от физическия свят, а изживява в себе си съвършено духовни подтици. Чрез тези подтици тя знае, че се намира стояща в един действителен духовен свят. В това, което тя изживява, твори, действуват сили от един духовен свят, на който тя принадлежи. Този духовен свят е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него.
Така, в смисъла на Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен свят.
И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят. Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата.
към текста >>
И Ойкен е
на
мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините
на
този духовен
свят
.
Тя не се определя само от импулсите, които получава от физическия свят, а изживява в себе си съвършено духовни подтици. Чрез тези подтици тя знае, че се намира стояща в един действителен духовен свят. В това, което тя изживява, твори, действуват сили от един духовен свят, на който тя принадлежи. Този духовен свят е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него. Така, в смисъла на Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен свят.
И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят.
Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят.
към текста >>
Това, което се влива в човека от духовния
свят
, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот.
Чрез тези подтици тя знае, че се намира стояща в един действителен духовен свят. В това, което тя изживява, твори, действуват сили от един духовен свят, на който тя принадлежи. Този духовен свят е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него. Така, в смисъла на Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен свят. И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят.
Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот.
Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят. В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член.
към текста >>
Духовният
свят
е нещо живо, надарено с характер
на
личност.
В това, което тя изживява, твори, действуват сили от един духовен свят, на който тя принадлежи. Този духовен свят е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него. Така, в смисъла на Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен свят. И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят. Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот.
Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност.
Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят. В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член. Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите.
към текста >>
Ойкен умее да опише
на
този духовен
свят
.
И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят. Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата.
Ойкен умее да опише на този духовен свят.
В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член. Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите. В едно историческо изложение, каквото се стреми да направим тук, няма никакво място за критика на описаните светогледи. Все пак съвсем не е критика, когато обръщаме вниманието върху това, как чрез своя собствен характер един светоглед прави да възникнат нови въпроси. Защото чрез това то става част на историческото развитие.
към текста >>
В книгите "Борба за едно духовно съдържание
на
живота", "
Истината
, която религията съдържа", "Основни линии
на
един нов възглед
на
живота", "Духовни течения
на
настоящето", "Възгледи за живота
на
великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира
на
от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член.
Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят.
В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член.
Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите. В едно историческо изложение, каквото се стреми да направим тук, няма никакво място за критика на описаните светогледи. Все пак съвсем не е критика, когато обръщаме вниманието върху това, как чрез своя собствен характер един светоглед прави да възникнат нови въпроси. Защото чрез това то става част на историческото развитие. Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа.
към текста >>
Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен
свят
, в който е потопена отделната човешка душа.
В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член. Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите. В едно историческо изложение, каквото се стреми да направим тук, няма никакво място за критика на описаните светогледи. Все пак съвсем не е критика, когато обръщаме вниманието върху това, как чрез своя собствен характер един светоглед прави да възникнат нови въпроси. Защото чрез това то става част на историческото развитие.
Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа.
Обаче тяхната наука за този духовен свят остава открити въпросите: Що е този духовен свят и как човешката душа принадлежи на него? Изчезва ли отделната душа с разлагането на тялото, след като е взела участие, намирайки се в това тяло, в развитието на духовния живот, който се проявява в културните творения на народите и епохите? Без съмнение от гледището на Дилтей и Ойкен на този въпрос може да се отговори. Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото.
към текста >>
Обаче тяхната наука за този духовен
свят
остава открити въпросите: Що е този духовен
свят
и как човешката душа принадлежи
на
него?
Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите. В едно историческо изложение, каквото се стреми да направим тук, няма никакво място за критика на описаните светогледи. Все пак съвсем не е критика, когато обръщаме вниманието върху това, как чрез своя собствен характер един светоглед прави да възникнат нови въпроси. Защото чрез това то става част на историческото развитие. Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа.
Обаче тяхната наука за този духовен свят остава открити въпросите: Що е този духовен свят и как човешката душа принадлежи на него?
Изчезва ли отделната душа с разлагането на тялото, след като е взела участие, намирайки се в това тяло, в развитието на духовния живот, който се проявява в културните творения на народите и епохите? Без съмнение от гледището на Дилтей и Ойкен на този въпрос може да се отговори. Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото.
към текста >>
Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността
на
духовния
свят
: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото.
Обаче тяхната наука за този духовен свят остава открити въпросите: Що е този духовен свят и как човешката душа принадлежи на него? Изчезва ли отделната душа с разлагането на тялото, след като е взела участие, намирайки се в това тяло, в развитието на духовния живот, който се проявява в културните творения на народите и епохите? Без съмнение от гледището на Дилтей и Ойкен на този въпрос може да се отговори. Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото.
Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото.
Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват. Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл. Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят. Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства.
към текста >>
Често цитираните в тази книга надежди
на
Платон и Аристотел относно същността
на
душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния
свят
не се засяга чрез един такъв светоглед.
Изчезва ли отделната душа с разлагането на тялото, след като е взела участие, намирайки се в това тяло, в развитието на духовния живот, който се проявява в културните творения на народите и епохите? Без съмнение от гледището на Дилтей и Ойкен на този въпрос може да се отговори. Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото.
Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед.
В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват. Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл. Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят. Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства. Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят.
към текста >>
Що е тя в духовния
свят
като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл.
Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото. Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват.
Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл.
Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят. Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства. Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят. Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване.
към текста >>
Характерно за този начин
на
мислене е, че те наистина стигат до едно признание
на
един духовен
свят
и също
на
духовната природа
на
човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността
на
света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния
свят
.
Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото. Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват. Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл.
Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят.
Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства. Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят. Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване. Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен свят.
към текста >>
Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен
свят
.
Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват. Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл. Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят. Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства.
Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят.
Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване. Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен свят. Обаче душата не намира никакъв път, за да изживее в дух своята собствена, затворена в себе си същност вън от съществуването в тялото. Тя долавя това, което духът проявява, възбужда, твори в нея, доколкото за това и дава възможност телесното съществуване.
към текста >>
Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен
свят
.
Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят. Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства. Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят. Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване.
Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен свят.
Обаче душата не намира никакъв път, за да изживее в дух своята собствена, затворена в себе си същност вън от съществуването в тялото. Тя долавя това, което духът проявява, възбужда, твори в нея, доколкото за това и дава възможност телесното съществуване. Що е тя като Дух в духовния свят, дали тя е там едно особено същество, това е въпрос, на който не може да се отговори само чрез признаването на факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен свят. За един такъв отговор би било необходимо, щото, прониквайки до познанието на един духовен свят, човешката душа да може също да осъзнае, как тя самата живее в духовния свят, независимо от съществуването в тялото. Духовният свят би трябвало не само да даде на душата възможността тя да признае съществуването на този свят, а той трябва да и предаде нещо от своето собствено естество.
към текста >>
Що е тя като Дух в духовния
свят
, дали тя е там едно особено същество, това е въпрос,
на
който не може да се отговори само чрез признаването
на
факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен
свят
.
Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване. Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен свят. Обаче душата не намира никакъв път, за да изживее в дух своята собствена, затворена в себе си същност вън от съществуването в тялото. Тя долавя това, което духът проявява, възбужда, твори в нея, доколкото за това и дава възможност телесното съществуване.
Що е тя като Дух в духовния свят, дали тя е там едно особено същество, това е въпрос, на който не може да се отговори само чрез признаването на факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен свят.
За един такъв отговор би било необходимо, щото, прониквайки до познанието на един духовен свят, човешката душа да може също да осъзнае, как тя самата живее в духовния свят, независимо от съществуването в тялото. Духовният свят би трябвало не само да даде на душата възможността тя да признае съществуването на този свят, а той трябва да и предаде нещо от своето собствено естество. Той би трябвало да и покаже, колко е различен от сетивния свят и как позволява на душата да участвува в този негов различен начин на съществуване. Едно чувство за този въпрос живее в онези философи, които искат да разглеждат духовния свят чрез това, че насочват поглед върху нещо, което, според тяхното мнение, не може да се яви сред простото разглежда не на природата. Ако би съществувало нещо, по отношение на което естественонаучният начин на мислене се оказва безсилен, тогава в подобно нещо може да има гаранция за оправдано приемане на съществуването на един духовен свят.
към текста >>
За един такъв отговор би било необходимо, щото, прониквайки до познанието
на
един духовен
свят
, човешката душа да може също да осъзнае, как тя самата живее в духовния
свят
, независимо от съществуването в тялото.
Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване. Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен свят. Обаче душата не намира никакъв път, за да изживее в дух своята собствена, затворена в себе си същност вън от съществуването в тялото. Тя долавя това, което духът проявява, възбужда, твори в нея, доколкото за това и дава възможност телесното съществуване. Що е тя като Дух в духовния свят, дали тя е там едно особено същество, това е въпрос, на който не може да се отговори само чрез признаването на факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен свят.
За един такъв отговор би било необходимо, щото, прониквайки до познанието на един духовен свят, човешката душа да може също да осъзнае, как тя самата живее в духовния свят, независимо от съществуването в тялото.
Духовният свят би трябвало не само да даде на душата възможността тя да признае съществуването на този свят, а той трябва да и предаде нещо от своето собствено естество. Той би трябвало да и покаже, колко е различен от сетивния свят и как позволява на душата да участвува в този негов различен начин на съществуване. Едно чувство за този въпрос живее в онези философи, които искат да разглеждат духовния свят чрез това, че насочват поглед върху нещо, което, според тяхното мнение, не може да се яви сред простото разглежда не на природата. Ако би съществувало нещо, по отношение на което естественонаучният начин на мислене се оказва безсилен, тогава в подобно нещо може да има гаранция за оправдано приемане на съществуването на един духовен свят. Такава една насока на мисленето е отбелязана още от Лотце /виж стр.
към текста >>
Духовният
свят
би трябвало не само да даде
на
душата възможността тя да признае съществуването
на
този
свят
, а той трябва да и предаде нещо от своето собствено естество.
Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен свят. Обаче душата не намира никакъв път, за да изживее в дух своята собствена, затворена в себе си същност вън от съществуването в тялото. Тя долавя това, което духът проявява, възбужда, твори в нея, доколкото за това и дава възможност телесното съществуване. Що е тя като Дух в духовния свят, дали тя е там едно особено същество, това е въпрос, на който не може да се отговори само чрез признаването на факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен свят. За един такъв отговор би било необходимо, щото, прониквайки до познанието на един духовен свят, човешката душа да може също да осъзнае, как тя самата живее в духовния свят, независимо от съществуването в тялото.
Духовният свят би трябвало не само да даде на душата възможността тя да признае съществуването на този свят, а той трябва да и предаде нещо от своето собствено естество.
Той би трябвало да и покаже, колко е различен от сетивния свят и как позволява на душата да участвува в този негов различен начин на съществуване. Едно чувство за този въпрос живее в онези философи, които искат да разглеждат духовния свят чрез това, че насочват поглед върху нещо, което, според тяхното мнение, не може да се яви сред простото разглежда не на природата. Ако би съществувало нещо, по отношение на което естественонаучният начин на мислене се оказва безсилен, тогава в подобно нещо може да има гаранция за оправдано приемане на съществуването на един духовен свят. Такава една насока на мисленето е отбелязана още от Лотце /виж стр. 60 и следв./; тя е намерила в днешно време енергични представители в лицето на Вилхелм Винделбанд /роден в 1848 г.
към текста >>
Той би трябвало да и покаже, колко е различен от сетивния
свят
и как позволява
на
душата да участвува в този негов различен начин
на
съществуване.
Обаче душата не намира никакъв път, за да изживее в дух своята собствена, затворена в себе си същност вън от съществуването в тялото. Тя долавя това, което духът проявява, възбужда, твори в нея, доколкото за това и дава възможност телесното съществуване. Що е тя като Дух в духовния свят, дали тя е там едно особено същество, това е въпрос, на който не може да се отговори само чрез признаването на факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен свят. За един такъв отговор би било необходимо, щото, прониквайки до познанието на един духовен свят, човешката душа да може също да осъзнае, как тя самата живее в духовния свят, независимо от съществуването в тялото. Духовният свят би трябвало не само да даде на душата възможността тя да признае съществуването на този свят, а той трябва да и предаде нещо от своето собствено естество.
Той би трябвало да и покаже, колко е различен от сетивния свят и как позволява на душата да участвува в този негов различен начин на съществуване.
Едно чувство за този въпрос живее в онези философи, които искат да разглеждат духовния свят чрез това, че насочват поглед върху нещо, което, според тяхното мнение, не може да се яви сред простото разглежда не на природата. Ако би съществувало нещо, по отношение на което естественонаучният начин на мислене се оказва безсилен, тогава в подобно нещо може да има гаранция за оправдано приемане на съществуването на един духовен свят. Такава една насока на мисленето е отбелязана още от Лотце /виж стр. 60 и следв./; тя е намерила в днешно време енергични представители в лицето на Вилхелм Винделбанд /роден в 1848 г. /, Хейнрих Рикерт /роден в 1863 г./ и в това на други философи.
към текста >>
Едно чувство за този въпрос живее в онези философи, които искат да разглеждат духовния
свят
чрез това, че насочват поглед върху нещо, което, според тяхното мнение, не може да се яви сред простото разглежда не
на
природата.
Тя долавя това, което духът проявява, възбужда, твори в нея, доколкото за това и дава възможност телесното съществуване. Що е тя като Дух в духовния свят, дали тя е там едно особено същество, това е въпрос, на който не може да се отговори само чрез признаването на факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен свят. За един такъв отговор би било необходимо, щото, прониквайки до познанието на един духовен свят, човешката душа да може също да осъзнае, как тя самата живее в духовния свят, независимо от съществуването в тялото. Духовният свят би трябвало не само да даде на душата възможността тя да признае съществуването на този свят, а той трябва да и предаде нещо от своето собствено естество. Той би трябвало да и покаже, колко е различен от сетивния свят и как позволява на душата да участвува в този негов различен начин на съществуване.
Едно чувство за този въпрос живее в онези философи, които искат да разглеждат духовния свят чрез това, че насочват поглед върху нещо, което, според тяхното мнение, не може да се яви сред простото разглежда не на природата.
Ако би съществувало нещо, по отношение на което естественонаучният начин на мислене се оказва безсилен, тогава в подобно нещо може да има гаранция за оправдано приемане на съществуването на един духовен свят. Такава една насока на мисленето е отбелязана още от Лотце /виж стр. 60 и следв./; тя е намерила в днешно време енергични представители в лицето на Вилхелм Винделбанд /роден в 1848 г. /, Хейнрих Рикерт /роден в 1863 г./ и в това на други философи. Те са на мнение, че в разглеждането на света се явява един елемент, на който естественонаучният начин на мислене рикошира, когато вниманието бива насочено върху "стойностите", които са определящи в човешкия живот.
към текста >>
Ако би съществувало нещо, по отношение
на
което естественонаучният начин
на
мислене се оказва безсилен, тогава в подобно нещо може да има гаранция за оправдано приемане
на
съществуването
на
един духовен
свят
.
Що е тя като Дух в духовния свят, дали тя е там едно особено същество, това е въпрос, на който не може да се отговори само чрез признаването на факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен свят. За един такъв отговор би било необходимо, щото, прониквайки до познанието на един духовен свят, човешката душа да може също да осъзнае, как тя самата живее в духовния свят, независимо от съществуването в тялото. Духовният свят би трябвало не само да даде на душата възможността тя да признае съществуването на този свят, а той трябва да и предаде нещо от своето собствено естество. Той би трябвало да и покаже, колко е различен от сетивния свят и как позволява на душата да участвува в този негов различен начин на съществуване. Едно чувство за този въпрос живее в онези философи, които искат да разглеждат духовния свят чрез това, че насочват поглед върху нещо, което, според тяхното мнение, не може да се яви сред простото разглежда не на природата.
Ако би съществувало нещо, по отношение на което естественонаучният начин на мислене се оказва безсилен, тогава в подобно нещо може да има гаранция за оправдано приемане на съществуването на един духовен свят.
Такава една насока на мисленето е отбелязана още от Лотце /виж стр. 60 и следв./; тя е намерила в днешно време енергични представители в лицето на Вилхелм Винделбанд /роден в 1848 г. /, Хейнрих Рикерт /роден в 1863 г./ и в това на други философи. Те са на мнение, че в разглеждането на света се явява един елемент, на който естественонаучният начин на мислене рикошира, когато вниманието бива насочено върху "стойностите", които са определящи в човешкия живот. Светът не е никакъв сън, а една действителност, ако може да се докаже, че в изживяванията на душата живее нещо независимо от самата душа.
към текста >>
И когато се твърди макар и с право, че възгледите
на
хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите
на
красотата и
на
истината
се изменят в течение
на
развитието
на
народите и в течение
на
времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка
на
стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността
на
едно действие,
на
едно мислене,
на
един волев акт се определя отвън по подобен начин, както
на
една представа и се придава характер
на
действителност отвън.
Те са на мнение, че в разглеждането на света се явява един елемент, на който естественонаучният начин на мислене рикошира, когато вниманието бива насочено върху "стойностите", които са определящи в човешкия живот. Светът не е никакъв сън, а една действителност, ако може да се докаже, че в изживяванията на душата живее нещо независимо от самата душа. Действията, стремежите, волевите импулси на душата не са проблясващи и отново изчезващи искри в морето на съществуването, когато трябва да признаем, че нещо им предава стойности, които са независими от душата. Такива стойности душата трябва да счита за валидни за нейните волеви импулси, за нейните действия точно така, както трябва да счита за валидно по отношение на нейните възприятия, че те не са просто само произведени в нея. Едно действие, един волев акт на човека не се явяват просто като природни факти; те трябва да бъдат обмислени от гледната точка на една правна, морална, социална, естетическа, научна стойност.
И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън.
В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата. Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята. Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената.
към текста >>
В смисъла
на
"Философията
на
стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението
на
един природен външен
свят
решава, дали една представа е образ
на
фантазията или
на
действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен
свят
върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния
на
душата.
Светът не е никакъв сън, а една действителност, ако може да се докаже, че в изживяванията на душата живее нещо независимо от самата душа. Действията, стремежите, волевите импулси на душата не са проблясващи и отново изчезващи искри в морето на съществуването, когато трябва да признаем, че нещо им предава стойности, които са независими от душата. Такива стойности душата трябва да счита за валидни за нейните волеви импулси, за нейните действия точно така, както трябва да счита за валидно по отношение на нейните възприятия, че те не са просто само произведени в нея. Едно действие, един волев акт на човека не се явяват просто като природни факти; те трябва да бъдат обмислени от гледната точка на една правна, морална, социална, естетическа, научна стойност. И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън.
В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата.
Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята. Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената. Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея?
към текста >>
Като една река от стойности тече духовният
свят
през живота
на
хората в течение
на
историята.
Действията, стремежите, волевите импулси на душата не са проблясващи и отново изчезващи искри в морето на съществуването, когато трябва да признаем, че нещо им предава стойности, които са независими от душата. Такива стойности душата трябва да счита за валидни за нейните волеви импулси, за нейните действия точно така, както трябва да счита за валидно по отношение на нейните възприятия, че те не са просто само произведени в нея. Едно действие, един волев акт на човека не се явяват просто като природни факти; те трябва да бъдат обмислени от гледната точка на една правна, морална, социална, естетическа, научна стойност. И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън. В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата.
Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята.
Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената. Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея? И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност?
към текста >>
Когато човешката душа се чувства, че стои в един
свят
, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент.
Такива стойности душата трябва да счита за валидни за нейните волеви импулси, за нейните действия точно така, както трябва да счита за валидно по отношение на нейните възприятия, че те не са просто само произведени в нея. Едно действие, един волев акт на човека не се явяват просто като природни факти; те трябва да бъдат обмислени от гледната точка на една правна, морална, социална, естетическа, научна стойност. И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън. В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата. Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята.
Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент.
Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената. Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея? И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност? Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата?
към текста >>
Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща
на
духовния
свят
тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея?
В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата. Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята. Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената.
Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея?
И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност? Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие.
към текста >>
Обаче те ще трябва да оставят постигането
на
тази цел
на
едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието
на
себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен
свят
или също в течение
на
историческия живот, той няма в смисъла
на
този начин
на
мислене никаква действителност пред себе си.
Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване. Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/. Един прост пример за това би било мисленето на един кръг, при което се абстрахираме напълно от представата за този начин, дотолкова се простира в душата силата на онова, което може да се потопи в действителността. Защото това, което човек може да мисли по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание. Чрез своите наблюдения, експерименти, методи науките се стремят да стигнат до такива резултати върху света, които биват обхванати в чистото мислене.
Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си.
Това, което наблюдението на сетивата предлага, е само една подкана, да се търси една действителност, а не самата действителност. Едва когато чрез дейността на душата някакси на мястото, на което се явява наблюдението, виждаме една мисъл, ние познаваме действителността на това, което се намира на това място. Напредващото познание поставя на мястото на това, което е наблюдавано в света, мислите. Това, което показваше първо наблюдението, то съществуваше само защото със своите сетива, със своите всекидневни представи човекът си представя нещата и съществата по своя ограничен начин. Това, което той си представя по този начин, няма никакво значение в света вън от него.
към текста >>
Обаче за светогледа
на
Коен и
на
сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла
на
гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост
на
Аза с разработения от този Аз
свят
на
мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването
на
действителността.
Но своя характер тя не се оставя по никакъв начин да бъде определена от този Аз. В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие.
Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността.
Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам.
към текста >>
При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага
на
мислители, които се отдават
на
нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния
свят
.
Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта.
При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят.
Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта.
към текста >>
Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде
на
мнение, че истинският
свят
е този, който разкрива мисълта.
При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие?
Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта.
И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени. Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата.
към текста >>
Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи
на
истинския действителен
свят
.
"Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени. Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване.
Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят.
Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат? Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност. И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави.
към текста >>
Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един
свят
, който сетивата не възприемат?
И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени. Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата.
Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат?
Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност. И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави. Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата. * * * Как светогледният стремеж може да бъде затворен в окръжността на себесъзнателния Аз, без да се познава една възможност, да се намери от тази окръжност един път водещ до там, където този Аз би искал да свърже своето съществуване с мировото съществуване, това ни показва един философски начина на мислене, който са разработили А. Ф.
към текста >>
И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен
свят
, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави.
Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат? Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност.
И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави.
Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата. * * * Как светогледният стремеж може да бъде затворен в окръжността на себесъзнателния Аз, без да се познава една възможност, да се намери от тази окръжност един път водещ до там, където този Аз би искал да свърже своето съществуване с мировото съществуване, това ни показва един философски начина на мислене, който са разработили А. Ф. Льоклер, Вилхелм Шупе, Йоханес Ремке /роден в 1848 г. /Ф. Шуберт – Золдерн /роден 1852 г./ и други.
към текста >>
Техните философии показват различия, но характерното за тях е, че преди всичко те насочват погледа върху това, как всичко, което човек може да числи към окръжаващия
свят
, трябва да се изяви в областта
на
неговото съзнание.
Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата. * * * Как светогледният стремеж може да бъде затворен в окръжността на себесъзнателния Аз, без да се познава една възможност, да се намери от тази окръжност един път водещ до там, където този Аз би искал да свърже своето съществуване с мировото съществуване, това ни показва един философски начина на мислене, който са разработили А. Ф. Льоклер, Вилхелм Шупе, Йоханес Ремке /роден в 1848 г. /Ф. Шуберт – Золдерн /роден 1852 г./ и други.
Техните философии показват различия, но характерното за тях е, че преди всичко те насочват погледа върху това, как всичко, което човек може да числи към окръжаващия свят, трябва да се изяви в областта на неговото съзнание.
На тяхната почва не може да се роди никак мисълта, дори да се предположи нещо върху една област на света, ако при това предположение душата би искала да излезе със своите представи вън от областта на съзнанието. Понеже всичко, което "Азът" познава, той трябва да го схване вътре в своето съзнание, следователно трябва да го държи вътре в своето съзнание, затова за този възглед целият свят се явява също като намиращ се вътре в пределите на това съзнание. За този светоглед е нещо невъзможно душата да се запита: Как стоя аз с притежанието на моето съзнание в един свят независим от това съзнание? От негова гледна точка човек би трябвало да се реши, да се откаже от всички въпроси, които са в тази насока. Човек би трябвало да се откаже да насочва своето внимание върху факта, че в областта на самия съзнателен душевен живот съществуват подробности, да насочи поглед вън от тази област и над нея, както при четенето на едно съчинение ние търсим неговия смисъл не сред това, което виждаме върху листовете хартия, а в това, което съчинението изразява.
към текста >>
Понеже всичко, което "Азът" познава, той трябва да го схване вътре в своето съзнание, следователно трябва да го държи вътре в своето съзнание, затова за този възглед целият
свят
се явява също като намиращ се вътре в пределите
на
това съзнание.
Как светогледният стремеж може да бъде затворен в окръжността на себесъзнателния Аз, без да се познава една възможност, да се намери от тази окръжност един път водещ до там, където този Аз би искал да свърже своето съществуване с мировото съществуване, това ни показва един философски начина на мислене, който са разработили А. Ф. Льоклер, Вилхелм Шупе, Йоханес Ремке /роден в 1848 г. /Ф. Шуберт – Золдерн /роден 1852 г./ и други. Техните философии показват различия, но характерното за тях е, че преди всичко те насочват погледа върху това, как всичко, което човек може да числи към окръжаващия свят, трябва да се изяви в областта на неговото съзнание. На тяхната почва не може да се роди никак мисълта, дори да се предположи нещо върху една област на света, ако при това предположение душата би искала да излезе със своите представи вън от областта на съзнанието.
Понеже всичко, което "Азът" познава, той трябва да го схване вътре в своето съзнание, следователно трябва да го държи вътре в своето съзнание, затова за този възглед целият свят се явява също като намиращ се вътре в пределите на това съзнание.
За този светоглед е нещо невъзможно душата да се запита: Как стоя аз с притежанието на моето съзнание в един свят независим от това съзнание? От негова гледна точка човек би трябвало да се реши, да се откаже от всички въпроси, които са в тази насока. Човек би трябвало да се откаже да насочва своето внимание върху факта, че в областта на самия съзнателен душевен живот съществуват подробности, да насочи поглед вън от тази област и над нея, както при четенето на едно съчинение ние търсим неговия смисъл не сред това, което виждаме върху листовете хартия, а в това, което съчинението изразява. Както при четенето не може да става дума за това, да изучаваме формите на буквите, а така както това е несъществено за съдържанието на съчинението, така и за вникването в истинската действителност би искало да бъде несъществено това, че вътре в "Аза" всичко, което познаваме носи характера на съзнанието. Като един противоположен полюс на това философско мнение стои сред новото развитие на светогледите онова на Карл дю Прел.
към текста >>
За този светоглед е нещо невъзможно душата да се запита: Как стоя аз с притежанието
на
моето съзнание в един
свят
независим от това съзнание?
Льоклер, Вилхелм Шупе, Йоханес Ремке /роден в 1848 г. /Ф. Шуберт – Золдерн /роден 1852 г./ и други. Техните философии показват различия, но характерното за тях е, че преди всичко те насочват погледа върху това, как всичко, което човек може да числи към окръжаващия свят, трябва да се изяви в областта на неговото съзнание. На тяхната почва не може да се роди никак мисълта, дори да се предположи нещо върху една област на света, ако при това предположение душата би искала да излезе със своите представи вън от областта на съзнанието. Понеже всичко, което "Азът" познава, той трябва да го схване вътре в своето съзнание, следователно трябва да го държи вътре в своето съзнание, затова за този възглед целият свят се явява също като намиращ се вътре в пределите на това съзнание.
За този светоглед е нещо невъзможно душата да се запита: Как стоя аз с притежанието на моето съзнание в един свят независим от това съзнание?
От негова гледна точка човек би трябвало да се реши, да се откаже от всички въпроси, които са в тази насока. Човек би трябвало да се откаже да насочва своето внимание върху факта, че в областта на самия съзнателен душевен живот съществуват подробности, да насочи поглед вън от тази област и над нея, както при четенето на едно съчинение ние търсим неговия смисъл не сред това, което виждаме върху листовете хартия, а в това, което съчинението изразява. Както при четенето не може да става дума за това, да изучаваме формите на буквите, а така както това е несъществено за съдържанието на съчинението, така и за вникването в истинската действителност би искало да бъде несъществено това, че вътре в "Аза" всичко, което познаваме носи характера на съзнанието. Като един противоположен полюс на това философско мнение стои сред новото развитие на светогледите онова на Карл дю Прел. Той принадлежи към онези духове, които дълбоко са почувствали недостатъчността на възгледа, който намира единствения начин на обяснение на света в естественонаучния начин на мислене, станал нещо привично за много хора.
към текста >>
Следователно материализмът няма никакво право да нарича себе си един светоглед... Той има само оправданието
на
един клон
на
знанието и още към всичко това светът, обектът
на
неговото изучаване, е само един
свят
на
илюзията.
Той обръща вниманието на това, как при своите обяснения този начин на мислене греши против своите собствени твърдения. Нали, изхождайки от своите резултати, естествената наука трябва да допусне, "че ние въобще не възприемаме обективните процеси на природата, а само техните въздействия върху нас, че ние не възприемаме трептенията на етера, а светлината, не трептенията на въздуха, а звуци. Следователно ние имаме, така да се каже, един субективно изопачен образ на света; само че това не нанася никаква вреда на нашето практическо ориентиране, защото това изопачаване не е индивидуално и то протича по един постоянен закономерен начин". "Материализмът като естествена наука сам е доказал, че светът се простира вън от границите на това, което нашите сетива могат да доловят; той е подкопал своята собствена основа; той е отрязал клона, върху който сам е стоял. Но като философия той твърди, че още седи горе.
Следователно материализмът няма никакво право да нарича себе си един светоглед... Той има само оправданието на един клон на знанието и още към всичко това светът, обектът на неговото изучаване, е само един свят на илюзията.
Да иска някой да изгради своя светоглед върху тази основа, това е едно явно противоречие. Действителният свят е, количествено и качествено, съвършено различен от този, който материализмът познава, и само действителният свят може да бъде предмет на една философия". /виж дю Прел, "Загадката на човека", стр. 17 и следв./ Такива възражения трябва да предизвиква материалистичното оцветеният начин на мислене. Много други нови мислители забелязаха вече, колко слабости от една гледна точка, на която стои и Карл дю Прел.
към текста >>
Действителният
свят
е, количествено и качествено, съвършено различен от този, който материализмът познава, и само действителният
свят
може да бъде предмет
на
една философия".
Следователно ние имаме, така да се каже, един субективно изопачен образ на света; само че това не нанася никаква вреда на нашето практическо ориентиране, защото това изопачаване не е индивидуално и то протича по един постоянен закономерен начин". "Материализмът като естествена наука сам е доказал, че светът се простира вън от границите на това, което нашите сетива могат да доловят; той е подкопал своята собствена основа; той е отрязал клона, върху който сам е стоял. Но като философия той твърди, че още седи горе. Следователно материализмът няма никакво право да нарича себе си един светоглед... Той има само оправданието на един клон на знанието и още към всичко това светът, обектът на неговото изучаване, е само един свят на илюзията. Да иска някой да изгради своя светоглед върху тази основа, това е едно явно противоречие.
Действителният свят е, количествено и качествено, съвършено различен от този, който материализмът познава, и само действителният свят може да бъде предмет на една философия".
/виж дю Прел, "Загадката на човека", стр. 17 и следв./ Такива възражения трябва да предизвиква материалистичното оцветеният начин на мислене. Много други нови мислители забелязаха вече, колко слабости от една гледна точка, на която стои и Карл дю Прел. Този последният трябва да бъде считан тук като представител на едно налагащо се светогледно течение. За това течение е характерно, както иска да проникне в областта на действителния свят.
към текста >>
За това течение е характерно, както иска да проникне в областта
на
действителния
свят
.
Действителният свят е, количествено и качествено, съвършено различен от този, който материализмът познава, и само действителният свят може да бъде предмет на една философия". /виж дю Прел, "Загадката на човека", стр. 17 и следв./ Такива възражения трябва да предизвиква материалистичното оцветеният начин на мислене. Много други нови мислители забелязаха вече, колко слабости от една гледна точка, на която стои и Карл дю Прел. Този последният трябва да бъде считан тук като представител на едно налагащо се светогледно течение.
За това течение е характерно, както иска да проникне в областта на действителния свят.
Въпреки това, в начина на това прониква не продължава да действа естественонаучният начин на мислене, при все че срещу него е водена най-остра борба. Естествената наука изхожда от това, което е достъпно за сетивното съзнание. Тя е принудена да обърне сама вниманието към нещо свръхсетивно. Защото сетивно възприемаема е само светлината, а не трептенията на етера. Следователно тези трептения на етера принадлежат най-малко на една извънсетивна област.
към текста >>
Който иска да обясни духовната същност
на
човешката душа, той не може да се задоволи само да покаже, как в познанието
на
тази душа се насочва вниманието върху едни свръхсетивен
свят
.
За дю Прел същността на душевното трябва да се търси вън от кръга на това съзнание. В неговия смисъл, ако наблюдаваме душата тогава, когато тя стигне да проявява дейност без обикновения сетивен път, тогава имаме доказателството, че тя е от свръхсетивно естество. Към пътищата, по които може да стане това, принадлежи, според мнението на дю Прел и на мнозина други, освен наблюдението на горецитираните "анормални" душевни явления също и спиритизъм. Не е необходимо тук да разгледаме мнението на дю Прел относно тази област. Защото, в какво се състои основната черта на неговия възглед, това се вижда също, когато хвърлим поглед върху неговото становище към хипнотизма, внушението и сомнамбулизма.
Който иска да обясни духовната същност на човешката душа, той не може да се задоволи само да покаже, как в познанието на тази душа се насочва вниманието върху едни свръхсетивен свят.
Защото, както вече казахме тук, на него укрепналият естественонаучен начин на мислене може да му възрази, че с нейното познание на свръхсетивния свят душата, съобразно нейната същност, не може още да бъде мислена като намираща се, като стояща вътре в една свръхсетивна област. Твърде добре би искало да бъде така, защото също и едно познание простиращо се в свръхсетивното да бъде зависимо само от действието на тялото, следователно то да има значение само за една душа свързана с тялото. По отношение на това дю Прел чувства, че трябва да се покаже, как душата познава свръхсетивното не само намирайки се в тялото, а изживява свръхсетивното вън от тялото. С този възглед той се въоръжава също и против възраженията, които могат да се направят от гледна точка на естественонаучния начин на мислене против възгледите на Ойкен, Дитлей, Коен, Кинкел и други защитници на едно познание на свръхсетивните светове. Различно стои обаче въпросът със съмненията, които трябва да се повдигнат против неговия собствен път.
към текста >>
Защото, както вече казахме тук,
на
него укрепналият естественонаучен начин
на
мислене може да му възрази, че с нейното познание
на
свръхсетивния
свят
душата, съобразно нейната същност, не може още да бъде мислена като намираща се, като стояща вътре в една свръхсетивна област.
В неговия смисъл, ако наблюдаваме душата тогава, когато тя стигне да проявява дейност без обикновения сетивен път, тогава имаме доказателството, че тя е от свръхсетивно естество. Към пътищата, по които може да стане това, принадлежи, според мнението на дю Прел и на мнозина други, освен наблюдението на горецитираните "анормални" душевни явления също и спиритизъм. Не е необходимо тук да разгледаме мнението на дю Прел относно тази област. Защото, в какво се състои основната черта на неговия възглед, това се вижда също, когато хвърлим поглед върху неговото становище към хипнотизма, внушението и сомнамбулизма. Който иска да обясни духовната същност на човешката душа, той не може да се задоволи само да покаже, как в познанието на тази душа се насочва вниманието върху едни свръхсетивен свят.
Защото, както вече казахме тук, на него укрепналият естественонаучен начин на мислене може да му възрази, че с нейното познание на свръхсетивния свят душата, съобразно нейната същност, не може още да бъде мислена като намираща се, като стояща вътре в една свръхсетивна област.
Твърде добре би искало да бъде така, защото също и едно познание простиращо се в свръхсетивното да бъде зависимо само от действието на тялото, следователно то да има значение само за една душа свързана с тялото. По отношение на това дю Прел чувства, че трябва да се покаже, как душата познава свръхсетивното не само намирайки се в тялото, а изживява свръхсетивното вън от тялото. С този възглед той се въоръжава също и против възраженията, които могат да се направят от гледна точка на естественонаучния начин на мислене против възгледите на Ойкен, Дитлей, Коен, Кинкел и други защитници на едно познание на свръхсетивните светове. Различно стои обаче въпросът със съмненията, които трябва да се повдигнат против неговия собствен път. Както е вярно, че душата може да намери само един път в свръхсетивното съществуване, когато тя е в състояние да обясни, как тя действа вън от самото сетивно съзнание, също така вярно е, че съвсем не е осигурено излъчването на душата от сетивното чрез явленията на хипнотизма, сомнамбулизма и внушението, също така и чрез другите процеси, които дю Прел цитира.
към текста >>
92.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
" Той беше
на
мнение, че както отделното растение е видимо за зрителното сетиво и представлява една опитност, така и неговото пра- растение, макар и да остава скрито за външните сетива, е нещо обективно, нещо реално съществуващо във външния
свят
, а именно това, което живее във всички растения, първообразът или пра- растението, от който произлизат всички растителни видове.
Да, на по-младия мъж му беше, така да се каже, твърде противно, че растенията могат да бъдат подредени едно до друго, без никакъв намек за онзи по-висш принцип, който свързва различните растения и така или иначе, трябва да съществува в света. Но по-възрастният мъж изтъкна следното: все пак може би има и друг подход за разглеждане на природата, който не се отнася така към нещата и който, въпреки че представлява една разновидност на познанието, на драго сърце стига до единството, до онова, което за външното сетивно наблюдение съществува само като отделни фрагменти, които нямат никаква връзка помежду си. И тогава този мъж извади от джоба си един молив и лист хартия, и веднага нарисува една странна форма, която наподобяваше растение, но не приличаше на нито едно от съществуващите растения, които възприемаме с нашите физически сетива/*3/, една форма, която не е напълно осъществена в нито един конкретен случай и не живее в нито едно от познатите ни растения, но въпреки това е олицетворение на самата растителна същност, на прарастението, на принципа, който обединява всички растения по лицето на Земята. По-младият мъж се вгледа в рисунката и отвърна: „Да, обаче това, което Вие нарисувахте, не е резултат на някакво наблюдение, на някакъв опит, а чисто и просто една идея" и после добави, че такива идеи могат да бъдат породени само от човешкия Дух, и че една такава идея няма никакво значение за всичко онова, което живее в така наречената жива природа. По-възрастният от двамата мъже не можа да разбере както трябва това възражение и отговори: „Ако това е една идея, тогава аз виждам моите идеи с очите си!
" Той беше на мнение, че както отделното растение е видимо за зрителното сетиво и представлява една опитност, така и неговото пра- растение, макар и да остава скрито за външните сетива, е нещо обективно, нещо реално съществуващо във външния свят, а именно това, което живее във всички растения, първообразът или пра- растението, от който произлизат всички растителни видове.
Вие добре знаете, че по-младият от двамата мъже беше Шилер, а по- възрастният Гьоте. Този разговор представлява едно симптоматично и многозначително оповестяване на новата Духовна наука, антропософията./*4/ Какво всъщност проговори тогава у Гьоте, когато той възрази на Шилер? У Гьоте проговори съзнанието, че външният обективен свят, външните истини могат да бъдат обхванати не само с помощта на онези представи, до които стигаме чрез външните сетива и които ограниченият разум получава от външните сетивни възприятия; но след като човекът напрегне своите по-висши духовни сили, които не зависят от външните сетивни възприятия, той също стига до нещо истинно, до нещо обективно, както това прави и чрез своите сетивни възприятия. С право бихме могли да кажем, че Шилер, който в онзи момент все още не можеше да съзре какво точно се крие зад думите на Гьоте и смяташе, че рисунката, която Гьоте нахвърли пред очите му, е нещо субективно, е най-красноречивият пример за това, как човек може да се издигне до онази висота, която е присъща на Гьоте. И ние виждаме как след този момент у Шилер се пробужда все по-голямо разбиране за Гьотевите идеи.
към текста >>
У Гьоте проговори съзнанието, че външният обективен
свят
, външните истини могат да бъдат обхванати не само с помощта
на
онези представи, до които стигаме чрез външните сетива и които ограниченият разум получава от външните сетивни възприятия; но след като човекът напрегне своите по-висши духовни сили, които не зависят от външните сетивни възприятия, той също стига до нещо истинно, до нещо обективно, както това прави и чрез своите сетивни възприятия.
По-младият мъж се вгледа в рисунката и отвърна: „Да, обаче това, което Вие нарисувахте, не е резултат на някакво наблюдение, на някакъв опит, а чисто и просто една идея" и после добави, че такива идеи могат да бъдат породени само от човешкия Дух, и че една такава идея няма никакво значение за всичко онова, което живее в така наречената жива природа. По-възрастният от двамата мъже не можа да разбере както трябва това възражение и отговори: „Ако това е една идея, тогава аз виждам моите идеи с очите си! " Той беше на мнение, че както отделното растение е видимо за зрителното сетиво и представлява една опитност, така и неговото пра- растение, макар и да остава скрито за външните сетива, е нещо обективно, нещо реално съществуващо във външния свят, а именно това, което живее във всички растения, първообразът или пра- растението, от който произлизат всички растителни видове. Вие добре знаете, че по-младият от двамата мъже беше Шилер, а по- възрастният Гьоте. Този разговор представлява едно симптоматично и многозначително оповестяване на новата Духовна наука, антропософията./*4/ Какво всъщност проговори тогава у Гьоте, когато той възрази на Шилер?
У Гьоте проговори съзнанието, че външният обективен свят, външните истини могат да бъдат обхванати не само с помощта на онези представи, до които стигаме чрез външните сетива и които ограниченият разум получава от външните сетивни възприятия; но след като човекът напрегне своите по-висши духовни сили, които не зависят от външните сетивни възприятия, той също стига до нещо истинно, до нещо обективно, както това прави и чрез своите сетивни възприятия.
С право бихме могли да кажем, че Шилер, който в онзи момент все още не можеше да съзре какво точно се крие зад думите на Гьоте и смяташе, че рисунката, която Гьоте нахвърли пред очите му, е нещо субективно, е най-красноречивият пример за това, как човек може да се издигне до онази висота, която е присъща на Гьоте. И ние виждаме как след този момент у Шилер се пробужда все по-голямо разбиране за Гьотевите идеи. Едно писмо/*5/ на Шилер може да послужи като психологически документ от най-висш порядък. В него той пише: „От доста време, макар и да се намирах твърде далеч от Вас, аз се вглеждах с нараства що удивление в развитието на Вашия Дух и в пътя, който Вие следвате. В природата Вие търсите необходимостта, но я търсите по най-трудния път, от който всяка по-слаба личност би желала да се предпази.
към текста >>
Стъпка подир стъпка, Вие се издигате от простия организъм до по-сложния, за да изградите накрая най-сложния от всички, и то не как да е, а генетично, като си служите с материалните субстанции
на
целия природен
свят
.
И ние виждаме как след този момент у Шилер се пробужда все по-голямо разбиране за Гьотевите идеи. Едно писмо/*5/ на Шилер може да послужи като психологически документ от най-висш порядък. В него той пише: „От доста време, макар и да се намирах твърде далеч от Вас, аз се вглеждах с нараства що удивление в развитието на Вашия Дух и в пътя, който Вие следвате. В природата Вие търсите необходимостта, но я търсите по най-трудния път, от който всяка по-слаба личност би желала да се предпази. За да си осигурите светлина върху отделните факти, Вие обгръщате цялата природа; в целостта на нейните проявления Вие търсите именно разбирането на отделния индивид.
Стъпка подир стъпка, Вие се издигате от простия организъм до по-сложния, за да изградите накрая най-сложния от всички, и то не как да е, а генетично, като си служите с материалните субстанции на целия природен свят.
Благодарение на факта, че го пресъздавате, следвайки природата, Вие се стремите да проникнете в неговата скрита техника. Една величествена и действително героична идея, която ясно показва, как Вашият Дух обгръща богатата цялост на своите представи в едно прекрасно единство! " Ето как ние трябва да разглеждаме това, което Шилер пише и което в Гьотевото съзнание предизвика този отговор, като едно доказателство за обективността в идейния свят на Гьоте. Наистина е твърде забележително: един психолог, живял през 20-те години на 19 век и днес напълно забравен, Хайнрот, в своята „Антропология", която е всъщност една психология, казва нещо много характер но за Гьоте, и това са думи, които според начина, по който са казани, са забележителни от методологическа гледна точка и хвърлят ясна светлина върху засегнатия въпрос.
към текста >>
Ето как ние трябва да разглеждаме това, което Шилер пише и което в Гьотевото съзнание предизвика този отговор, като едно доказателство за обективността в идейния
свят
на
Гьоте.
За да си осигурите светлина върху отделните факти, Вие обгръщате цялата природа; в целостта на нейните проявления Вие търсите именно разбирането на отделния индивид. Стъпка подир стъпка, Вие се издигате от простия организъм до по-сложния, за да изградите накрая най-сложния от всички, и то не как да е, а генетично, като си служите с материалните субстанции на целия природен свят. Благодарение на факта, че го пресъздавате, следвайки природата, Вие се стремите да проникнете в неговата скрита техника. Една величествена и действително героична идея, която ясно показва, как Вашият Дух обгръща богатата цялост на своите представи в едно прекрасно единство! "
Ето как ние трябва да разглеждаме това, което Шилер пише и което в Гьотевото съзнание предизвика този отговор, като едно доказателство за обективността в идейния свят на Гьоте.
Наистина е твърде забележително: един психолог, живял през 20-те години на 19 век и днес напълно забравен, Хайнрот, в своята „Антропология", която е всъщност една психология, казва нещо много характер но за Гьоте, и това са думи, които според начина, по който са казани, са забележителни от методологическа гледна точка и хвърлят ясна светлина върху засегнатия въпрос. За да характеризира Гьотевия светоглед, той употребява израза „предметно съзнание"/*6/ и допълва: Гьотевото мислене е едно изключително своеобразно мислене, което фактически не се отделя от обективната същност на нещата, то живее съвсем спокойно вътре в нещата и без да ги напуска, се издига в света на идеите. Който съумява да проникне по-дълбоко в цялата духовна организация на Гьоте, както ще се опитаме днес и в други ден, за да навлезем още по-навътре в нашата тема, преминавайки от външното наблюдение към вътрешния размисъл, ще установи, че практикувайки този вид мислене без да остава в повърхностния пласт на нещата и изобщо в областта на сетивните възприятия той все пак остава свързан с фактите и вътре в тях той намира духовния свят, света на идеите. Ето защо Гьотевото мислене е от толкова голямо значение за голяма част от съвременното човечеството. Нека добавим и друго: уникалното въздействие на Гьотевия светоглед се разпростира не само върху различните възгледи на голям брой човешки същества, но и върху цели исторически епохи.
към текста >>
Който съумява да проникне по-дълбоко в цялата духовна организация
на
Гьоте, както ще се опитаме днес и в други ден, за да навлезем още по-навътре в нашата тема, преминавайки от външното наблюдение към вътрешния размисъл, ще установи, че практикувайки този вид мислене без да остава в повърхностния пласт
на
нещата и изобщо в областта
на
сетивните възприятия той все пак остава свързан с фактите и вътре в тях той намира духовния
свят
, света
на
идеите.
Една величествена и действително героична идея, която ясно показва, как Вашият Дух обгръща богатата цялост на своите представи в едно прекрасно единство! " Ето как ние трябва да разглеждаме това, което Шилер пише и което в Гьотевото съзнание предизвика този отговор, като едно доказателство за обективността в идейния свят на Гьоте. Наистина е твърде забележително: един психолог, живял през 20-те години на 19 век и днес напълно забравен, Хайнрот, в своята „Антропология", която е всъщност една психология, казва нещо много характер но за Гьоте, и това са думи, които според начина, по който са казани, са забележителни от методологическа гледна точка и хвърлят ясна светлина върху засегнатия въпрос. За да характеризира Гьотевия светоглед, той употребява израза „предметно съзнание"/*6/ и допълва: Гьотевото мислене е едно изключително своеобразно мислене, което фактически не се отделя от обективната същност на нещата, то живее съвсем спокойно вътре в нещата и без да ги напуска, се издига в света на идеите.
Който съумява да проникне по-дълбоко в цялата духовна организация на Гьоте, както ще се опитаме днес и в други ден, за да навлезем още по-навътре в нашата тема, преминавайки от външното наблюдение към вътрешния размисъл, ще установи, че практикувайки този вид мислене без да остава в повърхностния пласт на нещата и изобщо в областта на сетивните възприятия той все пак остава свързан с фактите и вътре в тях той намира духовния свят, света на идеите.
Ето защо Гьотевото мислене е от толкова голямо значение за голяма част от съвременното човечеството. Нека добавим и друго: уникалното въздействие на Гьотевия светоглед се разпростира не само върху различните възгледи на голям брой човешки същества, но и върху цели исторически епохи. Ако се задълбочим в това, за което става дума тук, ние действително ще се убедим в уникалното въздействие на Гьотевия духовен светоглед. Да вземем например трима от големите немски философи, чиито възгледи са твърде различни: Фихте, Хегел и Шопенхауер. Ако разгледаме техните взаимоотношения и преценката на тримата за Гьоте, ние ще установим нещо твърде своеобразно, що се отнася до световноисторическото въздействие на Гьотевия духовен светоглед.
към текста >>
Той, който се опитва да превърне фактическия
свят
на
понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено.
Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер. Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте. Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата. И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране.
Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено.
Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази. И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят. Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата на духовния свят, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния свят. Така Гьотевият пра-феномен се покрива с това, до което стига и чистата философия. Тук ние установяваме една голяма хармония между Хегел и Гьоте, каквато впрочем съществува също и между Гьоте и Шопенхауер.
към текста >>
И ако сега ние отново искаме да си представим отношението
на
Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата
на
целия растителен
свят
.
Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата. И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено. Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази.
И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят.
Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата на духовния свят, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния свят. Така Гьотевият пра-феномен се покрива с това, до което стига и чистата философия. Тук ние установяваме една голяма хармония между Хегел и Гьоте, каквато впрочем съществува също и между Гьоте и Шопенхауер. Да, Хегел и Шопенхауер се обединяват в Гьоте. И какво откриваме, ако от тези мина ли времена се пренесем в наши дни?
към текста >>
Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата
на
духовния
свят
, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния
свят
.
И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено. Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази. И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят.
Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата на духовния свят, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния свят.
Така Гьотевият пра-феномен се покрива с това, до което стига и чистата философия. Тук ние установяваме една голяма хармония между Хегел и Гьоте, каквато впрочем съществува също и между Гьоте и Шопенхауер. Да, Хегел и Шопенхауер се обединяват в Гьоте. И какво откриваме, ако от тези мина ли времена се пренесем в наши дни? През епохата на Гьоте естествено-научното изследване имаше съвсем друг облик.
към текста >>
И когато задълбочените и всеотдайни занимания с Гьоте пробудят у нас усещането, че Гьоте наистина е един от най- значителните умове
на
нашето време, тогава от само себе си става ясно, че е напълно оправдано при обсъждането
на
духовно-научните факти, както и
на
един светоглед, извлечен направо от духовния
свят
, да поставим
на
преден план именно онова, което той правеше и искаше, само и само да навлезем още по-дълбоко в неговата вътрешна същност.
Именно когато разглеждаме отношението на тези забележителни личности към Гьоте, ние стигаме до разбирането, че това, което хората наричат „познание", може да бъде сравнено с картините, с които отделните художници, застанали около една планина, изобразяват това, което виждат. Естествено, нарисуваните картини са твърде различни, и все пак те пресъздават една и съща планина. Пълна представа за планината ще се получи само ако съпоставим различните картини и ги съединим в едно цяло. Ако приложим този метод в областта на познанието, ние ще установим следното: Гьоте не си избира една единствена гледна точка, а изкачва планината и показва, че наблюдателната точка може да се изнесе горе на самия връх, откъдето се открива една толкова всеобхватна панорама, че различните възгледи вече не си противоречат един на друг, както по-рано. Ето кое прави Гьоте един от най-забележителните духове на нашето време.
И когато задълбочените и всеотдайни занимания с Гьоте пробудят у нас усещането, че Гьоте наистина е един от най- значителните умове на нашето време, тогава от само себе си става ясно, че е напълно оправдано при обсъждането на духовно-научните факти, както и на един светоглед, извлечен направо от духовния свят, да поставим на преден план именно онова, което той правеше и искаше, само и само да навлезем още по-дълбоко в неговата вътрешна същност.
След като в толкова много отношения той е един пробуждащ дух, защо да не е такъв и за онова духовно течение, чиято най-висша и красива цел се свежда до толерантното изслушване на различните възгледи, а за свой собствен принцип издига изискването да не остава завинаги прикован към едно или друго фиксирано становище, а търсейки истината, се издига все по-високо и по-високо с помощта на такива методи, които прилага за своето вътрешно развитие, за изграждането на своите вътрешни възприемателни органи, защото именно благодарение на тях той стига до там, че започва да вижда по- дълбоките духовни основи на нещата. Доколко Гьоте засяга най-дълбоките чувства също и на съвременното човечество в една толкова ограничена област това ние ще обсъдим още сега. Нека например да се замислим върху едно чувство, което мнозина от Вас добре познават, едно чувство, което бихме могли да охарактеризираме по следния начин: В наши дни има много хора, които се стремят да скъсат със старите традиции и да стигнат до такива чувства, мисли и представи, чрез които те влизат в непосредствена връзка с външния свят. Вие веднага ще се досетите какво имам предвид, ако Ви напомня за една известна картина, която доста се цени в наши дни. Става дума за картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди..."/*10/ Картината живее не само в своя създател, но и в онези, които и се радват и обичат да я гледат; те просто изпитват копнежа да зърнат образа на Исус още в същия миг, да видят как например Той сяда на трапезата и така нататък.
към текста >>
След като в толкова много отношения той е един пробуждащ дух, защо да не е такъв и за онова духовно течение, чиято най-висша и красива цел се свежда до толерантното изслушване
на
различните възгледи, а за свой собствен принцип издига изискването да не остава завинаги прикован към едно или друго фиксирано становище, а търсейки
истината
, се издига все по-високо и по-високо с помощта
на
такива методи, които прилага за своето вътрешно развитие, за изграждането
на
своите вътрешни възприемателни органи, защото именно благодарение
на
тях той стига до там, че започва да вижда по- дълбоките духовни основи
на
нещата.
Естествено, нарисуваните картини са твърде различни, и все пак те пресъздават една и съща планина. Пълна представа за планината ще се получи само ако съпоставим различните картини и ги съединим в едно цяло. Ако приложим този метод в областта на познанието, ние ще установим следното: Гьоте не си избира една единствена гледна точка, а изкачва планината и показва, че наблюдателната точка може да се изнесе горе на самия връх, откъдето се открива една толкова всеобхватна панорама, че различните възгледи вече не си противоречат един на друг, както по-рано. Ето кое прави Гьоте един от най-забележителните духове на нашето време. И когато задълбочените и всеотдайни занимания с Гьоте пробудят у нас усещането, че Гьоте наистина е един от най- значителните умове на нашето време, тогава от само себе си става ясно, че е напълно оправдано при обсъждането на духовно-научните факти, както и на един светоглед, извлечен направо от духовния свят, да поставим на преден план именно онова, което той правеше и искаше, само и само да навлезем още по-дълбоко в неговата вътрешна същност.
След като в толкова много отношения той е един пробуждащ дух, защо да не е такъв и за онова духовно течение, чиято най-висша и красива цел се свежда до толерантното изслушване на различните възгледи, а за свой собствен принцип издига изискването да не остава завинаги прикован към едно или друго фиксирано становище, а търсейки истината, се издига все по-високо и по-високо с помощта на такива методи, които прилага за своето вътрешно развитие, за изграждането на своите вътрешни възприемателни органи, защото именно благодарение на тях той стига до там, че започва да вижда по- дълбоките духовни основи на нещата.
Доколко Гьоте засяга най-дълбоките чувства също и на съвременното човечество в една толкова ограничена област това ние ще обсъдим още сега. Нека например да се замислим върху едно чувство, което мнозина от Вас добре познават, едно чувство, което бихме могли да охарактеризираме по следния начин: В наши дни има много хора, които се стремят да скъсат със старите традиции и да стигнат до такива чувства, мисли и представи, чрез които те влизат в непосредствена връзка с външния свят. Вие веднага ще се досетите какво имам предвид, ако Ви напомня за една известна картина, която доста се цени в наши дни. Става дума за картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди..."/*10/ Картината живее не само в своя създател, но и в онези, които и се радват и обичат да я гледат; те просто изпитват копнежа да зърнат образа на Исус още в същия миг, да видят как например Той сяда на трапезата и така нататък. Бихме могли да кажем, че тази картина има стойност не само за настоящата епоха, но и за всички времена, и че тя притежава една вечна, непреходна стойност, защото всяка епоха с право се стреми да я включи в своите художествени образци.
към текста >>
Нека например да се замислим върху едно чувство, което мнозина от Вас добре познават, едно чувство, което бихме могли да охарактеризираме по следния начин: В наши дни има много хора, които се стремят да скъсат със старите традиции и да стигнат до такива чувства, мисли и представи, чрез които те влизат в непосредствена връзка с външния
свят
.
Ако приложим този метод в областта на познанието, ние ще установим следното: Гьоте не си избира една единствена гледна точка, а изкачва планината и показва, че наблюдателната точка може да се изнесе горе на самия връх, откъдето се открива една толкова всеобхватна панорама, че различните възгледи вече не си противоречат един на друг, както по-рано. Ето кое прави Гьоте един от най-забележителните духове на нашето време. И когато задълбочените и всеотдайни занимания с Гьоте пробудят у нас усещането, че Гьоте наистина е един от най- значителните умове на нашето време, тогава от само себе си става ясно, че е напълно оправдано при обсъждането на духовно-научните факти, както и на един светоглед, извлечен направо от духовния свят, да поставим на преден план именно онова, което той правеше и искаше, само и само да навлезем още по-дълбоко в неговата вътрешна същност. След като в толкова много отношения той е един пробуждащ дух, защо да не е такъв и за онова духовно течение, чиято най-висша и красива цел се свежда до толерантното изслушване на различните възгледи, а за свой собствен принцип издига изискването да не остава завинаги прикован към едно или друго фиксирано становище, а търсейки истината, се издига все по-високо и по-високо с помощта на такива методи, които прилага за своето вътрешно развитие, за изграждането на своите вътрешни възприемателни органи, защото именно благодарение на тях той стига до там, че започва да вижда по- дълбоките духовни основи на нещата. Доколко Гьоте засяга най-дълбоките чувства също и на съвременното човечество в една толкова ограничена област това ние ще обсъдим още сега.
Нека например да се замислим върху едно чувство, което мнозина от Вас добре познават, едно чувство, което бихме могли да охарактеризираме по следния начин: В наши дни има много хора, които се стремят да скъсат със старите традиции и да стигнат до такива чувства, мисли и представи, чрез които те влизат в непосредствена връзка с външния свят.
Вие веднага ще се досетите какво имам предвид, ако Ви напомня за една известна картина, която доста се цени в наши дни. Става дума за картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди..."/*10/ Картината живее не само в своя създател, но и в онези, които и се радват и обичат да я гледат; те просто изпитват копнежа да зърнат образа на Исус още в същия миг, да видят как например Той сяда на трапезата и така нататък. Бихме могли да кажем, че тази картина има стойност не само за настоящата епоха, но и за всички времена, и че тя притежава една вечна, непреходна стойност, защото всяка епоха с право се стреми да я включи в своите художествени образци. С тези кратки думи аз смятам, че охарактеризирах основното усещане, което картината буди в душите на много от нашите съвременници. Впрочем по отношение на последното, бихме могли да твърдим, че Гьоте принадлежи към миналото.
към текста >>
Не, те трябва да са тук, в реалния
свят
, Христос просто трябва да вечеря заедно с доминиканците от Милано."
И за да няма никакво съмнение относно неговите думи, той добавя: „Сега, когато всички се хранят, ние виждаме една забележителна гледка: масите на игумена и на Христос са разположени една срещу друга, а между тях са насядали монасите. Обаче мъдростта на художника го кара да вземе като образец именно трапезата, до която са седнали монасите. Покривката на масата, с нейните измачкани гънки, цветни ивици и завързани краища, изглежда така, сякаш е взета от манастирската пералня, а чиниите, чашите и другите прибори са пълно подражание на тези, с които си служат монасите. Следователно, тук изобщо не става дума за придържане към някакъв остарял сценарий. И би било твърде неуместно, ако например трябваше да си представим тези мъже насядали на възглавници.
Не, те трябва да са тук, в реалния свят, Христос просто трябва да вечеря заедно с доминиканците от Милано."
И сега ние питаме: Притежаваше ли Гьоте тъкмо това разбиране за нещата, това бих казал съвременно разбиране за нещата? Да, той го притежаваше, и то по един всеобхватен начин, който винаги може да ни послужи като доказателство за това, колко универсални са неговите способности, за разлика от всички онези едностранчиви и взаимноизключващи се сили. И ако съумеем да се пренесем в Гьотевата душа, ние ще разберем защо Гьоте ни е толкова близък и защо трябва да обръщаме погледа си към него, ако искаме да получим макар и бегла ориентация по въпросите, отнасящи се до духовния свят. Гьоте ясно съзнаваше, че човекът може да пробуди у себе си определени духовни способности, определени духовни органи и с тяхна помощ да се издигне до едно по-високо равнище, чиито проявления не са достъпни за обикновеното съзнание. Ако тук бихме имали възможността да се спрем по-задълбочено върху Гьотевите естествено-научни съчинения, както съм се опитал да направя това в моята книга „Гьотевият светоглед",/*12/ лесно бихме могли да представим цялото своеобразие на Гьотевия метод.
към текста >>
И ако съумеем да се пренесем в Гьотевата душа, ние ще разберем защо Гьоте ни е толкова близък и защо трябва да обръщаме погледа си към него, ако искаме да получим макар и бегла ориентация по въпросите, отнасящи се до духовния
свят
.
Следователно, тук изобщо не става дума за придържане към някакъв остарял сценарий. И би било твърде неуместно, ако например трябваше да си представим тези мъже насядали на възглавници. Не, те трябва да са тук, в реалния свят, Христос просто трябва да вечеря заедно с доминиканците от Милано." И сега ние питаме: Притежаваше ли Гьоте тъкмо това разбиране за нещата, това бих казал съвременно разбиране за нещата? Да, той го притежаваше, и то по един всеобхватен начин, който винаги може да ни послужи като доказателство за това, колко универсални са неговите способности, за разлика от всички онези едностранчиви и взаимноизключващи се сили.
И ако съумеем да се пренесем в Гьотевата душа, ние ще разберем защо Гьоте ни е толкова близък и защо трябва да обръщаме погледа си към него, ако искаме да получим макар и бегла ориентация по въпросите, отнасящи се до духовния свят.
Гьоте ясно съзнаваше, че човекът може да пробуди у себе си определени духовни способности, определени духовни органи и с тяхна помощ да се издигне до едно по-високо равнище, чиито проявления не са достъпни за обикновеното съзнание. Ако тук бихме имали възможността да се спрем по-задълбочено върху Гьотевите естествено-научни съчинения, както съм се опитал да направя това в моята книга „Гьотевият светоглед",/*12/ лесно бихме могли да представим цялото своеобразие на Гьотевия метод. Обаче днес ние искаме да се приближим до Гьоте откъм една друга страна. Гьоте е успял да загатне някои неща, които ни насочват към по- дълбоките източници на неговия светоглед. Ние отново ще говорим по тази тема в две от лекциите на моя зимен цикъл върху Гьотевия „Фауст"./*13/ Що се отнася до Фауст, Гьоте веднъж сподели с Екерман, че той е написал творбата си по такъв начин, щото читателят ако се придържа само към външното описание може да се задоволи с ярките образи, но той може да стигне и до онези тайни, които са скрити зад думите.
към текста >>
Когато се спуска още по-дълбоко в подземни те пукнатини, тя забелязва, че там, където по-рано е срещала само безразборно пръснати отломки от минералния
свят
, сега съвсем неочаквано вижда нови, непознати форми.
Сянката има такава подемна сила, че може да издържи всеки човек. И така, ако не искате да минете по моето собствено тяло в обедните часове, потърсете Великана. Блуждаещите Светлини изслушват тези пояснения. После Змията отново се спуска в земните пукнатини и продължава да се радва на вътрешната светлина, която нейното тяло излъчва след поглъщането на златото. И ето че сега Змията установява нещо твърде забележително.
Когато се спуска още по-дълбоко в подземни те пукнатини, тя забелязва, че там, където по-рано е срещала само безразборно пръснати отломки от минералния свят, сега съвсем неочаквано вижда нови, непознати форми.
По-рано тя можеше да ги възприема само чрез допира си до тях, но сега, когато тялото и свети, тя си дава сметка, че може и да ги вижда. По-рано тя можеше да се докосва до различни колони и човекоподобни форми, но никога до този момент не и беше ясно какво всъщност има в подземния свят. Но сега тя отново пропълзява там и светлината, която се излъчва от нея, прави видим целия подземен свят. И когато тя стига до една голяма подземна пещера, веднага забелязва, че в четирите ъгъла са застанали четири царствени фигури: един Златен Цар, един Сребърен Цар, един Бронзов Цар и в четвъртия ъгъл един Смесен Цар, една фигура, една сплав съставена от всички възможни, хаотично свързани метали. В мига, когато Змията влиза в подземната пещера и осветява фигурите, Златният Цар задава многозначителния въпрос:
към текста >>
По-рано тя можеше да се докосва до различни колони и човекоподобни форми, но никога до този момент не и беше ясно какво всъщност има в подземния
свят
.
Блуждаещите Светлини изслушват тези пояснения. После Змията отново се спуска в земните пукнатини и продължава да се радва на вътрешната светлина, която нейното тяло излъчва след поглъщането на златото. И ето че сега Змията установява нещо твърде забележително. Когато се спуска още по-дълбоко в подземни те пукнатини, тя забелязва, че там, където по-рано е срещала само безразборно пръснати отломки от минералния свят, сега съвсем неочаквано вижда нови, непознати форми. По-рано тя можеше да ги възприема само чрез допира си до тях, но сега, когато тялото и свети, тя си дава сметка, че може и да ги вижда.
По-рано тя можеше да се докосва до различни колони и човекоподобни форми, но никога до този момент не и беше ясно какво всъщност има в подземния свят.
Но сега тя отново пропълзява там и светлината, която се излъчва от нея, прави видим целия подземен свят. И когато тя стига до една голяма подземна пещера, веднага забелязва, че в четирите ъгъла са застанали четири царствени фигури: един Златен Цар, един Сребърен Цар, един Бронзов Цар и в четвъртия ъгъл един Смесен Цар, една фигура, една сплав съставена от всички възможни, хаотично свързани метали. В мига, когато Змията влиза в подземната пещера и осветява фигурите, Златният Цар задава многозначителния въпрос: „От къде идваш? "
към текста >>
Но сега тя отново пропълзява там и светлината, която се излъчва от нея, прави видим целия подземен
свят
.
После Змията отново се спуска в земните пукнатини и продължава да се радва на вътрешната светлина, която нейното тяло излъчва след поглъщането на златото. И ето че сега Змията установява нещо твърде забележително. Когато се спуска още по-дълбоко в подземни те пукнатини, тя забелязва, че там, където по-рано е срещала само безразборно пръснати отломки от минералния свят, сега съвсем неочаквано вижда нови, непознати форми. По-рано тя можеше да ги възприема само чрез допира си до тях, но сега, когато тялото и свети, тя си дава сметка, че може и да ги вижда. По-рано тя можеше да се докосва до различни колони и човекоподобни форми, но никога до този момент не и беше ясно какво всъщност има в подземния свят.
Но сега тя отново пропълзява там и светлината, която се излъчва от нея, прави видим целия подземен свят.
И когато тя стига до една голяма подземна пещера, веднага забелязва, че в четирите ъгъла са застанали четири царствени фигури: един Златен Цар, един Сребърен Цар, един Бронзов Цар и в четвъртия ъгъл един Смесен Цар, една фигура, една сплав съставена от всички възможни, хаотично свързани метали. В мига, когато Змията влиза в подземната пещера и осветява фигурите, Златният Цар задава многозначителния въпрос: „От къде идваш? " „От пукнатините", отговаря Змията, „където се намира златото."
към текста >>
И това беше последният миг, в който тя можеше да се улови за някаква надежда; защото последното живо същество, което я свързваше с живия
свят
, току що и беше отнето.
Старицата и поднася подаръка. Момъкът е дошъл, за да утоли копнежа, който изпитва към Красивата Лилия; обаче ние виждаме, че Красивата Лилия също е измъчвана от своите копнежи. Тя се чувствува далеч от плодотворните сили на живота; нейната градина е пълна с най-различни растения, които само цъфтят, но не дават плод; тя е приказно красива, обаче стои далеч от всичко живо. Тогава Старицата изрича една многозначителна фраза. Тя повтаря думите, които прозвучаха от устата на нейния съпруг в под земния храм и сега те дават нови надежди на Лилия.
И това беше последният миг, в който тя можеше да се улови за някаква надежда; защото последното живо същество, което я свързваше с живия свят, току що и беше отнето.
Тя имаше едно канарче и много се боеше да не го докосне, понеже знаеше, че това веднага би го умъртвило. Но ето че отнякъде беше долетял един ястреб и канарчето, опитвайки се да се спаси от него, хвръкна към Лилия и докосвайки се до нея, мигом намери смъртта си. Ето защо Красивата Лилия живее напълно откъсната от останалия човешки свят. Сега Старицата поднася мопса на Лилия. Лилия го докосва и мопсът отново оживява.
към текста >>
Ето защо Красивата Лилия живее напълно откъсната от останалия човешки
свят
.
Тогава Старицата изрича една многозначителна фраза. Тя повтаря думите, които прозвучаха от устата на нейния съпруг в под земния храм и сега те дават нови надежди на Лилия. И това беше последният миг, в който тя можеше да се улови за някаква надежда; защото последното живо същество, което я свързваше с живия свят, току що и беше отнето. Тя имаше едно канарче и много се боеше да не го докосне, понеже знаеше, че това веднага би го умъртвило. Но ето че отнякъде беше долетял един ястреб и канарчето, опитвайки се да се спаси от него, хвръкна към Лилия и докосвайки се до нея, мигом намери смъртта си.
Ето защо Красивата Лилия живее напълно откъсната от останалия човешки свят.
Сега Старицата поднася мопса на Лилия. Лилия го докосва и мопсът отново оживява. Момъкът се опитва да утоли своя копнеж, прегръща Лилия и пада мъртъв на земята. Животът в неговите гърди угасва напълно. В същото време Змията прави един магически кръг около мъртвите тела на Момъка и канарчето.
към текста >>
Така човекът става роб или
на
необходимостта, произтичаща от природния
свят
, или роб
на
необходимостта, произтичаща от разума.
Под формата на писма, това произведение е изпратено до херцог фон Аугустенбург и там Шилер пише: „Може да се твърди, че всеки индивидуален човек според своите заложби носи в себе си един чист, идеален човек, и намирайки се в пълна хармония с него, той е в състояние да обхване основната задача на своя живот независимо от всички външни промени." И Шилер се опитва да обясни, как е възможно човек да се възвиси до по- висшите степени на съществуването. Две са нещата, които правят човека несвободен и се изпречват пред погледа му, отправен към мировите тайни. От едната страна е властта на чувствения живот, от другата страна е недостатъчното развитие на разума. И сега Шилер дава следното обяснение: Нека да вземем един човек, който е далеч от всякакво понятие за дълг, който е далеч от природата и от логиката на всички наши понятия, а следва само своите влечения и инстинкти той не може свободно да развие силите на своята природа, той остава роб на страстите, нагоните и влеченията, той е несвободен. Обаче несвободен е също и онзи, който подтиска своите страсти, нагони и влечения, и следва единствено чисто смисловата, логическа необходимост на своето мислене.
Така човекът става роб или на необходимостта, произтичаща от природния свят, или роб на необходимостта, произтичаща от разума.
И по какъв начин човекът може да развие своите вътрешни сили? Шилер отговаря: Той трябва преди всичко да развие онези свои вътрешни състояния, които са близки до божествения свят, да ги пречисти и да ги съпостави с това, което ние наричаме логика. Когато неговите инстинкти и нагони са до такава степен пречистени, че той с радост изпълнява това, което счита за свой дълг, когато необходимостта, произтичаща от разума не го угнетява и подтиска, тогава той с радост и от вътрешен подтик ще върши онова, което е разумно; тогава разумът сваля човека долу в сетивния свят, и в същото време сетивният свят го издига горе в областта на разума. Нека да си представим един човек, който е застанал пред едно произведение на изкуството. Той е вгледан в сетивния свят.
към текста >>
Шилер отговаря: Той трябва преди всичко да развие онези свои вътрешни състояния, които са близки до божествения
свят
, да ги пречисти и да ги съпостави с това, което ние наричаме логика.
От едната страна е властта на чувствения живот, от другата страна е недостатъчното развитие на разума. И сега Шилер дава следното обяснение: Нека да вземем един човек, който е далеч от всякакво понятие за дълг, който е далеч от природата и от логиката на всички наши понятия, а следва само своите влечения и инстинкти той не може свободно да развие силите на своята природа, той остава роб на страстите, нагоните и влеченията, той е несвободен. Обаче несвободен е също и онзи, който подтиска своите страсти, нагони и влечения, и следва единствено чисто смисловата, логическа необходимост на своето мислене. Така човекът става роб или на необходимостта, произтичаща от природния свят, или роб на необходимостта, произтичаща от разума. И по какъв начин човекът може да развие своите вътрешни сили?
Шилер отговаря: Той трябва преди всичко да развие онези свои вътрешни състояния, които са близки до божествения свят, да ги пречисти и да ги съпостави с това, което ние наричаме логика.
Когато неговите инстинкти и нагони са до такава степен пречистени, че той с радост изпълнява това, което счита за свой дълг, когато необходимостта, произтичаща от разума не го угнетява и подтиска, тогава той с радост и от вътрешен подтик ще върши онова, което е разумно; тогава разумът сваля човека долу в сетивния свят, и в същото време сетивният свят го издига горе в областта на разума. Нека да си представим един човек, който е застанал пред едно произведение на изкуството. Той е вгледан в сетивния свят. Обаче чрез всяка частица от сетивния свят към него струи някакво откровение на духовния свят, защото в сетивния свят намира израз онова духовно съдържание, което художникът е вложил в своята художествена творба.
към текста >>
Когато неговите инстинкти и нагони са до такава степен пречистени, че той с радост изпълнява това, което счита за свой дълг, когато необходимостта, произтичаща от разума не го угнетява и подтиска, тогава той с радост и от вътрешен подтик ще върши онова, което е разумно; тогава разумът сваля човека долу в сетивния
свят
, и в същото време сетивният
свят
го издига горе в областта
на
разума.
И сега Шилер дава следното обяснение: Нека да вземем един човек, който е далеч от всякакво понятие за дълг, който е далеч от природата и от логиката на всички наши понятия, а следва само своите влечения и инстинкти той не може свободно да развие силите на своята природа, той остава роб на страстите, нагоните и влеченията, той е несвободен. Обаче несвободен е също и онзи, който подтиска своите страсти, нагони и влечения, и следва единствено чисто смисловата, логическа необходимост на своето мислене. Така човекът става роб или на необходимостта, произтичаща от природния свят, или роб на необходимостта, произтичаща от разума. И по какъв начин човекът може да развие своите вътрешни сили? Шилер отговаря: Той трябва преди всичко да развие онези свои вътрешни състояния, които са близки до божествения свят, да ги пречисти и да ги съпостави с това, което ние наричаме логика.
Когато неговите инстинкти и нагони са до такава степен пречистени, че той с радост изпълнява това, което счита за свой дълг, когато необходимостта, произтичаща от разума не го угнетява и подтиска, тогава той с радост и от вътрешен подтик ще върши онова, което е разумно; тогава разумът сваля човека долу в сетивния свят, и в същото време сетивният свят го издига горе в областта на разума.
Нека да си представим един човек, който е застанал пред едно произведение на изкуството. Той е вгледан в сетивния свят. Обаче чрез всяка частица от сетивния свят към него струи някакво откровение на духовния свят, защото в сетивния свят намира израз онова духовно съдържание, което художникът е вложил в своята художествена творба. Ето как в съзерцаването на красотата имаме не друго, а едно живо посредничество между Духа и сетивното възприятие.
към текста >>
Той е вгледан в сетивния
свят
.
Така човекът става роб или на необходимостта, произтичаща от природния свят, или роб на необходимостта, произтичаща от разума. И по какъв начин човекът може да развие своите вътрешни сили? Шилер отговаря: Той трябва преди всичко да развие онези свои вътрешни състояния, които са близки до божествения свят, да ги пречисти и да ги съпостави с това, което ние наричаме логика. Когато неговите инстинкти и нагони са до такава степен пречистени, че той с радост изпълнява това, което счита за свой дълг, когато необходимостта, произтичаща от разума не го угнетява и подтиска, тогава той с радост и от вътрешен подтик ще върши онова, което е разумно; тогава разумът сваля човека долу в сетивния свят, и в същото време сетивният свят го издига горе в областта на разума. Нека да си представим един човек, който е застанал пред едно произведение на изкуството.
Той е вгледан в сетивния свят.
Обаче чрез всяка частица от сетивния свят към него струи някакво откровение на духовния свят, защото в сетивния свят намира израз онова духовно съдържание, което художникът е вложил в своята художествена творба. Ето как в съзерцаването на красотата имаме не друго, а едно живо посредничество между Духа и сетивното възприятие. Така изкуството, животът в красотата, според Шилер е едно велико възпитателно средство, едно средство за естетическо възпитание, едно освобождаване от природата, което и позволява да разгърне своите собствени сили. Следователно, как протича според Шилер човешкото развитие?
към текста >>
всяка частица от сетивния
свят
към него струи някакво откровение
на
духовния
свят
, защото в сетивния
свят
намира израз онова духовно съдържание, което художникът е вложил в своята художествена творба.
Шилер отговаря: Той трябва преди всичко да развие онези свои вътрешни състояния, които са близки до божествения свят, да ги пречисти и да ги съпостави с това, което ние наричаме логика. Когато неговите инстинкти и нагони са до такава степен пречистени, че той с радост изпълнява това, което счита за свой дълг, когато необходимостта, произтичаща от разума не го угнетява и подтиска, тогава той с радост и от вътрешен подтик ще върши онова, което е разумно; тогава разумът сваля човека долу в сетивния свят, и в същото време сетивният свят го издига горе в областта на разума. Нека да си представим един човек, който е застанал пред едно произведение на изкуството. Той е вгледан в сетивния свят. Обаче чрез
всяка частица от сетивния свят към него струи някакво откровение на духовния свят, защото в сетивния свят намира израз онова духовно съдържание, което художникът е вложил в своята художествена творба.
Ето как в съзерцаването на красотата имаме не друго, а едно живо посредничество между Духа и сетивното възприятие. Така изкуството, животът в красотата, според Шилер е едно велико възпитателно средство, едно средство за естетическо възпитание, едно освобождаване от природата, което и позволява да разгърне своите собствени сили. Следователно, как протича според Шилер човешкото развитие? Ето как: човекът трябва да свали естеството на своя разум долу, така че то да се прояви в сетивния свят, а да издигне сетивата си горе, така че те да се правят в света на разума. Относно тези Писма Гьоте изрича прекрасните думи: Те ми въздействуват по такъв начин, че ясно ми дават да разбера как съм живял досега и как винаги съм искал да живея./*17/ Лесно може да се докаже, че Гьоте е бил подтикнат да напише своята Приказка именно от това, което Шилер казва в своите Писма за естетическото възпитание на човека.
към текста >>
Ето как: човекът трябва да свали естеството
на
своя разум долу, така че то да се прояви в сетивния
свят
, а да издигне сетивата си горе, така че те да се правят в света
на
разума.
Обаче чрез всяка частица от сетивния свят към него струи някакво откровение на духовния свят, защото в сетивния свят намира израз онова духовно съдържание, което художникът е вложил в своята художествена творба. Ето как в съзерцаването на красотата имаме не друго, а едно живо посредничество между Духа и сетивното възприятие. Така изкуството, животът в красотата, според Шилер е едно велико възпитателно средство, едно средство за естетическо възпитание, едно освобождаване от природата, което и позволява да разгърне своите собствени сили. Следователно, как протича според Шилер човешкото развитие?
Ето как: човекът трябва да свали естеството на своя разум долу, така че то да се прояви в сетивния свят, а да издигне сетивата си горе, така че те да се правят в света на разума.
Относно тези Писма Гьоте изрича прекрасните думи: Те ми въздействуват по такъв начин, че ясно ми дават да разбера как съм живял досега и как винаги съм искал да живея./*17/ Лесно може да се докаже, че Гьоте е бил подтикнат да напише своята Приказка именно от това, което Шилер казва в своите Писма за естетическото възпитание на човека. Там той казва същото, само че по свой начин. Гьоте съвсем не искаше да покаже загадките на душата с помощта на някакви абстрактни понятия. За Гьоте душевните загадки бяха прекалено дълбоки и могъщи, за да ги вкарва в тесните рамки на природната необходимост и логиката. Ето защо у Гьоте бликна поривът да персонализира отделните душевни сили именно в образите на своята Приказка.
към текста >>
Гьотевият критерий за
истината
беше: „Истинно е само това, което е плодотворно!
Ние го четем така, сякаш е писател от нашето съвремие. Той е толкова продуктивен, плодотворен, защото неговите творби съдържат голяма част от вечните истини на света. Той действува в смисъла на онази максима, която сам считаше да общовалидна: „Истинно е само това, което е плодотворно." Или с други думи: човекът трябва да овладее онези истини, които се проявяват по такъв начин, че когато той навлезе в живота, те непрекъснато намират там своето потвърждение и непрекъснато дават своите добри плодове.
Гьотевият критерий за истината беше: „Истинно е само това, което е плодотворно!
" Именно тези лекции, имащи за цел да Ви приближат до Гьоте, следва да ни покажат, че Гьоте сам изпита върху себе си тази максима. И това ще усетят най-вече онези, които се опитат да вникнат в неговия живот. Те ще усетят, че у Гьоте живее нещо от чистата истина, защото Гьоте е плодотворен, а това, което е плодотворно, е истинно.
към текста >>
93.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Аз далеч не бих желал да тълкувам приказката в този символично- алегоричен смисъл; аз бих желал това да става така, сякаш се потопяваме в състоянието, при което, както казах, растението расте според закони, за които то в своята безсъзнателност не знае абсолютно нищо, и също както ботаникът има пълното право да изследва законите
на
растителния
свят
, ние сме в правото си да заявим: Да, няма никаква нужда поетът Гьоте да осмисля в своето дневно съзнание това, което излага ме тук относно живота в растителното царство.
Той отправя поглед към растението, проучва неговите движения, неговата вътрешна подвижност, законите, според които то израства, и така нататък. Обаче има ли право ботаникът, или някой друг, който не е никакъв ботаник, да си въобразява, че може да обхване идеята, според която растението е тук на Земята? Защото лесно бихме могли да му възразим: Растението не знае нищо от онова, което ти формулираш като „закони" на неговия растеж, на неговото развитие! Точно същата стойност би имало това възражение, което бихме отправили към ботаника или поета, пресъздаващ в своите стихове не друго, а своето собствено усещане за растението, ако го адресираме, примерно, към едно такова обяснение на Гьотевата приказка. Аз не бих искал нещата да се представят така, сякаш идвам тук и казвам: Ето, тук ние имаме една змия, тя означава това или онова, а тук имаме един златен, сребърен и бронзов Цар, които също означават това или онова.
Аз далеч не бих желал да тълкувам приказката в този символично- алегоричен смисъл; аз бих желал това да става така, сякаш се потопяваме в състоянието, при което, както казах, растението расте според закони, за които то в своята безсъзнателност не знае абсолютно нищо, и също както ботаникът има пълното право да изследва законите на растителния свят, ние сме в правото си да заявим: Да, няма никаква нужда поетът Гьоте да осмисля в своето дневно съзнание това, което излага ме тук относно живота в растителното царство.
И все пак, няма никакво съмнение: Закономерността, действителното, идейно съдържание на Приказката трябва да бъде разглеждано в същия смисъл, в който човешкият разум изследва законите на растителния свят, понеже тя се развива според същата закономерност, според която се развива и растението, макар че то съществува в пълна безсъзнателност. Ето защо моля, това което ще си позволя да кажа, да се разбира като представяне на смисъла и духа на Гьотевото мислене, на Гьотевите представи; нещата тук са поставени така, че онзи, който се усеща, бих казал, призван да изложи пред Вас основните идеи на Гьотевия светоглед, да разполага с пълното право само и само да откриете пътя за разбирането на Гьоте да анализира Гьотевата фантазия, отделните персонажи от Приказката и техните взаимни връзки, по същия начин, както ботаникът показва, че растението се развива според откритите от него закони. Гьотевата психология или Гьотевото учение за душата, с други думи това, което според Гьоте е меродавно за душата, ние имаме в лицето на хубавата Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия. И ако искаме да постигнем някакво разбирателство относно нещата, които ще се опитам да изложа пред Вас, добре би било, ако предварително онагледим самото естество на Гьотевия душевен свят. Още в предишната лекция беше посочено, че застъпеният тук светоглед се опира на това, че човешкото познание не следва да се разглежда като нещо, установено веднъж завинаги.
към текста >>
И все пак, няма никакво съмнение: Закономерността, действителното, идейно съдържание
на
Приказката трябва да бъде разглеждано в същия смисъл, в който човешкият разум изследва законите
на
растителния
свят
, понеже тя се развива според същата закономерност, според която се развива и растението, макар че то съществува в пълна безсъзнателност.
Обаче има ли право ботаникът, или някой друг, който не е никакъв ботаник, да си въобразява, че може да обхване идеята, според която растението е тук на Земята? Защото лесно бихме могли да му възразим: Растението не знае нищо от онова, което ти формулираш като „закони" на неговия растеж, на неговото развитие! Точно същата стойност би имало това възражение, което бихме отправили към ботаника или поета, пресъздаващ в своите стихове не друго, а своето собствено усещане за растението, ако го адресираме, примерно, към едно такова обяснение на Гьотевата приказка. Аз не бих искал нещата да се представят така, сякаш идвам тук и казвам: Ето, тук ние имаме една змия, тя означава това или онова, а тук имаме един златен, сребърен и бронзов Цар, които също означават това или онова. Аз далеч не бих желал да тълкувам приказката в този символично- алегоричен смисъл; аз бих желал това да става така, сякаш се потопяваме в състоянието, при което, както казах, растението расте според закони, за които то в своята безсъзнателност не знае абсолютно нищо, и също както ботаникът има пълното право да изследва законите на растителния свят, ние сме в правото си да заявим: Да, няма никаква нужда поетът Гьоте да осмисля в своето дневно съзнание това, което излага ме тук относно живота в растителното царство.
И все пак, няма никакво съмнение: Закономерността, действителното, идейно съдържание на Приказката трябва да бъде разглеждано в същия смисъл, в който човешкият разум изследва законите на растителния свят, понеже тя се развива според същата закономерност, според която се развива и растението, макар че то съществува в пълна безсъзнателност.
Ето защо моля, това което ще си позволя да кажа, да се разбира като представяне на смисъла и духа на Гьотевото мислене, на Гьотевите представи; нещата тук са поставени така, че онзи, който се усеща, бих казал, призван да изложи пред Вас основните идеи на Гьотевия светоглед, да разполага с пълното право само и само да откриете пътя за разбирането на Гьоте да анализира Гьотевата фантазия, отделните персонажи от Приказката и техните взаимни връзки, по същия начин, както ботаникът показва, че растението се развива според откритите от него закони. Гьотевата психология или Гьотевото учение за душата, с други думи това, което според Гьоте е меродавно за душата, ние имаме в лицето на хубавата Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия. И ако искаме да постигнем някакво разбирателство относно нещата, които ще се опитам да изложа пред Вас, добре би било, ако предварително онагледим самото естество на Гьотевия душевен свят. Още в предишната лекция беше посочено, че застъпеният тук светоглед се опира на това, че човешкото познание не следва да се разглежда като нещо, установено веднъж завинаги. Мнозина от нашите съвременници смятат: Да, човекът, какъвто е той днес, може безусловно да се произнася върху всички въпроси на битието; той просто наблюдава света с помощта на своите сетивни органи, обобщава неговите проявления и ги комбинира със своя разум, който също е свързан със сетивата, и екстракта от тази опираща се върху наблюдението разсъдъчна дейност, той оповестява за абсолютно вярно познание, което трябва да е общовалидно за всички.
към текста >>
И ако искаме да постигнем някакво разбирателство относно нещата, които ще се опитам да изложа пред Вас, добре би било, ако предварително онагледим самото естество
на
Гьотевия душевен
свят
.
Аз не бих искал нещата да се представят така, сякаш идвам тук и казвам: Ето, тук ние имаме една змия, тя означава това или онова, а тук имаме един златен, сребърен и бронзов Цар, които също означават това или онова. Аз далеч не бих желал да тълкувам приказката в този символично- алегоричен смисъл; аз бих желал това да става така, сякаш се потопяваме в състоянието, при което, както казах, растението расте според закони, за които то в своята безсъзнателност не знае абсолютно нищо, и също както ботаникът има пълното право да изследва законите на растителния свят, ние сме в правото си да заявим: Да, няма никаква нужда поетът Гьоте да осмисля в своето дневно съзнание това, което излага ме тук относно живота в растителното царство. И все пак, няма никакво съмнение: Закономерността, действителното, идейно съдържание на Приказката трябва да бъде разглеждано в същия смисъл, в който човешкият разум изследва законите на растителния свят, понеже тя се развива според същата закономерност, според която се развива и растението, макар че то съществува в пълна безсъзнателност. Ето защо моля, това което ще си позволя да кажа, да се разбира като представяне на смисъла и духа на Гьотевото мислене, на Гьотевите представи; нещата тук са поставени така, че онзи, който се усеща, бих казал, призван да изложи пред Вас основните идеи на Гьотевия светоглед, да разполага с пълното право само и само да откриете пътя за разбирането на Гьоте да анализира Гьотевата фантазия, отделните персонажи от Приказката и техните взаимни връзки, по същия начин, както ботаникът показва, че растението се развива според откритите от него закони. Гьотевата психология или Гьотевото учение за душата, с други думи това, което според Гьоте е меродавно за душата, ние имаме в лицето на хубавата Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия.
И ако искаме да постигнем някакво разбирателство относно нещата, които ще се опитам да изложа пред Вас, добре би било, ако предварително онагледим самото естество на Гьотевия душевен свят.
Още в предишната лекция беше посочено, че застъпеният тук светоглед се опира на това, че човешкото познание не следва да се разглежда като нещо, установено веднъж завинаги. Мнозина от нашите съвременници смятат: Да, човекът, какъвто е той днес, може безусловно да се произнася върху всички въпроси на битието; той просто наблюдава света с помощта на своите сетивни органи, обобщава неговите проявления и ги комбинира със своя разум, който също е свързан със сетивата, и екстракта от тази опираща се върху наблюдението разсъдъчна дейност, той оповестява за абсолютно вярно познание, което трябва да е общовалидно за всички. Духовно-научното познание, което застъпваме ние, е противоположно, макар и само до известна степен на този общоприет начин на мислене. Ние застъпваме убеждението, че човешкото познание винаги е в зависимост от нашите органи, от нашите познавателни способности, и че самите ние, като човешки същества, също подлежим на развитие; и още: че след като сме в състояние да работим върху себе си, ние можем да издигнем нашите познавателни способности на още по-висока степен от тази, на която те се намират в момента. Да, нашето убеждение се заключава в това, че ние можем да усъвършенствуваме тези способности и от тяхното първоначално несъвършенство сме ги издигнали до сегашното им равнище, което на свой ред е залог за това, че можем да ги издигнем до още по-високо равнище и така да стигнем до още по-задълбочени и по-правилни възгледи за света и Космоса.
към текста >>
Днес често срещаме хора, които размишляват върху подобни теми и смятат, че могат да се произнесат върху тях, застъпвайки становището, според което меродавно за
истината
, за обективната действителност е само сетивното наблюдение, респективно представите, които извличаме от него.
Принципът, който е залегнал в основата на този идеал, винаги е бил известен като принцип на посвещението или инициацията. Следователно, посвещението или инициацията не е нищо друго, освен човешката способност да се издигаме до все по-високи степени на познание, като по този начин съумяваме да вникнем все по-дълбоко в същността на света. Нека още веднъж да посочим, че през целия си живот Гьоте се ръководеше от принципа на посвещението, на инициацията, според който човешкото познание подлежи на непрекъснато възходящо развитие. И неговата Приказка потвърждава това съвсем недвусмислено. Най-лесно ще намерим общ език, ако изходим от възгледа, който днес е широко разпространен и донякъде противоположен на посвещението.
Днес често срещаме хора, които размишляват върху подобни теми и смятат, че могат да се произнесат върху тях, застъпвайки становището, според което меродавно за истината, за обективната действителност е само сетивното наблюдение, респективно представите, които извличаме от него.
И Вие често чувате хората да казват: Науката може да съществува само ако се опира върху обективните данни на сетивното наблюдение! Обикновено под тази констатация се разбира следното: Науката съществува само защото човекът може да включи своите представи в областта на сетивното наблюдение. Всеки от Вас знае, че способността за изграждане на представи и понятия е всред едно от многото душевни качества и че тези други качества се свеждат главно до човешките чувства и човешката воля. Дори при една сравнително повърхностна оценка на нещата, всеки може да потвърди: Човекът е не просто едно мислещо същество, а едно същество, което чувствува и проявява воля. Обаче онези, които смятат че трябва да защитават чисто научното мислене, веднага ще възразят: В научната област има място само за човешкото мислене, там няма място нито за човешките чувства, нито за човешката воля, понеже по този начин бихме оспорили това, което е обективно, и бихме смутили надличното функциониране на нашите представи и понятия.
към текста >>
Ако даден човек е стигнал до съответното вътрешно убеждение, той отстоява
истината
, дори ако един милион души са
на
обратното мнение.
Обаче този, който работи в духа на посвещението, е наясно: От трите основни душевни сили мислене, чувства и воля именно мисленето и способността да си служим с представи и понятия, са най-силно развити у средностатистическия европеец, така че мисленето е в най-голяма степен склонно да изключва личния елемент и да се бори за обективност. Защото онези душевни способности, които намират израз в днешния интелектуализъм, са дотолкова напреднали в своето развитие, че хората, които разчитат на тях, спорят най-малко помежду си и в повечето случаи постигат съгласие по въпросите, върху които спорят. Това е така, защото по отношение на мисловната си дейност, по отношение на своите представи и понятия, хората са отишли доста напред, докато чувствата и волята са все още далеч от тяхната обективност. Ако внимателно разгледаме областта на представния живот, ние бихме могли да установим значителни различия. От областта на представния живот ние черпим съвършено обективни истини, истини, които хора са признали за такива, независимо от чуждия опит, при което няма никакво значение, че един милион души мислят по друг начин.
Ако даден човек е стигнал до съответното вътрешно убеждение, той отстоява истината, дори ако един милион души са на обратното мнение.
Всеки може да намери потвърждение на казаното от мен, примерно, в областта на математиката или геометрията. Че 3x3 прави 9 може да бъде разбрано от всеки, и това е вярно, дори един милион души да го оспорват. Защо това е така? Защото по отношение на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочитания, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да говорят сами за себе си. А по отношение на мисленето, на боравенето с представи, да изключиш личния елемент винаги е било наричано пречистване на човешката душа, и това пречистване означава първата крачка по пътя на посвещението или инициацията, или, ако предпочитате този израз, по пътя на висшето познание.
към текста >>
Това, което се проявява във външния
свят
, става непосредствена действителност вътре в мен и така, в моите представи, чрез моето мислене аз опознавам същността
на
нещата.
Всеки човек, който притежава сили и възможности за развитие, и се стреми да напредва извън отъпканите пътища на ежедневието, трябва да следва онзи път на познание, който търси причините на нещата вътре в самите тях. И когато той е стигнал дотам, че нещата не пробуждат у него никаква лична симпатия или антипатия, когато им позволява да се изявят според тяхната собствена същност, така че да знае: Ето, сега вече моите симпатии или антипатии нямат никакво значение! , тогава посоката на неговото мислене и неговите действия се определя не от него самия, а от вътрешната същност на нещата, тогава на преден план излиза не неговото лично мнение, а вътрешната същност на нещата. Езотеричната традиция определя този вид развитие на волята като съвършенство. Следователно, навлизайки в областта на Духовната наука, човекът си дава сметка за следното: Когато разглеждам даден предмет, не бива да забравям, че в него живее някаква духовна сила и аз трябва да организирам моето мислене по такъв начин, че тази духовна сила да намери обективен израз в моите представи и понятия.
Това, което се проявява във външния свят, става непосредствена действителност вътре в мен и така, в моите представи, чрез моето мислене аз опознавам същността на нещата.
Обаче по този начин аз опознавам само част от нея. Нещата притежават и такива качества, до които аз стигам не чрез представи те, а чрез чувствата, и по-точно чрез пречистените, обективни чувства. Този, който все още не е постигнал една такава култура на чувствата, той не може да се доближи до същността на нещата. Обаче за онзи, който знае, че чувствата притежават същите познавателни възможности, каквито има и мисленето чувствата не такива, каквито са в ежедневието, а като добре обосновани методи, имащи за цел да усъвършенстват познавателния процес -, за него постепенно става напълно ясно, че има неща, които са много по-дълбоки от мисленето, неща които могат да бъдат проумяни единствено чрез чувствата. А има и неща, до които може да достигне единствено човешката воля.
към текста >>
Ние видяхме: В мига, когато Шилер обсъжда с Гьоте същността
на
природознанието и самото наблюдение
на
природните феномени, той все още смята, че това, което Гьоте му нахвърля с няколко щрихи, имайки предвид прарастението, е само някаква абстрактна идея, която обобщава различните видове от растителния
свят
.
След като го поглъща, Змията започва да излъчва едно вътрешно сияние! Но също и растенията, както и всички неща около нея, изведнъж започват да светят, след като тя поглъща това, което за Блуждаещите Светлини няма никаква стойност, никакво значение. Обаче на Блуждаещите Светлини е отредена друга роля. Те знаят, че в решителния час Старецът ще се обърне именно към тях, за да отворят вратите на храма, така че цялата процесия да влезе вътре в него. Но същото събитие, което тук се разиграва със Зелената Змия вече под формата на изживяване ние срещаме и в човешката душа, едно изживяване, което няма да ни изненада, ако си припомним онзи разговор между Гьоте и Шилер, за който стана дума завчера.
Ние видяхме: В мига, когато Шилер обсъжда с Гьоте същността на природознанието и самото наблюдение на природните феномени, той все още смята, че това, което Гьоте му нахвърля с няколко щрихи, имайки предвид прарастението, е само някаква абстрактна идея, която обобщава различните видове от растителния свят.
Обаче Гьоте възразява: Ако това тук е една идея, тогава аз виждам моите идеи с очите си! В този момент едно срещу друго застават две коренно различни светоусещания. Шилер упорито се е стремил да разбере светогледа на Гьоте и почитанието към него не би могло да пострада, ако бъде посочен като пример за онази душевна нагласа, която тегли човека към абстрактните представи на сухото, разсъдъчно мислене. Но при определени обстоятелства и особено когато човекът е устремен към по-висши степени от своето развитие, тази душевна нагласа може да изиграе една коварна, зла роля. Съществуват много хора, които имат явно предпочитание към абстрактното мислене.
към текста >>
Те не разполагат с волята да се потопят безкористно в нещата около себе си и си служат с понятия само за да постигнат някаква формална връзка с външния
свят
.
Често пъти тези хора са извънредно остроумни, улавят фините различия и превъзходно боравят с най- сложни понятия. Обаче много често една такава душевна нагласа остава напълно чужда за духовните влияния, за инспирациите и т.н. И тъкмо тази душевна нагласа, отличаваща се с абстрактно мислене и с непродуктивност, ние виждаме изобразена в лицето на Блуждаещите Светлини. Те жадно поемат в себе си златото, където и да се намира то; те са лишени от всякакви откривателски дарби, те са непродуктивни и не могат да вникнат в нито една идея. За тях идеите са нещо напълно чуждо.
Те не разполагат с волята да се потопят безкористно в нещата около себе си и си служат с понятия само за да постигнат някаква формална връзка с външния свят.
С помощта на понятията, те, бих казал, само „удължават" периметъра на своя разум, за да ги захвърлят прахоснически при първия удобен случай. Те приличат на един човек, който събира мъдрости в някаква библиотека, само за да ги разпилее навън в света. И така, Блуждаещите Светлини олицетворяват онези душевни способности, които никога не са в състояние да вникнат в една или друга литературна идея, в смисловото съдържание на едно или друго чувство, но са в състояние да придадат изящни форми на това, което вече е влязло в литературната история, инспирирано от продуктивните Духове. Тук не бих искал да се изказвам срещу тези душевни способности. Ако човекът не разполагаше с тях или не се грижеше достатъчно за тяхното култивиране, би се оказал лишен от нещо, което е наложително да присъствува в процеса на истинското познание.
към текста >>
Ако човекът не се отнася абстрактно към своите понятия, идеи и образи, а ги разглежда като ориентири, като предводители по пътя си към действителния
свят
около него, тогава той си служи с тази душевна сила по същия начин, по който това прави Зелената Змия.
В мига, в който поиска да води самостоятелен живот, този душевен елемент се превръща в нещо вредно. Той насърчава абстрактното, критично мислене, в резултат на което хората научават всичко, обаче не могат да развиват идеите си по- нататък, понеже им липсва продуктивната сила. И Гьоте посочва съвсем ясно до каква степен може да бъде ползотворно това, което е изобразено в Блуждаещите Светлини. Защото това, което те имат в себе си, действително може да бъде ползотворно: попадайки в тялото на Змията, златото на Блуждаещите Светлини става причина за това, че всички неща, намиращи се в обкръжението на Змията, започват да светят. И така, това което живее в Блуждаещите Светлини стига да бъде преработено по друг начин се проявява в човешката душа като нещо извънредно плодотворно.
Ако човекът не се отнася абстрактно към своите понятия, идеи и образи, а ги разглежда като ориентири, като предводители по пътя си към действителния свят около него, тогава той си служи с тази душевна сила по същия начин, по който това прави Зелената Змия.
Тогава от студените, абстрактни понятия той извлича не друго, а светлина и мъдрост. И тогава те не го тласкат към вертикалната линия на живота, при която човекът губи всяко отношение, всяка връзка с триизмерния пространствен свят. Блуждаещите Светлини са родственици на Змията, само че те са представители на вертикалната линия. Златните монети падат между скалите, Змията ги поглъща и по този начин тя се изпълва с едно вътрешно сияние; тя започва да свети. Да, ако човекът смогне да се приближи до нещата именно с помощта на такива понятия, тогава той получава мъдростта.
към текста >>
И тогава те не го тласкат към вертикалната линия
на
живота, при която човекът губи всяко отношение, всяка връзка с триизмерния пространствен
свят
.
И Гьоте посочва съвсем ясно до каква степен може да бъде ползотворно това, което е изобразено в Блуждаещите Светлини. Защото това, което те имат в себе си, действително може да бъде ползотворно: попадайки в тялото на Змията, златото на Блуждаещите Светлини става причина за това, че всички неща, намиращи се в обкръжението на Змията, започват да светят. И така, това което живее в Блуждаещите Светлини стига да бъде преработено по друг начин се проявява в човешката душа като нещо извънредно плодотворно. Ако човекът не се отнася абстрактно към своите понятия, идеи и образи, а ги разглежда като ориентири, като предводители по пътя си към действителния свят около него, тогава той си служи с тази душевна сила по същия начин, по който това прави Зелената Змия. Тогава от студените, абстрактни понятия той извлича не друго, а светлина и мъдрост.
И тогава те не го тласкат към вертикалната линия на живота, при която човекът губи всяко отношение, всяка връзка с триизмерния пространствен свят.
Блуждаещите Светлини са родственици на Змията, само че те са представители на вертикалната линия. Златните монети падат между скалите, Змията ги поглъща и по този начин тя се изпълва с едно вътрешно сияние; тя започва да свети. Да, ако човекът смогне да се приближи до нещата именно с помощта на такива понятия, тогава той получава мъдростта. Но Гьоте ни дава и един хубав пример за това, как трябва да работим с понятията. Ние знаем, че Гьоте създава идеята за прарастението.
към текста >>
Вътре в нас, хората, стига правилно да разбираме себе си, живее чувството, познанието, че нашите душевни сили, които ни свързват с истинската същност
на
нещата и с големите Духове
на
света, са неразделна част от творческите сили
на
духовния
свят
.
Нека да приложим всичко това към нашата душа и нейните непрекъснати усилия за постигане на съвършенството. Ние хората, като душевни същества, се намираме тук на Земята. Тези или онези душевни сили непрекъснато работят в нас и формират нашите качества. Тези сили са вътре в нас. Обаче в нас живее и нещо друго.
Вътре в нас, хората, стига правилно да разбираме себе си, живее чувството, познанието, че нашите душевни сили, които ни свързват с истинската същност на нещата и с големите Духове на света, са неразделна част от творческите сили на духовния свят.
И доколкото копнеем за тези творчески сили, ние копнеем за Красивата Лилия. Така ние знаем: Всичко, което произлиза от Красивата Лилия, непрекъснато се стреми да се върне обратно при нея. Но ние си служим и с непознати сили, които са ни пренесли на този бряг и които не зависят от самите нас. Ние знаем, че към нас прииждат определени сили, които идват от отвъдния свят, респективно от отсрещния бряг на реката. Обаче тези дълбоко несъзнавани сили, представени в образа на Лодкаря, не могат да ни върнат обратно, понеже в този случай човекът би се върнал в духовното царство без никакво лично участие, без никакъв личен принос.
към текста >>
Ние знаем, че към нас прииждат определени сили, които идват от отвъдния
свят
, респективно от отсрещния бряг
на
реката.
Обаче в нас живее и нещо друго. Вътре в нас, хората, стига правилно да разбираме себе си, живее чувството, познанието, че нашите душевни сили, които ни свързват с истинската същност на нещата и с големите Духове на света, са неразделна част от творческите сили на духовния свят. И доколкото копнеем за тези творчески сили, ние копнеем за Красивата Лилия. Така ние знаем: Всичко, което произлиза от Красивата Лилия, непрекъснато се стреми да се върне обратно при нея. Но ние си служим и с непознати сили, които са ни пренесли на този бряг и които не зависят от самите нас.
Ние знаем, че към нас прииждат определени сили, които идват от отвъдния свят, респективно от отсрещния бряг на реката.
Обаче тези дълбоко несъзнавани сили, представени в образа на Лодкаря, не могат да ни върнат обратно, понеже в този случай човекът би се върнал в духовното царство без никакво лично участие, без никакъв личен принос. Несъзнаваните природни сили, които са ни пренесли тук, в царството на духовно-устремения човек, не могат да ни върнат обратно. За тази цел са необходими други сили. И Гьоте добре знае това. Обаче Гьоте иска да ни покаже и още нещо: какви първи стъпки трябва да направи човекът, за да се съедини отново с Красивата Лилия.
към текста >>
И онзи път, който отвежда в духовния
свят
не благодарение
на
човешките понятия,
на
човешките идеи и
на
ненужното злато, с което си служат софистичните Духове, представени в образа
на
Блуждаещите Светлини, минава към отвъдния бряг в ясната Слънчева светлина
на
деня; този път се отличава с това, че изисква търпеливи, безкористни стъпки, които свързват отделните човешки изживявания в едно цяло.
Другият път минава през сянката на Великана. От Приказката ние знаем, че привечер Великанът, който иначе е съвсем безсилен, протяга ръката си, чиято сянка се спуска върху реката. Да, вторият път минава именно през тази сянка. Следователно, ако някой иска да навлезе в царството на Духа денем, той може да мине по пътя, предлаган от Змията, а който иска да навлезе там привечер, в здрача, той може да мине по сянката на Великана. Това са двата пътя за постигането на един духовен мироглед.
И онзи път, който отвежда в духовния свят не благодарение на човешките понятия, на човешките идеи и на ненужното злато, с което си служат софистичните Духове, представени в образа на Блуждаещите Светлини, минава към отвъдния бряг в ясната Слънчева светлина на деня; този път се отличава с това, че изисква търпеливи, безкористни стъпки, които свързват отделните човешки изживявания в едно цяло.
Гьоте добре знае, че истинското изследване не може да остане в плен на материята, а трябва да ни пренесе отвъд граничната линия, отвъд реката, която ни разделя от духовния свят. Обаче съществува и един друг път, предназначен за неподготвени души, които не искат да тръгнат по пътя на познанието, един път, който е представен в образа на Великана. Макар и този Великан да е съвсем безсилен, неговата сянка притежава определена мощ. Но какво означава да си „безсилен"? Припомнете си всички онези състояния, които настъпват при заглушаване на съзнанието, какъвто е случаят с хипнозата/*22/, сомнамбулизма и трансовите състояния: Всичко онова, което подтиска и заглушава ясното дневно съзнание, така че там проникват нисшите душевни сили, принадлежи към този втори път.
към текста >>
Гьоте добре знае, че истинското изследване не може да остане в плен
на
материята, а трябва да ни пренесе отвъд граничната линия, отвъд реката, която ни разделя от духовния
свят
.
От Приказката ние знаем, че привечер Великанът, който иначе е съвсем безсилен, протяга ръката си, чиято сянка се спуска върху реката. Да, вторият път минава именно през тази сянка. Следователно, ако някой иска да навлезе в царството на Духа денем, той може да мине по пътя, предлаган от Змията, а който иска да навлезе там привечер, в здрача, той може да мине по сянката на Великана. Това са двата пътя за постигането на един духовен мироглед. И онзи път, който отвежда в духовния свят не благодарение на човешките понятия, на човешките идеи и на ненужното злато, с което си служат софистичните Духове, представени в образа на Блуждаещите Светлини, минава към отвъдния бряг в ясната Слънчева светлина на деня; този път се отличава с това, че изисква търпеливи, безкористни стъпки, които свързват отделните човешки изживявания в едно цяло.
Гьоте добре знае, че истинското изследване не може да остане в плен на материята, а трябва да ни пренесе отвъд граничната линия, отвъд реката, която ни разделя от духовния свят.
Обаче съществува и един друг път, предназначен за неподготвени души, които не искат да тръгнат по пътя на познанието, един път, който е представен в образа на Великана. Макар и този Великан да е съвсем безсилен, неговата сянка притежава определена мощ. Но какво означава да си „безсилен"? Припомнете си всички онези състояния, които настъпват при заглушаване на съзнанието, какъвто е случаят с хипнозата/*22/, сомнамбулизма и трансовите състояния: Всичко онова, което подтиска и заглушава ясното дневно съзнание, така че там проникват нисшите душевни сили, принадлежи към този втори път. Ето как пред безпомощната или „безсилна" душа също има път към духовния свят.
към текста >>
Ето как пред безпомощната или „безсилна" душа също има път към духовния
свят
.
Гьоте добре знае, че истинското изследване не може да остане в плен на материята, а трябва да ни пренесе отвъд граничната линия, отвъд реката, която ни разделя от духовния свят. Обаче съществува и един друг път, предназначен за неподготвени души, които не искат да тръгнат по пътя на познанието, един път, който е представен в образа на Великана. Макар и този Великан да е съвсем безсилен, неговата сянка притежава определена мощ. Но какво означава да си „безсилен"? Припомнете си всички онези състояния, които настъпват при заглушаване на съзнанието, какъвто е случаят с хипнозата/*22/, сомнамбулизма и трансовите състояния: Всичко онова, което подтиска и заглушава ясното дневно съзнание, така че там проникват нисшите душевни сили, принадлежи към този втори път.
Ето как пред безпомощната или „безсилна" душа също има път към духовния свят.
Обаче душата не е в състояние сама да навлезе в духовното царство, а остава с понижено съзнание, остава безсъзнателна и може да пристъпи в царството на Духа само като една сянка. Към силите, които са сходни със сянката на Великана, Гьоте включва и всичко онова, което остава под прага на ясното съзнание и кара човека да мисли и действува машинално. Шилер, който беше посветен в художествените замисли на Гьоте, му пише по време на големите вълнения в западна Европа следното: Колко радостен съм, че не бяхте засегнати от грубата сянка на Великана! Какво има предвид Шилер? Той има предвид, че ако беше предприел пътуването си към западните части на Европа, той можеше да бъде повлиян от революционната обстановка там.
към текста >>
Представяйки
на
външната култура,
на
външния
свят
този храм като едно под земно творение, Гьоте загатва, че всъщност тайният „храм" може да бъде намерен от по-будните и напреднали човешки души.
После ние виждаме, че това, което човекът трябва да постигне като по-висша степен от еволюцията на своето познание, е представено в образа на храма. Следователно, „храмът" означава една по-висша еволюционна степен от развитието на човека. В наши дни, иска да каже Гьоте, храмът е нещо скрито и се намира, в тесните пукнатини на Земята. Една такава душевна сила, каквато е представена в образа на Змията, може да долови очертанията на храма само приблизително. Благодарение на това, че тя приема в себе си идеали, златото, тя може да освети тези очертания, обаче в общи линии днес храмът може да съществува само като една подземна тайна.
Представяйки на външната култура, на външния свят този храм като едно под земно творение, Гьоте загатва, че всъщност тайният „храм" може да бъде намерен от по-будните и напреднали човешки души.
Тук Гьоте просто предвижда нашето духовно-научно течение, което днес обхваща все повече хора и се стреми да популяризира богатото съдържание на Духовната наука, на инициацията или принципа на посвещението, което всъщност е и съдържание на храмовите тайни. Ето защо, следвайки свободния полет на Гьотевата фантазия, ние следва да приемем Момъка като представител на устременото към Духа земно човечество. Ето защо и самият храм трябва да се издигне над реката: За да минават насам и натам не само малцината, които търсят просветление, а всички хора! В издигнатия над Земята храм, Гьоте вижда една бъдеща степен от еволюцията на човечеството, при която човекът свободно ще преминава от царството на сетивата в царството на Духа и обратно, от царството на Духа в царството на сетивата. И как е постигнато това в Приказката?
към текста >>
До този момент Змията е служела за мост само когато тук или там някой отделен човек е пожелавал да премине през реката; сега обаче, разпадайки се, тя трябва да се превърне в един постоянен мост, така че човекът да разполага с постоянна връзка между тукашния и отвъдния
свят
, между сетивния и духовния
свят
.
Старецът добре знае в какво се състои тя, обаче преди това Змията трябва да му я каже. Тук ние веднага се досещаме: ако човекът също иска да постигне целта на развитието, както са сторили това другите три царства, тогава с него трябва да се случи нещо особено. Какво точно е станало в дълбините на човешката душа, и какво трябва да стане, ако той действително иска да постигне целта си ето какво прошепва Змията в ухото на Стареца. Тя му казва, че ако иска да напредне в своята еволюция, човекът трябва да развие у себе си нови душевни сили, казва му, че има волята да се жертвува. И тя наистина извършва саможертвата.
До този момент Змията е служела за мост само когато тук или там някой отделен човек е пожелавал да премине през реката; сега обаче, разпадайки се, тя трябва да се превърне в един постоянен мост, така че човекът да разполага с постоянна връзка между тукашния и отвъдния свят, между сетивния и духовния свят.
Фактът, че Змията има волята за саможертва, следва да бъде разглеждан като условие за разкриването на четвъртата тайна. В мига, в който старецът чува, че Змията е готова да пожертва себе си, той произнася думите „Дошло е времето! " И това е онази душевна сила, която се придържа главно към външния свят. Да, пътят трябва да започне с това, че тази душевна сила, както и вътрешното познание не бива да се превръщат в самоцел, а да бъдат пожертвувани. Това действително е една тайна, макар че е произнесена като „явна тайна", което означава, че тя може да се открие за всеки, който се стреми към нея.
към текста >>
" И това е онази душевна сила, която се придържа главно към външния
свят
.
Тя му казва, че ако иска да напредне в своята еволюция, човекът трябва да развие у себе си нови душевни сили, казва му, че има волята да се жертвува. И тя наистина извършва саможертвата. До този момент Змията е служела за мост само когато тук или там някой отделен човек е пожелавал да премине през реката; сега обаче, разпадайки се, тя трябва да се превърне в един постоянен мост, така че човекът да разполага с постоянна връзка между тукашния и отвъдния свят, между сетивния и духовния свят. Фактът, че Змията има волята за саможертва, следва да бъде разглеждан като условие за разкриването на четвъртата тайна. В мига, в който старецът чува, че Змията е готова да пожертва себе си, той произнася думите „Дошло е времето!
" И това е онази душевна сила, която се придържа главно към външния свят.
Да, пътят трябва да започне с това, че тази душевна сила, както и вътрешното познание не бива да се превръщат в самоцел, а да бъдат пожертвувани. Това действително е една тайна, макар че е произнесена като „явна тайна", което означава, че тя може да се открие за всеки, който се стреми към нея. Никога не може да бъде самоцел това, което изучаваме в областта на естествената наука, културата, историята и останалите научни дисциплини. Ние никога не можем да стигнем до истинските дълбини на познанието, ако разглеждаме научните дисциплини изолирани една от друга. И само ако по всяко време сме готови да ги приемем в себе си като едно средство, което можем да пожертвуваме като един вид мост, по който ще се издигнем още по-нагоре, само тогава ние се приближаваме до истинското познание.
към текста >>
Позволи му да се превърне в мост и тогава ти ще възкръснеш за един по-висш живот, ще станеш едно цяло с останалия
свят
и няма да живееш с лудостта, че откъснат от висшия Аз, тогава ти можеш да стигнеш до същността
на
нещата.
Той трябва да се издигне до онова светоусещане, до онази душевна нагласа, която в своя „Западно-източен диван" Гьоте разглежда като най- висшето постижение на човека: Докато не постигнеш това Умри и възкръсни! Ти само един мрачен гост си На тъмната Земя. Умри и възкръсни! Научи се да вникваш в това, което животът ти предлага, премини през него, но преодолей себе си, излез вън от себе си.
Позволи му да се превърне в мост и тогава ти ще възкръснеш за един по-висш живот, ще станеш едно цяло с останалия свят и няма да живееш с лудостта, че откъснат от висшия Аз, тогава ти можеш да стигнеш до същността на нещата.
Когато Гьоте говори за това, че понятията и чувствата трябва да бъдат пожертвувани, за да се издигнем в по-висшите сфери, когато говори за най-дълбоките трепети на любовта, Гьоте често си спомня мистичните думи на Якоб Бьоме/*23/, който е наясно с пожертвуването на Змията в себе си. Може би тъкмо Якоб Бьоме му е подсказал, че дори, намирайки се все още в своето физическо тяло/*24/, човекът може да пристъпи в онзи свят, в който той иначе преминава след смъртта си: в света на вечността. Якоб Бьоме знаеше и друго: от самия човек зависи дали той ще може да навлезе в духовния свят. Той има следната максима: „Който не умре преди смъртта си, той загива след смъртта си!
към текста >>
Може би тъкмо Якоб Бьоме му е подсказал, че дори, намирайки се все още в своето физическо тяло/*24/, човекът може да пристъпи в онзи
свят
, в който той иначе преминава след смъртта си: в света
на
вечността.
Умри и възкръсни! Научи се да вникваш в това, което животът ти предлага, премини през него, но преодолей себе си, излез вън от себе си. Позволи му да се превърне в мост и тогава ти ще възкръснеш за един по-висш живот, ще станеш едно цяло с останалия свят и няма да живееш с лудостта, че откъснат от висшия Аз, тогава ти можеш да стигнеш до същността на нещата. Когато Гьоте говори за това, че понятията и чувствата трябва да бъдат пожертвувани, за да се издигнем в по-висшите сфери, когато говори за най-дълбоките трепети на любовта, Гьоте често си спомня мистичните думи на Якоб Бьоме/*23/, който е наясно с пожертвуването на Змията в себе си.
Може би тъкмо Якоб Бьоме му е подсказал, че дори, намирайки се все още в своето физическо тяло/*24/, човекът може да пристъпи в онзи свят, в който той иначе преминава след смъртта си: в света на вечността.
Якоб Бьоме знаеше и друго: от самия човек зависи дали той ще може да навлезе в духовния свят. Той има следната максима: „Който не умре преди смъртта си, той загива след смъртта си! " Колко забележителни са тези думи! Човекът, който не умира преди смъртта си, или с други думи, който не развива своята вътрешна същност, след смъртта си няма да разпознае и своята духовна, вечна същност. Ние трябва да работим за нея още докато сме в тялото, за да я разпознаем и после, когато напуснем тялото.
към текста >>
Якоб Бьоме знаеше и друго: от самия човек зависи дали той ще може да навлезе в духовния
свят
.
Научи се да вникваш в това, което животът ти предлага, премини през него, но преодолей себе си, излез вън от себе си. Позволи му да се превърне в мост и тогава ти ще възкръснеш за един по-висш живот, ще станеш едно цяло с останалия свят и няма да живееш с лудостта, че откъснат от висшия Аз, тогава ти можеш да стигнеш до същността на нещата. Когато Гьоте говори за това, че понятията и чувствата трябва да бъдат пожертвувани, за да се издигнем в по-висшите сфери, когато говори за най-дълбоките трепети на любовта, Гьоте често си спомня мистичните думи на Якоб Бьоме/*23/, който е наясно с пожертвуването на Змията в себе си. Може би тъкмо Якоб Бьоме му е подсказал, че дори, намирайки се все още в своето физическо тяло/*24/, човекът може да пристъпи в онзи свят, в който той иначе преминава след смъртта си: в света на вечността.
Якоб Бьоме знаеше и друго: от самия човек зависи дали той ще може да навлезе в духовния свят.
Той има следната максима: „Който не умре преди смъртта си, той загива след смъртта си! " Колко забележителни са тези думи! Човекът, който не умира преди смъртта си, или с други думи, който не развива своята вътрешна същност, след смъртта си няма да разпознае и своята духовна, вечна същност. Ние трябва да работим за нея още докато сме в тялото, за да я разпознаем и после, когато напуснем тялото. „Който не умре преди смъртта си, той загива след смъртта си." Същото иска да каже и другата максима: „И така, смъртта е коренът на всеки живот."/*25/
към текста >>
" В тези думи е скрит един цял
свят
.
" Сребърният Цар го дарява с познавателните сили на чувствата и тук Гьоте изрича прекрасните думи: „Паси овцете! " В чувствата са скрити корените на всяко изкуство, на всяка религия; впрочем за Гьоте изкуството и религията представляват едно цяло, защото още при пътуването си из Италия, той казва следното за художествените произведения, които среща там: „Да, тук цари необходимост, тук цари Бог! " Но тук ние виждаме и действията, делата не когато човекът подчинява действията си на борбата за оцеляване, а когато ги превръща в оръжие, за да овладее красотата и мъдростта. Тъкмо това означават думи те на Бронзовия Цар, с които той се обръща към Момъка: „Мечът в лявата ръка, дясната свободна!
" В тези думи е скрит един цял свят.
Дясната ръка трябва да е свободна за да осъществи действията, чиито мотиви идват от човешкия Аз. Но какво се случва с четвъртия Цар, в който хаотично са примесени и трите елемента? Този Смесен Цар неочаквано се смалява до една гротескна фигура. Блуждаещите Светлини веднага идват и извличат намиращото се в него злато. Душевните сили на човека искат да проучат също и онези еволюционни степени, които някога са съществували, но не са преодолени.
към текста >>
Нека да се спрем и
на
една друга подробност, а именно как Великанът се приближава, залитайки, и после застава като статуя и показва часовете: Когато човекът постигне хармония в своя живот, тогава дори и второстепенните неща са от значение за онова, което трябва да бъде методичният ред в нашия
свят
.
Дясната ръка трябва да е свободна за да осъществи действията, чиито мотиви идват от човешкия Аз. Но какво се случва с четвъртия Цар, в който хаотично са примесени и трите елемента? Този Смесен Цар неочаквано се смалява до една гротескна фигура. Блуждаещите Светлини веднага идват и извличат намиращото се в него злато. Душевните сили на човека искат да проучат също и онези еволюционни степени, които някога са съществували, но не са преодолени.
Нека да се спрем и на една друга подробност, а именно как Великанът се приближава, залитайки, и после застава като статуя и показва часовете: Когато човекът постигне хармония в своя живот, тогава дори и второстепенните неща са от значение за онова, което трябва да бъде методичният ред в нашия свят.
Всичко това трябва да се изгради като един здрав навик. Тогава се оказва, че дори несъзнателните прояви имат своя дълбок смисъл. Ето защо тук Великанът е представен като един вид часовник. Старецът с лампата е женен за Старицата. В образа на тази възрастна жена ние следва да виждаме не друго, а здравия разум на човека, онази душевна сила, която не се стреми към висшите области на духовните абстракции, а държи всичко здраво в ръцете си.
към текста >>
И когато сами се задълбочите в Приказката, тогава Вие откривате, че тя съдържа в себе си един цял
свят
, който е много по-богат отколкото можахме да посочим в тези две лекции.
В образа на тази възрастна жена ние следва да виждаме не друго, а здравия разум на човека, онази душевна сила, която не се стреми към висшите области на духовните абстракции, а държи всичко здраво в ръцете си. Именно тя може да занесе възнаграждението на Лодкаря: три зелки, три глави лук и три артишока. Тази еволюционна степен от човешкото развитие все още не е изживяла времето си. Фактът, че тя е третирана по толкова недостоен начин от Блуждаещите Светлини, е израз на високомерието, с което често пъти абстрактните Духове се отнасят към онези хора, които се справят и с най-сложните ситуации благодарение на своя непосредствен инстинкт, или на своята интуиция./*26/ Всеки жест, всяка подробност от Гьотевата Приказка е от огромно значение, и когато искаме да я разберем в нейния дълбок, езотеричен смисъл, ние винаги установяваме, че това, което всъщност можем да предложим, се свежда само до метода на обяснението.
И когато сами се задълбочите в Приказката, тогава Вие откривате, че тя съдържа в себе си един цял свят, който е много по-богат отколкото можахме да посочим в тези две лекции.
Бих искал да посоча още два примера, за да покажа до каква голяма степен духовният светоглед на Гьоте пронизва целия му живот и как духовното му познание в късна възраст е в пълно съзвучие с неговото младежко творчество. Когато пише своя „Фауст", Гьоте възприема определена представа, свързана с един символ на един по-дълбок еволюционен път, по който се движи природата. Когато Фауст говори за своя баща, който е бил алхимик и е вярвал в древните учения, макар и да не ги е разбирал докрай, той казва, че баща му, наред с всичко друго „... един червен лъв, един смел жених съчетавал е той в прохладната баня на Лилия." Фауст изрича тези думи без да е наясно за тяхното значение. Обаче такива думи могат да се превърнат в истински пътеводител към по- висши еволюционни степени.
към текста >>
Обаче във „Фауст" ние откриваме също и онази червена нишка
на
Гьотевия светоглед, която се проявява в самата Приказка, и това става в Chorus mystikus от втората част
на
„Фауст", когато Фауст стои пред прага
на
духовния
свят
, а Гьоте изрича монументалната изповед
на
своя духовен мироглед.
Когато Фауст говори за своя баща, който е бил алхимик и е вярвал в древните учения, макар и да не ги е разбирал докрай, той казва, че баща му, наред с всичко друго „... един червен лъв, един смел жених съчетавал е той в прохладната баня на Лилия." Фауст изрича тези думи без да е наясно за тяхното значение. Обаче такива думи могат да се превърнат в истински пътеводител към по- висши еволюционни степени. Според замисъла на Гьоте, Момъкът олицетворява онзи човек, който се стреми към най-висшата невеста, а това, с което той трябва да се свърже, Гьоте нарича „Красивата Лилия". Вие виждате, че ние се срещаме с Лилия още в първите части на „Фауст".
Обаче във „Фауст" ние откриваме също и онази червена нишка на Гьотевия светоглед, която се проявява в самата Приказка, и това става в Chorus mystikus от втората част на „Фауст", когато Фауст стои пред прага на духовния свят, а Гьоте изрича монументалната изповед на своя духовен мироглед.
Той посочва как издигането по пътя на познанието се извършва в три последователни степени, а именно: пречистване на мисленето, просветляване на чувствата и превръщане на волята в чисти, целенасочени действия. Благодарение на пречистеното мислене човекът започва да вижда духовната страна на всички неща около себе си. Сетивният свят се превръща в символ на истинския, духовния свят. Но той прониква още по-дълбоко, за да обхване и това, което е недостижимо за мисленето. После той се издига до следващата степен, при която разглежда нещата не с помощта на своето представно мислене, а навлиза в самите тях, там, където същността на нещата и това, което не може да бъде описано, се превръща в истинско постижение и малцина са тези, които стигат до него.
към текста >>
Сетивният
свят
се превръща в символ
на
истинския, духовния
свят
.
Според замисъла на Гьоте, Момъкът олицетворява онзи човек, който се стреми към най-висшата невеста, а това, с което той трябва да се свърже, Гьоте нарича „Красивата Лилия". Вие виждате, че ние се срещаме с Лилия още в първите части на „Фауст". Обаче във „Фауст" ние откриваме също и онази червена нишка на Гьотевия светоглед, която се проявява в самата Приказка, и това става в Chorus mystikus от втората част на „Фауст", когато Фауст стои пред прага на духовния свят, а Гьоте изрича монументалната изповед на своя духовен мироглед. Той посочва как издигането по пътя на познанието се извършва в три последователни степени, а именно: пречистване на мисленето, просветляване на чувствата и превръщане на волята в чисти, целенасочени действия. Благодарение на пречистеното мислене човекът започва да вижда духовната страна на всички неща около себе си.
Сетивният свят се превръща в символ на истинския, духовния свят.
Но той прониква още по-дълбоко, за да обхване и това, което е недостижимо за мисленето. После той се издига до следващата степен, при която разглежда нещата не с помощта на своето представно мислене, а навлиза в самите тях, там, където същността на нещата и това, което не може да бъде описано, се превръща в истинско постижение и малцина са тези, които стигат до него. А това, което не може да бъде описано и което, както ще стане дума в зимните лекции, трябва да си представяме по друг начин, и тук вече ни предстои да навлезем в тайните на човешката воля, именно това той нарича „неописуемото." Когато човекът е извървял троичния път на мисленето, чувствата и волята, тогава той се съединява с това, което в Chorus mysticus е наречено „Вечно-Женственото", това което човешката душа е постигнала в своето развитие, или с други думи това, което имаме в образа на Красивата Лилия. И така, ние виждаме, че Гьоте изрича своята най-дълбока изповед, своето тайно откровение също и тогава, в края на своята най-велика творба, след като още преди това, издигайки се през мисленето, чувствата и волята, е постигнал съединяването с Красивата Лилия, или онова състояние, чийто израз откриваме в споменатото място от Chorus mystikus което се потвърждава както от цялата Гьотева философия, така и от неговата наука за Духа, а също и от самата Приказка: Всичко преходно Е само символ!
към текста >>
94.
05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество
GA_23 Същност на социалния въпрос
Но основният извод е, че съвременният
свят
би трябвало да се отвори и за онези явления в социалния живот
на
новото човечество, които по същността си са твърде далеч дори и от социално ориентираните политически лидери и партии.
Нека отправим поглед към тези, които са убедени в необходимостта от обновление на социалния живот. И тогава ние ще стигнем до единствения извод: партийните становища бродят всред нас като същински оценъчни мумии, като мисловни трупове, отхвърлени от самите факти на социалния живот. Тези факти изискват нови решения, за които партийните програми изобщо не са подготвени. Наистина политическите партии се развиват успоредно с промяната на фактите, само че поради втвърдените си мисловни стереотипи, те не могат да се справят с новите тенденции. Според днешните меродавни възглед е напълно възможно течи изводи, за които става дума, да бъдат извлечени от хода на световните събития и това не трябва да изглежда нескромно.
Но основният извод е, че съвременният свят би трябвало да се отвори и за онези явления в социалния живот на новото човечество, които по същността си са твърде далеч дори и от социално ориентираните политически лидери и партии.
Защото може да се окаже, че трагизмът, които съпровожда всички опити за разрешаване на социалните въпроси, е свързан тъкмо с неразбирането на пролетарските стремежи; едно неразбиране от страна на хората, чиито възгледи произтичат тъкмо от тези пролетарски стремежи. Защото едва ли човек може да прониква в своите собствени стремежи, в своята собствена воля с непредубедено и ясно мислене. Така че оправдано е да поставим въпроса: Към какво всъщност се стреми съвременното пролетарско движение? Съответствува ли този стремеж на всичко онова, което обикновено пролетарските и непролетарски среди имат предвид при разглеждането на този проблем? И нима в становищата на всички, които се произнасят върху „социалните въпроси" може да се открие истинският облик на тези „въпроси"?
към текста >>
Обаче според нивото природознание, той е само едно поредно звено в еволюцията
на
живия
свят
.
Такъв мироглед не можеше да бъде извлечен нито от техниката, нито от капитализма. Стигна се дотам, че пролетарското съзнание се насочи към научно изработените мисли. Чисто човешките връзки с непосредствения живот бяха изгубени. Това обаче стана в една епоха, когато ръководните класи на човечеството се стремяха към един научен модел на мислене, който не притежаваше вече духовната ударна сила, за да поведе човешкото съзнание до стойности, отговарящи на неговите необхватни стремежи. Древните възгледи за света поставиха душевната сфера на човека в ясна духовна зависимост от Битието.
Обаче според нивото природознание, той е само едно поредно звено в еволюцията на живия свят.
Тези научни възгледи вече не се възприемаха като един чист извор, бликащ от духовния свят. Изобщо, за отношението на религиозните импулси и всичко сродно с тях, към научното мислене на съвременната епоха, можем да заявим: Ако се вгледаме с непредубеден поглед в историята, ще установим, че научните представи се развиха тъкмо от религиозните. Само че древните мирогледи, основани преди всичко на религиозното светоусещане, не успеха да пренесат своите душевни импулси в областта на научното мислене. Те останаха извън новите научни категории и продължиха да формират у хората такъв вид съзнание, което беше недостатъчно за пролетарската душевност. За ръководните класи този вид съзнание имаше все пак определена стойност и зависеше в една или друга степен от общественото положение на съответния индивид.
към текста >>
Тези научни възгледи вече не се възприемаха като един чист извор, бликащ от духовния
свят
.
Стигна се дотам, че пролетарското съзнание се насочи към научно изработените мисли. Чисто човешките връзки с непосредствения живот бяха изгубени. Това обаче стана в една епоха, когато ръководните класи на човечеството се стремяха към един научен модел на мислене, който не притежаваше вече духовната ударна сила, за да поведе човешкото съзнание до стойности, отговарящи на неговите необхватни стремежи. Древните възгледи за света поставиха душевната сфера на човека в ясна духовна зависимост от Битието. Обаче според нивото природознание, той е само едно поредно звено в еволюцията на живия свят.
Тези научни възгледи вече не се възприемаха като един чист извор, бликащ от духовния свят.
Изобщо, за отношението на религиозните импулси и всичко сродно с тях, към научното мислене на съвременната епоха, можем да заявим: Ако се вгледаме с непредубеден поглед в историята, ще установим, че научните представи се развиха тъкмо от религиозните. Само че древните мирогледи, основани преди всичко на религиозното светоусещане, не успеха да пренесат своите душевни импулси в областта на научното мислене. Те останаха извън новите научни категории и продължиха да формират у хората такъв вид съзнание, което беше недостатъчно за пролетарската душевност. За ръководните класи този вид съзнание имаше все пак определена стойност и зависеше в една или друга степен от общественото положение на съответния индивид. Тези класи не се стремяха към ново съдържание на съзнанието, защото самите традиции на техния живот все още ги свързваха с древните мирогледи.
към текста >>
Дори и да се проникваха от „новото научно мислене" доказващо пряката причинно-следствена връзка в целия природен
свят
, от низшите животни до човека, този начин
на
мислене оставаше за тях само едно теоретично убеждение.
Но успоредно с модерната техника и капитализма се разви и съвременната наука. Доверието и вярата на съвременния пролетариат се насочиха именно към нея. Пролетариатът имаше нужда от ново съдържание на съзнанието и той го търсеше в науката. Спрямо нея обаче той беше поставен в доста по-различно положение от ръководните класи. Те не се чувствуваха принудени да превръщат научното мислене в свой душевен ориентир.
Дори и да се проникваха от „новото научно мислене" доказващо пряката причинно-следствена връзка в целия природен свят, от низшите животни до човека, този начин на мислене оставаше за тях само едно теоретично убеждение.
То далеч не пораждаше у тях стремежа да погледнат на живота според логичните закономерности на науката. Например, естественикът Фогт или научният популяризатор Бюхнер те наистина бяха повлияни от особеностите на научното мислене. Обаче наред с него, в душите на тези учени пулсираше нещо, което те можеха да извлекат единствено от вярата си в духовния порядък на света. Нека само нагледно да си представим колко различно действува „науката" върху хора, успели да внесат естествения порядък на живота в своето лично битие и от друга страна върху фабричните работници. В малкото вечери, през които те са свободни от работа, пред тях застават агитатори и заявяват: Днешната наука доказа, че хората не произлизат от духовния свят!
към текста >>
В малкото вечери, през които те са свободни от работа, пред тях застават агитатори и заявяват: Днешната наука доказа, че хората не произлизат от духовния
свят
!
Дори и да се проникваха от „новото научно мислене" доказващо пряката причинно-следствена връзка в целия природен свят, от низшите животни до човека, този начин на мислене оставаше за тях само едно теоретично убеждение. То далеч не пораждаше у тях стремежа да погледнат на живота според логичните закономерности на науката. Например, естественикът Фогт или научният популяризатор Бюхнер те наистина бяха повлияни от особеностите на научното мислене. Обаче наред с него, в душите на тези учени пулсираше нещо, което те можеха да извлекат единствено от вярата си в духовния порядък на света. Нека само нагледно да си представим колко различно действува „науката" върху хора, успели да внесат естествения порядък на живота в своето лично битие и от друга страна върху фабричните работници.
В малкото вечери, през които те са свободни от работа, пред тях застават агитатори и заявяват: Днешната наука доказа, че хората не произлизат от духовния свят!
На работниците се говореше, че произлизат от животните, че в миналото са живеели по дърветата и т.н., с други думи че всички те имат един и същ „естествен" произход. Ето как в стремежа си да преоткрие своята душевна същност, фабричният работник се изправяше пред подобни научно изработени концепции, които претендират, че посочват точното място на човека в целия световен ред. Работникът приемаше тази „наука" съвършено сериозно и теглеше от нея своите изводи за живота. Епохата на капитализма и техниката го засягаше по съвсем друг начин, отколкото останалите съсловни групи в обществото. И доколкото те дишаха в един жизнен порядък, формиран все още от душевните импулси на човечеството и имаха интерес да внесат всички постижения на новото време в рамките на старите традиции, работникът беше напълно откъснат от тях.
към текста >>
По този начин обаче, читателите се смеят в лицето
на
факти, които са крайно сериозни и решителни за съдбата
на
нашия
свят
.
И доколкото те дишаха в един жизнен порядък, формиран все още от душевните импулси на човечеството и имаха интерес да внесат всички постижения на новото време в рамките на старите традиции, работникът беше напълно откъснат от тях. Този жизнен порядък не можеше да роди в него усещането, че животът му е озарен от вътрешен смисъл и достойнство. Единственото усещане, което изглеждаше, че идва от стария мироглед и подхранва неговата идентичност, се оказа не друго, а вярата в научното мислене. Естествено, подобни разсъждения върху „научната стойност" на пролетарското мислене могат да разсмеят някои читатели, особено тези, които под „научна стойност" разбират само това, което работниците усвояваха при дългогодишните им посещения в техните така наречени „учебни заведения". Те биха се разсмели, особено ако са склонни да виждат някакъв контраст между това „научно мислене" и съзнанието на онези работници, които са останали „необразовани".
По този начин обаче, читателите се смеят в лицето на факти, които са крайно сериозни и решителни за съдбата на нашия свят.
Тези факти доказват, че докато даден високообразован човек съумява да живее, макар и ненаучно, необразованият работник изгражда своя мироглед върху една „наука", каквато практически той не притежава. Образованият човек приема науката, но тя остава, така да се каже, в едно от чекмеджетата на неговата душевна структура. Всъщност той остава в стария порядък на живота и усещанията му се формират и ръководят оттам, а не от науката. По силата на обстоятелствата обаче, работникът е принуден да осмисли битието именно според изискванията на науката. Другите класи не се ангажират с „научното мислене", но за пролетарските среди то става основен ориентир в живота.
към текста >>
Това, което научното мислене не успя да вземе от древните традиции е именно съзнанието, че като духовен акт, това мислене има своите корени в духовния
свят
.
По силата на обстоятелствата обаче, работникът е принуден да осмисли битието именно според изискванията на науката. Другите класи не се ангажират с „научното мислене", но за пролетарските среди то става основен ориентир в живота. За другите класи определящи остават едни или други религиозни, естетически или общочовешки принципи; за работника, науката, макар и често пъти с нейните последни мисловни разклонения, се превръща в кредо на живота. Определени представители на „ръководените" класи се изживяват като „образовани" и „свободомислещи". Наистина, в техните представи е налице „научният подход"; в дълбоките им усещания обаче пулсират невидимите остатъчни сили от една наследявана през стотици поколения вяра в живота.
Това, което научното мислене не успя да вземе от древните традиции е именно съзнанието, че като духовен акт, това мислене има своите корени в духовния свят.
А ръководните класи пренебрегнаха тъкмо тачи характеристика на съвременната наука. Защото животът им все още беше наситен с древните традиции. За работника нещата бяха съвсем други. В новите обществени отношения, дребните традиции бяха напълно отстранени от неговия душевен живот. Той прие „научното мислене" като един вид наследство от господстващите класи и от него израсна съзнанието му за самата същност на човека.
към текста >>
Това, което работникът единствено може да приеме от господстващите класи като духовен живот, практически отхвърляше неговия произход от духовния
свят
.
Защото животът им все още беше наситен с древните традиции. За работника нещата бяха съвсем други. В новите обществени отношения, дребните традиции бяха напълно отстранени от неговия душевен живот. Той прие „научното мислене" като един вид наследство от господстващите класи и от него израсна съзнанието му за самата същност на човека. Само че, „духовното съдържание" в неговата душа нямаше никаква представа за действителния си духовен произход.
Това, което работникът единствено може да приеме от господстващите класи като духовен живот, практически отхвърляше неговия произход от духовния свят.
Аз добре зная как ще бъдат посрещнати тези мисли, както от пролетарските, така и от непролетарските среди, които вярват, че са „практически" наясно с нещата и с оглед на тази своя убеденост смятат изложените възгледи за нещо изкуствено и ненужно. Разбира се, характерните за днешната епоха факти все повече ще показват колко несъстоятелна и измамна е подобна убеденост. Ако човек поиска да вникне без предубеждение в тези факти, ще установи, че подобни възгледи за живота, които се придържат единствено към външния вид на днешните събития, се опират всъщност само на определени представи, които нямат нищо общо с фактите. Този вид мисли толкова дълго и „практически" бяха следвали фактите, че накрая изгубиха всякаква връзка с тях. В този смисъл, сегашната световна катастрофа би могла да бъде един твърде строг възпитател за мнозина.
към текста >>
Обаче този духовен живот всъщност е само идеология, нещо, което човекът носи като бледо отражение от външните природни процеси, а не от духовния
свят
.
Да, макар и тези хора да живеят като пролетарии, те мислят като бюргери. Само че новото време изисква от човека да се ориентира не толкова в новите условия на живота, колкото да се ориентира в новите мисли. Ето защо научното мислене ще придобие своя нов жизнено-важен смисъл едва тогава, когато по съответен начин развие същата подемна сила за един всестранен обхват на съзнанието, каквато бе присъща макар и по коренно различен начин на дребните мирогледи. С това е загатнат и пътят, който води към истинския облик на една от съставните части, изграждащи пролетарското движение. В края на този път, пролетарската душа сякаш ликува: аз се стремя към духовния живот!
Обаче този духовен живот всъщност е само идеология, нещо, което човекът носи като бледо отражение от външните природни процеси, а не от духовния свят.
В прехода от древния духовен живот към новото време, се роди нещо, което пролетарското светоусещане възприемаше само като идеология. Ако човек иска да проникне в основното настроение на пролетарската душевност, което с такъв грохот кънти в претенциите на съвременния свят, той трябва да отговори на въпроса: какви са последиците от това, че духовният живот можа да се превърне в идеология. Тук може да се възрази: но каква представа има за всичко това обикновеният пролетарии, нима то не размътва главите само на неколцина от малко или много образованите им водачи? Които говори така, просто подминава живота не само с думите си, но и със своите действия. Той не знае нито какво става с пролетарския живот през последните десетилетия, нито какви невидими нишки оплитат света в резултат на това, че духовният живот се превръща в идеология; нито пък вниква в претенциите и действията на радикалните социалисти, смятани от него за наивни и „незнаещи", както и в поведението на тези, които „правят революция", движени от неясни и смътни подбуди.
към текста >>
Ако човек иска да проникне в основното настроение
на
пролетарската душевност, което с такъв грохот кънти в претенциите
на
съвременния
свят
, той трябва да отговори
на
въпроса: какви са последиците от това, че духовният живот можа да се превърне в идеология.
Ето защо научното мислене ще придобие своя нов жизнено-важен смисъл едва тогава, когато по съответен начин развие същата подемна сила за един всестранен обхват на съзнанието, каквато бе присъща макар и по коренно различен начин на дребните мирогледи. С това е загатнат и пътят, който води към истинския облик на една от съставните части, изграждащи пролетарското движение. В края на този път, пролетарската душа сякаш ликува: аз се стремя към духовния живот! Обаче този духовен живот всъщност е само идеология, нещо, което човекът носи като бледо отражение от външните природни процеси, а не от духовния свят. В прехода от древния духовен живот към новото време, се роди нещо, което пролетарското светоусещане възприемаше само като идеология.
Ако човек иска да проникне в основното настроение на пролетарската душевност, което с такъв грохот кънти в претенциите на съвременния свят, той трябва да отговори на въпроса: какви са последиците от това, че духовният живот можа да се превърне в идеология.
Тук може да се възрази: но каква представа има за всичко това обикновеният пролетарии, нима то не размътва главите само на неколцина от малко или много образованите им водачи? Които говори така, просто подминава живота не само с думите си, но и със своите действия. Той не знае нито какво става с пролетарския живот през последните десетилетия, нито какви невидими нишки оплитат света в резултат на това, че духовният живот се превръща в идеология; нито пък вниква в претенциите и действията на радикалните социалисти, смятани от него за наивни и „незнаещи", както и в поведението на тези, които „правят революция", движени от неясни и смътни подбуди. Социалните претенции в съвременната епоха се разрастват непрекъснато, но истинският трагизъм е в неразбирането на тези процеси, в липсата на предчувствие от страна на различни социални групи спрямо онази душевна нагласа сред широките маси, която напира към повърхността на живота, в невъзможността да се насочи изпитващият поглед върху това, което действително става в човешките души. Човекът от непролетарските среди слуша работническата логика и настръхва: аз ще постигна достойно съществувание само чрез обобществяването на средствата за производство.
към текста >>
Защото, ако работниците биха наследили от господстващата класа истинското съзнание за духовния
свят
, те щяха да издигнат своите социални потребности по съвсем друг начин, а не като съвременния пролетариат, които в наследения от миналото духовен живот можа да различи само една идеология.
Обаче той не може да си изгради никаква представа за това, че в прехода към новото време, неговата класа не само че застави пролетария да работи с едно чуждо „средство за производство", но и че не успя да скрепи този труд с подходящо душевно съдържание. В този смисъл хора, които подминават точните преценки и правилните действия, могат да възразят: добре, но работникът чисто и просто се стреми да се изравни с положението на господстващата класа, каква роля играе тук душевното съдържание? Да, работникът може да твърди за себе си: Ето, аз не искам за душата си нищо от другите класи, искам само да не бъда експлоатиран от тях. Искам съществуващите класови разливи да бъдат премахнати. С подобни реплики социалният въпрос не може да бъде решен; те изобщо не докосват неговия истински облик.
Защото, ако работниците биха наследили от господстващата класа истинското съзнание за духовния свят, те щяха да издигнат своите социални потребности по съвсем друг начин, а не като съвременния пролетариат, които в наследения от миналото духовен живот можа да различи само една идеология.
Този пролетариат е дълбоко убеден в идеологическия характер на духовния живот; но чрез това убеждение той става все по-нещастен. И последиците от неговото душевно нещастие, което той впрочем не съзнава, макар и да го изживява като тежко страдание, далече надхвърлят според значението им за социалния ред днес всички оправдани изисквания за подобрение в техния бит. Господстващите класи не видяха в себе си първоизточника на онова светоусещане, което в лицето на пролетариата се надигна така враждебно срещу тях. А те се превърнаха в този първоизточник поради това, че от своя духовен живот предоставиха на пролетариата само такава част, каквато пролетариата беше принуден да възприеме като идеология. Отличителните черти на съвременното социално движение се определят не от това, че една обществена група изисква промени в своите жизнени условия, макар и този стремеж да е съвсем естествен, а от начина по който хората възнамеряваха да ги осъществят от мисловните импулси на пролетарската класа.
към текста >>
Пречката е в това, че старият
свят
му предостави такъв начин
на
мислене, които работникът не можеше да превърне в нищо друго, освен в идеология.
Този факт трябва да бъде правилно разбран. Нека разгледаме всичко онова, което съвременният работник може ясно да разкаже за своите собствени мисли, чувства и воля. За един внимателен наблюдател е съвсем ясно, че подобни декларативни изявления изобщо не са важни. Съществено и важно е друго, а именно, че в пролетарското усещане за цялостния човек, решаващо стана нещо, което при другите класи е само една съставна част от техния душевен живот: Мисловния принцип. Ето защо работникът не може да признае напълно и съзнателно реалността на своите собствени душевни изживявания.
Пречката е в това, че старият свят му предостави такъв начин на мислене, които работникът не можеше да превърне в нищо друго, освен в идеология.
Практически той гради целия си живот върху мислите; а самите тях възприема като една измислена, недействителна идеология. Нищо друго не може да обясни пролетарския мироглед и неговото осъществяване така добре, както вникването в цялата важност на този факт. От начина, по който беше описан духовният живот на съвременния пролетариат, става ясно, че истинският облик на пролетарското движение се определя на първо място от характеристиката на неговия духовен живот. Същественото е, че работникът се отнася към причините за незадоволителните жизнени условия, както и към средствата за тяхното отстраняване, от гледната точка на своя духовен живот. Ето защо днес той не може иначе, освен да отхвърля с гняв и подигравка всяко мнение, според което в скритите духовни пластове на социалното движение има някакви градивни сили.
към текста >>
В работническите клубове, където се гради неговото образование, пролетарият не може да различи реалните сили, които нахлуват в неговото битие и могат да променят самия материален
свят
.
Същественото е, че работникът се отнася към причините за незадоволителните жизнени условия, както и към средствата за тяхното отстраняване, от гледната точка на своя духовен живот. Ето защо днес той не може иначе, освен да отхвърля с гняв и подигравка всяко мнение, според което в скритите духовни пластове на социалното движение има някакви градивни сили. И как може той да предположи, че от духовния живот бликат подобни сили, след като самият духовен живот означава за него само една идеология? Такъв духовен живот не предлага изход от социалната безизходица, която не може да бъде повече търпяна. И още научното пролетарско мислене превръща в съставни части на човешката идеология не само науката, но и изкуството, религията, нравствеността, правото.
В работническите клубове, където се гради неговото образование, пролетарият не може да различи реалните сили, които нахлуват в неговото битие и могат да променят самия материален свят.
Напротив за него те са само отражения и сенки от първичния материален свят. Нима могат тези сили след като са вече възникнали и поели по околните пътища на човешките представи или чрез включването им във волевите импулси да въздействуват обратно върху материалния свят? Не, те възникват вторично от материалния свят и израстват като едни или други идеологически разклонения. От тях не може да се очаква никакво разрешаване на социалните проблеми. То е заложено само в материалните факти.
към текста >>
Напротив за него те са само отражения и сенки от първичния материален
свят
.
Ето защо днес той не може иначе, освен да отхвърля с гняв и подигравка всяко мнение, според което в скритите духовни пластове на социалното движение има някакви градивни сили. И как може той да предположи, че от духовния живот бликат подобни сили, след като самият духовен живот означава за него само една идеология? Такъв духовен живот не предлага изход от социалната безизходица, която не може да бъде повече търпяна. И още научното пролетарско мислене превръща в съставни части на човешката идеология не само науката, но и изкуството, религията, нравствеността, правото. В работническите клубове, където се гради неговото образование, пролетарият не може да различи реалните сили, които нахлуват в неговото битие и могат да променят самия материален свят.
Напротив за него те са само отражения и сенки от първичния материален свят.
Нима могат тези сили след като са вече възникнали и поели по околните пътища на човешките представи или чрез включването им във волевите импулси да въздействуват обратно върху материалния свят? Не, те възникват вторично от материалния свят и израстват като едни или други идеологически разклонения. От тях не може да се очаква никакво разрешаване на социалните проблеми. То е заложено само в материалните факти. Господстващите класи предоставиха на пролетарското население такива форми на духовен живот, които не влагат своите сили в съзнанието на това население.
към текста >>
Нима могат тези сили след като са вече възникнали и поели по околните пътища
на
човешките представи или чрез включването им във волевите импулси да въздействуват обратно върху материалния
свят
?
И как може той да предположи, че от духовния живот бликат подобни сили, след като самият духовен живот означава за него само една идеология? Такъв духовен живот не предлага изход от социалната безизходица, която не може да бъде повече търпяна. И още научното пролетарско мислене превръща в съставни части на човешката идеология не само науката, но и изкуството, религията, нравствеността, правото. В работническите клубове, където се гради неговото образование, пролетарият не може да различи реалните сили, които нахлуват в неговото битие и могат да променят самия материален свят. Напротив за него те са само отражения и сенки от първичния материален свят.
Нима могат тези сили след като са вече възникнали и поели по околните пътища на човешките представи или чрез включването им във волевите импулси да въздействуват обратно върху материалния свят?
Не, те възникват вторично от материалния свят и израстват като едни или други идеологически разклонения. От тях не може да се очаква никакво разрешаване на социалните проблеми. То е заложено само в материалните факти. Господстващите класи предоставиха на пролетарското население такива форми на духовен живот, които не влагат своите сили в съзнанието на това население. Когато става дума за силите, които биха могли да решат социалните въпроси, се налага да имаме друг подход към нещата.
към текста >>
Не, те възникват вторично от материалния
свят
и израстват като едни или други идеологически разклонения.
Такъв духовен живот не предлага изход от социалната безизходица, която не може да бъде повече търпяна. И още научното пролетарско мислене превръща в съставни части на човешката идеология не само науката, но и изкуството, религията, нравствеността, правото. В работническите клубове, където се гради неговото образование, пролетарият не може да различи реалните сили, които нахлуват в неговото битие и могат да променят самия материален свят. Напротив за него те са само отражения и сенки от първичния материален свят. Нима могат тези сили след като са вече възникнали и поели по околните пътища на човешките представи или чрез включването им във волевите импулси да въздействуват обратно върху материалния свят?
Не, те възникват вторично от материалния свят и израстват като едни или други идеологически разклонения.
От тях не може да се очаква никакво разрешаване на социалните проблеми. То е заложено само в материалните факти. Господстващите класи предоставиха на пролетарското население такива форми на духовен живот, които не влагат своите сили в съзнанието на това население. Когато става дума за силите, които биха могли да решат социалните въпроси, се налага да имаме друг подход към нещата. Ако обсъжданите факти продължат да действуват и занапред, духовният живот на човечеството би изпаднал в пълна безпомощност пред сегашните и бъдещите социални проблеми.
към текста >>
Последиците от този факт се проявяват например в следното: тогава, когато даден изследовател реши да разсъждава действително социалистически, той никога няма да достигне до идеята, че все пак някъде душевният живот
на
човека, повлиян от импулсите
на
епохата и бликащ от духовния
свят
ще породи силата, която може да тласне социалното движение в правилната посока.
Казва се, че от своите предишни форми съвременният икономически живот породи днешния капитализъм. Неговото развитие постави пролетариата в едно непоносимо положение спрямо капитала. Развитието несъмнено ще продължава и занапред; и чрез действуващите в самия капитализъм сили то ще умъртви капитализма, а след смъртта на капитализма ще настъпи и освобождаването на пролетариата. Разбира се, по-новите теоретици на социализма смекчиха фаталистичния характер на това убеждение. За голяма част от марксистите обаче то остава валидно и днес.
Последиците от този факт се проявяват например в следното: тогава, когато даден изследовател реши да разсъждава действително социалистически, той никога няма да достигне до идеята, че все пак някъде душевният живот на човека, повлиян от импулсите на епохата и бликащ от духовния свят ще породи силата, която може да тласне социалното движение в правилната посока.
Основната душевна нагласа на работника се определя от обстоятелството, че бидейки принуден да възприеме пролетарския стил на живот, той не може да отправи подобно очакване към духовния живот на своята епоха. Той се нуждае от такъв духовен живот, който да му гарантира истинско човешко достойнство. Защото, след като беше вплетен в съвременната икономическа система на капитализма, най-дълбоките му душевни стремейки бяха насочени именно към такъв духовен живот. Единственият духовен живот обаче, който му предоставиха господстващите класи под формата на идеология, опустоши душата му напълно. Насочващата и решителна сила на съвременното социално движение може да възникне само в онзи забележителен момент, когато в пролетарските среди ще се пробуди копнеж към по различен духовен живот от този, който обществото можеше да предложи.
към текста >>
Идеологическият отпечатък върху наследения от тях духовен живот им отнема нещо бавно вярата в непобедимата сила
на
духовния
свят
.
Единственият духовен живот обаче, който му предоставиха господстващите класи под формата на идеология, опустоши душата му напълно. Насочващата и решителна сила на съвременното социално движение може да възникне само в онзи забележителен момент, когато в пролетарските среди ще се пробуди копнеж към по различен духовен живот от този, който обществото можеше да предложи. Обаче и занапред тези факти няма да бъдат приемани нито от пролетарските, нито от бюргерските класи. Защото непролетарските класи изобщо не страдат от идеологическия отпечатък на съвременния духовен живот, който те му наложиха. Страдат пролетариите.
Идеологическият отпечатък върху наследения от тях духовен живот им отнема нещо бавно вярата в непобедимата сила на духовния свят.
И само точната преценка на този факт може да посочи верния изход за излизане от социалния лабиринт на нашата епоха. Обаче под влияние на господстващите класи, новите икономически условия породиха такъв обществен ред, който изключва откриването на подобен изход. Необходимите за тази цел сили, човек ще трябва да извоюва сам. В тази област предстои дълбоко преосмисляне на обичайните възгледи. Преди всичко следва да вникнем в истинската стойност на факта, че при съвместния обществен живот на хората ако духовния живот действува като идеология те са лишени от силата, която прави социалния организъм здрав и жизнеспособен.
към текста >>
Истината
е тази, че след своето включване в капиталистическата стопанска система, той се стреми към такъв духовен живот, който укрепва душата му и му гарантира съзнание за неговото човешко достойнство; а в идеологизираният му духовен живот изобщо не може да развие подобно съзнание.
Преди всичко следва да вникнем в истинската стойност на факта, че при съвместния обществен живот на хората ако духовния живот действува като идеология те са лишени от силата, която прави социалния организъм здрав и жизнеспособен. Днешният социален организъм страда от безсилие, от пълен колапс на духовния живот. И този колапс непрекъснато се задълбочава от нежеланието на хората да го признаят за болест. Ако болестта бъде призната, ще се окаже възможно и възникването на такъв вид мислене, какъвто съответствува на съвременното социално движение. Винаги щом заговори за своето класово съзнание, днешният пролетарий отказва да признае и една друга, първична сила на своята душа.
Истината е тази, че след своето включване в капиталистическата стопанска система, той се стреми към такъв духовен живот, който укрепва душата му и му гарантира съзнание за неговото човешко достойнство; а в идеологизираният му духовен живот изобщо не може да развие подобно съзнание.
След като не открива това съзнание, той го замества с породеното в икономическия живот класово съзнание. Като от могъща сугестивна сила, неговият поглед е просто изместен в плоскостта на икономическия живот. И той вече изобщо не вярва, че някъде било то в духовния или душевен свят би могъл да се появи необходимият тласък за правилното и нормално протичане на социалното движение. Той вярва само в това, че бездуховния и неодушевен икономически живот ще предизвика онова състояние, което, според собствената му оценка, е достойно за човека. Така той беше принуден да търси своето благоденствие единствено В преструктурирането на икономическия живот.
към текста >>
И той вече изобщо не вярва, че някъде било то в духовния или душевен
свят
би могъл да се появи необходимият тласък за правилното и нормално протичане
на
социалното движение.
Ако болестта бъде призната, ще се окаже възможно и възникването на такъв вид мислене, какъвто съответствува на съвременното социално движение. Винаги щом заговори за своето класово съзнание, днешният пролетарий отказва да признае и една друга, първична сила на своята душа. Истината е тази, че след своето включване в капиталистическата стопанска система, той се стреми към такъв духовен живот, който укрепва душата му и му гарантира съзнание за неговото човешко достойнство; а в идеологизираният му духовен живот изобщо не може да развие подобно съзнание. След като не открива това съзнание, той го замества с породеното в икономическия живот класово съзнание. Като от могъща сугестивна сила, неговият поглед е просто изместен в плоскостта на икономическия живот.
И той вече изобщо не вярва, че някъде било то в духовния или душевен свят би могъл да се появи необходимият тласък за правилното и нормално протичане на социалното движение.
Той вярва само в това, че бездуховния и неодушевен икономически живот ще предизвика онова състояние, което, според собствената му оценка, е достойно за човека. Така той беше принуден да търси своето благоденствие единствено В преструктурирането на икономическия живот. След това преструктуриране, смяташе той, ще бъдат отстранени всички недостатъци, произтичащи от частната инициатива, от егоизма на отделния работодател и от неговата невъзможност да зачита човешкото достойнство на работника. Ето как съвременният пролетарий стигна до мисълта, че единственият изход е в преминаването на цялата частна собственост върху средствата за производство от лично в колективно притежание. Подобен възглед възникна поради това, че вниманието бе отклонено от душевно-духовната същност на света и насочено към областта на чисто икономическите процеси.
към текста >>
Този е най-забележителният и красноречив факт а именно, че в центъра
на
социалния въпрос са заложени необходимите сили, които според пролетариата водят своето начало от икономическата реалност, макар че е невъзможно те да възникват единствено от нея; по-скоро тук може да се търси пряка връзка с древното робовладелско и крепостничеството
на
феодалния
свят
.
Подобен възглед възникна поради това, че вниманието бе отклонено от душевно-духовната същност на света и насочено към областта на чисто икономическите процеси. Тук изпъква и цялата гама от противоречия, които са залегнали в съвременното пролетарско движение. Днешният работник вярва, че от самия стопански живот би трябвало да възникне всичко, което в крайна сметка ще гарантира човешкото му достойнство. Точно за тези човешки права се бори той. Само че сега в сърцевината на неговите стремежи се появява нещо, което никога не би могло да се породи в резултат на стопанския живот.
Този е най-забележителният и красноречив факт а именно, че в центъра на социалния въпрос са заложени необходимите сили, които според пролетариата водят своето начало от икономическата реалност, макар че е невъзможно те да възникват единствено от нея; по-скоро тук може да се търси пряка връзка с древното робовладелско и крепостничеството на феодалния свят.
В съвременния живот се формира новия облик на капитала, собствеността, стокооборота, паричната циркулация и т.н.; но вътре в този съвременен живот покълна и нещо, което не може да бъде ясно назовано и съзнателно доловено в пролетарските среди; то обаче е практически истинският двигател на социалната воля. С други думи: в своята област капиталистическата стопанска система общо взето признава само елемента „стоки". Но ето че в тази капиталистическа стопанска система, в стока се превърна и нещо, за което днешният работник ясно усеща: Това вече не може да се разгледа като стока. Един ден ще стане ясно каква антипатия има в несъзнаваните усещания и инстинкти на съвременния пролетариат пред това, че той е длъжен да продава своята работна сила на работодателя, също както се продават и всички други стоки на пазара. Тази антипатия е основен импулс в пролетарското движение, Тя се проявява и тогава, когато трудовата борса гледа на работника според търсенето и предлагането, точно както са поставени нещата и при стоковия пазар.
към текста >>
95.
04. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ: МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО
GA_25 Философия, космология, религия
Те променят също и отношенията, които тя поддържа с външния
свят
.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО Упражненията за медитация, които трябва да доведат до имагинативното познание, изменят дълбоко живота на душата.
Те променят също и отношенията, които тя поддържа с външния свят.
Ние говорим тук за онези медитации, в които душата се съсредоточава с всичките си сили върху една определена и лесно контролируема съвкупност от представи. Много важно е да се държи сметка за тази точка: Една определена и лесно контролируема съвкупност от представи, съставена по такъв начин, че душата и духът да могат да фиксират върху нея цялото си внимание, по този начин през време когато тяхното внимание е насочено към тази съвкупност от представи, нищо несъзнателно или подсъзнателно не трябва да се намесва в съзнанието, нито пък някое впечатление свързано със спомени. За да се стигне до имагинативното познание по добрия път, трябва медитиращият да има пред себе си тази съвкупност от представи, на която той посвещава всичките си вътрешни сили, подобно на това, както той има пред своя дух данните на една математическа задача; така към медитацията не идва да се примесва нищо, което да бъде оцветено от чувствата или през което да протичат волевите импулси. Когато човек се съсредоточава върху една математическа задача, той във всеки момент знае, че дейността на душата се задържа вътре в това, което тя възприема той знае, че никакво ефективно действие, никакво чувство, никакъв спомен не трябва да се примесват в тези представи, които трябва да завършат с решаването на задачата. Това трябва да бъде именно отношението на добре проведената медитация.
към текста >>
Той чувства с особена яснота, че живее в един
свят
изолиран от всичко, което е физическо.
Това трябва да бъде именно отношението на добре проведената медитация. За предпочитане е човек да се отдаде по този начин на една съвкупност от представи, която е съвършено нова, за която знае сигурно, че никога не е мислил върху нея. Защото ако би черпил образите от своята памет, той не би искал да контролира своите несъзнателни чувства, които биха се примесили. Следователно извънредно плодотворно за медитация е той да се остави посъветван от един опитен духовен изследовател, който ще има грижата, щото избраната тема да бъде напълно нова за него, да проникне за първи път в неговото съзнание, без да съдържа нищо запаметено или инстинктивно и не ангажираща нищо друго освен душата и духа. Редовното повтаряне на едно такова упражнение, което може да бъде кратко всеки ден, създава едно състояние на душата, в което медитиращият се чувства вътрешно потопен в една дейност, която се е освободила от физическото тяло и която се различава от мислите, чувствата и волевите импулси свързани с физическото тяло.
Той чувства с особена яснота, че живее в един свят изолиран от всичко, което е физическо.
По този начин той прогресивно прониква в етерния свят и това става осезателно за него благодарение на характера на обекта, който самота негово тяло приема за него. То му се явява някакси отвън, както за нас са външни материалните предмети, които възприемаме. Но това, което показва, че медитацията се води успешно е, че мислите стават някак си по-състоятелни и че към отвлечения характер, който имаха дотогава, се прибавя живото чувство аналогични на тези, които правят от детето един възрастен човек, или на тези, които работят в нас, когато асимилацията задоволява нуждите на тялото. Така мисълта става истински действителна. В нея имаме същото чувство на пълнота, което ни доставяха силите на растеж, жизнените сили, а това именно доказва, че имагинативното мислене е било добито според даденото описание.
към текста >>
По този начин той прогресивно прониква в етерния
свят
и това става осезателно за него благодарение
на
характера
на
обекта, който самота негово тяло приема за него.
За предпочитане е човек да се отдаде по този начин на една съвкупност от представи, която е съвършено нова, за която знае сигурно, че никога не е мислил върху нея. Защото ако би черпил образите от своята памет, той не би искал да контролира своите несъзнателни чувства, които биха се примесили. Следователно извънредно плодотворно за медитация е той да се остави посъветван от един опитен духовен изследовател, който ще има грижата, щото избраната тема да бъде напълно нова за него, да проникне за първи път в неговото съзнание, без да съдържа нищо запаметено или инстинктивно и не ангажираща нищо друго освен душата и духа. Редовното повтаряне на едно такова упражнение, което може да бъде кратко всеки ден, създава едно състояние на душата, в което медитиращият се чувства вътрешно потопен в една дейност, която се е освободила от физическото тяло и която се различава от мислите, чувствата и волевите импулси свързани с физическото тяло. Той чувства с особена яснота, че живее в един свят изолиран от всичко, което е физическо.
По този начин той прогресивно прониква в етерния свят и това става осезателно за него благодарение на характера на обекта, който самота негово тяло приема за него.
То му се явява някакси отвън, както за нас са външни материалните предмети, които възприемаме. Но това, което показва, че медитацията се води успешно е, че мислите стават някак си по-състоятелни и че към отвлечения характер, който имаха дотогава, се прибавя живото чувство аналогични на тези, които правят от детето един възрастен човек, или на тези, които работят в нас, когато асимилацията задоволява нуждите на тялото. Така мисълта става истински действителна. В нея имаме същото чувство на пълнота, което ни доставяха силите на растеж, жизнените сили, а това именно доказва, че имагинативното мислене е било добито според даденото описание. Защото ако бихме стигнали до него използвайки несъзнателни елементи или даже служейки си с тялото, силите, действителностите, които се проявяват в свръхсетивното мислене, биха въздействали като обратна реакция върху физическия и етерен организъм.
към текста >>
Цялата дейност разгъната за постигане
на
имагинативното познание силите, които прилагаме в тази дейност, трябва да упражнят своето въздействие изключително върху отношенията
на
човека с външния
свят
и не трябва в никой случай да засягат организма.
Така мисълта става истински действителна. В нея имаме същото чувство на пълнота, което ни доставяха силите на растеж, жизнените сили, а това именно доказва, че имагинативното мислене е било добито според даденото описание. Защото ако бихме стигнали до него използвайки несъзнателни елементи или даже служейки си с тялото, силите, действителностите, които се проявяват в свръхсетивното мислене, биха въздействали като обратна реакция върху физическия и етерен организъм. Те биха упражнили натиск върху жизнените сили, върху силите на храненето, и биха изменили физическия етерен организъм. Но това не бива да става в никой случай.
Цялата дейност разгъната за постигане на имагинативното познание силите, които прилагаме в тази дейност, трябва да упражнят своето въздействие изключително върху отношенията на човека с външния свят и не трябва в никой случай да засягат организма.
Този последният трябва да остане незасегнат, така че когато е добил съответната способност, когато чрез мисленето се къпи в етерния свят, медитиращият трябва да може да обърне своя вътрешен поглед към своето неизменно физическо тяло, винаги същото, и върху което етерното мислене няма никакво въздействие. Човек чувства, че това етерно мислене е напълно освободено от тялото, обаче това освобождаване от тялото трябва да може да бъде следвано по воля от едно състояние на съвършено присъствие вътре в тялото. Когато имагинативното познание е плод на подходящи медитации, медитиращият, който се е задържал в него и е изпитал неговата действителност, трябва да може веднага след това да намери отново своето физическо тяло, да си служи със своите очи и със своите уши, за да вижда и чува както обикновено и да възприема нормално чрез осезанието. Тези сменящи се преминавания от присъствието във физическото тяло към излъчване в етерното трябва да се провеждат постоянно с пълна лекота. Тогава човек е постигнал истинското имагинативно мислене и сега ние ще видим, какви са резултатите от това.
към текста >>
Този последният трябва да остане незасегнат, така че когато е добил съответната способност, когато чрез мисленето се къпи в етерния
свят
, медитиращият трябва да може да обърне своя вътрешен поглед към своето неизменно физическо тяло, винаги същото, и върху което етерното мислене няма никакво въздействие.
В нея имаме същото чувство на пълнота, което ни доставяха силите на растеж, жизнените сили, а това именно доказва, че имагинативното мислене е било добито според даденото описание. Защото ако бихме стигнали до него използвайки несъзнателни елементи или даже служейки си с тялото, силите, действителностите, които се проявяват в свръхсетивното мислене, биха въздействали като обратна реакция върху физическия и етерен организъм. Те биха упражнили натиск върху жизнените сили, върху силите на храненето, и биха изменили физическия етерен организъм. Но това не бива да става в никой случай. Цялата дейност разгъната за постигане на имагинативното познание силите, които прилагаме в тази дейност, трябва да упражнят своето въздействие изключително върху отношенията на човека с външния свят и не трябва в никой случай да засягат организма.
Този последният трябва да остане незасегнат, така че когато е добил съответната способност, когато чрез мисленето се къпи в етерния свят, медитиращият трябва да може да обърне своя вътрешен поглед към своето неизменно физическо тяло, винаги същото, и върху което етерното мислене няма никакво въздействие.
Човек чувства, че това етерно мислене е напълно освободено от тялото, обаче това освобождаване от тялото трябва да може да бъде следвано по воля от едно състояние на съвършено присъствие вътре в тялото. Когато имагинативното познание е плод на подходящи медитации, медитиращият, който се е задържал в него и е изпитал неговата действителност, трябва да може веднага след това да намери отново своето физическо тяло, да си служи със своите очи и със своите уши, за да вижда и чува както обикновено и да възприема нормално чрез осезанието. Тези сменящи се преминавания от присъствието във физическото тяло към излъчване в етерното трябва да се провеждат постоянно с пълна лекота. Тогава човек е постигнал истинското имагинативно мислене и сега ние ще видим, какви са резултатите от това. * * *
към текста >>
Този духовен Космос се представя по такъв начин, че той отново довежда човека до това, което познава от сетивния
свят
.
Тя се добива, като правим все поголеми усилия, за да освободим съзнанието от образите и да не оставим да проникне в него нищо друго. Тогава човек се намира в едно състояние на чиста вътрешна бдителност, на която липсва всякакво съдържание. Именно това може да доведе до Инспирацията. Защото, когато се е освободила по този начин чрез собствената си енергия от имагинативните представи и е създала празнота в себе си, душата вижда да се влива в тази празнота духовната субстанция на Космоса. Тогава тя постепенно възприема пред себе си и около себе си един духовен Космос, също както в обикновеното съзнание човек възприема чрез своите сетива физическата вселена.
Този духовен Космос се представя по такъв начин, че той отново довежда човека до това, което познава от сетивния свят.
В този сетивен свят ние възприемаме слънцето, луната, планетите, звездите и много други конкретни действителности. Когато освободеното от всяка представа съзнание може да обхване духовния Космос, то вижда да му се разкрива духовната същност на Слънцето, тази на Луната, на планетите, на неподвижните звезди. И тук също медитиращият трябва смело да може да установи връзката между това, което възприема, и това което познава чрез сетивата. Той трябва да бъде способен да си каже: В този момент аз имам опитност за духовната същност, която ми се разкрива, и тази духовна същност аз виждам че е свързана с Луната, която възприемам във физическия сетивен свят. Също и за другите опитности.
към текста >>
В този сетивен
свят
ние възприемаме слънцето, луната, планетите, звездите и много други конкретни действителности.
Тогава човек се намира в едно състояние на чиста вътрешна бдителност, на която липсва всякакво съдържание. Именно това може да доведе до Инспирацията. Защото, когато се е освободила по този начин чрез собствената си енергия от имагинативните представи и е създала празнота в себе си, душата вижда да се влива в тази празнота духовната субстанция на Космоса. Тогава тя постепенно възприема пред себе си и около себе си един духовен Космос, също както в обикновеното съзнание човек възприема чрез своите сетива физическата вселена. Този духовен Космос се представя по такъв начин, че той отново довежда човека до това, което познава от сетивния свят.
В този сетивен свят ние възприемаме слънцето, луната, планетите, звездите и много други конкретни действителности.
Когато освободеното от всяка представа съзнание може да обхване духовния Космос, то вижда да му се разкрива духовната същност на Слънцето, тази на Луната, на планетите, на неподвижните звезди. И тук също медитиращият трябва смело да може да установи връзката между това, което възприема, и това което познава чрез сетивата. Той трябва да бъде способен да си каже: В този момент аз имам опитност за духовната същност, която ми се разкрива, и тази духовна същност аз виждам че е свързана с Луната, която възприемам във физическия сетивен свят. Също и за другите опитности. Тук също медитиращият трябва да може да запази контрол над своите движения, да живее едновременно в духовния свят и в сетивния свят.
към текста >>
Той трябва да бъде способен да си каже: В този момент аз имам опитност за духовната същност, която ми се разкрива, и тази духовна същност аз виждам че е свързана с Луната, която възприемам във физическия сетивен
свят
.
Тогава тя постепенно възприема пред себе си и около себе си един духовен Космос, също както в обикновеното съзнание човек възприема чрез своите сетива физическата вселена. Този духовен Космос се представя по такъв начин, че той отново довежда човека до това, което познава от сетивния свят. В този сетивен свят ние възприемаме слънцето, луната, планетите, звездите и много други конкретни действителности. Когато освободеното от всяка представа съзнание може да обхване духовния Космос, то вижда да му се разкрива духовната същност на Слънцето, тази на Луната, на планетите, на неподвижните звезди. И тук също медитиращият трябва смело да може да установи връзката между това, което възприема, и това което познава чрез сетивата.
Той трябва да бъде способен да си каже: В този момент аз имам опитност за духовната същност, която ми се разкрива, и тази духовна същност аз виждам че е свързана с Луната, която възприемам във физическия сетивен свят.
Също и за другите опитности. Тук също медитиращият трябва да може да запази контрол над своите движения, да живее едновременно в духовния свят и в сетивния свят. Неговата намираща се в дейност душа трябва да може да преминава по воля от духовни те откровения на Космоса към физическите прояви, които тя познава обикновено в земния свят. Връзката, която се установява по този начин между духовната същност и физическия предмет на Слънцето, Луната и т. н. включва една дейност на душата аналогична на това, което става когато във връзка с едно ново възприятие човек си припомня една минала опитност.
към текста >>
Тук също медитиращият трябва да може да запази контрол над своите движения, да живее едновременно в духовния
свят
и в сетивния
свят
.
В този сетивен свят ние възприемаме слънцето, луната, планетите, звездите и много други конкретни действителности. Когато освободеното от всяка представа съзнание може да обхване духовния Космос, то вижда да му се разкрива духовната същност на Слънцето, тази на Луната, на планетите, на неподвижните звезди. И тук също медитиращият трябва смело да може да установи връзката между това, което възприема, и това което познава чрез сетивата. Той трябва да бъде способен да си каже: В този момент аз имам опитност за духовната същност, която ми се разкрива, и тази духовна същност аз виждам че е свързана с Луната, която възприемам във физическия сетивен свят. Също и за другите опитности.
Тук също медитиращият трябва да може да запази контрол над своите движения, да живее едновременно в духовния свят и в сетивния свят.
Неговата намираща се в дейност душа трябва да може да преминава по воля от духовни те откровения на Космоса към физическите прояви, които тя познава обикновено в земния свят. Връзката, която се установява по този начин между духовната същност и физическия предмет на Слънцето, Луната и т. н. включва една дейност на душата аналогична на това, което става когато във връзка с едно ново възприятие човек си припомня една минала опитност. Човек установява между духовното същество и това, което е познал във физическия свят една връзка, както когато сближава едно ново възприятие с това, което е вече познато, за да го определи по-добре. Всичко става така, като че ли опитността в духовното хвърля нови светлини върху това, което човек е познал по-рано в сетивния свят чрез тялото.
към текста >>
Неговата намираща се в дейност душа трябва да може да преминава по воля от духовни те откровения
на
Космоса към физическите прояви, които тя познава обикновено в земния
свят
.
Когато освободеното от всяка представа съзнание може да обхване духовния Космос, то вижда да му се разкрива духовната същност на Слънцето, тази на Луната, на планетите, на неподвижните звезди. И тук също медитиращият трябва смело да може да установи връзката между това, което възприема, и това което познава чрез сетивата. Той трябва да бъде способен да си каже: В този момент аз имам опитност за духовната същност, която ми се разкрива, и тази духовна същност аз виждам че е свързана с Луната, която възприемам във физическия сетивен свят. Също и за другите опитности. Тук също медитиращият трябва да може да запази контрол над своите движения, да живее едновременно в духовния свят и в сетивния свят.
Неговата намираща се в дейност душа трябва да може да преминава по воля от духовни те откровения на Космоса към физическите прояви, които тя познава обикновено в земния свят.
Връзката, която се установява по този начин между духовната същност и физическия предмет на Слънцето, Луната и т. н. включва една дейност на душата аналогична на това, което става когато във връзка с едно ново възприятие човек си припомня една минала опитност. Човек установява между духовното същество и това, което е познал във физическия свят една връзка, както когато сближава едно ново възприятие с това, което е вече познато, за да го определи по-добре. Всичко става така, като че ли опитността в духовното хвърля нови светлини върху това, което човек е познал по-рано в сетивния свят чрез тялото. Този висш стадий на свръх сетивно познание, в което съществото е някак си потопено, човек трябва да пристъпи към него със същото вътрешно спокойствие, с което свързва едно ново възприятие е един спомен.
към текста >>
Човек установява между духовното същество и това, което е познал във физическия
свят
една връзка, както когато сближава едно ново възприятие с това, което е вече познато, за да го определи по-добре.
Също и за другите опитности. Тук също медитиращият трябва да може да запази контрол над своите движения, да живее едновременно в духовния свят и в сетивния свят. Неговата намираща се в дейност душа трябва да може да преминава по воля от духовни те откровения на Космоса към физическите прояви, които тя познава обикновено в земния свят. Връзката, която се установява по този начин между духовната същност и физическия предмет на Слънцето, Луната и т. н. включва една дейност на душата аналогична на това, което става когато във връзка с едно ново възприятие човек си припомня една минала опитност.
Човек установява между духовното същество и това, което е познал във физическия свят една връзка, както когато сближава едно ново възприятие с това, което е вече познато, за да го определи по-добре.
Всичко става така, като че ли опитността в духовното хвърля нови светлини върху това, което човек е познал по-рано в сетивния свят чрез тялото. Този висш стадий на свръх сетивно познание, в което съществото е някак си потопено, човек трябва да пристъпи към него със същото вътрешно спокойствие, с което свързва едно ново възприятие е един спомен. Този стадий има характерни черти съществено различни от простата имагинация, която го предхожда и за която човек има опитност в етерния свят. Простата имагинация ни напомня това, което изпитваме във физическото тяло. Но ние чувстваме етерния свят като една съвкупност от ритми, от вълнения на космическия етер, която сме напълно в състояние да преведем в понятия, в идеи.
към текста >>
Всичко става така, като че ли опитността в духовното хвърля нови светлини върху това, което човек е познал по-рано в сетивния
свят
чрез тялото.
Тук също медитиращият трябва да може да запази контрол над своите движения, да живее едновременно в духовния свят и в сетивния свят. Неговата намираща се в дейност душа трябва да може да преминава по воля от духовни те откровения на Космоса към физическите прояви, които тя познава обикновено в земния свят. Връзката, която се установява по този начин между духовната същност и физическия предмет на Слънцето, Луната и т. н. включва една дейност на душата аналогична на това, което става когато във връзка с едно ново възприятие човек си припомня една минала опитност. Човек установява между духовното същество и това, което е познал във физическия свят една връзка, както когато сближава едно ново възприятие с това, което е вече познато, за да го определи по-добре.
Всичко става така, като че ли опитността в духовното хвърля нови светлини върху това, което човек е познал по-рано в сетивния свят чрез тялото.
Този висш стадий на свръх сетивно познание, в което съществото е някак си потопено, човек трябва да пристъпи към него със същото вътрешно спокойствие, с което свързва едно ново възприятие е един спомен. Този стадий има характерни черти съществено различни от простата имагинация, която го предхожда и за която човек има опитност в етерния свят. Простата имагинация ни напомня това, което изпитваме във физическото тяло. Но ние чувстваме етерния свят като една съвкупност от ритми, от вълнения на космическия етер, която сме напълно в състояние да преведем в понятия, в идеи. Имагинативната опитност, която имаме в етерния свят, е тази на една всемирна дейност, на една съвкупност от свръхсетивни факти.
към текста >>
Този стадий има характерни черти съществено различни от простата имагинация, която го предхожда и за която човек има опитност в етерния
свят
.
Връзката, която се установява по този начин между духовната същност и физическия предмет на Слънцето, Луната и т. н. включва една дейност на душата аналогична на това, което става когато във връзка с едно ново възприятие човек си припомня една минала опитност. Човек установява между духовното същество и това, което е познал във физическия свят една връзка, както когато сближава едно ново възприятие с това, което е вече познато, за да го определи по-добре. Всичко става така, като че ли опитността в духовното хвърля нови светлини върху това, което човек е познал по-рано в сетивния свят чрез тялото. Този висш стадий на свръх сетивно познание, в което съществото е някак си потопено, човек трябва да пристъпи към него със същото вътрешно спокойствие, с което свързва едно ново възприятие е един спомен.
Този стадий има характерни черти съществено различни от простата имагинация, която го предхожда и за която човек има опитност в етерния свят.
Простата имагинация ни напомня това, което изпитваме във физическото тяло. Но ние чувстваме етерния свят като една съвкупност от ритми, от вълнения на космическия етер, която сме напълно в състояние да преведем в понятия, в идеи. Имагинативната опитност, която имаме в етерния свят, е тази на една всемирна дейност, на една съвкупност от свръхсетивни факти. При Инспирацията ние не чувстваме само просто тези движещи се дейности, които преминават от една форма в друга; в този вълнуващ се свят на етерните ритми ние чувстваме да се приближават, като носени от един всемирен океан, истински действащи същества. Ние призоваваме вътрешно Слънцето, Луната, планетите, неподвижните звезди, а също и земите неща: минерали, растения и всичко това къпещо се във всемирния етер.
към текста >>
Но ние чувстваме етерния
свят
като една съвкупност от ритми, от вълнения
на
космическия етер, която сме напълно в състояние да преведем в понятия, в идеи.
Човек установява между духовното същество и това, което е познал във физическия свят една връзка, както когато сближава едно ново възприятие с това, което е вече познато, за да го определи по-добре. Всичко става така, като че ли опитността в духовното хвърля нови светлини върху това, което човек е познал по-рано в сетивния свят чрез тялото. Този висш стадий на свръх сетивно познание, в което съществото е някак си потопено, човек трябва да пристъпи към него със същото вътрешно спокойствие, с което свързва едно ново възприятие е един спомен. Този стадий има характерни черти съществено различни от простата имагинация, която го предхожда и за която човек има опитност в етерния свят. Простата имагинация ни напомня това, което изпитваме във физическото тяло.
Но ние чувстваме етерния свят като една съвкупност от ритми, от вълнения на космическия етер, която сме напълно в състояние да преведем в понятия, в идеи.
Имагинативната опитност, която имаме в етерния свят, е тази на една всемирна дейност, на една съвкупност от свръхсетивни факти. При Инспирацията ние не чувстваме само просто тези движещи се дейности, които преминават от една форма в друга; в този вълнуващ се свят на етерните ритми ние чувстваме да се приближават, като носени от един всемирен океан, истински действащи същества. Ние призоваваме вътрешно Слънцето, Луната, планетите, неподвижните звезди, а също и земите неща: минерали, растения и всичко това къпещо се във всемирния етер. Така чувстваме ние астралния Космос. Там ние намираме под формата на същества и в неговата духовна природа това, което възприемаме в сетивния свят под една външна форма.
към текста >>
Имагинативната опитност, която имаме в етерния
свят
, е тази
на
една всемирна дейност,
на
една съвкупност от свръхсетивни факти.
Всичко става така, като че ли опитността в духовното хвърля нови светлини върху това, което човек е познал по-рано в сетивния свят чрез тялото. Този висш стадий на свръх сетивно познание, в което съществото е някак си потопено, човек трябва да пристъпи към него със същото вътрешно спокойствие, с което свързва едно ново възприятие е един спомен. Този стадий има характерни черти съществено различни от простата имагинация, която го предхожда и за която човек има опитност в етерния свят. Простата имагинация ни напомня това, което изпитваме във физическото тяло. Но ние чувстваме етерния свят като една съвкупност от ритми, от вълнения на космическия етер, която сме напълно в състояние да преведем в понятия, в идеи.
Имагинативната опитност, която имаме в етерния свят, е тази на една всемирна дейност, на една съвкупност от свръхсетивни факти.
При Инспирацията ние не чувстваме само просто тези движещи се дейности, които преминават от една форма в друга; в този вълнуващ се свят на етерните ритми ние чувстваме да се приближават, като носени от един всемирен океан, истински действащи същества. Ние призоваваме вътрешно Слънцето, Луната, планетите, неподвижните звезди, а също и земите неща: минерали, растения и всичко това къпещо се във всемирния етер. Така чувстваме ние астралния Космос. Там ние намираме под формата на същества и в неговата духовна природа това, което възприемаме в сетивния свят под една външна форма. Същевременно имаме виждането на това, което е вътрешночовешкият организъм в неговата съвкупност, а също и всеки орган поотделно: Белите дробове, сърцето, черния дроб и т.н.
към текста >>
При Инспирацията ние не чувстваме само просто тези движещи се дейности, които преминават от една форма в друга; в този вълнуващ се
свят
на
етерните ритми ние чувстваме да се приближават, като носени от един всемирен океан, истински действащи същества.
Този висш стадий на свръх сетивно познание, в което съществото е някак си потопено, човек трябва да пристъпи към него със същото вътрешно спокойствие, с което свързва едно ново възприятие е един спомен. Този стадий има характерни черти съществено различни от простата имагинация, която го предхожда и за която човек има опитност в етерния свят. Простата имагинация ни напомня това, което изпитваме във физическото тяло. Но ние чувстваме етерния свят като една съвкупност от ритми, от вълнения на космическия етер, която сме напълно в състояние да преведем в понятия, в идеи. Имагинативната опитност, която имаме в етерния свят, е тази на една всемирна дейност, на една съвкупност от свръхсетивни факти.
При Инспирацията ние не чувстваме само просто тези движещи се дейности, които преминават от една форма в друга; в този вълнуващ се свят на етерните ритми ние чувстваме да се приближават, като носени от един всемирен океан, истински действащи същества.
Ние призоваваме вътрешно Слънцето, Луната, планетите, неподвижните звезди, а също и земите неща: минерали, растения и всичко това къпещо се във всемирния етер. Така чувстваме ние астралния Космос. Там ние намираме под формата на същества и в неговата духовна природа това, което възприемаме в сетивния свят под една външна форма. Същевременно имаме виждането на това, което е вътрешночовешкият организъм в неговата съвкупност, а също и всеки орган поотделно: Белите дробове, сърцето, черния дроб и т.н. Защото всички форми и самия живот на човешкия организъм не са дело на физическия Космос, а това на духовни същества слънчеви, лунни, животински, растителни, които одушевяват и пропиват с дух физическото и етерното и чиято дейност произвежда живота и формите на човешкия организъм.
към текста >>
Там ние намираме под формата
на
същества и в неговата духовна природа това, което възприемаме в сетивния
свят
под една външна форма.
Но ние чувстваме етерния свят като една съвкупност от ритми, от вълнения на космическия етер, която сме напълно в състояние да преведем в понятия, в идеи. Имагинативната опитност, която имаме в етерния свят, е тази на една всемирна дейност, на една съвкупност от свръхсетивни факти. При Инспирацията ние не чувстваме само просто тези движещи се дейности, които преминават от една форма в друга; в този вълнуващ се свят на етерните ритми ние чувстваме да се приближават, като носени от един всемирен океан, истински действащи същества. Ние призоваваме вътрешно Слънцето, Луната, планетите, неподвижните звезди, а също и земите неща: минерали, растения и всичко това къпещо се във всемирния етер. Така чувстваме ние астралния Космос.
Там ние намираме под формата на същества и в неговата духовна природа това, което възприемаме в сетивния свят под една външна форма.
Същевременно имаме виждането на това, което е вътрешночовешкият организъм в неговата съвкупност, а също и всеки орган поотделно: Белите дробове, сърцето, черния дроб и т.н. Защото всички форми и самия живот на човешкия организъм не са дело на физическия Космос, а това на духовни същества слънчеви, лунни, животински, растителни, които одушевяват и пропиват с дух физическото и етерното и чиято дейност произвежда живота и формите на човешкия организъм. Ние разбираме, как този организъм приема форма и живот само тогава, когато се издигаме до Инспирацията. Всичко това остава скрито за обикновеното съзнание и не би било възприемаемо за него освен ако бихме искали не само да виждаме с очите, да чуваме с ушите и да вкусваме с вкусовите органи, но освен това и ако дишането вдишване и издишване би станало едно възприятие, чрез което целият наш организъм би чувствал как въздухът прониква в него и след това го напуска. Тази е причината, поради която определена източна школа, школата на "Йога", настоява да се работи с дишането, за да бъде то изменено, и да го превърне в един процес на познание, в един акт на съзнателно познание но в действителност до едно състояние близо до сънуването.
към текста >>
Всичко това е заровено като под було под полусъзнателния живот
на
чувства и подтиците и под напълно съзнателния
свят
на
представите.
Той живееше някакси напълно вън от себе си, в облаците и мъглата, в звездите, слънцето и луната, в растенията и животните; той имаше за всички неща едно чувство почти толкова силно, както и за своето собствено тяло. Извънредно трудно е да направим разбираемо за съвременното съзнание това душевно състояние на първото човечество. И въпреки това, всички открития на историците потвърждават, че такава е била именно природата на първите човеци. Тя се основаваше на факта, че това, което ставаше в техния организъм, не беше несъзнателно за тях, какъвто е случаят днес за нас, съвременните хора. Днес ние нямаме никакво усещане за това, което става в нашето физическо тяло: Асимилация, растеж и др.
Всичко това е заровено като под було под полусъзнателния живот на чувства и подтиците и под напълно съзнателния свят на представите.
В тези забулени глъбини се мъти животът на организма, незнайно за съзнанието. Съвсем различно ставаха нещата у първобитния човек. У него представите се образуваха с много по-малка яснота отколкото у нас; те се виждаха и преминаваха като сънища неговите чувства, въпреки че силни, бяха много по-малко определени. Чувственият живот у него беше сравним с това, което у нас е едно общо впечатление на неприятност или на физическа приятност. В замяна на това, той чувстваше явленията на растене, както в своето тяло така и в своята душа.
към текста >>
Външният
свят
беше вътре в самия него, почти
на
същата степен както това, което ставаше вътре в него.
Впрочем не е нужно човек да бъде ясновидец, за да различи в тяхното държане, в техните движения как чрез тяхното животинско съзнание те следят течението на своето храносмилане. Така първобитният човек, когато той навлезе в полето на земното развитие, чувстваше протичането на своя физически живот, който взаимно се проникваше и се сливаше с живота на душата. И понеже имаше за своите бели дробове, за своето сърце, за целия свой организъм едно силно чувство, той с еднаква сила можеше да чувства всичко, което ставаше около него. Той живееше също така добре бликащата светкавица, грохота на гръмотевицата, облаците с техните подвижни форми, променящата се Луна. Той живееше вътрешно фазите на Луната, както чувстваше тези на своето собствено храносмилане.
Външният свят беше вътре в самия него, почти на същата степен както това, което ставаше вътре в него.
А неговият собствен живот беше като река, която течеше пред неговите очи. Играта на морските вълни протичаше в него, той се потопваше вътрешно в нея, както беше потопен в движението на собствената кръв. Цялата вселена му се явяваше като един вътрешен свят което тя е фактически. Такова едно поведение днес наричат с името "анимизъм". Обаче хората имат напълно погрешни представи върху това, което е неговата причина и считат анимизма като резултат на едно прожектиране навън на това, което човешкото същество чувства в самото себе си.
към текста >>
Цялата вселена му се явяваше като един вътрешен
свят
което тя е фактически.
Той живееше също така добре бликащата светкавица, грохота на гръмотевицата, облаците с техните подвижни форми, променящата се Луна. Той живееше вътрешно фазите на Луната, както чувстваше тези на своето собствено храносмилане. Външният свят беше вътре в самия него, почти на същата степен както това, което ставаше вътре в него. А неговият собствен живот беше като река, която течеше пред неговите очи. Играта на морските вълни протичаше в него, той се потопваше вътрешно в нея, както беше потопен в движението на собствената кръв.
Цялата вселена му се явяваше като един вътрешен свят което тя е фактически.
Такова едно поведение днес наричат с името "анимизъм". Обаче хората имат напълно погрешни представи върху това, което е неговата причина и считат анимизма като резултат на едно прожектиране навън на това, което човешкото същество чувства в самото себе си. Истината обаче е, че това сливане на човека с външния свят беше тогава едно елементарно състояние на неговото съзнание, установено също така спонтанно, както за нас е значението, което отдаваме на звуците и цветовете. Нищо не ни дава право да мислим, че първобитният човек, понеже беше надарен с въображение, е имал за външния свят само едно виждане като при сънуване. Той възприемаше външния свят също така явно, както ние правим това днес.
към текста >>
Истината
обаче е, че това сливане
на
човека с външния
свят
беше тогава едно елементарно състояние
на
неговото съзнание, установено също така спонтанно, както за нас е значението, което отдаваме
на
звуците и цветовете.
А неговият собствен живот беше като река, която течеше пред неговите очи. Играта на морските вълни протичаше в него, той се потопваше вътрешно в нея, както беше потопен в движението на собствената кръв. Цялата вселена му се явяваше като един вътрешен свят което тя е фактически. Такова едно поведение днес наричат с името "анимизъм". Обаче хората имат напълно погрешни представи върху това, което е неговата причина и считат анимизма като резултат на едно прожектиране навън на това, което човешкото същество чувства в самото себе си.
Истината обаче е, че това сливане на човека с външния свят беше тогава едно елементарно състояние на неговото съзнание, установено също така спонтанно, както за нас е значението, което отдаваме на звуците и цветовете.
Нищо не ни дава право да мислим, че първобитният човек, понеже беше надарен с въображение, е имал за външния свят само едно виждане като при сънуване. Той възприемаше външния свят също така явно, както ние правим това днес. Нашето сетивно възприятие е само една метаморфоза на този първобитен начин на възприемане навъншния свят. Човекът от миналото възприемаше в този свят делото на съществата, които действат в етерната и в астралната области и чрез това създават и поддържат Космоса. Той възприемаше действително това дело, макар и сумрачно, и това правеше от него един религиозен човек.
към текста >>
Нищо не ни дава право да мислим, че първобитният човек, понеже беше надарен с въображение, е имал за външния
свят
само едно виждане като при сънуване.
Играта на морските вълни протичаше в него, той се потопваше вътрешно в нея, както беше потопен в движението на собствената кръв. Цялата вселена му се явяваше като един вътрешен свят което тя е фактически. Такова едно поведение днес наричат с името "анимизъм". Обаче хората имат напълно погрешни представи върху това, което е неговата причина и считат анимизма като резултат на едно прожектиране навън на това, което човешкото същество чувства в самото себе си. Истината обаче е, че това сливане на човека с външния свят беше тогава едно елементарно състояние на неговото съзнание, установено също така спонтанно, както за нас е значението, което отдаваме на звуците и цветовете.
Нищо не ни дава право да мислим, че първобитният човек, понеже беше надарен с въображение, е имал за външния свят само едно виждане като при сънуване.
Той възприемаше външния свят също така явно, както ние правим това днес. Нашето сетивно възприятие е само една метаморфоза на този първобитен начин на възприемане навъншния свят. Човекът от миналото възприемаше в този свят делото на съществата, които действат в етерната и в астралната области и чрез това създават и поддържат Космоса. Той възприемаше действително това дело, макар и сумрачно, и това правеше от него един религиозен човек. Особеното разположение на неговата душа му позволяваше да вижда едновременно света, който го заобикаляше, и духовните същества, с които той се чувстваше свързан по природа.
към текста >>
Той възприемаше външния
свят
също така явно, както ние правим това днес.
Цялата вселена му се явяваше като един вътрешен свят което тя е фактически. Такова едно поведение днес наричат с името "анимизъм". Обаче хората имат напълно погрешни представи върху това, което е неговата причина и считат анимизма като резултат на едно прожектиране навън на това, което човешкото същество чувства в самото себе си. Истината обаче е, че това сливане на човека с външния свят беше тогава едно елементарно състояние на неговото съзнание, установено също така спонтанно, както за нас е значението, което отдаваме на звуците и цветовете. Нищо не ни дава право да мислим, че първобитният човек, понеже беше надарен с въображение, е имал за външния свят само едно виждане като при сънуване.
Той възприемаше външния свят също така явно, както ние правим това днес.
Нашето сетивно възприятие е само една метаморфоза на този първобитен начин на възприемане навъншния свят. Човекът от миналото възприемаше в този свят делото на съществата, които действат в етерната и в астралната области и чрез това създават и поддържат Космоса. Той възприемаше действително това дело, макар и сумрачно, и това правеше от него един религиозен човек. Особеното разположение на неговата душа му позволяваше да вижда едновременно света, който го заобикаляше, и духовните същества, с които той се чувстваше свързан по природа. Връзката между тези духовни същества и самия него той чувстваше спонтанно, докато ние имаме за нея една производна, отклонена форма в нашите религиозни схващания.
към текста >>
Нашето сетивно възприятие е само една метаморфоза
на
този първобитен начин
на
възприемане навъншния
свят
.
Такова едно поведение днес наричат с името "анимизъм". Обаче хората имат напълно погрешни представи върху това, което е неговата причина и считат анимизма като резултат на едно прожектиране навън на това, което човешкото същество чувства в самото себе си. Истината обаче е, че това сливане на човека с външния свят беше тогава едно елементарно състояние на неговото съзнание, установено също така спонтанно, както за нас е значението, което отдаваме на звуците и цветовете. Нищо не ни дава право да мислим, че първобитният човек, понеже беше надарен с въображение, е имал за външния свят само едно виждане като при сънуване. Той възприемаше външния свят също така явно, както ние правим това днес.
Нашето сетивно възприятие е само една метаморфоза на този първобитен начин на възприемане навъншния свят.
Човекът от миналото възприемаше в този свят делото на съществата, които действат в етерната и в астралната области и чрез това създават и поддържат Космоса. Той възприемаше действително това дело, макар и сумрачно, и това правеше от него един религиозен човек. Особеното разположение на неговата душа му позволяваше да вижда едновременно света, който го заобикаляше, и духовните същества, с които той се чувстваше свързан по природа. Връзката между тези духовни същества и самия него той чувстваше спонтанно, докато ние имаме за нея една производна, отклонена форма в нашите религиозни схващания. Благочестието за него не беше друго освен най-висшата степен на познанието.
към текста >>
Човекът от миналото възприемаше в този
свят
делото
на
съществата, които действат в етерната и в астралната области и чрез това създават и поддържат Космоса.
Обаче хората имат напълно погрешни представи върху това, което е неговата причина и считат анимизма като резултат на едно прожектиране навън на това, което човешкото същество чувства в самото себе си. Истината обаче е, че това сливане на човека с външния свят беше тогава едно елементарно състояние на неговото съзнание, установено също така спонтанно, както за нас е значението, което отдаваме на звуците и цветовете. Нищо не ни дава право да мислим, че първобитният човек, понеже беше надарен с въображение, е имал за външния свят само едно виждане като при сънуване. Той възприемаше външния свят също така явно, както ние правим това днес. Нашето сетивно възприятие е само една метаморфоза на този първобитен начин на възприемане навъншния свят.
Човекът от миналото възприемаше в този свят делото на съществата, които действат в етерната и в астралната области и чрез това създават и поддържат Космоса.
Той възприемаше действително това дело, макар и сумрачно, и това правеше от него един религиозен човек. Особеното разположение на неговата душа му позволяваше да вижда едновременно света, който го заобикаляше, и духовните същества, с които той се чувстваше свързан по природа. Връзката между тези духовни същества и самия него той чувстваше спонтанно, докато ние имаме за нея една производна, отклонена форма в нашите религиозни схващания. Благочестието за него не беше друго освен най-висшата степен на познанието. Когато искаме да основем едно съзнание за религията върху едно истинско познание, ние не можем да постъпим по друг начин, освен да възстановим в себе си това поведение на първобитното човечество, без обаче то да бъде полусъзнателно, нито сравнимо с едно съновидение; напротив то трябва да бъде добито в едно по-интензивна будност отколкото на сегашното обикновено познание, в това състояние на засилена будност, което позволява да отлъчим Аза от неговите връзки, за да го потопим в света на космическите духовни същества и да живеем там, както на земята живеем вътре в нашето физическо тяло.
към текста >>
96.
06. ПЕТА ЛЕКЦИЯ: ОПИТНОСТИ НА ДУШАТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА СЪНЯ
GA_25 Философия, космология, религия
Когато човекът потъва в съня, сетивният
свят
престава да съществува за неговата душа.
За обикновеното съзнание сънят донася едно затъмнение на сетивните възприятия, които изчезват, изчезват също така мислите, чувствата и волевите прояви с изключение на онези преходни състояния, през време на които му се явяват сънищата, човекът потъва в безсъзнанието. Въпреки това трябва да подчертаем, че душата продължава да живее, има действителни опитности; и ако тези опитности останат недостъпни за обикновеното съзнание, те могат да бъдат много добре осветлени от имагинативното, инспиративно и интуитивно съзнания. Следователно аз искам да ви дам едно, макар и в очерк описание на тези опитности, така както Имагинацията, Инспирацията и Интуицията могат да ги възприемат. Аз ще ги опиша следователно, като че те са изживени съзнателно, защото именно така ги възприема висшето съзнание. Душата не остава в безсъзнание цялата нощ, но даже и това, за което тя няма никакво съзнание Имагинацията, Инспирацията и Интуицията могат да ги възприемат.
Когато човекът потъва в съня, сетивният свят престава да съществува за неговата душа.
Той се потапя в една вътрешна дейност, първо начално недиференцирана, неопределена. Душата се чувства казвам тя се "чувства", което не е случаят, но ако имаше съзнание, тя би се чувствала разширена като в една разтягаща се мъгла. В началото на тези нови впечатления, субект и обект не се различават много един от друг. Фактите и явленията между тях също така не са много отчетливи, душата се къпе в едно общо впечатление, в едно смътно чувство за възприеманите неща като през мъгла, и все пак това чувство е същевременно онова на нейното собствено съществуване. В същото време едно дълбоко желание се надига в заспалия човек, една нужда да почива в лоното на Бога.
към текста >>
Това са символични образи, които отговарят
на
външни опитности,
на
спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности
на
духовния
свят
, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават.
Неговата вътрешна дейност се разпростира на всички страни в едно неопределено чувство, към което се примесва една смътна носталгия да "почива в Бога" защото именно този е подходящият за случая израз. Повтарям, аз давам това описание на несъзнателните опитности, като че те са изживявани съзнателно. За душата е изчезнало всичко, което тя е възприемала със сетивата, заличени са и стремежите, чрез които се изразява с помощта на тялото и движи това тяло чрез волята. В нея не обитава нищо друго освен едно неопределено чувство за вселената и носталгията за Бога. В това състояние, в което душата се намира в началото на съня, могат да се явят сънища.
Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават.
Даже за този, за когото Имагинативното познание позволява да възприема това състояние на душата защото имагинативното познание действително може да стори това сънищата не са ясно съобщение за това, което става в него, а на против едно було хвърлено върху истината. Тази чиста истина може да бъде установена от човешкото същество само ако той волево се подготви да я възприеме чрез упражненията, за които говорих. Възприемането на действителностите, които се явяват в началото на съня може да бъде плод само на тази подготовка на душата. Когато наблюдаваме с истинско познание тази първа фаза на съня, когато разбира ме, какво означава тя, ние констатираме че тя е ако не тъждествена, поне много близка до безсъзнанието, в което живеем през цялото време на първото детство. Ако човешкото същество би било способно да доведе до своето съзнание опитностите, които е имал през тази възраст, и да ги формулира използвайки понятията и идеите на обикновеното съзнание, тези на философията, то би им предал една действителна субстанция, философията би станала нещо действително.
към текста >>
Даже за този, за когото Имагинативното познание позволява да възприема това състояние
на
душата защото имагинативното познание действително може да стори това сънищата не са ясно съобщение за това, което става в него, а
на
против едно було хвърлено върху
истината
.
Повтарям, аз давам това описание на несъзнателните опитности, като че те са изживявани съзнателно. За душата е изчезнало всичко, което тя е възприемала със сетивата, заличени са и стремежите, чрез които се изразява с помощта на тялото и движи това тяло чрез волята. В нея не обитава нищо друго освен едно неопределено чувство за вселената и носталгията за Бога. В това състояние, в което душата се намира в началото на съня, могат да се явят сънища. Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават.
Даже за този, за когото Имагинативното познание позволява да възприема това състояние на душата защото имагинативното познание действително може да стори това сънищата не са ясно съобщение за това, което става в него, а на против едно було хвърлено върху истината.
Тази чиста истина може да бъде установена от човешкото същество само ако той волево се подготви да я възприеме чрез упражненията, за които говорих. Възприемането на действителностите, които се явяват в началото на съня може да бъде плод само на тази подготовка на душата. Когато наблюдаваме с истинско познание тази първа фаза на съня, когато разбира ме, какво означава тя, ние констатираме че тя е ако не тъждествена, поне много близка до безсъзнанието, в което живеем през цялото време на първото детство. Ако човешкото същество би било способно да доведе до своето съзнание опитностите, които е имал през тази възраст, и да ги формулира използвайки понятията и идеите на обикновеното съзнание, тези на философията, то би им предал една действителна субстанция, философията би станала нещо действително. Точно по същия начин през време на първия стадий на съня, човекът е един философ, обаче несъзнателен.
към текста >>
Ако това чувство
на
разширение в безграничните мъгли
на
етерния
свят
и ако носталгията
на
душата почива в Бога биха станали за него конкретно възприемаеми, ако биха стигнали до неговото съзнание, отвлечените идеи родени от това съзнание биха получили живот и философията би станала отново това, което тя е била в Гърция преди Сократа и в едно още по-далечно минало: Една вътрешна действителност.
Възприемането на действителностите, които се явяват в началото на съня може да бъде плод само на тази подготовка на душата. Когато наблюдаваме с истинско познание тази първа фаза на съня, когато разбира ме, какво означава тя, ние констатираме че тя е ако не тъждествена, поне много близка до безсъзнанието, в което живеем през цялото време на първото детство. Ако човешкото същество би било способно да доведе до своето съзнание опитностите, които е имал през тази възраст, и да ги формулира използвайки понятията и идеите на обикновеното съзнание, тези на философията, то би им предал една действителна субстанция, философията би станала нещо действително. Точно по същия начин през време на първия стадий на съня, човекът е един философ, обаче несъзнателен. Той се отъждествява с идеите, с логическите разсъждения, с диалектиката които е изработил.
Ако това чувство на разширение в безграничните мъгли на етерния свят и ако носталгията на душата почива в Бога биха станали за него конкретно възприемаеми, ако биха стигнали до неговото съзнание, отвлечените идеи родени от това съзнание биха получили живот и философията би станала отново това, което тя е била в Гърция преди Сократа и в едно още по-далечно минало: Една вътрешна действителност.
Така ние установихме два стадия на човешкото развитие, този на първото детство, който доведен до съзнанието би превърнал философските идеи в една действителност, и този на първия сън, който е твърде подобен на първия и който също доведен до съзнанието би предал на философията изработена през време на будното състояние, характера на една живяна действителност. * * * Този стадий на първия сън трае твърде кратко. Той е последван от един друг, в течение на който, вместо да се чувства че живее вътре в един физически и етерен организъм, човешкото същество чувства в самото себе си присъствието на Космоса, който през деня е виждало около себе си. През време на предидущия стадий няма ясно разграничаване между субекта и това, което той изпитва; сега това разграничаване се засилва все повече, но човешкото същество го изпитва в едно отношение обратно на това, което познаваше през време на будността.
към текста >>
Тук ние се намираме в един
свят
, където и двете са едно.
Ако инспиративното съзнание е способ но да се издигне до тези възприятия и да ги изрази след това в понятия на обикновеното съзнание, то изгражда една Космология основана на действителността, включваща целия човек, която е била действително живяна. Когато то е способно да измине съзнателно този етап на съня, човешкото същество познава себе си като един член на космическия ред, проявен в планетите, т.е. в природния космически ред. В същото това поле се появява сега космическият морален ред. Защото нещата не се представят така, както тук на Земята, където от една страна имаме природата с нейните собствени закони и с нейния собствен ред, независими от морала, а от друга страна моралния ред, който душата намира на Земята само в самата себе си.
Тук ние се намираме в един свят, където и двете са едно.
Планетарният Космос е пропит от един морален духовен живот, от морални подтици ведно непрестанно течение. Ние живеем в един Космос едновременно морален и природен. Можете да си представите голямото значение на този нощен живот върху дневния живот. И можем да кажем, че що се отнася за поведението, опитностите изживени от душата между началото на съня и събуждането са най-важните, те имат по-голямо значение от това, което тя възприема през време на деня; защото органическите функции, физически и етерни, както и самото настроение, зависят от тези нощни опитности. * * *
към текста >>
Тук в сетивния
свят
материалните образи
на
звездите са пред нашето съзнание.
И можем да кажем, че що се отнася за поведението, опитностите изживени от душата между началото на съня и събуждането са най-важните, те имат по-голямо значение от това, което тя възприема през време на деня; защото органическите функции, физически и етерни, както и самото настроение, зависят от тези нощни опитности. * * * Третият етап на съня се характеризира с едно преминаване от планетарния Космос във вселената на неподвижните звезди. Отново в душата се раждат образи, които възпроизвеждат тези особени тела, но не техния външен вид, който възприемаме с нашите сетива при будното съзнание. Душата влиза в контакт със съществата, за които по-рано казахме, че те отговарят на тези звезди и могат да бъдат възприемани чрез Интуицията.
Тук в сетивния свят материалните образи на звездите са пред нашето съзнание.
Когато Интуицията прониква в духовния свят, тя познава в определени същества онези, за които Слънцето, неподвижните звезди предлагат на нашето сетивно възприятие само едно физическо възпроизвеждане. През време на третия етап на съня душата живее сред тези същества. Тя възприема в тях образи, които възпроизвеждат съзвездията, т.е. фактически дейностите на тези звездни същества. Науката на миналите времена, родена в един вид съновиждане, често е описвала тази опитност за съзвездията и зодиака, която е съществуващият момент на съня.
към текста >>
Когато Интуицията прониква в духовния
свят
, тя познава в определени същества онези, за които Слънцето, неподвижните звезди предлагат
на
нашето сетивно възприятие само едно физическо възпроизвеждане.
* * * Третият етап на съня се характеризира с едно преминаване от планетарния Космос във вселената на неподвижните звезди. Отново в душата се раждат образи, които възпроизвеждат тези особени тела, но не техния външен вид, който възприемаме с нашите сетива при будното съзнание. Душата влиза в контакт със съществата, за които по-рано казахме, че те отговарят на тези звезди и могат да бъдат възприемани чрез Интуицията. Тук в сетивния свят материалните образи на звездите са пред нашето съзнание.
Когато Интуицията прониква в духовния свят, тя познава в определени същества онези, за които Слънцето, неподвижните звезди предлагат на нашето сетивно възприятие само едно физическо възпроизвеждане.
През време на третия етап на съня душата живее сред тези същества. Тя възприема в тях образи, които възпроизвеждат съзвездията, т.е. фактически дейностите на тези звездни същества. Науката на миналите времена, родена в един вид съновиждане, често е описвала тази опитност за съзвездията и зодиака, която е съществуващият момент на съня. За да разберем, какво представляват тези духовни същества, за предпочитане е в сетивния свят да обгърнем с поглед едно съзвездие в неговата целокупност отколкото звездите поотделно.
към текста >>
За да разберем, какво представляват тези духовни същества, за предпочитане е в сетивния
свят
да обгърнем с поглед едно съзвездие в неговата целокупност отколкото звездите поотделно.
Когато Интуицията прониква в духовния свят, тя познава в определени същества онези, за които Слънцето, неподвижните звезди предлагат на нашето сетивно възприятие само едно физическо възпроизвеждане. През време на третия етап на съня душата живее сред тези същества. Тя възприема в тях образи, които възпроизвеждат съзвездията, т.е. фактически дейностите на тези звездни същества. Науката на миналите времена, родена в един вид съновиждане, често е описвала тази опитност за съзвездията и зодиака, която е съществуващият момент на съня.
За да разберем, какво представляват тези духовни същества, за предпочитане е в сетивния свят да обгърнем с поглед едно съзвездие в неговата целокупност отколкото звездите поотделно.
Така, когато през време на съня, душата е излъчена от физическо-етерното тяло, когато възприема това тяло като нещо външно за нея, като един предмет подобен на тези, които вижда около себе си в сетивния свят, тя е едно духовно същество между другите същества в Космоса. Въпреки, че тази опитност не е съзнателна, душата изпитва нейните следствия през будното състояние и нейното здраве, крепкостта и свежестта на тялото не на душата, както при първия стадий на съня са резултат от всичко, което тя е изживяла през нощта, сред звездните същества. Най-после душата има пред себе си също несъзнателно гледката на раждането, в най-широкия смисъл на думата, т.е. на своето слизане, чрез зачатието и зародишния живот, в едно физическо тяло. Тя възприема също така, как при смъртта напуска тялото и как вечната същност на човека преминава в духовния свят.
към текста >>
Така, когато през време
на
съня, душата е излъчена от физическо-етерното тяло, когато възприема това тяло като нещо външно за нея, като един предмет подобен
на
тези, които вижда около себе си в сетивния
свят
, тя е едно духовно същество между другите същества в Космоса.
През време на третия етап на съня душата живее сред тези същества. Тя възприема в тях образи, които възпроизвеждат съзвездията, т.е. фактически дейностите на тези звездни същества. Науката на миналите времена, родена в един вид съновиждане, често е описвала тази опитност за съзвездията и зодиака, която е съществуващият момент на съня. За да разберем, какво представляват тези духовни същества, за предпочитане е в сетивния свят да обгърнем с поглед едно съзвездие в неговата целокупност отколкото звездите поотделно.
Така, когато през време на съня, душата е излъчена от физическо-етерното тяло, когато възприема това тяло като нещо външно за нея, като един предмет подобен на тези, които вижда около себе си в сетивния свят, тя е едно духовно същество между другите същества в Космоса.
Въпреки, че тази опитност не е съзнателна, душата изпитва нейните следствия през будното състояние и нейното здраве, крепкостта и свежестта на тялото не на душата, както при първия стадий на съня са резултат от всичко, което тя е изживяла през нощта, сред звездните същества. Най-после душата има пред себе си също несъзнателно гледката на раждането, в най-широкия смисъл на думата, т.е. на своето слизане, чрез зачатието и зародишния живот, в едно физическо тяло. Тя възприема също така, как при смъртта напуска тялото и как вечната същност на човека преминава в духовния свят. Всяка нощ на нея и се предлага зрелището на това, което са в действителност раждането и смъртта.
към текста >>
Тя възприема също така, как при смъртта напуска тялото и как вечната същност
на
човека преминава в духовния
свят
.
За да разберем, какво представляват тези духовни същества, за предпочитане е в сетивния свят да обгърнем с поглед едно съзвездие в неговата целокупност отколкото звездите поотделно. Така, когато през време на съня, душата е излъчена от физическо-етерното тяло, когато възприема това тяло като нещо външно за нея, като един предмет подобен на тези, които вижда около себе си в сетивния свят, тя е едно духовно същество между другите същества в Космоса. Въпреки, че тази опитност не е съзнателна, душата изпитва нейните следствия през будното състояние и нейното здраве, крепкостта и свежестта на тялото не на душата, както при първия стадий на съня са резултат от всичко, което тя е изживяла през нощта, сред звездните същества. Най-после душата има пред себе си също несъзнателно гледката на раждането, в най-широкия смисъл на думата, т.е. на своето слизане, чрез зачатието и зародишния живот, в едно физическо тяло.
Тя възприема също така, как при смъртта напуска тялото и как вечната същност на човека преминава в духовния свят.
Всяка нощ на нея и се предлага зрелището на това, което са в действителност раждането и смъртта. А последствието от тази опитност е, че през време на будното състояние тя носи в себе си неясно това чувство, че раждане и смърт не са това, което сетивата ни позволяват да познаем. Не човекът надарен със здрав разум не може да вярва, че те не са в действителност друго, освен това, което познаваме от тях чрез сетивата. Погрешно е да се мисли, че илюзията да бъде едно вечно същество, е достатъчна, за да го поддържа в идеята за безсмъртието. Ако човек вижда в раждането и смъртта нещо различно от материалните факти, това е защото, под формата на едно смътно чувство, в него проникват лъчите на опитностите, които той е имал през нощта: Образът на неговото слизане от висините на духовните светове към земното съществуване и на неговото възлизане към духовния свят.
към текста >>
Ако човек вижда в раждането и смъртта нещо различно от материалните факти, това е защото, под формата
на
едно смътно чувство, в него проникват лъчите
на
опитностите, които той е имал през нощта: Образът
на
неговото слизане от висините
на
духовните светове към земното съществуване и
на
неговото възлизане към духовния
свят
.
Тя възприема също така, как при смъртта напуска тялото и как вечната същност на човека преминава в духовния свят. Всяка нощ на нея и се предлага зрелището на това, което са в действителност раждането и смъртта. А последствието от тази опитност е, че през време на будното състояние тя носи в себе си неясно това чувство, че раждане и смърт не са това, което сетивата ни позволяват да познаем. Не човекът надарен със здрав разум не може да вярва, че те не са в действителност друго, освен това, което познаваме от тях чрез сетивата. Погрешно е да се мисли, че илюзията да бъде едно вечно същество, е достатъчна, за да го поддържа в идеята за безсмъртието.
Ако човек вижда в раждането и смъртта нещо различно от материалните факти, това е защото, под формата на едно смътно чувство, в него проникват лъчите на опитностите, които той е имал през нощта: Образът на неговото слизане от висините на духовните светове към земното съществуване и на неговото възлизане към духовния свят.
Религиозните стремежи, религиозното чувство, религиозното съзнание в течение на будния живот имат следователно своя произход в опитностите изживени от душата през нощта. Този етап отговаря на най-дълбокия етап на съня. От него човек извлича оцветението на своето религиозно поведение. Чрез една жива опитност за това, което е било първобитното човечество, опитност до бита при пълно съзнание поддържано от Интуицията, опитност пропита от интуиции, човек може днес да основе религиозния живот върху познанието; това религиозно познание може да бъде добито, когато свръхсетивната Интуиция озарява и познава най-дълбоката фаза на съня. Защото това, което се намира в човека в дълбините на съня, е самият извор, от който нашето познание за божественото черпи.
към текста >>
Човекът потъва в съня не само, за да възстанови своите сили или за да черпи от него стимулантите, които внасят живот в неговото дишане и кръвообращение, но за да намери в духовния
свят
живите сили, от които се нуждае.
Този етап отговаря на най-дълбокия етап на съня. От него човек извлича оцветението на своето религиозно поведение. Чрез една жива опитност за това, което е било първобитното човечество, опитност до бита при пълно съзнание поддържано от Интуицията, опитност пропита от интуиции, човек може днес да основе религиозния живот върху познанието; това религиозно познание може да бъде добито, когато свръхсетивната Интуиция озарява и познава най-дълбоката фаза на съня. Защото това, което се намира в човека в дълбините на съня, е самият извор, от който нашето познание за божественото черпи. Нашето дневно съзнание е само една последна издънка на възможностите разкриващи се на това познание; и религиозното чувство, което човек носи спонтанно в себе си, е също така едно отражение на това, което душата възприема в безсъзнание, но едно отражение изпълнено с величие и слава, когато тя минава през третата фаза на съня.
Човекът потъва в съня не само, за да възстанови своите сили или за да черпи от него стимулантите, които внасят живот в неговото дишане и кръвообращение, но за да намери в духовния свят живите сили, от които се нуждае.
Всичко, което в него е религиозно чувство, стига до неговото съзнание, на повърхността на душата, идвайки от глъбините, в които тя се движи през време на съня. Колкото и парадоксално да е това твърдение за едно модерно съзнание, можем да кажем, че през време на първата фаза на съня човешкото същество, както през време на първото детство, живее като философ; през време на втората фаза той живее като космолог и през време на третата неговият живот е изцяло божествен. Тази трета фаза трябва да напуснем ние за да се върнем отново към будното съзнание. * * * През време на последната фаза на съня, завръщането става през същите етапи, този път изминати в обратна посока.
към текста >>
Интуицията ни позволява да различаваме духовните същества, които отговарят
на
Слънцето и другите неподвижни съзвездия, и да познаем че подтикът, който отново довежда човека към Земята е този
на
съществата, чийто образ е Луната в нашия физически
свят
.
* * * През време на последната фаза на съня, завръщането става през същите етапи, този път изминати в обратна посока. Но за да разберем напълно явлението на съня, през време на който човек напуска своя физически и етерен организъм, трябва да си поставим върху основата на интуитивното познание следния въпрос: Защо човешкото същество се намира отново доведено до този физически и етерен организъм? На какъв подтик се подчинява то? За да отговорим на този въпрос, трябва да продължим доста далече проучването на съня чрез Интуицията.
Интуицията ни позволява да различаваме духовните същества, които отговарят на Слънцето и другите неподвижни съзвездия, и да познаем че подтикът, който отново довежда човека към Земята е този на съществата, чийто образ е Луната в нашия физически свят.
Силите на Луната пропиват целия наш Космос. Когато чрез Интуицията се научаваме да познаваме съществата, които отговарят на физическата Луна, ние виждаме в тях силите, които когато сме достигнали фазата на най-дълбокия сън, ни връщат отново към нашето физическо и етерно тяло. Тези сили на Луната са наистина онези, които свързват нашето астрално тяло и нашия Аз с физическото и етерното тела. При всяко събуждане, когато душата, напускайки духовния свят иска отново да проникне във физическия и етерен организъм, тя трябва да се изостави на течението на лунните сили. Тук няма значение и вие лесно ще разберете това дали имаме новолуние или пълнолуние.
към текста >>
При всяко събуждане, когато душата, напускайки духовния
свят
иска отново да проникне във физическия и етерен организъм, тя трябва да се изостави
на
течението
на
лунните сили.
За да отговорим на този въпрос, трябва да продължим доста далече проучването на съня чрез Интуицията. Интуицията ни позволява да различаваме духовните същества, които отговарят на Слънцето и другите неподвижни съзвездия, и да познаем че подтикът, който отново довежда човека към Земята е този на съществата, чийто образ е Луната в нашия физически свят. Силите на Луната пропиват целия наш Космос. Когато чрез Интуицията се научаваме да познаваме съществата, които отговарят на физическата Луна, ние виждаме в тях силите, които когато сме достигнали фазата на най-дълбокия сън, ни връщат отново към нашето физическо и етерно тяло. Тези сили на Луната са наистина онези, които свързват нашето астрално тяло и нашия Аз с физическото и етерното тела.
При всяко събуждане, когато душата, напускайки духовния свят иска отново да проникне във физическия и етерен организъм, тя трябва да се изостави на течението на лунните сили.
Тук няма значение и вие лесно ще разберете това дали имаме новолуние или пълнолуние. Защото в първия случай, въпреки че материално тя е невидима, нейните сили са в действие в Космоса, за да доведат отново душата към тялото (въпреки, че промените които Луната изпитва в нашите очи които я виждат ту пълна, ту във форма на рог отговарят действително на промени на психическото същество на Луната, промени на които са чувствителни душата и духът на човека във физическия организъм). Отношенията между тялото и духовната същност на човека се установяват наистина под влиянието на космическите сили, чийто материален израз ни се явява в различните форми, които Луната приема в течение на своя цикъл. Така нашият поглед може да се потопи в това, което сънят и будният живот и ние можем да научим това, което сутринта отново довежда човека към будното съзнание. Той намира отново това съзнание, след като е минал в обратна посока трите фази на съня.
към текста >>
Защото когато е минало вратата
на
смъртта, човешкото същество се е вече подчинено
на
тези лунни сили, до каква степен се освобождава то от тяхната власт и власт и може да обитава по-дълго време в духовния
свят
.
Защото в първия случай, въпреки че материално тя е невидима, нейните сили са в действие в Космоса, за да доведат отново душата към тялото (въпреки, че промените които Луната изпитва в нашите очи които я виждат ту пълна, ту във форма на рог отговарят действително на промени на психическото същество на Луната, промени на които са чувствителни душата и духът на човека във физическия организъм). Отношенията между тялото и духовната същност на човека се установяват наистина под влиянието на космическите сили, чийто материален израз ни се явява в различните форми, които Луната приема в течение на своя цикъл. Така нашият поглед може да се потопи в това, което сънят и будният живот и ние можем да научим това, което сутринта отново довежда човека към будното съзнание. Той намира отново това съзнание, след като е минал в обратна посока трите фази на съня. Когато стига до третата фаза, там където го изпълва желанието да се съедини с Бога, сънищата идват отново да се примесят в неговата душа и постепенно той се намира отново в своя физически и етерен организъм.
Защото когато е минало вратата на смъртта, човешкото същество се е вече подчинено на тези лунни сили, до каква степен се освобождава то от тяхната власт и власт и може да обитава по-дълго време в духовния свят.
Какви тайни заобикалят раждането, смъртта и връзката на последователните съществувания, тази ще бъде по същество темата на нашето изследване в течение на следващите две лекции.
към текста >>
97.
13. ІІ. Духовното състояние на човека преди настъпването епохата на Михаел.
GA_26 Мистерията на Михаил
Тази епоха
на
Михаел дойде в развитието
на
човечеството след преобладаващото господство
на
интелектуалното образуване
на
мислите, от една страна, и
на
човешкия възглед насочен върху външния сетивен
свят
физическия
свят
, от друга страна.
ІІ. ДУХОВНОТО СЪСТОЯНИЕ НА ЧОВЕКА ПРЕДИ НАСТЪПВАНЕТО НА ЕПОХАТА НА МИХАЕЛ Днес ще разгледаме някои неща, които имат връзка с казаното в "настъпването на епохата на Михаел".
Тази епоха на Михаел дойде в развитието на човечеството след преобладаващото господство на интелектуалното образуване на мислите, от една страна, и на човешкия възглед насочен върху външния сетивен свят физическия свят, от друга страна.
В своята истинска същност образуването на мислите не е едно развитие към материалистичното схваща не на света. Онова, което в по-стари времена идваше до човека като нещо вдъхновено му, светът на идеите, стана собственост на човешката душа във времето, което предхождаше епохата на Михаел. Човешката душа не получава вече идеите "от горе" от духовното съдържание на Космоса; тя ги черпи активно от собствената духовна същност на човека. Едва благодарение на това човекът узря, за да може да размишлява върху своето собствено същество. По-рано той не можеше да проникне до тази дълбочина на своето същество.
към текста >>
Гледани в свръхсетивния
свят
, нещата се представят така: духовните същества, които можем да назовем с името
на
Михаел, управляваха в космоса идеите.
Човешката душа не получава вече идеите "от горе" от духовното съдържание на Космоса; тя ги черпи активно от собствената духовна същност на човека. Едва благодарение на това човекът узря, за да може да размишлява върху своето собствено същество. По-рано той не можеше да проникне до тази дълбочина на своето същество. Той виждаше така да се каже капката, която се беше отделила за земния живот от морето на космическия Дух, за да се съедини отново с него след смъртта. Образуването на мислите, което става в човека, е един напредък в човешкото себепознание.
Гледани в свръхсетивния свят, нещата се представят така: духовните същества, които можем да назовем с името на Михаел, управляваха в космоса идеите.
Човекът изживяваше тези идеи, като участвуваше със своята душа в живота от света на Михаел. Това изживяване стана сега негово собствено. С това настъпи едно временно отделяне на човека от света на Михаел. Заедно с вдъхновените мисли в миналото човек приемаше същевременно и духовните съдържания на света. Когато това вдъхновение престава и човекът започва да образува своите мисли чрез своята собствена дейност, той бе насочен към възприятия та на сетивата, за да има едно съдържание за тези мисли.
към текста >>
Но докато възгледът
на
тази епоха трябваше да се ограничи върху външния физически
свят
, във вътрешността
на
душата се разви една пречистена, опираща се
на
себе си духовност за човека като изживяване.
Заедно с вдъхновените мисли в миналото човек приемаше същевременно и духовните съдържания на света. Когато това вдъхновение престава и човекът започва да образува своите мисли чрез своята собствена дейност, той бе насочен към възприятия та на сетивата, за да има едно съдържание за тези мисли. Така човек трябваше първо да изпълни своята до бита собствена духовност с материално съдържание. Той изпада в материалистичния възглед в една епоха, която доведе неговото собствено духовно същество до една по-висока степен в сравнение с тази съществуваща по-рано. Това може лесно да бъде криво разбрано; ако обърнем внимание само на "изпадането" в материализма, ние се натъжаваме.
Но докато възгледът на тази епоха трябваше да се ограничи върху външния физически свят, във вътрешността на душата се разви една пречистена, опираща се на себе си духовност за човека като изживяване.
Сега епохата на Михаел тази духовност не трябва да оста не вече едно несъзнателно изживяване, а да добие съзнание за своята особеност. Това означава влизане то на Михаеловото Същество в човешката душа. За известно време човекът изпълни своята собствена духовност с материално съдържание на природата; той трябва отново да я изпълни с първичната духовност като космическо съдържание. За известно време образуването на мислите се изгубва в материята на Космоса; то трябва отново да се намери в космическия дух.
към текста >>
В студения, отвлечен
свят
на
мислите може да се влее изпълнена с живот духовна действителност.
Сега епохата на Михаел тази духовност не трябва да оста не вече едно несъзнателно изживяване, а да добие съзнание за своята особеност. Това означава влизане то на Михаеловото Същество в човешката душа. За известно време човекът изпълни своята собствена духовност с материално съдържание на природата; той трябва отново да я изпълни с първичната духовност като космическо съдържание. За известно време образуването на мислите се изгубва в материята на Космоса; то трябва отново да се намери в космическия дух.
В студения, отвлечен свят на мислите може да се влее изпълнена с живот духовна действителност.
Това представлява настъпването на епохата на Михаел. Само в отделянето от мисловната същност на света в глъбините на човешката душа можеше да израсне съзнанието за свободата. Това, което по-рано идваше от горе, трябваше да бъде отново намерено от дълбините. Ето защо развитието на това съзнание за свобода беше свързано първо с едно познание на природата насочено към външното. До като във вътрешността човек трябваше да развие несъзнателно своя дух към историята на идеите, неговите сетива бяха насочени навън само към материалното, което проблесна първо като нежен кълн в душата.
към текста >>
Обаче във виждането
на
външния материален
свят
може отново да се влее изживяването
на
духовното и с това духовният възглед да се изживее по един нов начин.
Това представлява настъпването на епохата на Михаел. Само в отделянето от мисловната същност на света в глъбините на човешката душа можеше да израсне съзнанието за свободата. Това, което по-рано идваше от горе, трябваше да бъде отново намерено от дълбините. Ето защо развитието на това съзнание за свобода беше свързано първо с едно познание на природата насочено към външното. До като във вътрешността човек трябваше да развие несъзнателно своя дух към историята на идеите, неговите сетива бяха насочени навън само към материалното, което проблесна първо като нежен кълн в душата.
Обаче във виждането на външния материален свят може отново да се влее изживяването на духовното и с това духовният възглед да се изживее по един нов начин.
Това, което бе добито под знака на материализма като познание на природата, може да бъде схванато по духовен начин във вътрешния живот на душата Михаел, който беше говорил "от горе", може да бъде чут "отвътре", където ще си устрои своето ново жилище. Говорейки по-скоро имагинативно /образно/, това може да бъде изразено така: слънчевото естество, което човекът приемаше дълго време в себе си от космоса, ще започне да свети във вътрешността на душата. Човекът ще се научи да говори за едно "вътрешно слънце". Ето защо в своя живот между раждането и смъртта той ще знае не по-малко себе си като едно земно същество; но същевременно ще познае своето собствено, ходещо по земята същество като ръководено от слънцето. Той ще се научи да чувствува Истината, че вътре в него едно Същество го поставя в такава светлина, която наистина осветлява земното съществуване, но не се запалва в това съществува не.
към текста >>
Той ще се научи да чувствува
Истината
, че вътре в него едно Същество го поставя в такава светлина, която наистина осветлява земното съществуване, но не се запалва в това съществува не.
Обаче във виждането на външния материален свят може отново да се влее изживяването на духовното и с това духовният възглед да се изживее по един нов начин. Това, което бе добито под знака на материализма като познание на природата, може да бъде схванато по духовен начин във вътрешния живот на душата Михаел, който беше говорил "от горе", може да бъде чут "отвътре", където ще си устрои своето ново жилище. Говорейки по-скоро имагинативно /образно/, това може да бъде изразено така: слънчевото естество, което човекът приемаше дълго време в себе си от космоса, ще започне да свети във вътрешността на душата. Човекът ще се научи да говори за едно "вътрешно слънце". Ето защо в своя живот между раждането и смъртта той ще знае не по-малко себе си като едно земно същество; но същевременно ще познае своето собствено, ходещо по земята същество като ръководено от слънцето.
Той ще се научи да чувствува Истината, че вътре в него едно Същество го поставя в такава светлина, която наистина осветлява земното съществуване, но не се запалва в това съществува не.
При настъпването на епохата на Михаел може още да изглежда, като че всичко това стои твърде далече от човека; обаче "духом" то е близо; то трябва само да бъде видяно. извънредно много важни неща зависят от този факт: идеите на човека да бъдат не само "мислени", но в мисленето да станат "виждани".
към текста >>
98.
50. 11. Сън и будност в светлината на разглежданото в предидущите съзерцания
GA_26 Мистерията на Михаил
При будното състояние човекът живее в мислите-сенки, които са хвърлени от един умрял
свят
, и във волевите импулси, във вътрешната същност
на
които той може да проникне също така малко, както и в процеси те
на
дълбокия сън без сънуване.
СЪН И БУДНОСТ В СВЕТЛИНАТА НА РАЗГЛЕДАНОТО В ПРЕДИДУЩИТЕ СЪЗЕРЦАНИЯ В обясненията дадени от Антропософията сънят и будността бяха често разглеждани от най-различни страни. Обаче разбирането на такива факти на живота трябва постоянно да бъдат отново задълбочени, кога то вече са разгледани други съществуващи в света факти. Обясненията дадени върху въпроса, че Земята е един зародиш на Макрокосмоса, който ще се роди, дават възможност за едно по-дълбоко разбиране на възгледите за съня и будността.
При будното състояние човекът живее в мислите-сенки, които са хвърлени от един умрял свят, и във волевите импулси, във вътрешната същност на които той може да проникне също така малко, както и в процеси те на дълбокия сън без сънуване.
Чрез вливането на тези подсъзнателни волеви импулси в мислите-сенки се ражда свободно нарушаващото себесъзнание. В това себесъзнание живее "Азът". Когато човек изживява заобикалящия свят в това състояние, неговото вътрешно чувствуване е проникнато от извънземни, от космически импулси, които проникват в настоящето от прадревното космическо минало. Той няма съзнание за това. Едно същество може да има съзнание само за това, в което то участвува със собствени умиращи сили, а не с растежните сили, които оживяват самото същество.
към текста >>
Когато човек изживява заобикалящия
свят
в това състояние, неговото вътрешно чувствуване е проникнато от извънземни, от космически импулси, които проникват в настоящето от прадревното космическо минало.
Обаче разбирането на такива факти на живота трябва постоянно да бъдат отново задълбочени, кога то вече са разгледани други съществуващи в света факти. Обясненията дадени върху въпроса, че Земята е един зародиш на Макрокосмоса, който ще се роди, дават възможност за едно по-дълбоко разбиране на възгледите за съня и будността. При будното състояние човекът живее в мислите-сенки, които са хвърлени от един умрял свят, и във волевите импулси, във вътрешната същност на които той може да проникне също така малко, както и в процеси те на дълбокия сън без сънуване. Чрез вливането на тези подсъзнателни волеви импулси в мислите-сенки се ражда свободно нарушаващото себесъзнание. В това себесъзнание живее "Азът".
Когато човек изживява заобикалящия свят в това състояние, неговото вътрешно чувствуване е проникнато от извънземни, от космически импулси, които проникват в настоящето от прадревното космическо минало.
Той няма съзнание за това. Едно същество може да има съзнание само за това, в което то участвува със собствени умиращи сили, а не с растежните сили, които оживяват самото същество. Така човекът живее себе си, когато изгубва от духовния поглед това, което стои на основата на неговото вътрешно същество. Но именно благодарение на това той е в състояние да се чувствува през време на будното състояние напълно в мислите-сенки. Никакво оживяване не пречи на вътрешното съществуване да вземе участие в умрялото.
към текста >>
В епохата
на
себе съзнателното развитие
на
Аза той изгубва от духовния си поглед истинската форма
на
своите вътрешни импулси както и формата
на
обкръжаващия го
свят
.
Но именно благодарение на това той е в състояние да се чувствува през време на будното състояние напълно в мислите-сенки. Никакво оживяване не пречи на вътрешното съществуване да вземе участие в умрялото. Обаче живата същност на Земята се затваря за този "живот в мъртвото", за да може да бъде зародиш за новата Вселена. В будно състояние човекът не възприема, не вижда Земята такава, каквато тя е; на него му избягва нейният начеващ космически живот. Така живее човекът в това, което Земята му дава като основа на неговото себесъзнание.
В епохата на себе съзнателното развитие на Аза той изгубва от духовния си поглед истинската форма на своите вътрешни импулси както и формата на обкръжаващия го свят.
Но именно в това носене над битието на света човекът изживява битието на Аза, изживява себе си като самосъзнателно същество. Над него извънземният Космос, под него в земната област един свят, чиято същност му остава скрита; а между тях изявата на свободния "Аз", чиято същност лъчезари в пълното сияние на познанието и на свободната воля. Различно е положението при състоянието на сън. При това състояние човекът живее в своето астрално тяло и в своя Аз в зародишния живот на Земята. Когато човекът се намира в дълбокия сън без сънища, а него вата заобикаляща среда действува най-силния "стремеж към живота, воля за живота".
към текста >>
Над него извънземният Космос, под него в земната област един
свят
, чиято същност му остава скрита; а между тях изявата
на
свободния "Аз", чиято същност лъчезари в пълното сияние
на
познанието и
на
свободната воля.
Обаче живата същност на Земята се затваря за този "живот в мъртвото", за да може да бъде зародиш за новата Вселена. В будно състояние човекът не възприема, не вижда Земята такава, каквато тя е; на него му избягва нейният начеващ космически живот. Така живее човекът в това, което Земята му дава като основа на неговото себесъзнание. В епохата на себе съзнателното развитие на Аза той изгубва от духовния си поглед истинската форма на своите вътрешни импулси както и формата на обкръжаващия го свят. Но именно в това носене над битието на света човекът изживява битието на Аза, изживява себе си като самосъзнателно същество.
Над него извънземният Космос, под него в земната област един свят, чиято същност му остава скрита; а между тях изявата на свободния "Аз", чиято същност лъчезари в пълното сияние на познанието и на свободната воля.
Различно е положението при състоянието на сън. При това състояние човекът живее в своето астрално тяло и в своя Аз в зародишния живот на Земята. Когато човекът се намира в дълбокия сън без сънища, а него вата заобикаляща среда действува най-силния "стремеж към живота, воля за живота". А сънищата са проникнати от този живот, но не така силно, поради което човекът ги изживява в един вид полу-съзнателност. В това полусъзнателно гледане на сънищата ние виждаме силите, чрез които се изтъкава човешкото същество от Космоса.
към текста >>
Тази е
истината
, че будното състояние човекът трябва да се откъсне със своето собствено азово битие от битието
на
света, за да стигне до свободното себесъзнание.
Доколкото беше възможно във връзка с изложението, аз вече обърнах вниманието в моята книга "Философия на свободата" върху тази вътрешна връзка между мислене и мирова действителност. Това бе направено на онова място, където говоря за това, че един мост води от дълбините на мислещия Аз до дълбините на природната действителност. За обикновеното съзнание сънят действува заличаващ съзнание то затова, защото той води в покълващия живот на Земята, който се разраства в развиващия се Макрокосмос. Когато това заличаване на съзнанието е премахнато чрез имагинативното съзнание, пред човешката душа не стои една Земя с резки очертания в минералното, растителното и животинското царства. Тогава пред човешката душа стои един жив процес, който се запалва вътре в Земята и пламти навън в Макрокосмоса.
Тази е истината, че будното състояние човекът трябва да се откъсне със своето собствено азово битие от битието на света, за да стигне до свободното себесъзнание.
В състоянието на сън той отново се съединява с битието на света. Този е в настоящия космически момент на света ритъмът на земното човешко съществуване вън от "вътрешността" на света с изживяването на собственото същество; и на съществуването във "вътрешността" на света със заличаване на съзнанието за собственото същество. В състоянието между смъртта и едно ново раждане човешкият Аз живее сред съществата на духовния свят. Тогава в съзнанието влиза всичко, което през време на земния буден живот му избягваше. Явяват се макрокосмическите сили започвайки от техния пълен живот в пра-далечното минало и стигайки до умирането в настоящето.
към текста >>
В състоянието между смъртта и едно ново раждане човешкият Аз живее сред съществата
на
духовния
свят
.
Когато това заличаване на съзнанието е премахнато чрез имагинативното съзнание, пред човешката душа не стои една Земя с резки очертания в минералното, растителното и животинското царства. Тогава пред човешката душа стои един жив процес, който се запалва вътре в Земята и пламти навън в Макрокосмоса. Тази е истината, че будното състояние човекът трябва да се откъсне със своето собствено азово битие от битието на света, за да стигне до свободното себесъзнание. В състоянието на сън той отново се съединява с битието на света. Този е в настоящия космически момент на света ритъмът на земното човешко съществуване вън от "вътрешността" на света с изживяването на собственото същество; и на съществуването във "вътрешността" на света със заличаване на съзнанието за собственото същество.
В състоянието между смъртта и едно ново раждане човешкият Аз живее сред съществата на духовния свят.
Тогава в съзнанието влиза всичко, което през време на земния буден живот му избягваше. Явяват се макрокосмическите сили започвайки от техния пълен живот в пра-далечното минало и стигайки до умирането в настоящето. Но явяват се също и земните сили, които са зародиш на развиващия се Макрокосмос. И в своите състояния на сън човекът вижда, той проглежда в тези състояния сега, както през време на земния живот гледаше озарената от Слънцето Земя. Само благодарение на това, че Макрокосмосът, какъвто е той в настоящето, е нещо мъртво, през периода между смъртта и едно ново раждане човешкото същество може да прекара един живот, който в сравнение с будния земен живот представлява едно по-висше пробуждане.
към текста >>
Това, което при сънуването проблясва като напуснато от Слънцето, в духовния
свят
то живее проникнато от струите
на
духовното Слънце, чакайки докато Съществата
на
висшите Йерархии или човекът го призоват за сътворяването
на
същества.
Само благодарение на това, че Макрокосмосът, какъвто е той в настоящето, е нещо мъртво, през периода между смъртта и едно ново раждане човешкото същество може да прекара един живот, който в сравнение с будния земен живот представлява едно по-висше пробуждане. Едно пробуждане, благодарение на което човекът става способен да овладее напълно силите, които при сънуването показват само едно бегло проблясване. Тези сили изпълват целия Космос. Те проникват всичко. От тях човешкото същество взема импулсите, с помощта на които при слизането на Земята то образува своето тяло, най-великото произведение на изкуството на Макрокосмоса.
Това, което при сънуването проблясва като напуснато от Слънцето, в духовния свят то живее проникнато от струите на духовното Слънце, чакайки докато Съществата на висшите Йерархии или човекът го призоват за сътворяването на същества.
Гьотеанум, януари 1925 година.
към текста >>
99.
59. 1. Сетивната и мислителна организация на човека в нейното отношение към света
GA_26 Мистерията на Михаил
Той не престава да има пред своята душа образи, които преди това бяха носени от сетивните органи; но той престава да се чувствува свързан чрез тези органи с физическия външен
свят
.
СЕТИВНАТА И МИСЛИТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ЧОВЕКА В НЕЙНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ СВЕТА Когато разглеждайки собственото човешко същество човекът приложи Имагинативното познание върху себе си, той съблича в това разглеждане своята сетивна система /системата на сетивата/. За своето себе наблюдение той става без тази система.
Той не престава да има пред своята душа образи, които преди това бяха носени от сетивните органи; но той престава да се чувствува свързан чрез тези органи с физическия външен свят.
Образите, които той има от физическия външен свят пред своята душа, не са сега носени от сетивните органи: за непосредственото наблюдение те са доказателство за това, че чрез връзката на сетивата човекът се намира в една друга връзка със заобикалящия природен свят, която не е носена от сетивата. Това е връзката с Духа, който е въплътен в природния външен свят. Следователно при такова наблюдение физическия свят отпада от човека. Това, което отпада, е земното. Човекът не чувствува вече това земното на себе си.
към текста >>
Образите, които той има от физическия външен
свят
пред своята душа, не са сега носени от сетивните органи: за непосредственото наблюдение те са доказателство за това, че чрез връзката
на
сетивата човекът се намира в една друга връзка със заобикалящия природен
свят
, която не е носена от сетивата.
СЕТИВНАТА И МИСЛИТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ЧОВЕКА В НЕЙНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ СВЕТА Когато разглеждайки собственото човешко същество човекът приложи Имагинативното познание върху себе си, той съблича в това разглеждане своята сетивна система /системата на сетивата/. За своето себе наблюдение той става без тази система. Той не престава да има пред своята душа образи, които преди това бяха носени от сетивните органи; но той престава да се чувствува свързан чрез тези органи с физическия външен свят.
Образите, които той има от физическия външен свят пред своята душа, не са сега носени от сетивните органи: за непосредственото наблюдение те са доказателство за това, че чрез връзката на сетивата човекът се намира в една друга връзка със заобикалящия природен свят, която не е носена от сетивата.
Това е връзката с Духа, който е въплътен в природния външен свят. Следователно при такова наблюдение физическия свят отпада от човека. Това, което отпада, е земното. Човекът не чувствува вече това земното на себе си. Би могло да се помисли, че с това за него изчезва себесъзнанието.
към текста >>
Това е връзката с Духа, който е въплътен в природния външен
свят
.
НА ЧОВЕКА В НЕЙНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ СВЕТА Когато разглеждайки собственото човешко същество човекът приложи Имагинативното познание върху себе си, той съблича в това разглеждане своята сетивна система /системата на сетивата/. За своето себе наблюдение той става без тази система. Той не престава да има пред своята душа образи, които преди това бяха носени от сетивните органи; но той престава да се чувствува свързан чрез тези органи с физическия външен свят. Образите, които той има от физическия външен свят пред своята душа, не са сега носени от сетивните органи: за непосредственото наблюдение те са доказателство за това, че чрез връзката на сетивата човекът се намира в една друга връзка със заобикалящия природен свят, която не е носена от сетивата.
Това е връзката с Духа, който е въплътен в природния външен свят.
Следователно при такова наблюдение физическия свят отпада от човека. Това, което отпада, е земното. Човекът не чувствува вече това земното на себе си. Би могло да се помисли, че с това за него изчезва себесъзнанието. Това изглежда като едно последствие от досегашните съзерцания, които показаха себесъзнанието като един резултат от връзката на човека със земната същност.
към текста >>
Следователно при такова наблюдение физическия
свят
отпада от човека.
Когато разглеждайки собственото човешко същество човекът приложи Имагинативното познание върху себе си, той съблича в това разглеждане своята сетивна система /системата на сетивата/. За своето себе наблюдение той става без тази система. Той не престава да има пред своята душа образи, които преди това бяха носени от сетивните органи; но той престава да се чувствува свързан чрез тези органи с физическия външен свят. Образите, които той има от физическия външен свят пред своята душа, не са сега носени от сетивните органи: за непосредственото наблюдение те са доказателство за това, че чрез връзката на сетивата човекът се намира в една друга връзка със заобикалящия природен свят, която не е носена от сетивата. Това е връзката с Духа, който е въплътен в природния външен свят.
Следователно при такова наблюдение физическия свят отпада от човека.
Това, което отпада, е земното. Човекът не чувствува вече това земното на себе си. Би могло да се помисли, че с това за него изчезва себесъзнанието. Това изглежда като едно последствие от досегашните съзерцания, които показаха себесъзнанието като един резултат от връзката на човека със земната същност. Но не е така.
към текста >>
Всъщност в тази система живее не Той, а заобикалящият
свят
.
Би могло да се помисли, че с това за него изчезва себесъзнанието. Това изглежда като едно последствие от досегашните съзерцания, които показаха себесъзнанието като един резултат от връзката на човека със земната същност. Но не е така. Това, което човекът е добил чрез земното, то му остава, даже и когато след придобиването земното е съблечено в изживяващото познание. Чрез описаното духовно-имагинативно наблюдение се показва, че всъщност системата на сетивата не е така здраво свързано с човека.
Всъщност в тази система живее не Той, а заобикалящият свят.
Този заобикалящ свят се е вградил със своето същество в организацията на сетивата. Ето защо виждащият имагинативно човек наблюдава в организацията на сетивата като една част от външния свят. Без съмнение това е една част от външния свят, която стои по-близа до него отколкото заобикалящият го природен свят, но която все пак е външен свят. Тя се различава от останалия външен свят само по това, че в този последния човекът може да се потопи за да го познае само чрез сетивно възприятие. Но в своята организация на сетивата той се потопява изживявайки.
към текста >>
Този заобикалящ
свят
се е вградил със своето същество в организацията
на
сетивата.
Това изглежда като едно последствие от досегашните съзерцания, които показаха себесъзнанието като един резултат от връзката на човека със земната същност. Но не е така. Това, което човекът е добил чрез земното, то му остава, даже и когато след придобиването земното е съблечено в изживяващото познание. Чрез описаното духовно-имагинативно наблюдение се показва, че всъщност системата на сетивата не е така здраво свързано с човека. Всъщност в тази система живее не Той, а заобикалящият свят.
Този заобикалящ свят се е вградил със своето същество в организацията на сетивата.
Ето защо виждащият имагинативно човек наблюдава в организацията на сетивата като една част от външния свят. Без съмнение това е една част от външния свят, която стои по-близа до него отколкото заобикалящият го природен свят, но която все пак е външен свят. Тя се различава от останалия външен свят само по това, че в този последния човекът може да се потопи за да го познае само чрез сетивно възприятие. Но в своята организация на сетивата той се потопява изживявайки. Организацията на сетивата е външен свят, но в този външен свят човекът простира своето духовно-душевно същество, което донася със себе си от духовния свят при навлизането в земното съществуване.
към текста >>
Ето защо виждащият имагинативно човек наблюдава в организацията
на
сетивата като една част от външния
свят
.
Но не е така. Това, което човекът е добил чрез земното, то му остава, даже и когато след придобиването земното е съблечено в изживяващото познание. Чрез описаното духовно-имагинативно наблюдение се показва, че всъщност системата на сетивата не е така здраво свързано с човека. Всъщност в тази система живее не Той, а заобикалящият свят. Този заобикалящ свят се е вградил със своето същество в организацията на сетивата.
Ето защо виждащият имагинативно човек наблюдава в организацията на сетивата като една част от външния свят.
Без съмнение това е една част от външния свят, която стои по-близа до него отколкото заобикалящият го природен свят, но която все пак е външен свят. Тя се различава от останалия външен свят само по това, че в този последния човекът може да се потопи за да го познае само чрез сетивно възприятие. Но в своята организация на сетивата той се потопява изживявайки. Организацията на сетивата е външен свят, но в този външен свят човекът простира своето духовно-душевно същество, което донася със себе си от духовния свят при навлизането в земното съществуване. С изключение на факта, че човек изпълва своята организация на сетивата със своето духовно-душевно същество, тази организация е външен свят, какъвто е ширещият се около него растителен свят.
към текста >>
Без съмнение това е една част от външния
свят
, която стои по-близа до него отколкото заобикалящият го природен
свят
, но която все пак е външен
свят
.
Това, което човекът е добил чрез земното, то му остава, даже и когато след придобиването земното е съблечено в изживяващото познание. Чрез описаното духовно-имагинативно наблюдение се показва, че всъщност системата на сетивата не е така здраво свързано с човека. Всъщност в тази система живее не Той, а заобикалящият свят. Този заобикалящ свят се е вградил със своето същество в организацията на сетивата. Ето защо виждащият имагинативно човек наблюдава в организацията на сетивата като една част от външния свят.
Без съмнение това е една част от външния свят, която стои по-близа до него отколкото заобикалящият го природен свят, но която все пак е външен свят.
Тя се различава от останалия външен свят само по това, че в този последния човекът може да се потопи за да го познае само чрез сетивно възприятие. Но в своята организация на сетивата той се потопява изживявайки. Организацията на сетивата е външен свят, но в този външен свят човекът простира своето духовно-душевно същество, което донася със себе си от духовния свят при навлизането в земното съществуване. С изключение на факта, че човек изпълва своята организация на сетивата със своето духовно-душевно същество, тази организация е външен свят, какъвто е ширещият се около него растителен свят. В крайна сметка окото принадлежи на света, а не на човека, както розата, която човек възприема, не принадлежи нему, а на света.
към текста >>
Тя се различава от останалия външен
свят
само по това, че в този последния човекът може да се потопи за да го познае само чрез сетивно възприятие.
Чрез описаното духовно-имагинативно наблюдение се показва, че всъщност системата на сетивата не е така здраво свързано с човека. Всъщност в тази система живее не Той, а заобикалящият свят. Този заобикалящ свят се е вградил със своето същество в организацията на сетивата. Ето защо виждащият имагинативно човек наблюдава в организацията на сетивата като една част от външния свят. Без съмнение това е една част от външния свят, която стои по-близа до него отколкото заобикалящият го природен свят, но която все пак е външен свят.
Тя се различава от останалия външен свят само по това, че в този последния човекът може да се потопи за да го познае само чрез сетивно възприятие.
Но в своята организация на сетивата той се потопява изживявайки. Организацията на сетивата е външен свят, но в този външен свят човекът простира своето духовно-душевно същество, което донася със себе си от духовния свят при навлизането в земното съществуване. С изключение на факта, че човек изпълва своята организация на сетивата със своето духовно-душевно същество, тази организация е външен свят, какъвто е ширещият се около него растителен свят. В крайна сметка окото принадлежи на света, а не на човека, както розата, която човек възприема, не принадлежи нему, а на света. В епохата, която в космическото развитие човекът току що е изминал, се явиха хора на познанието, които казваха: цвят, звук, впечатления на топлина всъщност не съществуват в света, а в човека.
към текста >>
Организацията
на
сетивата е външен
свят
, но в този външен
свят
човекът простира своето духовно-душевно същество, което донася със себе си от духовния
свят
при навлизането в земното съществуване.
Този заобикалящ свят се е вградил със своето същество в организацията на сетивата. Ето защо виждащият имагинативно човек наблюдава в организацията на сетивата като една част от външния свят. Без съмнение това е една част от външния свят, която стои по-близа до него отколкото заобикалящият го природен свят, но която все пак е външен свят. Тя се различава от останалия външен свят само по това, че в този последния човекът може да се потопи за да го познае само чрез сетивно възприятие. Но в своята организация на сетивата той се потопява изживявайки.
Организацията на сетивата е външен свят, но в този външен свят човекът простира своето духовно-душевно същество, което донася със себе си от духовния свят при навлизането в земното съществуване.
С изключение на факта, че човек изпълва своята организация на сетивата със своето духовно-душевно същество, тази организация е външен свят, какъвто е ширещият се около него растителен свят. В крайна сметка окото принадлежи на света, а не на човека, както розата, която човек възприема, не принадлежи нему, а на света. В епохата, която в космическото развитие човекът току що е изминал, се явиха хора на познанието, които казваха: цвят, звук, впечатления на топлина всъщност не съществуват в света, а в човека. "червеният цвят", казват те, не се намира вън в окръжаващия човека свят, а е само действие на нещо не познато върху човека. Но истината е точно противоположното на този възглед.
към текста >>
С изключение
на
факта, че човек изпълва своята организация
на
сетивата със своето духовно-душевно същество, тази организация е външен
свят
, какъвто е ширещият се около него растителен
свят
.
Ето защо виждащият имагинативно човек наблюдава в организацията на сетивата като една част от външния свят. Без съмнение това е една част от външния свят, която стои по-близа до него отколкото заобикалящият го природен свят, но която все пак е външен свят. Тя се различава от останалия външен свят само по това, че в този последния човекът може да се потопи за да го познае само чрез сетивно възприятие. Но в своята организация на сетивата той се потопява изживявайки. Организацията на сетивата е външен свят, но в този външен свят човекът простира своето духовно-душевно същество, което донася със себе си от духовния свят при навлизането в земното съществуване.
С изключение на факта, че човек изпълва своята организация на сетивата със своето духовно-душевно същество, тази организация е външен свят, какъвто е ширещият се около него растителен свят.
В крайна сметка окото принадлежи на света, а не на човека, както розата, която човек възприема, не принадлежи нему, а на света. В епохата, която в космическото развитие човекът току що е изминал, се явиха хора на познанието, които казваха: цвят, звук, впечатления на топлина всъщност не съществуват в света, а в човека. "червеният цвят", казват те, не се намира вън в окръжаващия човека свят, а е само действие на нещо не познато върху човека. Но истината е точно противоположното на този възглед. На цветът принадлежи заедно с окото на човешкото същество, а окото принадлежи заедно с цвета на света.
към текста >>
"червеният цвят", казват те, не се намира вън в окръжаващия човека
свят
, а е само действие
на
нещо не познато върху човека.
Но в своята организация на сетивата той се потопява изживявайки. Организацията на сетивата е външен свят, но в този външен свят човекът простира своето духовно-душевно същество, което донася със себе си от духовния свят при навлизането в земното съществуване. С изключение на факта, че човек изпълва своята организация на сетивата със своето духовно-душевно същество, тази организация е външен свят, какъвто е ширещият се около него растителен свят. В крайна сметка окото принадлежи на света, а не на човека, както розата, която човек възприема, не принадлежи нему, а на света. В епохата, която в космическото развитие човекът току що е изминал, се явиха хора на познанието, които казваха: цвят, звук, впечатления на топлина всъщност не съществуват в света, а в човека.
"червеният цвят", казват те, не се намира вън в окръжаващия човека свят, а е само действие на нещо не познато върху човека.
Но истината е точно противоположното на този възглед. На цветът принадлежи заедно с окото на човешкото същество, а окото принадлежи заедно с цвета на света. През време на своя земен живот човекът не оставя заобикалящия земен свят да се влее в него, но между раждането и смъртта той се разраства навън в този външен свят. Забележително е, че в края на тъмната епоха /която завърши в края на 19-то столетие, бележка на преводача./, когато човекът гледа на света, без да изживява даже и пред чувствуващо светлината на Духа, истинският възглед за отношението на човека към за обикалящия свят се обръща в противоположното на истината. Когато познаващият имагинативно човек е съблякъл онзи заобикалящ свят, в който той живее със своята организация на сетивата, в изживяването навлиза една организация, която е носител на мисленето така, както организацията на сетивата е носител на сетивното образно възприемане.
към текста >>
Но
истината
е точно противоположното
на
този възглед.
Организацията на сетивата е външен свят, но в този външен свят човекът простира своето духовно-душевно същество, което донася със себе си от духовния свят при навлизането в земното съществуване. С изключение на факта, че човек изпълва своята организация на сетивата със своето духовно-душевно същество, тази организация е външен свят, какъвто е ширещият се около него растителен свят. В крайна сметка окото принадлежи на света, а не на човека, както розата, която човек възприема, не принадлежи нему, а на света. В епохата, която в космическото развитие човекът току що е изминал, се явиха хора на познанието, които казваха: цвят, звук, впечатления на топлина всъщност не съществуват в света, а в човека. "червеният цвят", казват те, не се намира вън в окръжаващия човека свят, а е само действие на нещо не познато върху човека.
Но истината е точно противоположното на този възглед.
На цветът принадлежи заедно с окото на човешкото същество, а окото принадлежи заедно с цвета на света. През време на своя земен живот човекът не оставя заобикалящия земен свят да се влее в него, но между раждането и смъртта той се разраства навън в този външен свят. Забележително е, че в края на тъмната епоха /която завърши в края на 19-то столетие, бележка на преводача./, когато човекът гледа на света, без да изживява даже и пред чувствуващо светлината на Духа, истинският възглед за отношението на човека към за обикалящия свят се обръща в противоположното на истината. Когато познаващият имагинативно човек е съблякъл онзи заобикалящ свят, в който той живее със своята организация на сетивата, в изживяването навлиза една организация, която е носител на мисленето така, както организацията на сетивата е носител на сетивното образно възприемане. И сега човекът знае, че чрез тази организация на мисленето той е свързан със заобикалящия го космически звезден свят така, както по-рано знаеше, че е свързан със заобикалящия земен свят.
към текста >>
През време
на
своя земен живот човекът не оставя заобикалящия земен
свят
да се влее в него, но между раждането и смъртта той се разраства навън в този външен
свят
.
В крайна сметка окото принадлежи на света, а не на човека, както розата, която човек възприема, не принадлежи нему, а на света. В епохата, която в космическото развитие човекът току що е изминал, се явиха хора на познанието, които казваха: цвят, звук, впечатления на топлина всъщност не съществуват в света, а в човека. "червеният цвят", казват те, не се намира вън в окръжаващия човека свят, а е само действие на нещо не познато върху човека. Но истината е точно противоположното на този възглед. На цветът принадлежи заедно с окото на човешкото същество, а окото принадлежи заедно с цвета на света.
През време на своя земен живот човекът не оставя заобикалящия земен свят да се влее в него, но между раждането и смъртта той се разраства навън в този външен свят.
Забележително е, че в края на тъмната епоха /която завърши в края на 19-то столетие, бележка на преводача./, когато човекът гледа на света, без да изживява даже и пред чувствуващо светлината на Духа, истинският възглед за отношението на човека към за обикалящия свят се обръща в противоположното на истината. Когато познаващият имагинативно човек е съблякъл онзи заобикалящ свят, в който той живее със своята организация на сетивата, в изживяването навлиза една организация, която е носител на мисленето така, както организацията на сетивата е носител на сетивното образно възприемане. И сега човекът знае, че чрез тази организация на мисленето той е свързан със заобикалящия го космически звезден свят така, както по-рано знаеше, че е свързан със заобикалящия земен свят. Мислите не са вече сенчести образи; те са пропити от действителност както сетивните образи в сетивното възприятие. Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този свят, който се спира на мислителната организация, също така както земния.
към текста >>
Забележително е, че в края
на
тъмната епоха /която завърши в края
на
19-то столетие, бележка
на
преводача./, когато човекът гледа
на
света, без да изживява даже и пред чувствуващо светлината
на
Духа, истинският възглед за отношението
на
човека към за обикалящия
свят
се обръща в противоположното
на
истината
.
В епохата, която в космическото развитие човекът току що е изминал, се явиха хора на познанието, които казваха: цвят, звук, впечатления на топлина всъщност не съществуват в света, а в човека. "червеният цвят", казват те, не се намира вън в окръжаващия човека свят, а е само действие на нещо не познато върху човека. Но истината е точно противоположното на този възглед. На цветът принадлежи заедно с окото на човешкото същество, а окото принадлежи заедно с цвета на света. През време на своя земен живот човекът не оставя заобикалящия земен свят да се влее в него, но между раждането и смъртта той се разраства навън в този външен свят.
Забележително е, че в края на тъмната епоха /която завърши в края на 19-то столетие, бележка на преводача./, когато човекът гледа на света, без да изживява даже и пред чувствуващо светлината на Духа, истинският възглед за отношението на човека към за обикалящия свят се обръща в противоположното на истината.
Когато познаващият имагинативно човек е съблякъл онзи заобикалящ свят, в който той живее със своята организация на сетивата, в изживяването навлиза една организация, която е носител на мисленето така, както организацията на сетивата е носител на сетивното образно възприемане. И сега човекът знае, че чрез тази организация на мисленето той е свързан със заобикалящия го космически звезден свят така, както по-рано знаеше, че е свързан със заобикалящия земен свят. Мислите не са вече сенчести образи; те са пропити от действителност както сетивните образи в сетивното възприятие. Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този свят, който се спира на мислителната организация, също така както земния. Той разбира, че и с тази мислителна организация не принадлежи на себе си, а на света.
към текста >>
Когато познаващият имагинативно човек е съблякъл онзи заобикалящ
свят
, в който той живее със своята организация
на
сетивата, в изживяването навлиза една организация, която е носител
на
мисленето така, както организацията
на
сетивата е носител
на
сетивното образно възприемане.
"червеният цвят", казват те, не се намира вън в окръжаващия човека свят, а е само действие на нещо не познато върху човека. Но истината е точно противоположното на този възглед. На цветът принадлежи заедно с окото на човешкото същество, а окото принадлежи заедно с цвета на света. През време на своя земен живот човекът не оставя заобикалящия земен свят да се влее в него, но между раждането и смъртта той се разраства навън в този външен свят. Забележително е, че в края на тъмната епоха /която завърши в края на 19-то столетие, бележка на преводача./, когато човекът гледа на света, без да изживява даже и пред чувствуващо светлината на Духа, истинският възглед за отношението на човека към за обикалящия свят се обръща в противоположното на истината.
Когато познаващият имагинативно човек е съблякъл онзи заобикалящ свят, в който той живее със своята организация на сетивата, в изживяването навлиза една организация, която е носител на мисленето така, както организацията на сетивата е носител на сетивното образно възприемане.
И сега човекът знае, че чрез тази организация на мисленето той е свързан със заобикалящия го космически звезден свят така, както по-рано знаеше, че е свързан със заобикалящия земен свят. Мислите не са вече сенчести образи; те са пропити от действителност както сетивните образи в сетивното възприятие. Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този свят, който се спира на мислителната организация, също така както земния. Той разбира, че и с тази мислителна организация не принадлежи на себе си, а на света. Той вижда, как мировите мисли царуват в него чрез неговата собствена мислителна организация.
към текста >>
И сега човекът знае, че чрез тази организация
на
мисленето той е свързан със заобикалящия го космически звезден
свят
така, както по-рано знаеше, че е свързан със заобикалящия земен
свят
.
Но истината е точно противоположното на този възглед. На цветът принадлежи заедно с окото на човешкото същество, а окото принадлежи заедно с цвета на света. През време на своя земен живот човекът не оставя заобикалящия земен свят да се влее в него, но между раждането и смъртта той се разраства навън в този външен свят. Забележително е, че в края на тъмната епоха /която завърши в края на 19-то столетие, бележка на преводача./, когато човекът гледа на света, без да изживява даже и пред чувствуващо светлината на Духа, истинският възглед за отношението на човека към за обикалящия свят се обръща в противоположното на истината. Когато познаващият имагинативно човек е съблякъл онзи заобикалящ свят, в който той живее със своята организация на сетивата, в изживяването навлиза една организация, която е носител на мисленето така, както организацията на сетивата е носител на сетивното образно възприемане.
И сега човекът знае, че чрез тази организация на мисленето той е свързан със заобикалящия го космически звезден свят така, както по-рано знаеше, че е свързан със заобикалящия земен свят.
Мислите не са вече сенчести образи; те са пропити от действителност както сетивните образи в сетивното възприятие. Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този свят, който се спира на мислителната организация, също така както земния. Той разбира, че и с тази мислителна организация не принадлежи на себе си, а на света. Той вижда, как мировите мисли царуват в него чрез неговата собствена мислителна организация. Той отново съзира, как мисли, като не приема в себе си копия на света, а как се разраства навън с мислителната организация и мировото мислене.
към текста >>
Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този
свят
, който се спира
на
мислителната организация, също така както земния.
През време на своя земен живот човекът не оставя заобикалящия земен свят да се влее в него, но между раждането и смъртта той се разраства навън в този външен свят. Забележително е, че в края на тъмната епоха /която завърши в края на 19-то столетие, бележка на преводача./, когато човекът гледа на света, без да изживява даже и пред чувствуващо светлината на Духа, истинският възглед за отношението на човека към за обикалящия свят се обръща в противоположното на истината. Когато познаващият имагинативно човек е съблякъл онзи заобикалящ свят, в който той живее със своята организация на сетивата, в изживяването навлиза една организация, която е носител на мисленето така, както организацията на сетивата е носител на сетивното образно възприемане. И сега човекът знае, че чрез тази организация на мисленето той е свързан със заобикалящия го космически звезден свят така, както по-рано знаеше, че е свързан със заобикалящия земен свят. Мислите не са вече сенчести образи; те са пропити от действителност както сетивните образи в сетивното възприятие.
Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този свят, който се спира на мислителната организация, също така както земния.
Той разбира, че и с тази мислителна организация не принадлежи на себе си, а на света. Той вижда, как мировите мисли царуват в него чрез неговата собствена мислителна организация. Той отново съзира, как мисли, като не приема в себе си копия на света, а как се разраства навън с мислителната организация и мировото мислене. Както по отношение на организацията на сетивата така и по отношение на мислителната система човекът е свят. Светът се вгражда в него.
към текста >>
Както по отношение
на
организацията
на
сетивата така и по отношение
на
мислителната система човекът е
свят
.
Мислите не са вече сенчести образи; те са пропити от действителност както сетивните образи в сетивното възприятие. Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този свят, който се спира на мислителната организация, също така както земния. Той разбира, че и с тази мислителна организация не принадлежи на себе си, а на света. Той вижда, как мировите мисли царуват в него чрез неговата собствена мислителна организация. Той отново съзира, как мисли, като не приема в себе си копия на света, а как се разраства навън с мислителната организация и мировото мислене.
Както по отношение на организацията на сетивата така и по отношение на мислителната система човекът е свят.
Светът се вгражда в него. Поради това в неговото сетивно възприемане и в неговото мислене той не е самият той, а е в тях съдържание на света. В мислителния организъм човекът простира вътре духовно-душевното естество на своето същество, което не принадлежи нито на земния, нито на звездния свят, което е изцяло от духовно естество и съществува в човека от един земен живот в друг земен живот. Това духовно-душевно естество е достъпно само на Инспирацията. Така човекът излиза от своя земно-космически организъм, за да стои чрез своята Инспирация пред себе си като чисто-духовно-душевно същество.
към текста >>
В мислителния организъм човекът простира вътре духовно-душевното естество
на
своето същество, което не принадлежи нито
на
земния, нито
на
звездния
свят
, което е изцяло от духовно естество и съществува в човека от един земен живот в друг земен живот.
Той вижда, как мировите мисли царуват в него чрез неговата собствена мислителна организация. Той отново съзира, как мисли, като не приема в себе си копия на света, а как се разраства навън с мислителната организация и мировото мислене. Както по отношение на организацията на сетивата така и по отношение на мислителната система човекът е свят. Светът се вгражда в него. Поради това в неговото сетивно възприемане и в неговото мислене той не е самият той, а е в тях съдържание на света.
В мислителния организъм човекът простира вътре духовно-душевното естество на своето същество, което не принадлежи нито на земния, нито на звездния свят, което е изцяло от духовно естество и съществува в човека от един земен живот в друг земен живот.
Това духовно-душевно естество е достъпно само на Инспирацията. Така човекът излиза от своя земно-космически организъм, за да стои чрез своята Инспирация пред себе си като чисто-духовно-душевно същество. В тази чиста духовно-душевна същност човекът се натъква на царуването на своята съдба. С организацията на сетивата човекът живее в своето физическо тяло с организма на мисленето той живее в своето етерно тяло. След събличането на двата организма чрез изживяващото познание той е в своето астрално тяло.
към текста >>
Ако след събличането
на
физическото тяло човек има още пред себе си красотата
на
сетивния растителен
свят
само в избледняла форма, в замяна
на
това пред него застава целият
свят
на
елементарните същества, които живеят в растителното царство.
Така човекът излиза от своя земно-космически организъм, за да стои чрез своята Инспирация пред себе си като чисто-духовно-душевно същество. В тази чиста духовно-душевна същност човекът се натъква на царуването на своята съдба. С организацията на сетивата човекът живее в своето физическо тяло с организма на мисленето той живее в своето етерно тяло. След събличането на двата организма чрез изживяващото познание той е в своето астрално тяло. Всеки път, когато човекът съблича нещо от своето прието същество, неговото душевно съдържание наистина става от една страна по-бедно; но от друга страна той същевременно става по-богат.
Ако след събличането на физическото тяло човек има още пред себе си красотата на сетивния растителен свят само в избледняла форма, в замяна на това пред него застава целият свят на елементарните същества, които живеят в растителното царство.
Понеже това е така, при действителното духовно познаващият не царува едно аскетично настроение спрямо това, което сетивата възприемат. При духовното изживяване в него се запазва в пълен живот нуждата да възприеме отново чрез сетивата това, което изживява по духовен начин. И както при цялостния човек, който се стреми към изживяването на цялата действителност, сетивното възприятие събужда копнежа към противоположния полюс, към света на елементарните същества, така виждането на елементарните същества събужда отново копнежа към съдържанието на сетивното възприятие. В цялостния човешки живот изявява желание към сетивното и сетивното към духа. -В духовното съществуване би съществувала празнота, ако в него не биха се намирали изживяванията на сетивните възприятия под формата на спомени; в сетивното изживяване би съществувала тъмнина, ако в него не би действувало светейки духовното, макар отначало несъзнателно.
към текста >>
Също и чувственият живот не ще клони към това, да се откъсне от сетивното изживяване, а ще съществува една радостна склонност към възприемането
на
чудесата
на
сетивния
свят
.
При духовното изживяване в него се запазва в пълен живот нуждата да възприеме отново чрез сетивата това, което изживява по духовен начин. И както при цялостния човек, който се стреми към изживяването на цялата действителност, сетивното възприятие събужда копнежа към противоположния полюс, към света на елементарните същества, така виждането на елементарните същества събужда отново копнежа към съдържанието на сетивното възприятие. В цялостния човешки живот изявява желание към сетивното и сетивното към духа. -В духовното съществуване би съществувала празнота, ако в него не биха се намирали изживяванията на сетивните възприятия под формата на спомени; в сетивното изживяване би съществувала тъмнина, ако в него не би действувало светейки духовното, макар отначало несъзнателно. Ето защо, когато човекът ще узрее, за да може да съизживява дейността на Михаел, не ще настъпи никакво обедняване на душите по отношение на изживяванията на природата, а напротив едно обогатяване.
Също и чувственият живот не ще клони към това, да се откъсне от сетивното изживяване, а ще съществува една радостна склонност към възприемането на чудесата на сетивния свят.
Гьотеанум, февруари 1925 година.
към текста >>
100.
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
GA_28 Моят жизнен път
ИЛИ ПЪТЯТ,
ИСТИНАТА
И ЖИВОТЪТ
МОЯТ ЖИЗНЕН ПЪТ
ИЛИ ПЪТЯТ, ИСТИНАТА И ЖИВОТЪТ
НА РУДОЛФ ЩАЙНЕР В последната година на своя живот Рудолф Щайнер съвсем неочаквано и изненадващо, при цялата си натовареност решава да пише „Автобиографията“ си. Водейки скромен и организиран начин на живот, Рудолф Щайнер никак не е възнамерявал да описва живота си, да го прави публично достояние, а всичко, което е искал и имал да каже, го е дал в своите лекции и книги. Каква е била духовната необходимост за това негово решение? Разбира се, той описва външната причина – множеството нападки към неговата личност и отделните периоди на неговия живот са го накарали да внесе едно осветляване за тях.
към текста >>
Но той рано открива и една друга реалност, не по-малко действителна от физическия
свят
– духовния
свят
в своята душа.
Кралевец, Мьодлинг, Потшах, Нойдьорфл, Винер Нойщат – селища и ж.п. гари, където неговото семейство живее. Оставаме с чувството, че с това непрекъснато местене нещо трябва да остане скрито, запазено, като историята от Евангелието на Матей. Малкият Щайнер Рудолф, както се обръщат към него, е изключително любознателно дете – насочено към природата и практическите дейности от живота. С удивление наблюдава влаковете, мелниците, фабриките, опитвайки се да схване как функционира всяко нещо.
Но той рано открива и една друга реалност, не по-малко действителна от физическия свят – духовния свят в своята душа.
И това става неговата голяма тайна и мъка, с която ще премине през живота, като непрекъснато ще се опитва да уравновесява тези два свята, чрез изграждане на мисловни форми и понятия за всички възприятия и образи, които ще среща. Детската душа има нужда да среща хора – силни, знаещи, авторитетни, както в семейството, така и навън. И те се появяват – Учителя, Свещеника, Лекаря. С много топлина е описано това, а ние можем да се запитаме: каква карма работи в тези срещи, какво се повтаря от миналото? Особено в случайните срещи с графа и монасите.
към текста >>
И това става неговата голяма тайна и мъка, с която ще премине през живота, като непрекъснато ще се опитва да уравновесява тези два
свят
а, чрез изграждане
на
мисловни форми и понятия за всички възприятия и образи, които ще среща.
гари, където неговото семейство живее. Оставаме с чувството, че с това непрекъснато местене нещо трябва да остане скрито, запазено, като историята от Евангелието на Матей. Малкият Щайнер Рудолф, както се обръщат към него, е изключително любознателно дете – насочено към природата и практическите дейности от живота. С удивление наблюдава влаковете, мелниците, фабриките, опитвайки се да схване как функционира всяко нещо. Но той рано открива и една друга реалност, не по-малко действителна от физическия свят – духовния свят в своята душа.
И това става неговата голяма тайна и мъка, с която ще премине през живота, като непрекъснато ще се опитва да уравновесява тези два свята, чрез изграждане на мисловни форми и понятия за всички възприятия и образи, които ще среща.
Детската душа има нужда да среща хора – силни, знаещи, авторитетни, както в семейството, така и навън. И те се появяват – Учителя, Свещеника, Лекаря. С много топлина е описано това, а ние можем да се запитаме: каква карма работи в тези срещи, какво се повтаря от миналото? Особено в случайните срещи с графа и монасите. Детските спомени са извор на жизнени сили в по-късните периоди на живота.
към текста >>
Както и всеки ден да се движи между двата
свят
а.
Пее в църковния хор, изживява литургиите на свещеника, помага в къщната работа, има трудности в писането, но обича геометрията, чрез която достига до потвърждение на духовните си изживявания. Познанията по немска литература и естетика получава от лекаря, с когото се сприятелява и от когото взима книги на Гьоте, Шилер, Лесинг. На 11 г. баща му го изпраща в реалното училище във Винер Нойщат, искайки да го подготви за бъдещата му кариера – на ж.п. инженер. Ежедневно се придвижва между двете селища – едното на унгарска територия, другото – на австрийска.
Както и всеки ден да се движи между двата свята.
Копнее да срещне учители – личности, на които да подражава, – но първите две години не намира такива. И тогава се случва едно събитие в живота му – намира в една книжарница „Критика на чистия разум“ на Кант. Четенето ѝ внася опора и увереност на мисленето му. Чете я даже в час по история, но най-вече през лятото. Той усеща, че „мисленето може да се развие в сила, която действително да обхване нещата и процесите в света“.
към текста >>
Тогава той смята чрез философията да търси
истината
.
Виена е основно място в Европа, където има пълнокръвен духовен и културен живот – тук творят водещи композитори на века, учени, медици, художници, философи, литератори. В следващите 11 години в тази среда ще учи и твори Р. Щайнер. Тук среща Карл Юлиус Шрьоер, негов преподавател по немска литература, най-добрия изследовател на Гьоте и Шилер. Р. Щайнер е очарован от лекциите му, благоговее пред него и скоро стават близки приятели. Преподаватели по философия са му Франц Брентано и Роберт Цимерман, личности, които също повлияват младия Щайнер.
Тогава той смята чрез философията да търси истината.
Но математиката и естествознанието са му необходими, за да постави научните резултати на философска основа. Духовната индивидуалност на всеки човек му се разкрива и той може да проследява мъртвите по пътя им към духовния свят. Но тези опитности не споделя с никого. Тогава среща във влака билкаря. От други лекции на Щайнер ще разберем кой стои зад тази личност.
към текста >>
Духовната индивидуалност
на
всеки човек му се разкрива и той може да проследява мъртвите по пътя им към духовния
свят
.
Тук среща Карл Юлиус Шрьоер, негов преподавател по немска литература, най-добрия изследовател на Гьоте и Шилер. Р. Щайнер е очарован от лекциите му, благоговее пред него и скоро стават близки приятели. Преподаватели по философия са му Франц Брентано и Роберт Цимерман, личности, които също повлияват младия Щайнер. Тогава той смята чрез философията да търси истината. Но математиката и естествознанието са му необходими, за да постави научните резултати на философска основа.
Духовната индивидуалност на всеки човек му се разкрива и той може да проследява мъртвите по пътя им към духовния свят.
Но тези опитности не споделя с никого. Тогава среща във влака билкаря. От други лекции на Щайнер ще разберем кой стои зад тази личност. Двамата се сприятеляват и споделят духовните си тайни. Р. Щайнер решава да изгради в себе си своя „теория на познанието“, което налага обстойно изучаване на Хегел.
към текста >>
Вътрешната същност
на
човека е от духовно естество и той е член
на
духовния
свят
.
Щайнер решава да изгради в себе си своя „теория на познанието“, което налага обстойно изучаване на Хегел. Загадката на пространството го мъчи известно време, а разрешаването ѝ му носи огромно удовлетворение. Трябва да се пребори и със загадката на времето. Всеки духовен път и стремеж към познание минават през тези лични опитности. Дарвинизмът е пропил всички органични науки, но за Щайнер той е „научна невъзможност“.
Вътрешната същност на човека е от духовно естество и той е член на духовния свят.
Срещата с естетиката на Шилер внася нов импулс в изживяването на различните състояния на съзнанието. Така навлиза в 22-та си година. В изминалите 3 години Р. Щайнер преживява неща, които трябва да не споделя с нас – среща с Учителя, Посвещение, Раждането на Аз-а в душата му. И четейки този период, трябва да имаме и това познание.
към текста >>
Запознава се със съчиненията
на
Маркс и Енгелс и изживява болезнено не
истината
, че материално-икономическите сили са носители
на
развитието, а духовното е само надстройка.
А ние можем да се запитаме, четейки тези редове: колко от древногръцките философи и учени са били инкарнирани през 19 век и живеят във Виена и в съседните страни? Годината е 1888. Интересите и отговорностите пред 27годишния Щайнер нарастват. Нови духовни срещи и кръгове, запознаване с теософското движение на Блаватска, ежедневие в кафенето на Михаелплац, където активно твори сред шума, редактор на „Немски седмичник“, за който всяка седмица трябва да пише по една статия по социални проблеми. Социалният въпрос, който ще осветли след 30 години, още сега придобива за него огромно значение.
Запознава се със съчиненията на Маркс и Енгелс и изживява болезнено неистината, че материално-икономическите сили са носители на развитието, а духовното е само надстройка.
Публикациите на Щайнер върху съчиненията на Гьоте стават повод да бъде поканен в Архива му във Ваймар, за да бъде обработено и издадено наследството на немския поет и естественик. Рудолф Щайнер пътува дотам за няколко седмици и това е първото му голямо пътешествие – Ваймар, Берлин, Мюнхен. Изживява местата на Гьоте, докосва се до творбите му, в Берлин се среща с Едуард фон Хартман, търси навсякъде изкуството, което обогатява душевния му живот. След връщането му във Виена намира още един духовен кръг, този на Мари Ланг. Там среща Роза Майредер, с която споделя духовните си интереси и особено подготвянето на докторската си дисертация и „Философия на свободата“.
към текста >>
Преживяващият се в своята вътрешност човешки дух среща духа
на
света, който действа не зад сетивният
свят
, а вътре в него.
Рудолф Щайнер пътува дотам за няколко седмици и това е първото му голямо пътешествие – Ваймар, Берлин, Мюнхен. Изживява местата на Гьоте, докосва се до творбите му, в Берлин се среща с Едуард фон Хартман, търси навсякъде изкуството, което обогатява душевния му живот. След връщането му във Виена намира още един духовен кръг, този на Мари Ланг. Там среща Роза Майредер, с която споделя духовните си интереси и особено подготвянето на докторската си дисертация и „Философия на свободата“. Само в свободното от сетивност мислене душата живее в духовната същност на света и намира духовните първопричини на битието.
Преживяващият се в своята вътрешност човешки дух среща духа на света, който действа не зад сетивният свят, а вътре в него.
Духовното в човека се изявява, когато в неговите импулси и воля действат моралните интуиции на свободното от сетивност мислене. Тогава това действие е свободно и човекът също е свободно същество. В последната година от престоя си във Виена Рудолф Щайнер развива още по-интензивен социален живот. Пътува до Будапеща, а по-късно и до Трансилвания, където изнася лекция, изживява народностния дух на тези места. Запознава се с д-р Бройер, на когото младият Фройд е асистент, чете Ницше, от когото е едновременно „запленен и отблъснат“.
към текста >>
И Щайнер проследява пътя
на
душата в духовния
свят
, както и
на
онази душа във Виена, бащата
на
любимото момиче.
След като го посещава в дома му, Рудолф Щайнер завършва книгата си за него. Но освен да съзерцава красивото му чело и светлината на прекрасната му душа, витаеща над лежащия в прострация Ницше, друг контакт Щайнер не може да осъществи. Щайнер живее между светогледите на Гьоте и Ницше. „Гьоте открива духа в природната действителност; Ницше губи духовното в мита в своя блян за природата“.Но попада в една аналогична на Виена ситуация. Отново умира главата на едно семейство, твърде близко до него.
И Щайнер проследява пътя на душата в духовния свят, както и на онази душа във Виена, бащата на любимото момиче.
А тук във Ваймар това е съпругът на Анна, към която той изпитва дълбоко приятелство и която след няколко години ще стане негова съпруга в Берлин. В последната си година във Ваймар, навлизайки в 36тата си година, Рудолф Щайнер изживява дълбок душевен прелом. Той не изтъква факта, че навлиза в периода на съзнателната душа, но ние можем да го свържем и с това. Досега сетивният свят му създава затруднения, но сега тази бариера отпада. Възприятията му се усилват, прониква по-дълбоко във физическия свят.
към текста >>
Досега сетивният
свят
му създава затруднения, но сега тази бариера отпада.
Отново умира главата на едно семейство, твърде близко до него. И Щайнер проследява пътя на душата в духовния свят, както и на онази душа във Виена, бащата на любимото момиче. А тук във Ваймар това е съпругът на Анна, към която той изпитва дълбоко приятелство и която след няколко години ще стане негова съпруга в Берлин. В последната си година във Ваймар, навлизайки в 36тата си година, Рудолф Щайнер изживява дълбок душевен прелом. Той не изтъква факта, че навлиза в периода на съзнателната душа, но ние можем да го свържем и с това.
Досега сетивният свят му създава затруднения, но сега тази бариера отпада.
Възприятията му се усилват, прониква по-дълбоко във физическия свят. Наред с възприятийното и понятийно познание сега достига и до медитативното. Медитацията става за него основна жизнена необходимост, начин на пребиваване в духовния свят. Правилното медитативно разбиране на света, който се явява пълна загадка, е, че човекът е единственото решение на тази загадка. Не човекът създава за себе си съдържанието на познанието, а душата му става арена, където светът изживява битието и развитието.
към текста >>
Възприятията му се усилват, прониква по-дълбоко във физическия
свят
.
И Щайнер проследява пътя на душата в духовния свят, както и на онази душа във Виена, бащата на любимото момиче. А тук във Ваймар това е съпругът на Анна, към която той изпитва дълбоко приятелство и която след няколко години ще стане негова съпруга в Берлин. В последната си година във Ваймар, навлизайки в 36тата си година, Рудолф Щайнер изживява дълбок душевен прелом. Той не изтъква факта, че навлиза в периода на съзнателната душа, но ние можем да го свържем и с това. Досега сетивният свят му създава затруднения, но сега тази бариера отпада.
Възприятията му се усилват, прониква по-дълбоко във физическия свят.
Наред с възприятийното и понятийно познание сега достига и до медитативното. Медитацията става за него основна жизнена необходимост, начин на пребиваване в духовния свят. Правилното медитативно разбиране на света, който се явява пълна загадка, е, че човекът е единственото решение на тази загадка. Не човекът създава за себе си съдържанието на познанието, а душата му става арена, където светът изживява битието и развитието. Духовните истини и интуиции, които нахлуват към Щайнер, го карат все по-често да се пита: следва ли да замълча?
към текста >>
Медитацията става за него основна жизнена необходимост, начин
на
пребиваване в духовния
свят
.
В последната си година във Ваймар, навлизайки в 36тата си година, Рудолф Щайнер изживява дълбок душевен прелом. Той не изтъква факта, че навлиза в периода на съзнателната душа, но ние можем да го свържем и с това. Досега сетивният свят му създава затруднения, но сега тази бариера отпада. Възприятията му се усилват, прониква по-дълбоко във физическия свят. Наред с възприятийното и понятийно познание сега достига и до медитативното.
Медитацията става за него основна жизнена необходимост, начин на пребиваване в духовния свят.
Правилното медитативно разбиране на света, който се явява пълна загадка, е, че човекът е единственото решение на тази загадка. Не човекът създава за себе си съдържанието на познанието, а душата му става арена, където светът изживява битието и развитието. Духовните истини и интуиции, които нахлуват към Щайнер, го карат все по-често да се пита: следва ли да замълча? С този душевен прелом завършва вторият период в живота му и започва третият – Берлин. Поема издаването на „Списание за литература“ в продължение на 3 години.
към текста >>
Това е началото
на
откритото антропософско представяне
на
духовния
свят
.
Както със ,,Списанието“ преживява бюргерския живот, така и с преподаването изживява пролетариата, т.е. движещите сили на епохата. Щайнер прониква в духовната сфера по пътя на мисленето – чрез изработване на кристално ясни понятия. По-късно развива имагинативното съзерцание, което му носи виждането на духовната еволюция на човека. Как макрокосмическият човек се превръща в микрокосмически, отделяйки останалите природни царства.
Това е началото на откритото антропософско представяне на духовния свят.
Задачата на Щайнер е да създаде основата на антропософията, прилагайки научното мислене от естествознанието, развивайки идеите на Гьоте, както и философското мислене на Хегел. Съдбата го среща с Мари фон Сиверс, кармична връзка от миналото и дълбоко приятелство в настоящето, която го импулсира за основаване на антропософията. Двамата се свързват първоначално с Теософското общество и неговите лидери, посещават конгресите в Лондон и Париж, оглавяват Немската секция в Берлин. Но след конгреса в Мюнхен раздялата е неминуема. По отношение на духовните истини не може да има компромиси.
към текста >>
А
Истината
трябва да бъде основната направляваща сила в него.
Но след конгреса в Мюнхен раздялата е неминуема. По отношение на духовните истини не може да има компромиси. Рудолф Щайнер вече е издал ,,Теософия“ и ,,Как се постигат познания за висшите светове“. Антропософията е съдържание на живота и черпи своите източници от истинската действителност. Но трябва да се внесе още нещо и това е изкуството, което става животворният елемент в антропософското движение.
А Истината трябва да бъде основната направляваща сила в него.
Рудолф Щайнер свързва своята съдба със антропософското движение и оттук нататък неговият жизнен път е част от него. София, 28.08.2013 г. д-р Трайчо Франгов
към текста >>
НАГОРЕ